Линда Барлоу
Среднощен скитник (4)

Четвърта глава

След като изпрати Сара на училище, Дани тръгна към административната сграда, където бе кабинетът й. Утрото бе светло и слънчево, небето яркосиньо, а листата на дърветата блестяха в есенните багри на червеното и златното. В такъв ден изглеждаше налудничаво да се страхуваш от злите сили на мрака.

Дворът бе подреден. Още в деня, когато бе дошла да разговаря с Управителния съвет на училището, Дани се бе влюбила в смарагдовозелената долина, сгушена между върховете на Белите планини. Сивата старинна сграда на училището се извисяваше на дневната светлина като средновековен замък. Училището бе построено преди седемдесет и пет години по проект на един архитект, силно повлиян от готическия стил на катедралата Нотр Дам. Ефектът бе невероятен. Зданието бе тъмно и прохладно, с високи куполовидни тавани и стреловидни арки.

Дани изкачи широките каменни стъпала към Адамс Хол с чанта в ръка. Тъкмо се канеше да влезе в кабинета си, когато налетя на помощника си Каспър Пиърсън.

— А, ето те!

— Не съм закъсняла, нали?

— Не мисля. Но съм притеснен. — Кас бе облечен с джинси и черно кожено яке, което отдавна бе изживяло дните на блясъка си. На едното си ухо носеше малка обеца. Назначаването му в училището бе възбудило духовете. Госпожа Кенуърти вземаше на работа само жени.

— Притеснен ли? Защо?

— Исках да се уверя, че си цяла-целеничка след посещението ти в замъка на вампира.

— Ясно — засмя се тя. — Ето ме, цяла съм и невредима.

— Освен ако не те е превърнал и теб във вампир.

— Нямаше да си подам носа навън през деня, ако беше така.

— Вярно, бях забравил. Кажи ми, не се ли опита да захапе врата ти?

Дани не възнамеряваше да споделя с никого, че Макс бе направил тъкмо това. Помощникът й със сигурност щеше да бъде шокиран.

Кас бе двайсет и три годишен, току-що завършил колеж, печаташе деветдесет думи в минута и можеше да използва всякаква текстообработваща компютърна програма. Бе истински магьосник в спазването на училищните разпоредби и организационните задължения, които Дани ненавиждаше. Младият мъж бе в състояние да подреди всички папки в шкафовете и да организира вечеря за петстотин души като с магическа пръчица. Бе много способен и в проучванията на разни проблеми. Бе в състояние да изрови всякаква информация по зададена тема. Да разследва Макс Ремблър би му доставило истинско удоволствие.

— Господин Ремблър не е виновникът, Кас. Отрича да познава Дейвид и страшно се разгневи от обвинението ми.

— Би отричал, дори и ако е виновен. Не си очаквала да падне на колене и да си признае, нали?

— Не, но му повярвах. Така мисля.

— Така мислиш?

Дани се настани зад бюрото и подпря глава върху сплетените си пръсти. Сънищата й още я тревожеха. Възможно ли бе подсъзнанието й да я предупреждава за евентуална опасност? Бе ли надвиснала опасност над живота й или играта на хормоните пораждаше желание, на което не можеше да устои?

— Знаеш ли, че Ремблър е бил ученик в „Свети Криспин“ преди седемнайсет години?

— Занасяш ли се?

— Не. Дали се пази делото му?

— Ако е учил тук, със сигурност ще го открием.

— Къде може да бъде?

— В архива. В мазето, заедно с купища непотребни вещи.

— Бих искала да му хвърля един поглед, ако го изровиш, Кас. И, моля те, донеси ми и папката на Дейвид.

— Имаш я!

По време на междучасието Дани отведе Дейвид в кабинета си. Бе прегледала папката, но това не й бе помогнало особено. Дейвид бе пристигнал в „Свети Криспин“ предната пролет, тъй като майка му, известният дизайнер Оливия Елис, бе приела ново назначение в Бостън. Не се казваше нищо за бащата на момчето, а майка му бе отбелязала, че е разведена.

Бележките на Дейвид в предишното училище бяха толкова добри, колкото и в „Свети Криспин“. Бе тренирал фехтовка, а в новото училище се бе присъединил към театралния клуб.

— Снощи се срещнах с господин Ремблър — започна без предисловие Дани. — Малко е странен, но се съмнявам, че е твоят вампир, Дейвид. Отрече доста убедително.

— Искате да кажете, че сте го обвинила?

— Да. Отидох в замъка и му разказах всичко от игла до конец.

— Ходили сте в замъка?! Сама? — Момчето бе ужасено. — Госпожице Холанд, нали ви казах…

— Дейвид, чуй ме! — Дани бе решила да се държи твърдо с момчето. Ако си беше съчинило тази история, трябваше добре да размисли. — Господин Ремблър се разсърди на теб и на приятелите ти за мистичния ореол, с който обвивате дейността му на компютърен специалист. Не мога да го обвинявам за това. Знаеш ли какво означава клевета, Дейвид? Да обвиниш някого, без да имаш доказателство за провинението му, и да го опозориш.

Дейвид не отговори, но почервеня от смущение.

— Нужна ми е малко информация.

— Какво имате предвид? — Той се озърташе неспокойно, сякаш търсеше откъде да се измъкне.

— Някои имена. Искам да знам кой, освен теб, играе на „Среднощен лов“, искам да запиша местата и времето, по което играете и…

— Не мога да ви кажа — с нещастен глас я прекъсна Дейвид. — Не съм предполагал, че някога ще ме разпитвате за всичко това. Не бива да ме притискате. Не мога да предам приятелите си.

— Опитвам се да ти помогна. Не мога да го направя, ако нямам достатъчно информация.

— Но, госпожице Холанд…

— От думите ти разбирам, че някои от твоите приятели са в опасност. Не мога да допусна някой психически неуравновесен да обикаля наоколо и да тормози учениците ми. Ти сам реши да дойдеш при мен.

— Просто не искам да създавам проблеми на никого. Не искам някой да пострада заради мен.

— Няма да изгоня никого, уверявам те. Само да спра тези налудничави игри. Играе се на тъмно, нали? Нощем?

— Предимно през почивните дни. През седмицата не ни остава време. Имаме да учим.

— Е, и това е някакво успокоение. Все пак е странно, че охраната не е докладвала.

— Играем на места, където охраната никога няма да ни види. Освен това след полунощ всички стават сънливи.

— След полунощ? Но тук имаме вечерен час и той е от единайсет часа всяка вечер. Всички врати се заключват и…

Дейвид прехапа устни.

— Говори, Дейвид!

— Не мога. И без това вече казах много. О, боже! Знаех си, че не бива да идвам при вас.

Дани си спомни, че въпрос на чест сред съучениците на Дейвид бе никога да не предават другаря си.

— Е, добре. Няма да те разпитвам повече, но те предупреждавам! Онова, което не знам, ще го науча. Имам си начини.

— Трябва да се заемете с Мъдреца, а не с децата — мрачно изрече Дейвид. — И продължавам да твърдя, че това е Макс Ремблър.

— Можеш да си вървиш. — Дани бе безсилна пред упорството му. — Искам да остана сама и да подредя мислите си.

— Госпожице Холанд… — Момчето колебливо се спря на вратата.

— Да?

— Няма да ходите отново при него, нали? Била сте сама… Никога не съм предполагал, че можете да направите подобно нещо… Имам предвид, че сте млада… и красива. — Той замълча, а лицето му бе почервеняло. — Всички ви обичаме. Не искаме да ви се случи нещо.

— Благодаря за загрижеността. — Гласът издаваше изтощението й. — Не е нужно да се тревожите. Няма да тръгна сама по дирите на Мъдреца. Мога само да помоля Макс Ремблър да се присъедини към преследването, като имам предвид, че той е измислил вампирската игра.

Дани не знаеше защо изрече тези думи, но реакцията на Дейвид я стъписа:

— Това е лудост! Ами ако ви е измамил? Вампирите са изключително хитри същества. Защо не ме послушате? А ако той е Мъдреца? Повярвайте ми, лоши слухове се носят за този мъж.

— Изчезвай, Дейвид! — Дани му посочи вратата. — Изчезвай, преди да съм те сложила на колене в ъгъла.

Момчето се измъкна, а тя уморено отпусна глава върху ръцете си. В главата й бушуваха мисли за огромния празен замък, блестящите прелъстително зелени очи и покоряващи устни на Макс Ремблър. Пулсът й многократно ускори ритъм.

 

 

Дани прекара уморителен ден, изслушвайки един след друг кандидатите за мястото на преподавателя по история, който се бе оттеглил. Прибра се у дома си, взе колата и се отправи към най-близкия търговски център. Откри един магазин, в който се продаваха различни версии на играта „Среднощен лов“. За Сара купи кукла Барби, за която дъщеря й мечтаеше, откакто бе видяла рекламата й по телевизията. Взе малката от дневната занималия, където детето прекарваше времето след училище.

Сара се вмъкна на задната седалка и веднага забеляза пакета.

— Това за мен ли е, мамо?

— Да. Купих ти Барби.

— О! — Тя трескаво разкъса опаковката и притисна куклата до гърдите си. — Може ли да поиграем довечера? Ще направим бала на Пепеляшка!

— Добре, мила. Ще поиграем след вечеря.

Сара забеляза опакованата игра.

— Какво е това?

— Играчка за мен.

— Мамо, ти си голяма, за да си купуваш играчки — след кратък размисъл рече детето.

Вечерята се състоеше от готови храни, но малката ядеше с апетит. Дани често изпитваше чувство за вина, когато не успяваше да приготви топла храна за дъщеря си, но не бе лесно да бъдеш супер майка.

— Сега можем ли да играем? — Сара изхвърли пластмасовите кутии в кофата за боклук.

— Съблечи се и си измий зъбите, мила.

— Но, мамо…

— Бързо. После ще поиграем малко, вместо да ти чета приказка.

Докато дъщеря й се приготвяше, Дани отвори кутията с играта. Имаше картон, оцветен в червено, пурпурно и черно. Разстла го върху кухненската маса. В лявата му страна забеляза мрачна гробница, пълна със саркофази. Очевидно, това бе седалището на вампирите. Вдясно бяха не по-малко страховитите подземни катакомби, пълни с кости и черепи. В средата на картона бе отбелязан центъра на града, наподобяващ разположението на Ню Орлиънс. Една страховита висока фигура бе облегната на уличен стълб и се взираше в минувачите.

В подземие на замък бе нарисувана зала за мъчения. До замъка водеха безброй пътечки. Той бе означен с всички символи на земната власт.

О, небеса, изплаши се Дани. Чие помрачено съзнание бе сътворило това? Във въображението й изплува фигурата на Макс Ремблър. Облегнатата на уличния стълб фигура неприятно напомняше за него.

— Мамо, готова съм!

Дани бързо прибра играта. Страховитите рисунки биха уплашили Сара. Особено преди лягане. След раздялата им с Грег, Сара често сънуваше кошмари, наследство от свръхчувствителния си баща. Сара болезнено изживяваше отсъствието му.

— Взе ли си куклите? Хайде да играем!

Сара й подаде старата кукла с черна коса, а за себе си остави новата руса красавица.

— Отиват на бала на Пепеляшка, ей тук, в двореца.

Момиченцето бе подредило нещата си на масичката за кафе.

— Това е прекрасен дворец, построен на висок непристъпен хълм. Виждаш ли? Заобиколен е със зелени поля, високи планини и дълбоки пропасти…

Дани се досети, че дъщеря й пресъздава разположението на „Свети Криспин“.

— Те влизат в двореца… Хайде, мамо, накарай твоята кукла да влезе. Ще танцуват и ще пеят цяла нощ!

— Сара, къде е Кен? Някой трябва да танцува и с двете.

— Мразя тази глупава кукла Кен! — Детето изглеждаше засегнато.

— Защо, мила? Той може да бъде принцът.

— В този дворец няма принцове, мамо! — Устните на Сара потрепнаха, а очите й бяха широко отворени.

— Какво не е наред, мила? Защо да няма принц?

Дани се досещаше за причината. Прониза я остра, непоносима болка. В съзнанието й нахлу споменът за деня, в който се разделиха с Грег, и той си тръгна. Сара изтича след него, като плачеше и крещеше: „Татко, върни се! Върни се…“.

Грег бе отстранил протегнатите ръчички на детето, бе се качил на колата си и бе заминал, оставяйки зад себе си нещастното ридаещо дете.

— Имало един принц — продължи Сара, — но той си тръгнал. Това са измислици! Всеки знае, че принцовете не съществуват.

— О, малката ми! — Дани взе детето в прегръдките си. — Разбира се, че има принцове. Само понякога принцесите, също като нас, преживяват трудни моменти.

— Искам татко… — прошепна детето. — Искам да си дойде у дома!

— Знам, мила. Но мама и татко са разведени и той няма да дойде при нас. Но ти ще го виждаш понякога. На Коледа например, така че недей да плачеш. Татко много те обича, Сара.

— Не ме обича! Обича новата си жена, която е глупачка! Мразя я! Искам да умре!

— Мила, можеш да се сърдиш и да се ядосваш някому, но не бива да пожелаваш смъртта му.

В този миг Дани се сети как тя самата бе пожелала смъртта на съперницата си, щом разбра, че съпругът й има извънбрачна връзка.

— Майка ти и баща ти не могат да живеят заедно. Тъжно е, но и това се случва в живота.

— Мразя я! — повтори детето. — И него мразя, защото ни изостави и се ожени за нея.

— Щом родителите ти са разведени, съвсем нормално е баща ти да се ожени отново. — Дани се опитваше да говори спокойно. — Мъжете и жените се влюбват и създават семейство. Ти не трябва да мразиш втората съпруга на баща си, тя е приятна и хубава жена.

— И ти ли ще се влюбиш и ще се омъжиш, мамо? — разтревожи се Сара.

— Не знам, детето ми. Може би някой ден…

— Дано се влюбиш по-скоро! Искам да имам втори баща.

Тръпки полазиха Дани. Отново у нея се появи усещането, че някой я наблюдава. Глупаво суеверие!

В дневната имаха огромни френски прозорци. Дани не ги харесваше. Лесно се отваряха.

Честъртън бе малък град и почти нямаше престъпност. Но така или иначе изпитваше необясним страх.

Там, в тъмното, имаше някой! С едната си ръка тя опипа врата си, а с другата прегърна дъщеря си и погледна навън. Нещо помръдна. Висока фигура хвърляше сянка върху стъклото.

— Сара, върви в стаята си и хубаво затвори вратата.

— Защо? Какво става, мамо?

— Върви, Сара!

Но прозорецът вече се отваряше. Дани прегърна уплашено детето, готова да побегне към вратата и да вика за помощ.

— Махайте се оттук!

— Не се бой, Дани — дочу дрезгав мъжки глас. — Аз съм.

— Ремблър?!

— Кой друг? — Той се вмъкна в стаята и бавно се приближи.