Линда Барлоу
Среднощен скитник (13)

Тринадесета глава

— Ще ми помогнеш, Дейвид — каза Дани. — Ще ми помогнеш да го заведа вкъщи или, кълна се, ще бъдеш изключен от „Свети Криспин“, преди да си се усетил какво става.

— Ще се оправи — избоботи Дейвид. — Вече започна да идва на себе си. Освен това знам един проход, който води право до вашата къща.

Момчето стоеше встрани, а Дани милваше главата на Макс в скута си. Лицето му бе издраскано, а устната — разцепена.

— Ще го носиш, ако трябва, да те вземат дяволите! — Дани бе разгневена и едва се сдържаше. — Той е твой баща и те обича, идиот такъв!

Дейвид я изгледа неразбиращо.

— За шестнайсетте години от живота ми с нищо не е показал, че дава и пукната пара за мен.

— Не е знаел, че съществуваш. Иначе той обича децата. Грижи се за Сара, сякаш й е баща. Прекрасен човек е и те уверявам, че грешиш.

— Баба ми казваше, че…

— Излъгала те е! Чувствата между майка ти и Макс не се различават от тези между теб и Дженифър — първа любов, нещо, което баба ти е ненавиждала.

— Откъде разбрахте за нас с Джени? — Момчето бе смутено.

— Ще се изненадаш колко неща знам. Наведи се и ми помогни.

Двамата с Дейвид успяха да вдигнат Макс, който не бе напълно в съзнание, и го изправиха на крака.

— Облегни се на рамото на сина си — нареди му Дани. — Той ще ни помогне да се доберем до нас.

— Мога и сам да вървя — неуверено изрече Макс.

— Правете това, което казвам! И двамата — просъска Дани. — Господи, сега приличаш точно на вампир! — Тя обърса кръвта от устните му с ръкава на блузата си.

— Ха! — усмихна се горчиво Макс. — Малко кръв от врата ти ще ми дойде добре.

— Ама той не е истински вампир — премигна Дейвид. — Нали не сте ми повярвала? Белегът на врата ми беше театрален ефект, грим. Казах го, за да се заинтересувате от него. Да разберете какъв е.

— Защо? — запита Макс. — Защо ти трябваше да накараш Дани да научи миналото ми?

— Исках всички в „Свети Криспин“ да научат. След лекцията ти за роботиката миналата пролет, всички бяха във възторг и казваха, че си страхотен. Исках да научат истината.

— Само един човек може да ти каже истината, Дейвид. Препоръчвам ти да поговориш с майка си.

Момчето смени изражението си и Дани се изпълни с надежда, че може би щяха да достигнат до взаимно опрощение.

Тръгнаха, но Макс леко залиташе и Дани му нареди да се облегне на Дейвид и така продължиха по тунела към къщата на директора.

— Помогни ми да го сложа да легне — обърна се към момчето Дани.

Дженифър бе извън себе си от радост, като видя Дейвид.

— Къде беше? Какво се е случило? — Тя местеше очи ту към Дейвид, ту към Макс.

— Биха се — съобщи Дани.

— И аз загубих — примирено изрече Макс и се изпъна на канапето. Челюстта го болеше, бе изтощен от прехода в тунела, но не се чувстваше чак толкова зле. Не отделяше поглед от Дейвид — неговия син. Невероятно! През всичките тези години бе имал син. Само ако знаеше… Би удушил Оливия, че не му бе казала.

— Ти би спечелил — призна Дейвид, — ако не те бях улучил неочаквано.

— Седни до мен за минута — потупа канапето до себе си Макс. — Оставете ни за малко сами — помоли той Дженифър и Дани.

Когато Дани тръгна към вратата, Дейвид се надигна, но Макс го хвана за китката.

— Остани! Трябва да ме изслушаш.

— Нима мислиш, че ще повярвам на обясненията ти?

— Няма да ти обяснявам нищо. Искам да те помоля да ми разкажеш нещо за себе си.

— Какво имаш предвид?

— Ти си мое дете, а аз нищо не знам за теб.

В този миг Макс прозря как се е чувствала Дани, когато той криеше от нея миналото си.

— Искам да знам, Дейвид, какви са мечтите ти, плановете ти. Какво обичаш и какво мразиш…

— Не ти вярвам! Ти не се интересуваш искрено от мен. Искаш само да ме обезоръжиш.

— За какво ми е да те обезоръжавам, Дейвид, като мога да те прогоня завинаги от живота си?

— Точно това искаш, ти си измамник! Не се интересуваш от никого и от нищо, освен от проклетите си роботи. Знам всичко за теб, Ремблър. Ти страниш от хората. Беше лесно да убедя децата, че си вампир, само защото не се държиш като нормален човек.

Макс имаше чувството, че сам произнася тези слова. По същия начин се бе опитал да се защити от обвиненията на Дани.

Реши да опита да изложи аргументите си внимателно, без да налага мнението си. Дейвид мълчеше. Не бе като Сара, която дори и след раздялата с баща си, продължаваше да го обича. Но до нея винаги бе майка й. А Дейвид бе имал само Оливия, една уплашена жена, която бе предала единствения човек, който се бе опитал да я защити от тираничната й майка. Ливи не бе в състояние да даде на сина си емоционалната сигурност, от която той се нуждаеше.

А може би вече бе късно.

Макс продължаваше да мисли как да се сближи със сина си, когато от коридора долетя тънък гласец.

— Мамо? — Сара надникна в стаята, сънена, с примижали очи. — Не мога да намеря мама.

Макс се изправи и протегна ръце към момиченцето.

— Тук някъде е. Сега ще я потърсим. Ела при мен, мила.

Момиченцето се остави Макс да го прегърне и обви врата му с ръчички.

— Сънувах кошмари.

— Шшт, мила, всичко е наред, всичко е наред… — Макс я залюля напред-назад. — Нищо не може да уплаши Сара. Мама е в кухнята, предполагам, а аз съм тук. Хайде в леглото, момичето ми, аз ще те пазя.

— Много те обичам, Макс — прошепна детето.

— И аз те обичам.

Когато Сара отиде да си легне, Макс забеляза, че по бузите на сина му се стичат сълзи.

— Дейвид! — втурна се той да го успокоява.

— Тя не е твоя дъщеря, познаваш я от една-две седмици, не ти е и роднина, а…

— Така е! Обичам я, тя е толкова мила.

Беше истина. Обичаше Сара, а още повече обичаше майка й.

— Ти никога не си бил до мен, когато сънувах кошмари.

— Не. Но сега съм до теб. И искам да те обичам, синко, ако ми позволиш.

За миг имаше чувството, че ще го загуби. Усещаше напрежението у Дейвид и колебанието му.

Ала Дейвид остана.

 

 

Дани остави Макс и Дейвид да си поговорят и в същото време се зае да разкаже на Дженифър какво се бе случило. Съжали умореното момиче и му предложи да се качи на горния етаж и да остане да спи в стаята за гости. Придружи я, а след това надникна в спалнята на Сара. Детето не беше в леглото си.

За миг в съзнанието й проблесна нелепата мисъл, че чудовища отнасят любимото й дете и хукна да провери в банята. Нямаше я и там. Ами ако бе слязла в мазето и бе намерила шкафа с вратата към лабиринта?!

Ужасена, Дани хукна към дневната.

— Макс! — изкрещя тя. — Не мога да открия Сара. Аз… — Спря като закована на прага. Дъщеря й спеше в прегръдките на Макс. До него седеше Дейвид и слушаше като унесен разказа на баща си за проблемите и перспективите на роботиката.

Дани мълчаливо пое спящото дете.

— Сънувала кошмари — прошепна й Макс.

— Става късно — напомни им Дани. — Мисли ли някой, освен мен, да си ляга? — Тя погледна Дейвид. — Ти?

— Не. Вечер стоя до късно и си отспивам през деня.

Дани завъртя безпомощно очи към тавана.

— Само не ми казвайте, че вече имам два вампира у дома си!

— Съдбата ти вече е свързана с нас, така че приеми истината, Дани.

Двамата тихо се засмяха и тя понесе Сара нагоре.

Тази нощ Макс не дойде в леглото й.

На сутринта Сара се приготви за училище и слязоха в кухнята. От дневната не долиташе и звук. Дали Дейвид й Макс не бяха излезли?

— Мамо, ела да видиш — махна Сара откъм дневната. — Много са смешни.

Макс бе заспал на канапето, а Дейвид на пода. Слънчевите лъчи проникваха в стаята и докосваха лицето на Макс. Беше истинско човешко лице. Дани щастливо се усмихна.

 

 

— Първото нещо, с което ще се заема, ще бъде електроинсталацията — заяви Дани, още щом съпругът й я пренесе на ръце през прага на тайнствения готически замък.

— И ще погубиш атмосферата?

— Ще купя още и хладилник. Голям, за да побирам продуктите за постоянно увеличаващото ни се семейство.

Макс нежно докосна корема й. Бе горд и доволен от новия живот, който се развиваше. Бебето бе заченато по време на медения им месец, за радост и на двамата му родители.

— Съзнаваш ли колко бързо се промени от заклет ерген в любещ съпруг?

— Ти си ми направила магия.

Той я поведе към вратата, която навремето бе заключена за нея. Още преди сватбата Дани бе настояла да смени старинните мебели със съвременни.

— Скоро трябва да съобщим на Сара и Дейвид за бебето — каза Дани. — Сара ще полудее от радост, но не знам как ще реагира Дейвид. Как мислиш?

— Дали няма да ревнува? Не, не мисля. Той вече свикна с новото си семейство.

Така беше. Дейвид все още живееше в общежитието на „Свети Криспин“, но прекарваше почивните дни при тях. Ливи бе разказала истината на сина си, дори се бе обадила на Макс да го помоли за прошка.

— Ще се изненада. Ще му се стори невероятно, че някакъв си старец много над трийсетте се занимава със секс.

— Всъщност, ние само с това се занимаваме — засмя се Дани.

— Глупости!

Противно на думите си, Макс я бутна върху леглото.

— Правим и други неща. Говорим например, работим… Аз си играя със Сара, а ти ме учиш да готвя…

— Да не забравяме и безкрайните часове „Среднощен лов“.

— Да и ти непрестанно ме биеш. Снощи си приказвахме с Дейвид, че ако продължаваш така, ще трябва да те признаем за Мъдреца. — Макс се отпусна до нея на леглото, погали я и целуна разголените й гърди.

— Май трябва да те призова на решителен дуел… — Гласът на Дани бе дрезгав.

— Можем да се бием в леглото — предложи той.

— Не става. Ще ме измамиш.

— Така ли? Как?

— Имаш тайни оръжия… — Тя нежно докосна устните му. — Ако доближиш отново врата ми, доброволно ще трябва да се предам.

— Не ме предизвиквай!

— Обичам те, Макс. Ние сме родени един за друг.

Последва мълчание. Дани затвори очи и след малко ги отвори. Инатлив дявол!

— Е?

— Добре, добре. Признавам. И аз те обичам. — И Макс се зае да доказва на дело думите си.

— Макс! — прошепна Дани.

— Какво? — със сънен глас попита той.

— Спиш ли?

— Кой, аз? — ококори очи той.

— Беше заспал — тържествуващо заяви Дани. — Биологичният ти часовник започва да работи в синхрон с моя.

— Дрън-дрън.

— Така е. Скоро ще ставаш по изгрев и нощем ще спиш като всички нормални хора.

— Невъзможно е, драга госпожо.

— Така или иначе, утре ще трябва да се надигнеш в седем сутринта. Ваканцията свърши, а ти обеща да приготвяш закуската на Сара и да я водиш до автобуса.

Той простена.

— Прелестите на бащинството! Знаех си, че ще попадна в капан, въпреки романтиката.

— Е, ще го правиш ли? Нали обеща?

— Ще го правя. Сигурно това е любовта… — Той се извърна към нощното шкафче и нагласи будилника.

— Вампирите не закачат любещ баща, тръгнал да изпрати момиченцето си на училище. — Дани го целуна.

— Вампири не съществуват! Не разбра ли, Дани — засмя се Макс.

— Знам, знам, но в този стар мрачен дом неведнъж съм чувала странни звуци. Може би има духове? Ти вярваш в духове, нали? Май че духът на някой предишен обитател на замъка броди наоколо и търси покой…

— Не започвай отново, Дани! — прекъсна я Макс със смях. — Знам само един начин да те отърва от суеверието ти.

И той нежно я целуна.