Линда Барлоу
Среднощен скитник (2)

Втора глава

— В леговището на вампира? — повтори като ехо Дани и се огледа. Но мракът й пречеше да добие ясна представа за обстановката. — По-точната дума е гробница. Няма ли електричество?

Макс Ремблър се облегна на вратата и вдигна високо свещника, за да види лицето й. Тя усети опипващия му поглед и й се стори прекалено интимен. С нервен жест докосна гърлото си. Не биваше да губи кураж.

— В момента подменям инсталацията. Постройката е на повече от деветдесет години. Старата инсталация е пожароопасна.

Вампирите не обичат ярка светлина, помисли си тя.

Предната вечер след разговора с Дейвид се бе поровила из библиотеката си и бе научила някои неща за вампирите. Оказа се, че няма много писано за тях. Предпочитаха духовете.

Бе останала да чете до късно, увлечена от странностите на тези мистични същества, плод на болната фантазия на човечеството, по нейно убеждение. Предпочитали светлината на свещите, макар да се твърдеше, че имали изключително силно развити сетива и можели да се движат в непрогледен мрак. Слънцето било техен враг. Един лъч можел да ги убие и затова прекарвали слънчевите часове на деня в ковчезите си…

— Да отидем в кабинета ми — прекъсна мислите й Ремблър. — Там има електричество. Вървете след мен и внимавайте да не настъпите котарака. — Той тръгна напред, ала внезапно спря. — Не сте алергична към котки, нали?

— Не, обичам котките.

Всъщност, Дани бе много доволна от предупреждението, защото точно в този миг котаракът, който не бе забелязала, се погали в крака й и измърка.

— Изглежда мил. Как се казва?

Макс се наведе и взе огромния котарак. Очите му имаха цвят на горчица.

— Джо.

Името я разочарова. Бе очаквала да чуе Сатана или нещо подобно.

— Накратко от Джоузеф. Вижте колко пъстра козина има — черно, кафяво, сиво, бяло…

— Странно, как различавате цветовете в този полумрак?

Той я поведе по прашен, покрит с каменни плочи, коридор, който напомняше на средновековна галерия. Канделабри осветяваха окачените по стените гоблени. Влязоха в душна библиотека, с натежали от хиляди томове рафтове. Върху пода бе постлан поизбелял ориенталски килим, а в камината пламтеше огън. От тавана се спускаше старинен полилей с няколко едва мъждукащи крушки, но флуоресцентна лампа хвърляше кръг сребриста светлина откъм старинното писалище. До него, върху дълга маса, бяха наредени няколко компютъра и най-съвременен хардуер — модеми, флопидискови устройства, два принтера. Единият от мониторите бе включен.

— Да не би да попречих на заниманията ви?

— Не се безпокойте. Напоследък съм в период на творческа криза.

Той й посочи с ръка огромното канапе край огъня. Освен компютрите, цялата мебелировка бе старинна.

— Седнете, госпожице Холанд. Да ви предложа нещо? Чаша коняк?

— С удоволствие, ако ми правите компания.

— Не, благодаря, не пия.

Вампирите не се хранят. Пият единствено кръвта на жертвите си.

— От алкохола ми се доспива — добави той е обезоръжаваща усмивка. — Надявам се да успея да поработя, след като си тръгнете.

Той наля коняк в изящна кристална чаша и й я подаде. Дани забеляза, че носи масивен златен пръстен на дясната ръка, точно както го бе описал Дейвид. Ръцете му бяха фини, с дълги тънки пръсти. Изглеждаха силни. Ноктите му блестяха като полирани. Не бе ли споменал Дейвид нещо й за това? Опита се да удави нервността си в голяма глътка от силното питие.

Ремблър приседна до нея. И краката му бяха стройни и силни. Цялата му фигура излъчваше здраве и енергия. Дани харесваше високите мъже с ловки овладени движения.

— И така, госпожице Холанд…

— Дани.

— Макс… — Той отново се усмихна. — Значи вие сте новата директорка на „Свети Криспин“.

Очите му се плъзнаха по тялото й и се спряха на дългите й крака. Бе облечена в тясна сива вълнена пола, виолетов пуловер и обувки с нисък ток.

— Длъжен съм да призная, че се разминавате с представата ми. По-млада сте, а и сте… хубава. Наистина. Чак не ми се вярва, че дъртаците в „Свети Криспин“ са ви назначили.

— По-възрастна съм, отколкото изглеждам. — Дани скромно се сви на стола. — И мога да ви уверя, че съм много опитна. Няколко години бях административен директор на едно училище в Сан Диего.

— Нима? — Той се забавляваше.

— Да.

Беше истина. В продължение на четири години бе работила като гимназиална преподавателка, а след това — три години като заместник-директор.

— Елит Кенуърти, вашата предшественичка, властва цял век! Хващам се на бас, че учениците са били приятно изненадани при появата ви.

— Надявам се учениците да ме уважават, колкото почтената госпожа Кенуърти — усмихна се Дани. — Не ми се ще да си позволяват да правят каквото си искат, само защото съм по-млада.

— О, небеса! Не биха си го и помислили! В това училище открай време властва желязна дисциплина.

— Не е точно така.

— Трябва да признаете, че не прилича на обикновените гимназии, Дани. Шест часа домашни всяка вечер. Не са разрешени срещи и други подобни… Не мислиш ли, че е прекалено?

— Може би, но аз добре познавам слободията, която цари в днешните гимназии. Секс, алкохол, наркотици, липса на всякаква дисциплина… И като капак на всичко, почти не се учи. Структурата на „Свети Криспин“ е далеч по-добра в образователно отношение, а аз твърдо вярвам, че дисциплината изгражда характера.

— Чуй се само! Толкова млада, а вече с манталитет на диктатор.

Дани почервеня от яд. Бе преиграла и собствената й философия наистина бе прозвучала доста авторитарно. Всъщност, държавните училища, в които бе работила седем години, не бяха чак толкова лоши. Но Ремблър я дразнеше и я предизвикваше да му се опълчи, макар обикновено самообладанието да надвиваше емоциите й.

— Дисциплината изгражда характера, така ли? — не отстъпваше Макс. — Не съм на същото мнение. Може и хаос да се шири из някои американски училища, но „Свети Криспин“ е другата крайност. Децата имат нужда и от забавления. Така е. Имам нещастието да бъда възпитаник на това проклето училище.

— Ооо! — Дани бе изненадана. Бе чувала какво ли не за Макс Ремблър, но не и това. — Кога сте завършил?

Лицето му потъмня.

— Да не говорим за това — отсече той. — Споменахте, че идвате да говорите с мен по неотложен въпрос.

— Да.

Може би не се бе дипломирал или е бил изгонен по някакви причини.

Изключително привлекателен мъж, помисли си тя. Но такъв е бил и Бостънския удушвач, нашепна й предупредително вътрешен глас.

— С какво мога да ти помогна, Дани? По телефона бе много настоятелна. Какво е толкова важно, че рискуваш да останеш цяла вечер в моята компания?

— Звучи, сякаш човек трябва да се страхува от теб.

— Не водя общоприетия начин на живот и често хората не ме възприемат…

— Наистина ли спиш през деня или това е част от мистичния ореол, който си си създал?

— За каква мистика говориш?

— Според специалистите парапсихолози, онзи, който е посветен в тайните на вампирите, вероятно сам е такъв.

— Наистина ли така твърдят?! — почервеня от гняв той, сварен неподготвен.

— Така четох. Наред с познанията ти в областта на електронните технологии, създал си една игра, наречена „Среднощен лов“…

— Още ли е популярна сред децата? — учуди се той. — Значи това е причината за посещението ти.

— Да.

— Разбира се, трябваше да се досетя. — Той прокара ръка през тъмната си коса. — Какво смяташ да правиш с тях? Последният път неколцина бяха изхвърлени, а други заплашени с последно предупреждение.

— Случвало се е и преди?!

— Да. — Ремблър изпъна крака и ги преметна един върху друг. — Играта е създадена за подрастващи. Когато я измислих, бях на не повече от двадесет и две години. Първият вариант се наричаше „Рицарят на вампирите“.

— Искаш да кажеш, че си автор на две електронни игри? — Не можа да сдържи усмивката си Дани.

— Да, но „Рицарят“ нямаше такъв успех, докато от „Среднощен лов“ през седемдесетте години бяха продадени стотици копия. Направих главозамайваща кариера, докато не се появи „Монополи“. След това се отдадох на микрочиповете. О, младост, младост…

— Значи, твърдиш, че вече си излекуван от увлечението си по вампирите?

— Да. „Игрите“, които ме занимават в момента, са по-сложни.

Тя беше сигурна в това.

— Какво точно се е случило, Дани? Ако децата в „Свети Криспин“ отново играят на вампири, с нищо не можем да ги спрем. Може би смяташ, че аз съм замесен? Играта е драматична, но безобидна на практика. Защо просто не ги оставиш да си играят? Ще им мине след време.

— Не е безобидна!

— Напротив. Дори от психологическа гледна точка е полезна — това е прекрасен начин да дадат отдушник на агресивните си помисли, без да наранят никого.

— Не би говорил така, ако бе чул разказа на един от учениците ми.

— Кой?

Забеляза как гневът й се предава и на него.

— Едно момче на име Дейвид Елис. Познавате ли го, господин Ремблър?

— Макс — сдържано я поправи той. — Дейвид Елис? Не, не си спомням…

— Бил е на твоя лекция миналата пролет и след това е разговарял с теб.

— Повечето от децата проявяват интерес. Не можеш да очакваш да запомня всички.

— Изглежда си му направил силно впечатление.

— Нима? Е, ставаше дума за изкуствен интелект и роботи — тема, върху която работя в момента. Не съм им казвал с какво точно се занимавам, разбира се. Това е тайна. Но им говорих за съществуващите теории. На децата им харесват подобни теми.

— Ефектът върху слушателите ти е поразителен. Според Дейвид всичко това е свързано с твоите вампирски игри…

— Ясно! Не одобряваш. Но аз съм убеден, че с играта съм намерил превъзходен начин да стимулирам въображението на децата.

— Не мисля, че резултатът е положителен. Дейвид вярва, че вампирите съществуват. Това е заблуждение, насадено от твоята игра.

— Може би е прав — усмихна се той и зъбите му проблеснаха в полумрака.

— Слушай, Макс, нима ти, ученият, си в състояние да твърдиш, че вярваш в съществуването на вампири? — Дани напразно се опитваше да запази спокойствие.

— И защо не? Дори и учените са принудени да признаят, че в света съществуват повече мистерии и загадки, отколкото са в състояние да разгадаят.

Дани замълча. Не желаеше да му натрапва мнението си. Злокобният замък май вече оказваше пагубното си въздействие и върху нея…

— Пак ти повтарям, това е ефект от твоята игра. Спомняш ли си, преди години бе на мода една игра с митични чудовища, която подлуди децата? Някои от тях приемат всичко за чиста монета. Страхувам се, че нещо подобно може да се случи и в „Свети Криспин“.

— Не вярвам…

— Някои от учениците са доста уплашени! Знаеш в колко трудна възраст са сега. И най-дребното нещо е в състояние да ги извади от равновесие. Фабулата на играта предизвиква объркване у деца, които имат ниско самочувствие или са прекалено чувствителни, а според сценария се налага да изпълняват доминиращи роли на вампири…

— Това, което казваш, е валидно, ако са от нежния пол.

Дани можеше да се закълне, че той се забавлява с нея.

— Навярно. На тази тема съм особено чувствителна. Всички ученици знаят колко строги са правилата в училището…

— Да вървят по дяволите идиотските ви правила! На тази възраст всички мислят само за секс — Дани го изгледа онемяла, но той не й обърна внимание. — Ще ти кажа защо харесват играта — продължи той. — В нея има сексуални елементи. Целувки по врата. Игра с пръсти. Смесването на кръвта чрез допира на телата. За вампира набелязването на жертвата е с еротичен подтекст. Понякога той се влюбва безнадеждно в жертвата, което води до страстни преживявания у играещите.

Дани почувства, че разговорът по някакъв начин излиза от контрол. Дланите й се изпотиха.

— Перверзна страст и екстаз от ужас, чийто край е увенчан със смъртта на жертвата?!

— Не е задължително. Вампирът може да се задоволи да отпие малко кръв и тогава човешкият му партньор оживява…

Гласът му я хипнотизираше. Тя вече се взираше с копнеж в устните му.

— … Вампирите от двайсети век не са толкова кръвожадни, колкото онези в миналите векове. Не убиват често, вече не е на мода. Съвременната медицина е най-големият им враг и те не желаят да бъдат победени. Ето защо са се научили да контролират нуждата си от човешка кръв. Не си ли чела упътването към играта? Всичко е казано там.

— Много си странен, Макс.

— Казвали са ми го. — Той се усмихна обезоръжаващо, като палаво момче.

Магнетизмът му я завладяваше все по-силно и по-силно. Бе запленена от погледа, от устните му, от високото и стройно тяло… Въздействието му бе зашеметяващо. Мощно. Невероятно. Свръхестествено…

Стига толкова! Той наистина бе привлекателен мъж, но това изчерпваше въпроса. Тя просто бе много самотна след развода и бе податлива на мъжки чар. Той активизираше хормоните й. Просто реакция на организма.

Така или иначе, не му беше времето да се отдава на сексуални фантазии. Хормоните й трябваше да бъдат обуздани, докато разреши проблема с Дейвид.

— Ти казваш, че твоята вампирска игра е безопасна. Щом е така, как би обяснил факта, че онази нощ някой се е опитал да захапе Дейвид за врата?

— Какво?!

— Да. Моят ученик е станал обект на вампирска целувка.

— Но те не бива да правят това! В играта целувката се изпълнява символично — с потупване по рамото, не с хапане.

— Ясно. Значи Дейвид е бил превъзбуден, а нападението е целяло единствено приятелско потупване по рамото. Той каза, че висок мъж, мъж повтарям, а не дете, го е нападнал в тъмнината. Дори ми показа белега.

Макс промърмори нещо и я прониза с поглед.

— Момчето добре ли е?

— Доста е уплашен, иначе не би дошъл при мен. — Тя замълча, въздъхна и продължи: — Сам разбираш, че в „Свети Криспин“ става нещо. Децата играят твоята игра, но има замесени и възрастни. Най-малкото един. Освен това, има някакъв персонаж, известен като Мъдреца — господарят на вампирите.

— Да. Един от героите наистина е с по-висш ранг и го наричат Мъдреца, но той не участва във всяка игра.

— Сигурно е така. Предполагам, че някой изпълнява ролята му в „Свети Криспин“. Възрастен, но много е вероятно да е някой с психическо отклонение. Бог знае какво го кара да постъпва така, но има опасност да нарани децата и аз твърдо съм решена да го спра!

— Чудесно. — Дани не бе сигурна дали не й се подиграва. — Не разбирам какво искаш от мен?

Тя се поколеба. Дали да му каже, че Дейвид го обвинява пряко? Макс се взираше в очите й и тя имаше неприятното усещане, че чете мислите й. Вампирите притежаваха подобни способности според писанията.

— Мислиш, че съм аз, нали? Дойде, защото си уверена, че аз съм нападателят.

— Дейвид не е видял добре лицето му, но наистина мислеше, че си ти.

— Така ли мисли?

Дани не отговори.

— Възхитен съм, че се осмелихте да дойдете сама, уважаема госпожице. И то нощем! — Той протегна ръка и я хвана за брадичката. Обърна лицето й и се вгледа в профила й. С палец отстрани кичур коса от страната й и тя потръпна. — Ако наистина съм някакъв психопат и нападам тийнейджъри, какво би ме спряло да забия зъби в красивата ти шия?

Дани ужасено се отдръпна и понечи да избяга. Остави бързо чашата си върху масичката, но той я сграбчи за раменете и не й позволи дори да помръдне. Неочаквано я прегърна и тя усети топлината на тялото му.

Вампирите са леденостудени, дори да са изпили вечерната си порция кръв, пишеше в книгите…

— Не си тръгвай, Дани! Ти си храбро момиче. Присъствието ти ми е приятно…

— Престани! Плашиш ме.

— А ти ме обвиняваш в престъпления спрямо деца. Как очакваш да се държа?

— Пусни ме да си вървя!

Той не обърна внимание на думите й и лениво зарови пръсти в косите й.

— И какво, ако съм те поуплашил? В това има и нещо приятно. Защо иначе хората си падат по страховити истории и електронни игри с вампири и чудовища? И ти се забавляваш, нали, Даниел? — Не беше възможно да чете мисли. — Защо да не го правиш? Нима си лишена от въображение… — продължаваше той със същия омайващ глас. — Не е ли прекрасно да усещаш как кръвта пулсира във вените, когато тръпнеш от ужас?

Дани наистина трепереше. Сърцето й биеше до пръсване. Ръцете му обвиваха вече шията й, лицето му бе тъй близо до нейното, а изкусителните му устни потръпваха…

— Трепериш!

Тя затвори очи, за да избегне погледа му. Вампирите хипнотизират жертвите си с поглед, пишеше в една от книгите…

Устните му докоснаха косата й.

— Ти ми действаш тъй възбуждащо, Дани! С тази червена коса, сини очи и нежна кожа… Толкова си хубава…

Той плъзна ръка зад тила й и привлече главата й към своята, преди да положи устни върху шията й.

— Кажи ми, Дани, все пак не се ли съмняваш поне мъничко, че вампирите съществуват?