Линда Барлоу
Среднощен скитник (3)

Трета глава

— Спри!

Дани сякаш плуваше срещу течението и бе безсилна да му устои.

Изплаши се до смърт. Макс невероятно я привличаше. И не я нарани, ръцете му бяха изключително нежни, докато рошеха косите й, а устните му, макар и опрени в шията й, не представляваха реална заплаха.

Бе невероятно, че е възможно сексуалното желание и страхът да се проявят у някого едновременно, но точно така бе с нея. Какво не ми е наред, питаше се тя.

Целувките му пробудиха чувствата й, а обречените на дрямка хормони лудо затанцуваха из тялото й.

Устните му бяха настоятелни, а целувките му — все по-горещи. Езикът му се плъзна и бавно проникна в устата й.

Тя леко простена. Какво й ставаше? Бе обичайно за нея да бъде пасивна. Що за мощ притежаваше този мъж?

Вампирите омайват жертвите си така, че те сами им предлагат вратовете си за смъртоносната целувка…

— По дяволите, Ремблър, престани! — изкрещя Дани. Усещаше горещия му дъх и още повече се възбуждаше.

Миришеше й на мъжки одеколон.

— Добре, успокой се! В безопасност си. — Той бавно повдигна глава. Там, където бе опрял устните си, кожата й пламтеше.

— Пусни ме ти казвам!

Дани се стресна в мига, когато усети, че цялата трепери. Ремблър прокара длан по врата й. Устните му бяха извити в сардонична усмивка. И все пак обликът му си оставаше човешки. Твърде човешки…

— Искаш да избягаш? — Гласът му бе дрезгав. Дани преброи наум до десет, за да се успокои. — Върви! Няма да те спирам.

Думите му прозвучаха презрително и разгневиха Дани. Не, по дяволите, нямаше да си тръгне току-така. Той бе един обикновен мъж, от кръв и плът, нищо повече. Само глупак би си въобразил нещо друго.

— Проклет да си, Ремблър! Смяташ, че си забавен, но не си. Плашиш ме до смърт, а после ми се присмиваш.

— Трябва да си доволна, че се смея. Само преди миг бях готов да забия зъби в крехката ти плът. Е, не бързай да вадиш пистолет. Не те нараних, нали? Просто извърших онова, което ме обвиняваш, че съм сторил на Дейвид не знам кой си. Дори по-малко. Върху врата ти няма да останат следи.

Дани се разгневи още повече. Откакто бе дошла, се държеше като глупаво момиченце.

— Очакваш да побягна от страх и ужас? Е, няма да го направя. Може би наистина съм малко подозрителна, но не е лесно да ме отстраниш. — В очите му проблесна възхищение. Той се приведе напред и изслуша с интерес думите й: — Дойдох тук, за да потърся обяснение от теб за събитията в „Свети Криспин“. И няма да си тръгна, преди да го получа.

— Това е неприятно, госпожице Холанд, защото няма да чуете нищо от мен. Не ми е известно какво става в провинциалната ви гимназия. Отричам да имам нещо общо е вампирските истории там. Какво, по дяволите, ви дава право да ме обвинявате?

— Не аз ви обвинявам, а Дейвид Елис.

— Откога се вслушате в измишльотини? На колко е той? Петнайсет? Шестнайсет? Както сама казахте, трудна възраст. Сигурно е в стрес или въображението му играе лоши игри.

— Дейвид е момче със стабилна психика.

— Щом играе в „Среднощен лов“, значи обича да фантазира.

— Вие казахте, че проявите на фантазия в тази игра са нещо нормално.

— Така е. Казах също и че играещите попадат в нереален свят — факт, който може да доведе до проблеми в мисловната сфера. Казвате, че той е нормален, но погледнете за миг от моя ъгъл: момчето твърди, че съм го нападнал, а аз не съм. Така че, той или е превъртял, или говори неистини. — Макс замълча за миг и продължи: — Не си спомням някога да съм срещал проклетото момче, а кракът ми не е стъпвал в двора на „Свети Криспин“ повече от седемнайсет години. — Той се изправи, хвана китката й и я дръпна. — Да вървим!

— Какво правите?! Къде?

Пръстите му бяха като клещи и тя не можа да освободи ръката си.

— Представлението свърши!

— Нима искате да ме изгоните?

— Познахте!

Дани не продума докато следваше Ремблър по тъмните коридори към изхода на замъка. Този път той осветяваше пътя й с фенер. Предположи, че използва свещи за по-голям драматизъм.

Гневът му бе истински. Ако не бе замесен в тази афера, имаше право да се сърди. Но бе ли невинен? Сигурно не. Човек, който бе в състояние да изпитва удоволствие от уплахата на жена, не бе лишен от жестокост.

На изхода отново се появи котаракът Джоузеф и потърка гръб о краката на Дани. Макс се наведе и взе чудовището в ръцете си. Почеса ушите му, а Дани се вгледа в изящните му пръсти. Бе нежен с животното и то очевидно го обожаваше.

— Чувствам се като престъпник — рече Дани. — Никога не са ме изхвърляли отнякъде.

Саркастична усмивка се появи върху устните на Макс.

— За добро е. Изгражда характера, както обичаше да казва старият дракон госпожа Кенуърти.

— Съжалявам, че ви обидих, но и вие не бяхте въплъщение на любезността тази вечер.

— Права сте. И… аз съжалявам. Довиждане, госпожице Холанд.

Държаха се като непознати и Дани съжали, че не го е попитала навреме някои неща, свързани с правилата на играта „Среднощен лов“. От описанието на Дейвид бе разбрала много малко за същността й.

— Всичко, което се случва с децата, е много важно за мен. — Тя говореше тихо, но настоятелно. — Затова нахлух тук. Чувствам се отговорна за тях. Загрижена съм за състоянието на Дейвид, тревожа се за всички ученици…

— Глупаво е от ваша страна.

— Имате ли свои деца, господин Ремблър?

— Не — сви устни той.

— А аз имам. Шестгодишна дъщеря, Сара. Не е трудно да си представя какво я очаква след няколко години. Казват, че мъжете са по-жестоки от жените, но само да чуя, че някой заплашва дъщеря ми, някой като така наречения Мъдрец, кълна се, че ще го удуша с голи ръце. Разбирате ли ме?

Ремблър не отговори, но Дани усети, че нещо се е променило. Не можеше да определи какво. В тъмнината почти не го виждаше. Щом проговори, думите му я стъписаха:

— Не носите халка.

— Вече не съм омъжена.

— Разведена? — тя кимна. — Млада сте, за да имате голяма дъщеря.

— На трийсет съм.

— Аз съм малко по-възрастен от вас.

— И какво от това? — тя бе озадачена от обрата на разговора.

Двамата впериха погледи един в друг. Дани изпита нежелание да си тръгне, пък и Макс изглежда не бързаше вече да я прогони. Побъркана работа. Той бе невероятно противоречива личност.

— Е, добре, лека нощ. Връщам се при Сара. Понякога се буди и искам да съм наблизо. Още страда след раздялата с баща си.

— Ще се видим ли отново?

— За какво? — Той се намръщи. Дали наистина я харесваше? Хормоните бушуваха из кръвта й. Няма да стане, рече си тя. — Не мисля, че е възможно, Макс. Ако онова, което се случи в библиотеката, е показателно за начина, по който се любиш, покорно благодаря, но се отказвам.

— Нямах това предвид. Или поне… не само това. — Той отново се усмихна очарователно. — Иска ми се да те опозная по-добре.

— Не си мой тип — изрече тя неубедително.

Отказът й обаче не го притесни. Той отвори тежката врата и галантно й се поклони. Котката бе все още в ръцете му.

— В къщата на директора ли живеете? В двора на „Свети Криспин“?

— Да. С дъщеря ми. — Тя се надяваше да го обезкуражи.

— Трябва да знаеш, че ти пък си точно моят тип, Дани. Обожавам и децата. Може би ще намина някоя вечер. — Той се засмя. — След залез, разбира се.

Дани зърна закачливите искрици в очите му и се поуспокои. Не бе вече сърдит и тя изпита благодарност. Обикновено не бе конфликтна и редките недоразумения я притесняваха.

— Надявам се да забележиш връзката чесън, която ще окача над вратата — шеговитото предупреди тя.

— Ха! Да не смяташ да ме спреш с чесън? Съжалявам, Дани, но това е заблуда. Бабини деветини!

— Бабини деветини?! Значи не бива да вярвам на писаното из книгите за вампири? За ползата от чесъна?

— Не. Съвременните вампири само ще се изсмеят на това.

— Нима? — Внезапно тя отново се стегна. Можеше да се закълне, че е видяла сатанински пламъци в зелените му очи.

— Да. Нищо не може да спре вампира, освен слънчевата светлина.

— А острието на нож, забито в сърцето?

Той се усмихна.

— А, това може и да е вярно. А може и да не е. За щастие, не съм го пробвал.

— Ще го запомня. Ако се случи пак да се срещнем.

— Ще се срещнем. Мога да се закълна.

Дани бе ужасена и не знаеше дали да се почувства поласкана от обещанието му.

— Лека нощ! — каза тя и слезе по мраморните стъпала. Влезе в тойотата си и завъртя ключа в стартера. Дочу се глухо хъркане. Дани изпадна в паника, но за щастие, след минута двигателят проработи. Включи светлините и Макс попадна в центъра на рефлекторите. Продължаваше да се взира в нея. Дори и от разстояние усещаше мощта на тайнствената му енергия.

— Вампирите не съществуват! — извика тя и потегли.

 

 

Щом се прибра в малката къща, която й се полагаше заради поста на директор, Дани едва не оглуша от звуците, които се носеха от хола. Ученичката, оставена да наглежда дъщеря й, се забавляваше с някакво предаване по Ем Ти Ви. Момичето я вида и рязко намали звука, като гледаше виновно.

— Госпожо Холанд! Рано се върнахте.

Момичето бе около шестнайсетгодишно, с прозрачно чиста кожа, блестяща тъмна коса и прекалено силен грим на очите. Самата Дани харесваше видеоклипове, макар че на учениците не бе разрешено да гледат. Все още. Истината бе, че тя се надяваше да отмени тази безсмислено строга забрана, въведена от предшественичката й, но инстинктивно подхождаше бавно и предпазливо към промяната.

— Всичко е наред, Дженифър. Нямам нищо против да погледаш телевизия. Но искам всеки миг да можеш да чуеш Сара. Как е тази вечер? Събуждала ли се е?

— Не, госпожице Холанд. Всичко е наред. Сто пъти проверявах. Не е мръднала, както е заспала.

— Изчакай ме само да се кача догоре да я погледна и ще те пусна да вървиш. Сара сладко спеше, пъхнала палец в устата си. Дани отметна кичур от златистата й коса и я целуна. Дъщеря й навърши шест години през пролетта и бе в първо отделение в Честъртън. Всяка сутрин прилежно ставаше, обличаше униформата си и вземаше розовата пластмасова кутия, в която носеше обеда си. Чувстваше се страшно горда, че е пораснала.

— Приятни сънища, обич моя — прошепна Дани и зави слабото детско телце.

Дани заключи вратата на къщата и излезе да изпрати Дженифър. Момичето, както винаги протестира, но Дани не можеше да го остави да върви само в тъмнината, особено след плъзналите напоследък слухове за вампири. Не можа да се сдържи и попита дали не е чувала някой от учениците да играе на „Среднощен лов“.

— А, вампирската играли? Мнозина я играят. Тя е най-популярната.

— Разбрах, че съществува версия, при която всеки участник разиграва собствен сценарий, дори понякога се играе в двора нощем.

Дженифър не посмя да срещне погледа на Дани.

— Не съм чувала за това, госпожице Холанд. Но и как биха могли? Нали има вечерен час?

— Какво общо има тук вечерният час?! Притъмнява много преди това. А и не вярвам това да ги спира.

— Е, да, но…

— Какво?

— Играта е забранена. Не познавам никой, който охотно би пристъпил правилата в училището. Защо да си навлича неприятности?

Дани бе уверена, че момичето знаеше нещо, но не искаше да говори. Заслугата бе изцяло на госпожа Кенуърти. Така бе наплашила децата, че те не смееха да споделят проблемите си с учителите. Само Дейвид бе направил изключение.

— Ти си приятелка на Дейвид Елис, нали?

Именно Дейвид бе препоръчал Дженифър като бавачка за дъщеря й.

— Да. — Дженифър нервно навиваше кичур коса около показалеца си. — Защо?

— Мислиш ли, че има прекалено развито въображение? Че е човек, който може да попадне в плен на собствените си фантазии?

— Дейвид? Не. Наистина не. Той е добър актьор, но никога не прекалява.

— Знаеш ли дали Дейвид има някакви проблеми? В училище? С приятелите? С момичета?

— Господи, нямам представа, госпожице Холанд — отново завъртя очи Дженифър.

Дани познаваше децата и знаеше, че повече нищо няма да научи от момичето, пък и доста време бе оставила Сара сама в къщата.

Метна поглед назад. Все си представяше как някакво чудовище се намъква в стаята на спящото дете и изчезва с него в тъмнината. Или как къщата избухва в пламъци и Сара попада в огнена клопка. Или най-малко драматично пробуждане след кошмарен сън. Ето, в такива моменти мразеше до смърт Грег, задето ги бе изоставил.

— Трябва да се прибирам, Дженифър. Лека нощ!

— Госпожице Холанд? Дейвид не е в беда, нали?

Дани я увери, че не е. Изчака я да влезе в жилището си и побягна към къщата. Трескаво заключи и провери дали всички прозорци и врати са плътно затворени.

 

 

Доста след като Дани бе се отдалечила с колата си, Макс Ремблър се промъкна на стълбището и впери очи в нощната тъма. Струваше му се, че още вижда медночервената блестяща коса на новата директорка и усеща копринената й мекота.

Помнеше уханието на парфюма й. Дочуваше ниския й сексапилен глас, предизвикателно отвръщащ на въпросите му, изтръгнатото насила признание, че я привлича толкова, колкото и тя него… Да, Даниел Холанд бе страстна натура. Жалко, че се бе поддал на манията си и я бе изплашил.

— Какво мислиш за това, Джо, стари ми приятелю? — измърмори той в ухото на котарака, който още държеше в ръце. — Мислиш, че аз си знам най-добре, а?

Котаракът извърна глава и измяука пронизително.

— Не, не говори така — скара му се Макс. — Не съм достоен за нея, така ли? Трябва да сдържам инстинктите си. — Той се ухили и вдигна рамене. — Това е философията на „Свети Криспин“. Никога не ми е допадала.

Споменът за прекараните там години го отрезви и той процеди гневно:

— Проклета да е! Не съзнава ли, че си играе с огъня? И аз не съм в състояние да й помогна. Не бива да възкресявам миналото.

Котаракът отново подхвана мъркането си, сякаш изобщо не се интересуваше от вълненията на господаря си.

— Ти не би се колебал, ако в лапите ти попадне тлъсто пиленце, нали? Ще му прекършиш врата и край!

Джо скочи от ръцете на Макс. Постоя минута-две на каменната балюстрада и пое на нощен лов. Макс почака известно време, заслушан в шума на гората. Кадифеният мрак на нощта го обгръщаше от всички страни. Той пъхна ръце в джобовете си, затвори тежката врата и тръгна по следите на котарака си.