Аз съм лицето, което не ще имаш,

макар да ваеш мястото си,

скрит в тълпата.

Мое е лицето, което никога не си видял,

докато трупаш тънките си дни

под сламеника нощен.

Легионът ми е ненадейното:

гора, превърната в мачти,

стръкове трева, превърнати в мечове.

А това е лицето, което не ще имаш,

брат с лоша вест,

скрит в тълпата.

Предвестник

Фишер

Имала беше един чичо, принц, изкачил се високо по стъпалата, но на погрешната стълба, уви. Беше направил опит за преврат, за да разбере накрая, че всичките му агенти са били всъщност агенти на друг. Тази самонадеяност ли го беше довела до смъртта? Кой негов избор я беше направил неизбежна? Кралица Абрастал много пъти беше мислила за съдбата на този човек. Любопитното беше, че той всъщност бе успял да избяга. От града и чак до източната граница всъщност. Но на заранта на последната му езда един селяк се беше събудил с болезнен ревматизъм в краката. Петдесет и седем годишен селяк, който вече от трийсет и няколко години всеки месец лятото и есента откарваше жътвата от семейния парцел до селото, на левга и половина от фермата. И го правеше с една малка двуколка.

Трябваше да се е събудил онази сутрин във вмирисания спарен въздух на собствената си тленност. Изнурен и изтощен. И докато е гледал мъглите, загърнали ниските хълмове и поляни, запълзели към нивите, трябваше да е държал безмълвие в ръцете си, както и в сърцето си. Отпадаме. Всичко, което е безусилно, се превръща в тегоба, но умът си остава ясен, затворен в едно отпадащо тяло. Макар утрото да обещаваше чудесен ден, студеният мрак на нощта си оставаше утаен вътре в него.

Имал беше трима сина, но всички те бяха взети във войската някъде. Слухове за някакъв бунт. Старецът знаеше малко за него и още по-малко го интересуваше. Освен обстоятелството, че синовете му не бяха с него. С движения, вдървени от болката в краката, беше впрегнал мулето в разнебитената талига. Можеше да вземе двуколката, но единственото муле, с което разполагаше, което не беше съвсем окуцяло, беше екземпляр със странно дълго тяло, твърде дълго за стръките и поводите на двуколката.

Усилията по приготовлението, включително товаренето, му бяха отнели по-голямата част от сутринта, дори с помощта на полусляпата му жена. А когато потегли, плясвайки животното с камшика, мъглите се бяха вдигнали и слънцето грееше високо и силно. Каменистата пътека, водеща до черния път, беше по-пригодна за двуколката, отколкото за талигата, тъй че карането беше бавно, а щом излезе на черния път и наближи главния, слънцето вече биеше в очите му.

На този ден, в една купчина камъни в ъгъла на една нива точно до главния път, в един кошер с диви пчели бе избухнала гражданска война. И малко преди селякът да стигне дотам, кошерът се беше разбунил.

Старецът, полузадрямал, беше чул тропота от бързо приближаващ се ездач, но на пътя имаше място — беше построен за движение на армии към и от границата в края на краищата, — тъй че той не беше особено притеснен от усилващия се тътен на конските копита. Да, конникът идваше бързо. Сигурно някой гарнизонен вестоносец, понесъл бърза вест, а всички бързи вести бяха лоши, доколкото знаеше селякът. Беше му останал миг да помисли с тревога за синовете си, а след това роякът се вдигна, завихри се на жужащ облак и връхлетя мулето.

Животното се паникьоса, зарева и хукна напред. Породената му от страха сила бе такава, че старецът изхвърча назад от капрата и изтърва поводите. Талигата подскочи, после се килна на една страна, изсипа го на пътя и той падна сред облак прах и побеснели пчели.

Ездачът, сменил третия си кон, откакто бе побягнал от града, пристигна точно в този момент. Опитът и инстинктът го поведоха покрай мулето и талигата, но неочакваната поява на селяка точно на пътя на коня стана толкова бързо, толкова неочаквано, че нито той, нито конят имаха време да реагират. Предните копита стъпкаха селянина, счупиха му едната ключица и шибнаха със зашеметяваща сила главата. Конят залитна, смъкна се на гърди и изхвърли ездача си напред.

Малко по-рано същия ден чичо й беше свалил шлема си — жегата беше жестока все пак — и макар да беше спорно дали това е било от значение, Абрастал подозираше — или може би предпочиташе да вярва, че ако го е носел, като нищо е можел да преживее падането. Но вратът му се беше прекършил.

Беше проучила тези събития с почти фанатична обсебеност. Агентите й бяха пропътували до онзи далечен район на кралството. Бяха разпитвали синовете, роднините и дори самия старец — който по чудо бе оцелял, макар и грохнал от неизлечима болест — и се бяха постарали да скицират съвсем точно последователността на събитията.

Всъщност изобщо не беше я интересувала съдбата на чичо й. Беше се оказал глупак. Това, което всъщност бе завладяло ума й и толкова я бе обсебило, беше как едно такова съчетаване на случайни събития може толкова съвършено да отнеме човешки живот. От този единствен пример Абрастал бързо бе осъзнала, че подобни шаблони съществуват навсякъде и могат да се съберат буквално за всяка смърт при злополука.

Хората говореха за лош късмет. Малшанс. Говореха за развилнели се духове и за отмъстителни богове. А някои говореха за най-ужасната истина от всички — че светът и целият живот в него не са нищо друго освен сляпо съчетание на произволни събития. Причина и следствие само очертаваха нелепостта на нещата, нелепост, пред която бяха безпомощни дори боговете.

Някои истини можеха да терзаят, по-студени и по-жестоки от всеки призрак. Някои истини можеше да се оформят от уста, зяпнала в ужас.

Когато излезе със залитане от палатката си, с гъмжащите около нея стражи и слуги, не беше имало никакво време за размисли, никакво време за мисли по минали увлечения. Не беше имало нищо освен самия миг, червен като кръвта в очите й и силен като вика в черепа й.

Дъщеря й я беше намерила. Фелаш, изгубена някъде сред свирепа буря в морето, се беше спазарила с един бог и докато ехото от виковете на давещите се моряци звучеше смътно и глухо под писъка на ветровете, богът бе отворил пътека. Древна, страховита, жестока като насилие. В сълзите, заплували пред очите на Абрастал, лицето на четиринадесетата й дъщеря доби очертания, все едно се издигна от невъобразими дълбини, и Абрастал вкуси соленото море на езика й, усети изтръпващия студ на безсмъртния му глад.

„Майко. Помни историята на твоя чичо. Талигата пълзи, главата на мулето клюма. Тътен в далечината. Помни историята така, както ми я разказа, докато живееш всеки един ден. Майко, големият път са Пустинните земи. И аз чувам гъмжащите тълпи по него, чувам ги!“

Древните богове даваха оракулите си с неохота, с неприязън. В хватката на такава сила никой смъртен не можеше да говори свободно. Яснотата бе отхвърлена, точността — отказана. Само изопачени думи и образи можеха да изплуват навън. Само подвеждането в грешна посока оставаше неизменно в сила.

Но Фелаш беше умна, най-умната от всичките й любими дъщери. И Абрастал разбра. Проумя предупреждението й.

Мигът изчезна, но болката от връхлитането му остана. С насълзени и плувнали в кръв очи Абрастал се запровира през тълпата изпаднали в паника слуги и охрана и изскочи навън, гола от кръста нагоре, огнената й коса — разчорлена и сплъстена от пот. Солта по кожата й вече засъхваше и миришеше на тяло, изтръгнато от морското дъно.

Изпънала напред ръце, за да задържи всички настрана, тя спря задъхана и навела глава. Най-сетне, след като успя да си поеме дъх, успя и да проговори:

— Спакс. Доведете ми Спакс. Веднага!

Воините гилки, събрани на групи по родове, проверяваха оръжията и снаряжението си. Боен главатар Спакс стоеше отстрани и ги наблюдаваше, почесваше брада, а вкиснатият ейл от бурето предната нощ се надигаше заплашително в корема му. Или може би беше козият крак, или голямата колкото юмрук буца горчив шоколад — нещо, което никога не бе вкусвал, преди да дойде в Болкандо, но ако добрите богове серяха, то със сигурност беше шоколад.

Видя вестоносеца на Огнекосата много преди той да стигне до него. Един от онези мършави дворцови мишоци с вечно зачервени от напрежение лица и потни горни устни. Собствените му съгледвачи го бяха уведомили, че са може би на ден път от Ловците на кости — бяха постигнали добро време, като почти бяха изтощили по пътя търговците от Сафинанд, и въпреки цялото си перчене Спакс бе принуден да признае, че Изгорените сълзи на Хундрил и перишите са корави като езика на гълтач на кактуси. Почти толкова корави като неговите баргасти. Според общоприетото мнение армиите с обоз бяха бавни дори по съвсем равен терен, но явно нито Гал, водачът на Изгорените сълзи, нито Кругава, Смъртният меч на перишите, се вслушваха в общоприетото мнение.

Той отново погледна воините си, преди бегачът да е дошъл, и видя, че показват признаци на умора. Не достатъчно, та това да го притесни, разбира се. Още един ден, в края на краищата, и Абрастал можеше да си направи своите преговори с малазанците, и след това да обърнат и да се запътят към дома с доста по-разумна скорост.

— Боен главатарю!

— Какво я възбуди този път? — попита Спакс, доволен както винаги от възможността да подразни тези хилави дворцови контета. Но този път младият мъж не реагира на прекалената му фамилиарност с обичайното стъписване. Всъщност продължи все едно изобщо не го беше чул.

— Кралицата настоява да се явите при нея. Веднага.

Обикновено дори тази заповед щеше да предизвика едно-две саркастични подмятания, но Спакс най-сетне забеляза страха на лицето на вестоносеца и само изръмжа:

— Води тогава.

Вече облечена в броня, кралица Абрастал не беше в настроение за празно дърдорене, а и вече бе казала достатъчно на Бойния главатар на гилките, за да го накара да се умълчи, докато яздеше до нея към лагера на перишите. Утринната светлина дращеше с ноктите си по набраздения лоб на планините на запад. Прах надвисваше над разровените пътища, водещи към и от границата на Сафинанд, и колони фургони и впрягове вече се изливаха от трите лагера, празни, ако не се брояха сандъците с пари, търговските охранници и курвите. Кралицата знаеше, че ще се върнат тук и ще чакат завръщането на легиона Евъртайн.

„Дълго може да чакат.“

Казала беше на Спакс за посланието и не се изненада много, като видя мръщенето му. Баргастът знаеше достатъчно, за да не се усъмни в такова нещо. Дори бе споделил, че собствените му чародеи и вещици се оплаквали от слабост и слепота — сякаш баргастките богове бяха прогонени или нямаха достатъчно сила, за да я проявят в Пустинните земи.

Докато приготвяха конете им, той й беше говорил за вярата си в сливането на сили и тя бе впечатлена от откритието, че зад бялата маска на лицето и бронята от костенурчи черупки варваринът знае за света извън собственото си племе и собствения си народ. Идеята за сила, привличаща сила, обаче като че ли не се доближаваше до нейното усещане за това, което предстои.

— Казваш, че такива сили са обречени да се съберат, Спакс. Но… това не е същото.

— В какъв смисъл, ваше величество?

— Шансът ли е оръжието на съдбата? Би могло да се каже така, предполагам, но онова, което се събира пред нас, Спакс, е нещо по-жестоко. Произволно, непредсказуемо. Глупаво всъщност. То е проклятието да си на неподходящо място в неподходящо време.

Той го премисли за миг, след което каза:

— Ще се опитате ли да ги отклоните? Огнекоса, тази Кругава е като непоклатима планина. Пътят й е по руслото на стъпканите корони. Ще се провалите.

— Зная, Спакс. И това ми налага да взема ужасно решение, нали?

Но той нямаше да го види по този начин и не го видя — сигурна беше, макар да не отвърна нищо, а след това изведоха конете и те ги яхнаха, и ги подкараха в лек тръс, а след това, щом подминаха външните постове на Евъртайн, в галоп. Такава скорост не предразполагаше към разговор, освен по някоя кратка дума в най-добрия случай. Никой от двамата не възразяваше.

Постовете на перишите ги забелязаха отдалече, познаха флага, вдигнат от седлото на Абрастал, и бързо и ефикасно разчистиха пътя им право към центъра на лагера. Докато яздеха по главната улица между офицерските палатки, Абрастал и Спакс се оказаха предмет на засилващ се интерес: войниците се тълпяха от двете страни и следяха преминаването им. Някои моменти, изпълнени с тревожна напрегнатост, можеха да разпространят вледеняваща треска.

Скоро спряха пред щаба на Сивите шлемове. Смъртен меч Кругава и Щит-наковалня Танакалаян ги очакваха, в пълна броня според обичая им.

Абрастал първа се смъкна от останалия без дъх кон. Миг след това гилкът я последва.

Кругава се поклони леко.

— Кралице, добре сте дошла сред перишите…

— Забравете официалните боклуци — прекъсна я Абрастал. — В командната ви палатка, ако обичате.

Нещо трепна в коравия поглед на Кругава и тя посочи палатката зад себе си.

— Може би е добре да повикаме Гал — каза Спакс.

— Вече е повикан — отвърна Танакалаян с не съвсем подходяща за случая полуусмивка. — Скоро ще дойде.

Абрастал изгледа намръщено Щит-наковалня, а след това мина между него и Смъртния меч. Спакс вървеше на стъпка зад нея. След малко четиримата стояха в главното помещение на командната палатка. Кругава освободи слугите и изпрати охраната да обкръжи щаба с кордон. После смъкна металните си ръкавици и се обърна към Абрастал.

— Ваше величество, вие диктувате дневния ред. Ще изчакате ли Боен водач Гал, преди да започнем?

— Не. Той е умен мъж. Ще разбере. Смъртен меч, намираме се в буря, която може да бъде видяна само отвън. Самите ние засега не усещаме нищо, защото сме близо до центъра й. — Погледна Щит-наковалня, след това отново Кругава. — Вашите жреци и жрици са в затруднение, отричате ли го?

— Не — отвърна Кругава.

— Добре. Вашите съюзници са само на ден оттук…

— Половин ден, ако се наложи — заяви Кругава.

— Както кажете. — Абрастал се поколеба.

В този момент дойде Боен водач Гал. Дишаше тежко, широкото му лице беше плувнало в пот.

— Възнамерявате да ни оставите днес — каза Танакалаян, присвил очи към кралицата.

Абрастал се намръщи.

— Не съм казала такова нещо, Щит-наковалня.

— Простете на брат ми — намеси се Кругава. — Прибързан е. Ваше величество, за какво искате да ни предупредите?

— Ще използвам думата, която ми предложи Спакс — ще го разберете веднага, убедена съм. Думата е сливане.

Нещо блесна в очите на Кругава и в очите на Абрастал жената сякаш се извиси, изправила рамене, и се стегна, готова да посрещне този момент.

— Така да бъде…

— Чакайте! — възкликна Танакалаян. — Ваше величество, това не е мястото… искам да кажа, сигурно сте се заблудили. Това време още не е дошло — много е далече всъщност. Не мога да разбера как…

— Достатъчно — прекъсна го Кругава и лицето й потъмня. — Освен ако не можете да ни кажете ясно нещо, което знаете само вие, сър. Чакаме.

— Вие не разбирате…

— Правилно.

Щит-наковалня изглеждаше на ръба на паниката. Притеснението на Абрастал, свързано с Танакалаян — което бе усетила още извън палатката, — се усили. Какво криеше този млад воин-жрец? Изглеждаше някак объркан и гузен.

Щит-наковалня си пое дъх и каза:

— Взорът ми не е по-ясен от този на всеки друг тук. Но всичко, което долавям за предстоящото сливане, ми казва, че то не ни очаква в Пустинните земи.

Кругава сякаш бе настръхнала от гняв. Абрастал за първи път виждаше такова нещо у Смъртния меч.

— Брат Танакалаян, вие не сте арбитър на съдбата, въпреки размаха на амбицията ви. На този ден и в онова, което е пред нас, ще е най-добре да свидетелствате. Ние сме без дестраянт — не ни остава нищо друго, освен да сме слепи за бъдещето си. — Обърна се към Абрастал. — Сивите шлемове ще продължат към Ловците на кости. Ще ги намерим днес. Вероятно ще им е нужна нашата помощ. В края на краищата да стоиш в центъра на бурята означава, както казахте, да си сляп за всички опасности и да не си предпазен от нито една.

Гал проговори едва сега:

— Хундрилите ще яздят на върха на копието, Смъртен меч. Ще изпратим Бързите напред и първи ще видим нашите съюзници. Ако са в ужасна нужда, вестта ще полети назад.

— Това е добре и ви благодаря, Боен водач — отвърна Кругава. — Ваше величество, благодаря ви за предупреждението…

— Ние идваме с вас.

Спакс се обърна към нея. На лицето му бе изписано изумление.

Но Смъртният меч кимна.

— Блясъкът на достойнството ви, ваше величество, отхвърля всякаква мисъл за преструвка. Все пак смирено ви съветвам да премислите. Да се вслушате във възраженията, които вашият командир на гилките е толкова нетърпелив да изрече. Това не е вашата съдба в края на краищата. Тя е на Ловците на кости, на хундрилите и на Сивите шлемове на Периш.

— Гилките — отвърна Абрастал — са под мое командване. Убедена съм, че погрешно разбрахте Боен главатар Спакс. Той е изненадан, да, но докато той и неговите баргасти си постилат с моите монети, ги водя аз.

— Така е — заяви Спакс. — Смъртен меч, вие наистина погрешно ме разбрахте. Гилките нямат страх. Ние сме юмрукът на Бялото лице на Баргаст…

— А ако този юмрук се забие в гнездо на стършели? — попита Танакалаян.

Абрастал се стъписа.

Спакс се озъби.

— Не сме деца, които умират от ужилване, Щит-наковалня. Ако разбуним такова гнездо, грижете се за своите.

— Това е погрешно…

— Достатъчно! — отсече Кругава. — Щит-наковалня, подгответе се да прегърнете всички, които може да паднат този ден. Това е вашата задача, вашата отговорност. Ако толкова цените блясъка на политиката, трябваше да си останете на бреговете на кралство Периш. Ние, които сме тук, сме отказали тези игри. Изоставихме домовете си, родните си места. Изоставихме семействата си и хората, които обичаме. Изоставихме интригата, заблудата и дворцовите танци на смъртта. Тепърва ли ще дръзнете да разлеете това горчиво вино? Вървете, сър, и обуздайте силата си.

Пребледнял, Танакалаян се поклони на Абрастал, на Спакс и Гал, и напусна.

— Ваше величество — каза Кругава. — Рискувате твърде много.

— Знам — отвърна Абрастал.

— И все пак?

Кралицата кимна.

— И все пак.

„Проклети жени! Всичко е от жените!“

Дръпна юздите на коня на билото на нисък хълм и очите й се зареяха на юг. Прах ли бе онова на хоризонта? Вероятно. Кисуеър разкърши гръб, за да облекчи болката в кръста. Бедрата й горяха все едно, че са топнати в киселина. Беше останала без вода, а конят под нея бе полумъртъв.

„Шибаната адюнкта. Лостара Юил. И оная кучка, сестра ми — не е честно!“ Беше се колебала, но вече не. О, щеше да намери глупаците, надутите периши и разгонените хундрили, готови да се разплачат и над счупено гърне. Щеше да отнесе всичките тия безполезни молби за помощ на Кругава — поредната проклета от Гуглата жена — и после щеше да приключи с това. „Не се връщам. Дезертирала съм, нали? Продължавам направо през тях. Сафинанд. Мога да се изгубя там, обкръжена е от планини. Не ми пука колко мизерно е там, ще свърши работа.“

Какво друго очакваха от нея? Героично завръщане в челото на две армии? Идва на помощ, за да ги издърпа всички от самите порти на Гуглата? Такива глупости бяха за Синтър или дори за Мейсан Джилани, която пък бе препуснала, за да намери съюзник, който можеше дори изобщо да не съществува — да, остави легендата за оная северняшка кучка, тя си има всичките нужни черти в края на краищата.

Кисуеър беше издялана от по-мек материал. Не бронз. По-скоро восък. А светът се нажежаваше. Бяха я изпратили с почест. Бяха решили да вложат цялото си доверие и вяра в нея. „И аз ще ги намеря. Онова там е облак прах. Вече го виждам. Ще стигна до тях, ще кажа каквото трябва да кажа. Адюнктата казва, о, Смъртен меч, че измяната не подобава на перишите. Нито на хундрилите. Елате при нея, моли тя.“

„Адюнктата казва, че мечът е за носене и боравене с него, не да седиш на него. Той е оръжие, не е кураж, колкото и да те държи прав. Адюнктата казва, че сред вас има предател и че с думите на този предател вие обричате Ловците на кости. Адюнктата казва, че кръвта е на вашите ръце, студена краво.“

Намери всякакви начини, бе казала Синтър. Използвай всичко, което се наложи. Засрами ги, насери ги, заплюй ги. Или стани лукава и подклаждай огньовете, докато ботушите им не пламнат. Заслепи ги с отражението на жаркото слънце в собствената им себичност. Моли ги, умолявай ги, падни на колене. „Използвай хитрините си, Кисуеър, това, което правиш най-добре.“

Богове, как ги мразеше всички. Онзи разбиращ поглед в очите им, онова приемане на всичко, което не беше добро в нея. Да, знаеха, че няма да се върне. И не им пукаше. Беше заменима, пусната като стрела и щом е ударила целта — голяма работа, похарчена е, лежи там счупена на земята.

Ами, щеше да е счупена стрела тогава. Хубаво. Защо пък не? Нищо повече не очакваха, нали?

Смуши коня, но той реагира с неохота.

— Още малко — каза тя, докато го подкарваше в лек тръс. — Виждаш ли ония ездачи? Хундрили са. Почти стигнахме.

„Не се налага да ги убеждавам в нищо — те вече са тръгнали. Трябва само да добавя още малко шпори към ботушите им. Кой знае, може би Кругава иска точно това. Има го този поглед у нея, мисля.“

„Ето, миличка, нося ти още шипове и камшици…“

Командваните от Рафала Бързи на Ведит се приближаваха към самотната ездачка. Малазанка, несъмнено. Виждаше се отдалече. На уморен кон. Рафала усети възбудата — доказателство, че става нещо. Историята за пореден път стягаше челюсти и никакво усилие не можеше да ги разтвори. Гал ги беше изпратил напред, в бърза езда. Намери Ловците на кости. Продължи през колоната им и говори с адюнктата. Кажи й да изчака или да обърне армията на юг.

Ужасните богове се събираха — виждаше го във високите облаци, трупащи се на югозапад, търкаляха се надолу от планините. Армиите трябваше да се съберат и да застанат на място като една срещу тези богове. Такъв миг на слава ги чакаше! Адюнкта Тавори, командир на Ловците на кости; Гал, Боен водач на Изгорените сълзи на Хундрил; Кругава, Смъртен меч на Вълците; и Абрастал, кралица на Болкандо и командир на легиона Евъртайн. „О, и гилките също. Ония баргасти, дето знаят как да се въргалят в кожите. Няма да трепна с тях на фланга, това — със сигурност.“

Какво ги чакаше в Пустинните земи? Някое жалко племе несъмнено — нищо повече не можеше да оцелее тук. В края на краищата онази земя беше мъртва. Е, щяха да съкрушат глупаците и след това да продължат напред, за да потърсят каквато там съдба адюнктата знаеше, че ги очаква всички в далечната Коланси. Рафала само се надяваше на шанс да оцапа меча си с кръв.

Малазанката — далхонийка всъщност — бе забавила изтощения си кон, та конете на хундрилите да свършат повечето работа. Много добре. Не изглеждаше да й е много удобно на седлото. От десетилетия малазанците изграждаха армиите си умно. Използваха конни племена, за да попълват конницата си, планинци за съгледвачи и лека пехота и селяни за тежката си пехота. Градски хора за сапьори и крайморски обитатели за морска пехота и моряци. Но след това нещата се бяха объркали. Конете не бяха подходящи за далхонийци.

„Все едно. Помня уикците. Не беше минал и месец от първото ми кървене, но ги видях. Унизиха ни всички.“

„А сега е ред на хундрилите да направят същото.“

Махна с ръка на ездачите зад себе си да забавят, продължи напред и дръпна юздите пред малазанката.

— Аз съм Рафала…

— Браво на теб — прекъсна я жената. — Просто ме заведи при Гал и Кругава. И ме прехвърли на отпочинал кон, този е свършил.

— Колко дни път е до тях? — попита Рафала, след като един от ефрейторите се зае със задачата да смени конете.

Малазанката се смъкна от седлото малко непохватно.

— До кои? А, не е далече, мисля. Загубих се първата нощ — мислех, че виждам планините отдясно. Оказа се, че са облаци. Яздила съм на югозапад вече два дни. Онзи глупак готов ли е вече?

Рафала се намръщи.

— Той ти дава най-добрия си боен кон, войник.

— Е, нали не го плащам. — Жената се качи на седлото и изохка. — Богове, не можеше ли да сложи по-меко седло? Седя си направо на кокалите.

— Не съм виновна, че си оставила мускулите ти да омекнат — изсумтя Рафала. — Е, да тръгваме, войник. — „И да видим дали можеш да издържиш с мен.“ — Обърна се към Бързите си: — Вие продължете. Аз ще я придружа и се връщам при вас.

И така се разделиха. Бързите продължиха на север. Рафала и малазанката препуснаха на юг, а ефрейторът ги последва — изоставаше все повече на изтощения кон.

„Е — помисли си Кисуеър, докато двете с Рафала се приближаваха към авангарда, — това ще улесни нещата.“ Гората от знамена издаваше „счепкване“ на командири (стара шега на остров Малаз). Щеше да каже каквото имаше да каже, и да се свършва.

За нея беше ясно, че ги очаква бедствие. „Твърде много жени държат тиганите тука.“ Винаги бе предпочитала мъжете пред жените. Като приятели, като любовници, като офицери. Мъжете обичаха нещата да са прости. Без онази нелепа свръхчувствителност, реагираща на всяко проклето изражение, поглед или жест. Без онова кипване заради някоя небрежно подхвърлена реплика. И, най-важното, без ония злостни мушкания в гърба и чашите с отрова, подавани така усмихнато. О, тя отдавна бе научила всички гадни уроци от своя пол. Достатъчно очи беше видяла да пълзят нагоре-надолу по тялото й, да преценяват дрехите й, прическата й, мъжа до нея. Виждала беше как жени кълцат други жени, докато те не ги гледат, с очи като ножове — клъц, хръс, клъц.

И не беше ли вярно — извън всякакво съмнение, — че жените, които предпочитаха компанията на мъже, бяха най-мразените жени от всички?

Твърде много командири с цици имаше сред тази тълпа. „Виж Гал, измъчен е зад татуираните си сълзи. И онзи баргаст, нищо чудно, че крие лицето си зад всичката тази боя.“

— Вече можеш да се връщаш, Рафала — каза Кисуеър. — Няма да се загубя.

— Трябва ми конят, малазанко.

— А аз пеша ли да вървя оттук нататък?

Младата хундрилка я погледна изненадано.

— Къде да вървиш?

Кисуеър се намръщи.

Продължиха през разкъсаната колона конни съгледвачи и спряха пред авангарда — пълководците на конете не удостоиха с внимание появата им, продължиха в тръс и принудиха Рафала и Кисуеър да обърнат и да подкарат до тях. Отношението им подразни Кисуеър — все едно никога не се бяха виждали.

Рафала заговори:

— Боен водач Гал, водя ви малазански вестоносец. — После каза на Кисуеър: — Ще отида да ти намеря друг кон.

— Добре. Не се бави много обаче.

Рафала я изгледа навъсено, обърна коня си и подкара през точещите се войнишки колони.

Някаква червенокоса жена — нея Кисуеър я виждаше за пръв път — я заговори първа, на търговската реч:

— Къде са събратята ти, малазанко?

— Събратята ми?

— Другарите ти войници.

— Не са далече, мисля. Би трябвало да стигнете до тях днес, особено с тази скорост.

— Каква вест ни носиш, войник? — попита Кругава.

Кисуеър се огледа. Прекалено много щабни офицери имаше около командирите.

— Може ли да го направим малко насаме, Смъртен меч? С вас и Боен водач Гал, искам да кажа.

— Кралицата на Болкандо Абрастал и Боен главатар Спакс на гилките Бели лица съюзиха силите си с нашите. С тази уговорка ще изпратя персонала ни настрана. — Обърна се към кралицата. — Приемливо ли е, ваше величество?

На лицето на Абрастал се изписа неприязън.

— О, да, те са по-досадни и от мухи. Хайде, всички! Махайте се!

Над двайсет ездачи се отдръпнаха от авангарда и останаха само Кругава, Танакалаян, Гал, кралицата и Спакс.

— Така по-добре ли е? — попита Кругава.

Кисуеър си пое дъх. Твърде уморена беше, за да го обмисля това.

— Между прорицателите, които служат на адюнктата… Смъртен меч, не мога да го кажа другояче. Прецени се, че заплахата от измяна е много реална. Изпратиха ме, за да потвърдя съюза.

Смъртният меч пребледня. Кисуеър забеляза резкия поглед, хвърлен от чуждоземната кралица към младия Щит-наковалня.

„Какво? Мамка му, те знаят повече за това от мен. Заплахата май все пак е реална. Сестро, имаш очи, които виждат това, което другите не могат. Нищо чудно, че винаги бягам от теб.“

Боен водач Гал реагира първи.

— Как се казваш, войник?

— Кисуеър^[1]. Десето отделение, трета рота, осми легион.

— Кисуеър… духовете знаят, начинът, по който вие, малазанците, умеете да превърнете едно име в покана, винаги ме е радвал. Ще отговоря на страха на адюнктата, както подобава на хундрилите. Ще тръгнем напред и ще яздим с вас с цялата възможна бързина, за да се слеем с Ловците на кости колкото може по-скоро.

— Измяна от перишите няма да има — заяви Кругава. — Вижте бързината на придвижването ни. Известени сме за предстояща опасност, тъй че бързаме да се съберем с армията на адюнктата. За наше щастие кралицата на Болкандо води легиона Евъртайн и гилките и се закле да ни даде цялата помощ, която може да поискаме. Кажете ми, притеснени ли са Ловците на кости? Що за враг се е появил в Пустинните земи, за да ги обезпокои толкова?

„Чак сега ли се сети да попиташ?“

— От последните два дни, Смъртен меч, единственият ни враг бяха рояците хапещи мухи.

— И все пак сте изпратена да ни намерите — изтъкна Кругава.

— Да.

— Следователно — продължи Смъртният меч — трябва да съществува някакво предчувствие за опасност, извън възможната измяна, което да оправдае такава спешност.

Кисуеър сви рамене.

— Нямам какво повече да ви кажа, Смъртен меч.

— И изминахте целия този път само за да потърсите уверение? — попита Гал.

— Да. Сигурно ви изглежда странно. На всички вас. Нямам отговор. Сметна се, че съюзът е застрашен — само това знам по въпроса.

Като че ли никой от тях не остана доволен. „Колко лошо. Какво повече мога да кажа? Сестра ми има лошо предчувствие, Фид непрекъснато повръща, а единственият висш жрец в състава на Тавори не е изтрезнял от Ледер. И онези мухи хапят ужасно.“

Рафала се върна с оседлан кон — дореста кобила, доста буйна на вид. Доведе я до Кисуеър.

— Прехвърли се, ако можеш.

Намръщена, Кисуеър измъкна ботушите от стремената и прехвърли десния си крак през гърба на коня. Рафала дръпна кобилата на стъпка напред и малазанката нагласи дясното си стъпало в дясното стреме, хвана рога на седлото от Седемте града, вдигна високо левия си крак — и задника си, разбира се — и след миг вече държеше юздите.

Прехвърлянето стана гладко и Рафала стисна устни, сякаш й се повдигаше от мисълта, че трябва да я похвали. Изостана назад, хванала юздите на бойния кон на своя воин, и след малко вече го отвеждаше.

— Знам къде — подметна Гал и се ухили.

Баргастът се изсмя грубо.

— Тръгвай с хундрилите — каза й Кругава. — Заведи ги при Ловците на кости.

„Богове на бездната — как да се измъкна от това?“

— Боя се, че само ще ги бавя, Смъртен меч. Този кон може да е отпочинал, но аз, уви, не съм.

— Спала ли си някога между коне? — попита Гал.

— Моля?

— Изпънат хамак, Кисуеър, с колове от палатки да разделят двата коня. Така си носим ранените в поход.

Всички тези жени, които я гледаха. Знаеха, виждаха онова, което мъжете не виждаха. „Показвате си острите малки зъбки, нали? Толкова доволни, че ме виждате как съм хваната в капана.“ Отвърна на Гал:

— Ако се стигне до тази необходимост, ще ви кажа, Боен водач.

— Чудесно. Да тръгваме тогава при моите Изгорени сълзи. Ваше величество, Смъртен меч, когато се срещнем отново, ще е в командната палатка на адюнктата. Дотогава, желая ви лек път и дано боговете ви гълтат прахта.

Кисуеър подкара с Бойния водач на изток и леко назад към яздещата в разтеглен строй основна колона. Щом се отдалечиха от авангарда, Гал заговори:

— Моите извинения, войник. Виждам, че сте махнали униформата си и че последното място, където искате да идете, е там, откъдето дойдохте. Но Смъртният меч е сурова жена. Нито един от Сивите шлемове на перишите никога не е дезертирал и ако изобщо някой се опита, сигурен съм, че няма да живее дълго. Тя ще действа от името на адюнктата независимо от последствията. Във всяка армия, в това число Ловците на кости, дезертьорството се наказва със смърт.

„Не е глупав в крайна сметка.“

— Заповядано ми беше да не издавам нищо, докато яздя сама, Боен водач, затова не нося нищо, което може да се свърже с униформа.

— А, разбирам. В такъв случай съм длъжен отново да се извиня, Кисуеър.

Тя сви рамене.

— Сестра ми е в онази колона, Боен водач. Как мога да не искам да се върна колкото може по-бързо?

— Разбира се. Сега разбирам.

Продължиха да яздят към Изгорените сълзи в дружелюбно мълчание. Тя се зачуди дали бе успяла да го излъже. Вярно, простотата не означаваше непременно глупост в края на краищата. Беше дала разумни отговори, със съвсем лек намек за обида. „Да, малко достойнство преди обидата, както често казваше майка ми, от това става чудесно оръжие.“

— Сигурен съм, че ще се зарадва да ви види отново.

Кисуеър го погледна крадешком, но не отвърна нищо.

Стълбове сиви облаци затулваха хоризонта на запад и Мейсан Джилани вече усещаше хладния освежителен полъх по лицето си. Беше започнала да спира коня си за кратък отдих на всеки две-три левги, но животното все пак изчерпваше силите си. Знаеше, че точно тази подробност убива повечето дезертьори. Преследващата група щеше да води резервни коне, докато побягналият глупак обикновено нямаше нищо освен собствения си кон.

Никой не я гонеше, разбира се, но колкото и да бе странно, това с нищо не облекчаваше чувството й за вина. Мястото й беше с отделението, да гълта прахта с тях и да ругае същите бръмчащи мухи. А ако нещата наистина бяха толкова зле, колкото бяха споделили някои, искаше да е там, до приятелите си, и да се изправи редом до тях срещу онова, което идеше. Но ето, че беше тук, тръгнала да търси… какво? За десети път този ден посегна да опипа малката кожена кесия на колана си, за да се увери, че си е там. Загубеше ли я, цялата мисия щеше да свърши с провал.

„Сигурно бездруго вече е провалена. Не мога да намеря това, което не мога да видя, с кесията или без нея.“

Виждаше дъжда пред себе си и почти нищо друго — сиво-синкави пелени, които се разгънаха под напора на вятъра и пометоха по земята. Поредната неприятност, сякаш не бяха се натрупали достатъчно. „Това е безсмислено. Търся призраци. Истински призраци? Може би. Може би не. Може би просто призраци, обитаващи в главата на адюнктата. Онези стари вещици на изгубен съюз и забравени обещания. Тавори, твърде много очакваш. Винаги си го правила.“

Дъждът заплющя в лицето й, капките завряха по земята като танц на обезумели мравки. Много скоро вече можеше да вижда само на няколко крачки пред себе си. Беше съвсем заслепена за онова, което търсеше.

Светът й се смееше.

„Безсмислено. Връщам се…“

Пред нея се изправиха пет фигури. Сиви като дъжда, мътни като разкаляната пръст и внезапни като сън. Тя изруга и задърпа юздите, за да усмири уплашения кон. Разхвърча се чакъл. Животното изцвили, копитата замлатиха в локвите.

— Ние сме, които търсиш.

Не разбра откъде дойде гласът. Ръката й стисна торбичката с кипящата пръст, дар от Атри-Цеда Араникт, и тя ахна от внезапната й топлина.

Всички до един бяха трупове. Т’лан Имасс. Потрошени, с липсващи крайници, с оръжия, провиснали от сякаш безчувствените ръце от кокал, увит в почерняла кожа. Дългите коси, мръсножълти и ръждивочервени, бяха полепнали около съсухрените им лица, по които дъждовната вода се стичаше като вечни сълзи.

Задъхана, Мейсан Джилани ги огледа поред, а после отрони:

— Само пет? Няма ли други?

— Ние останахме.

Стори й се, че го каза най-близкият до нея, но не можеше да е сигурна. Дъждът бушуваше около тях и вятърът стенеше, сякаш затворен в огромна пещера.

— Трябва да има… още — настоя тя. — Имаше видение…

— Ние сме, които търсиш.

— А призовани ли сте?

— Да. — И Т’лан Имасс по средата посочи кесията на колана й. — Теник е непълен.

— Кой от вас е Теник?

Съществото най-отдясно пристъпи напред. Всяка кост по него изглеждаше натрошена, с липсващи парчета. Безумна плетеница от пукнатини беше нашарила лицето му под шлем, направен от черепа на някакъв непознат звяр.

Мейсан заопипва връзките и най-сетне успя да откачи кесията. Подхвърли му я, но Теник не посегна да я хване. Кесията тупна в краката му и потъна в локвата.

— Теник ти благодари — каза онзи по средата. — Аз съм Уругал Прекършения. С мен е Теник Разбития, Бероук Тихия глас, Калб Безмълвния ловец и Халад Гиганта. Ние сме Необвързаните, които някога наброявахме седем. Сега сме пет. Скоро ще сме седем отново — в тази земя има паднали наши събратя. Някои отказват врага. Някои няма да последват онзи, който не води никъде.

Мейсан Джилани се намръщи и поклати глава.

— Объркахте ме. Все едно. Изпратиха ме да ви намеря. Сега трябва да се върнем при Ловците на кости — моята армия — там…

— Да, тя е ловец на кости, наистина — каза Уругал. — Ловът й скоро ще е пълен. Подкарай своя звяр. Ние ще те последваме.

Тя избърса водата от очите си.

— Мислех, че ще сте повече. — Подръпна юздите и обърна коня. — Можете ли да издържите с мен? — попита през рамо.

— Ти си знамето пред нас, смъртна.

Мейсан Джилани се намръщи още повече. Беше чувала нещо такова преди… някъде.

На четири левги на северозапад Онос Т’уулан изведнъж спря, за първи път от много дни. Нещо, не много далечно, бе докоснало сетивата му, но вече си бе отишло. „Т’лан Имасс. Странници.“ Поколеба се, щом по-далечната и съвсем различна вълна на принуда се върна, настойчива и отчаяна. Познаваше вкуса й. Знаеше го вече от седмици. Точно това бе търсил Ток-младши, това бе поискал от Първия меч.

Но той не беше вече приятелят, когото Ток познаваше някога, също както Ток не беше вече приятелят, когото помнеше самият Туул. Миналото бе едновременно мъртво и живо, но между двамата бе просто мъртво.

Призивите бяха малазански. Основаваха се на съюза, сключен много отдавна между императора и Логрос Т’лан Имасс. Някъде на изток чакаше малазанска сила. Опасност се приближаваше и Т’лан Имасс бяха длъжни да й дадат отпор, да застанат до старите си съюзници. Такъв беше дългът. Това бе мастилото на честта, вписано толкова дълбоко, че да зацапа безсмъртната душа.

Той се опълчи на повелята. Дългът беше мъртъв. Честта беше лъжа — виж какво бяха направили сенаните на жена му и на децата му. Тленността бе свят на измамата. Мръсната стая на ужас, скрита в къщата на живите, стените й зацапани и оплискани, тъмни петна по изкорубения под. Прах, струпана в ъглите, прах от късчета кожа и снопчета коса, рязани нокти и храчки. Всяка къща имаше своята тайна стая, където спомени виеха в сгъстената тишина.

Някога беше Логрос. Вече не беше. Вече имаше само един дълг и този дълг нямаше нищо общо с живота. Нищо не можеше да го отклони, нито желанията на Ток-младши, нито безумните домогвания на Олар Етил — о, да, знаеше, че тя е наблизо, твърде хитра, за да посмее да го доближи, след като много добре знаеше, че той ще я убие, ще я унищожи напълно. Искания и очаквания валяха като онзи далечен дъжд на югозапад, но всичко се отмиваше от него и не оставяше никаква следа.

Имало беше време, когато Онос Т’уулан бе избрал да застане близо до тленните хора. Когато бе обърнал гръб на своите и с това беше преоткрил чудесата на по-нежните чувства, насладите на другарството и приятелството. Благословения дар на смеха и обичта. А след това, накрая, бе постигнал прераждането си. Истински живот.

Онзи мъж бе отнел този живот по причини, които сам той едва можеше да проумее — порив на състрадание, най-пълната цена на човечност, заплатена с острието, забито в гърдите му. Оттече се сила, в посока различна от онази, която бе отнета от смъкващото му се тяло. Беше се взирал в света, докато всичкият смисъл не изгуби цвета си.

Бяха причинили неописуеми неща на трупа му. Оскверняването беше раната, нанасяна на мъртвия, и живите го правеха с безгрижна самонадеяност — не, те никога нямаше да лежат изстинали върху земята. Те никога нямаше да се издигнат от студената плът и кости, за да видят всичко, което е сторено на тялото, на доскоро единствения им познат дом. Изобщо не им хрумваше, че душата може да страда от призрачна болка, както тялото страда от отсечена ръка.

И избраните от него ближни просто бяха гледали всичко това. Казваха си, че душата на Туул си е отишла от това изтерзано нещо, разчленено сред оплисканите с кръв треви. Че смехът и подигравките никога няма да стигнат до невидими уши.

Можеха ли изобщо да предположат, че любовта сама по себе е толкова силна, че душата на Туул бе видяла също така окуцяването на жена му и последвалите изнасилвания? Че след като не бе могъл да намери децата си, накрая се беше отправил към долния свят — за да намери любимата Хетан, семейството си, да избяга окончателно от жестоките остриета на тленния свят?

„А ти ме върна, Ток. Моят приятел. Върна ме… към това.“

Не беше онзи мъж, повече не. Не беше и Първият меч. Не беше воин на Логрос. Не беше нито едно от тези неща.

Беше оръжие.

Онос Т’уулан продължи по пътя си. Призивите не означаваха нищо. За него поне. Освен това много скоро щяха да секнат. Завинаги.

Не съществуваше никакъв път, който да ги води през Пустинните земи. Никакъв път, който да ги поведе към съдбата им, каквато и съдба да се окажеше тя. Поради това ротите се придвижваха в разпръснати части по шест отделения и всяка рота бе отделена от другите, но в същото време достатъчно близо до тези от нейния легион, за да могат при необходимост да се съединят. Групите по шест отделения бяха сглобени според функциите им: морската пехота в ядрото, смесените части на тежките след тях, а извън тях редовната пехота, с леките отделения в периферията.

Огромната колона на обоза следваше свой маршрут, стотици теглени от волове фургони и блеещи кози, овце, добитък и родара, които скоро щяха да започнат да мрат от глад в тази безжизнена земя. Пастирски кучета обикаляха подопечните си стада, а покрай тях ездачи, на които бе поверено да карат стадата, следяха зорко за заблудени, избегнали кучетата животни — въпреки че нито едно не се отклоняваше.

Крила от пиконосци и конни стрелци пазеха колоната по фланговете. Отряди съгледвачи яздеха далече пред авангарда, докато други обграждаха южните флангове и ариергард, но не на север, където се придвижваха легионите и бригадите под командата на Брис Бедикт. Неговите колони бяха събрани в по-стегнат строй, ведно със собствения му обоз — голям почти колкото малазанския. Конницата на Блуроуз яздеше в широк фланг и пращаше съгледвачи дълбоко в пустините в непрекъснат кръг от сменящи се ездачи и коне.

Командир Брис Бедикт яздеше близо до челото на колоната си. Вдясно от него, на около двеста крачки, бяха малазанците. Вляво от него яздеше Араникт, следваха ги конни вестоносци. Топлината беше жестока и фургоните с вода бързо изчерпваха запасите си. Ледерийските стада мириди и родара можеха да се справят с тази земя по-добре от овце и добитък, но скоро дори и те щяха да започнат да страдат. Храната в началото на този преход през Пустинните земи щеше да е най-вече месо, знаеше Брис, но след това нещата щяха да се променят.

Какво имаше отвъд тази враждебна ивица мъртва земя? Според това, което бе успял да събере — слуховете до голяма степен можеха да компенсират липсата на преки сведения, — имаше нещо като пустиня, но се знаеше, че се пресича от кервански пътища, а отвъд нея бяха равнините на народа Елан, вероятно разклонение на оулите. Равнините Елан граничеха на изток с кралствата и градовете държави на Коланси и Пеласиарската конфедерация.

За Брис идеята да се преведе една армия първо през Пустинните земи и след това през пустиня беше пълно безумие. И в същото време самата невъзможност на това начинание по някакъв извратен начин го привличаше, а ако бяха във война с онези далечни кралства, щеше да означава дръзко нахлуване, което да им спечели легендарна слава. Разбира се, доколкото знаеше, нямаше никаква война и никакъв повод за война. Нищо не идваше от Коланси — освен злокобна тишина. Може би всъщност беше нашествие, но ако бе така, беше несправедливо. Никакви известни насилия, изискващи възмездие, нито намерения за враждебност от разрастваща се империя, на които трябва да се отговори. „Ние не знаем нищо.“

Какво става с душата на един войник, който знае, че е на несправедливата страна? Че той и другарите му са агресорите, носителите на дивачество и насилие? Тази мисъл притесняваше Брис, защото отговорите бяха лоши. „Нещо се прекършва вътре. Нещо вие. Нещо мечтае за самоубийство.“ А като командир, той щеше да поеме вината. Също като брат си Техол. Защото те бяха водачите, те командваха, те използваха живота на хиляди хора като пионки на някаква зацапана игрална дъска.

„Едно е да предвождаш войници на война. И едно е да ги изпратиш на война. Но ми се струва, че съвсем друго е да ги поведеш на война, която сама по себе си е престъпление. Трябва ли да сме безразлични към страданието, което ще причиним на своите и на невинните жертви в непознати земи?“

В сърцето му живееха имената на безброй изгубени богове. Много от тях бяха прекършили душите на своите поклонници. Много други бяха прекършени от лудостта на смъртните в неоправдани войни, клане и безсмислено унищожение. От двата вида, първите търпяха мъки в ужасяващи мащаби. Имаше, в самия край — трябваше да има — правосъдие. Не над падналите, не над жертвите, а над онези, които бяха предначертали съдбата им.

Разбира се, той не знаеше дали това е вярно. Да, можеше да усети страданието сред боговете, чиито имена таеше в себе си, но може би собственото му знание пораждаше тази болка и може би тази болка бе притежание на собствената му душа, прокълната да се гърчи в капана на състраданието. Може би той просто налагаше собственото си чувство за праведно наказание на онези отдавна мъртви богове. А ако бе така, с какво право можеше да го прави?

Тревожни мисли. И все пак легионите му продължаваха напред. В търсене на отговори на въпроси, които знаеше само адюнктата. Това отиваше отвъд доверието, отвъд вярата дори. Това бе споделена лудост и в нейния вихър бяха впримчени всички, каквато и съдба да ги очакваше.

„Би трябвало да съм по-силен. Нали? Аз водя, но мога ли истински да защитя? След като не знам какво ни очаква?“

— Командире…

Сепнат от мрачните си мисли, той изправи рамене и извърна очи към Атри-Цеда.

— Моля за извинение. Казахте ли нещо?

Араникт изтри потта от странно пребледнялото си лице.

— Мисля, че топлината ви е ударила — каза Брис. — Слезте и ще повикам…

— Не, сър.

— Атри-Цеда…

Видя вълната от ужас и паника, която изведнъж обля лицето й.

— Ние сме на грешно място! Командире! Брис! Трябва да се махнем оттук! Трябва да… ние сме на грешното място!!!

И в този миг гръм разтърси земята и тътенът заотеква безкрай…

Прашна буря или армия? Кенеб примижа срещу ярката светлина.

— Ефрейтор.

— Сър?

— Препусни към авангарда. Мисля, че видяхме хундрилите и перишите.

— Слушам, сър!

Щом вестоносецът препусна в галоп, Кенеб погледна наляво. Колоната на Брис се беше проточила леко напред — малазанците не бяха никак енергични този ден. Настроението беше мрачно, тягостно, дисциплината се разпадаше. Бучки киселина се бяха събрали тази сутрин в стомаха му, толкова болезнени, че докарваха сълзи в очите. Най-лошото бе отминало, но знаеше, че скоро трябва да потърси способен лечител.

Внезапен вятър лъхна в лицето му, понесъл миризмата на нещо горчиво.

Видя Блистиг да излиза от легиона си и да идва към него. Сега пък какво?

Банашар едва влачеше крака до тежко натоварения фургон. Главата му се пръскаше. Беше изсъхнал отвътре, изсъхнал като тази окаяна земя. Загледа воловете, лениво махащите им опашки, бръмчащия рояк мухи, ситната прах, вдигаща се нагоре около задниците и хълбоците на животните. Копитата тупаха по коравата пръст.

Чу някакво мърморене от бойците, крачещи на няколко крачки вдясно от него, и вдигна очи. Небето внезапно бе придобило болнав цвят. Лъхна го вятър с вкус на пясък, защипа очите му.

„Проклета прашна буря. Тя трябва да обяви почивка. Трябва да…“

Не, този цвят не беше както трябва. Усети стягане в гърлото, болка стисна гърдите му.

„Богове, не. Този вятър е дъхът на лабиринт. Това е… о, Червей на Есента, не!“

Олюля се и се разтърси от гърч. Заслепен от болката, се смъкна на колене.

Сержант Сънрайз пусна походната си торба и притича до падналия жрец.

— Ръмджъгс! Доведи Бейвдикт! Много зле изглежда…

— Пиян е — сопна се Суитлард.

— Не. По-зле е от това. Ръмджъгс…

— Отивам…

Земята под тях се разтърси от гръм. От безбройните животни в колоната се надигна рев. Някаква вълна сякаш мина през войнишките редици, обзети от мигновено колебание. Развикаха се гласове: „Какво е това?“, „Какво става?“ Не получиха отговори и суматохата нарасна още повече.

Суитлард се блъсна в Сънрайз и едва не го събори, докато се навеждаше до жреца. Чу несвързаното ломотене на стареца, видя как се люшка главата му, блъскана сякаш от невидими юмруци. Нещо оплиска опакото на лявата му ръка, той погледна и видя капки кръв.

— Блудния да ме бутне! Кой го намушка? Не видях…

— Аз не… не съм… хайде, помогни ми да го обърнем…

Тътенът се повтори двойно по-силен. Воловете забавиха. Колелата на фургона заподскачаха и запращяха. Сънрайз погледна към небето и видя само плътна златиста пелена от прах.

— Имаме си проклета буря… къде е Бейвдикт? Суит — иди го намери, а?

— Не искаше ли да ти помогна?

— Чакай — доведи Хедж — доведи командира — на тоя тук му избива кръв по цялата кожа! Направо през порите! Бързо!

— Става нещо — каза Суитлард.

Тонът й смрази Сънрайз до дъното на душата му.

Капитан Рутан Гъд вдиша накъсано, за да махне гаденето, и ужасът, който нахлу в него, го накара да посегне за меча. „Корените на Азата, какво беше това?“ Но не можеше да види нищо — прахта бе изпънала ръждив саван по небето и от всички страни войниците се тълпяха безредно, изгубили сякаш посоката си — но напред нямаше нищо, само пуста земя. Озъбен, Рутан Гъд смуши подплашения си кон напред и се изправи на стремената. С меча в ръка. От бялото, странно прозрачно острие се вихреше пара.

Зърна го с крайчеца на окото си. „Юмрук на Гуглата!“ Нишките чародейство, които бяха прикривали оръжието — на гъсти пластове, заплетени с древна магия — бяха разкъсани. Убийствен студ опари ръката му. „Тя отвръща. Тя отвръща… на какво?“

Измъкна се от колоната.

По хребета на хълмовете на юг се бе появила кипяща линия.

Грохотът се усилваше, идваше все по-близо. Бляскаше желязо, увенчано сякаш с диамантени късове, като зъби, заорали надолу по склоновете на далечните хълмове. Връхлитащата вълна заслепи очите му до болка.

Видя откъсващи се от авангарда ездачи. Бели флагове заплющяха на вдигнатите с върховете надолу копия. Пехотинците го зяпваха — него и проклетото му оръжие, други залитаха назад от жестокия студ, лъхащ по дирята му. Набедрениците на бронята му и гърбът на коня бяха покрити с ледена кора.

„Тя отвръща — както не е отвръщала никога досега. Богове на бездната, рожбо на Азата — надушвам… богове, не…“

— Строй се! Морската пехота — стегни редиците! Първа линия на билото — леката пехота! Разкарай се оттам, оттегли се!

Фидлър нямаше време да чака и не чакаше нищо. Не можеше никъде да види капитана, но беше все едно. Имаше чувството, че е глътнал сто бодливи водни кестена. Въздухът вонеше. Избута настрана замаяния Корик, след него пребледнялата Смайлс и зърна отделението напред.

— Балм! Детсмел — съживете лабиринтите си! Също Уидършинс… къде е Корд, намерете Иброн…

— Сержант!

Обърна се рязко и видя Фарадан Сорт — напираше с коня си през гъстата гмеж войници.

— Какво правиш? — извика тя ядосано. — Онова там е някаква чужда армия — пратихме парламентьори. Паникьосваш войниците.

Фидлър погледна Тар. Ефрейторът беше запазил самообладание.

— Погрижи се да стегнат редиците. Предай заповедта колкото се може по-бързо, разбра ли ме, ефрейтор?

— Да, сър…

— Сержант!

Фидлър си проби с лакти път до капитана, посегна и я дръпна от седлото. Загубила равновесие, тя изруга, размаха ръце и се стовари отгоре му. Паднаха и Фидлър изсъска в ухото й:

— Разкарай го тоя шибан кон и стой настрана. Пратениците ви вече са мъртви, макар още да не го знаят. Трябва да се окопаем, капитане, и то ВЕДНАГА!

Тя се надигна, почервеняла, и го изгледа вбесено. Но онова, което видя в очите му, я удари силно и рязко като шамар. Сорт се превъртя настрана и се изправи.

— Някой да махне оттук този кон. Къде е сигналистът? Вдигай знамената: готови за бой. Кръгова отбрана на хълма. Пехота — окопавай се, мунициите на втора полоса — действайте, проклети да сте!

Повечето проклети войници не правеха нищо друго, освен да му се пречкат. С ръмжене и ругатни, Ботъл си проби път до най-близкия фургон с боеприпаси, покатери се на него и се изправи.

Половин дузина пратеници на адюнктата препускаха в галоп към далечната армия.

Небето над чуждите воини гъмжеше от… птици? Не. „Риназан… и някакви по-големи същества. По-големи… енкар’ал? Вайвал?“ Толкова му призля, че бе готов да избълва вътрешностите си. Познаваше тази миризма. Беше се просмукала в мозъка му, откакто беше ровил в онази разкъсана палатка. „Тази армия не е човешка. Адюнкта, пратениците ти…“

Нещо ослепително се извиси в дъга от първата редица на една от далечните фаланги, проряза накъсана диря по земята и се стовари върху групата конни вестоносци. Тела изригнаха в пламъци. Горящи коне отхвърчаха назад и рухнаха сред облаци пепел.

Ботъл зяпна онемял. „Светата Порта на Гуглата!“

Синтър тичаше между войнишките редици колкото й сили държат. Най-после бяха започнали да се окопават, а обозът — с фургоните му, подкарани като стадо огромни зверове между конните стрелци и пиконосците — беше възвил на север, принуждавайки ледерийските сили да се раздвоят, за да го пропуснат през редиците си.

Това не беше добре. Виждаше как хаосът се разлива на вълна. От двете страни на огромните фургони пиките се накланяха и поклащаха, от натиска залитаха и падаха хора.

Не беше неин проблем. Отново погледна напред и видя авангарда, видя адюнктата, капитан Юил, Блистиг и Кенеб, и двайсетина души от почетната гвардия и щабен персонал. Тавори раздаваше команди и вестоносците се откъсваха и се понасяха в галоп. Нямаше много време. Никакво време нямаше. Далечните хълмове бяха погълнати от настъпващите в марш фаланги, десетина вече ясно видими и още прииждащи след тях — всяка формация изглеждаше внушителна. Пет хиляди? Шест? Тътенът отмерваше стъпките им, ритмичен и несекващ. Небето зад тях беше с цвета на жлъчка, крилати същества кръжаха над вдигащата се прах.

„Онези войници. Те не са хора. Не са човешки същества — богове на бездната, те са огромни!“

Стигна до авангарда.

— Адюнкта!

Покритата с шлем глава на Тавори се обърна рязко.

— Адюнкта, трябва да се оттеглим! Това е грешка! Това не е…

— Сержант. — Гласът на Тавори бе като острие на меч. — Няма време. Освен това единственият ни път назад е блокиран от ледерийските легиони…

— Пратете човек до Брис…

— Направихме го, сержант…

— Те не са хора!

Мрачните очи се впиха в нея.

— Да, не са.

— Те не искат нас! Ние просто се озовахме на шибания им път!

— Явно възнамеряват да влязат в бой с нас, сержант — отвърна адюнктата безизразно.

Изпаднала в паника, Синтър се обърна към Кенеб.

— Юмрук, моля ви! Трябва да обясните…

— Те са К’Чаин На’Рук, Синтър — каза Тавори.

Лицето на Кенеб бе придобило болезнено жълтия цвят на небето.

— Върнете се при отделението си, сержант.

Бързия Бен стоеше загърнат в коженото си наметало на трийсет крачки от малазанския авангард. Беше сам. На триста крачки зад него ледерийските роти обръщаха, за да оформят отбранителна линия. Бяха събрали обоза си с този на Ловците на кости и като че ли цял град с всичкия си добитък завърташе в кръг на север в отчаян бяг. Брис бе решил на всяка цена да защити това оттегляне. Висшият маг разбираше логиката в това. И че може би това е последният рационален момент за този ден.

Лош късмет. Тъп, жалък, мизерен лош късмет. Беше нелепо. Беше отвратително до невъзможност. Що за богове се бяха стълпили тук, за да завихрят такава лудост? Беше казал на адюнктата всичко, което знаеше. Веднага щом пастта на лабиринта беше зейнала, веднага щом земята затрепери под първите тежки стъпки на първата настъпваща фаланга. „Видяхме небесните им цитадели. Знаехме, че не са си отишли. Знаехме, че се събират.“

„Но онова бе твърде далече и така отдавна.“

Миризмата на маслата им тежеше, понесена от вятъра, който все още се изсипваше от лабиринта. Той виждаше отвъд ръждивото було дълбина, мрак, чието място не беше там.

„Дошли са тук, в Пустинните земи.“

„Били са тук и преди.“

Амбиция и страст се завихриха нагоре като пепел от клада. Изведнъж стана ясно, че нищо вече не е важно, нищо извън този миг и онова, което предстоеше да започне. Можеше ли някой да е предсказал това? Можеше ли някой да е проникнал през плътната неизвестност на бъдещето, за да се вреже погледът му в тази сцена?

Има времена, знаеше Бен, когато дори боговете залитат назад с окървавени лица. „Не, боговете не са нагласили това. Не са могли да разгадаят сърцето на адюнктата, онзи извор, пълен с всичко, което тя не иска да разкрие на никого. Ние винаги бяхме излъскания ашик, но в чия ръка щяхме да се озовем? Никой не знаеше. Никой не можеше дори да сънува…“

Стоеше сам, с лабиринтите, оживели и кипящи в него. Щеше да направи каквото може, толкова дълго, колкото може. А след това щеше да падне и нямаше да остане никой освен отдельонни магове и Атри-Цеда.

„Този ден ще видим смъртта на приятели. Този ден навярно ще се съберем с тях.“

Висшият маг Адефон Бен Делат извади от кесията шепа жълъди и ги разхвърля по земята. Примижа отново нагоре към дълбината отвъд булото, а след това към легионите На’Рук. Чудовищни в своята неумолимост. „Отвлечи едно от тях и то ще е безмозъчно. Събери ги хиляди и волята им ще стане едно… и тази воля е… богове на бездната… толкова студена…“

На’Рук бяха доста по-високи от човек и може би два пъти по-тежки. Малко от горната част на телата им можеше да се види дори когато се приближиха на около двеста крачки, защото бяха загърнати в дебели пластове излъскана кожена броня, покриваща горната половина на ръцете им и спускаща се над бедрата. Късите им опашки също бяха предпазени с броня, но от по-тънки люспи. Широки шлемове обгръщаха главите им и сплесканите муцуни се издаваха от набузниците. Съществата в предните редици държаха някакви странни на вид криваци, затъпени в края и увити с нещо като метални жици. На всеки десетина един крачеше превил гръб под тежестта на грамаден керамичен съд.

Редиците зад първата линия воини носеха алебарди с къси дръжки или ятагани. Всяка фаланга бе с ширина от поне сто воини и всички крачеха в съвършен строй, горната част на телата им наведена напред върху мускулестите крака на влечуги. Нямаше никакви бойни знамена и флагове, никакъв видим авангард от пълководци. Доколкото Рутан Гъд можеше да прецени, нямаше нищо, което да ги отличава един от друг.

Скреж вече искреше по цялото му тяло и ледът беше плъзнал дебел като броня, за да загърне коня под него. Животното вече бе мъртво, но ледът знаеше как да се отзове на командите му. Гъд яздеше на двайсетина крачки пред първата линия на малазанците и съзнаваше, че го гледат безброй очи, съзнаваше, че се мъчат да проумеят онова, което виждат — не просто тази дошла от друго селение армия, тъй явно решена да ги унищожи, но самия Рутан Гъд, там пред тях на кон обвит в лед, ледът — размътен от очертанията на фигурата, която бе погълнал.

Държеше меча Буревестник като продължение на десницата си — ледът бе пропълзял до рамото му, искрящ и изливащ се като вода същевременно.

Изгледа настъпващите На’Рук и изръмжа тихо:

— Виждате ме, да. Отличавате ме. Изпратете към мен своя гняв. Пръв и последен, поразете ме…

От безразборно разхвърляните по терена окопи зад него — злокобна тишина. Ловците на кости, присвити в траншеите, бяха толкова изненадани и стъписани от невъзможността на случващото се, че нито един вик на бойна ярост не изригваше, нито едно оръжие не заудря по ръба на щита. Макар да не се обърна да погледне назад, Гъд знаеше, че всякакво движение е спряло. Никакви заповеди не прокънтяха. Честно казано, нямаше и нужда повече от това.

По груба преценка над четиридесет хиляди На’Рук настъпваха към тях. Стори му се, че долавя ехото на грохот едва на няколко мига напред, все едно стените на бъдещето се сгромолясваха и изригваха ужас към миналото, към точно този момент, за да закънти оглушително в черепа му.

— Толкова по-зле — промълви той. — Беше такъв хубав ден.

— Дъх на Гуглата, кой е онзи там?

Адюнкта Тавори присви очи.

— Капитан Рутан Гъд.

— Това си помислих и аз — отвърна Лостара Юил. — Какво е станало с него?

В отговор адюнктата само поклати глава.

Лостара се размърда в седлото, ръката й посегна за ножа на колана и рязко се дръпна назад. „Мечът, тъпачко. Не ножа. Тъпият меч.“ Едно лице изплува в ума й. Хенар Вигълф. Щеше да е с Брис точно в този момент, готов да препусне със заповеди. Ледериите се бяха задържали отзад, оформяха два ясно очертани фланга като извивки на лък. Щяха да гледат сблъсъка на първите линии, а след това, надяваше се тя, бързо щяха да разберат самоубийствената лудост на това да останат срещу проклетите влечуги и Брис благоразумно щеше да оттегли армията си. „Махнете се оттук, в името на Гуглата — оставете всякакво снаряжение — просто бягайте. Не умирайте като нас, не давайте отпор само защото ние оставаме. Просто се махнете оттук, Брис — Хенар — моля ви. Умолявам ви.“

Чу тропот на копита, озърна се и видя Юмрук Кенеб — подминаваше редиците на окопалите се войници. „Какво прави?!“

Яздеше към капитан Рутан Гъд.

— Надуй рога, сигналист — извика Тавори. — Заповед към Юмрук Кенеб лично. Да се оттегли!

Плачевен вой проряза въздуха.

— Пренебрегва я — каза Лостара. — Глупак!

Бързия Бен видя Рутан Гъд и изпъшка. „Проклет да съм. Нахапан от Маел, изтърсен от курвата Неруз Буревестник. Кой можеше да знае?“

Но какво правеше той там, отпред? „Искаш да ги поемеш първи. Искаш да ги привлечеш към себе си. Искаш да дадеш на Ловците на кости още десетина мига, за да разберат с какво трябва да се справят. Капитан Рутан Гъд, или който и да си… богове, какво мога изобщо да кажа? Лек път, капитане.“

„Лек път.“

Кенеб изруга и заби дивашки шпорите в хълбоците на коня. Онзи отпред беше Рутан Гъд, а ако глупакът не бе това, което се беше преструвал, че е, то малазанците имаха нужда от него повече от всякога. „Би могъл да е някой проклет бог, но в самотна атака срещу тези твари ще бъде разкъсан на парчета. Рутан? Трябваш ни — който и каквото и да си — трябваш ни повече от всякога!“

Можеше ли да стигне навреме до него?

Капитан Сканароу срита един от войниците си и го натика обратно в плиткия окоп.

— Копай! — изръмжа му и погледът й отново се върна към блесналата фигура, препускаща към гущерите. „Тъп лъжлив кучи син! Буревестник? Невъзможно — те живеят само в моретата.“

„Рутан, моля те, какво правиш?“

Рутан Гъд видя първата редица на най-близката фаланга да снишава напред странните прътове и стисна зъби. „Тази идиотщина дано да подейства. Но, богове на бездната, наистина боли!“ Обърна коня си срещу На’Рук и вдигна високо меча.

Слънчевата светлина заблестя в леда.

Отзад и вляво към него се приближаваше ездач. „Горкият кучи син. Така става, като не изпълняваш заповедите.“ Заби шпорите в хълбоците на коня. От леда изригнаха искри. Животното се понесе напред.

„Жалки малазанци. Вижте ме и се запитайте: колко дълбоко можете да се окопаете?“

Фидлър зареди арбалета и пъхна внимателно стрелата с острилка на върха. След като всичко вече бе почнало, се чувстваше добре. Нищо повече не можеше да се направи, нали? Всичко беше блеснало от светлина, ярко очертано, цветовете на света наситени и невероятно красиви. Можеше да усети вкуса му. Вкуса на всичко.

— Всички, готови?

Присвитите в окопа бойци от отделението му отвърнаха с кимания и мърморене.

— Дръжте главите долу! — повтори Фидлър. — Ще чуем атаката, бъдете сигурни. Никой да не се показва, докато аз не кажа, ясно?

През няколко отделения Ботъл се надигна да погледне и извика:

— Гъд ги атакува! — И веднага клекна в окопа.

По цялата линия на морската пехота покрити с шлемове глави изникнаха от окопите като гъби.

„Мамка му!“

Кръмп беше закрил с тялото си купчина острилки, наредени като яйца на костенурки в плитка дупка на дъното на траншеята.

Иброн зяпна с ужас.

— Полудял ли си? Разпръсни ги по редицата, идиот!

Кръмп го гледаше, ококорил очи.

— Не, маг! Мои са си! Само това ми остана!

— Някой може да ги настъпи!

Но Кръмп клатеше глава.

— Аз ги пазя, маг!

Иброн се обърна рязко.

— Корд! Сержант! Кръмп тука…

Увитите с тел криваци в първата линия пламнаха като факли. Мълнии изригнаха от широките глави и по две змийски пипала се загърчиха във въздуха. От всяко оръжие едното пипало се изви на спирала назад и се заби в един от странните керамични съдове — дузина такива дъги за всеки съд. Вторите пращящи езици от нажежен до бяло огън сякаш запулсираха за миг, а след това се изпънаха напред, към връхлитащия обвит в лед конник.

Взривът погълна Рутан Гъд и коня му, отпра буци пръст и камъни от земята в широк раздран кратер.

Миг преди изригването и другите първи редове на фалангите бяха съживили оръжията си и докато мълниите избухваха, стотици огнени стрели изплющяха, за да поразят първата траншея.

Десетки тела полетяха във въздуха по цялата линия на полосата — всички онези, които се бяха показали над окопите, за да видят атаката на Рутан. Морски пехотинци, обезглавени или посечени на две през гръдния кош, се гърчеха в пръстта, камъните и късовете броня и въоръжение.

Ботъл се надигна за миг и видя как втора вълна от магия се понесе право към неговия окоп. Земята се разтърси с грохот, небесната синева се скри зад гъсти кипнали облаци, сред които хвърчаха разкъсани тела.

Ботъл се загърчи оглушал, дробовете му запищяха…

Нечия ръка се пресегна в тъмното и го дръпна. Тар. Викаше нещо, но Ботъл не можеше да го чуе. Все едно. Избута го назад и закима. „Добре съм. Честно. Нищо ми няма… къде е арбалетът?“

Кенеб се беше приближил твърде много. Взривът го порази с коня му и буквално ги раздра на късове. Иброн, плътно притиснат в насипа, видя как част от торса на Юмрука — рамото, ръката и няколко натрошени ребра — изхвърча към небето над стълб от прах.

Докато гледаше, зяпнал и невярващ, мълния нажежена до бяло магия го порази в гърдите, прониза го и раменете и главата му се изпариха.

Едната ръка на Иброн плесна Лимп по рамото и той изпищя.

Никой не го чу.

Бяха го видели, но бяха предпочели да го пренебрегнат. Бързия Бен потръпна, когато първите залпове мълнии заораха в траншеите. Гърмът разтърси земята и целият фронт на армията на Ловците на кости изчезна сред кипящи облаци прах, камъни и разкъсани тела.

Видя, че търтеите презареждат керамичните съдове. Колко време оставаше?

— Нямам представа — промълви той. — Жълъдчета, слушайте. По търтеите — онези с керамичните „гърбици“. Забравете другите… засега.

После закрачи към най-близката фаланга.

Фронтът на На’Рук беше на по-малко от сто крачки пред него.

Този път го удостоиха с внимание. Мълнията изприщи цялата дължина на фронта.

Конят се олюля като пиян и се изкатери по стената на кратера. Рутан Гъд тръсна глава, стиснал искрящото си оръжие. От зацапаната му димяща броня се посипа прах. Рутан изплю пясъка, задръстил устата му.

„Не е чак толкова зле.“

Точно пред него, на двайсет крачки, се извисяваше първата линия. Очите им блестяха като диаманти в сенките под ръбовете на пищните шлемове. Зъбите в зейналите им муцуни лъщяха като желязо.

Не бяха очаквали да го видят отново. Препусна към тях, за да ги поздрави.

— Арбалети, за бой! — изрева Фидлър. — Цели по гърбиците!

— По какво?

— По ония с гърнетата на гърбовете! Оттам идва магията!

Корик пропълзя по траншеята и се сви до Фидлър.

— Кой наднича да погледне, Фид?

— Аз — каза Коураб и задрапа нагоре по насипа. — Богове на бездната! Капитанът още е жив! Врязва се в тях…

Коураб продължаваше нагоре, явно решил да догони Гъд и да атакува цялата проклета фаланга, но Тар се пресегна и го смъкна долу.

— Стой на място, войник! Вземи оня арбалет… не, другия! Зареди шибаната стрела!

— Обхватът, Коураб? — попита Фидлър.

— Четирийсет и забавят, сержант — капитанът ги атакува!

— Не ми пука, ако ще Опонн да си е наврял ръжена в задника му — той е само един.

— Трябва да му помогнем!

— Не можем, Коураб. А и това е последното, което иска той — защо мислиш, че тръгна сам? Остави го, войник. Бедата чука на нашата врата. Корик, сега надничаш ти, броя до десет. Девет, осем, седем…

— Не ща да ми пръснат шибаната глава!

Фидлър завъртя арбалета към гърдите на Корик.

— Четири, три, две, едно — горе!

Корик изръмжа и се изкатери. Смъкна се почти моментално.

— Мамка му. Двайсет и пет и набират скорост!

Фидлър изкрещя:

— Всички готови! Гърнетата! Задръж… задръж… ОГЪН!

Хедж поведе Мостоваците си към най-задните траншеи.

— Не ми пука какво си мисли Бързака, винаги е имал гръб, никога не е влизал сам. Никога. А това сме ние, войници… стой там, Суитлард! Виж Ръмджъгс, тя дори не диша…

— Забравила е как! — изпъшка Суитлард.

— Помнете какво ви казах — напомни им Хедж. — Подпалвачите на мостове са посрещали и по-лошо от някаква сган късокраки гущери. Това не е нищо, ясно?

— Ще бием ли, командире? — попита Сънрайз.

Хедж го погледна. И се ухили.

— Не се съмнявай, сержант. Всички, провери мунициите и не забравяй да се целиш в гърнетата. Ще ги изчакаме още малко…

Взрив разтърси самия въздух, но отекна от редиците на На’Рук. Нагоре блъвна черен облак, като петно излято мастило.

— Богове, какво беше това?

Хедж се ухили още по-широко.

— Това, войници, беше Бързия Бен.

Мълнии изсвистяха от стотиците криваци на многобройните фаланги на На’Рук към втория, който се беше осмелил да ги нападне. Огнените стрели изплющяваха към него, но се отклоняваха — Бързия Бен ги отмяташе настрана. „А аз не съм Тайсхрен и това не е Пейл. Нямам никого зад себе си, тъй че продължавайте да ги мятате към мен, гущерчета проклети. Всичките ги хвърлете!“

Първите десетина реда от фалангата, която бе поразил, бяха изпопадали, някои още се гърчеха или се опитваха да се надигнат. Повечето обаче бяха застинали, телата им — изврели отвътре навън. Докато крачеше към оцелелите, Бързия Бен видя, че се събират, за да му се противопоставят отново.

Огромните ятагани и алебарди се вдигнаха за бой.

Бързия Бен напрегна сетивата си, докато не усети самия въздух около създанията, теченията, засмукани през хрилете към дробовете им на влечуги. Пресегна се, за да обхване колкото може повече от тях.

А след това подпали въздуха.

Мълниите отскачаха от Висшия маг, извиваха се в дъга към небето и изсвистяваха встрани.

Сержант Сънрайз изкрещя, когато една се изви и полетя на спирала право към Хедж. Хвърли се напред — три крачки, които сякаш разкъсаха всеки мускул в гърба и краката му. Беше Подпалвач на мостове. Беше мъжът, който винаги бе искал да бъде. Никога досега не се беше извисявал повече, не беше вървял по-изправен.

И всичко това — заради Хедж.

„Виждаш ли ме? Аз съм Сънрайз…“

Усмихваше се, докато се хвърляше на пътя на мълнията.

Сержантът на Хедж се взриви: ослепително бяло, след което остана само вихрушка от пепел. Войниците се разкрещяха. Хедж се обърна и извика:

— Всички долу! Залегни! Изчакваме… изчакваме!

„Майната ти, Бързак — това не е Пейл, знаеш го! И ти не си Тайсхрен!“

Рутан Гъд сечеше наляво и надясно, но проклетите същества го притискаха — бяха спрели атаката му. Тежките железни остриета пращяха и се хлъзгаха встрани от тялото на коня и от бедрата му. По бронята се виждаха пукнатини, но след всеки удар те заздравяваха отново. Мечът му се врязваше през шлемове и черепи, вратове и крайници, но На’Рук не отстъпваха, стягаха се все по-плътно и по-плътно около него.

Чу грохот някъде вляво от себе си и усети вонята на побеснели лабиринти, изригнали да причинят неописуеми неща. „Колко още ще можеш да се криеш, Бързак?“ Знаеше, че няма да дочака отговора. Събаряха го и го затискаха с тежестта си. Конят му залиташе, главата му се мяташе и потръпваше при всеки дивашки удар на ятаганите.

Останалите от фалангата подминаваха задържалите го бойци и всеки момент щяха да стигнат до първите траншеи. Успя да зърне от двете страни други настъпващи фаланги.

Четири остриета го поразиха едновременно и го надигнаха от седлото с трясък от натрошени парчета лед. Рутан изруга и се хвърли във вихъра от крака на влечуги и железни оръжия. А после ноктести стъпала замахнаха и затъпкаха. Удар в лицето го зашемети. Бяло. След това — благословен мрак.

Двайсет разтега. Оцелелите морски пехотинци се вдигнаха като един от първата траншея. Арбалетите пуснаха стрелите. Затрещяха шрапнели и засвяткаха запалители. Точно пред себе си Фидлър видя как стрелата му се плъзна покрай едно от гърнетата и се взриви точно зад главата на гущера. Шлемът изхвърча във въздуха, ръсеше мозък и кост във вихрена кървава диря. Гърнето почерня и избухна.

Ударната вълна го отхвърли назад и долу в окопа. Засипаха го късове броня и месо.

Останал без дъх, той заопипва с ръка да презареди. Още една, последната проклетия. „Трябва да се отърва от нея, преди всичко да е гръмнало като онези острилки по траншеята… богове, сдъвкаха ни…“

Над окопа притъмня.

Фидлър погледна нагоре.

Влечугите бяха дошли.

Коураб беше успял да презареди. Вдигна глава и видя един гигантски гущер, изправен над насипа. Зяпналата му паст все едно му се хилеше.

Металната стрела потъна в мекото гърло и щръкна зад черепа. Съществото залитна. Коураб хвърли арбалета и извади меча си. Замахна към левия пищял. Ударът едва не прекърши китката му, а оръжието се вряза дълбоко в костта и заседна.

Съществото все още стоеше изправено, но огромното му туловище затрепери.

Коураб се помъчи да изтръгне меча.

От двете му страни На’Рук се спускаха от насипа и скачаха в траншеята.

Замахът отдолу вдигна сержант Праймли във въздуха и той се понесе над желязното острие, кръвта му се плисна по земята като от ведро. Нелер изрева, хвърли се към лявата ръка на гущера, хвана я, надигна се нагоре и натика острилката между лъскавата гръдна плоча и мазната кожа. Изщракаха челюсти и захапаха лицето му. Пареща като киселина слюнка плисна в очите му. Нелер натика острилката още по-дълбоко, а след това натресе юмрука на лявата си ръка в бронята, точно върху нея.

Мълван Дрийдър, който тъкмо забиваше копието си в корема на гущера, пое удара, когато гърдите на съществото изригнаха. Глинен шрапнел раздра шията му. Нелер отхвърча назад, без дясна ръка и с обезобразено лице.

Тялото на Праймли се свлече на пет крачки встрани.

Гущерът рухна.

Други два се появиха зад него, вдигнали ятаганите си.

Дроуфърст отстъпи крачка назад, вдигна щита пред гърдите си и стисна меча. В същия миг Скълдет скочи покрай нея и се озова между двата На’Рук.

Покрай главата на коня й профуча мълния и муцуната и гривата му избухнаха в пламъци. Кожата се обели и запращя от устата до раменете и животното рухна. Лостара Юил успя да скочи назад и се превъртя. Пламъците близнаха лицето й и тя усети вонята от опърлената си коса. Огледа се. Десетина конници от свитата й бяха нападали, опечени в бронята си. Адюнктата се надигна сред касапницата, държеше меча отатарал.

— Доведете ми Кенеб…

— Кенеб е мъртъв, адюнкта — отвърна Лостара и се олюля. Светът се завъртя, после спря.

Тавори понечи да се изправи, но Лостара я хвана и я дръпна надолу.

— Не трябваше изобщо да си жива, Тавори. Стой тук — в шок си. Стой тук… ще намеря помощ…

— Бързия Бен… Висшият маг…

— Да.

Лостара се изправи над адюнктата, която седеше на земята като безпомощно дете, и погледна натам, където за последен път бе видяла Бързия Бен.

Беше унищожил цяла фаланга и там, където беше минал, пламъци от свръхнагрята плът, кожа и кост все още бушуваха като в пъкъл. Видя го, че крачи към друга фаланга. Небето над него се гърчеше и потъмняваше като оток.

От Висшия маг изригна магия и покоси фалангата. Разхвърчаха се лумнали в пламъци трупове.

— Виждам го, адюнкта… Не мога да…

Смраченото небе изведнъж блесна ослепително. Лостара видя как Висшият маг погледна нагоре, видя го как вдигна ръце… и мълнията удари. Взривът можеше да сравни със земята цяло жилищно каре. Дори фалангата на На’Рук на над трийсет разтега оттам бе пометена като стръкове жито.

Ударната вълна блъсна Лостара, отне й дъха и я оглуши. С ръце на лицето, тя рухна на земята.

„Перла?“

Сканароу се хвърли във втората траншея, където чакаха тежките пехотинци.

— Морската пехота е прегазена! Сигнал за отстъпление — и отворете място за оцелелите, пропуснете ги! Приготви се да държим тази линия!

Видя вестоносец, без кон, присвит зад обезглавения труп на един от тежките.

— Ти — намери капитан Кайндли. Видях авангарда да слиза надолу — и не знам къде е Блистиг, тъй че за мен командва Кайндли. Кажи му, че трябва да започнем оттегляне — не можем да удържим. Ясно?

Младият мъж кимна.

— Бегом!

Когато редиците на На’Рук удариха малазанската отбрана, Брис потръпна. Гущерите се изсипаха през първата линия траншеи като порой и започнаха да настъпват към следващата.

— Араникт…

— Мисля, че е жива, командире.

Брис се извърна в седлото и изгледа конните съгледвачи.

— Трябва да измъкнем адюнктата. Само доброволци.

Един от ездачите се промуши напред. Хенар Вигълф.

Брис кимна.

— Вземи резервни коне, лейтенант.

Огромният блуроуз отдаде чест.

— Щом ги вземеш — добави Брис, преди мъжът да се обърне, — препуснете към обоза.

Хенар Вигълф се намръщи.

— Няма да стоя тук и да гледам това клане — отсече Бриз. — Ще влезем в бой с врага.

Видяха как невероятно плътната стрела на мълнията проряза надолу от черното петно. Докато ударната вълна тресеше земята, Боен водач Гал вдигна ръка да спрат. Обърна се към Кисуеър, чието лице бе посивяло като пепел.

— Изпращам те до Смъртен меч Кругава — предай й, че малазанците са под атака и че хундрилите ще им се притекат на помощ.

Тя го зяпна.

— Боен водач…

— Тръгвай, войник. Ти не си хундрил — не разбираш от конен бой. Кажи на Кругава, че боговете днес са жестоки, защото няма да може да стигне до малазанците навреме.

— Кой е врагът им? — попита Кисуеър. — Вашите шамани…

— Са слепи. Знаем по-малко и от теб. Препускай, Кисуеър.

Тя обърна коня си.

Гал се изправи на стремената и се обърна към воините си. Извади тълвара си и го вдигна високо. Не каза нищо.

В отговор шест хиляди оръжия изсвистяха от ножниците и се вдигнаха към небето.

— Препусни напред, Рафала, докато видиш врага — нареди Гал.

Тя се понесе в галоп.

Гал поведе войската си след нея в бърз тръс. Тътенът се усили и жълтото небе помръкна в кафяво, накъсано от блясъци като рани.

Зачуди се какво ли прави жена му.

Беше по-лошо от сечене на дървета. Фидлър се отказа от опитите да сече през краката и започна да кълца кучите синове в сухожилията, присвиваше се ниско при посичанията на нащърбените оръжия и отскачаше встрани при замахванията отгоре. Оцелелите малазанци бяха изтласкани от първата линия окопи и сега се мъчеха да се оттеглят с бой към траншеите на тежката пехота.

Стрели от арбалети и лъкове свистяха от войсковите редици, подредени зад тежките, и прелитаха високо над главите на войниците в отчаяното им отстъпление. Повечето се трошаха в лъскавите метални плочи на бронята на На’Рук, но някои успяваха да я пронижат или намираха пролуки и тук-там настъпващите врагове падаха.

Но не падаха достатъчно. Фалангата бе като машина и поглъщаше всичко по пътя си.

Фидлър беше загубил „проклетията“ си и тежкия арбалет в първата траншея. Късият меч изглеждаше в ръката му жалък като трън. Едно странично перване беше отпратило шлема му във въздуха и по дясната му скула течеше кръв.

Видя как Корик заби меча си във врата на един На’Рук. Друг гущер се обърна зад него и вдигна алебардата си. Две стрели се забиха под мишниците му, гущерът се строполи напред и затисна Корик. Отнякъде изникна Смайлс.

— Свириха отстъпление! — викна Кътъл.

— Чух…

— Бързия Бен се прецака, Фид — тоя гигантски взрив…

— Знам. Забрави го — помогни ми да измъкнем отделението — тежките ще задържат, докато се прегрупираме. Хайде. Не виждам нито Коураб, нито Ботъл…

Трупове на На’Рук и човешки тела почти бяха затрупали Ботъл, но той не бързаше да се измъква изпод тях — още гущери газеха напред от всички страни.

„Дори не ги забавихме.“

„Бързак, какво стана с финеса ти?“

Успя да зърне късче небе и вайвала, зареян високо в него, нетърпелив да се спусне, за да започне своя пир. „Мила ми бабо, все казваше да не се пресягам много надалече. Затвори сега мъртвите си очи и не забравяй колко те обичах.“

Напусна тялото си и се понесе нагоре.

Коураб дръпна с все сила и изтръгна меча си от лявата очна кухина на влечугото, след това се пресегна и сграбчи отново глезена на Шоули… но тежкият беше спрял да крещи и когато погледна лицето му, Коураб видя, че е отпуснато и че очите му са изцъклени.

Редицата На’Рук се приближаваше. Коураб изруга и се обърна да побегне.

Окопът на тежката пехота бе точно пред него. Видя лицата под шлемовете и стиснатите за бой оръжия. Стрели засвистяха над главата му и трясъкът на муцуните изригна на порой зад него. Коураб забърза.

Кътъл го догони и продължиха бегом.

— Виждал ли си Тар?

— Видях го, като падна.

— Ботъл?

Коураб поклати глава.

— Смайлс? Корик?

— Фид ги прибра.

— Фидлър! Той…

Първата траншея точно зад двамата морски пехотинци изригна. Редиците На’Рук просто изчезнаха сред синкави облаци.

— Какво…

— Някой кучи син настъпи проклетия! — отвърна Кътъл. — Пада им се! Хайде!

Лицата под ръбовете на шлемовете пред тях бяха смъртно бледи — но тежките стояха, готови за бой. Двама се отдръпнаха и пропуснаха десантчиците.

Единият извика на Кътъл:

— Ония криваци…

— Разкарахме ги — ревна той в отговор. — Вече е само желязо.

И изведнъж по дължината на траншеята изригна мощен вик:

— СЛАВА НА МОРСКАТА ПЕХОТА!

И лицата около Коураб изведнъж потъмняха, лъснаха само зъбите. Мигновеното преображение отне дъха му. „Желязо, да. Знаете всичко за желязото.“

На’Рук бяха на пет стъпки зад тях.

Тежките се вдигнаха да ги посрещнат.

Гущерите излазиха от огромния кратер, зейнал там, където доскоро стоеше Бързия Бен, престроиха се и отново настъпиха. Хедж извъртя глава, както се бе присвил на земята, и огледа ледерийските легиони. Придвижваха се напред в тръс, с бавно снишаващи се в застъпващи се редове пики.

Изсумтя. „Добри оръжия са за тая работа.“

— Мостоваци! Слушай! Забравете Висшия маг. Той е пепел на вятъра. Ще поразмекнем гущерите за ледериите. Приготви мунициите. Един залп, когато кажа, и се оттегляме, а ако ледериите загреят бързо, ще ни направят път! Ако не, свивате вдясно — вдясно, чухте ли? И бягате, все едно Гуглата е по петите ви!

— Командире! — извика някой.

— Какво?

— Кой е Гуглата?

„Богове на бездната!“

— Просто един тип, дето не искаш да те гони по петите, ясно?

— А. Ясно.

Хедж вдигна глава. „Мамка му. Тия имат прътове и гърнета!“

— Провери мунициите! Мини на синьо. Чухте ли ме? Сините! И мериш в първата линия! Гърнетата, момчета и момичета, ония с белите буци на гърбовете!

— Командире!

— Гуглата да те…

— Чувам коне! От югоизток, мисля… Да, коне са!

Хедж се надигна. Видя как две гущерски фаланги плавно завиха натам. „О, богове…“

Гал се беше присвил над врата на коня. И също като малазанците видя най-грозния противник, който целият проклет свят можеше да му поднесе. И най-страшния. Но тия карета там нямаха пики, с които да отбият конна атака — и щяха да платят за това.

Още в първите десетина мига видя всичко, което трябваше да види.

Врагът прегазваше малазанската армия, изтласкваше я назад, посичаше стотици войници все едно, че бяха безпомощни деца. Истинска касапница. Едва една трета от фалангите всъщност беше влязла в бой с Ловците на кости.

Видя ледериите, придвижващи се по фланговете — оформяха настръхнали от пики стени като зъбци на трион, но все още не бяха влезли в стълкновение с врага. В края на фланговете се събираха конници, но все още се задържаха назад — необяснимо защо според Гал.

Точно на пътя на хундрилите две фаланги се събираха, за да оформят плътна защитна линия и да отнемат на Изгорените сълзи възможността да се врежат между каретата и да стрелят и на двете страни. Не се налагаше Гал да подава сигнали с ръка или да издава заповеди — първите му воини знаеха как да спрат, за да стрелят. Знаеха как да оставят пътеки, през които по-тежките копиеносци да се врежат дълбоко в поразените първи редици на врага — да се врежат и след това да се отдръпнат. Нямаше да могат да разбият тези фаланги — демоните бяха твърде големи и твърде тежко бронирани. Нямаше да се огънат пред една атака.

Това бе последният ден за Изгорените сълзи на Хундрил. „Деца мои, препускате ли с мен? Знам, че няма да останете назад. Бъдете храбри в този ден, деца мои. Вижте своя баща и знайте, че той се гордее с всички вас.“

Демоните в първата редица започнаха да вдигат някакви странни прътове.

Хедж видя как мълнията изригна от първата линия на На’Рук. Видя как огнените й зъбци се врязват в множеството на хундрилите. Атаката сякаш се стопи сред ужасяващ облак червена мъгла.

Призля му и той се обърна на гръб и зяпна небето. Изобщо не приличаше на небе.

— Подпалвачи на мостове, готови! Мунициите в ръка! Едно, две, три… МЯТАЙ!

Брис бе помислил телата, налягали по земята напред, за трупове. Изведнъж обаче те се надигнаха, четирийсет или петдесет всичко, и замятаха някакви неща по първата линия на На’Рук. Щом удареха вражеските воини, нещата се пръскаха и след миг улученото влечуго започваше да се гърчи от просмукалата се през бронята и кожата му течност.

Една от „гърбиците“ избухна и отхвърли назад няколко гущера. После друга, и друга. Изведнъж първите редици на фалангата се разбъркаха.

Брис се обърна към сигналиста.

— Атака! Свирете атака!

Роговете заехтяха.

Легионите тръгнаха в бърз тръс, с наведени пики.

Сапьорите тичаха към тях. Свърнаха бързо наляво, извън празната ивица между двете войски. Можеше и да успеят да се измъкнат навреме.

Ледерийският строй се втурна напред, гласовете се извисиха в оглушителен рев.

Зъбите на триона захапаха дълбоко — един, два, три реда, четири. Фалангата на На’Рук се огъна. И тогава между пиконосците се промушиха бойци с брадви и мечове, за да започнат свирепия ръкопашен бой.

Брис махна отсечено с ръка. Друг вестоносец се озова до него.

— Катапултите и тежките арбалети да се изтеглят горе на хълма откъм изток. Започнете анфилада. Конницата да осигури прикритие, докато открият огън.

Мъжът отдаде чест и препусна.

Брис погледна на югозапад. Като по чудо някои от конните воини бяха оцелели от магическите залпове и сега излизаха от прахта и дима и връхлитаха срещу първите редици на На’Рук. Атакуваха с нечовешка ярост и Брис не бе изненадан — онова, през което бяха преминали, щеше да лиши от разум всеки воин.

Зареди тиха молитва за тях към отдавна забравените богове.

Вдясно от него спря вестоносец.

— Командире! Западните легиони влязоха в бой с врага.

— И?

Мъжът изтри потта от лицето си.

— Избутаха ги крачка-две назад, но вече…

Брис разбра, че той не може да продължи, усети, че е на ръба да заплаче, и само кимна. Обърна се и огледа каквото можеше да види от малазанската позиция. Нищо освен тежко бронирани гущери: оръжията им се вдигаха и падаха, кръв се вдигаше на мъгла.

Но докато се взираше натам, забеляза нещо.

На’Рук вече не настъпваха.

„Вие ги спряхте! Кръв на боговете, що за войници сте вие?!“

Тежката пехота стоеше на позиция. Тежката пехота държеше траншеята. Умираха, но не отстъпваха нито крачка. На’Рук дращеха по разкаляния от кръв насип. Желязото се врязваше в тях. Сечаха алебарди, отбивани от щитове. Тела на влечуги залитаха назад и спираха напора на задните редици. Стрели на лъкове и арбалети се сипеха по врага от позициите зад траншеята.

А отгоре се спускаха десетки и десетки Локуи Вайвал и късаха с ярост покритите с шлемове глави на воините гущери. Други бързо връхлитаха, за да се счепкат със своите, и от небето валеше кръв.

Душата на Ботъл скачаше от тяло на тяло, стискаше здраво душите на Локуи Вайвал и ги запокитваше надолу върху На’Рук. Щом поредният вайвал полетеше надолу в касапницата, той се измъкваше от него, за да плени друг. Беше се изпънал до предела, за да награби колкото може повече наведнъж — десетки същества; вонята на кръв и всичко, което виждаха долу, ги беше побъркало. Трябваше само да скъса въжетата на задръжката им, да ги освободи и да ги хвърли по най-близките врагове, които не бяха вайвал.

Когато нападаха свои, не ги спираше. „Колкото повече мъртви вайвал, толкова по-добре.“

Но се чувстваше разкъсан. Усещаше ума си раздран. Не можеше да продължи дълго това.

И все пак не спираше.

Тар огледа навъсено скупчените морски пехотинци.

— Лимп, къде са твоите?

— Мъртви. Само аз и Кръмп останахме.

— Ръфъл?

Кръглоликата Ръфъл поклати глава.

— Разделихме се. Видях, че Ским загина, нищо повече…

— Защо ми седите тук тогава? Морска пехота, стани — тежките там умират и не отстъпват. Релико! Вдигай Вастли — всички идвате с мен!

И морските пехотинци мълчаливо се заизправяха. Целите в кръв. Грохнали от умора.

Вдигнаха оръжията си и с Тар начело тръгнаха към траншеята.

Недалече от тях Ърб огледа щита си и отпра едно почти отсечено парче. Хелиан стоеше на колене до него, задъхана, лицето й бе зацапано с кръв и бълвоч, гърдите й също. Беше му казала, че не знае чия е кръвта. Той я погледна и видя коравото й лице, коравия поглед в очите й. Зад нея се бяха събрали още войници.

— Правим каквото каза Тар, бойци — заяви Ърб. — Връщаме се. Хайде.

Щом тръгнаха към траншеята, Хелиан едва не го избута зад себе си.

Хенар Вигълф дръпна юздите — вече ясно виждаше нападалите коне и разпръснатите овъглени тела на върха на хълма, където доскоро бе командният пост на адюнктата. Скочи от коня, извади двата си меча и затича нагоре по склона.

Щом стигна билото, видя четири На’Рук — идваха по другия склон.

Лостара Юил и адюнктата лежаха почти една до друга. Сигурно бяха мъртви, но трябваше да провери. Първо обаче имаше друга работа.

Хвърли се напред.

Събуди я трясък на желязо. Лостара примига и се помъчи да си спомни какво бе станало. Главата я болеше и усети засъхнала кръв по ноздрите си, пукот в ушите си. Извърна глава и видя лежащата до нея адюнкта.

Дишаше.

„А, добре.“

Върху нея падна сянка.

Тя се надигна рязко и видя отстъпващия към тях Хенар Вигълф. От рана в гърдите му шуртеше кръв. Три На’Рук го притискаха.

Хенар падна по гръб почти в краката й.

Лостара се изправи и извади оръжията си.

Той я погледна и мъката в очите му я остави без дъх.

— Съжалявам…

— Ще живееш — отвърна му тя и го прекрачи. — Стегни се, човече — това е заповед!

Той успя да се надигне на лакът.

— Капитане…

На’Рук бяха вече почти до нея, клатушкаха се от раните си. Зад тях обаче идваха още десетина.

— Запомни, Хенар: не правя това за всеки!

— Какво?

Тя пристъпи напред, вдигнала оръжията.

— Танца.

Старите умения се върнаха все едно я бяха чакали, чакали бяха този единствен миг, в който тя най-сетне щеше да се събуди — може би за последен път. Все едно. „За теб, Хенар. За теб.“

Танцът на Сянката бе за това.

Тук.

Сега.

Хенар гледаше невярващо.

На една левга на юг Кисуеър изпълзя встрани от падналия си кон. Дупка на язовец, може би лисича. Но предните крака на коня бяха счупени и цвиленето му пронизваше въздуха.

Левият крак на Кисуеър беше огънат на четири места. Счупена кост стърчеше от гамашите й. Тя извади ножа си и се обърна към коня, очите й се спряха на пулсиращата артерия на шията му.

Все едно. Всички бяха мъртви. Дори да бе успяла да стигне до Смъртния меч и онази луда огнекоса кралица, щеше да е все едно.

Погледна нагоре. Небето беше плът и тази плът гниеше пред очите й.

„Синтър. Бадан.“

„Ловци на кости… Адюнкта, щастлива ли си? Ти ни уби всички.“

„Уби ни всички.“

Бележки

[1] Kisswhere — „Целуни къде?“ — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Прах от мечти (28)

Метаданни

Данни

Прах от мечти

Информация

История

Сваляне / Връзки

23.

Стивън Ериксън
Прах от мечти (28)