Линда Барлоу
Среднощен скитник (1)

Първа глава

— Вампири не съществуват! Не съществуват… — шепнеше Дани Холанд, профучавайки с тойотата си по хлъзгавия планински път към Честъртън, Ню Хампшир. Караше и се оглеждаше за частен път, който би трябвало да я отведе до имението на Макс Ремблър, чийто старинен замък извисяваше страховито стени, забил готически кули в небето, ако можеше да се вярва на слуховете.

— Истински замък с тъмница и вериги — бе й доверил тайно Каспър Пиърсън, помощникът й в училището „Свети Криспин“ и се бе впуснал в пространни обяснения за господаря на замъка — същински магьосник по неговите думи. — Отшелник, гениален в съвременните електронни технологии…

— Наистина трябва да е чудат, щом е впечатлил човек като теб — отбеляза Дани, за която Кас с кожените си дрехи и пънк прическа, съвсем не бе пример за традиционализъм.

— Но аз никога не съм го виждал! Онези, които го познават, се броят на пръсти.

Дани познаваше един. Дейвид Елис, един от учениците й, който й бе разказал още по-странни неща за господин Макс Ремблър. Според Дейвид Макс беше вампир.

Вампир?! Дани потръпна при тази мисъл. Не бе достойно един директор в прочутото елитно училище „Свети Криспин“ да вярва в подобни нелепости.

Поне Макс Ремблър да бе се съгласил да я приеме през деня, а не в сумрачната привечер. Колко зловещо бяха прозвучали думите му:

— Аз съм нощна птица, госпожице Холанд. През деня спя.

— Навярно в собствения си ковчег?

Той не бе отрекъл. Само се бе изсмял злокобно.

Като отклони колата встрани от пътя, тя едва разчете избеляла от слънцето и дъждовете табела с името „Ремблър“. Натисна спирачки. Пред нея се виеше най-стръмният участък от пътя Гленкрег. Беше опасно хлъзгаво. Превалелият същия следобед дъжд се бе превърнал в ледена дантела по протежение на платното.

— По дяволите! — изруга тя и стисна волана. Едно от нещата, които Дани не харесваше в работата си, бе необходимостта да шофира по планинските пътища, заснежени през по-голямата част от годината. Сега бе едва октомври, а какво ли щеше да е през февруари? В сравнение с Ла Хола, Калифорния, Честъртън притежаваше уюта на Северния полюс.

Не богохулствай! — укори се тя. Бе родена в този край все пак. След като Грег я изостави със Сара в Калифорния, Дани реши да се завърне в родния си дом, за да може дъщеря й да расте близо до баба си и дядо си. През пролетта й бяха предложили мястото на директор. Едит Кенуърти, нейната предшественичка, бе починала внезапно, след като в продължение на три десетилетия бе управлявала прочутото частно училище.

Дани не одобряваше изцяло възпитателната система на госпожа Кенуърти, но като жена, която разчиташе единствено на себе си, бе благодарна, че й предложиха тази отговорна работа.

Най-важното бе да я задържи, повтаряше си Дани, а това означаваше да изпълнява всички досадни задължения, свързани с длъжността й, включително и да се среща с „нощни птици“.

След като изпълзя по страховито стръмния път, тя зави вляво и се озова на някакво открито място. Огледа се насам-натам с надеждата да зърне силуета на замъка, но, уви, не забеляза никакви светлини. Над главата й като плащ се разстилаше звездното небе, досами върховете на дърветата, които трептяха в магическата светлина на пълнолунието. След дъжда въздухът бе ефирно прозирен и кристалночист. Наоколо цареше мъртва тишина и сумрак.

Тя подкара отново по горския път, който се надяваше да я отведе до имението на Ремблър. В миг мъртвешки жълтеникавите светлини на замъка изникнаха пред нея и тя се почувства засрамена от обзелата я паника, и желание да се върне назад. С островърхите си кули, портала в готически стил и високите тесни прозорци, от които се процеждаше мъждива светлина, постройката наистина бе достойна за декор на филм за Дракула.

— Казвам ви, госпожице Холанд, този човек е вампир — отново си спомни тя вчерашното предупреждение на Дейвид.

Момчето наистина притежаваше невероятно въображение, надминаващо това на връстниците му.

— Дейвид — бе отвърнала тя, — това е невъзможно. Вампирите са мистични образи, те просто не съществуват.

— Тези зли гении точно това целят — смъртните да не вярват в съществуването им — и именно на това дължат сатанинската си мощ. Движат се необезпокоявани между нас и набелязват жертвите си…

— Глупости!

— Никога ли не сте изпълнявала ролята на преследвача в играта, измислена от Макс Ремблър? За среднощния скитник? Класическа фабула, с която цели да ни докаже, че вампирите наистина съществуват.

— Смятах господин Ремблър за компютърен гений, а не за автор на игри на ужасите.

— Така е. Но най-известното му творение е именно тази игра.

Разсеяно Дани бе навила кичур коса около показалеца си, обмисляйки думите на момчето. Дейвид бе нова личност в „Свети Криспин“. През септември се бе преместил от някакво училище на запад. Наскоро бе участвал в пиесата, играна за набиране на средства за училището и затова Дани го познаваше по-добре от останалите ученици. Бе малко плах, но веднага правеше впечатление с артистичните и интелектуалните си заложби. Най-сполучливо бе изиграл поверената му роля, а и оценките му в училище бяха отлични, най-много му вървяха естествените науки и математиката. Предстоеше му да се дипломира следващата година и тя очакваше да бъде отличникът на випуска… Ако не го съсипеха прекалените амбиции да се влее в редиците на безсмъртните.

— Макс Ремблър е известен компютърен специалист — каза Дани. — Може да е ексцентрик, но да се твърди, че е вампир, е направо смешно.

Дейвид изсумтя, но не каза нищо.

— Защо не ми довериш какво те притеснява — внимателно го попита Дани. — Проблеми ли имаш? С учението? С приятелите? Или с момичетата?

В „Свети Криспин“ не бе прието учениците да имат близки приятели. Да се определят срещи противоречеше на строгите предписания на предишния директор. Но Дани подозираше, че строгото разпореждане носеше престиж на онези, които го нарушаваха, а не на тези, които му се подчиняваха.

Дори и да беше така, Дейвид не продума.

— Живо ме интересува проблемът с вампирите — мрачно призна той.

— Май се шегуваш с мен. — Не се сдържа Дани. — Не ми липсва чувство за хумор, но…

— Не се шегувам, госпожице Холанд! Щом не ми вярвате, ще ви убедя. Ето, вижте!

С нервни движения Дейвид разхлаби вратовръзката си и разкопча двете най-горни копчета на ризата. На мястото, където се съединяваха вратната и раменната кост се виждаше тъмносин белег.

— Той ме нападна, опита се да изсмуче кръвта ми, но някой мина и го изплаши. — Дейвид вдигна рамене. — Не виждате ли? Трябва да бъда щастлив, че се отървах жив.

— Господи! — Дани се взираше в белега. В центъра се очертаваха две по-тъмни следи, които според Дейвид били от кучешките зъби на вампира. Абсурдно!

Ала дълбоко у себе си тя почувства страх. Предполагаше, че не са малцина хората, които споделяха ужаса й от счупени огледала и черни котки — хора, които като нея, първо прочитаха хороскопа си за деня, преди да предприемат дори кратко пътуване.

На Дани й доставяше удоволствие да чете страховити приказки и да гледа филми на ужасите, заради непонятния страх, който караше сърцето й да тръпне, но да вярва в съществуването на вампири — беше прекалено! Бе суеверна, но не изпадаше в крайности.

— Дейвид, наистина ли твърдиш, че Макс Ремблър те е нападнал през нощта и е забил зъби във врата ти?

— Е, беше доста тъмно и не можах да видя лицето му. Но беше висок и слаб като Ремблър. И имаше същия огромен пръстен. Мярнах го на ръката му, когато се протегна да ме сграбчи. Имаше дълги извити нокти.

— Срещал ли си някога Ремблър?

— О, да. Миналата пролет ни чете лекции за изкуствения интелект. Нали се сещате? Роботи и така нататък. Веднъж си поприказвахме. За онази игра, „Среднощен лов“. Тъкмо бях започнал да я разучавам. Заприказвахме се. Разпитва ме за какво ли не. Онази нощ, когато ме нападна, изрече името ми. Познах гласа му.

От този миг нататък Дани повярва на Дейвид. Не мислеше, че белегът му е оставен от вампир, но вероятно Ремблър изпитваше перверзно удоволствие да плаши до смърт децата от „Свети Криспин“. Бе чувала, че е отшелник и странна птица.

Каквото и да беше обяснението, тя бе твърдо решена да открие истината, преди училището да бъде хвърлено в паника.

— Кажи ми нещо повече за тази игра, Дейвид. Какви са правилата?

Дейвид й разказа, че оригиналната компютърна игра е разработена и във версия, при която някои от участниците влизат в ролята на вампири, а други — в ролята на хора. Ако си човешко същество, трябва да правиш всичко възможно, за да избегнеш вампирската целувка, а ако си вампир, трябва да изпиеш нечия кръв или да умреш.

— Има вампири господар и вампири роби. Главният е Мъдреца — той е господар на всички. Никой не знае кой е той. Говори се, че бил истински вампир. Някои казват, че е самият Макс Ремблър.

— Кой го казва? Разпознал ли го е някой?

— Не знам — вдигна рамене Дейвид.

— Когато децата играят ролята на вампири, наистина ли захапват вратовете на другите?

— Не. Само те удрят по рамото. Искам да кажа, че никой не бива наранен. Това е само игра.

Дани се сети за странните игри, чиито герои бяха древни митични чудовища, които толкова се харесваха на децата. За повечето те наистина си оставаха само игра, но за деца с лабилна нервна система можеха да предизвикат психически срив. Тя се опита да не издаде неудоволствието си, че в „Свети Криспин“ учениците предпочитаха да се забавляват със „Среднощен лов“. Когато й предложиха работата в училището, въобще не предполагаше пред какви проблеми ще се изправи.

— Тук дисциплината е най-важното нещо — бе й казал един от настоятелите. — Родителите изпращат децата си, защото госпожа Кенуърти не приема свободните нрави, които царуват в държавните училища.

Дани си представи как ще обяснява фантастичните вампирски игри на родителите пуритани.

— Говори се, че някой ден Мъдреца ще вземе истинска жертва.

— Искаш да кажеш, че ще убие някого? — изрече тя с пресъхнало гърло.

— Да — изгледа я Дейвид с ужасени очи. — Така разправят всички…

По тази причина Дани бе предприела сегашното рисковано пътуване сред планините. Трябваше на всяка цена да се срещне с прословутия Макс Ремблър. Вбесяваше се при мисълта, че възрастен мъж може да обикаля из училището и да плаши децата. Ако наистина бе виновен, възнамеряваше да го накара да проумее, че е най-добре да намери друга сцена за проявите на болната си фантазия.

Паркира тойотата си, упреквайки се мислено, че е забравила да си вземе муска против уроки.

Токовете на обувките й прокънтяха по стъпалата, които водеха към масивния входен портал.

Злокобна тишина обгръщаше заспалата гора.

Тя решително дръпна старинния звънец и почака. Не чу никакви стъпки. Боязливо погледна каменния демон, надвиснал над вратата. Бе с тяло на лъв и глава на сокол. Велики боже! Имаше усещането, че всеки миг ще оживее. За да прикрие уплахата си, Дани се изплези на чудовището, както правеха децата и дръпна отново звънеца. Може би господарят на замъка го нямаше и тя бе извървяла целия път напразно. Може би бе забравил за ангажимента си и бе излязъл на нощен лов.

Дани въздъхна с огромно облекчение — значи срещата се отлагаше?! Не знаеше дали да се радва, или да съжалява.

В този миг вратата тежко проскърца и се отвори. Дани инстинктивно отскочи назад.

В каменното предверие се извисяваше тъмна сянка със сребърен свещник в ръка. Дани не можа да различи чертите на непознатия, но поне забеляза, че е слаб и висок, както бе казал Дейвид.

— Господин Ремблър? Аз съм Даниел Холанд.

Тишина. Фантомът вдигна по-високо свещника. С нервно движение Дани отметна кичур коса от изпотеното си чело.

— Имахме уговорка за тази вечер. Съжалявам, малко закъснях, но пътят е кошмарен.

Той се взря в нея.

Странно, почувства се нищожно малка, макар да бе висока около метър и шейсет. Вирна брадичка и попита:

— Нещо не е наред ли? Да не би да се боите да ме поканите вътре?

Отново прозвуча злокобният смях, който бе смразил кръвта й по телефона.

— Заповядайте, стига да имате куража да влезете.

— Нима трябва да се боя от вас, господин Ремблър?

— Не, разбира се, че не — прокънтя отново смехът.

Той отвори широко вратата и й стори път да мине. Пламъкът озари лицето му и Дани не повярва на очите си. Компютърният маг бе невероятно красив мъж.

Поразиха я очите му, искрящо зелени, от които сякаш струеше мъдростта на познанието. Гъстата му коса бе малко по-дълга от шестващата в момента сред мъжете мода. Устните му бяха извити в полуусмивка, която й се стори изненадващо примамлива… Не би могла да определи възрастта му. Макар Кас Пиърсън да бе казал, че Ремблър отдавна е превалил трийсетте, на нея й се стори по-млад.

Как можеше в такъв момент да си мисли подобни неща?! Дошла бе да вразумява един набеден вампир, а не да въздиша по сексапила му.

Не бе загърнат в черна мантия, носеше обикновени джинси и черен пуловер.

— Е, ще влезете ли, госпожице Холанд? Решението е във вашите ръце…

— Нима?

Дани пристъпи напред и Макс затвори вратата зад нея.

— Добре дошла в леговището на вампира!