Линда Барлоу
Среднощен скитник (6)

Шеста глава

На следната вечер Дани стоеше пред входа на дома си и внимателно оглеждаше улицата. Никаква следа от Макс. Бе й казал, че ще мине към осем и половина, а вече бе девет без двайсет. Молеше се да побърза с появата си. Беше много студено и ветровито и тя зъзнеше. По това време снежна виелица в планината не би изненадала никого.

— Не си тръгнала по следите на вампирите с тези дрехи, нали? — чу нечий глас и подскочи от изненада.

Беше Макс. Не бе усетила кога есе приближил.

— Добър вечер, госпожо директор. Съжалявам, че закъснях.

— Здравей, Макс. Какво им е на дрехите ми?

Бе си сложила вълнена пола, дебел пуловер и кожени ботуши, освен кашмиреното яке. Внимателно бе си направила прическа и си бе сложила грим. Рядко си позволяваше да си сложи дори малко червило поради строгите правила на училището.

— Цветът на дрехите ти ме притеснява. Светли са и се забелязваш отдалеч. Нямаш ли джинси и тъмно яке? Ботушите ти са умопомрачителни, но не стават за работата, която ни предстои. Ами ако се наложи да бягаме? С тези високи токове ще паднеш още на първата крачка.

— Мога да се преоблека — въздъхна Дани.

— Да вървим тогава. — Той я поведе към къщата.

— Къде е колата ти?

— Дойдох пеша.

— Извървял си целия път от планината дотук пеша?!

— Нищо не е, два-три километра. Пътят е ужасен, затова ти се е сторил дълъг. Впрочем има една пътека през гората, която извежда право в двора на училището и пести много време. Освен това да бродя из планината е мое хоби.

— Но в гората е ужасна тъмнина.

— Ние, безсмъртните, виждаме и в тъмното.

— Господи! Не започвай отново.

— Не се бой. Вече изпих нощната си порция кръв, така че можеш да бъдеш спокойна за живота си.

— Не би си го позволил, нали?

— Аз съм непоправим. Щом ме погледнеш, сякаш дяволът се вселява умен.

— Така и предполагах.

Хванати за ръце, те изкачиха стълбището към тъмната веранда на къщата. Спряха за миг пред вратата и Дани усети как горещият дъх на Макс опари врата й. Не я прегърна, но тя усещаше, че едва се сдържа. Включи осветлението.

Макс премигна. Миглите му бяха тъмни и гъсти. Спокойната му усмивка не можеше да прикрие искриците тревога в очите му.

— За малко не ме сграбчи. На собствената ми веранда.

— Позна — въздъхна той.

— Нямам намерение да обикалям цяла нощ из двора и всеки миг да се озъртам дали няма да се възползваш от всяка възможност.

— Не съм много отстъпчив, нали? — В очите му отново играеше познатата предизвикателна усмивка. Сексуалната му агресивност бе възбуждаща.

— Отвън ли да те чакам? Нали казваше, че искаш да стоя далеч от дъщеря ти?

— Не бъди глупак! — Тя внезапно го хвана за ръката и го повлече след себе си.

Сара го видя и моментално изтича надолу по стълбата. Бе по нощница и чехли с кученце под мишница.

— Здравей, Макс!

— Здравей, съкровище! — Той я взе в прегръдките си. — Защо не си в леглото?

— Бях, но те чух да приказваш с мама.

— Събудихме ли те?

— А, не. Бях будна. Заспивам късно, нали знаеш?

Отнякъде се появи Дженифър и зачервена от смущение се извини:

— Съжалявам, госпожо Холанд. Не знаех, че не спи.

— Няма нищо, Дженифър. Това е мой приятел, господин Ремблър. Защо не си поприказвате, докато отведа Сара да си легне?

Момичето се взираше в Макс с широко отворени очи. Сигурно Дейвид Елис й бе казал, че е вампир.

— Не, не. Аз ще я отведа в леглото — Тя очевидно бързаше да се измъкне от компанията на Макс. — Хайде, Сара. Ще ти прочета още една приказка.

Със смръщени вежди, Макс проследи двете момичета, които се качваха по стълбите към горния етаж.

— Май, без да искам, изплаших бавачката на Сара.

— Тя е приятелка на Дейвид. Сигурно знае, че пиеш човешка кръв.

— Ще ми се да се запозная с този Дейвид. Има за какво да си поговорим ние двамата.

— Не те обвинявам — Дани мило докосна ръката му. — Отивам да се преоблека и веднага идвам.

Дани бързо изтича в стаята си и с удоволствие навлече любими си джинси и дебелия пуловер. Обу чифт мокасини. След като провери как изглежда в огледалото, реши да свали обеците си. Боеше се да не ги загуби.

— Много шум за нищо! — промърмори тя, загледана в гримираното си лице, учудена на суетността си.

Отиде в стаята на дъщеря си, целуна я и слезе при Макс, който я привлече и я накара да го погледне в очите.

— Новият ти тоалет е по-подходящ, макар че не е толкова предизвикателен. Имаш ли фенерче? Ще ни потрябва.

— Къде отиваме? — Тя му показа фенерчето в джоба на якето си.

— На лов из заспалия град. Да видим какво ще уловим.

— Къде ме водиш? — попита отново Дани малко по-късно, докато преминаваха през игрището. Вървяха към спортния център, който се помещаваше в стара сграда. Имаше басейн и десетина дамски и мъжки съблекални. Макс се движеше бързо и Дани се задъхваше от усилието да го следва.

Трябва да започна да спортувам, каза си тя. Спряха се в края на тенис корта.

— Тук има вход за тунелите.

— Какви тунели?

— Нима директорката не знае за мрежата от тунели под училището?

— За пръв път чувам — поклати глава Дани. — Какво представляват?

— Вентилационни и отоплителни шахти. Достатъчно широки са, за да вървиш изправен. Всички смятат, че са много опасни. Когато учех тук едно дете се загуби. Паднало и си счупило крака. Едва не умря от изтощение и глад, преди да го открият.

— Защо е нужно някой да слиза във вентилационните шахти?

— Не се ли досещаш? Тъмно е. Това си е истински лабиринт под двора на училището. Прекрасно място за игра. Подходящи са и за други неща, тук се пие алкохол и процъфтява сексът. — Той я изгледа изпод вежди. — „Свети Криспин“ е училище със строг ред и дисциплина. На повърхността обаче.

— Страхотно — измърмори Дани. Много се бе самообвинявала, че изпитва съмнение към правилата на Едит Кенуърти. Е, сега можеше да се наслади на резултатите. Учениците й бяха тийнейджъри с добри маниери, които демонстрираха към ръководителите си уважение, каквото не бе срещала другаде. Нямаше и намек за употреба на алкохол и наркотици. Едно-единствено момиче бе забременяло през изтеклата година. Училището „Свети Криспин“ я бе поразило като крепост на невинността и добродетелността.

Сега се чудеше къде са й били очите през всички отминали месеци.

— Носиш ли ключа от салона?

Без да продума, тя му подаде ключодържателя си. Макс отключи и я въведе в тъмната зала.

— Няма да включваме осветлението, за да не издадем присъствието си. Къде е фенерчето?

Той не я изчака да го включи, а тръгна пред нея така, сякаш наоколо не цареше тъмнина.

Въздухът бе застоял, явно от дълго време никой не бе влизал в помещението. Дани се разтревожи при мисълта, че ако Дейвид е казал истината и Макс е същество със зли помисли, тя бе загубена, сам-сама без възможност да извика някого на помощ.

— Сигурен ли си, че от двайсет години не си слизал? Ориентираш се отлично.

— Добра памет, това е. В онези отдавна отминали дни бях един от водачите на бандата, която вилнееше под земята.

— Щом влизането в тунелите е било опасно и забранено, ти си създавал проблеми с поведението си като ученик, така ли е?

— Бях палавник, но проблеми не съм създавал. Не по обичайния начин. Бях много срамежлив.

— Аха, срамежлив…

— Не ти ли се струва, че и до ден-днешен съм свенлив?

Дани понечи да потвърди, но размисли. Може би с поведението си наистина прикриваше плахост и свитост.

— Да, свенлив съм — настоя той. — Защо мислиш съм толкова самотен?

— Много хора са като теб.

Входът за тунела минаваше през метална решетка, висока около метър и двайсет. Макс я повдигна, а Дани насочи лъча на фенерчето към тъмния отвор. Бе тесен, а от вътрешността се носеше миризма на влага и мухъл.

— Спомена, че тунелите са достатъчно високи, за да се движиш изправен.

— Да, повечето. В случая ти се заблуждаваш от размера на решетката.

С тържествен поклон Макс й направи път да мине.

— След вас, госпожо директор.

Тя се поколеба, притеснена, че той затвори решетката.

— Не знам, Макс… Какъв е смисълът на всичко това? Искам да кажа, че ако наистина е много опасно…

— Скачай — меко изрече той.

— Не съм дете, за да играя на криеница.

— Ние не играем на криеница. Играем на „Среднощен лов“. — Той леко я потупа по ръката. — Не се притеснявай! Нищо лошо не може да ти се случи. Обещавам.

— Ами кабелите, за които говореше? Не бих искала да попадна на нещо подобно.

— Те са разположени високо, но дори и да докоснеш някой, няма страшно, изолирани са.

Дани въздъхна.

— Сигурно съм полудяла — изрече и влезе в дупката. Светна фенерчето и забеляза, че има следи от безброй пешеходци. Вдигна очи към тавана. Забеляза метални тръби, корозирали още преди години. Кабели се проточваха по дължината, изолирани с дебела гума. Въздухът бе толкова влажен от изпаренията, че фенерчето не й вършеше почти никаква работа в мъглата.

— Не мога да повярвам, че съм тук! Хайде, идваш ли?

Отговор не последва. Чу се остър звук от затварянето на металната решетка. Но след миг прозвуча гласът на Макс:

— Сбърках. Тунелите са достатъчно високи, за да се движи изправен един тийнейджър.

Той взе фенерчето от ръката й и добави:

— Надявам се, не страдаш от клаустрофобия?

— Не, но никога преди не съм се промъквала по такива места. А ти?

— Не?! На мен спането в ковчега ми помага да се преборя със страха от затворени пространства. О! Какво беше това?

— Лакътят ми, демоне! И престани да ме дразниш.

— Стори ми се, че е шпага, насочена право в сърцето ми.

— На какво мирише? — попита Дани, след като измина няколко крачки.

— Бог знае! Вероятно на плесен. И плъхове.

— Плъхове? Мразя плъховете!

Той я прегърна през рамото.

— Успокой се, обещавам ти да убия всеки плъх, който се изпречи на пътя ни. Чакай! Дочух гласове…

Дани се заслуша, но не чу нищо.

— Какво има?

— Шшт!

Пак нищо.

— Стъпки. Гласове… Някъде от главния тунел, който е точно над главите ни.

— Сетивата ти са много по-остри от моите. Аз нищо не чувам.

Той отново се придвижи напред.

— Наблизо има свръзка с другия канал, ако не ме лъже паметта. Това място е истински лабиринт. Можеш да се опиташ да запомниш колко пъти завиваш. Не искаш да се загубим, нали?

— Не.

— Насам. — Той внезапно спря и тя се блъсна в тялото му. Макс угаси фенерчето. Усещането от допира й се стори замайващо.

— Не искам да видят светлината — прошепна Макс. — Тук свършва тунелът, който минава под гимнастическия салон. Усещаш ли промяната на въздуха? Влизаме в страничен тунел, под игрището. Слушай! Чуваш ли нещо?

В далечината Дани долови женски глас. След минута дочу и мъжки.

— Не виждам светлина — каза Дани.

— Угасили са фенера си. Предполагам, че са в тунел, успореден на нашия.

— Колко са тунелите?

— Десетки, може би и повече. Някъде трябва да има карта на подземията.

— Макс, за какво служи тази мрежа от тунели?

— Не знам точно, но съм чувал да разказват, че повечето са прокопани през Втората световна война. „Свети Криспин“ е било използвано за учебна база от армията през лятото на 1944 година. Знаеш ги какви са военните. Правят каквото им скимне. Вероятно са направили тунелите, за да се скрият при евентуално нападение. Хайде, да вървим.

Дани го последва. Преминаха преграда и след няколко крачки завиха. Попаднаха в невероятно тесен тунел. Горещината ги замая. Дани се изпоти. Внезапно от една дюза в стената излетя пара, която я блъсна в лицето. Тя отстъпи назад уплашено, но Макс я прегърна.

— Забравих да те предупредя за тези парни вентили. Внимавай, можеш да се изгориш. Как си?

— Добре.

Рязко завиха вляво, изкачваха се нанякъде в тъмното, а след това се озоваха в малка стая.

— Аха! — Макс плъзна лъча на фенерчето по стените.

— Тук има нещо за теб. Те играят същата игра тук. Саркофази на безсмъртни. В мъглата забелязаха няколко сандъка, чиито стени бяха изрисувани с дяволски знаци и напомняха на ковчези. Макс приближи до един. Дани се разтрепери.

— Нали няма да го отвориш?

— Защо не? Вампирите стават по залез. Сигурен съм, че ще бъде празен.

— Не ми харесват шегите ти, Макс — нервно се засмя Дани. — Едно е да играеш на лов у дома, върху кухненската маса и да си представяш тунели и подобни стаи, но да се пресъздаде всичко… О, боже! Не го отваряй или…

— Спокойно, Дани. Това е обикновен сандък. Реквизит от играта. Виж! — Той бавно вдигна капака. — Нищо. Няма вампир.

Дяволски реквизит.

— Дейвид Елис играе в театралната група на училището. Може би и други деца от групата играят.

— Твърде вероятно.

Дани надникна в празния сандък.

— Празен или не, не съм спокойна. Побиват ме тръпки.

— Щом имат достъп до реквизита на театъра, може би са подредили и други стаи по същия начин. Дали не са направили тъмницата, или пък залата за мъчения?

— О, не! Няма да ме замъкнеш в тъмницата, Макс. Достатъчно! Защо не се връщаме?

Макс посочи едно осветено петно. Дани завъртя лице притеснено. Беше потна. Гримът вероятно се стичаше по лицето й, а колкото до прическата, не си правеше илюзии, че е останала и следа от дългата работа с горещата маша.

Изглеждаш като призрак. Под очите ти има огромни черни кръгове.

— Размазал се е тушът от спиралата ми.

— Правило първо: никога не си слагай спирала, щом отиваш в подземие.

— Защо не бе така любезен да ми съобщиш правилата, преди да слезем тук?

— Искаш ли да чуеш правило второ?

— Не.

Страховити сенки пробягваха по стените. Дани се чувстваше невероятно изнервена. Нямаше изход. Нямаше накъде да избяга. Бе затворничка. На Макс.

Без да размисли, тя протегна ръка и грабна фенерчето. От допира ръката на Макс трепна, пръстите й се разтвориха и фенерчето се изплъзна. Тупна на пода, премигна веднъж два пъти и угасна. Макс изруга.

— Боже! — възкликна Дани. — Счупи ли се?

— Така изглежда. — Макс се наведе и вдигна фенерчето. — Имаш ли друго?

— Не, разбира се!

— Правило второ: никога не изпускай фенерчето от ръцете си, когато си в подземен лабиринт. Особено ако нямаш резервно.

Дани повтори думите на Макс, който се изсмя и рече:

— Срамота, госпожо директор! Само ако можеха да те чуят настоятелите.

— Макс, много съжалявам. Какво ще правим сега? Никога няма да намерим пътя без светлина.

— Не знам. Бихме могли да вървим пипнешком. Помниш ли колко завоя сме направили?

— Да. Два надясно, после един вляво и един вдясно. — Тя се замисли. — Или бяха два надясно и два наляво?

— Страхотна си, Дани!

— Ти каза, че имаш превъзходно чувство за ориентация! — В гласа й се прокрадна паника. — Твърдеше, че знаещ пътя из лабиринта. Ако се загубим, Макс Ремблър, ще те удуша!

— Спокойно. Не сме се загубили.

Не го виждаше, но усети, че приближава към нея. Плъзна ръце и обгърна кръста й, дланите му опипаха хълбоците й.

— Ще те измъкна оттук, обещавам ти. — Гласът му бе кадифено мек. — Но ще трябва да си платиш. Опасявам се, че глобата за счупено фенерче е доста голяма.

— В клопката на лабиринта сме, Макс! Едва ли мигът е подходящ за любовни закачки.

Макар че се налагаше да го обезкуражи, лицето на Дани бе горещо от вълнението, което я разтърсваше от глава до пети. Изпитваше особено еротично усещане, породено от факта, че не е в състояние да види лицето му. Но добре можеше да възпроизведе чертите му, чувствените устни, зелените очи, в които винаги играеха пламъчета…

Бе като сляпа в тъмата, но другите й сетива бяха нащрек. Усещаше допира на пръстите му до косата й, поскърцването на коженото му яке, вдъхваше миризмата на потната му кожа. Остра болка прониза стомаха й и горещи вълни заляха тялото й. Тя се притисна силно към него. Изглеждаше абсурдно, но страшно й се искаше да се отпусне в прегръдките му и да се любят.

— Предпочитам леглото — дрезгаво прошепна Макс, който за сетен път бе прочел мислите й.

— Тук няма легла… — Гласът й трепереше. — Не знам какво мислиш ти, но аз не смятам, че саркофагът би могъл да послужи за легло.

— Да сключим сделка — тихо предложи Макс. — Ще те изведа оттук, а в замяна ти…

— Не! — прекъсна го тя. — Ти ме забърка в тази каша и ти трябва да ме измъкнеш. Аз не ти дължа нищо.

Макс не отговори, повдигна лицето й и я целуна. Бързо и настоятелно. Щом отдели устни от нейните, Дани вече трепереше от страстно обзелото я желание. Ако не я държеше, би се свлякла на пода.

От шест месеца бе в „Свети Криспин“ и водеше живот на отшелница. Държеше се така, както подобава на една дама, говореше малко и не налагаше никому присъствието си. През цялото време традициите и редът, наложени от предишната директорка, безпогрешно действаха.

Но това не бе истинската Дани. Истинската Дани обичаше ярките цветове, смеха, чувствените преживявания.

Обожаваше необичайните неща и четеше до захлас книги на ужасите и любовни романи. Истинската Дани цяла вечност не се бе влюбвала диво и страстно.

За нея Макс Ремблър бе идеалният партньор. Харесваше го. А тялото му… Е, добре, желаеше го.

— Съгласна съм — прошепна тя. — Ще сключим сделката. Изведи ме оттук.

— Обещаваш ли, Дани?

— Да. По-късно може и да съжалявам, но… Първо трябва да се спасим, Дракула, и аз се надявам, че зрението ти нощем е наистина добро.

— Не се съмнявай в това. Обещай ми, Дани! — Ръцете му тежаха върху раменете й. — Обещай ми, че няма да се отметнеш от думите си, щом се измъкнем навън.

— За бога, Макс!

— Обещай!

— Добре. Обещавам. Имаш думата ми.

Макс отново я целуна и тя усети, че се усмихва.

— Ще бъдем пред вратата на спалнята ти след по-малко от десет минути.

— Ти си невероятен! Как?

Той бръкна в джоба на якето си. Чу се прищракване и помещението се обля в светлина.

— Ти може и да не си толкова прозорлива, но аз винаги нося резервно фенерче.

Следвайки лъча светлина и благодарение на отличната, си ориентация Макс изведе Дани през един тунел, през който тя бе уверена, че не бяха минавали. Накрая стигнаха до метална стълба, изходът, над която бе затворен от метална решетка.

— Къде сме?

— Сега ще разбереш. Тази решетка е лесна, децата непрестанно минават оттук.

— Знаеш ли какво си мисля? Сигурна съм, че не си бил тук за последен път преди двайсет години.

— Подозираш ме, така ли?

— След този номер с фенерчето, да. Знаех си, че не бива да ти се доверявам.

— Не възнамеряваш да се откажеш от думите си, нали? — Той придържаше решетката отворена, за да може Дани да премине през отвора.

— Ти ме измами, Макс. Пусни ме!

— Обещанието си е обещание, Даниел.

Допадна й начинът, по който произнесе името й. Желанието отново я завладя. Тя така и не разбра в коя сграда се намираха. Макс изглеждаше особено привлекателен. Както и нейната, и неговата коса се бе завила на къдрици от влагата. Въпреки невероятната му арогантност, Дани усещаше, че той се бои да не би тя да промени решението си.

Макар че бе красив, Ремблър бе далеч от типа на сексуален атлет. Не смяташе, че е завоювал Дани, но очевидно бе въодушевен от идеята да я отведе в леглото. Би бил съкрушен, ако тя му обърнеше гръб.

— Не се тревожи, Макс — безгрижно рече Дани. — Няма да се откажа от думите си, макар да изтръгна обещанието насила от мен.

Той се намръщи и остави решетката на мястото й.

Бяха в подземието на библиотеката. Добре бе избрал от къде да излязат. Библиотеката бе по-близо до дома й, отколкото бе гимнастическият салон.

Сградата бе заключена през нощта. Дани отключи една от страничните врати и двамата се измъкнаха навън в нощта. Приближиха къщата й.

— Да почакам ли отвън, докато отпратиш бавачката? — Той нежно докосна ръката й.

— Да, ако обичаш. Бих искала да бъда колкото е възможно по-дискретна.

— Едно от предимствата да обичаш нощни птици като мен е, защото спасяваме репутацията ти.

— Не искам да те вижда и Сара, ако случайно е будна.

— Да, разбирам. Не се тревожи, ще внимавам — изрече сериозно Макс.

— След развода с Грег в живота ми не е имало друг мъж. Не знам как би приела появата ти в спалнята ми.

— Ако е будна, няма да влизам. Но не ме лъжи. Не използвай детето, за да ме отпъдиш. Ако ме излъжеш, ще разбера.

— Няма да те излъжа.

Той отпусна китката й.

— Добре, върви. Ще чакам.

Дани се измъчваше от желание и нервно напрежение, докато отключваше. Поздрави Дженифър и бързо се качи в стаята на Сара. Детето дълбоко спеше. Дани я целуна и излезе в коридора. Нямаше извинение.

Плати на Дженифър и й предложи да я изпрати. Докато вървяха през двора, момичето се оглеждаше, сякаш очакваше всеки миг да зърне появата на вампира приятел на госпожица Холанд. Както бе обещал, Макс се бе скрил.

Появи се в мига, в който тя пъхна ключа в ключалката на вратата.

— Спи ли малката?

Тя кимна.

— Добре.

Влязоха вътре и тя затвори вратата. Обърна се да го погледне, а той пристъпи по-близо. В очите му се четеше нескрито желание. Чертите на лицето му бяха добили остротата на типичен властелин.

Какво правя, питаше се тревожно Дани и протегна ръце да го отблъсне, но бе късно. Устните му вече докосваха нейните.

— Няма да съжаляваш… — Горещият му дъх изгаряше кожата й. — Каквото и да се случи, няма да съжаляваш.

Тя потръпна от допира на устните му, част от съзнанието й все още бе блокирано от мисълта, че всеки миг ще забие зъби във врата й. Ако бе рожба на нощта и злите сили, бе загубена. Отпусна се в ръцете му. Никой не би могъл да устои на демоничната му целувка.

— Има нещо, което винаги е възбуждало любопитството ми — прошепна тя.

— Какво? — измърка Макс и отново я целуна. — Какво, прекрасна госпожо?

— Вампирите умеят ли да се любят? Нормално, имам предвид.

— Покажи ми къде е спалнята ти и ще разбереш.