Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dust of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2011 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Прах от мечти

Серия Малазанска книга на мъртвите, №9

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978–954–655–153–5

История

  1. —Добавяне

24.

В онова утро те се струпаха по бреговете на древната река. Целият град се събра, близо сто хиляди, докато слънцето се издигаше на изток от вливащото се в дълбокия залив устие. Какво ги беше довело тук? Какво изобщо води тълпите до някой миг, до място, до мигновение, когато сто хиляди тела се превръщат в едно тяло?

Червените води се изливаха в солените сълзи на залива, а те стояха, почти нищо не казваха, а големият кораб-клада поде пламъците и вятърът поде прогизналите платна, а небето поде черния стълб на пушека.

Великият крал на Ерлитан беше мъртъв, последният от родословната линия на Дессимб, и бъдещето беше навети пясъци, и шепотът на бурята бе като грохот на война, милостиво далечно обещание, което идеше.

Бяха дошли, за да плачат. Бяха дошли да потърсят спасение, защото накрая дори скръбта маскира себично желание да намерим прошка. Плачем в своя живот за неща, които са изгубени за нас, за изтекли светове. Един велик мъж е мъртъв, но не можем да го последваме — не смеем, защото към всеки от нас смъртта намира своя нова пътека.

Един век беше мъртъв. Новият век бе за още неродени поколения. По пазарните сергии грънчарите трупаха купи с лика на мъртвия крал, със сцени от миналите му славни дела, които се повтарят и повтарят, вечно извън времето, а точно за това жадуват тълпите.

Спри. Спри веднага. Моли се този ден никога да не свърши. Моли се пепелта вечно да се сипе. Моли се утре никога да не дойде. Естествен копнеж е това, искрено желание.

Приказката умира, ала на тази смърт ще й трябва време. Казваха, че кралят се бавел, задържал бил сетния си дъх. И се събираха хората всеки ден пред дворцовите порти, за да плачат, за да бленуват за друг край, за отказани съдби.

Приказката умира, ала на тази смърт ще й трябва време.

А червеният език на реката тече безкрай. И духът на краля казва: „Виждам, ви. Виждам ви всички.“ Не можеш ли да го чуеш? Още ли го чуваш?

Смъртта на Златния век

Тенис Бюл

Ном Кала стоеше с другите — мълчаливо множество воини, забравили какво е да си жив. Вятърът дърпаше туфи изгнила козина, ивици кожа и сухи кичури коса. Очукани оръжия висяха като закъснели мисли от съсухрените ръце. Въздух нахлуваше в тъмните очни кухини и излизаше навън със стон. Бяха като статуи, изтерзани от старостта, обрулени от несекващите ветрове, от безчувствените дъждове, от безразличните вълни зной и студ.

Нищо полезно нямаше в това и тя знаеше, че всички споделят безпокойството й. Онос Т’уулан, Първият меч, стоеше на едно коляно на десет крачки пред тях, ръцете му стискаха дръжката на кремъчния меч, чийто връх бе забит дълбоко в каменистата земя. Главата му бе наведена като в поклон пред господар, но този господар бе невидим, не повече от размазано петно заличени задължения. И това петно бе видимо само за Онос Т’уулан. От много време не беше помръднал.

Търпението не беше изпитание, но тя долавяше хаоса у своите братя и сестри, тласъка и порива на ужасни страсти, неистово разтърсващата вълна на чакащата мъст. Беше само въпрос на време, преди първият от тях да се прекърши, да отхвърли това иго, тази претенция за праведна власт над тях. Той нямаше да протегне ръце към тях. Все още не го беше направил, защо да си въобразяват, че ще се промени…

Първият меч се изправи и се обърна към тях.

— Аз съм Онос Т’уулан. Аз съм Първият меч на Телланн. Отхвърлям вашата потребност.

Вятърът стенеше като придошла река от скръб.

— Но вие ще се преклоните пред моята.

Тези думи я удариха като плесник. „Това означавало значи да се преклониш пред Първи меч. Не можем да му откажем, не можем да му се опълчим.“ Усещаше волята му, стегнала се около нея като юмрук. „Имахме своя шанс — преди това. Можеше да се разпаднем и ветровете да ни отвеят далече. Той ни даде това.“ Но никой Т’лан Имасс не беше правил такова нещо. „Вместо това ние пропадахме вътре в себе си, все по-дълбоко, онова безкрайно изяждане и плюене, и изяждане на всичко изплюто — това е изкусителната храна от омраза и злъч, от гняв и мъст.“

„Можеше да ни отведе в пропаст и нямаше да забележим.“

Тримата гадатели на кости на Оршайн пристъпиха напред и Улаг Тогтил заговори:

— Първи меч, чакаме твоята повеля.

Онос Т’уулан бавно се обърна на юг, където небето над хоризонта сякаш бе кипнало като катран. А после се извърна рязко на север, където един далечен облак задържаше гаснещата светлина на слънцето.

— Повече не вървим — заяви Първият меч. — Ще бъдем прах.

„А нашите мрачни мечти, Първи меч?“

Силата й бе такава, че той чу мисълта й и се обърна към нея.

— Ном Кала, дръж твърдо на своите мечти. Те ще намерят отговор. Т’лан Имасс, идва време да убиваме.

Статуите се раздвижиха. Някои се изправиха. Някои се изгърбиха като под ужасно бреме. Статуите — „моите ближни. Мои сестри, мои братя. Няма кой да погледне към нас, кой да ни види, няма кой да се чуди кои сме били някога, кой ни е изваял с толкова… любящи ръце.“ Пред погледа й, един по един, те започнаха да се разпадат на прах.

„Никой да види. Прах от мечти, прах от всичко, което така и не постигнахме. Прах от онова, което можеше да сме били и което не можем да не бъдем.“

„Статуите никога не са неми. Тяхното мълчание е грохот от думи. Ще ни чуете ли? Ще слушате ли?“

Беше последната, сама с Онос Т’уулан.

— В теб няма гняв, Ном Кала.

— Да, Първи меч. Няма.

— Какво би могла да намериш, за да го замени?

— Не зная. Хората ни надвиха. Бяха по-добри от нас, и толкова. Изпитвам само скръб, Първи меч.

— А няма ли гняв в скръбта, Ном Кала?

„Да. Може би да. Но ако трябва да го търся…“

— Има време — каза Онос Т’уулан.

Тя му се поклони. И се освободи.

 

 

Пред очите на Онос Т’уулан Ном Кала се разсипа на облак прах. В ума му се приближаваше фигура, протегнала ръце като в настойчива молба. Познаваше това изтерзано лице, това самотно, мъждукащо око. Какво можеше да каже на този странник, когото бе познавал някога? Самият той също беше странник в края на краищата. Да, бяха се познавали някога. „Но виж ни сега, и двамата толкова близки с прахта.“

Скръбта на Ном Кала се върна при него. Мислите й бяха кървили с ужасна сила — но тя беше млада. Беше онова, в което можеше да са се превърнали Имасс, осъзна той, ако не ги беше взел Ритуалът, ако не бе отнел бъдещето им. „Бъдеще на жалост. Безчестно поражение. Загубата на достойнство, бавна, бавна смърт.“

„Не, Ток-младши. Нищо не ти давам освен мълчание. И неговия грохот.“

„Ще го чуеш ли? Ще слушаш ли?“

„Всички вие?“

 

 

Беше обитавала като паразит, дълбоко във вътрешностите му. Беше виждала, навсякъде около себе си, натрошените останки от някакво отдавна изоставено обещание, безредните отломки, разлетите течности. Но беше имало топлина и някакво пулсиращо присъствие, сякаш самият камък бе жив — трябваше да е разбрала значимостта на тези неща, но умът й бе затънал в собствения си мрак, безжизнено място на напразни съжаления.

Стоеше на пет-шест крачки от двамата златокожи чужденци и също като тях гледаше удивена и невярваща.

Ампелас Вкоренения.

Ампелас Изкоренения. Целият град, масивната му като планина грамада изпълваше небето на север. Долницата му представляваше гора от извити метални корени, от които капеше многоцветен дъжд, сякаш дори в болката си не можеше да кърви нищо освен дарове. И все пак Калит виждаше страданието му. Беше наклонен на една страна. Беше обкръжен от пушек и прах. Пукнатини се разбягваха от основата му. Приличаше на юмрук на бог, готов отново да се стовари върху земята.

Усещаше… нещо. Настръхнало ядро от воля, стегната в бездиханна болка. Воля… чия? На Матроната? Можеше ли да е на някой друг? Кръвта й се стичаше през камъка. Дробовете й виеха, ветрове пищяха из кухините. Потта й лъщеше и капеше като сълзи. Кървеше на хиляди места, кости се кършеха под огромното, все по-усилващо се бреме.

Матроната, да, но… никакъв ум не беше останал в този кошмар от капеща плът.

Изкоренено, това отдавна мъртво нещо. Изкоренени, хиляди и хиляди поколения вяра, упование, здравото желязо на ненакърними някога закони.

„Опълчва се на всякаква истина. Вдъхва живот в един труп, и сега залита в небето.“

— Небесна цитадела — каза мъжът на име Геслер. — Лунен къс…

— Но тоя е по-голям — отвърна Сторми и се почеса по главата. — Ако Тайсхрен можеше да види това…

— Ако Рейк беше командвал една от тия…

— Да бе — изсумтя Сторми. — Щеше да сплеска Висшия маг като хлебарка. А после щеше да направи същото с цялата проклета от Гуглата Малазанска империя.

— Но виж — рече Геслер, — в лоша форма е. Тази крепост не е толкова грозна като на Рейк, но сякаш може да падне всеки момент.

Калит вече виждаше Фуриите, тръгнали в марш под Драконовата кула — „Небесна цитадела, да, подходящо име.“ Войници Ве’Гат, с хиляди. Ловци К’елл далече пред легионите — разгръщаха се от двете страни в разпръснат строй. Зад редовете на Фуриите търтеи теглеха огромни фургони.

— Погледни ония, големите — каза Геслер. — Тежките… богове на бездната, всеки от тях може да разкъса на две демон Кенил’ра.

— Смъртен меч, те са Ве’Гат, войниците на К’Чаин Че’Малле — каза Калит. — Никоя Матрона досега не е раждала толкова много. Сто се смяташе за достатъчно. Гунт’ан Ацил е родила над петнайсет хиляди.

Кехлибарените му очи се впиха в нея.

— Щом Матроните могат да правят това, защо не са го направили? Можеха да владеят сега този свят.

— Имаше ужасна… болка. — Тя се поколеба, после добави: — Разумът се изгуби.

— С такива войници на кой владетел му трябва ум? — измърмори Сторми.

Калит се намръщи. Двамата бяха непочтителни. Като че ли от нищо не изпитваха боязън. „Да, такива са, не е казано, че трябва да ги харесвам, нито дори да ги разбирам. О, те ме плашат също като К’Чаин Че’Малле.“

— Тя умира.

Геслер се потърка по челото.

— Няма ли наследничка?

— Има. Чака. — Тя посочи. — Ей там, двамата, които идат насам. Гунт Мач, Първата щерка. Саг’Чурок, нейният пазител К’елл. — Дъхът й секна, щом видя пристъпващото плавно, като добре смазан механизъм същество зад тях. — Онзи зад тях е Бре’ниган, Стражът Дж’ан на самата Матрона… Нещо не е наред — той трябваше да е тук, трябваше да е до нея.

— А онези Убийци? — попита Сторми, присвил очи нагоре. — Те защо не се показват — ония, дето ни отвлякоха…

— Не знам, Щит-наковалня. — „Нещо не е наред.“

Гунт Мач и Саг’Чурок се приближиха и двамата другоземци — наричаха се малазанци — отстъпиха назад.

— Гес, какво става, ако не ни харесат?

— Какво мислиш? — сопна се Геслер. — Мъртви сме, това става.

— Няма опасност — увери ги Калит. „Червената маска също вярваше в това, разбира се.“

Саг’Чурок проговори в ума й.

„Дестраянт. Матроната е окована.“

„Какво?!“

„Двамата Шай’гал, които останаха в Гнездото, са сключили съюз. Изяли са предния й мозък и сега останките й са под тяхната власт. Чрез тялото й са изкоренили Ампелас. Но плътта й отслабва — скоро Ампелас ще загине. Трябва да намерим враг. Трябва да намерим своята война.“

Калит погледна към Гунт Мач.

— Тя в безопасност ли е?

„Да.“

— Но… защо?

„Шай’гал не виждат бъдеще. Битката свършва. Няма бъдеще. Първата щерка е без значение.“

— А Гу’Рул?

„Прокуден. Може би е мъртъв — опитал да се върне, да им се опълчи, но го прогонили. Лошо ранен.“ Геслер се намеси:

— Говориш с тези същества, нали?

— Да. Извинете ме. В мен се събуждат сили… мириси. Първата щерка… тя е дар.

— Ако ще водим тази армия ебачи на слонове…

— Сторми, млъкни!

И Геслер изсипа върху приятеля си порой възражения и обиди на чуждия им, непонятен за нея език.

Но Калит нямаше нужда да разбира думите. Сторми видимо устоя на словесната атака и държеше на своето, лицето му се зачерви като в убийствена закана. Упорит мъж беше, много повече от Смъртния меч. Геслер го нападаше яростно, но думите му не можеха да го разколебаят. „Той каза, че имал сънища. Приел е това.“

— Тя ще сподели мирисите с вас — каза Калит. — Необходимо е…

Сторми се извърна към нея.

— Онези Ве’Гат. Колко са бързи? Колко са умни? Могат ли да се отзовават на команди? Дисциплина? Що за сигнали ще изпълняват? И кой в името на Гуглата е врагът?

Калит само поклати глава.

— Нямам отговори. Никакво знание нямам. Нищо не мога да кажа.

— Кой може?

— Проклет да си, Сторми!

Едрият мъж с рижата брада се обърна разгневен към приятеля си и викна:

— Да! Ти си Смъртният меч — тия въпроси ти трябва да ги задаваш, не аз! Кой ще командва тука? Ти, тъпо говно на бедерин такова! Тъй че престани да ми скимтиш като паленце и си почвай работата!

Ръцете на Геслер се свиха в юмруци и той пристъпи половин крачка към Сторми и изръмжа:

— Прекали! Сега ще ти пръсна дебелата тиква, Сторми, и ще си ида…

Сторми се озъби и се присви да посрещне атаката на Геслер.

Саг’Чурок пристъпи тежко между тях, остриетата на мечовете се изправиха настрани и принудиха и двамата да отстъпят, та нащърбените върхове да не ги пронижат. Геслер изръмжа, а Сторми се ухили.

— Дай ми ги тия мириси, гущер. Трябва да поговорим.

— Не този — каза Калит. — Гунт Мач е без мечове. Не Дж’ан, тази. Иди при нея.

— Добре. И после какво?

— После… нищо. Ще видим.

Той спря пред Гунт Мач. Геслер мълчеше и гледаше, скръстил ръце.

— Е? Богове, как вони… — Изведнъж се присви. — Извинявай, гущер. Не го мислех сериозно. — Избърса лицето си, после вдигна ръката си и я погледна намръщено. — Поля ме с нещо!

— Мирис — каза Калит.

— Гущерката в главата ти ли е вече, Сторми? — обади се Геслер. — Не го вярвам — ако го беше направила, вече щеше да тича към най-близката пропаст.

— Не съм аз тоя, който нарочно се държи тъпо, Гес.

Геслер погледна навъсено приближаващите се легиони.

— Добре де, кажи ми какво можем да направим.

— А, не. Ела сам да го разбереш.

— Не съм ничий проклет Смъртен меч.

— Все едно. Така ли ще си стоиш, Гес?

Войникът изруга и пристъпи към Гунт Мач.

— Добре, хайде прави каквото ще правиш, че няма време… — Дръпна рязко глава и потърка очи. — Оу!

Калит усети присъствие до себе си.

Бре’ниган. Млечните очи на Стража Дж’ан бяха пленили тъмносиньото на привечерта.

„Срещу двама Шай’гал не можех да направя нищо.“

Гласът в главата й я стъписа. Този древен Че’Малле като че ли изобщо не я беше признавал досега. Гласът му трепереше.

„Провалих се.“

— Сам го каза. Не си можел да направиш нищо срещу двама Шай’гал, Бре’ниган.

„Матроната вече я няма.“

— Това е вярно вече от доста време.

„Дестраянт, мъдростта в думите ти е горчива, но не мога да ги отрека. Кажи ми, тези две човешки същества — те изглеждат… своенравни. Но пък аз почти нищо не знам за расата ви.“

— Своенравни? Да. Нищо не знам за тези малазанци — изобщо не бях чувала за племе с такова име. Те са… безразсъдни.

„Няма значение. Битката ще е последна.“

— Значи смяташ, че и с нас е свършено. Ако е така, защо да воюваме изобщо? Защо принуждавате тези двама мъже да отидат на сигурна смърт? Пуснете ни!

„Не можем. Ти, дестраянт, и Смъртният меч, и Щит-наковалня, вие сте това, което остава от волята на Гунт’ан Ацил. Вие сте завещаното от нейния ум. Как можем да кажем, че е сгрешила?“

— Твърде много влагате в нас.

„Да.“

Чу, че Геслер и Сторми отново спорят на своя чужд език. Фуриите се приближаваха. Два Ве’Гат излязоха напред. Гърбовете им бяха странно оформени.

— Тези двамата са за вас — каза Калит на двамата малазанци.

— Да ги яздим?!

— Да, Смъртен меч. Родени бяха за теб и за Щит-наковалня.

— На тоя за Сторми седлото му е сбъркано. Как ще си завре главата в задника на Ве’Гат, където ще се чувства като у дома си?

Калит се ококори.

Но Сторми се засмя.

— С тебе за главнокомандващ, Гес, ще се крия където ми падне. Ти едва се оправяше с едно келяво отделение, а сега трийсет хиляди гущера чакат да ги поведеш.

На Геслер сякаш му призля.

— Малко свободно място да има в оня задник, Сторми?

— Ще ти кажа, но да сме наясно отсега: стегна ли халката, остава си стегната.

— Винаги си бил егоистично копеле. Не знам как изобщо станахме приятели.

Ве’Гат спряха до тях.

 

 

Геслер погледна Сторми и каза на фаларийски:

— Е, почваме значи.

— Надушвам им мислите — на всички — каза Сторми. — Даже на тия двамата.

— Мхм.

— Геслер, тия Ве’Гат изобщо не са гадни — умни са. Ние сме животните тука.

— А се очаква да ги командваме. Матроната съвсем е объркала нещата, нали?

Сторми поклати глава.

— Няма смисъл да се спори обаче. Първата щерка ми каза…

— Да бе, и на мен. Проклет преврат. Предполагам, че ония Убийци са съобразили, и с право, точно колко сме излишни. Калит също. Сторми, мога да стигна до всички тях. Мога да виждам през очите на всеки от тях. Освен на Гунт Мач.

— Аха, дебели стени е вдигнала тя. Чудя се защо. Слушай, Гес, наистина нямам представа какво трябва да прави един Щит-наковалня.

— Ти си една огромна помийна яма, в която накрая окапват всички, Сторми. Странно, че сънищата ти не са го споменали това. Но за тази битка ми трябва да командваш Ве’Гат.

— Аз ли? А ти?

— Аз ще командвам Ловците К’елл. Те са бързи, могат да се врязват и измъкват, и с тяхната бързина ще са най-убийствената сила на бойното поле.

— Гес, това е тъпа война, знаеш ли. Светът не бил достатъчно голям за Дългоопашатите и Късоопашатите? Тъпо. Бездруго от тях не е останало почти нищо. Като последните два скорпиона, дето се мъчат да се избият един друг, докато пустинята покрива цял проклет континент.

— Робите са на свобода — отвърна Геслер. — С няколкостотин поколения потискана омраза, която да ги захранва. Няма да се задоволят, докато последното Че’Малле не се превърне в накълцан труп.

— А след това?

Геслер го погледна в очите.

— Точно това ме плаши.

— След това сме ние, искаш да кажеш.

— Защо не? Какво ще ги спре? Размножават се като шибани мравки. Затрупват със смрадта си лабиринти. Богове на бездната, гонят и избиват дракони. Чуй ме, Сторми, това е нашият шанс. Трябва да спрем На’Рук. Не заради Че’Малле — изобщо не ми пука за Че’Малле, — а заради всички други.

Сторми погледна към Че’Малле и каза:

— Не очакват да преживеят тази битка.

— Лош манталитет, м-да.

— Ами поправи го.

Геслер се намръщи и извърна поглед.

Двамата Ве’Гат стояха и чакаха. Гърбовете им бяха деформирани, за да оформят високи седла. Неща като издължени пръсти — или изпънати криле на прилеп — провисваха надолу по хълбоците им, като краищата на пръстите и ноктите се извиваха, за да оформят стремена. Плочки броня покриваха раменете. Люспи като на опашка на рак загръщаха изпънатите напред вратове. Шлемовете им обхващаха плоските черепи и оставяха открити само муцуните. Можеха да гледат отвисоко дори Тоблакай. И на всичкото отгоре се хилеха на ездачите си тия проклети същества.

Геслер се обърна към Гунт Мач.

— Първа щерко. Последният Убиец — оня, дето е избягал. Трябва ми.

Отвърна му Калит:

— Не знаем дали Гу’Рул изобщо е жив…

Очите на Геслер не се откъсваха от Гунт Мач.

— Тя знае. Първа щерко, няма да водя битка, която не мога да спечеля. Ако искате ние да ви водим, добре: това, от което ние, хората, не разбираме, е примирението. Бием се, когато са ни избили правото да се бием. Въставаме, когато единственото, което ни е останало неоковано, е онова, което е в черепите ни. Опълчваме се, когато единственото възможно опълчване, което ни остава, е да се изправим и да умрем. Да, виждал съм хора, очакващи брадвата с наведени глави. Виждал съм хора, застанали пред петдесет арбалета, да не правят нищо. Но всички те са превърнали умирането в свое оръжие, последното, което им е останало, и тъкмо те остават завинаги след това войниците на кошмара. Влиза ли ви това в главите? Не ме бива много за тия вдъхновяващи боклуци. Убиецът ми трябва, Гунт Мач, защото ми трябват очите му. Там горе, отвисоко. С неговите очи мога да спечеля тази битка.

— Казвате, че Матроните никога не раждат повече от сто Ве’Гат — продължи той. — Но твоята майка е създала петнайсет хиляди. Наистина ли си мислиш, че На’Рук нямат представа в какво се забъркват? Ти ми напълни главата със сцени от предишни битки — всичките ви жалки поражения — и не е чудно, че всички сте готови да се примирите. Но грешите. Матроната — беше ли безумна? Може би. Да. Достатъчно безумна, за да си помисли, че би могла да спечели. И да го планира. Луда? Луд гений, бих казал. Гунт Мач, Първа щерко, призови своя Шай’гал — той вече е твой, нали? Не е готов да се примири, не е готов да се предаде на фатализма на своите братя. Призови го.

Мълчание.

Геслер се взря в очите на Че’Малле. „Все едно да се взираш в очите на крокодил. Играта да виждаш всичко, но да не реагираш на нищо. Докато необходимостта не наложи изхода. Играта на хладните мисли, ако изобщо има мисли. Кара топките ти да се сгърчат и да търсиш къде да се скриеш.“

Тя заговори в ума му.

„Смъртен меч. Думите ти бяха чути. От всички. Ще се подчиним.“

— Богове на бездната! — измърмори Сторми.

Калит се приближи към Геслер. Очите й бяха широко отворени.

— От К’Чаин Че’Малле се вдига тъмнина.

Но освен удивлението той видя в очите й страх. „Разбира, че посявам лъжлива надежда. Богове, жено, какво мислиш, че прави един командир?“ Той пристъпи до единия Ве’Гат, хвана се за онова, което минаваше за рог на седлото, пъхна единия си ботуш в стремето, което изведнъж се стегна плътно около стъпалото му, и се метна на гърба на огромния звяр.

— Готови за марш — каза Геслер: знаеше, че думите му ще бъдат чути от всички. — Няма да чакаме На’Рук да ни дойдат. Тръгваме право към тях и скачаме право върху проклетите им гърла. Калит! Знае ли някой — онази небесна цитадела ще ни последва ли? Ще се бият ли?

— Не знаем, Смъртен меч. Така мислим. Какво друго им остава?

Сторми се мъчеше да се качи на другия Ве’Гат.

— Опитва се да ми счупи проклетия крак!

— Отпусни се на него — посъветва го Геслер.

Първата щерка проговори в ума му.

„Шай’гал идва.“

— Добре. Да започваме това мазало.

 

 

Гу’Рул наклони криле и прелетя покрай отвесните стени на Ампелас Изкоренения. Само един Шай’гал бе останал вътре — беше успял да нанесе фатални рани на другия, преди да го прогонят от Гнездото, а след това от града. От дълбоките разрези на гърдите му капеше гъста кръв, но раните не застрашаваха живота му. Вече бе започнал да се изцерява.

В равнината пред него пълчищата Фурии бяха тръгнали в гълтащ левгите марш. Хиляди Ловци К’елл се развръщаха в огромен полумесец, докато възвиваха на юг, където тъмни облаци кипяха на хоризонта.

Слънцето потъваше зад хълмовете на запад. На’Рук се бяха хранили този ден, но плячката се бе оказала по-смъртоносна, отколкото бяха очаквали.

Този Смъртен меч и думите му впечатлиха Гу’Рул, доколкото можеха да го впечатлят крехките човешки същества. Но пък нито тъй нареченият Геслер, нито другият с името Сторми не бяха съвсем човешки същества. Вече не. Аурата на присъствието им бе почти ослепителна за очите на Шай’гал. Древни пламъци ги бяха закалили. Тирлан, Телланн, може би дори дъхът и кръвта на Елейнт.

К’Чаин Че’Малле не се кланяха на богове, но станеше ли дума за Елейнт, тази мерзост се съживяваше. „Деца на Елейнт. Но ние изобщо не сме това. Само претендираме за тази чест. Но пък не го ли правят всички смъртни? Когато се вкопчват в своите богове, когато изсичат в камък жестоките правила на преклонение и покорство? Деца на Елейнт. Назоваваме градовете си на Първородните дракони, на онези, които някога са порили небесата на този свят.“

„Сякаш ги интересува.“

„Сякаш изобщо са забелязали.“

Този Смъртен меч говореше за отпор, за опълчване на съдбата, която ги очакваше. Имаше кураж и упорита воля. Похвална самонадеяност. „Отзовавам се на призива му. Давам му очите си, докато оставам в небесата. Не го предупреждавам, че това няма да продължи дълго, щом битката започне. На’Рук ще се погрижат за това.“

„И все пак. В памет на Гунт’ан Ацил ще се подчиня.“

Около червенобрадия, Щита-наковалня, се вихреха съмнения. Сърцето му бе необятно, вярно. Беше същество, изтъкано от сантименталност и състрадание въпреки зверската си външност, въпреки дивашкия си плам. Но такива същества бяха уязвими. Сърцата им кървяха твърде обилно и раните никога не зарастваха. Безумие беше да се прегърне болката и страданието на К’Чаин Че’Малле — дори Матрона нямаше да го понесе. Умът щеше да вие. Умът щеше да умре.

Но все едно. Той беше просто един смъртен, човешко същество при това. Щеше да поеме каквото може и след това да падне. Ятаганите щяха да посекат в миг на най-чиста милост…

„Спри вече! Майната им на шибаните ти хвъркати мисли. Убиец, аз съм Геслер. Твоят Смъртен меч. Утре сутринта, в заревото на битката, ти ще си моите очи. Няма да побегнеш. Не ми пука колко гадно ще стане там горе. Ако не си като гълъбче, минало през вятърна мелница, когато всички свършим, ще си ме провалил — и своите сродници също. Тъй че не си и помисляй…“

„Чувам думите ти, Смъртен меч. Ще имаш очите ми. Толкова по-жалко.“

„Значи се разбрахме. Е, какво да очаквам, когато видим пред себе си На’Рук?“

И Гу’Рул му заразказва. Човекът го прекъсваше непрестанно с умни и точни въпроси. И докато стъписването от силата му — която бавно се беше просмукала през защитите, за да заграби ума на Гу’Рул — бавно се свиваше до бучка на възмущение, оценката на Шай’гал за Смъртния меч се повишаваше. С неохота, с неверие, с негодувание. Убиецът нямаше да си позволи заблудата на надеждата. Но този човек беше воин в най-истинския смисъл.

„А кой е този най-истински смисъл? Ами, безумието на вярата, какво друго. И сега ти караш и нас да вярваме. С теб. В теб. И в твоята лудост, която тъй настойчиво искаш да споделим.“

„Горчив е вкусът ти, човеко. Горчив като твоя свят.“

 

 

— Долавям някаква воня — изръмжа Сторми. — Таи се под мислите, на дъното на най-дълбоки езера…

— Какви ги говориш, в името на Качулатия? И по-бързо, оня Убиец вече лети към врага… на лагер са, виждам ги вече — има огньове и един голям — много дим. Богове, главата ми ще се пръсне…

— Не слушаш — каза Сторми. — Тая воня… те знаят нещо. Гунт Мач… тя знае нещо и го крие от нас. Мисля, че…

Геслер изпъна ръка да го спре и Сторми видя как лицето на приятеля му пребледнява, видя ужас в очите му.

— Беру да пази… Сторми. Виждам опустошение… купища броня и оръжие. Сторми…

— Онези На’Рук — те…

— Ловците на кости — намерили са ги. Те… Богове, има купища кости! Мамка му, те ги ядат!!!

Геслер залитна в седлото си и Сторми посегна да го задържи.

— Гес! Просто ми кажи какво виждаш!

— Нали точно това правя! Богове на бездната!

 

 

Но изведнъж думите секнаха и Геслер само се взираше надолу през очите на Убиеца, докато той кръжеше над бойното поле. Над кратер, който можеше да погълне цял дворец, и голямо петно от нещо като въглени сред близани от пламъци дънери… Не дънери. Крайници. Опърлени На’Рук, които все още горяха. Магия ли ги беше поразила? Геслер не можеше да го повярва. Едно-единствено изригване на лабиринт, изпепелило хиляди? „И този кратер… сто проклетии може би… но ние нямахме сто проклетии.“

Чуваше виковете на Сторми, но гласът му звучеше някак невероятно далечен, твърде отдалечен, за да му обърне внимание. Окопи, повечето пълни с натрошена броня и оръжия. По-малки кратери, пълни с кости, осеяли билото. На’Рук се движеха между нападалите коне и тела. След тях се тътреха тежки фургони, натоварени с късове месо. Десетки На’Рук бяха впрегнати в тях.

„Това е било атака на хундрилите. Пометена. Поне някои от съюзниците са дошли навреме… навреме за какво? За да умрат. Богове, това е било най-жестокото бутване на Бога. Те не търсеха битка — не и с някакви проклети гущери поне. Не и тук, в негодните за нищо Пустинни земи.“

Гласът на Убиеца Шай’гал се намеси:

„Вашите събратя са нанесли щети на На’Рук. Тази жътва е била скъпо платена, Смъртен меч. Поне три Фурии са унищожени.“

„Това бяха приятелите ми. Тази битка не беше тяхна.“

„Били са храбри. Не са се предали.“

Геслер се намръщи. „Било ли е възможно да се предадат?“

„Не знам. Съмнявам се. Въпросът е несъществен. Срещу нас, утре, няма да има пощада.“

— Тук си прав — изръмжа Геслер.

— Геслер!

Той примигна и се обърна към Сторми. Избърса очи и изпъшка:

— Лошо. По-зле не може да бъде. На’Рук са тръгнали срещу тези К’Чаин Че’Малле. Натресли са се като юмрук в Ловците на кости. Сторми, било е касапница… и е останала само едната армия…

Гу’Рул отново заговори в ума му.

„Намерих диря, Смъртен меч. Следи от отстъпление. Ще я проследим ли? На’Рук усещат приближаването ни — нашите Ве’Гат са като подземен тътен. Подготвят се да тръгнат срещу нас — в небето няма светлина, има чужди ветрове — не мога…“

На юг блесна мълния и разцепи нощта. Геслер изпъшка от тътена, отекнал в черепа му. „Убиец? Къде си? Отговори ми… какво стана?“

Но не можеше да достигне до крилатия гущер. Не можеше да намери Гу’Рул никъде. „Мамка му!“

— Проклета буря ли се трупа напред, Геслер? Кръв ли е това на лицето ти? Какво става, в името на Гуглата!?

— Наистина ли си толкова любопитен? — изръмжа Геслер и се изплю. — На’Рук зарязаха всичко. Тръгват към нас. Ние сме сами.

— А Ловците на кости?

— Сами сме, казах.

 

 

Съгледвачите излязоха от непрогледния мрак. Тази нощ Резките бяха изчезнали и бяха отнесли със себе си звездите и нефритеното сияние. Дори подпухналата мъглявина на луната не смееше да се появи в небето. Боен водач Страл потрепери от внезапно лъхналия студ и зачака съгледвачите да се приближат.

Двамата воини Сенан бяха присвили рамене като уплашени от нещо, а може би бяха ранени. Щом спряха пред него, и двамата коленичиха. Бяха изтощени и задъхани.

„Виж ги. Виж този мрак. Светът ли свърши тази нощ?“

Нямаше да ги пришпорва, за да изтръгне от тях думи, които трудно щяха да излязат. Ужасът бе достатъчно явен в накъсания им дъх.

Сенаните Баргаст чакаха зад него. Някои спяха, но за повечето сънят не идваше. Глад. Жажда. Гладът от загубата, песента на тихия плач. Усещаше десетките очи, впити в него. Знаеше, че виждат само един смътен, замъглен силует. Виждаха истината за него, а нямаше къде да се скрие от тях.

Единият съгледвач най-сетне заговори:

— Боен водач. Две армии излизат на равнината.

— Малазанците?

— Не, Боен водач, тези са демони…

— Те са хиляди! — изсъска другият.

— Настъпват едни срещу други — в нощта — ние сме почти между тях! Боен водач, трябва да се оттеглим — трябва да бягаме оттук!

— Идете в лагера, и двамата. Отдъхнете. Оставете ме. Не казвайте нищо.

След като двамата се отдалечиха, той придърпа коженото наметало на раменете си. На свечеряване бяха видели Лунен къс, но с по-остри ръбове и гладки плоскости — воините му с по-остро зрение твърдяха, че бил изваян във формата на дракон. „Две демонски армии — какво по-добро място за сблъсък от Пустинните земи? Избийте се едни други. Вашата война не е наша. Ние трябва да намерим малазанците… Нали? Нашия стар, достоен враг.“

„Не предадоха ли съюза при Корал? Не се ли опитаха да измамят Каладън Бруд и да отнемат този град в името на прокълнатата си императрица? Ако не беше Аномандър Рейк, щяха да успеят. Тези Ловци на кости твърдят, че са ренегати, но Дужек Едноръкия не твърдеше ли същото? Не, това са обичайните коварни лъжи. Каквото и да търсят, каквото и да завладеят, ще го припишат на императрицата.“

„Онос Т’уулан, съществуваше ли друг враг? Кой друг си се надявал да намериш? Кой друг е толкова достоен като малазанците, тези завоеватели, тези унищожители на история? Казваше, че някога си им служил. Но ги напусна. Дойде да поведеш Белите лица. Познаваше този враг. Каза ни толкова неща за него, които ще ни трябват сега — бяхме глупави, че не го разбирахме.“

„Но вече го знам.“

Демоните бяха добре дошли за своята битка.

Да, баргастите щяха да се оттеглят от това. Той се обърна рязко.

В лагера на Сенан кипеше вихрушка от прах, сребриста като лунна светлина и на спирали, издигащи се от всички страни. Отекна писък.

Призрачни воини… блясък на кост, вълнисти остриета от кварц и кремък…

Страл зяпна, мъчеше се да проумее ставащото. Писъци. Ужасните оръжия свистяха в тъмното и посичаха тленна плът и кост. Зазвучаха бойните викове на баргастите, желязо закънтя в камък. Изгнили лица, очи като черни ями.

Една тъмна фигура се появи точно пред Страл. Очите на Бойния водач се разшириха, щом видя на светлината на огъня меча, стиснат в костеливите ръце на съществото. „Не. Не!“

— Ние отмъстихме за теб! Онос Т’уулан, отмъстихме за всички тях! Недей… не можеш…

Мечът изсъска и с кос удар преряза двата крака на Страл, от дясното бедро до под лявото коляно. Той падна. Изобщо не усещаше болка, само студ. Над него беше само тъмнина. „Направихме всичко, което можахме. Това е нашият срам. Нашата вина. Боен водач, моля те. Има деца, те са невинни.“

Замахът отгоре пръсна черепа му.

 

 

Сенан умираха. Бялото лице на Баргаст умираше. Ном Кала стоеше настрана от касапницата. Т’лан Имасс бяха неумолими и ако имаше сърце, тя щеше да се смрази пред този безмилостен ужас.

Убийците на жена му и децата му плащаха с кръв. Посичани с безжалостна ефикасност. Чуваше майки да умоляват за живота на децата си. Чуваше предсмъртните им писъци. Чуваше детския плач и внезапното му секване.

Беше престъпление, което можеше да отрови всяка душа. Почти усещаше как земята се разцепва и кърви под тях, сякаш духове се гърчеха, сякаш се олюляваха богове. Яростта, излъчвана от Онос Т’уулан, бе по-тъмна от небето, по-гъста от градоносен облак. Изригваше на вълните на собственото му осъзнаване — той разбираше, можеше да се види, все едно бе изтръгнат и запокитен извън собственото си тяло — виждаше и самата гледка на онова, което вършеше, го влудяваше.

„И всички нас. О, дайте ми прахта. Дайте ми утро, родено в забрава, родено във вечна блажена забрава.“

Бяха хиляди и десетки от тях бягаха в нощта, но толкова много вече бяха мъртви. „Ето какво бяхме някога. Ужасяващите армии на Т’лан Имасс. Избивахме Джагът. Давахме им това, което виждам сега тук. В името на всички духове, това ли е единственият ни глас?“ Ужасен стон се понесе по мръсната диря на сетните убийствени удари, стон, който сякаш се завихри и извиси нагоре, и идваше от Т’лан Имасс, от всеки оплискан с кръв воин, от капещите оръжия в ръцете им. Беше звук, който се вряза в Ном Кала, и тя залитна, молеше се на нощта да я погълне.

„Онос Т’уулан. Твоето отмъщение — ти го нанесе… над нас, над своите жалки следовници. Последвахме твоя пример. Направихме каквото направи ти. Счупихме веригите си. Развихрихме се — колко хилядолетия таихме в себе си този гняв? Развихрихме се за живот.“

„Сега се превърнахме в детеубийци. Върнахме се на света отново, след цялото това време, което прекарахме толкова… толкова освободени от престъпленията му. Онос Т’уулан, виждаш ли го? Разбираш ли го?“

„Родихме се отново в историята.“

 

 

„Ако това изпитва един Щит-наковалня, не го желая. Чувате ли ме? Не го искам!“ Познаваше Геслер и знаеше какво означава отказът му. През очите на онзи проклет ризан беше видял труповете. Изкланите останки от Ловците на кости и ледериите. Само преди два дни бяха крачили с тях — всички онези лица, които познаваше, всички онези войници, в които обичаше да се кълне — вече ги нямаше. Мъртви.

Всичко това бе погрешно. Двамата с Гес трябваше да са загинали с тях, да са загинали в бой рамо до рамо с тях. Братство и сестринство намираха най-истинския си смисъл в прибоя на смъртта, в падането един след друг, в мрака и в разтърсващото пробуждане след това пред Портата на Гуглата. „Да, ние сме семейство, когато се бием до последния човек, но истинското семейство е сред падналите. Иначе защо залитаме полуслепи след всяка битка? Иначе защо се вглеждаме в лицата на своите братя и сестри и се чувстваме така изоставени? Заминали са без нас, затова.“

„Всеки войник знае това. Всеки войник, който го отрича, е проклет от Гуглата лъжец.“

Утрото не бе далече. Последният ден идеше. „Но това не е семейството, което познавах. Не е онова, което исках. Имам само Геслер. Преживяхме заедно всичко това, вярно, тъй че поне можем да загинем заедно. Това поне е смислено. Преживяхме всичко това. Фалар — богове, колко млади бяхме! Проклети глупаци, да. Хукнахме, врекохме се в култа на Финир — заради онези слухове за оргиите се подведохме. Кой похотлив младок не би подскочил при тази мисъл?“

„Проклети оргии, о, да. Трябваше да се сетим обаче. Той е проклет бог на войната, нали? Оргии и още какви, само че оргии на клане, не на секс. Не мислехме с мозъците си, а с оная си работа, това направихме. Но пък на онази възраст не беше ли нормално да е точно така?“

„Само че така и не се измъкнахме, така и не поумняхме, нали? Набутахме се в клоака, а после двайсет години си казвахме един на друг, че миризмата изобщо не е толкова зле. Сладка като пролетен дъждец всъщност.“

К’Чаин Че’Малле щяха да умрат. Щяха да излеят кръвта си в него, душите им да се стълпят за прегръдката му, каквото и да означаваше това. Матроната, поискала всичко това, беше мъртва, но пък… „умирането не е ли първият и най-явен път към асцендентството, към божествеността?“

„Макар че да ядат предната част на мозъка, това просто е гадост. Ще ги накара да платят за това, след като вече е богиня или каквото е там.“

Е, щеше да задържи вратата залостена до последния момент — имаше да се разпорежда с армия в края на краищата. Орда от тежки — ама наистина много яки тежки. „Какво ли би могъл да направи Колтейн с тия легиони? Ако ги имаше, сега Корболо Дом нямаше да си върти пръста в задника на Ласийн. Всъщност…“

— Дъх на Гуглата, Сторми, изпускаш най-гадните неща.

— Ами махни се от главата ми!

— Казах „изпускаш“, тъпак. Не съм ти в главата. Слушай, престани да си го мислиш тоя боклук, че сме някакви гадни лешояди. Не знам дали тия същества имат нещо като боен дух, но ако имат, току-що им го направи на пух и прах.

— Това са си мои мисли!

— Тогава измисли някакъв начин да си ги държиш в твоя си мозък. Просто си представи дебелия си череп — има дупки, нали. През очите, носа, каквото е там. Тъй че си представи как си ги запушил. Вече си в безопасност. Вече можеш да си мислиш всичките тъпи неща, за които ти харесва да си мислиш.

— Затова ли нищо не излиза от теб?

— Не. Точно в момента съм твърде шашнат, за да мисля. Небето изсветлява — погледни онзи облак на юг. Не е облак. Това е дупка в небето. Раздран лабиринт. Само като го погледна и настръхвам като таралеж.

— Гес, тия легиони…

— Фурии.

— Не са подготвени за сражение, освен ако не смяташ просто да ги ударим от движение. Както правеха кюоните.

— Прав си. Кюоните имаха лошо обучени бойци, но ги имаха много. На кой му е притрябвала тактика?

— На нас.

— Добре. Дай да видим тогава можем ли да ги подредим в трион… — И изведнъж млъкна.

В същия момент нещо прониза Сторми и той изпъшка и се обърна назад.

Огромният обоз беше спрял. Търтеи — по-дребни същества, не много по-високи от човек — се бяха струпали по тях и разтоварваха правоъгълни железни плочи.

— Геслер — това щитове ли са?

— Аха, така мисля. Чудех се за какво са им на Ве’Гат тия широки педя и половина брадви. Явно наистина са тежка пехота…

— Не бих могъл да вдигна някой от тия щитове, камо ли да го окача на ръката си. На’Рук имат ли метателни оръжия?

— Отпуши си черепа и ще получиш отговора — каза Геслер. — Още едно нововъведение от Матроната. Трябва да е била голяма работа, мен ако питаш.

— Била е голяма тлъста гущерка.

— И е нарушила десет хиляди години непроменяне на нищо — а Че’Малле твърдят, че не са имали никаква религия.

Сторми изсумтя, понеже не разбра съвсем какво иска да каже, и се обърна да потърси дестраянта.

Калит седеше на гърба на Саг’Чурок на двайсет крачки от тях, но не гледаше организираното раздаване на огромните щитове по редиците на Ве’Гат. Беше присвила очи на юг. Сторми проследи погледа й.

— Гес, виждам ги. Цял куп легиони…

— Фурии.

— Пет оформят фронта. И… какво, три в дълбочина? Дъх на Гуглата, надвишават ни ужасно по численост. Мисля за три зъба на всеки легион, редовете не повече от трийсет в дълбочина. Можем да стигнем онази височина напред и да стегнем щитовете там.

— Значи ще прикриваш моите К’елл, Сторми. Покажи им зъбите си и ги захапи яко тия На’Рук. Колко дълго смяташ, че можеш да задържиш височината?

— Колко ще ти трябва?

— Искам повечето вражески Фурии да се ангажират с изтласкването ви оттам. Искам да ги захапеш толкова свирепо, че да не въртят глави и да мислят само за следващата си стъпка напред. Не искам да ми гледат наляво и надясно.

— А какво ще прави Ампелас Изкорененият през това време? — попита Сторми.

— Отпуши си черепа.

— Не, така ми е по-добре.

Калит се беше приближила до тях със Саг’Чурок.

— Има магия — защити, оръжия.

Сторми не разбираше нещо. Знаеше, че щеше да го разбере, ако събори стените, които бе вдигнал около мислите си, но не искаше да го направи. Ампелас Изкоренения — Геслер изобщо не го включваше в тактиката си. Защо не? „Все едно.“

— Геслер, когато свършим със задържането, какво искаш от нас?

— Единствен клин и настъпвате ходом. Разцепваш ги на две, Сторми. Едното крило ще е по-здраво от другото. То ще трябва да се блокира — ние унищожаваме по-слабото крило, после можем да заобиколим и да свалим другата половина.

— Гес, тия Ве’Гат никога не са се сражавали така. К’Чаин Че’Малле не са имали никаква тактика според това, което виждам в главата си.

— Точно затова им трябваме ние, хората — каза Калит. — Тя разбра. Вие двамата… — Калит поклати глава. — Че’Малле — те пият от вашата увереност. Заситени са. Чуват ви как обсъждате предстоящата битка и са изпълнени с удивление. И… вяра.

Сторми се намръщи. „Жено, ако можеше да надникнеш в мислите ми, щеше да побегнеш с писъци. Разбира се, говорим си как ще направим това, а после онова, и всичко е толкова идеално и логично. Знаем обаче, че всичко това са глупости. Знаем, че щом започне битката, всичко се превръща в кошницата за пикник на дъртата Гугла.“

„Ние с Гес сме просто лаици. Дужек беше адски добър в това, но Дасем Ълтър, о, той беше най-добрият. Можеше да застане пред десет хиляди войници и да ги преведе през всеки замах на меч в предстоящата битка. Към края на цялото това развръщане тук настъпвате там, пробив там, всички кимахме отегчено и бяхме готови да го започваме. Бяхме се разбрали и накрая Първият меч просто ни обхождаше всичките с очите си и само ни кимваше късо.“

„После денят свършваше и хаосът беше поле от цветя, а на свечеряване врагът беше мъртъв или бягаше.“

„Да, Геслер, чувам в теб ехото на неговия глас. Виждам как говориш с неговия равнодушен тон и виждам и онова лице от нагрято от слънцето желязо, за което всички знаем, че ще се превърне в лед, когато дойде моментът. Признавам ти го, приятелю, крадеш най-доброто от всички тях, и го правиш добре.“

Почеса се по брадата.

— На някой да му се намира буренце ейл? Не помня кога за последен път съм влизал в битка, без да се оригвам на вкиснало пиво. — Погледна за миг Калит и въздъхна. — Все едно. Давай, Гес, върви си скрий своите К’елл. Аз стоя тук.

— Ще се видим, като свърши, Щит-наковалня.

— Естествено, Смъртен меч.

 

 

Топлината под Калит се усилваше. Саг’Чурок беше изпълнен с миризми на ярост. Но тя седеше присвита и смразена, костите й бяха като пръчки, стегнати в крайезерен лед. Тези двама войници я изумяваха. Самоувереността им беше безумна. Лекотата, с която поеха командването, и насмешката, с която се назоваха с титлите си миг преди да се разделят, я стъписваха.

Народът й се беше срещал с търговци от Коланси. Беше виждала въоръжени кервански стражи, отегчени, докато търговците се пазаряха със старейшините на еланите. Деца се бяха доближавали до тях с блеснали очи, но не толкова, че да могат да ги пипнат, колкото и да им се искаше. Убийците бяха като магнит. Мълчанието и мрачните им очи подхранваха нещо в малките момчета и момичета и Калит беше долавяла детинския им копнеж, шепнещата романтика на хоризонтите, които тези воини бяха видели. Такива сцени я плашеха и тя се молеше на духовете странниците да си тръгнат, да отнесат със себе си опасните изкушения, които вдъхваха.

Когато преди малко се беше взряла в очите на Геслер, беше видяла там същото ужасно обещание. Светът бе твърде малък за него. Хоризонтът го оковаваше и дърпането на тази верига бе неумолимо. Все едно му беше какво оставя след себе си. За неговата порода винаги беше все едно.

„И все пак знаех. Гу’Рул видя вярно. Тези бяха, които търсех. Тези двама мъже са отговорът на визията на Гунт’ан Ацил. Бъдеще, оживяло с надежда.“

„Но на тях им е все едно. Ще ни поведат в тази битка и ако всички загинем, или ще избягат в последния момент, или ще паднат — за тях е все едно. Не са по-различни от Червената маска.“

Онези кервански стражи, които се бяха загнездили в паметта й, бяха мъртви и го знаеха. Това знание е любовницата, споделена от всеки войник, курва с чудовищни мащаби. Курва, на която се плаща с кръв, а сводниците й бяха крале, пълководци и фанатични жреци. „И всичко е извратено. Тук курвата прави изнасилването.“

„Хиляда години да я гониш, не можеш я догони.“

Веднъж двама млади храбреци бяха изчезнали след тръгването на един керван. Стареите и родителите им се събраха да обсъдят дали да пратят хора да ги върнат, или не. Накрая стареите си отидоха. Майките плачеха, а мъжете им ги гледаха и мълчаха.

„Сложиха си окови и го нарекоха свобода. Курвата ги открадна.“

Искаше Геслер и Сторми да умрат. Искаше го с цялото си сърце. Никаква причина нямаше за това. Нищо лошо не бяха направили. Всъщност те се канеха да свършат точно това, което трябваше. И нямаше да избягат от съдбата си. „Те не са виновни за моята омраза и страх.“

„Но аз искам свят без войници. Искам да ги видя как всички ще се избият едни други. Искам крале и пълководци да останат сами — нито една душа да не попадне в ноктестите им ръце. Нито едно оръжие, на което да се опре волята им, нито един меч да запее заканите им. Искам да видя как се превръщат в хилавите окаяни същества, каквито всъщност са.“

„Какво мога да направя за това? Как да направя такъв свят?“

„Духовете да благословят предците ми, колко жалко, че не знам.“

Беше изгубила своята Махиб, глинения си съсъд, очакващ душата й. За нея смъртта бе кошмар и тя знаеше, че той идва. Нямаше основание да мечтае за каквото и да било бъдеще. В това отношение не беше ли и тя като онези кервански стражи? Не беше ли същата като Геслер и Сторми? Какво виждаха те в нейните очи?

„Аз съм дестраянт. И въпреки това бленувам измяна.“ Щом погледнеше Ве’Гат, ехото на болката от раждането се връщаше в нея, ужасът на Утробата. Не заслужаваха това, което предстоеше, и въпреки това копнееха за него. Ако можеше да ги отклони от този ден за смърт, щеше да го направи. Вместо това щеше да ги поведе срещу собствената си раса. Свещена война срещу войниците на света и техните господари.

Да останат само пастири, орачи и рибари. Художници, тепавичари и грънчари. Разказвачи, поети и музиканти. „Светът — за тях и само за тях. Свят на мир.“

 

 

Фуриите на На’Рук сякаш гълтаха пресечения терен. Изтокът бе ярък с раждането на слънцето, но небето над вражеските легиони бе като огромно петно, като оток, като паст, от която виеше вятър.

Сторми извади меча си. Виждаше как първите вражески редове приготвят прътове — оръжия на магия: образи или чужди спомени проблясваха в сцени на опустошителна магия в ума му. „Пригответе щитовете и се молете железните дръжки да удържат.“

Погледна през рамо към Ампелас Изкоренения. Було от бял дим загръщаше небесната цитадела. Облаци ли бяха това? Намръщен, Сторми отново насочи вниманието си към своите Ве’Гат. Бяха строени по билото като изрисувани от собствения му ум — знаеха мислите му, след като вече бе съборил духовните си стени. Знаеха какво иска, какво му е нужно. „И изобщо няма да се прекършат. Няма да побегнат — освен ако не ме обземе паника, а Гуглата знае, при всичките говна, през които съм преминал, това все още не е ставало. Няма да стане и днес.“

— Тъй че стоим, гущери. Стоим.

Вдигнаха се глави и вълна сякаш мина през редиците. Сторми рязко се обърна.

От зейналата дупка в утринното небе се появяваха смътни силуети. Огромни и черни, изплуваха бавно от кипналия въртоп на лабиринта.

Небесни крепости. Не толкова големи като тази зад него, може би две трети от размерите й и нито една изваяна като нея, просто грубо изсечени плоскости черен камък. И все пак…

Три… пет… осем…

— Беру да пази!

Ампелас Изкорененият лумна като звезда.

 

 

Заслепяващ залп магия раздра небето. Огромни късове изкъртен горящ камък изригнаха от най-близките три небесни цитадели на На’Рук и като оставяха по дирите си валма дим, полетяха към земята и я заблъскаха с грохот сред най-задните редици на На’Рук.

Геслер се надигна на „стремената“ — Ампелас Изкорененият се беше приближил и бе надвиснал почти над главата му.

— Дъх на Гуглата! Ловци К’елл — бягай от сянката! Измъквай се от нея! На изток и на запад — бягай!

Препусна напред към своите Ве’Гат. „Сторми! Майната й на отбраната — атакувай ги! Чуваш ли? Атакувай и стягай!“

Беше слушал разкази за Обсадата на Пейл. Дъждът от отломки на Лунния къс в града беше прекършил волята на защитниците. А този убийствен дъжд тук можеше да попилее цялата му армия.

От раната в небето излязоха още небесни крепости на На’Рук.

Изпращяха мълнии, извиха се в свирепи дъги от половин дузина небесни крепости и се сляха върху Ампелас Изкоренения.

Взривовете изтътнаха. И започна убийственият дъжд.

Огромните фургони и щъкащите около тях търтеи изчезнаха под лавина, която надигна във въздуха най-близките Ловци К’елл. Те се замятаха, опашките им заплющяха по земята. Прах се понесе като приливна вълна, грамадни късове камък падаха с грохот от разбитата небесна крепост.

Ампелас залитна назад.

 

 

Назъбената линия на Ве’Гат се надигна, люшна се напред и изведнъж грамадните воини вече се изсипваха надолу по склона, право към фронтовите линии на На’Рук.

От увитите с тел прътове засвистя магия, връхлиташе с грохот върху желязната стена от щитове. Ве’Гат се олюляха, но нито един не падна.

Нямаше време за втори залп.

Назъбеният „трион“ на Ве’Гат се вряза в На’Рук. Силата на атаката покоси две, три редици на Късоопашатите. Оръжията засякоха — Ве’Гат прегазваха нападалите врагове и навлизаха все по-дълбоко в редиците им.

Сторми беше в самото ядро на атаката. Два пъти бе замахнал с меча си и и двата пъти острието се беше врязало дълбоко в броня — но жертвите му бездруго загиваха, защото бяха в обхвата на звяра, който бе яхнал. Не можеше да се доближи до нищо, което си струваше да бъде посечено, и той изрева от отчаяние.

Воините На’Рук отстъпваха по сила. Не носеха щитове. Ве’Гат просто газеха през тях.

От небето изригна мълния, разора кървава горяща бразда през най-задните редици на Ве’Гат и изби стотици за миг.

Сторми изръмжа от удара на тази внезапна и ужасна едновременна смърт. „Наруши строя! Врежи се във врага!“

Нов взрив магия покоси още стотици.

„Врежи се!“

 

 

Ампелас гореше от десетина зейнали пукнатини. Огромни парчета се бяха откъснали и бяха оголили вътрешностите, от които се стелеше черен дим. Небесната цитадела потръпваше от несекващия низ атаки. Беше спряла настъплението си и вече я изтласкваха назад. Все още обаче бълваше своята ярост и Геслер видя как една от крепостите на На’Рук се наклони на една страна, изхвърли пламъци и дим и спря да изстрелва мълнии.

Но проклетите крепости бяха твърде много. Три се бяха отдалечили на изток и сега завиваха зад Ампелас Изкоренения — дебелите защитени плочи там бяха паднали и мълниите щяха да ударят мека цел.

„И това ще я убие. Като нож в гърба.“

„А щом тя свърши, другите крепости ще връхлетят върху нас. Ако могат.“

„Защото аз няма да им го позволя.“

— Ловци К’елл! Флангова атака от двете страни. Врежете се зад ръкопашния бой — изкормете сражаващите се легиони! Не се мотайте, проклети да сте! В атака!

 

 

Трите небесни крепости на На’Рук изхвърлиха дъги от мълнии. Калит зяпна нагоре с ужас, щом долната половина на Ампелас сякаш се изду, обгърната в червено сияние. Грохотът на взрива събори Саг’Чурок и Гунт Мач. Калит се претърколи настрани от мятащите се Че’Малле, камъни раздраха рамото и лицето й. Превъртя се по гръб. Небето гореше и валяха огнени камъни.

Изпищя и закри очите си с ръце.

 

 

Долната третина на Ампелас просто изчезна и сега крепостта изсипваше вътрешностите си; всичко гореше и отломките летяха надолу към земята. Ударът изтласкваше цитаделата, завърташе я и оголваше разбитата паст на основата й.

Но Ампелас успя някак да отвърне на огъня — две ярки мълнии излетяха някъде назад.

Сторми не можеше да види срещу какво са насочени — цитаделата на Че’Малле му пречеше, — но гърмът от ударите разтърси земята — а след това той видя как една от крепостите на На’Рук се надигна иззад Ампелас, все едно се закатери по стълбове дим.

Очите му се разшириха, когато огромното нещо набра скорост и излетя още по-нависоко. С вихрещия се по и подир нея дим, пострадала невъзстановимо, крепостта профуча нагоре в небето… и продължи да се издига.

Другите две лумнаха в поредния залп на чародейство.

Светлина погълна Ампелас Изкоренения…

 

 

Ловците К’елл се врязаха в огъващите се пред Ве’Гат редици на Фуриите На’Рук. Огромните им мечове сечаха кървави просеки в гъстата гмеж. На’Рук не можеше да се мерят с бързината и обхвата им и сякаш се топяха пред атаката.

В ума си Геслер крещеше отново и отново с отчаян вопъл: „Влизай — влизай — влизай — няма да стрелят, ако сте сред На’Рук!“

Две небесни крепости, надвиснали точно над полесражението, запратиха надолу огнени копия. Тела на На’Рук, Ве’Гат и К’елл се разлетяха из въздуха обгорени сред късове натрошено нажежено желязо.

„Гадове мръсни.“

Беше изгубено. Всичко. Осъзна го в този миг.

Крепостите щяха да изпепелят цялата равнина, ако трябваше…

От запад се приближаваха две небесни крепости.

Геслер ги изгледа с безпомощен гняв.

И тогава и двете изригнаха.

 

 

Моята плът е камък. Кръвта ми кипи гореща като разтопено желязо. Имам хиляда очи. Хиляда меча. И един ум.

Чух вика на смъртта. Моя близка ли беше тя? Каза го, когато за първи път ме докосна. Бяхме на земята. Далече един от друг и все пак близки.

Чух как тя умря.

И дойдох да я оплача, дойдох да намеря тялото й, безмълвната й гробница.

Но тя все още умира. Не разбирам. Все още умира — и има странници. Жестоки странници. Познавах ги някога. Познавам ги сега. Знам също, че те няма да отстъпят.

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Но аз зная отговорите на тези въпроси. Най-сетне вярвам, че ги знам.

Странници, вие носите болка. Носите страдание. Носите на толкова много сънища прахта на смъртта.

Но, странници, аз съм Икариум.

И нося много по-лошо.

 

 

Очите на Калит се отвориха рязко. Беше в прегръдката на Гунт Мач, притисната като малко дете. Вдясно от Първата щерка беше Саг’Чурок, отляво Бре’ниган. И тримата тичаха на силни отскоци през долината.

Битката кипеше малко зад Стража Дж’ан. Ловците К’елл се бяха врязали до първите редици на Ве’Гат, но врагът бе започнал да ги обкръжава.

От крепостите точно над бойното поле изригваха мълнии и раздираха бразди от разруха през гъстата гмеж.

Барабанен грохот разтърси въздуха вдясно от нея и тя се изви и се загледа натам. Две крепости на На’Рук се разпадаха; огънят в ядрата им бе така нажежен, че тя видя как камъкът се топи като восък и капе от железните кости. Тази от север пропадаше на изток все едно, че потъваше във вода. Двете се разтърсваха от непрекъснати взривове.

А зад тях, щръкнала през гъстите стълбове черен дим, се издигаше друга небесна крепост.

„Какво? Кой? Саг’Чурок…“

„Калси Изкоренената, дестраянт. Но в нея няма Матрона. Онзи, който я командва… от дълго време не е крачил сред К’Чаин Че’Малле и На’Рук.“

Около Калси се завихри магия — зелена, синя и бяла — Калит никога не беше виждала такава, — а после изведнъж запулсира в кипяща вълна и се устреми към двете умиращи крепости. Калит зяпна, като видя леда, изригнал от цепнатините в раздрания черен камък. Щом вълната порази крепостите, тази от юг просто се разцепи на две и долната част запропада надолу като планина, а горната се надигна и се завъртя сред врящи потоци от дим, отломки и късове лед. Горната третина на другата се разпадна на бял облак миг преди тя да се срути в равнината.

Грохотът от двата сблъсъка разтърси земята. Хълмовете на запад се свлякоха. Останките от крепостите се разпаднаха на огромни облаци от прах и камък.

В същия момент вълната мина точно над Калит и К’Чаин Че’Малле. Въздухът стана толкова студен, че вледени дробовете й. Примряла от болката в гърдите, Калит не видя как вълната удари трите небесни крепости над бойното поле, но взривовете я оглушиха и я заля мрак.

 

 

Появата на втора цитадела на Че’Малле изпълни небето с буря от ярост. Геслер не можеше да види нищо освен кипнали облаци и убийствен блясък — дори туловищата на крепостите бяха изчезнали. Сякаш гореше самото небе и изсипваше нажежени до бяло камъни, които съскаха надолу през убийствено студения въздух. Сред пепелта и отломките се завихри сняг.

От портата на лабиринта извираха още и още крепости на На’Рук, за да се притекат на помощ на рухващите под атаката, но вълните магия ги помитаха и Изкоренената цитадела напираше все по-близо, сякаш искаше да се вреже в самото гърло на лабиринта. От небето се изливаше смърт.

Геслер виждаше как задните Фурии на На’Рук се включват в битката. Бяха понесли огромни загуби от сипещите се отломки, но дори само броят им започваше да си казва думата. Ве’Гат на Сторми бяха спрели настъплението си, но Геслер вече виждаше приятеля си, виждаше пламналото му от възбуда лице, червено като косата, и блесналите му от лудост очи.

— Сторми! Сторми! Андрожан Редар, безмозъчен кучи сине!

Приятелят му се извърна към него. И се ухили.

„Богове на бездната, Сторми!“

— Обкръжени сме!

— И ги кълцаме на парчета!

— Трябва да пробием — небето ни убива!

— Изтегли своите К’елл! Прегрупирай и атака!

— Накъде да ги изтегля?

— Зад Калси!

„Калси ли? Нещо съм пропуснал.“

— А ти?

— Клинове гръб в гръб — забиваме към шибаните флангове! Изчакваш ги да влязат в капана и атакуваш! Ние обръщаме и стягаме менгемето!

„Сторми, ти си проклет от Гуглата гений!“

— Ясно!

 

 

Болката беше смазваща. От безбройните му рани бликаше кръв. Ударите се сипеха като градушка. Сляп, оглушал, той им отвръщаше, без дори да знае дали магията му намира врага. Чувстваше, че се откъсва, всеки миг щеше да бъде изтръгнат от своята плът от нацепен камък и костите изтерзано желязо.

„Ще се превърна отново в призрак. Изгубен. Къде са децата ми? Изоставихте ме — те са толкова много, приближават като вълци — мои деца — помогнете ми…“

„Трябва да затвориш портала.“

„Брет?“

„Да. Пернатата вещица. Блудния ме удави. Взех окото му, той взе живота ми. Никога не се пазари с богове. Окото му — давам ти го, Крадецо на живот. Порталът — виждаш ли го? Приближаваш се… Крадецо на живот, не спирай…“

Заговори нов глас.

„Убили са дракон за тази сила, Икариум.“

„Таксилиан?“

„Кръв е прогорила тази дупка — ако се провалиш, небето ще се изпълни с вражеските машини — и в този ден На’Рук ще тържествуват. Виждаш ли К’Чаин Че’Малле, Икариум? Могат да спечелят това — ако спреш Цитаделите Гат’ран, ако ги спреш да нахлуват в това селение. Запечатай портала!“

Вече го виждаше. Държеше в ръката си окото на Древен бог. Хлъзгаво, меко, зацапано с кръв.

Раната между селенията бе огромна — дори Калси Изкоренената не би могла…

„Трябва да вдигнеш стена…“

„Затвор!“

Пернатата вещица изсъска:

„Корен и Синьо желязо, Крадецо на живот! Ледено убежище не стига! Трябва да пробудиш лабиринтите вътре в себе си! Корен към скала и пръст. Синьо желязо да задържи живот в машините ти. Овладей пролома!“

„Не мога да устоя. Умирам.“

„Има деца на света, Икариум.“

„Асейн? Не разбираш. Не сме достатъчно…“

„Има деца на света, Икариум. Лабиринтите, които ти направи от собствената си кръв…“

Пернатата вещица изръмжа:

„Нашата кръв!“

„И нашата, да. Лабиринтите, Икариум — нима си въобразяваш, че те принадлежат на теб и на никой друг? Твърде късно е за това. Този ден е денят на огъня, Икариум. Децата чакат. Децата чуват.“

В ума си, макар да се разпадаше отвсякъде, той успя да чуе нов глас: сладък глас, който не беше чувал никога досега.

Сънувам, че сме трима.

Рут който не е Рут и Хелд

която е неудържима —

момичето знае че мълчанието

е игра

момчето познава целувката

на Ерес’ал

майката на кръжащите звезди

която сее времето

чрез мен те чуват твоята потребност

аз съм гласът на неродените

в кристала виждам огън и виждам също дим

и виждам гущери Отците виждам

в кристала виждам и момчето и момичето.

Изцери раната, Боже,

децата ти са близо…

Раутос прошепна — последните думи, които Икариум щеше да запомни:

„Икариум, в името на благословената съпруга — повярвай.“

Вяра. Той се вкопчи в тази дума.

Ръката му се сви около окото и той чу писъка на един Древен бог, докато превръщаше окото в това, което му трябваше. В корен.

Семе.

Финнест.

 

 

Калси Изкоренената се гмурна в зейналата паст и изведнъж спря и я раздра буря от мълнии. Самото небе сякаш потрепери, а след това земята започна да се тресе и пред широко отворените очи на Калит камък изригна от равнината точно под Калси. Скалата се надигна като възлести ръце, все едно някакво огромно дърво запокити корените си във въздуха.

И тези корени се издигнаха още по-нависоко, докоснаха основата на Калси Изкоренената и след това се разпростряха бясно навън. Каменни корени се заизвиваха, струпваха се по ръбовете на портала и пламъците там лумваха за сетен път и изчезваха. Пустинните земи посивяха като пепел във всички посоки, сякаш последните им капки жизнена кръв бяха изсмукани в това яростно израстване.

Четирите оцелели небесни крепости на На’Рук отсам портала развихриха яростна атака по Калси. Камъкът се взривяваше. Огромни цепнатини запълзяха по него, плюейки разтопена скала — целият град изглеждаше готов всеки момент да се пръсне.

„Странникът се проваля — но какво величие! Да видя това! Да бъда свидетелка на такъв кураж!“

Каменното дърво — стига изобщо да беше това — не спираше безумния си растеж и тя видя как в раните на хълбоците на града се загърнаха корени. Там, където мълниите поразяваха гърчещия се камък, звукът от ударите изтътваше по-дълбоко от всеки гръм, но навсякъде, където зейваха рани, камъкът се втурваше, за да заздрави увреденото.

Изведнъж атаките секнаха. Внезапна вълна от зной обля Калит и тя извика от болка.

Четирите небесни крепости на На’Рук лумнаха в пламъци и полетяха надалече от портала. Огньовете се усилиха, изригнаха нажежени до бяло в недрата им и цитаделите в миг се изпариха. Земята под тях почерня от изгарящия зной.

Гунт Мач проговори в ума й:

„Дестраянт. Виж през моите очи. Виждаш ли?“

— Да — прошепна тя.

На един раздран и почернял хълм на северозапад стояха две фигури. От тях се изливаше магия на страховити вълни.

Момче.

Момиче.

 

 

Беше му все едно. Светът можеше всеки момент да бъде погълнат от самата Бездна, но Сторми най-сетне бе в разгара на най-суровата истина за войната и нищо друго — нищо — нямаше значение. Той се смееше като луд и сечеше и кълцаше На’Рук, докато те напираха, докато гущерите с мъртвите очи се мъчеха да затиснат Ве’Гат, да ги надвият само с огромния си брой, да съборят тази яростна стена на непокорство.

Атаката на Геслер беше пронизала кучите синове като копие глиган и ги беше натикала между озверелите К’елл и стегналите щитове Ве’Гат. Всички се сражаваха със смайваща ярост и умираха в смразяващо безмълвие.

Гущерът му беше ранен. Гущерът му сигурно умираше — кой можеше да разбере? Всичките тези гущери се биеха до последния си дъх. Но движенията му се бяха забавили, ударите му отслабваха. Целият беше в кръв и Сторми усещаше, че дишането му е бързо и накъсано.

Озъбена къса муцуна изникна пред лицето му.

Той изруга, дръпна се рязко назад, за да избегне щракащите дълги като ками зъби, опита се да замахне с късата брадва — но проклетият На’Рук допълзя още по-близо, катереше се по рамото на Ве’Гат. Гущерът му се олюля…

Сторми замахна с брадвата, но замахът бе твърде къс и макар острието да посече главата на гущера отстрани, раната не бе достатъчна, за да го разколебае. Челюстите се разтвориха още по-широко. Главата се стрелна напред…

Нещо ръмжащо се стовари върху На’Рук, кълбо от пъстра, нашарена с белези козина и стегнати мускули, свирепите кучешки зъби се впиха дълбоко във врата на гущера.

Зяпнал в неверие, Сторми изтръгна краката си от стремената и се дръпна още по-назад…

Шибано куче!

„Бент?“

„Ти ли си?“

О, но разбира се, че беше той!

От устата на На’Рук блъвна зеленикава кръв. Очите му помръкнаха и миг по-късно кучето и гущерът се смъкнаха от гърба на Ве’Гат.

В този момент Сторми видя избухващите небесни крепости.

И бурята свърши, гръмовете заглъхнаха, светът се изпълни с кънтеж на желязо, с пращене на плът и на кост. Песента на десет хиляди битки, толкова по-зловеща и свръхреална с това, че нямаше един писък, един вик на агония или стон за милост.

На’Рук падаха.

Битката спря. Започна клане.

Никоя песен не живее на една-единствена нота.

Но за един войник, стоял пред лицето на смъртта цяла вечност от мига на разсъмването, тази грозна музика бе най-сладката от всички.

„Клане! За моите храбри Ве’Гат! Клане! За Геслер и неговите К’елл! Клане, за Ловците на кости — приятели мои — КЛАНЕ!“

 

 

Сякаш някаква опорна точка изведнъж и невъзвратимо бе унищожена и Ампелас Изкоренения бавно се превъртя с долницата нагоре. Вече гореше целият, ръсеше пелени от горящо масло, което плющеше ярко надолу по отломки, трупове и ранени търтеи.

Геслер разбра, че вече е мъртво — безжизнена коруба, която бавно се търкаля в небето.

Две небесни крепости все още кипяха в предсмъртни гърчове зад него, клатушкаха се като пияни и всеки момент щяха да се сблъскат. Високи ветрове раздираха стълба пушек от трета, но от самата нея нямаше и помен. Останалите бяха пепел, понесена от черния вятър.

Пред тях се издигаше планина от закривена скала, обгърнала развалините на доскорошната Калси Изкоренената и задържала я високо горе като скъпоценен камък или като гигантско натрошено око. Нещо в камъка му изглеждаше познато, но засега не можеше да го определи. Гледката стигаше зашеметяващо високо, пронизала прахта и пушека.

Сторми и около хиляда Ве’Гат бяха изчезнали отвъд хълмовете на югоизток да преследват последните бягащи На’Рук.

Изтощен и неописуемо изтръпнал, Геслер се отпусна в странното седло. Някакво проклето псе джафкаше в краката на гущера му.

Видя Калит, Саг’Чурок, Гунт Мач и Стража Дж’ан — а зад тях с небрежни стъпки се приближаваха две деца.

Гръб. Синн.

Геслер се наведе, намръщи се на джафкащото куче и изхриптя:

— Богове на бездната, Роуч! Връщаш ми услугата? — Вдиша почти като изхлипване. — Слушай, плъх, щото ще го кажа само веднъж — гарантирам. Но точно сега твоят глас е най-хубавият звук, който съм чувал в живота си.

Жалкото пале му изръмжа.

Така и не се беше научило да се смее.

 

 

Геслер се смъкна от Ве’Гат и се олюля на схванатите си крака. Калит беше коленичила и гледаше приближаващите се Синн и Гръб.

— Ставай, дестраянт — рече той и се усети, че се е подпрял на бедрото на Ве’Гат. — Тия двамата са толкова надути от гордост, че се чудя как са ги пръкнали смъртни жени.

Тя се извърна към него и той видя калните вадички сълзи по страните й.

— Тя имаше… вяра. В нас, хората. — Поклати глава. — Аз нямах.

Двете деца спряха до тях.

Геслер се намръщи.

— Престани да гледаш толкова самодоволно, Синн. И двамата страшно сте я загазили.

— Бент и Роуч ни намериха — рече Гръб и почеса чорлавата си коса. И двамата сякаш не бяха виждали баня от месеци. — В безопасност сме, сержант Геслер.

— Радвам се за вас — изръмжа той. — Но вие им трябвахте — и двамата. Ловците на кости бяха на пътя на На’Рук — какво си мислите, че стана с тях?

Очите на Гръб се разшириха.

Синн пристъпи до Ве’Гат и сложи ръка на хълбока му.

— Искам един такъв за мен.

— Не ме ли чу, Синн? Брат ти…

— Вероятно е мъртъв. Бяхме в лабиринти — новите лабиринти. Бяхме на пътя, можахме да вкусим кръвта — толкова прясна, толкова силна. — Вдигна тъжните си очи към Геслер. — Азатът запуши раната.

— Азатът?

Тя сви рамене и се извърна към дървото-скала, обхванало в прегръдката си Калси Изкоренената. После се озъби в подобие на усмивка.

— Кой е там, Синн?

— Няма го.

— Мъртъв камък не може да запечата портал — не задълго поне. Дори на един Азат му трябва жизнена сила, жива душа…

Момичето го погледна остро.

— Вярно е.

— Тогава какво го запушва — щом него го няма…

— Око.

— Какво?

Калит заговори на търговската реч:

— Смъртен меч, Първата щерка вече е Матроната на Гнездото Мач. Бре’ниган застава като неин Страж Дж’ан. Саг’Чурок е носителят на семето. Сега тя ще говори на теб.

Той се обърна към К’Чаин Че’Малле.

„Смъртен меч. Щит-наковалня се връща. Ще го изчакаме ли?“

„Не си прави труда, Матрона. Не е достатъчно умен, за да схване нещо.“

„Мога, дори отдалече, да пробия защитата, която е вдигнал.“

„Ами пробий я. Той заслужава малко главоболие.“

„Смъртен меч. Щит-наковалня. Дестраянт. Вие тримата устоявате, вие тримата сте тленните истини на вярата на моята майка. Нови убеждения се раждат. Какво е една вечност, прекарана в сън? Какво е това утро на нашето първо пробуждане? Почитаме кръвта на събратята ни, загинали в този ден. Почитаме също падналите На’Рук и се молим един ден да познаят дара на прошката.“

„Не може да не си видяла сама, Матрона — отвърна Геслер, — че тези На’Рук са родени увредени, без никаква надежда за независима мисъл. Небесните им крепости бяха стари. Могат да ги поправят, но не могат да направят нищо ново. Те са движещи се мъртъвци, Матрона. Може да се види в очите им.“

— Мислех, че виждам същото в твоите очи, Смъртен меч — каза Калит.

Той изсумтя, после въздъхна. „Твърде уморен съм за спорове. А и траур ме чака.“

— Може и да си била права, дестраянт. Но ние сменяме такива неща, както змия сменя кожата си. Държим на тях, докато се налага, за да устоим, нищо повече.

— Тогава навярно можем да се надяваме за На’Рук.

— Надявайте се колкото си искате. Синн — те могат ли да прогорят нов портал?

— Не задълго — отвърна тя и се наведе да вземе Роуч. Гушна мръсната гадинка и я почеса зад ушите.

Грозният плъх изплези розовото си езиче и задиша задъхано. Очите му блестяха демонски, изпълнени с безумна злост.

Геслер потръпна.

Матроната заговори:

„Ние сме без Гнездо. Но нуждата ни трябва да почака. Рани трябва да се изцерят, плът трябва да се пожъне. Смъртен меч, сега ние ви се вричаме. Ние служим. Сред приятелите ви ще има оцелели. Ние ще ги намерим.“

Геслер поклати глава.

„Ние водихме армията ви, Матрона. Имахме своята битка, но тя вече свърши. Не ни дължите нищо. А каквото и да е вярвала майка ти, тя така и не ни попита, нали? Двамата със Сторми не сме жреци. Войници сме и нищо повече. Тези титли, които ни даде — е, и тази кожа свличаме.“

Гласът на Сторми прогърмя в ума му:

„Същото важи и за мен, Матрона. Можем сами да намерим приятелите си — вие трябва да си строите град или да идете в някой друг Вкоренен, ако успеете да намерите. Освен това си имаме Гръб и Синн, и Бент тука — богове, той почти маха тоя свой чукан — опашка де, не съм го виждал това досега. От цялата тая кръв по муцуната му ще да е.“

Калит се засмя, макар че по лицето й се стичаха сълзи.

— Вие двамата — не мога да смъкна титлите ви. Жигосани са в душите ви — нима просто ще ме оставите тук?

— Добре си дошла с нас — отвърна Геслер.

— Накъде?

— На изток, мисля.

Тя трепна.

— Ти си оттам, нали, Калит?

— Да — прошепна тя. — Елан. Но еланите вече ги няма. Аз съм последната. Смъртен меч, не трябва да избирате тази посока. Ще умрете — всички. — Посочи Гръб и Синн. — Дори те.

Матроната каза:

„Тогава ние виждаме пътя пред нас. Ние ще ви браним. Всички. Ве’Гат. К’елл. Дж’ан. Гу’Рул, който още е жив и все още служи. Ние ще сме вашите бранители. Това е новият път, който нашата майка предрече. Пътят на нашето прерождение.“

„Хора, приемете ни. К’Чаин Че’Малле се завърнаха на света.“

 

 

Сулкит чу думите й и нещо вътре в нея се съживи. Беше Страж Дж’ан, докато господарят й се нуждаеше от това, но господаря й вече го нямаше и тя вече бе Матрона по право.

Не бе дошло още времето да се покаже на света. Стари семена покълваха в нея: първородните щяха да са слаби, но това не можеше да се избегне. С времето силата щеше да се възвърне.

Господаря й го нямаше. Тронът беше празен, освен едно самотно око, вгнездено в облегалката. Беше сама вътре в Калси.

Живот се просмукваше в камъка на Вкоренената. Странен, чужд живот. Плътта и костта му беше скала. Умът и душата му бяха бремето на вярата. „Но пък какво друго е всеки от нас?“ Щеше да мисли по този въпрос.

Нямаше го. Тя бе сама. Но всичко беше наред.

 

 

„Изгубих го. Отново. Бяхме толкова близо, но вече… няма го.“

След тези думи на Маппо спряха, сякаш вече нямаше смисъл да вървят наникъде.

Близначките не се откъсваха от немрящия вълк и Фейнт се боеше, че смъртта по някакъв начин ги е пристрастила към древното си обещание. Говореха за Ток. Завираха пръстчета в окапалата козина на Баалджаг. Момчето спеше в прегръдката на Грънтъл — кой можеше да предскаже тази връзка? Все едно, този грамаден мъж имаше нещо, което я караше да си мисли, че би трябвало да е бил баща сто пъти досега — за жалост на света, след като той изобщо не беше от този тип.

Не, Грънтъл оставяше зад себе си разбити сърца. Не че това беше рядкост, разбира се, но при този човек загубата беше за всички.

„О, мисля, че просто копнея за сянката му. Аз и половината момичета тук. О, стига! Много си тъпа, Фейнт.“

Сеток, която бе говорила с Картографа, дойде и каза:

— Бурята на юг не се приближава — това поне го знаем.

Фейнт се почеса по врата.

— Може да е свършила с дъжда.

— Нямаше дъжд.

Фейнт я изгледа.

— Видях, че се спогледахте с Грънтъл преди малко. Казахте си нещо с очи, докато говорехте за онази буря. Тъй че казвай.

— Беше битка, не буря. Магия и още по-страшни неща. Но вече свърши.

— Кои се биха, Сеток?

Момичето поклати глава.

— Далече е. Не се налага да ходим там.

— В момента май не отиваме никъде.

— Ще идем. Да го оставим на мира засега. — Гледаше към Маппо, който вече от доста време стоеше малко встрани от тях, неподвижен като статуя.

Емби беше вървял до теглената от коня носилка, на която лежеше брат му — Юла все още бе на ръба на смъртта. Цярът на Прешъс Тимбъл се бе оказал слаб. Пустинните земи не захранвали магията й, така беше казала. Юла все още можеше да умре. Емби коленичи и заслони с ръка лицето на брат си от слънцето. Изведнъж заприлича на дете.

Сеток отиде при коня.

Фейнт въздъхна, огледа се и каза:

— Имаме спътник. — Каза го достатъчно високо, за да привлече вниманието на всички. Всички освен Маппо реагираха, извърнаха се или се изправиха, за да проследят погледа й.

— Познавам го! — извика Сеток. — Това е Торент!

„Още изгубени души в тази жалка група. Добре дошъл.“

 

 

Самотен мъждукащ огън издаваше лагера. Вятърът не донасяше никакъв звук от сбралите се около него. Сред пътниците цареше тъга и радост, скръб и меката топлина на новородена обич. Толкова малко смъртни, а толкова много живот имаше там, около огъня.

Смътна нефритена светлина огряваше накъсания терен, сякаш самият мрак можеше да се изрисува в насмешливо подобие на живот. Ездачът на гърба на неподвижния недишащ кон беше унил. Чувстваше се като същество, твърде необятно, за да се доближи до който и да е бряг. Можеше все така да гледа с едното мъртво око или с другото мъртво око. Можеше да си спомня какво е да си живо същество сред други живи същества.

Топлината, обещанието, несигурностите и всичките надежди, които да подсладят и най-горчивите морета.

Но този бряг вече завинаги бе недостижим за него.

Те можеха да усетят топлината на онзи огън. Той не можеше. И никога вече нямаше да може.

Фигурата, която се надигна от прахта до него, мълча дълго, а когато проговори, проговори на езика на духовете — гласът й остана недостижим за ушите на живите.

— Всички правим каквото трябва, Вестителю.

— Това, което ти направи, Олар Етил…

— Твърде лесно е да се забрави.

— Да се забрави какво?

— Истината за Т’лан Имасс. Знаеш ли, че един глупак плака за тях веднъж?

— Бях там. Видях могилата му — даровете…

— Най-страховитите същества — хора и други — толкова лесно, толкова безгрижно биват преправяни. Безумни убийци се превръщат в герои. Луди понасят короната на гении. Глупци цъфтят по безбройните поля, където някога е минала историята, Вестителю.

— Какво искаш да ми кажеш, гадателко на кости?

— Т’лан Имасс. Детеубийци от самото начало. Твърде лесно е да се забрави. Дори на самите Имасс, на самия Първи меч трябваше да се напомни. На всички ви трябваше да се напомни.

— С каква цел?

— Защо не идеш при тях, Ток-младши?

— Не мога.

— Не можеш — съгласи се тя. — Болката е твърде голяма. Загубата, която изпитваш.

— Да — прошепна той.

— Нито са длъжни да ти дадат любов, нали? Никой от тях. Децата…

— Не са длъжни, да.

— Защото, Ток-младши, ти си братът на Онос Т’уулан. Истинският му брат вече. И въпреки цялата милост, която обитаваше някога смъртното ти сърце, останали са само призраци. Не са длъжни да те обичат. Не трябва да ти вярват. Ти не си мъжът, който беше някога.

— Смяташ ли, че и това трябваше да ми се напомни, Олар Етил?

— Мисля, че… да.

Беше права. Той потърси в себе си болката, с която бе мислил — беше вярвал, — че е живял толкова дълго. Сякаш живял изобщо бе подходящата дума. Когато я намери, видя най-сетне ужасната истина. „Призрак. Спомен. Носил съм само маска.“

„Мъртвите ме намериха.“

„Аз намерих мъртвите.“

„И сме едно и също.“

— Къде ще отидеш сега, Ток-младши?

Той отново погледна към далечния огън. Беше искра. Нямаше да преживее нощта.

— Далече.

 

 

Сипеше се сняг, а небето се беше смирило.

Фигурата на трона беше замръзнала, безжизнена от много, много време.

Но финият слой прах лъщеше като гланциран и издаваше, че нещо се е променило. След това ледът се пропука. Пара се вдигна от прахта и бавно се сгъсти, изпълнена с живот. Ръцете, стиснали облегалките на трона, изведнъж потрепериха, пръстите се разтвориха.

Светлина замъждука в ямите на очите.

И щом прогледна отново от смъртната плът, Гуглата, който доскоро бе Богът на смъртта, видя пред себе си подредени четиринайсет воини Джагът. Стояха сред замръзнали трупове, с извадени оръжия, но отпуснати или преметнати през рамо.

Един проговори:

— Та каква беше тази война?

Другите се засмяха.

Първият продължи:

— Кой беше врагът?

Този път смехът бе по-силен, по-дълъг.

— Кой беше нашият пълководец?

Главите се отметнаха назад и тринайсет воини зареваха от смях.

Първият извика:

— Жив ли е той? Ние?

Гуглата бавно се надигна от трона, разтопеният лед потече от почернялата кожа. Изправи се и след малко смехът заглъхна. Той направи крачка напред, после втора.

Четиринадесетимата воини не помръднаха.

Гуглата се смъкна на колене и наведе глава.

— Търся… покаяние.

Воинът най-вдясно рече:

— Гатрас, той търси покаяние. Чуваш ли това?

Първият заговорил отвърна:

— Чувам, Санад.

— Ще му го дадем ли, Гатрас? — попита друг.

— Варандас, вярвам, че да.

— Гатрас.

— Да, Хаут?

— Та каква беше тази война?

Джагът нададоха вой.

 

 

Блудния лежеше върху един мокър камък, по гръб, в несвяст; кухината на единственото му око бе езеро от кръв.

Килмандарос, тежко задъхана, пристъпи и го погледна отгоре.

— Ще живее ли?

Секул Лат помълча за миг, после въздъхна.

— Живот е толкова странна дума. Нищо друго не знаем в крайна сметка. Не истински. Не… точно.

— Но ще живее ли?!

— Предполагам. — И изведнъж млъкна, кривна глава и подметна: — Точно каквото винаги искаше.

— Какво имаш предвид?

— Хвърлил е око на един Портал.

Смехът й разтърси пещерата, а когато заглъхна, тя рече:

— Готова съм да освободя кучката. Възлюблени мой сине, време ли е да сложим край на света?

Той извърна лице и затвори очи. А после отвърна:

— Защо не?

Край
Читателите на „Прах от мечти“ са прочели и: