Линда Барлоу
Среднощен скитник (10)

Десета глава

Още беше светло, когато Дани се отправи към замъка на Макс.

— Господи! Сега ще разбера веднъж завинаги дали прекарваш дните в ковчег.

На почукването й не отговори никой. Тя натисна бравата и извика:

— Макс! Макс! Тук ли си?

Никакъв отговор. Вратата тежко изскърца и тя влезе. Не бе много вероятно да е излязъл, поршето му бе паркирано отвън. Дали не спеше? Бе късен следобед и дори да спеше през целия ден, вече би трябвало да е станал.

— Макс!

Никакъв отговор.

— Дейвид!

Гласът й проехтя в коридора, който дори и през деня бе тъмен и мрачен.

Къде беше той, по дяволите! А Дейвид? От няколко дни Макс искаше да поговори с момчето и най-накрая, изглежда Дейвид се бе съгласил да се видят. Но защо в полунощ? Какво им ставаше и на двамата? Дали Дейвид му е казал, че е син на Оливия Кенуърти? Бе ли го обвинил в покушение срещу майка си?

О, Макс, защо не ми каза, едва не проплака Дани.

От антрето стълба водеше към втория етаж. Не си спомняше да е влизала в салона горе. Бе идвала два пъти в къщата, но нейният домакин не й го бе показвал. Включи осветлението. Нищо. Тежки завеси закриваха прозорците, а мебелите бяха покрити с бели чаршафи.

— Ако не бях сигурна, че тук живее човек, щях да помисля, че замъкът е необитаем — каза тя на глас. Влезеше ли в този мавзолей, косата й настръхваше.

Нещо космато префуча през краката й и Дани изкрещя от уплаха. Беше котаракът на Макс, Джо. Настигна го и го взе. Животинчето веднага я позна и замърка.

— Къде е господарят ти, Джо? Добър котарак! И той е добър с теб, нали? Иначе нямаше да го обичаш толкова.

— Заведи ме при Макс! — Тя последва котарака, който тръгна към задната част на къщата. Влязоха в кухнята. Имаше само една стара газова печка. Не се виждаше хладилник, нито машина за миене на съдове. Как успяваше да се справи без хладилник?

Дани отвори един шкаф, после друг. Имаше няколко чинии, които май скоро не бяха използвани.

— Не умея да готвя — нееднократно бе казвал Макс. — Цяло състояние харча всеки месец в „Макдоналдс“.

Дани продължи да проверява съдържанието на шкафовете. Единствената храна, която намери, бе котешка.

— Това е лудост — съобщи тя на Джо. — Никой не може да живее така.

Вампирите не ядат и не пият…

Престани, Дани!

Котаракът се потърка в краката й, като поглеждаше с надежда празната си купичка за храна. Дани милостиво му сипа.

— Хубаво е, че има някой, който се храни в този дом. Къде е господарят ти? — попита отново, но котаракът бе свършил с яденето и блажено ближеше предната си лапа. Погледна към нея и тръгна да излиза от кухнята, Дани отново го последва.

Котката я преведе през коридора към предната част на къщата. Към втория етаж се виеше стълба. Животното се спря и размаха опашка. Погледна я с очакване. В горната част стълбището тънеше в сумрак.

— Защо ли не си взех фенерче? Е, добре, да вървим.

Джо я изгледа с пренебрежение и се излегна на килима.

Като си представи, че е героиня на средновековен роман, тя пое по стълбите. На горния етаж се озова в дълъг коридор с няколко врати. Дани крадливо отвори всяка една, като викаше Макс. Влизаше от една спалня в друга. Във всичките имаше чудесни старинни легла. Бе я довел преди няколко нощи в една от тях, но не си спомняше в коя. Бе зашеметена от любовни чувства и нищо не помнеше.

В стаите нямаше и следа от човешко присъствие. Бяха пусти и студени. Потънали в прах. Наистина ли се бяха любили в някоя от тези мрачни стаи?

— Последен шанс, Ремблър — промърмори тя пред последната врата в коридора. — Дано това е твоята спалня! В противен случай няма да ти разреша да ме докоснеш, докато не докажеш, че си човешко същество.

Тя натисна бравата. Беше заключено.

— По дяволите!

Разтърси я отново. Ръцете й бяха потни от напрежение. Неочаквано вратата поддаде и тя несъзнателно отскочи назад. Едва спря вика, който напираше в гърлото й. Бе попаднала в друг свят. В средата на стаята бе поставена катафалка с ковчег. Представи си как се приближава, вдига капака и вижда бледото му бездиханно лице.

Усети конвулсии. Колко ли време оставаше до залез? Щеше да се пробуди, умиращ от глад и щеше да изпие кръвта на първото живо същество, изпречило се пред погледа му. Вампирите изпитваха нужда да задоволят жаждата си за кръв и не влагаха нищо лично към жертвите си. След това ставаха по-сговорчиви, дори приятелски настроени.

Като Макс.

В мислите на Дани се вихреха какви ли не страхотии. Обезумяла от ужас, тя се дотътри до долния етаж.

— Глупачка! Суеверна идиотка! Ти си голям човек, толкова нощи си спала до него. Той е нежен и очарователен, прекрасен любовник. И ако някога е извършил престъпление, то е било похищение, не е пил ничия кръв… — мърмореше си тя за кураж.

Спря насред библиотеката, в която я бе приел при първото й посещение. Помещението бе малко по-топло от останалите в замъка. Приседна на канапето.

Оливия бе излъгала. Единственото приемливо обяснение бе да каже, че е била изнасилена, отколкото да потвърди, че е избягала по собствено желание.

Джо отново се примъкна и се потърка в краката й.

— Голяма подкрепа си ми ти. Защо ме остави досега сама?

Джо измърка.

— Къде е господарят ти, по дяволите? Ами Дейвид?

Джо се отдалечи и спря пред една врата в другия край на стаята, която Дани бе помислила за врата на шкаф. Сега забеляза, че бе метална. И нова. Беше заключена.

— Ако е вътре, котенце, едва ли мога да проникна отвъд нея. Вратата не е от тези, които можеш да ритнеш и те да се отворят. Вероятно тук е тайната лаборатория.

Тя почука, но отговор не последва.

Дани заобиколи бюрото на Макс. С крайчеца на окото си мерна някаква папка сред купчината принтерни разпечатки. Извади я. Приличаше на папките, в които събираха данните на учениците в „Свети Криспин“. Върху нея бе изписано: „Ремблър, М.“.

Беше я откраднал!

Понечи да я разлисти и в този миг металната врата се отвори. Дани изхълца от уплаха. Появи се една висока фигура. Макс!

— За бога, Дани! — Той се втурна към нея и я прегърна. — Добре ли си? Какво правиш тук?

— Уплаши ме, Макс.

Поне не спеше в ковчега.

— Какво правиш тук? — Той я притисна към металната врата. — Казах, че не ти разрешавам да влизаш в лабораторията. Какво ровиш?

— Търсех те. Не ровя. Само исках да те намеря.

— Как влезе?

— Вратата не беше заключена. Чуках и виках. Би трябвало да си прокараш звънец, който да чуваш тук. Човек не може да те открие.

Той не отговори. Погледът му бе хладен.

— Търся и Дейвид Елис. Тук ли е?

— Защо? Да не би някой пак да го е ухапал?

— Изчезнал е. Имал е уговорена среща в полунощ. Тук, при теб.

Макс не отговори. Само я изгледа гневно.

— Макс, трябва да поговорим за Дейвид — изрече по-кротко Дани. — За много неща имаме да говорим. Между нас се възправя стена от мълчание. Чух някои работи… Опитвам се да ти вярвам, но ставам все по-подозрителна. Въображението ми е прекалено добре развито и непрестанно си мисля какво ли не.

Дани замълча, но Макс отново не продума. Тя се взираше напрегнато в лицето му. Струваше й се, че стои пред непознат.

— И ти нищо не правиш, за да разсееш подозренията ми. Никога не говориш за себе си. Как да разбера що за човек си!

— Използвай интуицията си. Или съди за мен по делата ми.

— Не искам да те съдя. Но чух обезпокоителни неща за миналото ти, а и сега се държиш странно. Не си нормален, Макс. Нямаш електричество, нямаш и хладилник. Не се храниш. За пръв път те виждам преди залез. Любовници сме, а аз не те познавам.

— Никога не си ме виждала преди залез ли? — грубо я прекъсна той. — Какво искаш да…

— Погледни през прозореца. Слънцето залезе преди десет минути.

Тя погледна навън. Наистина се бе смрачило. Макс протегна ръка и погали главата й. Очите му блестяха.

— Нервна ли си, Дани?

— Твоята любов ме плаши.

— За интелигентен човек се плашиш прекалено лесно — поклати глава Ремблър. Плъзна едната си ръка под високата яка на блузата й. Дани се разтрепери.

— Не — отблъсна го. — Не започвай отново. Щом се приближа до теб, суеверието ме завладява. Не ми харесват шегите ти.

— Все още ли мислиш, че са шеги?

Тя се извърна и се опита да се освободи от ръцете му. Не успя. Ръцете му грубо я притискаха към металната повърхност на вратата.

— Може би не е шега — озъби се Дани, — но имам белег на врата си. Истински белег. Забелязах го след първата нощ, която прекарахме заедно. Вече избледня, но има още няколко нови петна.

— И ти се питаш дали не съм смукал кръвта ти, докато си спяла? Е, защо не? Ако съм вампир, а ти моя хуманоидна любовница, мога да пия от кръвта ти всяка нощ. Без да ти навредя. Колкото да прекарам нощта, без да изпадна в криза.

— Ако? Какво повтаряш „ако, ако…“. Ако си вампир, докажи го. Ето, вземи ме. Сама ти се предлагам. Да видим как ще извършиш последното си тъмно дело.

— Не ставай глупава! Ако съм вампир, ти си обречена на смърт.

— Престани, Ремблър! Наслушах се на глупостите ти.

Макс бавно обви с ръце кръста й. Лицето му бе бледо и безизразно.

— Колко си храбра, Дани! Сърцето ми се къса, като те слушам.

— Хайде, какво чакаш? Правя го по собствено желание. Страх ли те е?

Той поклати глава.

— А може би предпочиташ да ме замъкнеш в галериите и да ме похитиш?

Макс притвори очи. Стори й се измъчен. На Дани й се доплака. Бе прекалила. Защо се бе държала така? Усещаше болката му и се разкайваше. Протегна ръка и погали бузата му.

— Съжалявам. Не го вярвам, Макс. Дойдох, за да ти кажа, че не го вярвам.

Той изруга и рязко се обърна. Закрачи из стаята прегърбен, сякаш бе на предела на силите си.

— Макс?

Обърна се и я погледна.

— Как разбра? От досието ми?

— Не. Изчезнало е.

— Откраднах го. Ето го, върху бюрото е.

— Не съм го чела. Шефът на охраната си припомни случката. Разказа ми я днес, когато открих, че Дейвид е изчезнал. Макс, чуй ме. Не вярвам, че си я отвлякъл, а още по-малко — че си я изнасилил.

— Тя обаче каза, че съм го сторил. Ти винаги ще се чудиш дали е казала истината. Винаги ще се страхуваш, че някой ден мога да нараня и теб.

— Не. Аз ти вярвам.

— Най-сетне постигна целта си. Е, видя Макс, похитителя — горчиво изрече той. — Не мога да се крия повече. Можеш да узнаеш и останалото.

— Какво искаш да кажеш?

Той отвори металната врата.

— Искаше да видиш какви мистерии крия? Е, добре, Дани. Ще изпълня желанието ти. Ще те разведа навсякъде.

— Вярвам ти, Макс — напрегнато рече Дани. — Не е нужно нищо да ми показваш.

— Не се прави на благородна. Ще си умреш от любопитство.

Тя не възрази, когато той я поведе по мрачно стълбище. Макс се изсмя цинично на страха, с който тя пристъпваше.

— Какво има? Притесняваш ли се? Тук не е подземното царство, нито замъкът на вампирите.

Дани потисна страха си и смело го последва.

Долу имаше още една метална врата, която Макс отключи. Озоваха се в стая, обляна от ярка светлина, която накара Дани да примижи.

— Тук работя — каза Макс.

Бяха в огромно подземие. Въздухът бе сух и хладен. Тихо бръмчеше климатична инсталация. Стените бяха бели, а подът — покрит с плочи. Компютри се виждаха навсякъде, повечето бяха включени. Ултрамодерната обстановка я отведе векове напред.

— Виждаш ли? — Макс докосна някакъв бутон и на съседната стена се появи огромен екран. Виждаше се двора на замъка, каменните стъпала и входната врата.

— Проектът е строго секретен и съм принуден да прилагам мерки, които да осигурят опазването на тайната. Трябваше да забележа, че си влязла в къщата, но бях задрямал.

— Изглежда нереално.

— Обичам компютрите. Повече от хората. Занимавам се с проблемите на изкуствения интелект, който е близо до същността на логическата мисловна дейност на човешкия мозък. Тук е гробницата, в която прекарвам дните и нощите си. Биологическият ми часовник е настроен да работи нощем.

— Сам ли работиш?

— Да. Напуснах фирмата, която бях основал, защото се уморявах от хората, които непрестанно ми губеха времето. Не можех да творя, не можех да се концентрирам. Самотник съм, Дани.

Тя бавно обиколи залата.

— Сигурно харчиш много електроенергия.

— Да. Но ти казах истината — в замъка инсталацията е стара, съвременната е само за лабораторията.

Макс отвори малка врата. Водеше към бокс. Там имаше котлон и малък хладилник. Дани отвори хладилника. Видя сирене, мляко, хляб, бира. Храна. Човешка храна.

— Тук е банята. Рядко ми се налага да се качвам горе.

Дани приседна на едно тясно легло. Краката й бяха омекнали. Питаше се защо не й бе показал лабораторията досега. Оказа се прав, не й хареса.

— Атмосферата тук те разстрои, нали?

Не бе загубил способността си да чете мисли.

— Мислех, че ще се зарадваш да посетиш моята гробница.

— Хайде, Макс…

— Е, има нещо предизвикателно във вероятността да съм вампир. Ти се забавляваш с фантазиите си.

— Така е, но винаги съм ти вярвала.

— Но аз наистина съм това, което се преструвах, че съм. — Той посочи компютрите и цялото модерно оборудване. — В известна степен е метафора, но аз съм своеобразен вампир, не съм нормален, както ми каза. Сърцето ми е студено като камък.

— Това не е вярно!

Бе го виждала със Сара, знаеше как се разтапя пред детето.

— Ако сериозно вярваш в измислиците си, значи си глупак!

— А Ливи Кенуърти? И тя ли е била глупава?

— Тя е лъжкиня.

— Милата доверчива Дани! Какво те кара да мислиш, че не съм я похитил?

— Не си в състояние да извършиш подобно нещо.

— Не? А може би ти си наивната.

Дани не обърна внимание и му подаде ръка.

— Ела, седни до мен. Искам да чуя твоята версия.

Макс поклати глава.

— Това е леглото ми. Тук мечтая за теб и за прекрасното ти тяло. Ако седна, няма да е, за да разговаряме.

— Просто ела до мен.

— Ама че дявол си! — изруга той, но приседна и я прегърна. Приближи устни за целувка и настоятелно я накара да му отвърне.

Дани не се съпротивляваше. Усещаше напрежението му. Разбираше го добре. Бил е обиден. Свенливостта му се дължеше на липсата на самочувствие, на вярата в собствените сили.

Обичаше го.

Не разбра как мисълта се появи в главата й, сякаш някакъв глас й я нашепна. Тя се отпусна в ръцете му. Притиснаха се един към друг. Сякаш светът престана да съществува.

— Все пак проблемът не е толкова страшен — внезапно изрече тя. — Сподели го с мен и ще ти олекне. Дори и да се уплаша, няма да се откажа от теб. Довери ми се.

— Господи, Дани! — Болка изкриви лицето му. — От години не съм допускал никого до себе си. Не съм възнамерявал да се сближавам с теб. Исках само секс. Но не стана така. Бях ужасен от мисълта, че ще откриеш истината за миналото ми. Внезапно осъзнах, че не искам да те загубя.

— Няма да ме загубиш. Но трябва да отвориш сърцето си за мен.

Той притвори очи и въздъхна дълбоко.