Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dust of Dreams, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Ериксън. Прах от мечти
Серия Малазанска книга на мъртвите, №9
Американска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.
ИК „Бард“ ООД, 2010 г.
ISBN: 978–954–655–153–5
История
- —Добавяне
22.
Това е древно търпение
по корем в тинята
покрай брега с лиани.
Всеки трябва да премине
реките придошли.
Блуждаят ярки цветове
край нас надолу
към гърча на мангрови дървета
закотвени сред топлото море.
Но нищо няма да се гмурне
в кипящите вълни
да гони дръзката им прелест.
Кръжим смутено на ръба
в очакване на пристъпа —
внезапен порив към незнайно бъдеще.
Реките придошли
сънуват за червените пасажи
и гущерите ще се хранят
както винаги.
Гъмжим безчет,
вълнението трескаво,
паническият път
по гърбовете на обичани,
бащи и майки,
драскачите изписват
списъци живот:
отпора плътен,
напиращата страст.
С търпение прадревно
Езикът все набъбва
и всички имена изписани са
в зъбати челюсти —
напираме, катерим се,
въртим очи и ни зове
брегът далечен,
и бъдещето крие в гънките си
местенце и за нас.
Но се разгъва
на реката свитъкът,
надигнала се в гладния сезон,
и се въргалят гущерите тлъсти
в следобедния зной.
И вижте ме сега в прашинката
на погледа им муден —
аз вече чакам с тях
прииждащите дъждове.
Децата скитат. Децата вървят така, все едно бъдещето не съществува. При възрастните годините зад теб те принуждават да се съсредоточиш върху онова, което те очаква напред, но с децата не е така.
Миналото беше мъглявина от смътни усещания, бъдещето беше бяло като лицето на слънцето. Това, че го знаеше, не й носеше утеха. Бадале все още беше дете, стига човек да си я представеше на определена възраст, но вървеше като старица, залиташе и куцаше. Гласът й дори беше като на стара жена. А сивата мътилка зад очите й не можеше да се съживи.
Имаше някакъв смътен спомен, а може би беше измислица, как се взира в някаква стара жена — баба навярно, или стара леля. Лежеше повехнала и съсухрена в легло, загърната с вълнени одеяла. Все още дишаше, още мигаше, още слушаше. И все пак очите — нетрепващият им почти стъклен поглед — не издаваха нищо. Погледът на умиращ. Очи, които бавно изпускат от хватката си ръба на живота и скоро ще се спуснат в бездната на смъртта. Захранваха ли мисли тези очи? Или всичко се беше свело до смътни отпечатъци, цветни петна, размътени движения — все едно с приближаването на смъртта човек се връща към начина, по който изглеждат нещата за новородено? Можеше да си представи очите на бебе в миговете и в дните след като се е появило на света. Виждат, но и не виждат, лице от фалшиви усмивки, невинността на незнанието.
Беше коленичила до едно безименно момче, на самия край на Кристалния град, и се взираше в очите му. Знаеше, че и той я вижда, но нищо друго не знаеше. Беше отвъд изражението (о, ужасът на това да видиш човешко лице отвъд изражението, да се чудиш кой е затворен вътре и защо отказва да изпълзи навън). Той също се беше взрял в нея — това поне можеше да го види — и задържа погледа й, сякаш искаше близост в последните мигове от живота си. Нямаше да извърне очи, никога. За нея този дар бе малък, но беше всичко, което можеше да даде, а за него навярно беше всичко.
Толкова просто ли беше? Нима в смъртта си й поднасяше неизписана плочка? На която тя можеше да надраска всичко, което си поиска, всичко, което би могло да облекчи собственото й терзание?
Щеше да намери тези отговори, когато наближеше собствената й смърт. И знаеше, че тя също ще остане смълчана, взряна, неиздаваща нищо. А очите й щяха да се взират едновременно отвъд и навътре, и взирайки се навътре, тя щеше да намери своите истини. Истини, които принадлежаха на нея и на никой друг. Кой мисли за щедрост в онези последни мигове? Щеше да е надмогнала всякакво желание да облекчи нечия чужда болка.
И това бе най-дълбокият страх на Бадале. Да си толкова егоистичен в мига на смъртта.
Дори не видя кога животът е напуснал очите на момчето. Този миг, сам по себе си, се беше оказал дълбоко лично откровение. Разбирането последва бавно, несигурността натежа, докато тя осъзнаваше, че очите, в които се взира, вече не излъчват никаква светлина. „Няма го. Той си отиде.“ Слънчевата светлина проряза пътеки по призмите от кристални стени и сложи на застиналото му лице маска с цветовете на дъгата.
Едва ли беше на повече от десет години. Беше стигнал чак дотук, за да падне на самия праг на спасението. „Какво знаем ние, живите, за истинската ирония?“ Гладката кожа на лицето му се беше изпънала над костите. Огромните му очи бяха сякаш на някой друг. Миглите и веждите му се бяха изгубили.
Дали си беше спомнял далечните мигове преди този поход? Онзи друг свят? Съмняваше се. Самата тя беше по-голяма, а помнеше толкова малко. Накъсани спомени, смътни сънища, изпълнени с невъзможни неща. Гъсти зелени листа — градина? Амфори с лъскави хълбоци, нещо чудесно в устата. Език, по който няма рани, устни без пукнатини, блеснала усмивка — истински ли бяха всички тези неща? Или бяха рожба на необузданите й сънища, които я терзаеха вече ден и нощ?
„Израстват ми криле. Летя през света, през много светове. Летя през рай и оставям след себе си опустошение, защото се храня с всичко, което виждам. Всичко поглъщам. Аз съм откривателят и унищожителят. Някъде там ме очаква голямата гробница, сетният дом на душата ми. Тепърва ще я намеря. Гробница, палат, когато си мъртва каква е разликата? Там ще обитавам вечно, обгърната от неутолимия си глад.“
Беше сънувала деца. Загледана надолу от много високо. Гледаше как вървят, десетки хиляди. Имаха добитък, мулета и волове. Много от тях яздеха коне. Блещукаха ослепително на силната слънчева светлина, сякаш носеха всички съкровища на света на гърбовете си. Деца, но не нейни деца.
А после денят свършваше и мракът се процеждаше към земята, и тя сънуваше, че най-сетне е време да се спусне, да закръжи със стон надолу във въздуха. Щеше да удари бързо и по възможност — невидяна от никого. Магия имаше там долу, в онзи огромен многорък лагер. Трябваше да ги избегне. Наложеше ли се, щеше да убие, за да замълчат, но не това бе истинската й задача.
Сънуваше как очите й — имаше повече очи, отколкото трябваше да има, но все едно — се впиват в двете горящи петна, които търсеше. Ярки златисти пламъци — следеше ги вече от дълго време, за да изпълни повелите, които й бяха дадени.
Спускаше се към децата.
За да открадне огън.
Странни сънища, да, но като че ли съществуваха неслучайно. Делата, които се извършваха в тях, имаха цел и това бе много по-реално от всичко, което можеше да постигне.
Квидаторите бяха прогонени. С песен, със стихове, с думи. Брейдерал, предателката сред тях, беше изчезнала някъде из града. Рут наглеждаше оцелелите от ребърчатата змия и всички спяха в прохладни стаи в сгради с изглед към широк фонтан, в центъра на който от очите на кристална статуя сълзеше най-сладката вода. Така и не стигаше да се напият — басейнът на фонтана беше нашарен с пукнатини, които я изпиваха с несекваща жажда. Но за всички имаше достатъчно, за да останат живи.
Зад една пищна сграда намериха овощна градина с дървета, каквито никой не беше виждал. Клоните бяха отрупани с плодове, дълги и обвити с дебела кожа с цвят на пръст. Месото вътре беше меко и невероятно сочно. Пълнеше стомаха, без да причинява болки. Бързо ги изядоха всичките, но на следващата сутрин Садик намери друга градина, по-голяма от първата, а после още една. Гладната смърт бе избегната. Засега.
Разбира се, продължаваха да изяждат онези деца, които по някаква причина продължаваха да умират — никой не можеше да помисли да хабят каквото и да е. Никога повече.
Бадале вървеше по празните улици, все по-близо до центъра на града. Самият център беше зает от дворец, единствената сграда в града, която бе унищожена систематично, разбита сякаш с гигантски млатила и чукове. От купищата натрошени кристали Бадале си бе избрала един тънък и остър, дълъг колкото ръката й до лакътя. Увила беше с дрипи единия край и сега го носеше като импровизирано оръжие.
Брейдерал все още беше жива. Брейдерал все още искаше смъртта им, на всички. Бадале бе решила първа да я намери. Да я намери и да я убие.
Докато вървеше, си шепнеше едни свои особени стихове. Стиховете за Брейдерал. Стиховете й за убийство.
Къде е моето дете на правдата?
Имам нож и той ще проговори
на самото сърце.
Къде е моето дете на правдата?
Заплю то праведно
света, поискал му да коленичи
в робство.
Къде е моето дете на правдата?
Искам да прочета доказателството
за това, което твърдиш, че заслужаваш.
Ще видя ножа ти.
Къде е моето дете на правдата?
Нека се срещнат оръжията ни.
Ти може да искаш всичко.
Аз искам само теб.
Беше се спуснала в сънищата си. Беше откраднала огън. Никаква кръв не бе пролята, никаква магия — съживена. Децата продължаваха да спят, без да виждат нищо, блажени в невежеството си. Когато се събудеха, щяха да се обърнат към изгряващото слънце и да продължат по пътя си.
Само по тази подробност знаеше, че тези деца са всъщност чужди.
Беше гледала момчето, докато животът го напусна. След това, с Рут, Садик и още двадесетина, го беше изяла. Дъвчеше жилавото кърваво месо и си мислеше за онзи поглед в очите му. Разбиращи, спокойни, неиздаващи нищо.
Един празен поглед не може да обвинява. Но празнотата сама по себе си е обвинение.
Нали?
Когато погледна града, който бяха открили в ядрото на Стъклената пустиня, в първия момент Садик повярва, че вижда творението на собствения си ум, скица, изрисувана в колосален мащаб, но в кристалната си форма градът все пак бе същият като онова, което оставаше затворено в черепа му. За да потърси доказателство за тази идея, той остави другите, дори и Бадале, и тръгна да проучи — не от улица на улица, а надолу.
Скоро откри, че по-голямата част от града е под земята. Кристалите се бяха вкоренили дълбоко и светлината, пленена в призматичните стени горе, отпращаше надолу по-дълбоки, по-меки цветове, които се лееха като вода. Въздухът беше прохладен, безвкусен, нито сух, нито влажен. Садик имаше чувството, че е навлязъл в свят между два дъха, че се движи в тази мигновена зареяна неподвижно в нищото пауза и че дори приглушеният плясък на босите му ходила не може да наруши царящото усещане за вечна колебливост.
В самата основа имаше огромни пещерни кухини, на десетина или повече етажа под повърхността, с кристални стени и сводести тавани. Когато влезе в първата, Садик разбра тайното предназначение на този град. Не беше достатъчно да се построи място, в което да се живее, място, изпълнено с носещите утеха тълпи от твоята раса. Не беше достатъчна дори ежедневната потребност да се твори красота — прелестните фонтани, изящните градини с безукорните им редици стари дървета, стаите с изумителна светлина, където слънчевият блясък бе пленен, за да придобие нови цветове, високите статуи с озъбени демони със строги и неумолими изражения, и с вълшебството, с което слънцето врязваше вертикални зеници в блесналите им очи — сякаш статуите продължаваха да бдят, живи вътре в точно изсечения прозрачен камък. Всичко това не беше достатъчна причина да се построи такъв град. Същинската тайна се криеше тук долу, затворена и обречена да оцелее, докато не дойде самото забвение, за да погълне слънцето.
Горе на повърхността сградите, куполите, шпиловете и наклонените кули, стаите и площадите, и спиралните стълбища: всички те издаваха съвършеното съчетаване на един-единствен огромен механизъм. Машина от светлина и цветове. Но не просто светлина, не просто цветове.
Садик навлезе в подземието, останал без дъх от почуда.
Всеки ден, всеки миг, в който успееше, Садик слушаше думите на Бадале. Слушаше и гледаше и всичко, което чуваше и виждаше, минаваше през повърхността му, изместваше се и отскачаше, свито и нагънато, докато не стигнеше до пещерите на паметта му, където нещата се преобразуваха, точни и безукорни, обречени да продължат да живеят, сигурни в своето съвършенство, докато самият Садик оставаше жив.
Но този град бе надвил тленността и, осъзна той, беше надвил и времето.
Далече горе слънчевата светлина захранваше спомените на града — целия живот, който бе побирал някога в своите зали и коридори, по своите улици и площадите с техните фонтани. Хаотичните ъгли на стените гъмжаха от сцени, смътни и призрачни — не за Рут и децата, които сега обитаваха горе, а за обитателите отпреди много, много време, съхранени тук за вечността.
Бяха високи, с кожа с цвят на лишей. От долните им челюсти стърчаха бивни, устите им бяха с тънки устни. Мъже, както и жени, носеха дълги свободно падащи дрехи, боядисани в тъмни, но наситени с живот цветове. Носеха плетени от сива кожа колани, без оръжия, и Садик никъде не можеше да види броня. Това беше мирен град и навсякъде имаше вода. Стичаше се по стените на сгради, кипеше в басейни около фонтани. Пищно разцъфтели градини вплитаха щедрите си цветове в стаи и колонади.
Садик обикаляше пещера след пещера и виждаше всичко, което е било някога, но никъде не можеше да намери онези мигове, които трябваше да са предшествали смъртта на града — или по-скоро упадъка на расата с бивните и на богатата й култура. Нашественици? Пустинни диваци? Не можеше да намери нищо освен низ от безкрайни сякаш дни на съвършенство и безметежно спокойствие.
Сцените сякаш се слягаха в ума му, впечатваха се сякаш в собствения му кристален мозък и той започна да осъзнава подробности за неща, които нямаше как да е знаел. Започна да открива името на града. Гледаше статуите и разбираше, че всички те са посветени на един и същи индивид и че различията идват само от гледните точки на скулпторите и тяхната дарба на творци. А докато се приближаваше към онова, което знаеше, че е центърът на града, неговото най-съкровено сърце, започна да вижда други същества. В сцените, в привидно мирно съществуване с другите, започнаха да се появяват огромни двукраки влечуги.
За тях беше говорила Бадале. Тези, които бяха намерили града, но Садик вече знаеше повече от нея. Бяха го намерили, да, но с него бяха намерили и обитаващите го — тези, които го наричаха свой дом.
Наричаха се Джагът. Завърнали се към този начин на съществуване, в градовете, които бяха изоставили преди много време. Привлечени към един смирен мъж, полукръвен. Привлечени към неговата огромна машина от спомени, това място, което той бе създал със собствената си ръка. Това, което не притежаваше вътре в себе си, той бе съградил около себе си. За да задържи всичко, което е той.
Градът се наричаше Икариас.
Продължи по лъкатушещ коридор, потънал в сумрачни цветове, и се озова в погребаното сърце на града.
И извика.
Пред него, в камера по-голяма от всички досега… Мрак. Разруха. Корените бяха мъртви, незахранени от светлината горе. Пукнатини бяха раздрали кристалите.
„Разбито. Сърцето му е разбито.“
Брейдерал седеше, обгърнала коленете си с ръце, в ъгъла на малка стая на четвъртия етаж на една кула. Избягала бе от децата и бе останала сама със своята скръб и терзание. Беше привлякла сродниците си към тяхната смърт. Трябваше да убие Бадале много отдавна, още в първия миг, в който усети силата й.
Бадале беше разбила Инквизиторите. Беше взела собствените им думи и им ги беше хвърлила обратно, и драгоценната кръв се бе изляла по осеяната със скакалци земя. Поне двама от тях бяха загинали, а другите двама се оттегляха с тежки рани. И да дишаха все още, някъде там отвън, нямаше да е задълго. Нямаха никаква храна, никаква вода и подслон, а всеки ден слънцето нажежаваше небето до огън.
Бадале трябваше да умре. Брейдерал бе нападнала една градина, все още неоткрита от другите. Усещаше как силата й се връща, коремът й бе пълен за първи път от месеци. Но чувството за вина и самотата бяха отнели цялата й воля. Още по-лошото бе, че самият град я убиваше. Силата, все още затаила се тук, беше враждебна към Форкрул Ассаил. Сила, ненавистна за правдата — можеше почти да вкуси презрението й.
Търсеха ли я? Вярваше, че да. И ако я намереха, щяха да я убият. Щяха да откъснат плътта от костите й и да ядат, докато стомасите им се подуят. А може би така щеше да е справедливо. Справедливостта, признаваща цената на провала.
Все пак, ако можеше да убие Бадале… Сам Рут нямаше да може да й се противопостави. Садик не беше нищо повече от паленцето на Бадале. Изправена над хладния труп на Бадале, Брейдерал можеше да заповяда на другите да се подчинят. Да се предадат, да коленичат… да умрат. Не искаха ли точно това? Най-съвършения мир от всички.
Чу звуци някъде отвън, вцепени се и затаи дъх. Надигна се присвита и боязливо пристъпи до прозореца с изглед към развалините на двореца. Надникна навън.
Бадале. Държеше кристален меч — но не какъвто и да е къс, не: беше от самия дворец. Блестеше в ръката й толкова ослепително, че Брейдерал се дръпна назад и потрепери от болка. Дворецът бе унищожен, но по някакъв начин продължаваше да живее.
Мразеше този град.
„А сега Бадале е тази, която идва да ме убие. Ще забие кристалното острие в гърдите ми и то ще пие дълбоко.“
Трябваше да се скрие.
Бадале долови движение в една от кулите, погледна натам и за миг зърна едно лице, което се отдръпваше от малък прозорец на четвъртия етаж. Време ли беше? Толкова скоро?
Можеше да изригне силата на гласа си. Знаеше, че може да принуди Брейдерал сама да дойде при нея. Беше успяла да надвие четирима възрастни Квидатори. Едно тяхно дете, слабо и самотно, нямаше да може да се защити.
Но искаше тази смърт да е безмълвна. В края на краищата битката между тези две сили на праведност вече бе решена. Мирът на смъртта бе отхвърлен. „Но ние, разбира се, водим тази война от самото начало. И я спечелихме. Свърши се.“
Щяха ли вечно да живеят тук, тогава? Можеха ли да ги изхранят градините? Какво щяха да правят? Простото оцеляване достатъчна причина ли беше да продължат да живеят? А сънищата? Мечтите? Що за общество щяха да създадат?
„Не, това не е достатъчно. Не можем да останем тук. Не е достатъчно.“
„Убийството на Брейдерал няма да постигне нищо. Не. Имам по-добър отговор.“
Бадале повиши глас:
— Дете на правдата! Този град не е за теб! Ти си прогонена! Върни се при своите, ако можеш! МАХНИ СЕ!
Чу немощен плач от кулата. Квидаторите ги бяха прогонили от домовете им, от семействата им. Значи бе справедливо и тя сега да прогони един Квидатор от своя дом. „Моят дом, моето семейство. Не нейното, никога не е било нейно. Това семейство е моето. И където и да са, те са моят дом.“
Приключили бяха с Брейдерал.
Тръгна да се върне при Рут, Хелд и Садик. Имаха да обсъдят много неща. Да намерят нова цел. Нещо извън самото оцеляване. „Нещо, което заслужаваме. Защото си спечелихме свободата на избор.“
Погледна оръжието в ръката си. Беше неописуемо ярко, побрало сякаш всичката светлина, която можеше да изпие. Златни пламъци сякаш тръпнеха в ядрото му. Беше красиво, да, но и нещо много повече имаше в него. Сила… ужасна сила.
Помнеше отнякъде приказки за оръжия и на тези оръжия се даваха имена. Така. Щеше да нарече своето Огън.
„Мамка му!“ Фидлър се обърна вбесен, за да не гледа трите угрижени лица, страха и назряващата паника в очите им. Огледа земята.
— Стойте по местата си — каза на тежките пехотинци. — Не. Чакай. Шортноус, иди да доведеш Ботъл. Флашуит, вие с Мейфлай отцепете района. Никой да не влиза в палатката, ясно?
Лагерът се вдигаше, сваляха се палатки, вадеха се колове от коравата камениста земя. Миризмата на лютива храна от кухните лъхаше в студения утринен въздух. Двете най-близки отделения ги гледаха притеснено и объркано. Казваха, че били спали дълбоко. Нищо не били чули.
Погледът на Фидлър се върна към палатката. Нацепена на ивици. Вътре — онова, което бе останало вътре — походните легла лежаха съборени, с разбъркани завивки. Но никаква кръв. „Мамка му. Пепел и огън, мамка му.“ Дъхът му излезе на съсък, докато оглеждаше земята за някакви белези, за следи от борба, каквото и да е. Нищо не задържа очите му. „Твърде уплашен съм, за да се съсредоточа. Къде, в името на Гуглата, е Ботъл?“
Флашуит беше дошла при него преди половин камбана. На широкото й лице бе изписан страх.
— Изчезнали са, сержант.
— Какво? Кой е изчезнал?
— Палатката им цялата е нарязана, но никакви тела…
— Флашуит, какво ми говориш? Чия палатка? Кой е изчезнал?
— Сержантът и ефрейторът. Няма ги.
— Геслер и Сторми?
— Палатката им цялата е нарязана.
Не нарязана, както откри, след като дойде с Флашуит до бивака на Пето отделение. Насечена. Дебелото платнище беше раздрано от всички страни с някакво бясно настървение. А от Геслер и Сторми нямаше и следа. Оръжията и бронята им също бяха изчезнали. „А тежките са били в палатките от двете страни — едва има място да се мине между тях, а в тъмното с всичките тези въжета и колци… не, това е абсурд.“
Обърна се и видя Шортноус и Ботъл. Тичаха към Мейфлай, която пък вдигна яките си ръце да ги спре.
— Пусни ги, Мейфлай — но никой друг. Засега поне. Ботъл, ела тук.
— Какво е това, дето чувам, че Геслер и Сторми дезертирали?
Фидлър едва се сдържа да не го зашлеви. Вместо това му изсъска:
— Никой не е дезертирал — но този слух вече е плъзнал, нали? Идиот.
— Извинявай, сержант. Адски рано е и още не мога да мисля трезво.
— Гледай да се събудиш бързо. — Фидлър посочи палатката. — Огледай за следи, навсякъде около нея. Някой трябва да е минал, за да се приближи толкова. И ако намериш поне една капка кръв, веднага ми кажи — но кротко, ясно?
Ботъл облиза устни, погледна накъсаната палатка, кимна и заобиколи сержанта.
Фидлър отвърза шлема си и го смъкна. Избърса потта от челото си и погледна ядосано към близките отделения.
— Намерете сержантите си и осигурете пълен кордон!
Войниците наскачаха. Фидлър знаеше, че новината за болестта му е плъзнала из строя — беше лежал няколко дни, вмирисан от треската. Да стоиш до Аномандър Рейк беше достатъчно неприятно, но нищо не можеше да се сравни с това. Не му трябваше Драконовата колода, за да научи това, което знаеше. Освен това никъде в Колодата нямаше да намери карта, наречена Консортът на Тъмата. Поне доколкото знаеше, въпреки че понякога се появяваха сили с такава мощ и настойчивост, че можеха да заличат рисунката на по-незначителна карта и да я присвоят. Може би това се беше случило с Колодата — но нямаше да рови сега да я търси. Все едно, болестта му бе уплашила хората — адски нечестно, но нищичко не можеше да направи. А сега, след като отново се беше вдигнал на крака, виждаше твърде много неприкрито облекчение в твърде много очи.
Колкото повече остаряваше, толкова по-чувствителна ставаше дарбата му — ако изобщо можеше да се нарече дарба. Предпочиташе проклятие.
„Сега Рейк отиде и взе, че се самоуби. Невероятно. Безумно. Драгнипур е на парчета. О, разбира се, Рейк и Качулатия са се погрижили повечето чудовища, оковани в него, да бъдат заличени — добра сделка, няма що. Оковани души и менажерията от плашещи твари на Качулатия, всичко хвърлено в Хаоса. «Мъртвите ще спят и ще спят вечно.» Амин.“
Почеса се по брадата. Едва от три дни отново на крака — още се чувстваше замаян — и сега това. „Отвлечени са. От самата среда на цяла проклета армия. Геслер. Сторми. Защо тях? О, не бъди тъп, Фид. Те бяха закалени в Ковачницата на Тирлан. И двамата са асценденти.“
„Тъй че помисли над това. Геслер — той може да натресе такъв юмрук, че да накара и бог да залитне. Сторми може да посече с меча трима наведнъж, ако е побеснял достатъчно. Но… нито капка кръв…“
— Намерих капка кръв, сержант.
Ботъл изведнъж се оказа до него, навел глава, едва шепнеше.
— Само една?
— Е, може би две капки наведнъж. Бучка? Съсирена е и вони.
Фидлър го погледна навъсено.
— Вони ли?
— Не е човешка кръв.
— О, страхотно. Демонска?
— По-скоро като… ризан.
„Ризан?“
— Не ми е до шеги, Ботъл…
— Не се шегувам. Слушай. Няма никаква следа, нито един отпечатък от крак освен обичайните от войници — а знаем, че не войници са скочили на палатката и двамата вътре. Освен ако не са имали нокти като мечове, а точно нокти са я драли тая палатка. Но ръцете с тия нокти са били огромни. Става все по-странно, сержант…
— Чакай малко. Да помисля. — „Ризани. Прелитат в нощта, ядат насекоми, малки прилепи… крилати. Имат шибани крила!“ — Дошло е от небето. Разбира се, адски очевидно е. Затова няма никакви следи. Просто се е спуснало право надолу към палатката…
— Все някой трябваше да е чул — най-малкото Гес и Сторми щяха да извикат.
— Да, тук нещо не се връзва.
— Разрешете да огледам палатката, сержант. Да я поразровя, искам да кажа.
— Действай. — Фидлър отиде при Шортноус. — Още една разходка за теб. Намери капитан Фарадан Сорт, и може би Юмрук Кенеб. И Бързия Бен… да, първо намери Бързия Бен и го прати тук. И слушай, Шортноус, никакви приказки повече за дезертьорства — вече са ни предостатъчно. Геслер и Сторми не са дезертирали — отвлечени са.
Шортноус поклати глава.
— Нито сме видели, нито сме чули нещо, сержант. А аз спя много леко.
— Предполагам, че някаква магия е заглушила всичко. И демонът е бил крилат. Просто ги е вдигнал и двамата и е отлетял в нощта. Хайде действай, Шортноус.
— Слушам. Бързия Бен, Сорт и после Кенеб.
— Точно.
Обърна се и видя, че Ботъл е на четири крака — обръщаше ивиците раздрано платно. Войникът го погледна и му кимна да се приближи.
Фидлър отиде при него и се наведе.
— Какво има?
— Всичко вони, сержант. Опипай това парче плат — мазно е.
— Това ги пази от дъжда…
— Не е същото. Това тук мирише като гущерска подмишница.
Фидлър го зяпна, зачуден кога за последен път тоя тъпак си е навирал носа в гущерска подмишница, но после реши, че някои въпроси е по-добре изобщо да не се задават.
— Енкар’ал? Би могло, но трябва да е бил много голям. Стар, женски може би. И се е докопал някак до устите и на двамата едновременно, или около вратовете им.
— В такъв случай Гес и Сторми са мъртви — прошепна Ботъл.
— Тихо. Още мисля. Не си спомням да съм виждал някога достатъчно голям енкар’ал, за да може да отнесе двама възрастни мъже. Тъй че… Локуи Вайвал? Драконовите палета? Няма начин. Мъжкият енкар’ал е по-едър от вайвал. Но пък вайвал летят на ята — на облаци се казваше, мисля, — тъй че ако са се спуснали десетина, ударили са бързо… може би. Но плясъкът на крилете… не, все някой щеше да чуе. Тъй че не са вайвал и най-вероятно не е енкар’ал. Какво ни остава тогава?
Ботъл се вторачи в него.
— Дракон.
— Драконите миришат ли на ризанска подмишница?
— Откъде да знам, в името на Гуглата? — сопна се Ботъл.
— Успокой се. Извинявай за тъпия въпрос.
— Но пак не се получава — измърмори Ботъл след малко. — Насечената палатка — процепите не са достатъчно големи за драконови нокти или зъби. А ако наистина се беше спуснал дракон, нямаше ли просто да вдигне всичко? Цялата палатка заедно с хората, леглата и всичко останало?
— Правилно. Значи, връщаме се пак на гигантски ризан?
— Просто казах, че така мирише, сержант. Нямах предвид истински ризан или даже малко по-голям от тия наоколо.
— Ако не бяха крилата, щях да си помисля за К’Чаин Че’Малле — измърмори Фидлър.
— Те са измрели преди сто хиляди години, сержант. Ако не и повече. Дори ония, срещу които отиде Хедж при Черен Корал — ония бяха немрящи, тъй че сигурно са миришели на гробница, не на масло.
Бързия Бен пристигна и се провря през струпалата се тълпа.
— Шортноус каза нещо за… мамка му, бой на котки ли е имало тук, или какво?
— Отвлечени са — каза Фидлър. — Нещо с крила. Достатъчно голямо, за да вдигне и двамата. И нито звук, Бързак. Мирише на магия…
— На гущери искаш да кажеш — прекъсна го Ботъл. — Виж това, Висш маг.
Бързия Бен протегна ръка и Ботъл му подаде парче от раздраното платно.
— Гущери ли, Ботъл?
— Напипа ли маслото?
— Това е К’Чаин Че’Малле.
— Те нямат крила — възрази Фидлър.
Бързия Бен примижа към небето и отвърна:
— Някои имат.
— Но никой не е чул нищо, Бързак.
— Маслото е като дъха на дракон, Фид. Просто не е толкова отровно. Спуснало се е, напръскало е палатката, издигнало се е отново. Това вещество се е просмукало, изпълнило е въздуха в палатката и вътре можеш да им чукаш главите една в друга и никой да не се събуди. Тъй че то се е спуснало отново, направо върху палатката, за да не закачи въжетата, и ги е изнесло.
— Не можеш да знаеш всички тия… — почна Ботъл, но Фидлър го сряза с поглед и той млъкна.
„Бързия Бен. Кучи сине, с този твой всезнаещ змийски поглед, изпълзял от задника на Седемте града. Никога не си ми харесвал. Никога не съм ти вярвал, дори когато ми се е налагало. Нещата, дето ги знаеш…“
— Бързак! — изломоти Ботъл. — Нишките, които върза? Не бяха скъсани, нали? Значи все още са живи? Ти върза нишки към тях — към Геслер и Сторми, — нали?
— Домързя ме — отвърна Бързия Бен и примига сънено. — Много ми дойдоха, трудно ми беше да се съсредоточа, тъй че спрях, Ботъл. Изобщо не помислих за Гес и Сторми.
— Лъжеш.
— Връщай се при отделението, Ботъл — каза Фидлър. — Помогни на Тар да ни подготви за тръгване.
— Сержант…
— Разкарай се оттук, войник.
Ботъл се поколеба, изгледа сърдито Бързия Бен и после тръгна.
— Още ли бръмчат нишките, Бързак?
— Слушай, Фид. Прекъснах ги, точно както казах на Ботъл…
— Не на мен тия.
— Виж какво, не си Уискиджак, нали? Не съм длъжен да ти отговарям. Вече съм Висш маг, което значи, че…
— Че трябва да говоря направо с адюнктата, тъй ли? Или ще продължаваш да го усукваш? Колко мислиш, че ще издържиш, Бързак?
— Добре. Живи са. Това знам.
— Близо ли са?
— Не. Един Убиец Шай’гал може да прелети двеста левги за една нощ.
„Един какво? Все едно.“
— Защо точно тях двамата?
— Нямам представа…
— Чувам приказки напоследък, че самата адюнкта била проклет дракон…
— Е, добре. Предполагам, че са потрябвали на някого.
— Геслер и Сторми са потрябвали на шайгъл убиец К’Чаин Че’Малле?
— Шай’гал. Но те не налитат току-така. Което означава, че е изпратен. Да ги намери.
— Изпратен от кого?
Бързия Бен облиза устни, извърна очи и сви рамене.
— Явно от Матрона.
— Матрона? Матрона К’Чаин Че’Малле? Истинска жива матрона К’Чаин Че’Малле?!
— По-тихо. Гледат ни. Можем да…
Шлемът в ръката на Фидлър изпердаши Висшия маг в слепоочието и гледката със свличащия се като парцал на земята магьосник се оказа най-удовлетворителното му преживяване от дълго време.
Огледа се навъсено и отсече:
— Висшият маг Бързия Бен трябва да поговори с боговете си. Хайде, всички, приключвай с вдигането на лагера — тръгваме след половин камбана! Действай!
И зачака капитана и Юмрук Кенеб. Заплахите му с адюнктата се бяха върнали към него самия, забили острите си зъби в гърба му. Все едно, трябваше да поговорят с нея. Щом Бързия Бен се свестеше. Нямаше да има къде да се скрие. Тя можеше да изтръгне отговори от самодоволния кучи син. Колкото до него… Погледна лежащия в несвяст на земята магьосник. Повече от това не можеше.
„Никога не ми е харесвал. Трябвал ми е, разчитал съм на него, молел съм се за него, обичам го, да. Но да ми харесва? Няма начин. Дърт пръч, кукловод, гълтач на души. Сигурно и соултейкън, и д’айвърс при това, доколкото мога да съдя.“
„Уискиджак, чу ли звука, като го фраснах по главата? С този мой стар шлем? Размърда ли мъртъвците около теб? Вдигнахте ли се всички, за да се втурнете към Портата? Гледате ли ни отгоре сега, серж? Ей, всички вие, Подпалвачи на мостове? Добре ли се справих?“
Юмрук Кенеб беше излязъл от лагера малко преди разсъмване. Подмина сънените постове и продължи в тръс на изток, докато слънцето не се показа далече на хоризонта. Спря на едно възвишение, отпуснат в седлото. От коня се вдигаше пара. Струи сивкава мъгла запълзяха над земята, докато въздухът бавно се стопляше.
Пред него се бяха проснали Пустинните земи. Вдясно и леко зад него смътните очертания на Сафийските планини диплеха хоризонта на юг. Кенеб беше уморен, но го мъчеше безсъница. Откакто напуснаха Ледер, общо взето той ръководеше Ловците на кости. Юмрук Блистиг бе направил всичко възможно да избегне отговорностите на командването — имаше навика да обикаля между войниците вечер, да разправя надълго и широко за Кучешката верига и Падането при Ейрън все едно, че никой не беше ги чувал тия истории вече поне по сто пъти. Пиеше с войниците, смееше се шумно и се правеше на техен приятел, без някакъв особен ранг. Вследствие на това войниците гледаха на него с насмешливо презрение. Имаха си достатъчно приятели. Нямаше нужда Юмрукът им да кисне край огъня им и пие ейл с тях. Такива нощи трябваше да са редки събития, в навечерието на битка може би, но дори и тогава на никого не биваше да се позволява да забравя положението на старшия офицер.
Блистиг искаше да е един от момчетата си. Но беше Юмрук по ранг, а това означаваше да стои по-настрана от войниците си. Близо до тях и бдителен, да, но винаги готов да издаде команда и да очаква заповедта да бъде изпълнена. От него се очакваше да води, проклетия му кучи син. На сутрешните съвещания Блистиг седеше умърлушен, с тежък махмурлук и отегчен. Не предлагаше никакви идеи и гледаше на всяко предложение с нещо средно между неверие и открит присмех.
„Трябва ни нещо по-добро от това. Нещо по-добро.“
Адюнктата беше в правото си да очаква, че Юмруците й ще могат да ръководят армията в този поход. Имаше си други проблеми за обмисляне, каквито и да бяха те — а на Кенеб въображението не му стигаше да си представи какви може да са. Всъщност никой не можеше, дори и Лостара Юил.
Имаше двама помощник-юмруци, командващи части на леката пехота, съгледвачите и стрелците — и Кенеб откриваше, че става все по-зависим от тях с проблемите по логистиката. А и те си имаха достатъчно свои грижи в края на краищата. Но и двамата бяха офицери ветерани, закалени във военните кампании, и Кенеб здраво извличаше от опита им, макар често да се чувстваше като някога, когато беше млад капитан под настръхналото крило на един сержант. Едва ли Хобъл и Келант имаха да си кажат зад гърба му нещо добро за него.
„М-да, това е истината. Едва се справях като капитан. Доста надхвърлих нивото си на компетентност тук, и това си личи.“
Пустинните земи изглеждаха отблъскващи. Може би дори по-безжизнени от най-лошите участъци на Седемте града — между Ейрън и Рараку, или онзи район на северозапад към стените на Ю’Гатан. Беше успял да се сдобие с приличен списък на магьосници и вещици сред войнишките редици, онези, които притежаваха магията, с която да откриват ядливи растения, малки бозайници, насекоми и така нататък дори и в най-окаяните земи. И вода също така. За да съхранят за по-дълго продоволствието, което носеха със себе си, ги беше накарал да се трудят здраво, за да подсилват дневните дажби, отпускани на всяко отделение.
Но оплакванията вече бяха започнали.
— Тези земи, Юмрук, неслучайно са наречени така. Изсмукан е почти всякакъв живот долу. Все по-трудно става да се намери нещо.
— Правете каквото можете. Нищо повече не искам.
Едва ли можеше да си представи по-безполезен отговор от офицер. А това, което му горчеше най-много, бяха собствените му спомени от получаването на подобни безсмислени отговори от командирите му, преди толкова много години. Най-после разбираше безпомощността, която изпитваха, докато се мъчеха да се справят с нещо, с което никой не може да се справи. С неща и сили извън всякакъв контрол. „Просто казваш каквото можеш и изглеждаш уверен и вдъхващ сигурност, докато го казваш. На никого не минава, и двете страни знаят това и остават само взаимните жестове.“
Всъщност започваше истински да разбира бремето на командването — фраза, на която някога се беше надсмивал презрително. „Бреме ли, сър? Пробвайте да носите тази походна торба и снаряжение на раменете си нагоре-надолу по хълмовете. Какво знаете вие за бреме? Престанете да хленчите, сър, преди да съм клъцнал с ножа си хилавото ви гърло.“
Какво знаеше Блистиг за Вихъра? Беше се скатавал удобно зад стените на Ейрън и бе командвал един отегчен гарнизон. „Но аз бях там, в самия разгар. Полумъртъв от раните, преди Калам Мекхар да се появи. Сестро, къде си сега? Заслужаваше ли си да му обърнеш гръб?“ Кенеб поклати глава. Мислите му се разсейваха, умората си казваше думата. „За какво мислех одеве? А, да. За армията.“
Коя армия можеше да функционира без омраза? Безспорно бяха нужни и други неща: уважението, дългът, хлъзгавите понятия за чест и кураж, а над всички тях — другарството между войниците и всичките отговорности, които създаваше то. Но омразата имаше роля, нали? Негодни офицери, неразумни заповеди, широко разпространеното убеждение, че тези от висшето командване са всички до един некадърни идиоти. „Но в такъв случай всички сме вътре в това — всички сме впримчени в това безумно семейство, в което всяко правило на поведение е изопнато до скъсване.“
„А сме семейство, поддържано, за да отвръща на всичко с насилие. Чудно ли е тогава, че всички сме загазили толкова лошо?“
Чу тропот на конски копита, извърна се в седлото и видя бързо приближаващ се войник.
„Сега пък какво?“
Но всъщност изобщо не искаше да знае. Още няколко дезертьорства, реални или измислени, и щеше да започне да чува пращенето на гръбнака, а от този звук се страхуваше повече от всичко друго, защото щеше да означава, че наистина се е провалил. Адюнктата бе възложила тази единствена задача на него, а той се беше оказал негоден за нея и в резултат цялата армия на Ловците на кости се разпадаше.
Блистиг трябваше да бъде изтласкан настрани. Можеше да се сети за немалко офицери, достатъчно умни, за да поемат ролята на Юмрук. Фарадан Сорт, Рабанд, Рутан Гъд. Кайндли. „Кайндли, виж, това е идея. Внушава старшинство. Вдъхва здравословна доза страх у войниците си. Гениално непредсказуем. Да, Кайндли. Значи, трябва само да убедя адюнктата…“
Ездачът спря пред него.
— Юмрук, адюнктата ви моли да се явите в бивака на Пето отделение, Девета рота, Осми легион. Имало е инцидент.
— Какъв инцидент?
— Не знам, сър. Капитан Юил не каза.
Кенеб погледна към изгряващото слънце и ширналата се земя под него. „Пустинните земи. Дори от самото им име ми се гади.“
— Да вървим, Бълдж. Пътьом можеш да ме позабавляваш с още някоя история за старши сержант Поурс.
Кръглоликият пъпчив войник се ухили.
— Да, сър. Имам много от тях.
Подкараха в лек галоп.
След като предаде заповедите на Фидлър, Ботъл се върна в лагера на Пето отделение. Завари там плътен кордон и се наложи да прибегне до името на сержанта си, за да го пуснат да мине. Тримата тежки пехотинци седяха оклюмали около слабия огън от суха тор. Фидлър стоеше до неподвижното проснато тяло на Бързия Бен. Ботъл забърза разтревожен към тях.
— Какво стана? Опитал е търсене?
— Ти пак ли се върна? Отпратих те, войник…
— Не е добра идея, сержант. Не е трябвало да разрешавате на Бързака да опитва каквото и да било…
— Защо?
Ботъл посочи надолу.
— Затова. Все още е жив, нали? Дано.
— Жив е. Та какво беше онова за избягването на магия, Ботъл?
— По малко бива. Храна, вода, такива неща. Но не бих си и помислил да опитвам нещо повече. Първо на първо, Пустинните земи все едно че са засипани с отатарал. Да опитваш магия тук е все едно да вадиш зъби. На повечето места, искам да кажа. Но има други, ъъ, места, където е скапано обратното.
— Задръж малко, войник. Казваш, че има райони, където магията идва лесно? Защо не си го споменал досега? Нашите магове и вещици вече са полумъртви…
— Не е това, сержант. Не са райони, а хора. Или по-скоро… неща. Асценденти, вонят от сила. — Ботъл махна с ръка на изток. — Там просто… не знам, просто обикалят. И от тях изтичат енергии. Разбира се, бихме могли да се захранваме от тях, сержант, но това би означавало да се доближим до тях, а доближаването май не е добра идея.
Бързия Бен простена.
Ботъл погледна намръщено Висшия маг.
— Оток ли е това на скулата му?
— Колко близо до нас е най-близкото нещо, Ботъл?
— Познавам миризмата на едно от тях. Т’лан Имасс.
— Сериозно? — Думата прозвуча заканително.
— Все още е далече — добави припряно Ботъл. — Нищо няма на двайсет левги около нас. Това го знам — някои асценденти ги бива в криенето…
— Прехвърчаш ли дотам, Ботъл? Колко често?
— Почти не, сержант. Страшничко е там. В тъмното, искам да кажа.
Ботъл започваше да съжалява, че се е върнал. „Какво ми става, между другото? Пъхам си носа във всяко проклето нещо и ако вони наистина лошо, какво правя? Намирам нещо друго, в което да си напъхам носа. А те всичките вонят — като си помислиш, бих могъл просто да се откажа. Но не, разбира се, че не. Богове, Ботъл, чуй се…“
Бързия Бен се надигна бавно, стиснал главата си с две ръце, и изпъшка:
— Какво… Какво стана?
— Получи припадък, Бързак.
— Припадък?
— Да. Предполагам, че те порази мисъл.
Бързия Бен плю и предпазливо опипа скулата си.
— Бая мисъл трябва да е било — измърмори. — Толкова силно ме е поразила, че даже не мога да си я спомня.
— Случва се — каза Фидлър. — Слушай, Ботъл. Геслер и Сторми не ги е отвлякъл Т’лан Имасс. Било е онова, за което говорихме: К’Чаин Че’Малле.
— Чакай малко — намеси се Бързия Бен. — Кой спомена за Т’лан Имасс?
— Аз — отвърна Ботъл. — Ти говореше за крилато К’Чаин Че’Малле.
— Не се съмнявам, че адюнктата ще ни говори за шибаните Форкрул Ассаил — изсумтя Фидлър. — Кой остана? О, да, Джагът…
— Още са на дни оттук — казаха Ботъл и Бързия Бен в един глас, след което се спогледаха намръщено.
Лицето на Фидлър почервеня и той изсъска:
— Кучи синове! И двамата! Сега и Джагът ли ни преследват?
— Цели четиринайсет — призна Ботъл. — И всеки от тях е подвижна оръжейна. Но не мисля, че всъщност преследват нас, сержант — освен ако Висшият маг не знае нещо повече, което е възможно.
Фидлър беше заровил пръсти в брадата си и изглеждаше готов да я заскубе с шепи.
— Ще докладваш ли всичко това на адюнктата, Бързак?
Висшият маг се намръщи.
— Вдигнал съм ръце вече. Нищо не я изненадва, Фид. Все едно, че вече го знае.
— Ботъл, някаква следа от К’Чаин Че’Малле? Докъде стигаш в нощните си търсения?
— Зависи колко е пълно там — призна Ботъл. — Но като си помисля, има голямо раздвижване, особено между крилатите твари — риназан, нощни пеперуди. Люспестите плъхове продължават да се събират на орди и се втурват като бесни в разни посоки, все едно се опитват да проследят нещо. О, улавях и разни миризми във вятъра, но мислех, че са драконови. Даже не знам как миришат К’Чаин Че’Малле.
Бързия Бен му хвърли парчето платно.
— Вече знаеш.
Парчето падна в краката на Ботъл и той го погледна.
— Да. Мазни гущери.
— Драконови — измърмори Фид. — Забравих за тях. Някой, който да познаваме, Бързак?
— Мен ли питаш? Ботъл е тоя, дето ги надушва.
— Теб, да. Е?
Магьосникът се поколеба за миг, после отвърна:
— Да. Пуснахме му кръв при Ледерас.
— Не можеш да махнеш бръмнала муха от лайното си — измърмори Ботъл и двамата го изгледаха намръщено. — Вижте, Пустинните земи може да са пустош, но не са празни, сержант. Обзалагам се, че Висшият маг подозира защо са толкова пълни. Всъщност мисля, че и вие знаете, сержант. Онова скапано „четене“, дето го направихте — и после онова, дето ви удари преди няколко дни — някой се е появил и вероятно знаете кой е…
— Ботъл — прекъсна го Фидлър. — Колко точно искаш всъщност да научиш? Казах ти да си държиш главата наведена, нали? А сега си тук и ето ги, адюнктата и Юил идват насам. Неслучайно те върнах при отделението, войник. Трябваше да ме послушаш. Вече е късно.
Кенеб изпрати Бълдж да довърши с прибирането на командната му палатка и продължи към Девета рота. Войниците наоколо млъкваха и го проследяваха с погледи. Нямаше ги обичайните шеги, което издаваше, че приказката за „инцидента“ в лагера на Геслер е плъзнала. Каквото и да се беше случило, изглеждаше лошо.
„Хубаво би било да чуя някоя добра новина. За разнообразие. «Висшият маг ни е отворил лабиринт, който ще ни отведе направо там, където ни иска адюнктата. Чудесен лабиринт с хълмисти нацъфтели поля и подскачащи сърни, които падат мъртви в краката ни щом огладнеем. Вода? Не, реките са реки от вино. Нощем земята е мека като възглавница. Страхотно е! О, и като стигнем там, врагът само ни вижда и хвърля оръжията си, и ни праща фургони, натоварени с плячката от кралска съкровищница. А жените! Е, те…»“
— Кенеб!
Беше Блистиг.
— Тая сутрин се превърна в задника на Качулатия, Кенеб. Какво друго си чул?
— За кое? Викат ме при Девета, Пето отделение. Само това знам.
— Геслер и Сторми са дезертирали. — В очите на Блистиг имаше блясък.
— Глупости.
— Разчу се веднага — цялата проклета армия го знае вече. Тя губи, Кенеб, и си беше време, мен ако питаш. Няма да го издържим този поход. Ще трябва да ни разпусне. На мен Ледерас ми хареса — ти как мислиш?
— Геслер и Сторми не са дезертирали, Блистиг.
— Нали каза, че не знаеш нищо…
— Не ми и трябва. Тия двамата ги познавам. Здрави са като канари.
— Няма ги, Кенеб. Просто няма начин да не са…
— Поканен ли си на това заседание?
— Не официално. Но звучи като проблем на армията.
— Проблемът засяга едно отделение, в една от моите роти, Блистиг. Бъди така добър да обърнеш шибания си кон и да се върнеш при легиона си, и да ги вкараш в ред. Ако ще се спускат нови команди, остави го на персонала на адюнктата. Ако си й трябвал, щеше да те повика.
Лицето на Блистиг помръкна.
— Станал си истинско лайно, Кенеб. Не се връщай в Ледерас — градът не е достатъчно голям за двама ни.
— Разкарай се, Блистиг.
— Щом ни разформироват, ще те намеря, Кенеб.
— В деня, в който стане това, Блистиг, няма да излезеш от легиона си. Ще те посекат на две крачки от палатката ти.
— Личи си колко знаеш. Приятел съм с войниците. Ще са зад гърба ми, като дойда за теб.
Кенеб повдигна вежди.
— Приятел? Те ти се смеят, Блистиг. Подиграват ти се. Хайде, махай се от очите ми.
— Няма начин. Отивам да говоря с адюнктата.
— Да говориш с адюнктата? За какво?
— Моя си работа.
Приближиха се към кордона войници. Кръгът се отвори да минат.
Видът на събраните вътре не предвещаваше нищо добро. Кенеб видя Тавори и Юил с Бързия Бен, Фидлър и Ботъл. След това погледът му се спря на разрушената палатка. Нещата наистина изглеждаха зле. Слезе от коня и един войник от Осемнадесето отделение пристъпи и пое юздите.
— Благодаря, ефрейтор Риб. — Кенеб помисли. — Смяташ ли, че още ни трябва кордон.
— Кордонът е само вътрешният кръг, Юмрук — отвърна Риб. — Другите са само зяпачи.
— Доведи ми сержанта си.
— Слушам, сър.
Блистиг се подсмихна презрително и продължи към адюнктата.
Сержантът на Осемнадесето се провря през тълпата.
— Юмрук. Лоша новина.
— Така чувам, Гонтай. Сега събери сержантите, на които са тия войници там. Искам всички да се разкарат оттук. Искам ги всички да са готови за дневния поход. Кажи им, че ще преброя до сто и ако отново погледна и видя тази тълпа, петата на Гуглата ще се спусне тука. Ясен ли съм, сержант?
Дженабакъзецът примига.
— Ясно, Юмрук. — Отдаде чест, тръгна към тълпата и зарева заповеди.
Ефрейтор Риб се ухили.
— Не му трябват другите, Юмрук. Не съм виждал по-зъл сержант от него.
— Действай, ефрейтор.
— Слушам, Юмрук.
Отиде при разнородната група — адски познатите лица, отчаяните физиономии, мрачно присвитите очи на адюнктата и стегнатата й тънка уста, докато стоеше и слушаше приказките на Блистиг. Когато Кенеб се приближи, Тавори вдигна ръката си в метална ръкавица да го прекъсне.
— Юмрук Блистиг, това ли е най-подходящият момент да ме молите за увеличаване порциона на ром?
— Адюнкта, Осми легион може скоро да се разпадне. Искам просто да се погрижа легионът ми…
— Достатъчно, Блистиг. Върнете се при легиона си веднага.
— Добре, адюнкта. Все пак кой би си помислил, че тия двамата ще дезертират!
Вдигна ръка да отдаде чест и му се наложи да я задържи, защото Тавори стоеше неподвижна, с безжизнен поглед. Неловкият момент се проточи, но накрая адюнктата все пак отвърна на поздрава: превърна го в жест на пренебрежение — все едно забърсваше прашинка от наметалото си.
Пребледнелият Блистиг се завъртя кръгом и закрачи към коня си, но видя, че го няма — никой не беше поел юздите му.
Спря разколебан и Кенеб изсумтя зад гърба му:
— Да бе, приятели.
— Не са моят легион — сопна се Блистиг. — Би могъл да кажеш дума-две за вежливостта на войниците си, Кенеб.
— Малазанската армия първо изисква вежливост и след това очаква уважение. Загубиш ли уважение, вежливостта обикновено си отива с него.
— Запомни, ще те намеря.
— Първо си намери коня, Блистиг.
Адюнктата даде знак на Кенеб да се приближи.
— Юмрук. Лагерната ни охрана, изглежда, е била пробита.
— Наистина ли липсват, адюнкта?
Тя кимна.
— Не мога да разбера как някой е успял да проникне толкова дълбоко в лагера ни — каза Кенеб. — Освен ако не са били наши — но тогава къде са телата? Не го разбирам това, адюнкта.
— Висшият маг предполага, че нападателят е бил Шай’гал К’Чаин Че’Малле.
— Какво?!
— Понякога им порастват крила — каза Бързия Бен. — Те са професионалните убийци на самата Матрона, Юмрук. И един се е спуснал през нощта и е отвлякъл и двамата.
— Какво ще прави с тях? Ще ги яде ли? Защо никой от двамата не е издал звук?
— Били са избрани — отвърна Висшият маг. — И не, нямам представа защо.
Кенеб се помъчи да си го обясни. Погледна Фидлър. Сержантът изглеждаше окаяно. „Е, нищо ново.“
— Геслер и Сторми — промълви колебливо Кенеб — не бяха обикновени морски пехотинци.
— Най-близо до асценденти от всички в тази армия — каза Бързия Бен.
— Ще се върне ли този крилат убиец за други от нас?
— Проклятие, за първи път някой поставя този въпрос — изсумтя Фидлър. — Имате право, Юмрук. Защо да спират само с тях?
— Проблемът е, че не знаем какво искат К’Чаин Че’Малле от Геслер и Сторми — каза Бързия Бен.
— И няма как да го научим — добави Ботъл.
— Разбирам — каза Кенеб. — Добре, как можем да се защитим от бъдещи такива атаки? Висш маг?
— Ще видя какво мога да измисля, Юмрук.
— По един член на отделение със зареден арбалет да стои буден по всяко време на нощта — каза Кенеб. — Може да не помогне, но е начало. Адюнкта, ако войниците започнат да мислят, че хора могат да изчезват по всяко време и ние не можем да направим нищо против това, очаква ни бунт.
— Прав сте, Юмрук. Ще се погрижа тази заповед да се разпространи. Капитан Юил, отиваш в ледерийския лагер и съобщаваш за загубите ни — няма нужда да премълчаваш нищо пред командир Брис Бедикт. Включи предположенията ни в доклада си.
Лостара понечи да тръгне, но Бързия Бен се намеси:
— Капитане, постарайте се да присъства и Атри-Цеда Араникт.
Тя кимна и напусна.
Адюнктата се обърна към Кенеб.
— Юмрук. Тук сме понесли рана. Може да се окаже по-дълбока и по-сериозна, отколкото си мислим в момента. Можете да сте сигурен, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да намеря и върна Геслер и Сторми — но разберете, трябва да продължим похода. Трябва да задържим тази армия да не се разпадне.
— Да, адюнкта. В този дух: имаме друг проблем. Всъщност той току-що беше тук.
Тя го изгледа твърдо.
— Наясно съм, Юмрук. Също така съм наясно и за допълнителното бреме, което бяхте принуден да поемете вследствие на това. Ще се справя скоро с този проблем. Междувременно трябва да се погрижим слухът за дезертьорството на Геслер и Сторми да бъде ликвидиран. Истината сама по себе си е достатъчно неприятна, тъй че няма да си помислят, че лицемерничим. Съберете офицерите си, Юмрук. — След това се обърна към Висшия си маг. — Направи каквото можеш, за да ни защитиш.
— Ще направя, адюнкта.
— И ги намери, Бързи Бен.
— Повтарям: ще направя всичко, което мога.
— Не мога да губя повече ветерани.
Нямаше нужда да добавя, че без тях брънките на тази армия ще се скъсат в първия момент на беда. „Дори сега още един полъх на зъл вятър може да ни помете всички.“
„Геслер и Сторми, проклети идиоти. Сигурно сте хвърляли зарове във вмирисаната ви палатка — или сте вдигнали дебела стена, за да не се чуе поредната ви свада. По-лоши от братя сте двамата. А сега ви няма и в ротата ми морска пехота има огромна дупка, и не мога да се надявам, че ще я запълня.“
Адюнктата и Висшият маг си тръгнаха. Фидлър и Ботъл се приближиха до Юмрука си.
— Огънят, сър.
Кенеб се намръщи на Фидлър.
— Моля?
— Заради огъня е. Онзи, през който преминаха. Мисля, че едва ли крилатият гущер ще се върне. Не мога да съм сигурен, но усещането ми е, че няма да ги видим повече. Че са последните.
— Каза ли го това на адюнктата.
— Само предчувствие е, сър. Тази нощ изпращам Ботъл навън, да видим какво може да намери.
Ботъл изглеждаше възбуден от перспективата.
— Уведоми ме за това, което ще открие, сержант. Веднага — не чакай до заранта. Бездруго не спя.
— Чувството ми е познато, сър. Значи — веднага щом разберем нещо.
— Добре. Хайде, вървете. Аз ще се погрижа за разхвърлянето на отделението на Геслер… чакай, защо не вземеш някой? Избери си, Фид.
— Шортноус става. Крие мозък под тоя дебел череп.
— Сигурен ли си? — попита Кенеб.
— Пратих го да събере четирима души в точна последователност. Не ми се наложи да се повтарям, сър.
— И е от тежките?
— Да. Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, нали?
— Ще трябва да помисля над това, Фидлър. Добре, вземи го и действайте.
Конен съгледвач Хенар Вигълф крачеше по главната улица между подредените палатки на ледерийския лагер. Макар да бе конник, земята трепереше под всяка негова стъпка и нямаше много спор кой е най-високият, най-едрият войник в армията на Брис. Привличаше любопитни погледи, докато крачеше към щаба. Не беше на гърба на огромния си кон, в края на краищата, и не яздеше бясно, та хората да се разпръсват в паника, какъвто навик имаше. Ето защо само да го видиш спешен беше достатъчно стъписващо, отделно от факта, че крачеше в самото ядро на лагера. Хенар Вигълф мразеше тълпите. Вероятно мразеше народа си. Възможно беше да мрази света.
На две крачки зад него вървеше ефрейтор пиконосец Оденид, прикрепен към командния щаб като вестоносец. Това бе единствената му задача напоследък: да намира войници и да ги мъкне при Брис Бедикт. Командирът провеждаше подробни и дълги разпити из цялата армия. Оденид беше чул, че Брис разпитва предимно за Пустинните земи, събира слухове, стари приказки, смътни легенди. Най-необичайното в цялата работа беше, че при всички тези разговори Брис Бедикт проявяваше свръхестествена способност да запомня имена и лица. В края на деня привикваше писарка и й изреждаше пълен и подробен списък на войниците и поддържащия персонал, с които бе разговарял през деня. Предаваше й възрасти, места на раждане, войнишка биография, дори семейни подробности, каквито е успял да извлече, а след това добавяше бележки какво всеки отделен войник е знаел или е мислил, че знае за Пустинните земи.
Братята Бедикт, беше заключил Оденид, вероятно дори не бяха човешки същества. Вероятно и двамата бяха докоснати от бог. Не беше ли се върнал Бедикт от мъртвите? И не беше ли той единственият — преди онзи Тартенал, — който бе надвил Императора на Хилядата смърти?
Хенар Вигълф беше повикан на разговор, но този път щеше да е нещо повече, така поне подозираше Оденид. Рано тази сутрин от Ловците на кости в лагера бе дошъл офицер. Званието на Оденид не беше достатъчно високо, за да може да се задържи покрай палатката на щаба, а всички от вътрешния кръг на командира бяха със стиснати усти до един. Каквато и да бе новината, беше задържала марша, може би до обед. И малазанката все още беше там, на среща с Брис и неговата Цеда — Оденид ги беше видял лично, когато го повикаха и му наредиха да иде при конните съгледвачи и да доведе Хенар Вигълф.
— Или — беше казал Брис, — така поне мисля, че се казваше. Високият, с предците от Блуроуз. Има в кервана си поне десет коня специална порода, достатъчно силни, за да го носят — семейство конегледачи, мисля, че си спомням…
„И спи винаги на дясната страна и пикае застанал на един крак, да, точно той е“ — добави Оденид наум и се усмихна. Та Брис дори още не беше разпитвал Хенар.
Стигнаха до входа на командната палатка. Хенар спря, без да обръща внимание на самотния часови, застанал до платнището, и се обърна към Оденид.
— Ще докладваш ли за мен?
— Не. Просто влизай, съгледвач.
Хенар трябваше да се наведе — нещо, което винаги разваляше настроението му. Имаше причини да се живее на открито, добри причини, и дори тези тънки стени от платно, а сега и от коприна, сякаш го притискаха. Принуден беше да вдишва дълбоко и да се мъчи да надвие паниката, надигаща се в него.
Двама адютанти го подканиха да мине през вътрешните помещения. Стараеше се да не ги вижда, след като си направиха жестовете. Стените бяха достатъчно неприятни. А хора вътре в тясното пространство между тях, и той заклещен между хората, правеха положението още по-лошо. Дишаха му въздуха. Единственото, което можеше да направи, бе да им счупи вратовете.
Това беше големият проблем с армиите. Твърде много хора. Дори сравнително откритият лагер с охранителните полоси, ъглови укрепления и широките пространства между редиците палатки го отчайваше ужасно. Когато носеше съобщения в такива лагери, яздеше като луд, само за да нахлуе бързо, да предаде съобщението и да се махне от проклетата гмеж колкото може по-бързо.
Продължи по много тесния коридор, пристъпи през досадната цепнатина в копринените завеси и се озова в по-просторно помещение, с остър връх, през който се процеждаше утринната светлина и въздухът сияеше. Командир Брис седеше на сгъваем стол, Атри-Цеда Араникт бе права от лявата му страна. На друг стол се бе настанила малазанската офицерка. Беше сгънала крака и се виждаше здраво, мускулесто бедро — очите му проследиха гладката извивка от вътрешната страна и дъхът му изведнъж се успокои. След малко вдигна очи към лицето й.
Брис изчака вниманието на грамадния мъж да се върне към него, но не би. Хенар Вигълф се беше вторачил в Лостара Юил, все едно никога досега не беше виждал жена — красива жена в случая, вярно. И все пак… Той се покашля.
— Конен съгледвач Хенар Вигълф, благодаря, че дойдохте.
Очите на мъжа пробягаха към него и отново се върнаха на Юил.
— Както заповядахте, сър.
— Може ли да ми обърнете малко внимание? Добре. Бяхте прикрепен към гарнизона Дрийн по време на кампанията в Оул, нали?
— Да, сър.
— За свръзка с пиконосците на Блуроуз, отряда, към който се числяхте преди това.
— Да, сър.
Брис се намръщи.
— Да, явно няма да стане така. Конен съгледвач, позволете да ви представя капитан Лостара Юил, адютант на адюнкта Тавори от Ловците на кости. Капитане, това е конен съгледвач Хенар Вигълф.
Според дворцовия етикет на Блуроуз Хенар се смъкна на едно коляно и наведе ниско глава.
— Капитане, за мен е удоволствие.
Юил погледна Брис и повдигна вежди.
Той поклати глава, също толкова озадачен. Доколкото знаеше, капитанът не беше благородничка и със сигурност — не и от императорския двор.
Тя се поколеба, явно смутена, и каза:
— Моля, станете, Хенар. Следващия път войнишкият поздрав ще е достатъчен.
Той се изправи.
— Както заповядате, сър.
— Е, сега можем ли да продължим? — попита Брис.
Хенар с явно усилие откъсна очите си от Лостара и кимна.
— Разбира се, сър.
— По време на последната кампания един ренегат оул на име Червената маска проникна в Дрийн. Беше пролята кръв и в последвалата гонитба войници от гарнизона бяха убити в засада. Дотук точно ли е?
— Да, сър.
— Последваха донесения за две демонски същества, служили като телохранители на въпросния Червената маска.
— Да, сър. Гущери, бягащи на два крака бързо като кон, сър. Бяха забелязани и се съобщаваше за тях по време на самата кампания. Атри-Преда включи описанията им в донесенията си до висшето командване, с доклада за първата голяма битка. Оттам нататък никакви съобщения не успяваха да стигнат.
— Случайно да познаваш един войник на име Прайд?
— Не, сър.
— Оул по рождение, но отгледан от семейство в Дрийн. Бил е достатъчно голям, когато са го взели, и още помни много легенди на оулите, свързани с древна война за земята с армия от демони с подобно описание. Оулите не са победили, но войната приключила, когато демоните се преселили на изток в Пустинните земи. Първо врагове, след това съюзници? Възможно е. Знаете ли какво е станало с Червената маска? Жив ли е още?
— Сър, предполага се, че е мъртъв, след като оулите вече ги няма.
— Но няма никакво пряко доказателство.
— Няма, сър.
— Благодаря ви, Хенар Вигълф. Свободен сте.
Съгледвачът отдаде чест, отново погледна Лостара Юил и напусна.
Малазанският капитан бавно издиша.
— Хм.
— Моля приемете извиненията ми — каза Брис. — В армията ми има по-малко жени, отколкото във вашата — определено не е въпрос на политика, просто ледерийските жени, изглежда, са по-склонни да упражняват други професии. Възможно е Хенар да не…
— Разбрах ви, командире, извинете, че ви прекъсвам. Освен това трябва да се каже, че е изключително впечатляващ мъж, тъй че не е нужно да ми се извинявате. — Юил стана. — Във всеки случай, сър, гущерите, за които спомена той, изглежда, съвпадат с описанието на К’Чаин Че’Малле. Живи ли са тези екземпляри? Не са немрящи?
— Няма никакво доказателство, което да предполага, че са нещо друго освен живи. В първата битка са били ранени.
Лостара кимна и каза:
— В такъв случай Бързия Бен вероятно е прав.
— Прав е. — Брис се отпусна назад, изгледа за миг високата жена и продължи: — Имало едно божество някога… знам името му, но това не е особено съществено в момента. Същественото е къде е обитавало: в земите, които сега наричаме Пустинните земи. Живяло там и умряло там. Животът му бил отнет от сила, сила, идваща от К’Чаин Че’Малле — цивилизация, за която не бях и чувал, между другото, но в спомените на това божество е самото име и накъсани… образи. — Поклати глава. — Възможно е тази сила… — погледна за миг към Араникт — да е някой от тези лабиринти, които ни донесохте вие, малазанците. Или може да е било някакъв ритуал. Името на божеството е Акраст Корвалайн. То, капитане, е откраднало жизнената сила на самата земя. Всъщност напълно е възможно то да е създало Пустинните земи, с което е убило духовете и боговете, обитавали там, а с тях — и техните поклонници.
— Интересно. Адюнктата трябва да чуе всичко това.
— Да, трябва да споделим знанията си колкото може по-добре. Моля ви, капитане, може ли да се върнете при адюнктата и да я уведомите, че ще я посетим?
— Веднага, капитане. Кога?
— Да го направим днес на обед.
— В такъв случай трябва да тръгвам, сър. — И тя отдаде чест.
Брис се усмихна.
— Това не е нужно тук, капитане. А, пътьом кажете, моля ви, един от адютантите ми да дойде при мен.
— Разбира се. В такъв случай до обед, командире.
След като Юил напусна, Брис посочи празния вече стол.
— Седнете, Атри-Цеда. Изглеждате малко пребледняла.
Тя се поколеба, но се подчини. Приседна изнервено на ръба на стола. „Е, все пак е начало.“
При входното платнище се чуха стъпки и след миг ефрейтор Джинаст влезе и застана мирно.
— Ефрейтор, включете Хенар Вигълф към персонала ми. Освен това днес той ще придружи свитата ми, когато отида на обяд в малазанския лагер. Осигурете му подходящо наметало и го уведомете, че вече е ефрейтор пиконосец.
— Ъъ, извинете, командире, но Вигълф не е ли Блуроуз?
— Да. И какво от това?
— Ами, според военните разпоредби никой войник от Блуроуз не може да бъде повишаван в редовните сили на Ледер, сър. Един войник Блуроуз се издига в ранг само сред Пиконосците Блуроуз, и то не повече от лейтенант. Записано е в споразумението за капитулация след завладяването на Блуроуз, сър.
— Същото споразумение, според което трябва да получаваме коне и стремена от Блуроуз, отделно от учредяването на самите Пиконосци?
— Да, сър.
— Стремената, които ни пратиха, бяха боклук, нали?
— Гаден номер беше, наистина. Изненадан съм, че кралят не е настоял за подходящи репарации.
— Можеш да се изненадваш колкото си искаш, Джинаст, но не с този неодобрителен тон. Досежно въпросните стремена, признавам възхищението си към хитрината на Блуроуз. Напълно заслужено отмъщение. Колкото до тавана на повишение в ледерийската армия, имам да кажа следното: отсега нататък всеки войник в ледерийската армия, независимо от произхода му, има равна възможност за напредък в кариерата, основаващ се на заслуги и на примерната му служба на кралството. Доведи писар и ще го запишем веднага. А колкото до теб, Джинаст, по-добре да побързаш, защото трябва да намериш Хенар навреме, за да се върне тук с коня си и готов за ескорта ми, ясно?
— Сър, на знатните офицери няма да им хареса…
— Разбрах, че малазанската императрица е провела кампания, която е прочистила армиите й от рангове, купени с привилегия и сан. Знаеш ли как е процедирала, ефрейтор? Арестувала е офицерите и или ги е екзекутирала, или ги е пратила на каторга в мините до края на живота им. Изключително чаровно решение според мен, и в случай, че благородниците в моите сили изобщо създадат някакви неприятности, като нищо мога да посъветвам брат си да приложи нещо подобно. Свободен сте.
Адютантът отдаде чест и напусна почти бегом.
Брис погледна Араникт и видя стъписването на лицето й.
— О, хайде, Атри-Цеда, не си мислите сериозно, че бих могъл да предложа такова нещо, нали?
— Сър? Не, разбира се. В смисъл, не беше това. Извинете, сър. Извинете.
— Тогава какво? А, може би сте изненадана, че се въвличам в малко сватовничество, Атри-Цеда?
— Да, сър. Малко.
— За първи път виждам някакъв намек за живот в лицето на капитан Юил, откакто я познавам. Колкото до Хенар — какво пък, изглежда съвсем подходящ мъж за нея, не смятате ли?
— О, да, сър! В смисъл…
— Той явно има вкус към екзотичното. Смяташ ли, че има шанс?
— Не бих могла да зная, сър.
— Но като жена — как мислиш? Очите й зашариха, лицето й се изчерви.
— Тя видя, че той се възхищава на краката й, сър.
— И не направи нищо, за да ги прикрие.
— Забелязах това, сър.
— И аз.
Последва мълчание. Брис гледаше Араникт, а тя на свой ред правеше всичко възможно да избегне погледа му.
— В името на Блудния, Атри-Цеда, няма ли да използвате останалото от стола? Отпуснете се.
— Да, сър.
Кресливият смях на Троутслитър процепи въздуха иззад капитанската палатка. И отново. Кътъл потрепери, наведе се и приглади ризницата. Нямаше смисъл да я навлича, преди да са готови за тръгване. Но брънките се бяха раздърпали и започваше да става бодлива, трябваше да се смаже малко.
— Къде е ведрото със смазката?
— Ето го — отвърна Тар, взе малкото ведро и му го подаде. — Не слагай много, че взе да ни свършва, а откакто Поурс командва интендантството…
— Кучият му син не командва нищо — сопна се Кътъл. — Просто се е уредил като посредник и сега трябва да се провираме покрай него, за да получим нещо. Интендантът е доволен, след като толкова малко искания стигат до него, и двамата свиват и кътат. Някой трябва да каже на Сорт, за да може тя да каже на Кайндли, за да може той да…
— Кайндли вече няма нищо общо с Поурс, Кътъл.
— Тогава кой?
— Никой, доколкото знам.
Смайлс и Корик най-сетне се домъкнаха до бивака — който вече не беше кой знае какъв бивак, само едно тлеещо огнище и кръг от походни торби и снаряжение.
— Първа камбана следобед — каза Смайлс. — Не по-рано.
— Нещо ново за Гес и Сторми? — попита Кътъл.
— Фид може да приказва каквото си ще — рече Корик. — И другите също. Мен ако питате, са драснали.
— Стига бе, идиот — сряза го Кътъл. — Ветераните не драсват. Точно това ги прави ветерани.
— Докато не решат, че им е писнало.
— Иди питай Ботъл. — Тар го изгледа навъсено. — И той ще ти каже същото. Отвлечени са.
— Добре де. Отвлечени. Работата е, че ги няма. Сигурно вече са мъртви. Кой е следващият?
— С малко късмет — рече Смайлс, докато се смъкваше на походната си торба, — ти, Корик. — Смигна на Тар. — Мозъкът му е изгорял — Корик не е онзи Корик, когото познавах, и се обзалагам, че всички мислите същото. — Изведнъж стана. — О, майната му на всичко това, ще ида да се поразтъпча.
— Приятна разходка — подхвърли след нея Корик.
Кресливият смях на Троутслитър се чу отново и Кътъл се намръщи.
— Какво му е толкова шибано смешно?
Коураб дремеше или се преструваше, че дреме, но се надигна.
— Ще ида да разбера, Кътъл. И на мен вече ми лази по нервите.
— Ако го прави нарочно, шибни му един в муцуната, Коураб.
— Няма проблеми, Кътъл.
Кътъл го изгледа как се отдалечава и после смигна на Тар.
— Схващаш ли?
— Не бе, тъп съм.
— Той вече не се чувства чужд, Тар. Той е нашият тежък пехотинец. Това е добре.
— Така е, и да, добре е — отвърна Тар.
— Аз съм тежкият на отделението — каза Корик.
Тар заоглежда ботушите си. Кътъл извърна очи, прокара длан по оредялата си коса и чак после се сети, че ръката му е цялата в смазка.
— Дъх на Гуглата!
Тар го погледна и изсумтя.
— Няма да го опази от спукване.
— Какво? Кое?
— Черепът ти.
— Много смешно!
Корик стоеше, сякаш не знаеше къде да се дене, все едно тук вече нямаше място за него. После тръгна в обратната посока на Смайлс.
Кътъл продължи да търка ризницата. Когато му потрябва още смазка, събра полепналото по главата му.
— Би могъл, знаеш ли.
— Няма — отвърна Тар.
— Геслер и Сторми ще са му извинението. И Кисуеър.
— На Кисуеър не й пука за никого освен за Кисуеър.
— А на Корик пука ли му? Свикнал беше, може би, но сега не може да се измъкне от главата си. А там е, както каза Смайлс, само тлеещи въглени.
— Няма да избяга.
— Защо си толкова сигурен, Тар?
— Защото вътре, под цялата тази пепел, нещо остава. Все още има да докаже нещо. Не на себе си — себе си може да убеди във всичко, — а на всички нас. Харесва ли му, или не, признава ли го, или не, не може да се измъкне току-така.
— Ще видим.
Тар се пресегна, забърса малко смазка от темето на Кътъл и почна да си лъска ботушите.
— Много смешно — каза Кътъл.
Коураб заобиколи командната палатка и намери Троутслитър, Уидършинс и Детсмел — клечаха зад изкопа на полевия нужник. Приближи се до тях и каза:
— Спри да се смееш, Троутслитър, или ще трябва да ти шибна един в муцуната.
Тримата вдигнаха гузно очи. Троутслитър се намръщи.
— Ще се радвам да видя как ще пробваш, войник.
— Няма да ти хареса. Какво правите тук?
— Играем си с люспести плъхове. Тебе какво те бърка?
Коураб се приближи още и надникна. Три от люспестите гадинки се боричкаха в тревата, опашките им бяха вързани една за друга.
— Не е хубаво да правите така.
— Тъпак — рече Уидършинс. — Ще ги ядем за обед. Просто гледаме да не избягат.
— Мъчите ги.
— Разкарай се, Коураб — изръмжа Троутслитър.
— Първо им развържете опашките или им прекършете вратлетата.
Троутслитър въздъхна.
— Обясни му, Детсмел.
— Те нямат мозъци, Коураб. Само течност, като гной, в малките черепчета. Те са като термити или мравки. Могат да мислят само ако са много на едно място. Тези тук не са достатъчно. Освен това миришат на нещо. Като магия, само че по-мазно. С Уид се опитваме да разберем какво е, тъй че ни остави на мира.
— Мазна магия ли ядете? — попита Коураб. — Лошо звучи. Не ги ям тия неща.
— Тогава скоро ще огладнееш — рече Уидършинс, посегна и обърна един от люспестите плъхове на гръб. Другите два се опитаха да го издърпат, но избраха противоположни посоки. — Тук има милиони от тия гадини и само Гуглата знае от какво преживяват. Тази сутрин видяхме цяла гмеж, като лъскава река. Убихме поне петдесет, докато другите избягат. — Обърнатият плъх успя да се превърти и трите отново задърпаха в различни посоки. — Все повече и повече от тях, всеки ден. Все едно вървят след нас.
Тази представа смрази Коураб, макар да не знаеше защо. Не че плъховете можеха да направят нещо. Дори май не налитаха на храната им.
— Чух, че хапят гадно.
— Ако им позволиш, да.
— Е, Троутслитър, престанаха ли вече да са смешни?
— Да. Хайде, разкарай се.
— Щот’ ако чуя още смях, няма да се върна за приказки.
— Що да не си се смея бе, Коураб. Всички се смеят, нали? Всички.
— Но от твоя смях всички настръхват.
— Хубаво. Щото точно така се смея, когато прережа гърлото на някой тъпак.
Коураб пристъпи между Уидършинс и Детсмел, наведе се и взе трите плъхчета. Бързо им прекърши вратлетата и ги пусна отново между тримата.
— Следващия път като ми чуеш смеха… — изръмжа Троутслитър.
— Само че няма да ми трябва и един дъх да ти отсека проклетата глава, Троутслитър, тъй че смехът ти ще е последният — отвърна Коураб.
Обърна се и си тръгна. Това започваше да става гадно. Къде изобщо се беше дянала славата? Нали тази армия, въпреки всичките несгоди, уж имаше някакво достойнство. Да си Ловец на кости нали уж значеше нещо, нещо достойно. Но напоследък армията беше просто една тълпа от насилници и побойници.
— Коураб.
Той спря. Фарадан Сорт беше преградила пътя му.
— Капитане?
— Фидлър върна ли се вече при вас?
— Май не. Нямаше го преди четвърт камбана.
— Къде ви е отделението?
— Не са се местили, сър. — Той посочи с палец назад. — Ей там.
— А ти къде отиваш?
— Някъде. Никъде, сър.
Тя го погледна намръщено и го подмина. Той се зачуди дали не трябва да я последва — тръгнала беше към отделението му все пак. Но след като не беше казала нищо, Коураб сви рамене и отново тръгна безцелно. „Може пак да потърся тежките. Да хвърлим малко ашици. Но пък защо? Винаги губя. Прочутият късмет на Коураб никога не върви на комар. Типично. Никога във важното.“ Отпусна ръка на ефеса на новия си ледерийски меч, просто за да се убеди, че още си го има. „А и него няма да губя. Не и този. Това е моят меч и ще си го използвам.“
Беше си мислил за Леоман напоследък. Без някаква особена причина, доколкото можеше да прецени. Освен може би заради начина, по който Леоман бе успял да поведе войниците си, да ги превърне в свои фанатични последователи всъщност. Някога беше вярвал, че това е дарба, талант. Но вече не беше толкова сигурен. В някои отношения точно този дар можеше да направи човек опасен. Да следваш такъв човек беше рисковано. Особено когато се разкрие истината и тази истина е, че на водача всъщност изобщо не му пука за никого от тях. Леоман и хора като него събираха фанатици така, както богат търговец трупа монети, а след това ги пилее, без да се замисли.
Не, адюнктата беше по-добра, каквото и да приказваха всички. Говореха все едно, че искат Леоман, но Коураб знаеше какво беше онова. Не им трябваше такъв човек. Ако се сдобиеха с някой като Леоман, накрая всички щяха да изгинат. Вярваше, че адюнктата е загрижена за тях, може би дори прекалено. Но ако трябваше да избира между двамата, винаги щеше да остане с нея.
Недоволството беше болест. Беше разпалило Вихъра и стотици хиляди бяха загинали. И кой беше доволният, застанал над гробните ями? Никой. Беше тласнало малазанците да изяждат своите и след като всички уикци вече бяха мъртви, кой щеше да е толкова глупав, че да повярва, че земята, която си присвоиха заселниците, няма да нанесе своето отмъщение? Рано или късно щеше да ги превърне на прах и вятърът щеше просто да ги издуха.
Дори тук, в този лагер, сред Ловците на кости, недоволството се разпространяваше като зараза. Без никаква причина освен скуката и незнанието. Какво му беше лошото на това? Скуката означаваше, че не посичат никого. Незнанието бе истината за самия живот. Сърцето му можеше да се пръсне на следващата стъпка или някой изтърван кон да го стъпче ей там. Кръвоносен съд в черепа му можеше да се скъса. Камък можеше да падне от небето. Всичко се свеждаше до незнанието, цялото бъдеще, а кой изобщо можеше да осмисли достатъчно добре миналото, за да си въобрази, че наистина знае всичко и след като знае всичко, знае и всичко, което предстои?
„Недоволство ли? Я да видим дали от този юмрук в муцуната ще ти стане по-добре.“ Да, Кътъл беше горчив човек, но Коураб започваше да го харесва. Може би се оплакваше твърде много, но мърморенето и недоволството не са едно и също. Явно Кътъл обичаше да мърмори. Нямаше да е себе си без това. Точно затова, независимо от всичко, изглеждаше всъщност доволен. Докато втрива смазката в щавената кожа, докато точи късия си меч и върховете на стрелите на арбалета си. Докато брои и брои малката си колекция от острилки и пушалки, единствената си трошачка и очите му не се откъсват от торбата на Фид, в която се крие поне една проклетия. Кътъл беше щастлив. Можеше да се разбере по свъсеното му лице.
„Кътъл ми харесва. Знам какво точно да очаквам от него. Той не е горещо желязо, не е хладно желязо. Той е горчиво желязо. Горчиво и става все по-горчиво. Не ме предизвиквай, Троутслитър.“
Капитан Кайндли прокара длан по последните няколко косъма, останали по главата му, и се отпусна на походния си стол.
— Сканароу, какво мога да направя за теб?
— За Рутан.
— Разбира се, че ще е за него. Едва ли е тайна, Сканароу.
— Не е това. Е, отчасти. Работата е, че той не е това, което си мисля, че е.
— Преди ли?
— Не мисля, че използва истинското си име.
— Кой? Виж ме мен. Аз си го спечелих моето след години усърдие и старание. Значи, дори и „Сканароу“ не е каквото повечето хора си мислят, нали? Архаична канийска дума за женско планинско куче, доколкото ми е известно.
— Не е това, Кайндли. Той крие нещо. О, версията му изглежда добре, поне на повърхността. В смисъл, графикът му е смислен…
— Прощавай, кое?
— Ами, кога какво е правил и къде го е правил. Достоверен низ от събития, но според мен това просто означава, че го е измислил така, че да звучи достоверно.
— Или звучи достоверно, защото е факт от биографията му.
— Не мисля така, Кайндли. Смятам, че той лъже.
— Сканароу, дори да лъже, това едва ли е престъпление в малазанската армия, нали?
— Все едно, че има обявена цена за главата му. Все едно, примерно, че Нокътят има мокри сънища как го убива или императрицата е пуснала хиляда шпиони да го търсят.
— Да търсят Рутан Гъд?
— Този, който всъщност е той.
— Е, и какво? Дори да беше така, има ли вече значение, Сканароу? Всички сме ренегати напоследък.
— Нокътят има дълга памет.
— Каквото е останало от тях след град Малаз. Според мен щяха да си спестят цялата злоба за адюнктата и всички нас, по-важните офицери изменници. Героични ветерани като мен, да не говорим за Юмруците, с изключение на Блистиг може би. Предполагам, че разсъждаваш в дългосрочен план — продължи той. — Двамата се заселвате някъде, къща с изглед към канийските плажове, да речем, димът се вие от комина, челяд брадати дечица си играят с огнемравки и каквото имате там. В името на всичко свято, Сканароу, убеден съм, че нищо няма да застрашава спокойния ти сън нощем.
— Започвам да разбирам какво е изпитвал лейтенант Поурс, докато служеше при теб, Кайндли. Всичко е такова хлъзгаво, нали?
— Не мисля, че те разбрах.
— Добре — провлече тя. — Помисли върху следното. Рутан се изнервя. И става все по-лошо. Само дето не си е оскубал брадата от ресане. Има неспокойни сънища. Говори насън, на езици, каквито никога не съм чувала.
— Крайно любопитно.
— Например, да си чувал случайно за Акраст Корвалайн?
Кайндли се намръщи.
— Не мога да твърдя, че съм го чувал, но прилича на Тайст. Например древните лабиринти на Куралд Галайн и Емурлан. Подобна конструкция, мисля. Би могла да го споменеш на Висшия маг.
Тя въздъхна и извърна очи.
— Добре. Е, аз да се връщам при отделенията си. Загубата на Геслер и Сторми толкова скоро след духването на Мейсан и онази другата… доста крехко е положението в момента.
— Спор няма, Сканароу. На излизане, кажи, моля те, на ефрейтор Тюс да ми донесе колекцията.
— Колекцията ти?
— Гребени, Сканароу. Гребени.
Старши сержант Поурс се надигна и изтри кръвта от носа си. Странни мушици прехвърчаха все още пред очите му, но успя да види, че личният му фургон с припаси е претършуван. Двата впрегнати в него вола го гледаха скръбно. Зачуди се за миг дали е възможно товарни волове да се обучат за кучета пазачи, но си ги представи как се зъбят и мучат заканително и представата не му се стори особено плашеща.
Докато се изправяше и отупваше пръстта и тревата от дрехите си, чу приближаващи се стъпки. Потрепери и вдигна ръце да се защити.
Но не се оказа нужно. Новодошлите не изглеждаха особено застрашителни. Хедж, а зад него — четирима от неговите Подпалвачи на мостове.
— Какво е станало с теб? — попита Хедж.
— Боя се, че не мога да кажа точно. Дойде някакъв със заявка, която аз, ъъ, нямаше как да изпълня.
— Грешен восъчен печат на заявката ли?
— Нещо такова, да.
Хедж хвърли око на фургона.
— Май все пак си е взел каквото му трябва.
— Углавно престъпление — подхвърли един от ефрейторите на Хедж, поклати глава и се намръщи невярващо. — На вас, Ловците на кости, ви липсва дисциплина, старши сержант.
Поурс се вторачи в мършавия ледериец.
— Знаеш ли, тъкмо си мислех същото, ефрейтор. Това тук е анархия. Чувствам се направо под обсада, самотен остров на благоразумие и ред сред буря от ненаситен хаос. — Посочи зад себе си и каза на Хедж: — Ако сте тук, за да получавате нещо, както виждаш, ще трябва да изчакате да въдворя ред. Освен това, строго казано, личните ми запаси не са достъпни за официално присвояване. Мога обаче да ви осигуря писмено нареждане, което ви гарантира прием от интенданта.
— Много мило — отвърна Хедж. — Само че вече бяхме там.
— Без писмена заповед? Нямахте късмет, нали?
— Не, странно. Изглежда, че единствените заповеди, които приема, са от теб.
— Естествено — каза Поурс. — Както може би се досещате, командире… „командир“, нали? Както може би се досещате, в целия този хаос, за който ефрейторът ви така проницателно отбеляза, се наложи да поема върху себе си внасянето на известен ред във все по-смаляващите ни се припаси.
Хедж кимаше, без да откъсва очи от фургона.
— Работата е, старши сержант, че както чуваме, повечето хаос се дължи на факта, че повечето трябва да минават през теб. Чудя се дали Юмрук Кенеб е съвсем наясно с положението. Като командир, виждаш ли, мога просто да отида при него и да поговорим. Като равни, искам да кажа. Никой от приятелчетата ти няма да се опита да ме спре — да, мернах ги в онзи неофициален кордон около щабния лагер. Голяма организация си спретнал, старши сержант. Интересно кой ти е префасонирал носа така.
— Ако имах спомен за инцидента, командире, щях да ви кажа — след като първо го спипам и разпъна за плячкаджийство, разбира се.
— Ами, май подочух нещо на петдесетина крачки оттук — отвърна Хедж. — Свежо е като ей оная тор зад воловете.
— Чудесно. — Поурс зачака.
— Заповедта — подкани го Хедж.
— Веднага. Момент само да намеря резервна восъчна табличка…
— Не използвате пергамент? Не, разбира се. Пергаментът не се топи, нали? Восъкът — да. Доказателство ли? Какво доказателство? Хитро, старши сержант.
Поурс намери табличка и стило в малкото си походно писалище до катурнатия сгъваем стол, на който — вероятно — беше седял, когато предишният посетител му беше казал „здрасти“. Бързо надраска знака си и вдигна очи в очакване.
— Та какво точно искате?
— Точно? Каквото решим, че ни трябва.
— Добре. Чудесно. Ето, записвам го.
— Направи го четливо.
— Естествено.
Поурс връчи табличката и изчака, докато Хедж я огледа, присвил очи.
Накрая кучият син вдигна глава и се усмихна.
— Слухът е, че Нефариас Бред ти е шибнал един.
— А, той значи. Кой друг може да е. Колко глупаво от моя страна. Предполагам, че не знаете как изглежда?
Хедж сви рамене.
— Голям, както чух. Имал чело като канара, очи на хамстер, нос дълъг оттук до остров Малаз и може да троши камъни със зъби. Повече косми от ташаците на мъжки бедерин. Кокалчета на пръстите, които трошат носове на старши сержанти…
— Можете да спрете дотук — каза Поурс. — Имам вече удивително точна картина в ума си, благодаря.
— Мейфлай обаче твърди, че всичко това не е вярно — добави Хедж. — Бред бил висок, но мършав, според нея, и цялото му лице било мъничко, като пъпка на цвете. С мили и нежни очи и нацупени устнички…
— И Мейфлай го сънува всяка нощ, да. Е, беше ми приятно да си поговорим, командире. Приключихте ли? Както виждате, имам да свърша малко работа.
— Имаш, имаш.
Погледа след тях с двата вола. После въздъхна.
— Богове, тия наистина са Подпалвачи на мостове. — После се намръщи на говедата. — Подъвчете го малко това, негодни тъпаци такива.
Скълдет, последният жив принц на някакво пустинно племе от Седемте града и най-ужасният убиец в ръкопашен бой, когото сержант Синтър бе виждала, сплиташе косата на Ръфъл. Стилът видимо се различаваше от всичко познато при племената на Дал Хон, но на кръглата и малка донякъде главица на Ръфъл ефектът беше, поне за Синтър, нещо средно между функционален и плашещ.
— Иш тва — измърмори Неп Фъроу, чието петнисто нагънато от бръчки чело й напомняше за костенурча кожа. — Твратително!
— Не знам — вметна Праймли. — С тия къдри няма да й трябва подплънка под шлема. Ще й държи много по-хладно, отколкото на нас.
— Нях, флитки, ч’веко. Скънда, уеко!
— Хубава рима — подхвърли Шоули, както се беше изпружил, изпънал крака почти до още тлеещите въглени на огнището. Ръцете на тежкия пехотинец бяха сплетени под главата му, очите му бяха затворени.
Синтър и останалите няколко войници, насядали наблизо, хвърляха от време на време поглед, да следят напредъка. С жестове с ръце вдигаха залозите кога най-после Шоули ще забележи, че си пече краката. Ефрейтор Рим броеше десетките и вече бе стигнал до шестата.
Неизменната вече лула на Ръфъл пуфкаше дим в очите на Скълдет и му се налагаше непрекъснато да си бърше очите, докато работеше с дървената си игла и костена кука.
Странно, замисли се Синтър, как несретниците винаги се намират един друг във всяка тълпа, или пустош в този случай. Като онези тревни паяци в саваната, които развяваха дългите цял пръст пипала пред себе си в размножителния сезон. Улови се, че пак мисли за паяци, за пети път може би от сутринта, и погледна изпружената неподвижна фигура на сержант Хелиан, която се беше дотътрила в бивака им, мислейки си, че са нейното отделение. Беше толкова пияна, че Рим я задържа да не се приближи прекалено до огъня, иначе въздухът около нея щеше да пламне. Беше бягала от паяците. Какви паяци? Хелиан така и не обясни. Просто се свлече и заспа.
Скълдет я беше погледал известно време, после я погали по косата и намести крайниците й да не се изкълчат. „Майката, която никога не е имал. Или майката, която никога не е напускал. Е, всички ония изгубени принцове в приказките изобщо не са били толкова изгубени като нашия Скълдет. Каква ли тъжна — макар и объркана — история би могло да разкаже малкото ни мило момченце?“
Потърка се по челото. Не се чувстваше много по-различно от Хелиан, макар предната нощ да не беше пила нищо освен слаба бира. Чувстваше ума си замаян и изтръпнал. Мъчещите я свръхчувствителни сетива бяха притъпени. „Като че ли съм… смазана.“
„От нещо. Близо е. И се приближава още. Това ли е то?“
Зачуди се къде ли е сестра й — колко далече бяха перишите и хундрилите, между другото? Закъсняваха, нали?
Отново се замисли за онази съдбоносна среща с адюнктата. Спомни си свирепото изражение на Мейсан Джилани в момента преди адюнктата да я отпрати. Никакво колебание не беше имало у Тавори към казаното от нея какво е нужно да се направи, и никакво възражение от никоя от тях на предложението й. Единствената видима реакция бе предшествала всичко това. „Измяна. Да, тази дума я нарани. Това е единственото, което не може да понесе. Единственото, което поглъща куража й, мисля. Какво се е случило с теб, Тавори Паран? Нещо в детството ти ли е? Някакво ужасно отхвърляне, измяна, която те е пронизала до дъното на душата? Душата на онова невинно дете, което си била?“
„Кога се случва това? Всички онези рани, които ни правят възрастни?“ Едно гладувало дете никога не може да порасте високо и силно. Едно необичано дете никога не може да намери любов — или да я даде, когато порасте. Дете, което не се смее, ще стане човек, който не може да намери в света нищо, заслужаващо смях. А дете, което е било наранено достатъчно дълбоко, ще преживее целия си живот, опитвайки се да изцери раната си — докато другите непрекъснато бъркат в нея. Мислеше си за всички онези лекомислени действия и безразлични, нетърпеливи жестове, които бе виждала от родители в цивилизовани места, все едно че те нямаха време за собствените си деца. Прекалено заети, прекалено изпълнени със себе си, и всичко това просто се предаваше от поколение на поколение, отново и отново.
Сред далхонийците, в селата на север, както и на юг, търпението беше дарът, връщан на детето, което само по себе си е дар. Търпение, пълно внимание, желанието да изслушаш и да поучиш — не бяха ли това отговорностите на родителството? А какво да кажем за цивилизация, която може да процъфтява само като унищожава систематично тази най-скъпа връзка? „Време, което да прекараш с децата си? Никакво време. Работиш, за да ги храниш, да, това е отговорността ти. Но твоята вярност, твоята сила и твоята енергия — те са за нас.“
„А ние, кои сме ние? Ние сме разхитителите на света. Чий свят? Нашият. Нейният — на адюнктата, да. И дори на Скълдет. На горкия изгубен Скълдет. И на Хелиан, вечно отпусната в горещата прегръдка на алкохола. Ти и онзи странстващ бивш жрец с неговата презрителна усмивка и сломен поглед. Твоите армии, твоите крале и кралици, твоите богове и, преди всичко, твоите деца.“
„Убиваме техния свят, преди дори да са го наследили. Убиваме го, преди да са пораснали достатъчно, за да разберат какво е той.“
Отново се потърка по лицето. Адюнктата беше толкова сама, да. „Но аз се опитах. Поне мисля, че го направих. Не си толкова сама, колкото си мислиш, Тавори Паран. Оставих ли ти поне това? Когато си отидох, когато остана там в палатката си, в тишината — когато Лостара Юил напусна и нито едни очи вече не те гледаха… какво направи? Какво освободи от веригите вътре в себе си?“
„Ако Ботъл е гледал през очите на някой от своите плъхове, какво е видял? Там на лицето ти?“
„Нещо? Каквото и да е?“
— Какво гори?
— Ти, Шоули.
Тежкият не помръдна. Ботушите му вече изпускаха черни струи дим.
— Изпекох ли се вече, Праймли?
— Хрупкав бекон, бас слагам.
— Богове, обичам бекон.
— Няма ли да си мръднеш краката, Шоули? — попита Мълван Дрийдър.
— Залагахте, а? Копелета такива.
— Естествено — каза Правалак Рим.
— Кой брои десетките?
— Аз — отвърна Рим. — Мой ред е, редуваме се. Всичко сме десет, със Скълдет и Ръфъл, ама те не броят, заети са.
— Синтър заложи ли?
— Да — рече Синтър.
— Кое число?
— Седем.
— Рим, докъде си?
— Три.
— На глас.
— Пет, шест, се…
Шоули издърпа краката си от огъня и се надигна.
— Това му се вика лоялност — каза Синтър ухилена.
— Ней фефно! Ней фефно! Фалових на пеф! Ерим, т’ва ней фефно!
— От краката на Шоули е — каза Мълван. — Може да направи к’вото си иска с тях. Синтър спечели джакпота, щот’ е хубава, нали, Шоули?
Шоули се усмихна.
— Да. Е, Синт, харесваш ли ме?
— И още как — отвърна тя.
— Ще ми потрябва. Неп Фъроу, едно бързо изцеряване колко ще ми струва?
— Ха! Повината! Повината! Ха-ха!
— Половината от моята половина…
— На! На!
— Или това, или сержантът ти заповядва да ме изцериш и не получаваш нищо.
— Правилно — каза Синтър и се озърна към Бадан Грук. — Ще ми трябва лечителят ти, Бадан. Нещо против?
— Нямаш проблем.
— Всичко това беше нагласено — измърмори Праймли. — Намирисва ми на нещо повече от бекон вече.
— Повината на повината фи! Шабли! Повината на повината!
— Бъди добър с него, Шоули, за да си свърши добре работата.
— Ясно, сержант Синтър. Половината от половината. Разбрахме се. Къде е гърнето?
— Всички да пуснат — каза Рим и взе шлема си. — Тука, хайде.
— Мошеници — рече Дроуфърст. — Лукбек, изиграха ни.
— Кое му е новото? Морската пехота никога не играят честно…
— Просто играят да спечелят — довърши Дроуфърст и се намръщи на старата мостовашка поговорка.
Синтър стана и си тръгна от бивака. Както беше изтръпнала и изнервена в същото време, защо да се забърква в това? След няколко крачки усети, че си има компания, обърна се и видя до себе си Бадан Грук.
— Синтър, изглеждаш… различно. Болна ли си? Слушай, Кисуеър…
— Остави сестра ми, Бадан. Познавам я най-добре от всички, не забравяй.
— Точно. Тя щеше да избяга, всички го знаехме. И ти трябва да си го знаела. Не разбирам само защо тя не се опита да ни накара да тръгнем с нея.
Синтър го погледна.
— А щеше ли да те убеди, Бадан?
— Може би.
— И тогава двамата щяхте да ме притиснете, докато се предам.
— Можеше и така да стане, да. Работата е, че не стана. И сега тя е някъде там, а ние сме вързани тук.
— Аз не дезертирам, Бадан.
— Не си ли го помисляла обаче? Да тръгнеш след Кисуеър?
— Не.
— Сериозно?
— Тя вече е съвсем пораснала. Отдавна трябваше да съм го разбрала, нали? Не съм длъжна да се грижа повече за нея. Съжалявам, че не го бях разбрала още в деня, в който се записах.
— Не си единствената, Синтър — отвърна той с гримаса.
„Ах, Бадан, какво да правя с тебе? Все така ми разбиваш сърцето. Но жалостта и любовта не си съжителстват, нали?“
Жалост ли беше? Просто не знаеше. Просто хвана ръката му и продължиха напред.
Лекият вятър по лицето му го събуди. Замаян, с пресъхнала уста, Геслер примига и отвори очи. Синьо небе без никакви птици, без нищо. Той простена и се помъчи да превърти в главата си последното, което помнеше. Лагерът, да, някакъв тъп спор със Сторми. Кучият му син пак беше сънувал, че някакъв демонски юмрук се спуска от тъмното небе. Очите му бяха като на подгонен заек.
Пиеха ли? Пушеха ли нещо? Или просто заспаха, той в единия край на палатката, Сторми в другия — едната страна чиста и подредена, другата — вмирисана бъркотия. Оплаквал ли се беше за това? Не можеше да си спомни.
Все едно. По някаква причина лагерът не се движеше — и беше странно тихо също така, и какво правеше той навън? Бавно се надигна и седна.
— Богове на бездната, оставили са ни!
Начупен терен, странно ниски хълмове в далечината — тук ли бяха предната вечер? И къде бяха огнищата, охранителните полоси? Чу някакво шумолене зад себе си и се извъртя — движението разклати мозъка в черепа му толкова силно, че го накара да изохка.
Жена, която никога досега не беше виждал, седеше присвита до малък огън. Точно отдясно на нея лежеше Сторми — още спеше. Оръжията и снаряжението им бяха струпани зад него.
Геслер примижа към непознатата. Беше облечена като някаква проклета дивачка, в излиняла сърнешка кожа и щавена кожа на бедерин. А и не изглеждаше млада. Може би към четирийсетте, въпреки че никога не беше лесно да се определи при степните хора, защото със сигурност бе такава — като старите сети. Чертите й бяха съвсем правилни. Сигурно е била хубава някога, но оттогава годините са били трудни. Когато преценяващият му поглед най-после се вдигна към тъмнокафявите й очи, видя, че го гледа сякаш с тъга.
— Няма да е зле да заговорим — каза Геслер. Видя до нея мях и го посочи.
Тя кимна.
Геслер се пресегна, взе го, дръпна запушалката и бързо отпи три дълбоки глътки. От устата му лъхна странна миризма и главата му за миг се замая.
— Чукалото на Гуглата, къде съм бил снощи? — Погледна намръщено жената. — Разбираш ли ме?
— Търговска реч — промълви тя.
Трябваше му малко време, докато схване думите. Говорът й му прозвуча странно.
— Ще се разберем значи. Това поне е добре. Къде съм? Коя си ти? Къде е проклетата ми армия?
Тя махна с ръка: „Няма я.“ А после каза:
— Вие — за мен. С мен. До мен? — Поклати глава, явно отчаяна от слабото си познаване на езика. — Мое име Калит. — Извърна очи. — Дестраянт Калит.
— Дестраянт? Тази титла хората не си я подхвърлят току-така. Ако не ти се полага, ти и цялото ти потекло сте прокълнати. За вечни времена. Човек не използва такива титли. Дестраянт. На кой бог?
— Бог не. Не бог. К’Чаин Че’Малле. Гнездо Ацил, Матрона Гунт’ан Ацил. Аз Калит, Елан…
Той вдигна ръка да я прекъсне.
— Чакай. Чакай малко. Нещо не разбирам. К’Чаин Че’Малле, да. Ти си дестраянт на К’Чаин Че’Малле. Но това е невъзможно. Нещо си объркала…
— Объркала не. Съжалявам, да. — Измести се леко и посочи Сторми. — Той Щит-наковалня. — После посочи него. — Ти Смъртен меч.
— Ние не сме… — Млъкна и се втренчи в Сторми. — Някой го нарече Щит-наковалня веднъж. Не мога да си спомня кой беше обаче. Всъщност може да е било и Смъртен меч, не помня. — Погледна я намръщено. — Който и да беше обаче, не беше К’Чаин Че’Малле.
Тя сви рамене.
— Има война. Ти водиш. Него и теб. Гунт’ан Ацил ме прати да ви намеря. Намирам вас. Вие сте огън. Гу’Рул ви вижда, изпълва моя глава с вас. Гори. Маяци, ти и той. Ослепява. Гу’Рул ви взима.
Взима? Геслер изведнъж скочи на крака и отново изпъшка, щом главата му се завъртя.
— Ти си ни отвлякла!
— Аз не — не аз. Гу’Рул.
— Кой е Гу’Рул? Къде е тоя кучи син? Трябва да му срежа гърлото, а и твоето сигурно. После трябва да намерим армията…
— Далече. Ваша армия много левги оттук. Гу’Рул лети цяла нощ. С вас. Цяла нощ. Трябва водите армия К’Чаин Че’Малле. Осем Фурии. Идват. Близо. Има война.
Геслер отиде до Сторми и го срита.
Огромният мъж изпъшка и се хвана за слепоочията.
— Ходи пикай, Геслер — изломоти той. — Още не е съмнало.
— Тъй ли? — Сторми бе заговорил на фаларийски и Геслер му отвърна на същия.
— Бълдж ме буди всеки път, знаеш го. Нещастно го…
— Отвори си очите, войник! Ставай!
Сторми изрита с босия си крак и Геслер се дръпна. Опитвал беше тия ритници. Но след това Сторми се надигна, отвори очи и се ококори.
— Какво си ми направил, Гес? Къде е… къде е всичко?
— Отвлекли са ни нощес, Сторми.
Светлосините очи на Сторми се спряха на Калит.
— Тя ли? Трябва да е по-силна, отколкото изглежда…
— В името на Финир, Сторми, имала е помощ. Някой си, наречен Гу’Рул, и който и да е той, има криле. И трябва да е достатъчно силен, след като ни е носил двамата цяла нощ.
Очите на Сторми блеснаха.
— Какво ти казах, Геслер! Сънищата ми! Видях…
— Това, което ми каза, че си видял, звучеше безсмислено! И още звучи така! Работата е, че тази жена тук се нарича дестраянт на К’Чаин Че’Малле, и понеже това не е достатъчно тъпо, нарича мен Смъртния меч, а теб — Щит-наковалня.
Сторми потръпна и скри лицето си в шепи. Заговори иззад дланите си:
— Къде ми е мечът? Къде са ми ботушите? Къде е шибаната закуска?
— Не ме ли чу?
— Чух те, Геслер. Сънищата. Заради ония проклети люспести плъхове. Всеки път щом видя някой по пътя, ме побиват тръпки.
— Плъховете не са К’Чаин Че’Малле. Знаеш ли, ако имаше малко мозък, щеше да си разгадал сънищата си и може би нямаше да се забъркаме в тази каша!
Сторми смъкна ръцете си, извърна рошавата си глава и погледна Калит.
— Виж я само.
— Какво?
— Напомня ми за мама.
Ръцете на Геслер потрепериха и се свиха в юмруци.
— Не си го и помисляй, Сторми.
— Не мога да го избегна. Тя наистина…
— Не. Майка ти имаше червена коса…
— Не е там работата. Около очите й, виждаш ли го? Би трябвало да го знаеш, Гес, спа с нея толкова пъти…
— Онова беше случайност…
— Какво?
— В смисъл, откъде да знам, че е тръгнала да съблазнява приятелите ти?
— Не е. Само теб.
— Но ти каза…
— Излъгах! Просто се опитвах да ти помогна да се почувстваш по-добре! Не, майната му на това, опитвах се да те накарам да разбереш, че не си толкова важен — бездруго много се беше главозамаял. Все едно, вече не е важно, нали? Забрави. Простих ти, нали…
— Беше пиян, сбихме се в една уличка и се опитвахме да се утрепем…
— Да де, ама ти простих. Забрави, казах.
— Де да можех! А сега ми казваш, че тази тук прилича на…
— Но тя прилича!
— Знам, че прилича! Просто млъкни? Ние не сме — не сме…
— Сме. Знаеш го, Гес. Не ти харесва, но го знаеш. Откъснати сме. Дадена ни е нова съдба. Предопределение. Тук. Сега. Тя е дестраянт, а ти си Щит-наковалня, а аз — Смъртен меч…
— Обратното — изръмжа Геслер. — Аз съм Смъртният меч…
— Добре. Радвам се, че това се уточни. Сега я накарай да ни сготви нещо…
— О, това ли прави дестраянтът? Готви ни?
— Гладен съм!
— Тогава я помоли. Учтиво.
Сторми погледна намръщено Калит.
— Търговската реч — подсказа му Геслер.
Но Сторми посочи устата си и се потупа по корема.
— Вие яде — каза Калит.
— Гладни, да.
— Храна — каза тя и посочи една малка кожена торба до себе си.
Геслер се засмя.
А Калит стана и каза:
— Те идат.
— Кои? — попита Геслер.
— К’Чаин Че’Малле. Армия. Скоро… война.
И в този момент Геслер усети как земята затрепери под краката му. Сторми също го усети и двамата рязко се обърнаха на север.
„Светият чатал на Финир!“