Стивън Ериксън
Прах от мечти (5)

Пролог

Равнината Елан, западно от Коланси

Дойде светлината. И с нея зноят.

Рут коленичи и грижливо загърна детето. Гледаше всяка гънка да е съвършена, нищо от бебенцето да не е оголено на слънцето. Придърпа качулката, така че за лицето на момиченцето остана само една голяма колкото юмрук дупка, после го вдигна и го нагласи в сгъвката на лявата си ръка. Нищо трудно нямаше в това.

Вдигнали бяха бивака близо до единственото дърво наоколо, но не под него. Дървото беше гамлех, а дърветата гамлех се гневяха на хората. В здрача на предната нощ клоните му бяха натежали от гъсти пърхащи сиви листа, поне докато не се доближиха. Тази сутрин бяха голи.

Обърнат на запад, Рут стоеше с бебето, което бе нарекъл Хелд. Тревите бяха изгубили цвета си. На места сухият вятър ги беше обрулил, вятър, който след това бе изстъргал прахта около корените им и оголил белите им луковици, тъй че растенията съхнеха и умираха. След като прахта, корените и луковиците се бяха махнали, на места бе останал само чакъл. Другаде бе само гола скала, черна и грапава. Равнината Елан губеше косата си, но това бе нещо, което можеше да каже Бадале, Бадале със зелените очи, вперени в думите в главата й. Имаше дарба тя, безспорно. Но някои дарове, знаеше Рут, бяха скрито проклятие.

Бадале пристъпи до него. Обгорените й от слънцето ръце бяха тънки като вратове на щъркели, а от китките надолу изглеждаха несъразмерно големи в сравнение с мършавите й бедра. Тя издуха полепналите по устата й мухи и зареди тихо:

Рут взима Хелд в прегръдка,

загръща я добре

във утрото,

а после става…

— Бадале — каза той. Знаеше, че не е свършила със стиховете, но знаеше също, че няма да я спре. — Все още сме живи.

Тя кимна.

Тези няколко негови думи се бяха превърнали в ритуал помежду им, макар ритуалът никога да не губеше оттенъка си на изненада и смътно неверие. Ребърчатите бяха особено жестоки към тях предната нощ. Но добрата новина беше, че може би най-сетне бяха оставили Отците далече зад себе си.

Рут намести бебето, което бе нарекъл Хелд, под мишницата си и тръгна по пътя. Накуцваше заради подбитите ходила. Тръгна на запад, към сърцето на Елан.

Нямаше нужда да поглежда назад, за да се увери, че другите го следват. Тези, които можеха. Ребърчатите щяха да дойдат за останалите.

Той не бе искал да е главата на змията. Не беше искал нищо, но беше най-високият и може би беше най-големият също така. Можеше да е на тринайсет, възможно беше и да е на четиринайсет.

Бадале заговори зад него:

И той потегля и върви

във утрото

със Хелд в ръцете му,

опашката му ребърчата

пълзи като език

от слънцето.

Най-дългият език ти трябва,

затърсиш ли

вода

тъй както слънцето обича…

Бадале го погледа, докато другите поемаха след него. Много скоро и тя щеше да се влее в ребърчатата змия. Издуха мухите, но те веднага се върнаха, разбира се, струпаха се по подпухналите й устни, заподскачаха да ближат ъгълчетата на очите й. Красива беше някога с тези зелени очи и с дългата си руса коса, като кичури злато. Но красотата не задълго й беше носила усмивки. „Зейне ли празен килерът, красотата се зацапва.“

— А мухите — прошепна тя — оставят шарки на страдание. А страданието е грозно.

Гледаше Рут. Той бе главата на змията. Беше зъбите й също така, но последното беше само за нея, тайната й шега.

Тази змия беше забравила как се яде.

Бадале бе от дошлите от юг, от корубите на запуснатите домове в Корбанси, в Кросис и Канрос. От островите Отпелас дори. Някои, като нея, бяха вървели покрай брега на Пеласиарско море, а после до западния край на Стет, някогашен огромен лес, и там бяха намерили дървения път, Пътя на пъновете, както го наричаха понякога. Дървета, отсечени до корен; бяха останали само плоски кръгове, които се редяха до безкрай. Други деца след това бяха дошли от самия Стет, след като бяха вървели по коритата на стари потоци, които лъкатушеха през сивата плетеница от изгнили нападали дървета и излинели храсти. Имаше някакви следи, че Стет е бил лес някога, подходящо за старото му име — Леса Стет, но Бадале не беше напълно убедена — виждаше само разровена, съсипана и разорена пустош. Никъде не се виждаха прави дървета. Нарекоха го Пътя на пъновете, но понякога бе Горския път, и това също бе тайна шега.

Разбира се, на някого му бяха трябвали много дървета, за да направи пътя, тъй че може би тук някога наистина бе имало гора. Но вече беше изчезнала.

В северния край на Стет, обърнат към равнината Елан, се бяха натъкнали на друга колона деца, а ден след това още една се вля в тяхната откъм север, от самия Коланси, и в челото й беше Рут. Носеше Хелд. Висок, раменете, лактите, коленете и глезените му бяха изскочили, кожата около тях бе увиснала на гънки. С големи светещи очи. Все още с всичките си зъби. А щом дойдеше утрото — всяко утро, — беше там, в челото. Зъбите. А другите го следваха.

Всички вярваха, че знае накъде върви, но не го питаха, защото вярата е по-важна от истината, а истината беше, че и той е изгубен като всички останали.

Цял ден Рут държи Хелд

и я пази

загърната

в сянката си.

Трудно е

да не обичаш Рут,

но Хелд не го обича

и никой не обича Хелд

освен Рут.

Висто бе дошъл от Окан. Когато гладуващите и мършавите инквизитори тръгнаха през града, майка им ги прати да бягат, него и сестра му, която беше две години по-голяма, и те бягаха по улиците между горящите сгради, и писъци изпълваха нощта, и гладуващите разбиваха с ритници вратите и извличаха хората навън, и вършеха с тях ужасни неща, а мършавите инквизитори гледаха отстрани и казваха, че това е необходимо, че всичко, което става, е необходимо.

Издърпаха сестра му от ръката му и писъкът й още ехтеше в черепа му. Всяка нощ оттогава го яхаше по пътя на съня от мига, в който го обземеше изтощението, до мига, в който се пробудеше под бледия лик на утрото.

Бяга като че ли цяла вечност, на запад, надалече от гладуващите. Ядеше каквото можеше, разкъсван от жаждата, а когато се отдалечи от гладуващите, се появиха Ръфащите, огромни глутници измършавели кучета с плувнали в кръв очи; не се плашеха от нищо. А после Отците, всички загърнати в черно, които нападаха окаяните биваци по пътищата и крадяха деца… веднъж с няколко други се беше натъкнал на една от старите им нощни бърлоги и бяха видели с очите си малките нацепени кости, зацапани със синьо и сиво сред въглените в огнището, и така разбраха какво правят Отците с децата, които отвличат.

Висто помнеше как за първи път зърна Гористия Стет, верига оголени хълмове, пълни с разкъртени пънове и корени, които му напомниха за едно от сметищата с животински кости, обкръжили някогашния му роден град, когато и последният добитък беше изклан. И в онзи момент, докато гледаше останките от някогашната гора, Висто разбра, че целият свят вече е мъртъв. Нищо не беше останало, нямаше къде повече да се отиде.

Въпреки това продължаваше да се тътри напред, вече само един от може би десетките хиляди, ако не и повече деца. Път от деца, дълъг много левги, и макар толкова много от тях да издъхваха по пътя, прииждаха други и заемаха мястото им. Не си беше представял, че има толкова много деца. Бяха като огромно стадо, последното огромно стадо и единственият източник на храна за последните отчаяни ловци на света.

Висто беше четиринайсетгодишен. Още не бе започнал да му пониква мъх по страните, а и нямаше да му поникне. Коремът му беше кръгъл и твърд като камък, изпъкнал напред така, че гръбнакът му се извиваше навътре на кръста. Вървеше като бременна жена, с разтворени ходила, и кокалите го боляха. Беше пълен с „ездачите сатра“ — червеите плуваха из тялото му и ставаха все по-големи с всеки ден. Щом съзрееха, скоро, щяха да се излеят от него. От ноздрите му, от ъглите на очите му, от ушите, от пъпа му, от пениса и ануса, от устата му. И на гледащите щеше да им се стори, че се е спукал, кожата му щеше да се отпусне и да увисне около костите му. Щеше да им се стори, че изведнъж се е превърнал в старец. А след това щеше да умре.

Висто го очакваше едва ли не с нетърпение. Надяваше се Ръфащите да изядат тялото му и така да поемат ездачите сатра, които ще остави след себе си, за да умрат и те. А още по-добре Отците. Но те не бяха толкова глупави. Не, те нямаше и да го докоснат, а това бе много лошо.

Змията вече оставяше зад себе си Гористия Стет и дървеният път отстъпи на черен, набразден от коловози търговски път, който лъкатушеше към Елан. Значи щеше да умре в равнината, а духът му щеше да се изтръгне от изсъхналата коруба на тялото му и да поеме дългия си път назад към дома. Да намери сестра му. Да намери майка му.

А духът му вече бе уморен, толкова уморен от вървене.

 

 

В края на деня Бадале се изкачи с усилие на една древна гробна могила на Елан — сивите листа на старото дърво в другия й край пърхаха — и погледна назад по пътя — на изток, дотам, докъдето очите й можеха да проследят безкрайния дневен преход. Отвъд просналия се във всички посоки огромен лагер видя криволичещата, изпънала се чак до хоризонта линия тела. Този ден бе особено лош, много горещ, много сух ден, единствената дупка с вода, която намериха, се оказа размекната, гъмжаща от гниещи твари кал, която миришеше на умряла риба.

Дълго стоя така, загледана по ребърчатата дължина на Змията. Нападалите по пътя не бяха издърпани настрани, просто ги газеха или прекрачваха, така че пътят вече бе път от плът и кости, от пърхащи кичури коса и зяпнали нагоре очи, знаеше тя. Змията от ребра. Чал Манагал, на езика на Елан.

Издуха мухите от устните си.

И зареди нови стихове.

В това утро

видяхме дърво

със сиви листа,

а щом се доближихме

отлетяха листата.

 

По обед момчето безименно

с изядения нос

падна и вече не стана,

а листата се спуснаха

да ядат.

 

По здрач видях друго дърво

с листа

за нощта спотаени;

на заранта

те ще политнат отново.

Ампелас Вкоренения, Пустинните земи

Механизмът беше покрит с мазна прах, която лъсваше в тъмното, щом смътната светлина на фенера се плъзнеше по него. Създаваше впечатление за движение, което така и не съществуваше, илюзия за беззвучно пълзене на люспесто влечуго — сравнение, което, както винаги, бе жестоко на място. Тя дишаше трудно, забързана по тесния коридор, като току се навеждаше, за да избегне провисналите от тавана тежки черни кабели. Носът и гърлото й щипеха от киселата метална воня на гъстия неподвижен въздух. Обкръжена от разголените недра на Корена, тя се чувстваше притисната от невъобразимата, безгранична загадка на зловещи древни тайнства. При все това беше превърнала тези неосветени изоставени проходи в любимото си място за обикаляне. Съзнаваше напълно множеството самообвинителни мотиви, довели я до този избор.

Коренът привличаше изгубените, а Калит наистина беше изгубена. Не че не можеше да намери изход из безбройните лъкатушещи коридори или през огромните зали със смълчаните замръзнали машини, да избягва ямите по подовете, над които така и не бяха поставили плочи, и да се провира през хаоса от метал и кабели, извиращ от необлицованите стени. Не, тя вече знаеше пътя си обратно след толкова месеци обикаляне. Това проклето безпомощно, безнадеждно удивление извираше от духа й. Не беше това, което искаха да бъде, а каквото и да им кажеше, нямаше да ги убеди.

Беше родена в едно племе в равнината Елан. Там бе отраснала до пълнолетие, от момиче до жена, и не беше имало нищо, което да я отдели от другите, нищо, което да издаде, че е различна и единствена, или че е надарена с неочаквани дарби. Беше се омъжила месец след първото си кръвотечение. Беше родила три деца. Беше почти обикнала съпруга си и се беше научила да живее примирена с лекото му разочарование от нея, докато момичешката красота отстъпваше на изнуреното майчинство. Беше живяла всъщност живот не по-различен от този на майка си, тъй че бе видяла ясно — без да е нужен особен талант — пътеката на живота пред себе си, година след година, бавното залиняване на тялото, загубата на гъвкавост, все по-дълбоко врязващите се бръчки по лицето, провисването на гърдите, отчайващото отмаляване на крайниците. И един ден щеше да се окаже, че повече не може да върви, и племето щеше да я остави там, където е. За да умре в самота. Защото умирането винаги е в самота, както трябва да е. Защото еланите бяха много по-благоразумни от уседналите народи на Коланси с техните гробници и съкровища за мъртвите, със семейните слуги и съветници, всички изклани и струпани в коридора на криптата — слуги отвъд живота, слуги вечни.

Всеки умира в самота в края на краищата. Съвсем проста истина. Истина, от която никой не трябва да се бои. Духовете чакаха, преди да хвърлят присъдата си над една душа, чакаха тази душа — в самотата на умирането й — да отсъди сама живота, който е живяла, и ако от това произтечеше мир, то духовете щяха да проявят милост. Терзание ли яхнеше Бялата кобила, духовете знаеха как да отвърнат. Когато душата се изправеше срещу самата себе си, в края на краищата, бе невъзможно да излъже. Измамните аргументи кънтяха на фалш, лековатата им слабост бе твърде очевидна, за да се пренебрегне.

Беше някакъв живот. Съвсем не съвършен, но и съвсем малко нещастен. Живот, който човек би могъл да извае в нещо като удовлетвореност, та дори резултатът да се окаже безформен и лишен от смисъл.

Не се беше оказала вещица. Не бе притежавала духа на шаман и никога нямаше да стане Ездачка на пъстрия кон. А когато краят на този живот бе дошъл за нея и хората й, в онова утро на ужас и жестокост, единственото, което бе проявила тогава, бе проклет егоизъм — в отказа си да умре, в бягството си от всичко, което бе познавала.

Това не бяха добродетели.

Тя нямаше добродетели.

Стигна до централното спираловидно стълбище — стъпалата бяха ниски, ала прекалено широки за човешки крака — и пое нагоре. Задъха се, докато се изкачваше етаж след етаж, нагоре и извън Корена, в долните зали на Захранването, където платформата с противотежести я вдигна по вертикална шахта покрай кипящите цистерни плесен и натъпканите с ортен и гришол кошари, докато не се разтърси тежко и не спря със скърцане в подножието на Утробата. Тук я връхлетя врясъкът на малките, хрипливите болезнени писъци, докато ги подлагаха на жестоките операции — тук с мрачна неумолимост се решаваха съдби, — и възстановила донякъде дъха си, тя се заизкачва припряно през нивата на ужасното насилие и вонята на изпражнения и паника, лъснала като масло по меката козина на гърчещите се от всички страни тела — тела, които отбягваше старателно да погледне, забързана нагоре и запушила ушите си с длани.

От Утробата до Сърцето, където вече минаваше покрай гигантски фигури, които не й обръщаха никакво внимание и от чийто път трябваше да се присвива и отдръпва, за да не я прегазят с чудовищните си ноктести стъпала. От двете страни на централната рампа стояха войници Ве’Гат, дваж по-високи от нея и напомнящи в странната си броня за огромния механизъм на Корена дълбоко долу. Решетъчни забрала скриваха лицата им освен зъбатите зурли, а очертанията на челюстите им им придаваха грозни усмивки, все едно че самото предназначение на породата им им носеше радост. Верните воини на К’Чаин Че’Малле плашеха Калит много повече от Дж’ан или К’елл. Матроната ги раждаше в неизброима чет.

Не беше нужно никакво друго доказателство: предстоеше война.

Това, че Ве’Гат причиняваха на Матроната ужасна болка, че всеки от тях биваше изхвърлян от нея сред каша от кръв и воняща течност, бе станало несъществено. Необходимостта, Калит знаеше това много добре, е най-жестокият господар от всички.

Никой от двамата войници, пазещи рампата, не я спря, когато стъпи на нея. Плоският камък под ходилата й беше нашарен с дупки, предназначени да задържат ноктестите пръсти. От дупките я лъхна прохладен въздух — потапянето в хладината на рампата явно служеше да притъпи инстинктивния страх, който К’Чаин изпитваха, докато механизмът се издигаше нагоре със скърцане и стон през нивата на Сърцето, за да стигне до Очите, Вътрешната цитадела, Гнездото Ацил и дома на самата Матрона. Сега, докато се возеше сама, тя чуваше само шепота на въздуха, който винаги я объркваше с усещането, че пропада, докато всъщност се носеше нагоре. Потта й бързо изстина и тя почти трепереше, когато рампата забави и спря при долното ниво на Очите.

Стражите Дж’ан видяха идването й по извитото стълбище, което водеше до Гнездото. Като Ве’Гат, те също бяха привидно безразлични към нея — но и да не беше така, нямаше да видят в нея никаква заплаха за Матроната, която бяха родени да защитават. Калит не беше просто безвредна; тя беше негодна за нищо.

Горещият вмирисан въздух я погълна, обви я като във влажно наметало, щом тръгна към стълбището и се заизкачва тромаво към леговището на Матроната.

Един последен страж стоеше горе на площадката. Най-малко хилядагодишен, Бре’ниган беше мършав и висок — по-висок дори от Ве’Гат, — а люспите по тялото му бяха добили сребриста патина, което му придаваше призрачен вид, сякаш е изсечено от избеляла на слънцето слюда. Нито зеница, нито ирис се виждаше в присвитите му на цепки очи, само мътножълто, замъглено от катарактите. Калит подозираше, че телохранителят е сляп, но всъщност нямаше как да го разбере, защото задвижеше ли се Бре’ниган, движенията му бяха съвършено уверени, дори гъвкави и плавно изящни. Леко извитият меч, окачен на месингова халка на бедрото му — халка наполовина набита в кожата му, — беше дълъг, колкото бе висока Калит, с керамично острие с леко синкав оттенък, само гладкият остър ръб блестеше сребрист.

Тя поздрави Бре’ниган с кимване, което не предизвика никакъв отклик, след това пристъпи покрай него.

Беше се надявала — не, беше се молила, — но когато очите й се спряха на двамата застанали пред Матроната К’Чаин и видя, че са сами, отпадна духом. Отчаянието се надигна, заплашвайки да я погълне. Вдиша с усилие със стегнатите си гърди.

Зад двамата новодошли, огромна на високия подиум, Матроната Гунт’ан Ацил излъчваше убийствена болка на вълни — в това тя беше неизменна и неизменима, но този път Калит долови от гигантската царица горчиво подмолно течение от… нещо.

Смутена, съкрушена, Калит чак сега забеляза състоянието на двамата К’Чаин Че’Малле, тежките полузараснали рани, безредната плетеница белези по хълбоците, вратовете и бедрата им. Двете същества изглеждаха изтощени от глад, доведени до изумително крайно изтощение и страдание, и болката на състраданието я жегна остро в сърцето.

Но състраданието бе мигновено. Остана истината: Ловецът К’елл Саг’Чурок и Първата щерка Гунт Мач се бяха провалили.

Матроната заговори в ума на Калит, въпреки че не беше никаква реч: просто неопровержимото налагане на знание и смисъл.

„Дестраянт Калит, грешка в избора. Оставаме разбити. Аз оставам разбита. Не можеш да възстановиш, не сама, не можеш да възстановиш.“

Нито знанието, нито смисълът се оказаха благодат за Калит. Можеше безпогрешно да долови лудостта на Гунт’ан Ацил зад думите. Матроната бе загубила напълно разсъдъка си. Също толкова безумни бяха и действията, които бе наложила на своите деца и на самата Калит. Никакво убеждаване не бе възможно.

Гунт’ан Ацил вероятно усещаше убеждението на Калит — вярата й, че Матроната е луда, — но и това беше без значение. У древната царица не бе останало нищо освен болка и терзанието на отчайващата нужда.

„Дестраянт Калит, те ще опитат отново. Разбитото трябва да се възстанови.“

Калит не вярваше, че Саг’Чурок и Първата щерка ще могат да преживеят още едно търсене. Но тази истина не можеше да отклони повелята на Ацил.

„Дестраянт Калит, ти ще придружиш това Дирене. К’Чаин Че’Малле са слепи за разпознаването.“

И така най-сетне стигнаха до неизбежното, въпреки надеждите и молитвите й.

— Не мога — прошепна тя.

„Ще го направиш. Стражите са избрани. К’елл Саг’Чурок, Риток, Кор Туран. Шай’гал Гу’Рул. Първа щерка Гунт Мач.“

— Не мога — повтори Калит. — Нямам никакви… дарби. Не съм никакъв дестраянт… сляпа съм за онова, което е нужно за един дестраянт. Не мога да намеря Смъртен меч, Матрона. Нито Щит-наковалня. Съжалявам.

Гигантското влечуго измести огромната си тежест. Звукът бе като от канари, наместили се върху чакъл. Две пламтящи очи се спряха върху Калит, излъчваха вълни от укор.

„Избрала съм те, дестраянт Калит. Слепи са моите деца. Провалът е техен и мой. Провалихме се във всяка война. Аз съм последната Матрона. Врагът ме търси. Врагът ще ме унищожи. Вашият вид процъфтява на този свят — за това дори моите деца не са слепи. Сред вас ще намеря нови поборници. Моят дестраянт трябва да ги намери. Моят дестраянт тръгва с утрото.“

Калит не каза нищо. Знаеше, че всеки отговор ще е безполезен. Поклони се мълчаливо и си тръгна плахо, изтръпнала като след тежко пиене от Гнездото.

Щеше да ги придружи Шай’гал — Убиец. Значението на това бе ясно. Този път провал нямаше да има. Провалът означаваше да си навлече гнева на Матроната. Присъдата й. Трима ловци К’елл, Първата щерка и самата Калит. Не успееха ли… срещу убийствената ярост на Шай’гал Гу’Рул нямаше да преживеят дълго.

Знаеше, че на заранта ще започне последното си пътуване.

Навън сред пустините, за да намери Поборници, каквито дори не съществуваха.

И вече разбираше, че това е наказанието, наложено на душата й. Трябваше да бъде накарана да страда заради своя страх. „Трябваше да умра с останалите. С моя съпруг. С децата ми. Не трябваше да бягам. Сега ще трябва да платя за своя егоизъм.“

Единствената милост бе в това, че когато дойдеше сетният съд, щеше да дойде бързо. Изобщо нямаше да усети, още по-малко да види убийствения удар на Шай’гал Гу’Рул.

Една Матрона никога не раждаше повече от трима Убийци по едно и също време, а нравът им беше нетърпим, което предотвратяваше всякакви възможни съюзи помежду им. Решеше ли един от тях, че Матроната трябва да бъде отстранена, другите двама, по силата на своята природа, щяха да му се противопоставят. Така всеки Шай’гал бранеше Матроната срещу другите. Изпращането на един от тях с Търсачите бе огромен риск, защото сега щяха да я пазят само двама Убийци.

Ново доказателство за лудостта на Матроната. Да се изложи на такава заплаха, като в същото време отпраща Първата си щерка — единственото си дете с потенциал да ражда, — надхвърляше границите на всякакъв здрав разум.

Но пък Калит бе готова да тръгне към собствената си смърт. Какво я интересуваха тези ужасни същества? Нека войната да дойде. Нека загадъчният враг да се спусне над Ампелас Вкоренения и над всички други Вкоренени, и да посече тези К’Чаин Че’Малле до последния. Нямаше да липсват на света.

Освен това тя знаеше всичко за унищожението. „Единственото истинско проклятие е, когато се окажеш последната от своята раса.“ Да, тя разбираше добре тази съдба и познаваше истинската дълбочина на самотата — не, не онази дребнава, плитка игра на самосъжаление, която играят хората навсякъде, а жестокото осъзнаване за самота без лек, без надежда за избавление.

Да, всеки умира сам. И може да има съжаления. Може да има скърби. Но те са нищо пред това да си последният от своята порода. Защото тогава няма избавление от истината за провала. За абсолютния, съкрушителен провал. Провалът на собствения ти вид, който връхлита от всички посоки и намира последните рамене, върху които да се стовари и утаи с тежест, на която не може да устои никоя самотна душа.

Имаше някои малки допълнителни „дарове“ в езика на К’Чаин Че’Малле и сега те измъчваха Калит. Умът й се беше разбудил далеч отвъд онова, което беше знаела в живота си отпреди. Знание, което не носеше никаква благодат. Съзнание, което бе като болест, заразила целия й дух. Можеше да избоде очите си и пак щеше да вижда твърде много.

Дали шаманите на племето й бяха изпитали такава съкрушителна вина, когато бяха разбрали, че краят най-сетне е дошъл? Тя отново си спомни пустотата в очите им и я разбра по начин, по който не беше я осъзнавала преди, в живота, който бе живяла някога. Не, нищо не можеше да направи, освен да прокълне гибелните „дарове“ на тези К’Чаин Че’Малле. Да ги прокълне с цялото си сърце, с цялата си омраза.

Започна спускането си. Нужно й беше затвореното пространство на Корена. Нужна й беше разнебитената машинария от всички страни, капенето на гъстите масла и мръсният спарен въздух. Светът беше разбит. Тя беше последната от Елан и сега единствената й останала задача на тази земя бе да види унищожението на последната Матрона на К’Чаин Че’Малле. Имаше ли удовлетворение в това? Дори да имаше, то бе някакво зло задоволство, но пък това правеше вкуса му още по-примамлив.

Сред нейните хора смъртта бе дошла с разперени криле през лицето на залязващото слънце, черна дрипава поличба ниско в небето. Тя щеше да е онова злокобно видение, онзи къс от убитата луна. Привлечена към земята както се привличат всички неща, рано или късно.

Всичко това е истина.

Вижте пустотата в очите ми.

 

 

Шай’гал Гу’Рул стоеше на самия ръб на Челото и нощните ветрове виеха покрай високото му мършаво тяло. Най-древният сред Шай’гал, Гу’Рул се бе сразил със седем други Шай’гал през дългата си служба на Ацил и ги бе надвил. Беше преживял седемдесет и един века на живот, на растеж, и беше с дваж по-висок ръст от напълно отраснал Ловец К’елл, защото за разлика от Ловците — дарени с мириса на внезапната тленност с наближаването на десетото си столетие, — Шай’гал бяха лишени от този недостатък при създаването си. Можеха потенциално да надживеят самата Матрона.

Сътворен с остър разум, Гу’Рул не таеше никакви илюзии за здравомислието на Майка Ацил. Грубите му представи за божествени конструкти на вяра се връзваха зле както с нея, така и с всички К’Чаин Че’Малле. Матроната търсеше хора за свои поклонници, хора за свои слуги, но хората бяха твърде крехки, твърде слаби, за да имат истинска стойност. Жената Калит бе достатъчно доказателство за това, въпреки мириса на прозорливост, който й беше дала Ацил — прозорливост, която трябваше да донесе сигурност и сила, но вместо това бе изкривена от един слаб ум в нови средства за самообвинение и самосъжаление.

Този мирис щеше да се разсее в хода на Търсенето, тъй като без ежедневно допълване бързата кръв на Калит лесно разреждаше дара на Ацил. Дестраянтът щеше да се върне към вродената си разумност, а по всякакви мерки тя беше жалка. Калит вече бе негодна за нищо, ако питаха Гу’Рул. А по време на това безсмислено търсене щеше да се превърне в бреме, в спънка.

По-добре беше да я убие колкото може по-скоро, но уви, повелята на Майка Ацил не позволяваше подобна гъвкавост. Дестраянтът трябваше да избере Смъртен меч и Щит-наковалня измежду собствената си раса.

Саг’Чурок бе описал провала от първия им избор. Множеството недостатъци на избрания от тях: Червената маска на Оул. Гу’Рул не вярваше, че дестраянтът ще се справи по-добре. Човешките същества може и да процъфтяваха на света отвън, но го бяха постигнали също като дивите ортени — благодарение на безпътното си размножаване. Никакви други дарби не притежаваха.

Шай’гал вдигна нагоре скосената си зурла и разтвори цепките на ноздрите си, за да помирише студения нощен въздух. Вятърът идеше от изток и, както обикновено, миришеше на смърт.

Гу’Рул беше разровил жалките спомени на дестраянта и затова знаеше, че никакво спасение няма да се намери на изток, по тъй наречените равнини Елан. Саг’Чурок и Гунт Мач се бяха отправили на запад, към Оул’дан, и там също бяха намерили само провал. Северът бе недостъпно, безжизнено царство на лед, бурни морета и жесток студ.

Затова трябваше да тръгнат на юг.

Шай’гал не бе излизал извън Ампелас Вкоренения от осем столетия. През този кратък отрязък едва ли нещо се бе променило много в района, наричан от човешките същества Пустинните земи. Все пак малко предварително разузнаване изглеждаше тактически разумно.

С това в ума си, Гу’Рул разгъна само едномесечните си криле и разпери дългите люспи-пера, тъй че да могат да се подравнят и изпънат под натиска на вятъра.

И скочи от стръмния ръб на Челото, крилете заплющяха и се извиси песента на полета, тихото стенещо свистене, което за Шай’гал беше музиката на свободата.

Да остави зад себе си Ампелас Вкоренения… толкова отдавна не бе изпитвал Гу’Рул това… тази възбуда.

Двете нови очи под линията на челюстта се отвориха за първи път и съчетаният изглед — на небето отпред и на земята долу — за миг обърка Убиеца, но след малко Гу’Рул вече можеше да наложи нужното разделяне, тъй че двете гледки да се съотнесат една с друга и да се слеят в обширна панорама на света.

Новите дарове на Ацил бяха амбициозни, гениални всъщност. Беше ли изобретателността свойствена за лудостта? Може би.

Вдъхваше ли тази възможност надежда у Гу’Рул? Не. Надеждата бе невъзможна.

Убиецът се зарея в нощта, високо над опустошения и буквално безжизнен пейзаж. Като къс от убитата луна.

Пустинните земи

Не беше сам. Всъщност нямаше спомен изобщо някога да е бил сам. Представата всъщност бе невъзможна и това поне го разбираше. Доколкото можеше да прецени, беше безтелесен и обладан от чудатата привилегия да може да се мести от един спътник на друг почти по своя воля. Вярваше, че ако спътниците умрат или пък по някакъв начин го отхвърлят, ще престане да съществува. А толкова му се искаше да остане жив, да се рее като сега сред това приятно възбуждащо чудо на приятелите си, сред това свое чудато, объркано семейство.

Вървяха през окаяна камениста пустош, място, осеяно с натрошени скали, навени от вятъра вълнисти купчини сив пясък и сипеи вулканично стъкло. Безразборно нахвърляни хълмове и хребети — и ни едно дърво не нарушаваше нагънатия хоризонт. Слънцето високо горе бе замъглено око, нацапало пътека през тънките облаци. Въздухът бе горещ, вятърът — непрестанен.

Единствената храна, която групата можеше да си намери, идваше от странните пълчища люспести гризачи — жилавото им месо имаше вкус на прах — и едрата порода ризани с мехурите под крилата, издути от млечна вода. Ден и нощ ги гонеха лешоядни пеперуди, чакаха търпеливо някой да падне и да не стане повече, но това едва ли бе вероятно. Докато прехвърчаше от един на друг, той долавяше вътрешната им решимост, несъкрушимата им сила.

Тази сила, уви, не можеше да предотврати отчаяната и сякаш безкрайна тирада, която бе в същината на разговора им.

— Какво разхищение — говореше Шеб, докато дращеше с нокти засърбялата го брада. — Издълбай няколко кладенеца, струпай тия камънаци на къщи, дюкяни и какво ли още не. После ще имаш нещо, което да струва нещо. Пустата земя е безполезна. Копнея за деня, в който всичко ще влезе в употреба, всичко, по цялата повърхност на света. Градове, които да се слеят в един…

— Няма да има ферми — възрази Ласт, както винаги кротко и сдържано. — Без ферми никой не яде…

— Не ставай идиот — сопна се Шеб. — Разбира се, че ще има ферми. Просто без такава безполезна земя като тази, където не вирее нищо освен проклети плъхове. Плъхове в земята, плъхове във въздуха и буболечки, и кокали… можеш ли да повярваш само, всичките тези кокали?

— Но аз…

— Млъкни, Ласт — каза Шеб. — Никога не си казвал нещо от полза, никога.

Асейн се обади с тъничкия си треперлив гласец:

— Без бой, моля ви. Достатъчно ужасно и е без да подхващате бой, Шеб…

— Внимавай, вещице, че ти си наред.

— Ще ли ти се да пробваш с мен, Шеб? — попита Напет. И се изплю. — Не мисля. Ти само дрънкаш, Шеб, само това правиш. Някоя нощ, докато спиш, ще ти отрежа езика и ще го дам за храна на шибаните пеперуди. Кой ще възрази? Асейн? Брет? Ласт? Таксилиан? Раутос? Никой, Шеб, всички ще подскачаме от радост.

— Не ме забърквай в това — рече Раутос. — Достатъчно страдах цял живот, докато живях с жена си, която, не че е нужно да го казвам, хич не ми липсва.

— Уф, Раутос пак почна — изръмжа Брет. — Жена ми това, жена ми онова. Писна ми да слушам за жена ти. Тя не е тук, нали? Сигурно си я удавил и затова бягаш. Удавил си я в шадраванчето в градината ви, просто си я натиснал във водата и си гледал как е облещила очи, отворила е уста и бълбука. Гледал си и си се усмихвал, това си направил. Не забравям, не мога да забравя, ужасно беше. Ти си убиец, Раутос.

— Ох! — каза Шеб. — Пак заговори за давене.

— Може и нейния език да отрежа — каза ухилено Напет. — И на Раутос също. Никакви глупости повече за давене, за жени или мрънкане — останалите сте добре. Ласт, ти не казваш нищо, а когато кажеш, не дразниш никого. Асейн, ти общо взето знаеш кога да си държиш устата затворена. Таксилиан, той бездруго почти нищо не казва. Само ние и това…

— Виждам нещо — прекъсна го Раутос.

Усети как вниманието им се измести, намери нов фокус и видя с очите им някакво смътно петно на хоризонта, нещо щръкнало нагоре към небето, твърде тясно, за да е планински връх, и твърде голямо, за да е дърво. На много левги оттук, и се издигаше като зъб над земята.

— Искам да го видя онова — заяви Таксилиан.

— Мамка му, няма къде другаде да ходим — рече Напет.

Другите мълчаливо се съгласиха. Бяха вървели като че ли цяла вечност и споровете накъде трябва да продължат отдавна бяха изчерпани. Никой от тях нямаше отговор, никой дори не знаеше къде са.

Така че се отправиха към далечния, извисен към небето загадъчен обект.

Беше съгласен с това. Съгласен бе да върви с тях и усети, че споделя любопитството на Таксилиан, любопитство, което набираше сила и бъдеше ли предизвикано, лесно щеше да надвие страховете на Асейн и множеството натрапчиви неща, които терзаеха другите — давенето на Брет, нещастния брак на Раутос, безсмисления живот на Ласт в колебливост и страх, омразата на Шеб и злобното самодоволство на Напет. А разговорите вече заглъхнаха, остана само шушненето на босите стъпала по грубата земна твърд и тихият стон на несекващия вятър.

 

 

Високо горе рой лешоядни пеперуди се носеше след самотната фигура, крачеща през Пустинните земи. Беше ги привлякъл звукът на гласове, но бяха намерили само нея, мършава и изгърбена. Прашно зеленикава кожа и подаващи се от устата бивни. Носеше меч, иначе беше съвсем гола. Самотен скитник, който говореше със седем гласа и назоваваше себе си със седем имена. Беше много, но беше един. Всички се бяха изгубили, той — също.

Пеперудите жадуваха животът му да секне. Но бяха изтекли седмици. Месеци. А те само жадуваха.

 

 

Имаше шаблони и те трябваше да се обмислят. Елементите оставаха неразчленени обаче, на блуждаещи струи и смътни черни петна, плуващи в полезрението му. Но вече поне можеше да вижда, а това беше нещо. Гнилото перде се беше смъкнало от очите му, отнесено от течения, които не можеше да усети.

Ключът за отключването на всичко щеше да се намери в шаблоните. Беше убеден в това. Само да можеше да ги събере наедно и щеше да разбере. Щеше да узнае всичко, което трябваше да узнае. Щеше да може да придаде смисъл на гледките, които се врязваха в него.

Странният двукрак гущер, целият в черна лъскава броня, опашката му — само посечен корен, изправен на нещо като каменна площадка, а реките от кръв се изливат по жлебовете от двете му страни. Нечовешките му очи са впити в източника на тази кръв — дракон, прикован към плетеница от огромни греди, шиповете са зацапани с ръжда и от тях капе кондензирана пара. Страдание бликаше от това същество — отречена смърт, живот, превърнат във вечна болка. А от изправения гущер хладният триумф на задоволството извираше в жесток облак.

В друго видение два вълка сякаш го следяха от обрулен от ветрове и дъжд скалист хребет. Настръхнали, неспокойни, сякаш преценяваха съперник. Зад тях от тежко надвиснали облаци се лееше дъжд. И той се усети, че се обръща безразличен за погледите им, за да закрачи през гола равнина. В далечината от земята се издигаха някакви подобия на долмени: десетки и десетки, нахвърляни без никакъв видим ред и при все това всички изглеждаха еднакви — статуи навярно. Приближи се и се взря намръщен в очертанията им, така странно увенчани с щръкнали нагоре гугли, тесните им гърбове бяха извити към него, опашките им бяха увити около телата. Земята, по която бяха налягали, блещукаше, обсипана сякаш с диаманти или натрошено стъкло.

Докато се приближаваше към тези безмълвни неподвижни стражи, само няколко мига преди да стигне до тях, тежка сянка се хлъзна над него и въздухът изведнъж се смрази. В отчаяното си безсилие той спря и впери очи нагоре.

Нищо освен звезди, и всяка се рееше като отскубната от веригата си, като повлечени от оттичаща се вода боклуци. Смътни сипещи се отгоре гласове го докосваха по челото като снежинки и се стапяха на мига, целият смисъл се губеше. Доводи в Бездната, но не можеше да разбере ни един от тях. Взирането нагоре го накара да залитне назад, той изгуби равновесие и усети как стъпалата му се вдигнаха от земята, и полетя. Изви се и погледна надолу.

Още звезди, но от множеството им извряха десетина кипнали слънца зелен огън, прорязаха черната тъкан на пространството и оставиха след себе си накъсани бразди светлина. Колкото повече се приближаваха, толкова по-гигантски ставаха, заслепиха го за всичко друго и въртопът от гласове се извиси до врява, а онова, което допреди малко усещаше като снежинки, стапящи се бързо по нажеженото му чело, сега изгаряше като огън.

Да можеше само да събере наедно тези фрагменти, да сглоби мозайката и така да проумее истината на шаблоните. Да можеше да…

Вихрушки. Това са те, да. Движението не лъже, движението издава формата под него.

Вихрушки в къдри от козина.

Татуировки… ето, виж ги… ето ги!

Изведнъж, щом татуировките се сляха и се наместиха, той позна себе си.

Аз съм Хеборик Призрачните ръце. Дестраянт на свален бог. Виждам го…

Виждам те, Финир.

Фигурата. Тъй огромна, толкова безпомощна. Неподвижна.

Неговият бог бе заклещен в капан. И също като Хеборик, оставаше ням свидетел на понеслите се надолу пламтящи нефритени слънца. Двамата с неговия бог бяха на пътя им и това бяха сили, които не можеше да бъдат изтласкани и отблъснати. Не съществуваше щит, достатъчно здрав, за да спре онова, което идеше.

Бездната е безразлична към нас. Бездната иде със своите доводи, срещу които не можем да устоим.

Финир, аз съм те обрекъл. И ти, стари боже, си обрекъл мен.

И все пак вече не съжалявам. Защото всичко е така, както трябва да е. В края на краищата войната не знае никакъв друг език. Във война призоваваме собственото си унищожение. Във война наказваме децата си с нарушения кръвен завет.

Сега разбра. Боговете на войната и какво означават те, какво означава самото им съществуване. И докато се взираше в лумналите зелени слънца, все по-близки и все по-близки, го съкруши безсилието, скрито зад цялата тази арогантност, зад тази безумна самонадеяност.

Вижте как веем своите знамена на омраза.

Вижте къде ни води това.

Започнала бе последна война. С враг, срещу когото не беше възможна никаква защита. Нито слово, нито дела можеха да излъжат ясния поглед на този съдия. Неуязвим за лъжи, безразличен към оправдания и блудкави съждения за необходимост, за претегляне между две злини и лековатата правдивост с избора на по-малката — и да, това бяха доводите, които бе чул, празни като етера, през който се движеха.

Извисихме се в рая. А после призовахме боговете на войната, за да нанесем унищожение на самите себе си, на нашия свят, на самата земя, въздуха й, водата й, безбройните й форми на живот. Не, не ми се правете на изненадани, забравете невинния ужас. Вече виждам с очите на Бездната. Вече виждам с очите на моя враг, така че ще говоря с неговия глас.

Ето, гледайте, мои приятели, аз съм правосъдието.

И когато накрая се срещнем, няма да ви хареса.

А ако у вас се събуди ирония, вижте ме как плача с тези сълзи от нефрит, и отвърнете с усмивка.

Ако имате куража.

Имате ли, мои приятели, куража?