Линда Барлоу
Среднощен скитник (8)

Осма глава

Когато отиде в училището, мислите на Дани непрестанно се връщаха към нощните им преживявания. Не бе в състояние да се концентрира. Макс бе изтънчен любовник, агресивен и нежен едновременно, настоятелен и мил. Сблъсъците с необичайното му чувство за хумор й доставяха удоволствие, дори и когато бяха за нейна сметка.

Дори и когато се любеха тя усещаше необикновеното му излъчване. Невероятните сцени, които възбуждаха въображението, й бяха внушавани от него — бе уверена в това. Между тях имаше особен вид обмен на информация, нещо като телепатия, напълно непознато за нея усещане.

Не искаше да се привързва към него. Не бе го видяла сутринта и не знаеше дали ще се срещнат пак.

Към седем и половина Сара бе влетяла в стаята й.

— Цяла нощ сънувах Макс, мамо! Сънувах как е дошъл при нас завинаги. Ще се омъжиш ли за него, мамо? Влюбена ли си в него? Много ми харесва…

Дани внимателно обясни на детето, че да се влюбиш и да се омъжиш, не е проста работа. Какво друго да каже на едно шестгодишно хлапе? Щом малката чу, че Макс има свой собствен живот, хвана майка си заръка и каза:

— Няма значение. Така или иначе, мъж не ни трябва. Ние двете сме си семейство, нали?

— Да, мила.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, детето ми.

— Дани? — Гласът на Кас я изтръгна от унеса.

— Да?

— Помислих, че ще поискаш да разбереш кой е замесен в играта „Среднощен лов“. Противно на твърдението на Дейвид Елис, не са замесени много хора. От това, което дочух, разбрах, че проблемът не е чак толкова страшен.

— Е, и това е нещо.

— Някои от децата играят варианта „на маса“, а други разиграват по-специални сценарии в общежитията. Никой не спомена за тунелите и моето мнение е, че повечето от учениците не знаят за съществуването им.

— Снощи бях долу, Кас. Някой играеше, чухме гласове, намерихме реквизит. Възможно е играещите да са от театралния клуб.

— Хм… Ще проверя.

— Нещо друго?

— За Дейвид Елис. Никой не го познава добре. За децата той е загадка.

— Та той е в „Свети Криспин“ от няколко месеца, от миналия семестър.

— Няма си приятел от класа, нито съжителства с някого, живее сам. Изключение прави едно момиче… — Кас драматично замълча. — Познай кое.

— Нямам представа.

— Дженифър Стоукс, твоята бавачка. Мълвата гласи, че двамата са силно увлечени.

— Срещат ли се?

— Да. Говори се дори, че спят заедно, а сексът е забранен, но повечето от учениците го правят.

Дани свали шнолата, с която бе хванала косата си. Главата я болеше. Спомни си нервността, обзела Дженифър, когато я разпитваше за Дейвид. Преструваше се, че не го познава добре, но в същото време се разтревожи при мисълта, че има неприятности.

— Значи ме е излъгала — тежко въздъхна Дани. — Чудя се защо.

— Вероятно строгите правила на Едит Кенуърти още им тежат. Из училището се шири параноя, предизвикана от страха да не бъдеш заловен в компрометираща ситуация с представител на другия пол.

— Май трябва да побързам да нормализирам правилата в тази област — заключи Дани.

— Има една подробност, която ще те заинтересува. Според съученик на Дейвид, той бил зает с някакво издирване.

— За какво издирване става дума?

— Не беше сигурен, но май е замесена майката на Дейвид.

— И какво?

— Съжалявам, това е всичко, което знам.

Дани извади папката с досието на Дейвид. Освен името на майка му, Оливия Елис, друга информация нямаше. И това, че бе разведена, по професия дизайнер. Хвърли поглед на снимката на момчето. Бе правена по времето, когато постъпи в „Свети Криспин“. Нещо я притесняваше. Тя нетърпеливо се обърна към Кас.

— Намери ли документите на Макс Ремблър?

— А, това е друга загадка. Прерових архивата и открих всички документи от времето, когато той е учил тук. Дори намерих списъка на класа му. Но от неговата папка няма и следа.

Дани разсеяно взе един молив от бюрото си и го завъртя между пръстите си. В съзнанието й изникна ръката на Макс с тънки пръсти и дълги лъскави нокти.

Вампирите имат тънки пръсти с дълги полирани до блясък нокти…

Кас се изсмя.

— Значи снощи слезе с него в лабиринта? Още ли не те е превърнал във вампир?

Дани стрелна Кас с поглед, който го накара да онемее.

По-късно същия ден забеляза белега.

На път за съвещанието с учителите се отби в тоалетната, за да оправи грима и прическата си. Развърза шалчето, с което бе увила врата си. В първия мит й се стори, че е игра на светлината. Върху врата й синееше петно. Приближи огледалото. Не бе зрителна измама. Имаше белег.

Усети как се сковава от страх. Със сигурност не приличаше на белега, който й показа Дейвид. Докосна петното. Не я болеше. Наплюнчи пръст и се опита да го изтрие. Белегът остана.

В съзнанието й се появи картина от предната нощ. Лежи, дълбоко заспала, а Макс се навежда и забива зъби във врата й.

— Престани! — каза си на глас. Трепереща загърби огледалото. — Целунал те е, това е всичко. Бе страстна нощ. Ако все още вярваш, че е вампир, най-добре иди се прегледай!

Отново уви шалчето около врата си. Край на нощното четене на Стивън Кинг!

След съвещанието Дани трескаво набра телефонния номер на Макс. Не знаеше какво да му каже. „През деня аз съм мъртъв за света“ — бе заявил той.

Дали бе само метафора?

Макс не отговори. Тя опита още няколко пъти и все без резултат.

Още не бе влязла у дома си, когато чу, че телефонът звъни. Със Сара бяха излезли да вечерят навън, а след това се отбиха до супермаркета. Бе почти осем, време за лягане.

— Къде беше? — прозвуча гласът на Макс. — От няколко часа се опитвам да те открия.

Колко часа? От залез?

— В момента съм заета. Мога ли да те потърся след малко? Трябва да сложа Сара в леглото.

— Колко време след като заспи? — попита демоничният й любовник. — Искам да се видим.

— Късно е, Макс, пък съм и уморена.

Той замълча.

— Мислех, че си разбрала. Искам да бъда с теб! Всяка нощ!

— Не си спомням да сме говорили по този въпрос — предпазливо изрече Дани. — Сутринта се бе измъкнал, без да те усетя.

— Но, мила, ти спеше, не исках да те будя.

— Няколко пъти те търсих, Макс. Защо не отговаряше?

— Разработвам специален проект и бях долу, в лабораторията. Сигурно не съм чул телефона.

Правдоподобно.

— Макс?

От стола Дани виждаше отражението си в огледалото. Свали си шалчето и докосна с пръст белега. Петното още повече бе потъмняло.

— Какво, Дани? Сякаш си разтревожена?

Тя се намръщи. Гласът му звучеше нормално и приятно. Какво можеше да му каже? Имам белег на врата си и се питам дали не си смукал кръвта ми снощи? Не мислеше, че ще намери за забавно обвинението, което таеше в сърцето си. Шегата бе едно, но съмненията й отиваха далеч.

— Все още се притеснявам за децата и за играта им в тунелите. Така или иначе, не ми е приятно, че се измъкна така сутринта.

— Съжалявам. Страхувах се, че като се събуди, Сара ще ни открие. Не исках да ме вижда при теб.

Това поне би доказало, че не си вампир, помисли си тя.

— Да знам, прав си — не изрече на глас обвинението си Дани. — Не ми обръщай внимание. Имах тежък ден.

— Бедното момиче! — Гласът му бе нежен и ласкав. — Мога да ти помогна да се отпуснеш. Да дойда ли?

— Не, Макс. Не тази вечер.

— Тогава утре вечер — чу го тя да въздиша. — Ако искаш, ела ти при мен. Можеш ли да осигуриш бавачка?

— Само за няколко часа — омекна Дани. — Не за цялата нощ.

— По-добре няколко часа, отколкото нищо. Да приготвя ли нещо за вечеря? Малко съм безпомощен, щом стане дума за готвене.

Би й харесало да го види да се храни като нормално човешко същество и го съжали.

— Не се притеснявай. Ще нахраня Сара, ще я приготвя за лягане и ще дойда. Ще донеса нещо сладко.

— Сладко? Обожавам сладкишите. Но не искам да те притеснявам.

— Не ме притесняваш, Макс.

— До утре тогава.

— Лека нощ.

— Дани?

— Да? — В съзнанието й отново се вихреха еротичните картини. Тя бе уверена, че й ги предава Макс.

— Мисли си за мен — дрезгаво прошепна той и затвори.

 

 

Дани реши, че е открила сянка на недоволство върху лицето на любимия си, когато на следващата вечер се появи в дома му с кутия шоколадов сладолед. Той умееше да бъде любезен домакин. Десетина минути след пристигането й, двамата се бяха настанили около маса от черешово дърво в изисканата, макар и потънала в прах дневна. Сладоледът бе сервиран в сребърни купички.

Дани изяде своята порция. За Макс не бе сигурна. Той вземаше с лъжичката от сладоледа и я приближаваше до устата си, но… Стаята се осветяваше само със свещи, а масата бе огромна, така че столовете им бяха на метър — метър и половина разстояние един от друг.

Имаше нещо в атмосферата, което притесняваше Дани.

— Защо живееш в този мрачен замък? Когато идвам тук, сякаш попадам в друга епоха.

— Харесва ми.

— Но, Макс, толкова е старомодно. Сякаш не си на земята. Кога ще поставиш нормални електрически лампи?

— Навярно никога. Светлината на свещите е по-романтична, не мислиш ли?

— Скоро ли си се нанесъл тук? — Дани отчаяно се нуждаеше от някакво обяснение за невероятно занемареното състояние на замъка.

Той мълчаливо я изгледа.

— Здравата работя — каза най-сетне. — Нямам време да правя ремонти, нито се интересувам от тях. Замъкът ми допада такъв, какъвто е. Приятна промяна.

— Промяна на какво?

— На средата, в която обикновено работя.

— Какво искаш да кажеш? Нали работиш у дома си?

— Така е, но лабораторията ми е много модерна.

— Ще ми я покажеш ли? Бих искала да видя къде се трудиш.

— Съжалявам. Лабораторията ми е табу.

Дани премигна, стресната както от отговора, така и от категоричността му.

— Как така? Защо?

— Защото работя в областта на най-съвременните технологии, затова. Изследванията ми засягат материя, която никой друг не е виждал и преди да публикувам резултатите, всичко трябва да е секретно.

— Ти да не ме мислиш за шпионин?

— Не, разбира се. Но моята лаборатория няма да ти хареса, Дани. Нито същността на изследванията ми. Да сменим темата, искаш ли? Някакви новини за личността на Мъдреца?

Отказваше да говори за себе си. Въпреки интимните им отношения, нищо не бе се променило. Дани почувства съжаление към него. Бе толкова самотен. Защо искаше да я отдалечи от себе си? Криеше ли нещо? Как бе възможно един мъж, който бе нежен и чувствителен любовник, да пренебрегва другите форми на контакти?

Все още не смееше да му зададе всички въпроси. Опитът й в работата с подрастващите я бе научил да не насилва проявите на доверие.

— Няма новини.

— Някой измежду преподавателите?

— Хм… Ако започна да ги подозирам, мога да посоча един-двама. В катедрата по английски език има един особняк, който пише странна поезия и е известен като мизантроп. Дори прилича на вампир.

— Как изглеждат вампирите?

— Ами не знам… Високи, ловки, с бледа кожа и блестящи хипнотизиращи очи.

Макс се засмя и втренчи очи в нея.

— Смятам, че вампирите изглеждат така, както са изглеждали и когато са били човешки същества — заяви Макс. — Преди да попаднат в лапите на истинските вампири. Вампирът може да има светла или тъмна кожа, да бъде рус или червенокос, елегантен и хипнотизиращ. А може да бъде и досадно обикновен.

— Но ние не вярваме в съществуването на вампири, Макс.

— Ами ако съществуват? Ако някой вампир използва „Среднощен лов“ като оправдание за необходимостта си да живее според изискванията на собствената му природа?

— Бъди сериозен!

— Ако съществуват вампири, играта би била прекрасно прикритие.

— Не, не съществуват. — Дани нервно опипа високата яка на блузата си, която прикриваше белега на врата й.

Промениха темата и тя въздъхна с облекчение. Макс й призна, че бе прекарал и предната нощ из лабиринта.

— Не видях никого снощи, но открих още две помещения, подредени в съответствие със сценария на играта. Предполагам, че не играят всяка нощ. Това съвпадаше с думите на Кас.

— Може би са само група. Дейвид и приятелите му от театралния клуб. Господи, дано е така!

— Откри ли нещо ново около Дейвид?

Дани му предаде накратко какво бе разбрала за разследването на момчето.

— Майка му значи? Знаеш ли коя е тя?

— Казва се Оливия Елис. Разведена е с баща му. С Дейвид са живели на Западния бряг, но сега тя работи в Бостън и го е изпратила да учи при нас.

Нещо се промени в изражението на Макс и Дани замлъкна.

— Какво има? Познаваш ли я?

Макс бе свил юмруци.

— Познавах една Оливия на времето. Но фамилията й не бе Елис.

Дани се приведе напред и напрегнато впери поглед в лицето му.

— Какво има?

За един кратък миг предположи, че ще й отговори, но Макс само присви устни и отклони поглед встрани.

О, Макс! Защо не ми се довериш? Толкова ли е трудно да споделиш проблемите си с мен, въздъхна тя негласно.

— Трябва да поговоря с Дейвид. Можеш ли да го уредиш?

— Предполагам.

— Дани, разбери, възможно е да не съществува никакъв Мъдрец. Възможно е момчето да е използвало измислиците си, за да привлече вниманието ти върху мен.

— Че защо ще го прави?

— Не знам, но възнамерявам да разбера. Засега стига. — Той хвърли поглед към часовника си, бутна назад огромния стол и се изправи. Застана зад нея и сложи ръце върху раменете й. — Времето лети, госпожо директор, времето лети. Ела да ме целунеш. Доста дълго те съзерцавах от разстояние тази вечер.

Дани протегна ръце и се озова в прегръдките му. Той пламенно я целуна, но вместо да се отдаде на опиянението от ласките, нещо я стресна. Тя отвори уплашено очи. Котаракът Джо скочи върху стола на господаря си и проточи език към сладоледа в сребърната купичка, който бе останал почти недокоснат.

Дани остана няколко часа. Макс я заведе в огромна спалня на горния етаж, положи я върху широкото дъбово легло и съблече дрехите й. Достави й изтънчени любовни удоволствия. Възбуждаше я, без да се смили над молбите й, и най-накрая сля тялото си с нейното. По това време тя бе готова да продаде и душата си на дявола, но да го почувства в себе си.

Във вихъра на любовния екстаз нервността на Дани се стопи. Но всеки път щом устните му се спуснеха към врата й, тя отваряше очи и леко се отдръпваше. Очакваше той да направи някаква забележка, но Макс бе прекалено зает със себе си и сякаш не забелязваше странното й потрепване.

След това, отпусната блажено в прегръдките му и заслушана в ритъма на сърцето му, Дани прошепна:

— Макс, трябва да вървя.

— Остани още малко. Почини си от дневните геройства.

Наистина се чувстваше изтощена, но се боеше да притвори очи, дори и за миг. Не й се искаше да се събуди и да открие нов белег върху врата си. Съзнаваше, че страховете й са глупави, но имаше нещо в този тайнствен замък и в тази тъмна спалня, което активизираше суеверието й. Бе забелязала, че в стаята няма обичайните тоалетни принадлежности, върху нощното шкафче не стоеше будилник, нямаше нито радио, нито книги. Не можеше това да е спалнята му. Но защо я бе довел тук? И защо се бе преструвал, че яде сладолед?

Вампирите могат да правят всичко, освен да стоят на слънце…

Дани се изправи. Бе нетърпелива час по-скоро да се измъкне от това проклето място.

— Трябва да се връщам при Сара.

— Знам. Скоро ще те пусна да си вървиш. — Той отново я повали на леглото. — Още не…

Тя потръпна, поразена от неочакваната проява на сила. Макс я харесваше и не би искал да я нарани, бе уверена в това, но всеки знаеше, че и най-милият вампир можеше да стане ужасен, щом усетеше жажда за кръв.

— Макс?

— Какво?

— Мислиш ли някога да те видя на дневна светлина?

Той се усмихна палаво, по момчешки.

— Не искаш да се разпадна и да се превърна на прах пред очите ти, нали?

Шегуваше се. Разбира се, че се шегуваше. Реши да продължи и тя на свой ред:

— Не, Ремблър, не. Поне докато си така величествен в леглото.

— Величествен? Говориш театрално като твоите ученици.

Той плъзна ръка по тялото й и я спря на слабините й. Възбудата отново я завладя. Макс горещо я целуна.

— Наистина си величествен — прошепна тя, а той се премести върху тялото й.

След известно време Макс стоеше загледан във фигурата на Дани, която бавно се стопяваше в нощната тъма. Отнякъде се появи котаракът му и той го взе.

— Само теб мога да галя непрестанно, Джо. Дамата на сърцето ми си отиде.

Джо обаче не бе в настроение за ласки. Въртеше се и драскаше ръцете на господаря си.

— Какво става? Ревнуваш ли? Получаваш достатъчно внимание, стари разбойнико. От какво се оплакваш? Излапа цяла купа сладолед. Кога за последен път си си устройвал такова пиршество?

Макс въздъхна. Нощта бе кристално ясна, звездите блестяха. Обичаше подобни нощи. Стоеше в тъмнината и се взираше, вдишвайки ледения кристалночист въздух на планината. Дори когато беше дете и учеше в „Свети Криспин“, се оживяваше едва след залез. Тъмата му бе приятел. Криеше го в пазвите си и го пазеше. Среднощен скитник, така го бе кръстил един негов приятел. Такъв беше и такъв щеше да си остане. Сети се за медночервената коса на Дани.

— Ти не си за нея — промърмори си. Не бе се осмелил да отговори на нито един от въпросите й. Рано или късно ще чуе слуховете и истината ще излезе на бял свят. Доколко щеше да издържи, преди стихията да помете всичко помежду им?

Макс хлопна вратата и се отправи към кабинета си. Отмести папката, която бе задигнал от училището. Разгледа досието си, което не желаеше да попадне под погледа на Дани. Клюките и приказките щяха да отшумят, в неговата папка бяха фактите.

Не бе трудно да я открадне. Бе го направил по предната нощ, когато се бе измъкнал от спалнята й. Лабиринтът с тунелите можеше да послужи и за нещо друго, освен да приютява играещите „Среднощен лов“.

— Поне не може да ме изрита, ако научи истината — произнесе Макс на висок глас. — Дори и да заключи вратата на къщата си, пак ще проникна в спалнята й! Ще я принудя да изслуша обясненията ми. Имам правото да бъда изслушан, независимо от случилото се.

Слабо успокоение. Някои неща бяха толкова трудни и объркани, че не можеха да бъдат обяснени. Камо ли простени.