Линда Барлоу
Среднощен скитник (5)

Пета глава

— Мамо, кой е този човек?

— Тихо, Сара. Всичко е наред. Да не си си загубил ума! — извика тя на Макс Ремблър. — Изплаши ме до смърт! Изплаши и дъщеря ми.

— Съжалявам, не мислех, че дъщеря ти е още будна. Здравей, Сара! — Той се усмихна на момиченцето. — Аз съм Макс.

Все още притисната в майка си, Сара го изгледа отдолу нагоре. Макс бе с антрацитносиви панталони и сив пуловер, върху който носеше черен дъждобран. Косата му бе разрошена от вятъра, а очите му изглеждаха по-зелени от всякога.

— Защо не почука на предната врата като нормален човек? — просъска Дани, ядосана на себе си заради паниката, в която бе изпаднала. Сърцето й щеше да изскочи. Навярно историите на Дейвид й влияеха повече, отколкото сама съзнаваше.

— Бях тръгнал към предната врата, но зърнах огнената ти коса през френския прозорец и реших, че това е по-прекият път.

Макс се огледа и смръщи вежди.

— Би трябвало да си сложиш завеси или поне да затварящ добре прозорците. — Той се наведе и целуна Дани по бузата, сякаш бяха приятели от години. — Много си красива тази вечер.

— Ти приятел на мама ли си? — запита Сара. Очевидно целувката я бе убедила, че Ремблър не е случаен човек. Детето не бе от срамежливите, но Дани се питаше дали не бива да съжалява, че дъщеря й така лесно се поддава на очарованието на Макс.

— Да — отговори той. — Скоро ще стана и твой приятел. Каква хубава кукла! Барби ли е?

— Да. Нова е. Мама ми я купи днес.

— Мога ли да я взема?

— Да.

Макс имаше подход към децата. Той взе куклата и с неприкрито възхищение я огледа.

— Обзалагам се, че не знаеш какво е това! — Сара се втурна към кашона с играчките си и измъкна необикновен предмет, който подаде на Макс.

— Знам. Може ли? — Той взе робота и го пусна. — Харесват ми тези неща.

След дълъг разговор за играчките Макс разпита Сара за училището и внимателно я изслуша. С поведението си той демонстрираше интерес към нея. Отначало детето отговаряше предизвикателно, а след това се отпусна. Дани я отпрати да си ляга, а Сара й прошепна на ухото:

— Макс ми харесва. Мислиш ли, че е принц?

— Не, мила. Макс не е принц.

Дани придружи малката до стаята й. Върна се в хола, но не завари Макс там. Откри го в малката библиотека в задната част на къщата. Малка, уютна стая, препълнена с книги. Дани често прекарваше времето си тук, седнала в люлеещия се стол, увлечена в някоя от любимите си книги на ужасите.

— Дъщеря ми смята, че си принц.

— Странно семейство! Дъщеря ти ме взема за принц, а ти — за вампир. Май и двете четете прекалено много приказки. Не е хубаво…

Дани хвърли поглед към книгата в ръцете на Макс. Бе „Разговор с вампира“ от Ан Райс.

— Не те разбирам.

— Нима? Имаш три пълни рафта с фантастика и книги на ужасите като започнем от „Замъка на Оранто“, та до последните произведения на Стивън Кинг.

— Когато дойдох, къщата бе вече обзаведена и много от книгите са купувани преди това.

— Не и тези — посочи той поредицата вампирски истории. — Всички са надписани от теб. И често са били разлиствани. Нищо чудно, че знаеш много за вампирите. Ти си техен почитател. Какво ще си кажат за теб учениците ти?

Бе безсмислено да се преструва на невинна, след като той държеше доказателството в ръцете си.

— Оставих те сам за три минути и ти откри тайните ми. — Тя вдигна показалец към него. — Ако кажеш и думичка някому, ще захапя врата ти! Настоятелите няма да одобрят четивата ми, сигурна съм в това.

— Че на тях какво им влиза в работа какво четеш?

— Те са убедени, че съм следващата Едит Кенуърти. Не съм, разбира се, но харесвам работата си и не искам да я загубя.

— Да, наистина. Работата ти. — В гласа му прозвуча остра нотка. — Има много начини да се манипулират хората, а Едит владееше доста такива. Но не мислех, че влиянието й се простира и върху свободното време на наследничката й.

— Няма такова нещо. — Дани бе стъписана от раздразнението му. — Чета онова, което ми харесва. Не желая влеченията ми да стават публично достояние, това е всичко.

— Ненавиждам хората, които не могат да отстояват правата си. Никога не съм мислил, че си мекотело.

— Не разбирам за какво говориш, Макс, но се съмнявам, че се отнася до мен.

Репликата й го накара да замълчи и той леко се изчерви.

— Права си. Съжалявам. Мнението ми за Едит Кенуърти и лицемерната й философия няма нищо общо с теб.

Лицемерна? Нима предишната директорка не бе следвала собствените си изисквания?

— Така или иначе, онази горгона е мъртва. — Макс прокара ръка през косата си. — Не мога да твърдя, че ми липсва.

Дани приседна на канапето, но щом Макс се настани до нея, съжали, че не е избрала друго място. Бяха прекалено близо един до друг.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво ти е сторила моята предшественичка?

В очите му проблеснаха пламъци, засенчени мигновено от ресниците му.

— Не ми се говори за това.

— Беше много добър към Сара — промени Дани темата. — Откъде знаеш толкова за играчките?

— Все още притежавам дял във фирмата, която представи „Среднощен лов“ на пазара. Те правят и играчки. Чел съм докладите им, държа да бъда в течение на новите тенденции, за да съм сигурен, че няма да загубя парите си.

Това й напомни за думите на Каспър Пиърсън: „Цяло състояние направи, щом напусна училището и основа малка фирма, която се занимаваше с разработка на микропроцесори. Той е един от силиконовите барони, името му е непосредствено свързано със създаването на силиконови чипове. Светът на бизнеса бе шокиран, когато преди две-три години се оттегли от поста президент на «Майкродайн» и заживя в провинцията“.

— Защо се е оттеглил? — бе го попитала тя.

— Доколкото разбрах, не обичал административната работа. Казват, че е творец, а не бизнесмен. Не могъл да издържи на напрежението и стреса. Говори се, че продължава изследователската си работа и е на прага на нова революция в областта на роботрониката. Други пък казват, че е откачил. Прилича ли ти на откачен?

— Не — бе отвърнала Дани. — Странен е, но не бих казала, че е откачен.

За съжаление, Кас не бе открил папката с делото на Макс.

— Сигурно е в кашона с папките, които не е нужно да бъдат съхранявани повече. Но така или иначе, ще се поровя и ще я открия.

Едно бе установено със сигурност. Макс не бе получил диплома от „Свети Криспин“. Ако наистина е учил тук, навярно е бил изключен.

— За какво мислиш? — стресна я гласът на Макс.

— Ами… — Дани се смути. — … Чудех се какво ще правиш довечера.

— Казах ти, че ще дойда.

Дрезгавият му глас й въздействаше хипнотично и прибавен към втренчения му поглед носеше послание, което лесно можеше да разгадае. Дани усети как я заливат горещи вълни. Проклетите хормони!

— А аз ти казах, че не ме интересуваш — произнесе хладно тя.

Той сложи ръка върху облегалката на стола й. Не я докосна, но тя потръпна.

— Предполагам, че мога да те накарам да промениш мнението си.

— Доста си самоуверен, нали?

Върху лицето му се появи изражение на нарастваща възбуда, което бе забелязала и предната вечер.

— Не, но бих искал да бъда. Толкова време мина, откакто не съм… — Той внезапно замлъкна, осъзнал, че е казал повече от необходимото. — Не излизам с много жени — завърши фразата си той. — Заприличал съм на отшелник.

— Да не би да си срамежлив? — предизвикателно изви вежди Дани.

— Малко…

Говореше сериозно, факт, който я изненада.

— Дъщеря ти съжалява, че не живее заедно с баща си, нали? Чух я, когато ти каза, че би искала да има втори баща.

— Да не би да си кандидат за поста?

— Не — игриво се усмихна Макс. — Но нямам нищо против да бъда най-добрият приятел на майка й за известно време.

Той я прегърна през раменете и тя почувства как по тялото й преминават тръпки.

— За разлика от повечето мъже, не се плаша от отговорностите на семейството. Винаги съм искал да имам собствени деца.

— Тогава защо не си се оженил?

— Не съм срещнал подходящата жена предполагам — вдигна рамене той. — Дъщеря ти е много мило дете. Доста неща бихме могли да направим тримата. А някои само ти и аз…

Беше привлекателен и сексапилен. Дани събра всичките си сили, за да не се поддаде на очарованието му. Опита се да мисли за Сара, която още страдаше по баща си.

— Ясно. Чичо Макс. Първи от серията втори бащи.

— Слушай, Дани…

— Не, благодаря! Сара прекара тежки дни след развода. Не ми се нрави идеята да й представя чаровник като теб за две-три седмици и след това отново да наблюдавам как светът й се срутва.

Макс се сконфузи и не каза нито дума.

Защо му говори толкова остро, укори се тя. Защо се опитва да го прогони от живота си?

Той имаше право. Не бяха много мъжете, готови да приемат децата като своя отговорност. Но това ли желаеше тя? Господи, да можеше поне да разбере какво иска!

— Имах особена причина да дойда тази вечер. Доста си поблъсках главата снощи, след като ти си тръгна. Може би мога да ти помогна да откриеш палавника в двора си. Мъдрецът, ако за него става въпрос. В края на краищата, аз познавам играта по-добре от всеки друг.

Сега пък тя се сконфузи. Той се държеше като нормален човек, нещо, което първоначално не бе предполагала.

— Благодаря ти, но не е нужно и ти да се забъркваш. Особено след ужасното ми поведение снощи.

— Някой злосторник е превърнал моята вампирска игра в заплаха. Чувствам се задължен да го спра. Говори ли с момчето, чийто врат е бил ухапан?

— Да, но не ми помогна много. Изглежда се бои да не издаде приятелите си.

Тя му предаде накратко разговора си с Дейвид.

— Разбрах, че имат някакво тайно местенце, където играят. А дворът е толкова голям, има и празни сгради. Плаши ме фактът, че играят след вечерния час. Вратите се заключват в единайсет часа и не мога да повярвам, че децата притежават тайно ключове.

Макс кимна, сякаш точно това бе очаквал да чуе.

— Знаеш ли къде точно играят?

— Имам някои предположения. Нещата не могат да са се променили кой знае колко от времето, когато бях ученик.

— Какво имаш предвид?

— По-добре да ти покажа. — Той погледна към стълбите, които водеха към втория етаж. — Ще трябва да излезем на двора. Можеш ли да повикаш някой да наглежда Сара?

— Не тази вечер, късно е. Но за утре вечер мога да уредя. Имаме съвещание, но щом приключим, ще бъда свободна. Около осем и половина. Добре ли е?

— Да. За утре вечер, а междувременно… — Той решително се обърна към нея. Очите му предизвикателно искряха.

— Междувременно имам една задача за теб — побърза да охлади желанието му Дани. — Можеш ли да ме научиш как се играе „Среднощен лов“?

Тя стана и го поведе към дневната.

— Днес си купих играта, но още не съм прочела упътването.

— Един вампир трябва да го знае — въздъхна той.

Два часа по-късно все още висяха над играта. Дани бе извън себе си от възторг. Хвърли заровете. Паднаха се две тройки.

— Ха! — извика тя и премести фигурата, с която играеше — горгона с коси от змии, върху квадрата със саркофазите. — Чифт, Ремблър! Ставаш мой роб.

— Не още. Защо имам чувството, че изпитваш непростимо голямо задоволство от играта? Вече изсмука кръвта на едно от моите създания, а други две превърна във вампири.

— Какво да направя като не ти върви!

— Ще те накарам ти да платиш за това!

Дани бързо бе схванала основните правила на играта. Всеки играч започваше с шест фигури — три човешки същества и три безсмъртни. Човешките същества трябваше да направят пълен кръг по игралното поле и да се приберат в тяхното градско убежище. Ако срещнеха вампир по пътя си, трябваше или да избягат, или да атакуват. В зависимост от числото, което им се паднеше от заровете, както и от способностите и оръжията, които притежаваха, можеха да оживеят или кръвта им биваше изпивана.

Безсмъртните същества се движеха в обратната посока и търсеха подслон в саркофазите, където винаги бяха на сигурно място, защитени едновременно от хората ловци на вампири и от своите събратя. Вампирите бяха по-силни от човешките същества, макар че ставаха уязвими при изгрев-слънце. Но губеха от силата си пред вампирите господари, които бяха недостижими.

Безсмъртният можеше да се превърне във вампир господар, ако успешно преодолееше препятствията по пътя към замъка в центъра на картона. Веднъж попаднал там, безсмъртният ставаше всемогъщ, влизаше в кулата и предизвикваше Мъдреца. Ако загубеше битката с него, биваше хвърлян в подземието за мъчения и след това в тъмницата.

— Искаш да кажеш, че вампирите страдат? — попита Дани.

— Да! Страдат и умират в самота.

— И човешките същества могат да бъдат изпращани в тъмницата.

— Те обаче не издържат толкова дълго — безгрижно заяви Макс. Или умират в залата за мъчения, или някой вампир им изсмуква кръвта.

— Как си могъл да измислиш подобни неща?

— Глупости. Просто съм ексцентричен.

Дани се справяше по-добре от Макс. Бе загубила само една от своите фигури — нещастен смъртен, който бе налетял на една от безсмъртните фигури на Макс, а двама от нейните безсмъртни бяха станали господари. Ако успееше да прибере две от човешките си същества в града и двамата безсмъртни в саркофазите, щеше да спечели.

Късметът внезапно й изневери, щом Макс за пети път й обяви дуел. Един от неговите вампири роби успя да порази един от смъртните й, макар силата му да бе минимална поради факта, че бе в робство. След това той се добра до кулата и стана господар. Макс обаче изведе отново тази фигура, за да тръгне по нейните следи.

Дани трябваше да пусне фигурата горгона, която Макс незабавно предизвика на дуел. Дани хвърли две, а Макс пет, след това тя метна шест, а Макс — десет. Женската й фигура бе победена.

— Ха! — тържествуващо възкликна Макс. — Хайде с нея в тъмницата!

— Не! — извика Дани. Паниката в гласа й я стъписа. Наистина се бе вживяла в играта.

Той бе неин противник.

— Веднага! Тази вещица ми причини толкова злини, че може да долежи едно-две хилядолетия.

— Можеш да се смилиш над нея и да я пуснеш.

— Не става. Ще я окова във вериги.

— Мамо? — дочу се тъпичък гласец. Сара стоеше в горния край на стълбата, обута в пухкавите си пантофки. — Сънувах кошмари — прошепна ужасено детето, а устните му трепереха.

Дани скочи и се втурна да я вземе в прегръдките си.

— Всичко е наред, детето ми. Не се безпокой, аз съм тук.

Макс я последва и щом се увери, че момиченцето не се бои от него, нежно разроши косата му.

— Хей, Сара! Добре ли си?

Златистата главица кимна, но лицето на Сара все още бе притиснато до гърдите на Дани.

— Дойдоха чудовища…

— Избяга ли от тях?

— От едното избягах, а другото ритнах в стомаха.

— Браво! Ти си смело момиче. Обзалагам се, че като пораснеш, ще се биеш геройски с чудовищата, както прави и майка ти.

— Да — прозя се детето. — Моята майка също е много смела.

— Хайде, мила, да вървим. Ще те сложа да си легнеш. — Дани говореше като замаяна. Държанието на Макс я правеше несигурна. Не го познаваше добре. Ами ако с милото си поведение към дъщерята се стремеше да съблазни майката? Бе му казала ясно и точно, че няма да му позволи да нарани Сара.

— Лека нощ, Сара. Приятни сънища — пожела й Макс.

— Лека нощ, Макс.

Макс остана загледан в тях. Усещаше сдържаността на Дани. Изпита чувство за вина. Какво, по дяволите, правя тук — питаше се той, макар ясно да си даваше сметка колко го привличат и майката, и дъщерята.

Представяше си прекрасното тяло на Дани до своето, дългите й крака преплетени с неговите и ухаещата й коса под устните му. Желаеше я.

Тази вечер, кой знае защо, изглеждаше по-малко уязвима, може би защото бе под собствения си покрив. Тя бе истинско предизвикателство. Ами детето? Дани го бе предупредила, че не желае то да бъде наранявано. Бе права. Малкото същество бе беззащитно и само подлец би се държал бащински с нея, след като единственото му желание бе да прекара час-два в леглото с майка му.

Ремблър се заразхожда из дневната. Погледна подредената игра. Бе удивен от удоволствието, с което тя хвърляше заровете. Май се вдетиняваха и двамата.

Макс прибра фигурите и сгъна картона. Трябваше да си наложи да си тръгне и да остави на мира Дани. Не можеше. Желанието му да я притежава бе толкова силно, че не бе в състояние да го преодолее.

Дани слезе долу след около петнайсет минути и се учуди като видя, че играта е прибрана.

— Не ти ли се играе повече? Беше в чудесна позиция.

— Стига толкова. Как е Сара?

— Заспа. Доста се тревожа за нея. Откакто се разделихме с баща й, често има кошмари.

— Какво не вървеше между вас двамата? — попита той, макар да съзнаваше, че последното, което му е нужно, е да изслуша сълзливата история на нечия разбита любов.

— И аз не знам — сви рамене Дани. — Оженихме се млади. Грег не бе готов да поеме отговорността за семейството. Не си стоеше у дома. Интересуваше се само от кариерата си и накрая просто ни напусна.

— Заради друга?

— Ожени се за нея веднага, щом бе обявен разводът.

— Хм…

— Ако мислиш, че още скърбя за предателството му, лъжеш се — изви вежди Дани. — Грег не ми липсва. Нещата не вървяха от дълго време. Но на Сара много й е мъчно за него. Никога не се е грижил за нея и въпреки това…

— Той е неин баща. Нормално е да го обича.

— Съжалявам, че не съм в състояние да й осигуря баща, който да заслужава обичта й.

— Тя има прекрасна, майка. Това е повече, отколкото имат някои.

Дани се усмихна. Не бе нужно да казва това, но й достави удоволствие. Започваше да се увлича по Макс.

Той остана още известно време, приседнал до нея, увлечен в разговор за работата й, брака и развода й… Разказа му дори за детството си. Макс бе добър слушател. Чак когато си тръгна, Дани се сети, че той не бе споделил нищо за себе си. Имаше невероятната способност да се изплъзва от лични въпроси, като даваше отговори, които всъщност не казваха нищо. Бе научила за Макс повече от приказките на Кас.

Не направи опит да я докосне, докато не си тръгна. В хола взе ръката й в своята и стисна китката й с дългите си пръсти. Тя го погледна и й се стори, че потъва в дълбините на смарагдовозелените му очи, тръпнеща от желание.

— Искам да те целуна, Дани. Само една истинска целувка. Не като снощната.

Дани се усмихна колебливо. Помнеше добре ужаса, който преживя предната нощ при вампирската му целувка.

Сега се бе появила друга опасност. Не биваше дори да си го помисля! Сексуално обвързване с Макс Ремблър би довело само до беди. Вече му бе разказала за тревогите си със Сара, освен това съществуваше и работата й. Бе нова в Честъртън, все още я наблюдаваха. Обществото на „Свети Криспин“ бе малко и не би могла да запази в тайна частния си живот. Освен това от нея се очакваше да дава пример с моралното си поведение.

Кажи му „не“ и го отпрати, нареди си тя.

— Дани?

По дяволите! Бе толкова привлекателен. Идеалът й за мъж. От години не бе срещала някой, който да й допада. Е, добре, с какво пък би й навредила една целувка?

— Не мога да издържам повече, Дани. Ще ме целунеш ли или не?

Тя свъси вежди, едва устоявайки на порива си да се хвърли в прегръдките му.

— Само ако ми позволиш да те подложа на малко изпитание.

— Какво изпитание?

Тя го хвана за ръка и го поведе към една маса с мраморен плот, над която висеше кристално огледало.

— Признай си, че се държиш странно, Макс. Спиш през деня, влизаш през прозорците, нито ядеш, нито пиеш…

Докато играеха му бе предложила чаша кафе, която той учтиво бе отказал.

— Не видях огледало у вас снощи. Няма да възразиш, ако те помоля да застанеш пред огледалото, преди да забиеш зъби във врата ми, нали?

Очакваше Макс да се разсмее, но устните му се свиха. Очакваше да откаже.

— Добре — каза той най-после. — Увери се сама.

Тръпки полазиха по гърба й. Суеверие ли бе? Ами ако не видеше отражението му? Ами ако разбереше, че е безсмъртен?

— Нервите ти ли не са в ред, Дани? Ела.

Той я прегърна през раменете и двамата се приближиха към огледалото. Образът му се отрази наред с нейния. Красиво мъжко лице с чувствени устни, които насмешливо се извиха, щом погледите им се срещнаха.

Дани усети облекчение и се присмя на себе си.

— Издържах на твоето изпитание. Но… — Спря я той, щом тя понечи да се извърне от огледалото. — Да погледаме още малко. Искам да видиш колко добре изглеждаш и колко чудесна двойка сме…

След това той повдигна брадичката й и я целуна.

Сякаш гореща бомба избухна в тялото й. Устните му бяха топли и галещи.

Макс премести ръката си върху гърба й, а с другата я погали по косите. Тялото му се притисна към нейното. Бавно, тя се предаде на опиянението и на желанието си да бъде прелъстена.

— Отпусни се — прошепна той. — Така е добре…

Той докосна зъбите й с език, след това потърси нейния с еротични движения, които я накараха да се задъха и да се притисне още по-силно към него. Дани изцяло се отдаде на страстта и притвори очи. Мушна ръка под ризата му. Във въображението си се видя разсъблечена от ръцете му, които в този миг обхождаха всяка извивка на тялото й. Виждаше как двамата лягат на леглото и…

Съзнаваше, че е загубила контрол над чувствата си. Трябваше да го спре.

— Ставаше дума за целувка, Макс. Нищо повече.

Той бавно вдигна глава.

— Искам да те любя! Защо не ме поканиш в спалнята си?

— Съжалявам, Макс. Отговорът е „не“.

Той поклати разочаровано глава.

— Не биваше да те питам май?

— Ами…

— Ще опитам отново.

Тя потръпна. Думите му прозвучаха като заплаха.

Макс рязко се отдръпна и тръгна към вратата. Дани го проследи с поглед в напразен опит да си обясни поведението му. Дали не го беше обидила?

На прага той се обърна. Палава усмивка играеше по лицето му.

— Може би така е по-добре. Сигурно нямаше да ти хареса да легнеш в мой ковчег. Повечето жени не го одобряват.

Дани се засмя. Допадаше й чувството му за хумор.

— Ще се видим утре вечер, в осем и трийсет.

— След залез-слънце.

— Това ми напомни нещо, което трябва да ти призная.

— Какво?

— Заблудих те пред огледалото. Не е истина, че вампирите не се отразяват. Още един фалшив мит, скъпа. Вампирите имат плът, както и хората. Уверявам те, че ликът им се отразява.

Тя премигна от изненада. Поне не бе казал „ние“.

— Забрави повечето от нещата, които знаеш за вампирите. Аз ще ти разкрия истинските факти.

— Макс…

— Лека нощ, уважаема госпожо. — Той се засмя, изтича по стълбите и изчезна в нощта.