Линда Барлоу
Среднощен скитник (12)

Дванадесета глава

Дани и Макс се промъкнаха в мрачното влажно царство на подземните галерии през вратата, скрита в шкафа на мазето й. И двамата бяха с джинси и пуловери. Този път Дани не си бе сложила грим и носеше две резервни фенерчета и една карта на лабиринта, която Кас бе открил, докато се ровел из архивите. Бе оставила Дженифър при Сара, на която бе разрешила да не спазва вечерния час и ако се наложи, да остане да преспи в дома й.

— Като знам начина на мислене на момчето, едва ли ще ни бъде лесно да го намерим.

Макс се оказа прав. От Дейвид нямаше и следа на мястото, определено за срещата. Вместо това намериха малък касетофон. Макс го включи. Разнесе се гласът на Дейвид:

— Добре дошъл в света на вампирите! Започни търсенето.

— Добре дошъл? — сви вежди Дани. — Шегува ли се?

Обля я студена пот. Макс й каза, че горещината в лабиринта варира в зависимост от влажността. На места бе студено, но внезапно температурата се повишаваше с десетина градуса.

— Въпреки това, се облечи добре — бе я посъветвал.

— Не мога да разбера онези, които намират тунелите за забавно място.

— Предизвикателството е забавно, мила.

— За да влезете в играта — продължи Дейвид, — трябва да приемете ролята на някоя от нощните твари. Аз съм вампир господар. Кой сте вие?

— Обзалагам се, че се е скрил в някоя ниша и чака да отговорим.

— Аз също съм вампир господар, а спътничката ми е експерт магьосник.

— Какво? — прошепна Дани.

— Магьосница — повтори Макс.

— Предпочитам и аз като вас да съм вампир. Не искам непрестанно да внимавам за врата си.

— С врата ти всичко ще бъде наред. Ти имаш сила да противодействаш на вампирите. Хайде, да влизаме навътре.

— Страхотно!

Тъмнината около тях бе плътна и непроницаема. Фенерчетата почти не им помагаха. Още по-лошо, тъй като вървяха приведени в носовете ги удряше ужасна неприятна миризма, като на развалена риба.

— Сигурно по стените има плесен — измърмори Макс. — Виждаш ли? Има дори тиня.

— Прилошава ми.

— Хайде, Дани, нали си магьосница? Направи нещо, за да премахнеш миризмата.

— Ти пък си вампир господар, сетивата ти са по-добре развити от моите.

— Използвам свръхестествената си сила само ако се налага.

Стигнаха до края на тунела, който изглежда бе без изход.

— Хайде, приятелко, извикай джуджетата да намерят тайния изход.

Дани размаха фенерчето си. В сумрака зърнаха надпис с готически букви: „Към центъра на земята“.

— Ето къде сме попаднали. Но все още не разбирам как ще се измъкнем.

Макс бе коленичил.

— Виж! Аха! Спомням си. — Той посочи отвора на една тръба, която минаваше през стената. Диаметърът бе около петдесет сантиметра. — Води към тайната стая.

— Нали не искаш да кажеш, че трябва да пропълзя през това?!

— Боя се, че е тъкмо така.

— Макс, това е прекалено! По всичко личи, че той не е минал оттук.

— Аз пък мисля, че е минал. Надписът изглежда пресен и се обзалагам, че е измислил най-трудния път за издирване.

— Откъде знаеш, че тунелът не е клопка?

Дани се боеше от болните фантазии на Дейвид. Кой знае какви страховити видове отмъщение бе измислил. Опита се да се убеди, че греши. Пакостливо, но не опасно момче.

— Няма да ни навреди, Дани. Не влиза в правилата на играта. Целта на „Среднощен лов“ е да бъдеш изплашен, но опасността съществува само във въображението на играча.

— С цялото ми уважение към теб като автор на играта, ти напомням, че не сме в кухнята ми. В истинския лабиринт сме и сме изправени пред реални опасности. Зависим от милостта на някой, който вярва във вината ти за истинско престъпление.

— Затова и не исках да участваш в тази авантюра, Дани. Ако има опасност, по-добре да съм сам. Върни се! После ще ти разкажа всичко.

Дани се намръщи. Да бъде проклета, ако му позволи да я отстрани. Предчувстваше, че женското й присъствие би могло да окаже успокояващо въздействие върху двамата побеснели мъжкари.

— Не, Макс. Идвам. — Тя клекна до него. — Мога да използвам различни магии все пак.

Промъкването през тръбата бе ужасно, както и очакваха. Отвъд бе още по-горещо, миришеше на сяра.

— Мисля, че отивам в ада — промърмори яростно Дани, когато една тръба изригна облак пара във врата й. Придвижваше се пълзешком и бе доволна, че не й се налага да вдигне глава и да види какво има по стените. Мечтаеше си за топла вана и приятното ухание на ароматни соли…

— Аха… — измърмори Макс.

— Какво?

— Краят на тунела.

И наистина след няколко крачки се озоваха в просторна зала, слабо осветена от обикновени крушки, спускащи се от тавана. Въздухът бе доста по-хладен. Дани забеляза правоъгълен предмет до стената. Ковчег?

— Къде сме?

Макс се изправи и проучи странния предмет. Бе макет на уред за мъчение, направен в естествена големина.

— Още едно произведение на театралния клуб — предположи Дани.

— Чудесна изработка — процеди Макс. — Почти съм убеден, че работи.

Встрани до стената имаше метални скоби. Бяха попаднали в залата за мъчения.

Светлината угасна. Дани се стресна, а Макс я потупа успокоително.

— Добре съм — рече тя, като се мъчеше да не издаде, че коленете й треперят. Усещаше се на ръба на нервна криза. Вампирска криза.

— Повреда в захранването? — Дани отново включи фенерчето си.

— По-скоро някой лош дух угаси светлината. Дейвид! — извика Макс. — Покажи се! Не ни карай да се влачим след теб цяла нощ!

Тишина.

— Има ли друг изход? Не ми се пълзи през тръбата — оплака се Дани.

Макс освети картата.

— Ако сме там, където предполагам, трябва да има решетка в левия ъгъл.

Дани веднага насочи натам лъча на фенерчето.

— Да! Виждам я. Изглежда заключена. Май магиите ми няма да помогнат.

— Ще опитаме с моите.

Макс приближи и удари решетката. Тя се отмести. Нещо профуча през краката им.

— Какво беше това?

— Плъх — спокойно каза Макс.

— Да се махаме оттук — потръпна Дани.

Тъкмо бе прекрачила през решетката и лъчът на фенерчето освети нещо. Не, някого!

— Макс! Тук е! Дейвид? Спри!

— Следвайте ме… — Момчето изчезна.

— Нали трябва да се биеш, а не да бягаш — извика тя след него.

Дейвид не й обърна внимание. Навлязоха в по-широк тунел.

— Чуваш ли ме, Елис? До гуша ми дойде! С Макс няма да участваме повече в тази глупава игра.

Спряха пред едно разширение на тунела и Макс я хвана за китката.

— Почакай! Усещам присъствието му. Не мърдай!

В миг бяха заслепени.

— Вървете си у дома и ми го оставете, госпожице Холанд! — чу се гласът на Дейвид.

— Не, Дейвид! — Дани се опитваше да свикне със светлината. — Ще остана, докато двамата с Макс не достигнете до някакво съгласие.

Момчето горчиво се изсмя.

— По-скоро ще стигнем до битка.

Макс постави пръсти върху устните на Дани и я накара да замълчи.

— Приемам предизвикателството ти, Дейвид. Готов съм за дуел. Но първо ми кажи каква е причината да ме преследваш.

— Точно вие ли сте човекът, който говори за преследване? Като знаем какво сте причинил на майка ми?

— Какво съм сторил на майка ти? Искам да го чуя от теб.

— Похитил сте я! Тук, в тунела! Огледай се, Ремблър. Не познаваш ли мястото, където цели три дни си държал вързана затворничката си?

Макс не отклони поглед от момчето. Дани откри прилика във фигурите на двамата — леко разкрачени, с отпуснати ръце. След това забеляза някакво острие. Сабя!

В предишното си училище Дейвид бе тренирал фехтовка. Действието не вървеше според правилата на играта. Решителният дуел за превъзходство започваше след поредни хвърляния на заровете.

— Познавам мястото, Дейвид. Но ти тогава не си бил роден. Кой ти каза за мен и за майка ти? Ливи ли ме обвинява?

— Тя нищо не знае. Баба ми разказа що за човек сте. Преди да умре. Благодарен съм й, в противен случай можехме да се срещнем и аз да не знам кой сте. Би било унизително.

— Защо? — Гласът на Макс бе настоятелен. — Защо трябваше да идваш при мен?

— Не желая да давам обяснения — изкрещя Дейвид. — Имам още една сабя. Да започваме.

— Нима очакваш да се дуелирам с теб?

— Естествено.

— Аз съм компютърен специалист, не фехтовач. Не знам как да държа сабя.

Лъжеше, Дани знаеше, че лъже. Бе тренирал фехтовка и бе добър, сам й бе казвал. Не искаше да унижава момчето.

— Тогава ще загубиш! Не се бой, няма да умреш. Остриетата са с предпазители.

— Никой няма да се дуелира в моите владения — строго изрече Дани. — Хвърлете заровете, убедена съм, че всеки от вас си носи по чифт зарове. Съдбата ще реши кой е победителят. Стига глупости!

Те не й обърнаха внимание. Бяха се приближили един към друг. Делеше ги само метър разстояние. Дейвид бе рус, а Макс тъмнокос, но стойката им, телата им, бяха почти еднакви.

Дани се сепна. Внезапно се сети за снимката на Дейвид. Очите! Не бяха зелени като тези на Макс, но имаха същото изражение.

Нима бе възможно Оливия да бе забременяла от Макс? И защо се бе омъжила така набързо, след като са се разделили? Дани бързо пресметна. Дейвид бе шестнайсетгодишен, а нелепата любовна драма се бе разиграла преди седемнайсет години.

Така беше.

Бяха баща и син.

— Ти ме предизвика, Дейвид — каза Макс. — Това значи, че аз имам право да избирам оръжието.

За пръв път момчето изглеждаше разколебано.

— Хвърли сабята! Ще се бием с ръце.

Дейвид не помръдна, но не изпълни нареждането на Макс.

— В името на честта, си длъжен да се подчиниш!

— Добре. Да бъде както казваш. — Дейвид захвърли оръжието си. — Не ме интересува как ще се бием, стига да мога да те докопам…

— Макс…

— Не се бъркай, Дани! — Макс я изгледа предупредително.

Това е синът ти, искаше й се да извика. Замисли се за Сара, която имаше кошмари, след като баща й ги напусна. Поне имаше баща. Дали Дейвид не бе дошъл при биологичния си баща, насъскан от злата си баба? Тя му е разказала, че е бил заченат с насилие. Заради майка си ли водеше битката, или за да отмъсти за дългите години без бащина ласка?

Каква ирония! Макс много обичаше децата. И сега, вместо да се прегърнат и да си простят, баща и син бяха застанали настръхнали един срещу друг, готови за битка.

Дейвид стисна юмруци. Двамата пристъпиха един към друг. Неочаквано Макс се хвърли напред и здравата удари момчето в кръста. Дейвид отвърна на удара и го халоса в гърдите.

— Дяволска работа — измърмори Макс. — Момчето умее да се боксира.

Боят взе да става сериозен.

— Спрете и двамата! — Не издържа Дани. Щяха да се наранят. — Той не е изнасилил майка ти, Дейвид. Били са влюбени. Баба ти беше една злонамерена лъжкиня. Спри!

Те не й обърнаха внимание. Тогава се случи бедата. На няколко пъти Макс изпускаше благоприятна позиция. Искаше да остави момчето да победи, но Дейвид го удари в ребрата с такава сила и злост, че Макс бе почти повален на земята. Дани едва се удържаше да не се хвърли помежду им.

— Негодник! — фучеше Дейвид и продължаваше да удря. — Откога си мечтаех за това!

— Дяволски проклето дете! — изсумтя баща му и заби юмрук в слънчевия сплит на момчето.

— Макс! — изскимтя Дани.

— А това е за Дани — каза той. — За това, че я забърка и превърна живота й в ад.

Дейвид се опита да се изправи.

— А, значи защитаваш жените си, така ли, Ремблър? Аз я съжалявам, защото се е забъркала с теб.

— Опитвам се да закрилям жените, които обичам, така както бих обичал и защитавал децата си, ако имам такива.

Той знаеше.

— Значи е истина? — вдигна глава Дейвид.

— Че съм твой баща? Да, Дейвид. Така е. Макар че го научих по дяволски гаден начин.

— Знаел си! Знаел си от години!

— Не знаех до преди час. Уверявам те, ако знаех, нямаше да допусна да израснеш такъв гневен и раним.

Двамата се спогледаха. Макс подаде ръка на Дейвид и му помогна да се изправи.

— Обичах майка ти — каза тихо. — Не съм я отвличал или насилвал. Сигурен съм, че ще го потвърди, ако я попиташ. Ако ми беше казала за теб, щях да я последвам на Западния бряг и да се оженя за нея, без да ме интересува мнението на баба ти. Но тя не ми каза, че е бременна. Не ми е съобщила дори, че имам син.

— Не ти вярвам! — изкрещя Дейвид. — Ти си лъжец! Изнасилил си я и си я изоставил. Няма да ти простя, докато съм жив.

В потвърждение на думите си Дейвид замахна с все сила и заби юмрук в незащитената челюст на Макс. Той се олюля и за ужас на Дани бавно се свлече на земята.