Линда Барлоу
Среднощен скитник (11)

Единадесета глава

— Една от причините, поради които не ти споменавах нищо за младостта си, е, че няма нищо хубаво, за което искам да си спомням — каза Макс. — Баща ми пиеше, а майка ми се измъчваше. Аз търсех убежище във фантазиите си, а по-късно в чудесата на компютърните технологии. Доста се различавах от връстниците си и нямах много приятели. Няколкото деца, с които играех, бяха същите като мен — срамежливи мечтатели, които бягаха в измислени светове, защото реалността им бе противна.

Легнала до него, Дани го галеше нежно. Изпита съжаление към онова самотно момче от детството му. Познаваше този тип деца, изоставени, деца на разведени или разделени родители, чиито характери се различават от тези на връстниците им и които по-късно печелеха успех, благодарение на развитата през годините самота интелигентност. Времето, прекарано от тях като аутсайдери, често им помагаше да опознаят човешката душа и ум, но от това болката им не намаляваше.

— По онова време прекарвах часове наред в галериите, сам-самичък и си измислях какви ли не игри. После към мен се присъединиха група деца. Ходехме долу и се преструвахме, че водим битки с демони — все неща, които липсваха в прозаичния живот, който водехме. Важно бе и усещането за приключение, опияняваше ни опасността — там, долу, човек би могъл зле да пострада. Истинско предизвикателство. Не ме биваше във футбола, бейзбола и другите спортове. Затова пък се записах в клуба по карате и по фехтовка. Така водех битки с въображаеми чудовища и малко по малко станах експерт по ориентиране в лабиринта от подземни галерии.

— Оливия Кенуърти с теб ли играеше?

— Не, но в много отношения с Ливи си приличахме. Бе самотна и също като мен нямаше приятели. Бе много добър математик и станахме близки. Беше много красива, но й липсваше самочувствие. Носеше ужасни сиви дрехи и никога не употребяваше грим.

— Беше ли влюбен в нея?

— Да. С онази зашеметяваща сила на чувствата на осемнайсетгодишен юноша, който все още изпитва страх от момичетата. О, да — кимна той. — Доста я изнервих и единственото ни спасение бе фактът, че Ливи бе по-уплашена и от мен.

— Веднъж-дваж събрах смелост и й се обадих, като използвах какви ли не претексти. С времето се престраших и я поканих да излезем, но на нея не й бе разрешено да ходи по срещи. Майка й бе невероятно строга. Опитвах се да я накарам да се измъкне с мен, но тя се боеше от нея — майка й упражняваше възгледите си за ред и дисциплина с пръчка в ръка.

— Варварка! — стисна юмруци Дани.

— Да. Не й беше леко, но аз бях будно момче, цар по решаването на проблемите, така че измислих как да се срещаме. Щом Ливи не можеше да идва при мен, аз се вмъквах при нея. И като имаш предвид, че живееше с майка си в къщата на директора, не ми беше трудно.

— В моята къща?! — премигна Дани. — Ами, да. Забравих, че е живяла там. Какво толкова особено има в къщата на директора?

— За да продължим с разказа — Макс се подпря на лакът, — трябва да споделя с теб още една тайна.

— Каква?

— Как преминавах през стените — леко я докосна той.

— Друга свръхестествена способност? Добре, да чуем.

— Странно е, че не ти се е случвало и на теб. Вече ти казах, че подземните тунели опасват училището отвсякъде.

— Искаш да кажеш, че в дома ми има вход към галериите?

— Ами, да. В мазето ти има шкаф, който ти вероятно никога не си отваряла. През последните дни се вмъквах и се измъквах оттам не един път.

След миг стъписване Дани се разсмя.

— Ти си същински Сатана! През цялото време се боях, че си вампир и старателно заключвах навсякъде.

— Ще сложа катинар на този шкаф, Дани. Щом аз съм го използвал, и друг би могъл да го направи.

Дани кимна и леко потръпна при мисълта, че Дженифър бе останала сама със Сара. Джени бе приятелката на Дейвид, а Дейвид знаеше схемата на тунелите. Историята се повтаряше.

— И така ти се вмъкна в стаята на Ливи, докато майка й спеше?

— Да. Хормоните се бяха разлудували здравата в телата ни и ние преодоляхме свенливостта си. Станахме любовници, но вместо облекчение, нашата интимност се превърна в мъчение. Не можехме да се оставим да ни видят заедно. Ужасявахме се, че ще ни заловят. Като капак на всичко учебната година завърши и трябваше да се разделим. Бяхме приети в различни университети, на хиляди километри един от друг. Единственото решение бе да се оженим. И двамата страдахме и искахме да бъдем заедно. За съжаление, Едит Кенуърти не ни разреши.

— Ти си й искал разрешение?

— Сега ми се струва глупаво. Бяхме направили всичко възможно да бъдем дискретни. Трябваше да продължим, но аз бях убеден, че е въпрос на чест да й кажа истината. Тя забрани на Ливи да се среща с мен и буквално я съсипа — той се засмя горчиво.

— Не е нужно да ми разказваш нататък. Ясно какво е станало. Решили сте да избягате заедно, но не сте стигнали далеч. Скрили сте се в тунела и там са ви намерили.

— Точно така. Междувременно онази вещица Едит бе обявила, че дъщеря й е отвлечена. Съобщила и в полицията. Занесла бележка от моя тетрадка, написана с една от моите писалки. Полицаите веднага решили, че аз съм похитителят.

— Намериха ни и Ливи бе обзета от паника. Бог знае какво й е причинила майка й, за да напише всички онези ужасии за мен. — Гласът му бе изпълнен с болка. — Използвала е тоягата, предполагам.

— Не са ти отправили обвинение, нали?

— Родителите ми бяха влиятелни хора и лесно убедили старата Едит да не ме дава под съд. Още повече, че се боеше да не се появи Ливи и да каже истината. Изпрати дъщеря си на Западния бряг и оттогава не съм я виждал. Няколко месеца по-късно научих, че се е омъжила. — Той замълча и продължи: — Намразих я. Чувствах се предаден. Никога не съм се доверявал лесно на хората, но след този случай бе напълно невъзможно. Получих горчив урок.

— Но ти си млад, Макс. Няма причина да се измъчваш до края на живота си.

— Ти знаеш как живея. С годините се затворих в себе си. Самотник съм и ми харесва. Не възнамерявам да се променям.

— И все пак си се променил. Вече не мразиш Ливи, нали?

— Не — бавно процеди Макс. — Тя бе само на седемнайсет и бе наплашена до смърт. Сега й съчувствам, но днешната оценка ми отне дълги години размисъл.

— Не мисля, че самата аз бих простила някому подобно нещо.

— Не ми беше лесно, но положих доста усилия.

— Затова те обичам, Макс.

— Не казвай тези думи, Дани! — Макс рязко се отдръпна. — Не ме ли чу какво говорих? Обясних ти защо в гърдите ми има камък, а не сърце. А ти казваш, че ме обичаш!

— Да, обичам те! — Дани се надвеси над него и разкопча горните три копчета на ризата му. Целуна го нежно. — Камъкът не би трябвало да отмерва пулса ти. А защо ускорява ритъм, щом те погаля?

— Мисля, че е време да си вървиш, Дани. — Той разроши косата й.

Тя се засмя тихо.

— Така е. Тръгни си, докато можеш. Ако се сближим прекалено, ще бъдеш наранена. Ще се почувстваш опустошена, сякаш наистина съм изсмукал кръвта ти.

— Не ти вярвам! — Блузата й се бе разкопчала и с едно движение на раменете тя я остави да се смъкне. — И не се боя, Макс. Обичам те!

— Не, Дани! Не го казвай!

— Защо! Ами, ако е истина?

— Ако? — Устните му иронично се извиха. — Ако, ако… — Ръцете му се плъзнаха по тялото й. — Знаеш какво искам от теб, нали? Не просто любов, а вярност. Ако не изчезнеш до десет секунди, ще разкъсам останалите ти дрехи и ще те похитя.

— Давай! — Тя протегна ръка към него. — Направи го!

Полудяла е, каза си Макс. Не знае какво прави…

— Не отдаваш ли тялото си малко лекомислено на един известен с печалната си слава похитител? Ти не си сигурна, Дани, историята може и да е вярна.

— Усещам кога някой говори истината.

Дани продължи да се съблича. При вида на голите й гърди Макс простена. Бе отишла твърде далеч. Самоконтролът и самообладанието му имаха граници.

Всъщност, изпитваше задоволство. Бе му повярвала. Бе видяла как живее. Дни наред я бе плашил със страхотии, но не бе побягнала.

Той се пресегна и намали светлината в стаята. Прегърна я поривисто, готов да я обладае веднага.

— Ти имаше шанс да избягаш, но вече е късно.

Дани потръпна от удоволствие. Болезнено желание я изпълваше. Макс продължи да я милва. Тя се извиваше и уж се опитваше да се освободи.

— Харесва ли ти да бъдеш любена от пират? — прошепна той.

— Най-лудите ми фантазии се превръщат в реалност… — Дани отпусна тялото си върху неговото. — Да попадна в ръцете на вампир…

— Няма вампир, който да може да ти стори онова, което аз смятам да направя с теб. — Той хвана дланта й и я постави върху сърцето си. — Вампирите са студени. Не биха рискували болката от съприкосновението с топлината на тялото на любимия си… — В очите му играеха познатите пламъчета. — Как е възможно все още да се страхуваш от вампири, след като си моя любовница?

— Мили мой, аз никога не съм проучвала анатомическите особености на вампирите. Ти си този, който остави белег върху шията ми.

— Вратлето ти е толкова прелестно, Дани. Не мога да се въздържа да не те захапя.

— Освен това не изяде сладоледа. Даде го на котарака.

— Забеляза ли? Толкова се старах да се скрия. Истината е, че съм алергичен към шоколада. Ако сладоледът бе ванилов или с ром…

— Не знам, Макс, все още си мисля, че си малко странен…

— Почакай, докато видиш на какво съм способен… — Надвесен над нея, той разкопча колана на джинсите си и свали ципа.

Дани го погали.

— Мила! Толкова си добра с мен. Искам да ти доставя най-голямото, най-страстното преживяване.

— Обичам те, Макс! — Тя плъзна ръце на кръста му. — Наистина те обичам.

— Бедното дете! Влюбена си в същество на мрака. Имаш само една надежда, и то малка. И аз да споделя чувствата ти.

— Не можеш ли да говориш по-определено?

— Не насилвай късмета си. От седемнайсетгодишен не съм говорил така на никоя жена.

Той страстно я целуна. Останали без дъх след дългата целувка и двамата се отдадоха на любовната стихия.

По-късно Дани лежеше отпуснато и се взираше в тавана.

— Бих искала да остана при теб, мили, но трябва да организирам издирването на Дейвид Елис.

— Не се тревожи за него — надигна се Макс. — Знам къде е.

— Но ти каза, че не си го виждал!

— Не съм. Получих съобщение от него. Намерих го тази сутрин, пъхнато под вратата.

Ето защо момчето бе записало указания за пътя до замъка на Ремблър. Бил е тук, макар и не по настояване на любимия й.

— Посланието му е предизвикателство. „Решителният дуел“, така се нарича в играта. Трябва да се срещнем довечера в един от тунелите и да се бием. Победителят ще бъде провъзгласен за Мъдреца.

— Господи!

— Това е предизвикателство, адресирано пряко към мен. Наистина ме възприема като Мъдреца и иска да ме детронира.

— Ужасно!

— Както разбираш, Дейвид не е изчезнал, както не бях изчезнал и аз преди седемнайсет години. Чака ме долу в лабиринта.

— Той е синът на Оливия Кенуърти, Макс.

— Да, знам. Разбрах го още щом ми каза името на майката. Елис бе името на мъжа, за когото тя се омъжи. Преследването му има някакъв смисъл, не мислиш ли?

— Донякъде.

— Търси отмъщение. На неговите години бих се чувствал по същия начин, ако майка ми е била отвлечена и изнасилена.

— Ще отидеш ли?

— Да. Време е да се сложи край на тази разпра, нали? Чудя се само дали да се съглася на дуел, или да се постарая да го охладя.

— Идвам с теб!

— Не. Знам, че изпитваш ужас от подземни галерии. Защо да те влача из тях?

— Настоявам! — Не се предаваше Дани.

— Кого от двама ни ще защитаваш?

— Никого. Не мога да позволя да се водят дуели с мои ученици. Ако имате да уреждате нещо, поговорете.

— За мен би било добре, но думите не достигат до съзнанието на момчето.

— Съзнаваш ли какво правиш?

— Би ли могъл човек да бъде сигурен? Не, не съм. Но не съм забравил юношеските си години и ми се струва, че Дейвид прилича на мен.

— Няма да го нараниш, нали?

Макс се отпусна до Дани.

— Ти как мислиш? — прошепна в ухото й.

Не й бе останал дъх, за да му отговори.