Стивън Ериксън
Прах от мечти (12)

7.

Ужасните създания на върволица

от устата ми извираха —

ред щитове, ред боядисани лица,

като убийци,

по-устремени и решителни

от всичко на света

с разветите си знамена и пряпорци

и в стъпката на марша си

неукорими праведници.

Виж бляскавите им оръжия,

тъй жадни са за сблъсъка безреден

и заслепени са като стоножки

сред калта,

като слова между любими,

а в тъмните води като тюлени

се гмуркат лебеди

и блъскат се в стените

на затвора леден.

Необуздани са мечтите ни.

Изповед на осъдения

Банатос от Блуроуз

Блудния газеше през наводнения тунел и си спомняше телата, пръснати някога тук, поклащащи се като трупи, докато плътта се стапяше на пихтия. Сега, щом пристъпеше напред, току изритваше настрани невидими кости. Тъмнината не предлагаше самота, нито забрава, нито място за сетен отдих. Тъмнината не бе нищо повече от дом за забравените. Затова саркофазите имат капаци и криптите са запечатани под камък, и гробниците — под насипи пръст. Тъмнината е гледката зад клепачите на затворените очи, не повече от отказ от светлина, щом подробностите престанат да са съществени.

Можеше да намери такъв свят. Трябваше само да затвори едното си останало око. Трябваше да подейства. Не разбираше защо не действа. Водата, хапливо студена, плискаше около бедрата му. Благодарен й беше за изтръпналостта, с която го даряваше. Въздухът беше зловонен, но той бе свикнал с това. Нищо не трябваше да го задържа тук, окован към този миг.

Разгръщаха се събития. Толкова много събития, а не всички от тях се задвижваха под допира му, не всички се извиваха под неговата воля. Гневът отстъпваше на страха. Беше издирил олтара, който Пернатата вещица бе посветила на него. Очаквал бе да намери душата й, безплътната й воля, обгърнала на вълни тези наводнени отломки. Но не беше намерил нищо, никого. Къде бе отишла тя?

Все още можеше да усети косата й под ръката си, вялата й борба, докато някаква частица от разума й напираше за сетна глътка въздух, за още един миг живот. Дланта му тръпнеше от ехото на смътните й гърчове, започнали в мига, в който се предаде и напълни дробовете си с вода, веднъж, дваж, като новородено, едва опитало даровете на непознат свят, за да се оттегли, да се хлъзне като змиорка назад в тъмното, където първото забравено нещо си самият ти.

Това не трябваше да го терзае. Беше акт на милост. Гангренясала, обезумяла — не й оставаше много време. Беше най-лекото и нежно бутване, ни най-малко мотивирано от жажда за мъст или от отвращение. Все пак тя като нищо можеше да го е проклела с онова свое последно издихание.

Душата й трябваше да плува сред тези черни води. Но Блудния знаеше, че е сам. Олтарната зала не му предлагаше нищо друго освен пустота.

Хлъзгавият под на тунела се спускаше надолу с всяка стъпка. Краката му изведнъж изгубиха опора, а водата се вдигна още по-високо, над гърдите му, покри раменете му и заплиска към гърлото му. Темето му се отри в зърнистия каменен таван, а след това той вече бе под водата и примига, за да махне щипането от очите си.

Избута се напред в сумрака. Водата стана солена и избледня, отразила от смътната си повърхност светли петна, които проблясваха като размътени спомени за мълнии. Усещаше тежкия напор на изменчиви течения и мигом разбра, че там горе, на тавана на този свят, наистина вилнее буря, но тук долу тя не можеше да му причини нищо. Провря се през гъстата тиня и закрачи по океанското дъно.

Тук нищо не гниеше и всичко, което не се стриваше на прах от огромните налягания, оставаше разпръснато под безцветните пелени тиня като вещи в необятна запусната стая. Всичко в това царство всяваше ужас. Времето тук губеше пътя си, скиташе се безцелно, докато непрестанният дъжд от отломки не го затиснеше долу на колене и след това не го затрупаше. Всичко — всеки — можеше да претърпи подобна съдба. Опасността, рискът бяха съвсем реални. Никое същество или разум не можеше да понесе задълго това място. Безсилието наслагваше съкрушителната си симфония и ужасяващата музика бе вечна.

Усети се, че крачи по дължината на гигантски скелет; разядените му ребра се извисяваха от двете му страни като колони на колонада, храм без покрив, затънал под собственото си безчувствено бреме. Подмина змиевидната линия канари, представляващи гръбнака на огромното същество. Малко по-напред четири скапули образуваха широк свод, от който като срутени стълбове стърчаха странни дълги кости. Едва успя да различи в полумрака масивната корона на тила на черепа на чудовището. Там, прочие, беше онзи, другият храм. Драгоценното хранилище на съзнание, пространството, настойчиво в пребиваването си, съществуванието, държащо на признание за съществуването си.

Блудния бе съпричастен на идеята. В края на краищата подобни деликатни заблуди сглобяваха костите на душата. Мина покрай последната скапула и забеляза следите от някакъв съкрушителен, несъмнено осакатяващ сблъсък. Костта приличаше на гигантска счупена чиния.

Изравни се с черепа и видя, че пещерата на по-близката очна кухина е разбита над и зад издължената, пълна с разядени зъби частично натрошена муцуна. Древният бог спря и огледа поражението. Не можеше да си представи що за звяр трябва да е било това. Подозираше, че е бил дете на тези дълбоки течения, плувец през древни векове, напълно несъзнаващ, че времето му е отминало. Зачуди се дали милост е нанесла този смъртоносен удар.

Ах, как не можеше да надвие собствената си природа, нали? В края на краищата повечето му докосвания бяха фатални. Импулсът може да намери много оправдания, а милостта явно е сред тях. Това беше мигновено терзание, каза си той. Допирът на косата й под дланта му… просто неволен изблик на разкаяние. Щеше да мине.

Продължи напред, най-сетне разбрал, че е намерил верния път.

Съществуваха места, които можеше да бъдат намерени само след покана, с капризната щедрост на силите, които са им придали форма, които са ги направили това, което са. Подобни прегради надвиваха алчността и нуждата на повечето търсачи. Но той бе научил тайните пътеки много, много отдавна. Нямаше нужда от покани и никаква сила не можеше да се изпречи на пътя на неговия глад.

Смътният блясък на светлината в кулата стигна до него, преди да е успял да различи нещо друго, и той потръпна, щом видя единственото насмешливо око, зареяно в сумрака. Докато се приближаваше, около него се завихриха бесни течения и заблъскаха тялото му в отчаяното си усилие да го отклонят. Водата надигна тиня, за да го заслепи. Но той прикова поглед в накъсаната светлина и много скоро успя да открои тромавата четвъртита къща, черните криви клони на дърветата в двора, а след това ниската каменна стена.

Пред кулата на Азата бяха натрупани дюни от тиня. Могилите в двора бяха наполовина разядени, корените на нападалите дървета бяха оголени. Щом стъпи на извиващите се като змия плочи на пътеката, Блудния видя костите, пръснати от разбитите гробници. Да, най-сетне бяха избягали от затворите си, но смъртта ги бе изпреварила.

Търпението беше проклятието на дълговечността. Можеше да съблазни в отпусната дрямка дълголетната си жертва, докато самата плът не изтлее и черепът не се откъсне.

Стигна до вратата и я бутна навътре.

Теченията в тесния вход го обляха, топли като сълзи. Щом порталът се затвори зад него, Блудния махна с ръка. След миг вече стоеше върху сух камък. Из въздуха смътно витаеше миризмата на пушек. От коридора струеше треперливата светлина на фенер.

Дрипавата фигура, която изникна пред погледа му, жегна душата му. Мътни като морското дъно спомени се завихриха и го заслепиха за миг. Мършавият Форкрул Ассаил се беше изгърбил в раменете, сякаш всички доказателства за справедливост го бяха огънали и прекършили. Бледото му лице беше на бръчки суха смачкана кожа. Измъчените очи се приковаха за миг в Блудния, след което се извърнаха настрани.

— Чака ни огън и вино, Ерастас. Хайде, знаеш пътя.

Минаха през двукрилата врата на пресечката на коридорите и се озоваха в сухия зной на стаята със запалената камина. Ассаилът махна вяло към бюфета и изкуцука до един от столовете пред огъня. Пренебрегнал — засега — поканата за пиене, Блудния отиде до другия стол и се настани в него.

Седяха един срещу друг и се гледаха.

— Доста си пострадал от последния път, когато те видях, Ерастас — каза ассаилът.

— Смях от Бездната, Сек, виждал ли си се напоследък?

— Забравените никога не бива да се оплакват. — Беше намерил кристален бокал и сега се взираше в треперещите пламъци, уловени в кехлибареното вино. — Когато се гледам, виждам… въглени. Те гаснат, умират. Добре е. — Замълча и отпи.

Блудния се озъби.

— Жалък си. Свърши криенето ти, Ашици.

Секул Лат се усмихна на старото прозвище, но усмивката му беше горчива.

— Нашето време отмина.

— Беше, да. Но сега ще се прероди.

Секул поклати глава.

— Ти беше прав, когато отстъпи първия път…

— Не беше отстъпление! Бях изхвърлен!

— Принуден беше да отстъпиш всичко, което вече не заслужаваше. — Измъчените очи се вдигнаха и уловиха погледа на Блудния. — Защо е това негодувание?

— Ние бяхме съюзници!

— Бяхме.

— И отново ще бъдем, Ашици. Ти си Древният бог, който стоеше най-близо до моя трон…

— Да, твоя празен трон, да.

— Предстои битка… чуй ме! Можем да изхвърлим всички тези жалки нови богове. Можем да ги удавим в кръв! — Блудния се наведе напред. — Боиш се, че ще сме само ти и аз срещу тях? Уверявам те, стари приятелю, няма да сме сами. — Отпусна се отново в стола и се загледа в огъня. — Твоите смъртни родственици намериха нова сила, направиха нови съюзи.

Ашици изсумтя.

— Готов си да повярваш на мира и справедливостта на Форкрул Ассаил? След всичко, което ти направиха някога?

— Вярвам на необходимостта, която са осъзнали.

— Ерастас, моето време е към края си. — Направи вълнист жест с пръстите си и се усмихна. — Оставям го на Близнаците. Те са най-добрият ми залог.

— Отказвам да приема. Няма да останеш встрани от това, което предстои. Не съм забравил нищо. Помниш ли силата, която владеехме някога?

— Помня — защо мислиш, че съм тук?

— Искам тази сила отново. Ще я имам.

— Защо? — попита тихо Ашици. — Какво търсиш?

— Всичко, което съм изгубил!

— Ех, стари приятелю, значи не помниш всичко.

— Нима?

— Да. Забравил си защо го изгуби преди всичко.

Последва дълго мълчание.

Блудния стана и отиде да си налее вино. Върна се и се загледа отгоре в своя приятел, Древен бог.

— Не дойдох тук само заради теб.

Ашици трепна.

— Възнамерявам също така да събера Клана на Древните — всички, които са оцелели. Аз съм Господарят на Плочите. Не могат да ми откажат.

— Да, това не можем — измърмори Ашици.

— Къде е тя?

— Спи.

Блудния направи гримаса.

— Това го знам, Сек.

— Седни, Ерастас. Засега, моля те. Нека просто да… поседим тук. Да пийнем, в спомен за едно приятелство. И невинност.

— Когато бокалите ни са празни, Ашици.

Той затвори очи и кимна.

— Така да бъде.

— Боли ме, че те виждам така — въздъхна Блудния и седна отново. — Ще те върнем към онова, което беше някога.

— Скъпи Ерастас, не си ли научил? Времето изобщо не се интересува от желанията ни и никой съществувал някога бог не може да е толкова жесток като времето.

Блудния притвори единственото си здраво око.

— Почакай да видиш света, който аз ще направя, Сек. Отново ще стоиш до Празния трон. Отново ще изпитваш удоволствието от слепия шанс, поразяващ един след друг обнадеждените смъртни.

— Помня как негодуваха срещу лошата орис — промърмори Ашици.

— И се стремяха да угодят на съдбата с все повече кръв. Върху олтарите. По бойните полета.

— И в тъмните сделки на душата.

Блудния кимна. Доволен. Облекчен. Да, можеше да изчака този миг, този кратък, целителен миг. Служеше му, и то добре.

Можеше да й даде още няколко мига покой.

— Разкажи ми тогава историята — подхвърли Ашици.

— Коя история?

— Как ти отнеха окото.

Блудния се намръщи и извърна лице, доброто му настроение се изпари.

— Смъртните могат да ядат всичко — сухо отвърна той.

 

 

В кулата на Азата, в една зала, която можеше да е цяло едно селение, тя спеше и сънуваше. И тъй като сънищата съществуваха извън времето, вървеше отново през пейзаж, мъртъв отпреди хилядолетия. Но въздухът все така беше стипчив, небето горе — все така чисто в променчивия си блясък като в деня на своето буйно рождение. Зданията от всички страни, рухнали в развалини, оформяха стръмни нащърбени могили. Порои бяха покрили с кал всичко на височината на бедрата й. Тя крачеше, обзета от любопитство и полуневерие.

Само това ли беше останало? Трудно беше да го повярва.

Могилите изглеждаха странно съразмерни — еднакви по големина каменни грамади. Никакви отломки не се бяха изсипали по уличните платна. Донесената от пороите тиня беше загладила всяка повърхност.

— Носталгия — извика нечий глас отгоре.

Тя спря, погледна натам и видя белокожа фигура, кацнала на една от могилите. Дълга златна коса с кичури тъмен пурпур. Двуръчен меч с бяло острие, подпрян на гърдите му, многостенният кристален ефес проблясва на ярката светлина. Много форми приемаше това същество. Някои приятни, други — като тази — като отровна храчка в очите й.

— Твое дело е това, нали?

Едната му ръка погали лъскавото острие на меча и чувственият жест я накара да потръпне.

— Твоята немарливост ме възмущава, Килмандарос.

— Докато ти си направил смъртта така… спретната.

Той сви рамене.

— Кажи ми, ако в своя най-последен ден — ден или нощ, все едно — се озовеш в една стая, на легло дори. Твърде слаба, за да помръднеш, но все още способна да огледаш около себе си — нищо повече. Кажи ми, Килмандарос, няма ли да си доволна от подредеността на всичко, което виждаш? От знанието, че то ще изтрае и след теб, непроменено, подчинено единствено на своето бавно, тъй бавно разпадане?

— Питаш ме дали ще изпитвам носталгия, Оссерк? Носталгия към стая, в която все още съм?

— Не е ли това последният дар на смъртта?

Тя вдигна ръце и му показа юмруците си.

— Слез тук долу и получи точно този дар, Оссерк. Познавам това тяло — това лице, което ми показваш сега. Познавам изкусителя и го познавам твърде добре. Слез тук долу — не ти ли липсва прегръдката ми?

И в ужасяващата вярност на сънищата, Оссерк се изкиска. С онзи смях, който се врязва в жертвата си, който стиска за гърлото. Презрителен, лишен от съпричастие. Смях, който казва: „Вече си без значение за мен. Виждам болката ти и това ме развеселява. Виждам как не можеш да се измъкнеш от същото онова, от което тъй лесно избягах: заблудата, че все още имаме значение един за друг.“

Толкова много в смеха на един сън, да.

— Емурлан е раздробен — каза той. — И повечето му късове вече са мъртви като този. Мен ли ще обвиниш? Аномандър? Скабандари?

— Соченето ти с пръст не ме засяга. Онзи, който обвинява, няма нищо за губене и има всичко за криене.

— Но все пак се съюзи с Аномандър…

— Той също беше безразличен към вината. Съюзихме се, да, за да спасим каквото можехме.

— Толкова по-зле тогава, че ви изпреварих — каза Оссерк.

— Къде са отишли хората, Оссерк? След като си унищожил града им.

Той вдигна вежди.

— Ами, никъде. — Махна широко с ръка към редиците могили. — Отказах им мига за… носталгия.

— Слез тук долу — изхриптя тя. Трепереше. — Смъртта ти отдавна е просрочена.

— И други са съгласни с това — призна той. — Всъщност точно затова се задържам тук. Само един портал е оцелял. Не, не този, през който премина ти — той вече е рухнал.

— А кой те очаква там, Оссерк?

— Ходещия по ръба.

Килмандарос оголи огромните си зъби в широка усмивка. А след това смехът й изригна към него. И тя продължи напред. Викът му след нея прозвуча изненадано:

— Какво правиш? Той е гневен. Не разбираш ли? Той е разгневен!

— А това е мой сън — прошепна тя. — Където всичко, което е било, тепърва ще бъде.

И все пак се зачуди. В края на краищата нямаше никакъв спомен за това място. Нито за това, че среща Оссерк сред руините на Куралд Емурлан.

„Сънищата наистина се оказват притеснителни понякога“, помисли си.

 

 

— Облаци на хоризонта. Черни, и настъпват на разкъсани редици. — Сторми потърка очи, след което изгледа Геслер. Лицето му бе зачервено. — Що за глупав сън е това?

— Откъде да знам? Има шарлатани, които трупат богатства от тълкуването на сънища на глупаци. Защо не пробваш при някой от тях?

— Глупак ли ме наричаш?

— Само ако ми изпълниш съвета, Сторми.

— Все едно, точно затова виех.

Геслер се наведе напред и разчисти халбите и всичко останало по масата, за да отвори място за нашарените си с белези ръце.

— Да заспиш насред запой е достатъчно непростително. Да се събудиш с крясъци — е, това си беше направо противно. Накара половината идиоти тук да се хванат за сърцата.

— Не трябваше да се скатаваме от маневрите, Гес.

— Не почвай пак. Не беше така. Самопредложихме се да идем да намерим Хелиан. — Кимна към третата особа на масата: от нея се виждаше само темето и слепналата се от разлятата бира коса. Хърканията й бръмчаха в дървото на масата като сто пчели, зачовъркали болно дърво. — И виж, намерихме я, само дето не е във форма да си води отделението. Всъщност не е във форма за нищо. Може да я ограбят, да я изнасилят, дори да я убият. Трябва да стоим да я пазим.

Сторми се оригна и се почеса по брадата.

— Не беше забавен сън просто.

— Кога за последно си спомняш да си имал забавен сън?

— Не знам. Май от доста време не съм. Но тях може би просто ги забравяме. Може би помним само лошите.

Геслер отново напълни халбите.

— Значи иде буря. Впечатляваща деликатност има в тия твои сънища. Чак пророчески са. Ти сънуваш шепота на боговете, Сторми.

— В добро настроение си, няма що, Гес. Напомни ми да не ти разправям повече за сънищата си.

— Аз и сега не исках да ми разправяш за тях. Заради крясъка беше.

— Не е крясък, казах ти. Вой беше.

— Каква е разликата?

Навъсен, Сторми посегна за халбата си.

— В това, че понякога боговете може би не шепнат.

 

 

— Космати жени още тормозят сънищата ти, а?

Ботъл отвори очи и за малко да хвърли нож в лицето й. Вместо това бавно примига.

— Добър ден, капитане. Изненадан съм, че не сте…

— Извинявай, войник, не ми ли намигна току-що?

Той се надигна рязко на нара.

— Намигване ли беше това, капитане? Сигурна ли сте?

Фарадан Сорт се обърна, измърмори под нос и закрачи към вратата на спалното.

Щом вратата зад нея се затвори, Ботъл се отпусна намръщен. Това, че се е забъркал с офицерска глава — добре, беше си просто навик. Не, това, което го притесняваше, бе фактът, че изведнъж се почувства несигурен дали тя изобщо бе проговорила. Въпросът пък изобщо не беше на място, не и от устата на Фарадан Сорт. Всъщност съмняваше се, че тя изобщо знае точно за това негово проклятие — как можеше да знае? Нямаше и един жив глупак, който да споделя с офицер. Особено с офицери, които убиват жестоко и без никаква причина два талантливи и щастливо женени скорпиона. А щом като тя всъщност знаеше нещо, значи някой беше пробутал тази информация в замяна на нещо друго. Услуга, сделка, което бе ни повече, ни по-малко предателство зад гърба на всеки редови войник в легиона.

Кой беше толкова подъл, че да направи такова нещо?

Ботъл отвори очи и се огледа. Беше сам в спалното. Фидлър беше извел отделението за полевото упражнение, учението срещу новосформираните батальони на Брис Бедикт. Ботъл с хленч и мрънкане се беше оплакал от болен стомах и се измъкна. Не беше за него това безсмислено пълзене из храсти и орна земя. Освен това не беше толкова отдавна, когато убиваха ледерии не на игра. Като нищо можеше някой — и от двете страни — да забрави, че всички вече са приятели. Работата бе там, че той се оказа първият достатъчно бърз със стомашните оплаквания, тъй че никой друг не можа да ги пробута… Беше уловил завистливия поглед на Смайлс, с който отдавна бе свикнал, разбира се, след като винаги се оказваше по-бърз от нея в скатаването.

Смайлс. Ботъл прикова поглед в леглото й и го огледа, присвил подозрително очи. Въртенето на номера й беше присъщо, нали? Да, а и кой друг му гонеше карез?

Стъпи на пода и — богове, колко студен бе този камък! — тръгна към леглото й.

Струваше си да подходи към нещата внимателно. Ако някой имаше навика да слага хитри капанчета по всичко, дето не иска другите да му го пипат, то това бе точно това съскащо побъркано коте с острите ками. Ботъл извади ножа си за ядене и започна да бърка под тънкия сламеник, като се наведе и заоглежда привидно безразборно стърчащите дебели сламки — всяка можеше да е намазана с отрова — сламките, както откри, се оказаха, м-м, безразборно стърчащи дебели сламки. „Опитва се да ме подмами към нещо… надушвам го.“

Смъкна се на колене и надникна отдолу. Нищо явно, а това го направи още по-подозрителен. Замърмори под нос и допълзя на колене до сандъчето й за вещи. Ледерийско — а не бяха дошли тук с ледерийски неща. Едва ли бе имала много време да го нагласи, не и особено хитро поне. Не, иглите и ножовете щяха да са скрити лошо.

Беше го предала, но щеше да съжали за това.

След като не намери нищо по повърхността на сандъка, пъхна върха на ножа в ключалката и заопитва механизма.

Откритието, че сандъкът изобщо не е заключен, го накара да замръзне от ужас и да затаи дъх. На челото му изби пот. „Капан, със сигурност. Убийствен капан. Смайлс не допуска никой до нещата си, о, не, не и тя. Само ако вдигна този капак, съм мъртъв.“

Обърна се рязко, чул скърцане на ботуши, и зяпна застаналия до леглото Коураб Билан Тену’алас.

— Дъх на Гуглата, войник, престани да ми се промъкваш така!

— Какво правиш? — попита Коураб.

— Аз ли? Ти какво правиш? Не ми казвай, че онази идиотщина вече е свършила…

— Не е. Изгубих си новия меч. Сержантът побесня и ме прати да се върна.

— Лош късмет, Коураб. Никаква слава днес за теб.

— Не съм и търсил — не беше истински бой, Ботъл. Не виждам смисъл в това. Нищо няма да научат, ако не си използваме мечовете и да избием няколкостотин от тях.

— Вярно. Има логика. Предложи го на Фидлър.

— Направих го. Точно преди да ме върне.

— Става все по-неразумен от ден на ден.

— Странно — каза Коураб, — точно това му казах и аз. Все едно, ти какво правиш? Това не е твоето легло.

— Много си схватлив, Коураб, добре. Гледай сега, работата е такава. Смайлс се опитва да ме убие.

— Тъй ли? Защо?

— На жените не им трябва повод, Коураб. Заложила е капани. Отрова, предполагам. Понеже се скатах, разбираш ли? Нагласила е капан да ме убие.

— О. Хитро.

— Не достатъчно хитро, приятел. Защото ти вече си тук.

— Тук съм, да.

Ботъл се отдръпна от сандъчето.

— Отключено е. Тъй че искам да вдигнеш капака.

Коураб се приближи и вдигна капака.

След като се съвзе от стряскането, Ботъл допълзя и надникна вътре.

— Сега какво? — попита зад него Коураб. — Това упражнение ли беше?

— Упражнение ли?

— Да.

— Не, Коураб… богове, колко странно… виж това снаряжение! Тия дрехи.

— Ами, имах предвид, искаш ли да отворя сандъчето на Смайлс след това?

— Какво?

— Това е на Кътъл. Ти си до леглото на Кътъл, Ботъл. — И посочи. — На Смайлс е онова ей там.

— Аха — измърмори Ботъл, стана и пусна капака. — Това обяснява препаската.

— О… тъй ли?

Двамата се спогледаха.

— Та колко точно копелета казваш, че си направил досега?

— Какво?

— Какво?

— Каза ли нещо току-що, Коураб?

— Какво?

— Преди това.

— Преди какво?

— Нещо за копелета.

— Копеле ли ме наричаш? — попита Коураб и лицето му потъмня.

— Не, разбира се, че не. Откъде ще знам?

— Как…

— Не е моя работа, нали? — Ботъл го плесна по якото рамо и тръгна да си намери ботушите. — Аз излизам.

— Нали каза, че си болен.

— Вече съм по-добре.

След като се измъкна — като най-вероятно едва избегна да бъде пребит до смърт от най-големия отдельонен юмрук заради някакво жалко недоразумение, — Ботъл погледна ядосано към следобедното слънце и тръгна. „Добре, паразит такъв, вече внимавам. Накъде?“

„Крайно време беше. Вече хранех съмнения…“

„Бързак! Откога ги въртиш тия игри с Мокра? Имаш ли представа как ще ни болят черепите до довечера?“

„Спокойно, намерил съм нещо за това. Ботъл, трябваш ми при Стария дворец. Аз съм долу в криптите.“

„Там ти е мястото.“

„За първи път някой изразява това чувство, Ботъл. Кажи ми, като стигнеш.“

„Какво правиш в криптите, Бързи Бен?“

„При Цеданса съм. Трябва да видиш това, Ботъл.“

„Намери ли ги?“

„Кои?“

„Синн и Гръб. Чух, че изчезнали.“

„Не, те не са тук и няма никаква следа някой да е бил тук от доста време. Вече казах на адюнктата, двамата малки пакостници са заминали.“

„Заминали? Къде са заминали?“

„Представа нямам. Но са заминали.“

„Лоша новина за адюнктата — губи си маговете…“

„Има мен. Друг не й трябва.“

„И всичките ми страхове са облекчени.“

„Може да не си разбрал, Ботъл, но неслучайно те питах за космата любовница.“

„Ревност ли?“

„Побързай и ела тука, за да мога да те удуша. Не е ревност. Макар че като си помисля, дори не мога да си спомня кога за последен път…“

„Каза, че имало причина, Бързак. Да я чуем.“

„Какво ти разправя Детсмел?“

„Какво? Нищо. Е…“

„Ха, знаех си! Не му вярвай, Ботъл. Той си няма представа — никаква — какво се е задействало тук.“

„Знаеш ли, Бързи Бен, м-м… все едно. Така, вече съм в двора. Сега накъде?“

„Някой вижда ли те?“

„Не ми каза да го правя крадешком!“

„Някой вижда ли се наоколо?“

Ботъл се огледа. Крилата на Стария дворец бяха затънали дълбоко в калта, варта се беше напукала или просто опадала и бе оголила напукани тухлени стени. Избуяла трева поглъщаше старите каменни пътеки. Нещо като площад от лявата страна сега се беше превърнало в плитко езеро. Въздухът бе изпълнен с кръжащи насекоми.

„Не.“

„Добре. Сега следвай указанията ми точно, Ботъл.“

„Сигурен ли си? В смисъл, канех се да игнорирам всяка трета посока, която ми подадеш.“

„Фидлър трябва да поговори малко с теб, войник. За правилата на поведение с Висши магове.“

„Виж, Бързи Бен, ако искаш да го намеря този Цеданс, остави ме. Имам нюх за такива неща.“

„Знаех си!“

„Какво си знаел? Просто казах, че…“

„Тя ти шепне в ухото…“

„Богове на бездната, Бързи Бен! Шумовете, които издава тя, не са шепот. Не са думи дори. Не…“

„Дава ти видения, нали? Образи от собствените й спомени. Сцени.“

„Откъде знаеш?“

„Разкажи ми някое.“

„Това пък какво ти влиза в работата?“

„Избери едно, проклет да си.“

Ботъл плесна един комар на лицето си. Някои щяха да са по-лесни от други, знаеше го. По-лесни, защото бяха празни откъм смисъл. Повечето спомени бяха такива, подозираше той. Замръзнали сцени. Пътеки из джунгла, лай на четирикраки маймуни от скалите. Загръщащата топлина на нощта, докато зверовете ръмжат в тъмното. Но имаше един, който непрекъснато се връщаше, в неизброими варианти.

Внезапно разцъфнала небесна синева, миризма на сол. Тихо шумолене на вълни по бял коралов плаж. Бездиханни стъпки по брега, сред хор от възбудени викове и бърборене. Кулминацията на страховити пътувания по суша, където сякаш никога повече нямаше да има дом. А след това, като внезапен дар… „Бреговете, Бързак. Ярко слънце, горещ пясък под краката. Връщане у дома… макар този дом никога да не е посещаван преди. И изведнъж те се събират, за да започнат да строят лодки.“

„Лодки?“

„Винаги лодки. Острови. Места, където тъмните ловци не дебнат в нощта. Места, където могат да са в… безопасност.“

„Ерес…“

„Живееха за моретата. Океаните. Дошли от големите континенти, съществуваха в бягство. Бреговете ги хранеха. Огромната пустош отвъд рифовете ги зовеше.“

„Лодки ли? Какви лодки?“

„Различно е… невинаги пътувам в една и съща група. Еднодръвки. Тръстикови лодки и бамбукови салове. Мехове, свързани с пръти — като гнезда сред нападали дървета. Бързи Бен, Ерес’ал… те бяха умни, по-умни, отколкото може би си мислиш. Не бяха много по-различни от нас, колкото може би изглежда. Те завладяха целия свят.“

„И какво им се случи после?“

Ботъл сви рамене.

„Не знам. Мисля, че може би ние им се случихме.“

Беше намерил порутен вход. Тръгна по тъмни влажни коридори, а след това по тясно стълбище, извиващо се на спирала надолу до площадка, пълна с дълбока до глезените вода. Зацапа из нея, приближаваше се безпогрешно към пулсиращата утайка от древна сила. „Домове, Плочи, Твърдини, Скитане… всичко това звучи съвсем просто, нали, Бързи Бен? Логично. Но морските пътища? В какво се вместват те? Или зовът на ветровете? Работата е, че ние виждаме себе си като великите преселници, като дръзките пътешественици и откриватели. Но Ерес’ал, Висш маг, те го направиха първи. Няма място, на което да сме стъпили на този свят, където те да не са стъпили първи. Унизителна мисъл, нали?“ Стигна до тесен тунел с неравен под, по който между локвите се очертаваха островчета. Отпред го зовеше гигантски портал с надвиснал каменен трегер. Пристъпи към него и видя пътеката и широката платформа в края й, където стоеше Бързия Бен.

— Добре, ето ме, Бързи Бен. С подгизнали крака.

Огромната зала бе окъпана в златиста светлина, която се издигаше като мъгла от Плочите, разстилащи се от диска. Бързия Бен, кривнал глава, гледаше приближаващия се по каменната пътека Ботъл със странен поглед.

— Какво има?

Той примига, след това посочи с широк жест.

— Огледай се, Ботъл. Цедансът е жив.

— Което означава, че?

— Надявах се, че ти би могъл да кажеш. Магията тук би трябвало да гасне. Ние отприщихме лабиринти в края на краищата. Донесохме Драконовата колода. Затръшнахме вратата на Хаоса. Все едно да донесеш колелото на племе, което е използвало само шейни и носилки — сред маговете в това кралство имаше революция. Дори за жреците всичко се е преобърнало с главата надолу — би било хубаво да вкараме шпионин сред култа на Блудния. Все едно, това място би трябвало да умира, Ботъл.

Ботъл се огледа. Една Плоча наблизо показваше разпръснати кости, изваяни като отпечатъци в каменната повърхност, отпечатъци, които сияеха все едно, че е пълна с жарава. На друга по-натам се виждаше празен трон. Но най-ярката Плоча издигаше образа си над плоската повърхност, тъй че той се рееше във въздуха и кръжеше триизмерен. Дракон с широко разперени криле и разтворена паст.

— Дъх на Гуглата! — измърмори той и едва успя да потисне трепета си.

— Твоите морски пътища, Ботъл — каза Бързия Бен. — Карат ме да мисля за Маел.

— Ами, трудно е да не си помислиш за Маел в този град, Висш маг.

— Знаеш значи.

Ботъл кимна.

— Това дори не е толкова притеснително, колкото случващото се в Малазанската империя. Издигането на Малик Рел, джисталеца.

Ботъл го погледна намръщено.

— Как може онова да е по-притеснително от това да намериш Древен бог, застанал до ледерийския трон?

— Той не стои до трона. Стои до Техол. Доколкото разбирам, тази връзка съществува от доста време. Криенето на Маел тук, старанието му да остане незабелязан. Но той няма думата, когато някой смъртен успее да се докопа отчасти до силата му и започне да налага отстъпки.

— Древният бог на моретата винаги е бил жаден бог — каза Ботъл. — И дъщеря му не е много по-добра.

— Беру?

— Коя друга? Господарката на чистите морета е иронична титла. Винаги е добре — добави той, като погледна накриво Плочата на дракона, — човек да не приема нещата толкова буквално.

— Мисля си да помоля адюнктата да те издигне за Висш маг — каза Бързия Бен.

— Не — отсече Ботъл.

— Дай ми причина. И да не е от онези жалките, за другарството и колко си бил нужен в отделението на Фид.

— Добре. Да видим какво мислиш за тая тогава. Държиш ме там, където съм… като твоя ашик в дупката.

Лъскавите очи на Висшия маг се присвиха и той се усмихна.

— Може да не те харесвам много, Ботъл, но понякога… харесвам това, което казваш.

— Браво на теб. Е, можем ли да се махаме вече оттук?

 

 

— Мисля, че е време да напускаме — отрони тя.

Уидал присви очи към нея, след това потърка наболата си брада.

— По-удобна квартира ли искаш, мила?

— Не, тъпако. Имам предвид да напускаме. Ловците на кости, този град, всичко. Ти направи каквото трябваше. Аз направих каквото трябваше — жалкото ми семейство от изтърсаци на Рейк вече го няма. Нищо не ни задържа повече тук. Освен това не ми харесва как вървят нещата — добави тя.

— Онова четене…

— Безсмислено. — Очите й се впиха в неговите. — Приличам ли на Кралицата на Върховен дом Мрак?

Уидал се поколеба.

— Скъп ли ти е животът, мъжо?

— Щом искаш да напуснем, добре, не очаквам някой да се опита да ни спре. Можем да си платим превоз… донякъде. — Изведнъж се намръщи. — Чакай, Санд. Къде ще идем?

Навъсена, тя стана и закрачи из малката им, оскъдно обзаведена стая.

— Помниш ли шейките? На онзи остров затвор?

— Да. Ония, дето използваха андийски думи за някои неща.

— Които почитат брега, да.

— Е? — попита той.

— Които също така, изглежда, мислят, че брегът умира.

— Може би този, който познават — искам да кажа, винаги има някакъв бряг.

— Вдигане на морските нива.

— Да.

— Тези морски нива — продължи тя, застанала пред прозореца и загледана навън, — са се задържали неестествено ниски… от много време.

— Нима?

— Омтоуз Феллак. Ритуалите на леда. Джагътите и тяхната война с Т’лан Имасс. Огромните ледени полета се топят, Уидал. — Обърна се към него. — Ти си мекрос — виждал си морски бури в разлива Фент. Океаните са в хаос. Сезоните са объркани. Наводнения, суши, паразити. А къде иска адюнктата да заведе армията? На изток. До Коланси. Но преобладаващото мнение тук в Ледер е, че Коланси преживява ужасна суша. — Тъмните й очи се присвиха. — Виждал ли си някога цял народ да гладува, да умира от жажда?

— Не. А ти?

— Аз съм стара, съпруже. Помня Селен Гара, народ разклонение на андиите в родния ми свят. Живееха в горите. Докато горите не умряха. Молихме ги тогава да дойдат в Карканас. В градовете на света. Те отказаха. Сърцата им се били скъсали, така казваха. Светът им беше умрял, затова избраха да умрат с него. Андарист ги молеше… — Погледът й се замъгли и тя отново се обърна към прозореца. — Да, Уидал, ще ти отговоря. Виждала съм. И не искам да го видя отново.

— Добре. Къде тогава?

— Ще започнем с посещение на шейките.

— Какво имат да ти кажат те, Санд? Изкривени спомени. Невежи предразсъдъци.

— Уидал. Аз паднах в битка. Воювахме с К’Чаин Че’Малле. Докато Тайст Едур не ни предадоха. Избиха ни. Явно не са били толкова старателни, колкото може би е трябвало да са. Някои андии оцеляха. И изглежда, онзи район е бил обитаван не само от К’Чаин Че’Малле. Имало е хора.

— Шейките.

— Хора, които са щели да станат шейките, след като приемат андиите. След като митовете и легендите на двете групи се смесят и станат неразличими. — Помълча за миг. — Но дори тогава трябва да е имало някакво разцепление. Освен ако, разбира се, Тайст Андий на Блуроуз са били по-ранно население, миграция, различна от нашата. Но си мисля следното: някои от шейките, с Тайст Андий сред тях, са се отделили и са тръгнали навътре в сушата. Те са създали Блуроуз, теокрация, съсредоточена върху култа към Чернокрилия господар. Аномандър Рейк, Сина на Тъмата.

— Не е ли също толкова възможно — подхвърли Уидал — всички Тайст Андий да са напуснали? И да са останали само шейките, хилави и със смесена кръв тук-там може би, но иначе просто човешки същества, вече обаче притежаващи това оплетено кълбо от митове?

Тя го погледна намръщено.

— Това е идея, съпруже. Оцелелите Тайст Андий са използвали хората, поне в началото, за да си възвърнат силата — да останат живи на този непознат свят, дори да се скрият от ловните групи на Едур. А после, след като най-сетне са преценили, че са готови и че е безопасно, всички са напуснали.

— Но шейките нямаше ли да са ги отхвърлили? Сказанията им? Думите им? В края на краищата те определено не почитат Тайст Андий, нали? Почитат брега — и трябва да признаеш, тази тяхна религия е странна. Да се молиш на ивица плаж и разни такива.

— И точно това ме интересува повече от онези оцелели Тайст Андий. И точно затова искам да говоря с техните стари, с вещиците и магьосниците им.

— Детсмел описа ужасните скелети, които отделението им и Синн намерили в северния край на острова. Полувлечуги, полухора. Извратени…

— И бързо са били убити, премахнати. Покварата на К’Чаин Че’Малле, Уидал. Тъй че, преди ние Тайст да дойдем, те са живели в сянката на Че’Малле. И не е било в изолация. Не, имало е някаква форма на контакт, някакъв вид връзка. Трябва да е имало.

Той се замисли над това, все още несигурен накъде я отвеждат мислите й. Защо беше станало толкова важно да разкрие тайните на шейките?

— Сандалат, защо вие, тайстите, воювахте срещу К’Чаин Че’Малле?

Въпросът я изненада.

— Защо ли? Защото бяха различни.

— Разбирам. И те на свой ред воюваха срещу вас. Защото бяхте различни или защото завладявахте техния свят?

Тя се пресегна, затвори капаците и скри градската гледка и небето над нея. Внезапният сумрак натежа над разговора им като саван.

— Излизам — каза тя. — Стягай багажа.

 

 

С деликатна прецизност Телораст защипа клепача, стисна го и го повдигна нагоре. Кърдъл се наведе още, за да види, а след това се отдръпна и задните й нокти зашаваха, за да се хванат по-здраво за туниката на Банашар.

— Напоркал се е здраво, добре. Духната свещ. Стъпкан огън, изгасена лампа, вмирисан мъртвец.

Телораст пусна клепача. Банашар въздъхна насън, простена, помръдна в стола и главата му се люшна на една страна.

Двете скелетни създания се смъкнаха долу и се срещнаха пак на перваза на прозореца в другия край на стаичката. Кривнаха глави една към друга.

— Сега какво? — прошепна Кърдъл.

— Що за въпрос? Сега какво? Сега какво? Ума ли си си загубила?

— Добре, сега какво, Телораст?

— Откъде да знам! Но слушай, трябва да направим нещо! Онзи Блуден, той е… той е… добре, мразя го, това е! И още по-лошо, той използва Банашар, собствения ни бивш жрец.

— Любимеца ни.

— Точно така. Нашия любимец — не неговия!

— Трябва да го убием.

— Кого? Банашар или Блудния?

— Ако убием Банашар, няма да си имаме любимец. Ако убием Блудния, можем да си задържим Банашар само за нас.

— Права си, Кърдъл — кимна Телораст. — Но кое от двете би ядосало повече Блудния?

— Хубав въпрос. Трябва ни нещо, което да го подлуди, напълно да го побърка — това е най-доброто отмъщение, че ни открадна галеничето.

— И после да го убием.

— Кого?

— Все едно! Защо си толкова задръстена? О, какъв тъп въпрос! Слушай, Кърдъл, вече си имаме план и това е добре. Добре е за начало. Тъй че дай да измислим още нещо. Отмъщение на Блудния.

— Древния бог.

— Точно.

— Който още се върти наоколо.

— Точно.

— Краде любимци.

— Кърдъл…

— Просто мисля на глас, какво!

— Мислене ли го наричаш това? Нищо чудно, че свършихме накъсани на парчета, умрели и още по-лошо от умрели!

— О, а това пък е твоето мислене, тъй ли?

— Нямах време за мислене, след като трябваше да отговарям на всичките ти въпроси!

— Винаги си намираш извинение, Телораст, знаеш ли? Винаги.

— И извинението си ти, Кърдъл, знаеш ли това?

От другия край на стаята изграчи глас:

— За какво си шепнете там двете?

Двата скелета трепнаха. След това Телораст замаха с опашка и каза сладко:

— Абсолютно за нищо, и това е факт. Всъщност, любими любимецо, точно това е проблемът! Всеки път. Проблемът е Кърдъл. Тя е идиотка! Побърква ме! А теб те кара да се напиеш, бас слагам.

— Играта на Блудния е игра на съдба — каза Банашар и се почеса по бузата. — Той използва — злоупотребява — със склонности, с навици. Той тласка, бута през ръба. — Примига сънено към двата скелета. — За да го свалите, трябва да се възползвате от същата мания. Трябва да заложите капан.

Телораст и Кърдъл скочиха от перваза и тръгнаха към седящия мъж, навели глави.

— Капан — зашепна Телораст. — Това е добре. Мислехме си, че си сменил боговете, това си мислихме…

— Не му казвай какво си мислехме! — изсъска Кърдъл.

— Вече е все едно — той е на нашата страна! Не слушаше ли?

— Блудния иска всичко, което е имал — каза Банашар. — Храмове, поклонници, господство. Власт. За да го постигне, трябва да свали боговете. Върховните домове… всички в руини. Димящи купища. Тази предстояща война със Сакатия бог му предлага възможност. Няколко бутвания на бойното поле — кой ще ти забележи? Иска да се пролее кръв, приятели, това иска той.

— Че кой не го иска? — попита Кърдъл.

Двете същества бяха стигнали до изтърканите ботуши на Банашар и сега кимаха и се умилкваха.

— Хаосът на битката — измърмори Телораст. — Да, това би било идеално.

— За нас — кимна Кърдъл.

— Точно. Нашият шанс.

— И да направите какво? Да си намерите два трона? — изсумтя Банашар и без да им обръща внимание, както се бяха проснали в краката му, вдигна дланите си и се загледа в тях. — Виждате ли това треперене? Какво означава всъщност то? Ще ви кажа. Аз съм последният жив жрец на Д’рек. Загубих една светска игра на влияние и власт, унизен в очите на своите братя и сестри. В очите на всички, предполагам. Но никога не се отрекох от своя бог. — Банашар примижа. — Би трябвало да съм мъртъв. Дали не бях просто забравен? По-дълго ли отне, отколкото мислеше Д’рек? Да ни избият всички? Кога ще ме намери моят бог? — Отпусна ръце в скута си. — Аз просто… чакам.

— Любимецът ни е разочарован — прошепна Телораст.

— Това е лошо — отвърна с шепот Кърдъл.

— Трябва да му намерим жена.

— Или дете за ядене.

— Те не ядат деца, Кърдъл.

— Някоя друга благина тогава.

— Бутилка!

— Бутилка, да, това е добре!

Двете тръгнаха да търсят.

Банашар остана да чака.

 

 

Корик насочи арбалета си в тила на съгледвача с шлема. Пръстът му се стегна на железния спусък.

Върхът на нож увисна пред дясното му око.

— Имам заповед да те убия, ако убиеш някой — прошепна Смайлс.

Той отдръпна пръста си.

— Имаш на Качулатия топките. Освен това можеше да е злополука.

— О, видях го много добре, Корик. Пръстът ти съвсем случайно се плъзга така точно на спусъка. А после хоп, върхът на моя нож се плъзга — нова злополука. Трагедии! Ще те изгорим на клада по обичая на сетите, обещавам ти.

Той сниши арбалета и се превъртя на една страна, извън погледа на тромавия съгледвач долу на пътеката.

— Точно така, съвсем на място, Смайлс. Клада за човек от народ, който живее в степите. Ние обичаме погребенията да включват всички. Изгаряме цели села и изпепеляваме земята на левги околовръст.

Тя примига, след това сви рамене.

— Каквото правите там с мъртвите тогава.

Той заслиза по склона и Смайлс го последва.

— Мой ред е — каза му, след като стигнаха до дерето. — Връщай се горе.

— Защо изчака да слезем чак долу, за да ми го кажеш?

Тя само се ухили.

Остави го да се катери нагоре към позицията, а самата тя пое през шубраците. Не че ледерийските съгледвачи бяха особено зле. Просто тяхната традиция на водене на война ги държеше затворени в представата за големи армии, сблъскващи се на открито поле. Съгледвачите се включваха само за да намерят вражеските лагери. Идеята за враг, който може да се слее с околния пейзаж като малазанците, или дори че врагът би могъл да раздели силите си, да избягва преки сблъсъци и да изтощава ледериите с набези, засади и накъсване на снабдителните линии — това изобщо не беше част от военното им мислене.

Тайст Едур бяха много по-корави. Бойният им стил беше много по-близък до малазанския, което вероятно обясняваше защо едурите бяха завладели ледериите още с първия удар.

Разбира се, малазанците можеха да дадат твърд отпор в генерално сражение, но беше логично първо да деморализират и отслабят противника си.

Тези ледерии имаха още много да учат. В края на краищата малазанците един ден можеше да се върнат. Не Ловците на кости, но армиите на императрицата. Ново кралство за завладяване, нов континент за подчиняване. Ако крал Техол искаше да запази това, което има, щеше да е по-добре брат му да командва една схватлива и гадна армия, която знае как да се изправи срещу малазанските морски пехотинци, тежка пехота, отдельонни магове, сапьори с муниции и прилична конница.

Смайлс вече се приближаваше към скрития лагер. „Горкият Брис Бедикт. Най-добре да се предадат веднага.“

— Ако беше малко по-грозна, със сигурност щях да те убия.

Тя се спря намръщена.

— Не бързаш да се обявиш, войник.

Войникът, който се показа пред погледа й, беше тъмнокож, като се изключеше розовото петно, обезобразило половината му лице и повечето от челото. Тежкият арбалет в ръцете му бе зареден, но без стрела в жлеба.

Смайлс го подмина.

— Като стана дума за грозни, не ми напускаш кошмарите, Гълстрийм, знаеш ли?

Той закрачи след нея.

— Какво да правя, като съм толкова популярен сред дамите. Особено ледерийските.

Въпреки петното у Гълстрийм наистина имаше нещо, което караше жените да се позаглеждат в него. Смайлс подозираше, че в жилите му може да има малко тайстандийска кръв. Очите с форма на бадеми, които сякаш никога не се спираха на един цвят. Начинът, по който се движеше — все едно разполагаше с цялото време на света, — и това, че според слуховете бил доста надарен. Тя поклати глава да прогони глупавите мисли и рече:

— Съгледвачите им минаха покрай нас, без да забележат нищо — останаха главно на пътеката. Тъй че Юмрука може да ни задвижи. Скачаме с рев на главната колона, и толкова.

Докато го казваше, влязоха в лагера — няколкостотин войници, насядали или налягали кротко между дървета, пънове и храсти.

Смайлс тръгна към Кенеб да докладва.

Юмрукът седеше на сгъваемо лагерно столче и с върха на камата си стържеше кал от петите на ботушите си. На няколко крачки от него се беше излегнал сержант Фидлър и дремеше, а зад него седеше кръстосал крака сержант Балм и някак объркано оглеждаше късия си меч. Наблизо чакаха дванайсетима тежки, струпани на група, и като че ли си сравняваха изпънатите длани. „Броят си космите на пръстите, бас държа.“

— Юмрук, докладва сержант Смайлс, сър.

Кенеб вдигна очи.

— Както предвиждахме?

— Да, сър. Можем ли да идем и да ги избием до един?

Юмрукът погледна Фидлър.

— Май изгуби баса, сержант.

Без да отваря очи, Фидлър изсумтя:

— Още нищо не сме убили, сър. Брис Бедикт бърника с кепче в мозъците ни от доста време вече. Все трябва да е напипал една-две перки досега. Смайлс, колко бяха съгледвачите на пътеката?

— Само един, сержант. Чешеше си носа.

Фидлър отвори очи и примижа към Кенеб.

— Значи така, Юмрук. Бедикт си преустрои съгледвачите, патрулират по двойки. Ако Смайлс и Корик са видели само един, тогава къде е другият? — Помръдна да се намести по-добре и отново затвори очи. — И пуска пет части — пет двойки — пред главното си тяло. Така.

— Така — повтори Кенеб намръщен. Стана и пъхна камата в канията. — Пратил е един или двама на пътеката, трябвало е да ги видим. Сержант Балм, намери ми оная карта.

— Карта ли, сър? Каква карта?

Кенеб измърмори под нос и закрачи към тежките.

— Ти там — да, ти. Името?

— Релико, сър.

— Какво правиш с тия тежки, Релико?

— Ми аз съм си от тях, сър.

Смайлс изсумтя. Темето на Релико с рошавата сплъстена коса едва стигаше до рамото й. Приличаше на сушена слива с ръце и крака.

— Кой ти е сержантът? — попит Кенеб далхонийския войник.

— Бадан Грук, сър. Но той остана назад, сър, със сержант Синтър и Кисуеър. Двамата с Вастли Бланк тука сме отделенията, Дроуфърст и Шоули, под командването на сержант Праймли, сър.

— Много добре. Иди в командната палатка и ми донеси картата.

— Слушам, сър. Искате ли и масата?

— Не, няма да трябва.

Щом войникът тръгна, Фидлър се обади:

— Можеше да сте отишли и вече да сте се върнали, сър. Сам.

— Можех, да. А точно заради това наблюдение, сержант, идете и ми донесете масата.

— Нали нямаше да трябва, сър?

— Премислих. Стани.

Фидлър се надигна с пъшкане и сръга Балм.

— Ставай, че има работа за нас.

Балм примига и го зяпна. После скочи, с меча в ръцете.

— Тръгвай с мен — каза Фидлър. — И го прибери това, преди да си ме намушкал.

— Защо да те мушкам? В смисъл, познавам те, нали? Така мисля. Ами, да, познавам те.

На път към палатката се разминаха с Релико. Щом далхониецът пристъпи пред него, Кенеб взе навитата кожа.

— Благодаря. Релико, преди да си тръгнал, един въпрос: защо всички тежки си гледахте ръцете?

— Добавяхме загубени части, сър, да видим дали може да се събере за цяла ръка.

— Събира ли се?

— Липсва ни един палец, но чухме, че има един от тежките без палци — май е в легиона на Блистиг.

— Виж ти. И как му е името?

— Нефариас Бред, сър.

— И как може този войник да борави с оръжията без палци?

Релико сви рамене.

— Не мога да кажа, сър, само веднъж го видях, и то отдалече. Предполагам, че ги връзва някак, сър.

— Може би му липсва само един палец? На ръката с щита може би?

— Може, сър, може. Ако е тъй, веднага щом намерим палец, ще го уведомим. — И Релико се върна при приятелите си.

Кенеб се намръщи.

— Кралства рухват едно след друго заради войници като него, сър — рече Смайлс. — Непрекъснато си го повтарям това — така успявам.

— Успяваш какво, съгледвач?

— Да си запазя ума, сър. Той, знаете ли…

— Кой, какво?

— Релико. Най-ниският тежък пехотинец в историята на Малазанската империя, сър.

— Сериозно? Сигурна ли сте в това, съгледвач?

— Сър?

Но той вече бе разгърнал картата и я оглеждаше. Фидлър и Балм донесоха тежката маса. Щом я нагласиха пред Кенеб, той нави картата и я сложи на нея.

— Вече може да я върнете, сержанти. Благодаря ви.

 

 

Смайлс затича обратно към скрилия се на височината Корик. Ефрейтор Тар задрънча след нея като проклета калайджийска талига и тя го погледна ядосано през рамо.

— Трябваше малко да я стегнеш тая броня, знаеш го, нали?

— Това е само едно скапано учение, какво толкова?

Стигнаха подножието на хълма.

— Аз ще изчакам тук. Иди да доведеш оня глупак, Смайлс, и по-бързо.

Тя си замълча и тръгна нагоре по склона. Друго щеше да е, ако тя беше ефрейтор. И това сега беше идеален пример. Ако тя беше ефрейтор, сега Тар щеше да се катери, и точка.

Корик я чу, че идва, и тръгна надолу да я срещне.

— Никаква колона, а?

— Не. Как позна?

— Нямаше нужда. Чаках и… няма колона.

Заслизаха към Тар.

— Изгубихме ли врага, ефрейтор?

— Нещо такова, Корик. А сега Юмрукът ще ни задвижи — прецакани сме, докато се мъчим да ги настигнем, между другото. Според него сме се набутали в гнездото на осите.

— Не може тия ледерии да са ни спретнали засада — заяви Корик. — Щяхме да сме я надушили вече.

— Но не сме — изтъкна Смайлс. — Изиграха ни, Корик.

— Мързеливци — изтъкна Тар. — Самоуверени. Фидлър беше прав.

— Разбира се, че беше прав — каза Смайлс. — Той е Фидлър. Това винаги е проблем. Началниците никога не слушат хората с опит. Все едно са два различни свята, говорят си на различни езици.

Спря, като видя как я гледат двамата.

— Какво?

— Нищо — отвърна Тар. — Само дето… много умно наблюдение беше, Смайлс.

— О, и това ви изненада двамата?

— Мен ме изненада — призна Корик.

Тя го изгледа намръщено.

Но вътрешно беше доволна. „Точно така. Не съм глупачката, която си мислите, че съм. Не съм глупачката, която никой не мисли, че… Всички мислят, че съм, имам предвид. Все едно, те са глупаците.“

Тримата забързаха, но много преди да стигнат до частта, всичко беше свършило.

 

 

Ледерийската засада хвана хората на Кенеб, докато слизаха по гористия склон, който се стесняваше в овраг, преди да стигне до равното. Вражеските редици се вдигнаха от двете страни от бързо изкопаните ровове и пуснаха няколкостотин стрели без пера и с меки глинени топки вместо остри железни върхове. Ако изстрелите бяха истински, половината малазанци щяха да са нападали, мъртви или ранени. Още няколко залпа и останалите щяха да са извън строя.

Брис Бедикт изигра сцена сред дюдюканията и виковете на ледериите, като отиде до Юмрук Кенеб и драсна с натопения си в боя пръст червена резка върху кожената му кираса.

— Съжалявам, Юмрук, но сте очистени.

— Така е, командире — призна Кенеб. — Триста Ловци на кости, ликвидирани в капан. Много добра работа. Макар да подозирам, че осветлява урок, който тепърва трябва да се научи.

Усмивката на Брис малко повехна.

— Юмрук? Боя се, че не ви разбирам.

— Понякога тактиката налага жестоки жертви, командире. Особено когато е закъсняла и не може да се направи нищо.

— Моля?

Изведнъж отвъд ледерийските части зазвучаха рогове — от всички страни.

— Триста мъртви Ловци на кости, командире — каза Кенеб, — и осемстотин мъртви ледерии, включително главнокомандващият им. Не е идеалното и за двете страни, но във война адюнктата вероятно ще го преглътне.

Брис въздъхна и лицето му помръкна.

— Разбрахме урока, Юмрук Кенеб. Моите комплименти към адюнктата.

В този момент се приближи Фидлър.

— Юмрук, дължите на мен и отделението ми две нощи отпуск, сър.

Кенеб се усмихна широко на Брис Бедикт.

— Колкото и да е благодарна адюнктата за комплиментите, командире, всъщност те са за сержанта тук.

— А, разбирам.

— Още един урок за размисъл: слушайте ветераните, независимо от ранга им.

— Е, значи ще трябва да издиря малкото ни останали ветерани — каза Брис. — Все пак, Юмрук, струва ми се, че жертването на триста ваши войници е загуба, която трудно можете да си позволите, независимо от изхода на боя.

— Вярно е. Оттам и коментара ми за лошия разчет във времето. Очевидно щях да предпочета да избегна всякакъв контакт с бойците ви. Но тъй като всички ние предпочитаме тази вечер да спим в истински легла, реших, че ще е по-поучително да приема сблъсъка. — И добави с усмивка: — Сега всички можем да се върнем в Ледерас.

Брис извади кърпа, намокри я от манерката си, а след това се доближи до Юмрук Кенеб и грижливо почисти резката червена боя.

 

 

Капитан Фарадан Сорт влезе в кабинета на Кайндли и завари колегата си да стои до писалището си и да зяпа огромната купчина косми на него.

— Богове на бездната, какво е това?

Кайндли я погледна.

— На какво ти прилича?

— На косми.

— Правилно. Животински косми, доколкото мога да преценя. От различни домашни животни.

— Вони ужасно. Какво търси това на писалището ти?

— Добър въпрос. Кажи, лейтенант Поурс беше ли във външния кабинет?

Тя поклати глава.

— Никой нямаше.

Той изсумтя.

— Крие се, предполагам.

— Съмнявам се, че той би направил такова нещо, Кайндли…

— О, не пряко. Но един фургон империали съм готов да заложа, че е замесен. Мисли се за много умен тоя лейтенант.

— Ако има нещо, което много цени, стъпчи го под петата си. Аз така се разправям с някой, от когото очаквам да ми създаде неприятност. Беше в Седемте града и до ден-днешен ме гледа скръбно.

— Скръбно ли? Сериозно?

— Сериозно.

— Това е… изключителен съвет, Фарадан. Благодаря ти.

— Няма нищо. Все едно, дойдох да разбера дали си намерил двамата опърничави магове.

— Не. Трябва да включим Висш маг Бързия Бен в търсенето, мисля. Стига да си струва да ги търсим.

Тя се обърна и отиде до прозореца.

— Кайндли, Синн спаси много, много хора в Ю’Гатан. Направи го в нощта на щурма и отново с оцелелите под града. Брат й, ефрейтор Шард, е извън себе си от притеснение. Безразсъдна е, да, но не мисля, че това непременно е слабост.

— А адюнктата, изглежда, има отчаяна нужда от магове — рече Кайндли. — Защо?

Тя сви рамене.

— Не знам нищо повече от теб, Кайндли. Скоро ще тръгнем в поход, далече от удобствата на Ледерас.

Той изсумтя.

— Никога не оставяй войник да затъне в удобства. Това винаги води до неприятности. Права е да ни поразмърда задниците. Все пак щеше да е по-спокойно, ако знаехме накъде тръгваме.

— И още по-спокойно, ако имахме повече от един полупобъркан Висш маг за поддръжка на осем хиляди войници. — Тя помълча. — Няма да си намерим друг Бийк, криещ се сред отделенията. Имахме си вече чудото, Кайндли.

— Започваш да се отчайваш като Блистиг.

— Прав си. Извинявай. Просто се тревожех за Синн, нищо повече.

— Тогава намери Бързия Бен. Накарай го да се разтърси из ония дупки или както там им казваха…

— Лабиринти.

— Точно.

Тя въздъхна и тръгна към вратата.

— Ще ти пратя Поурс, ако го видя.

— Няма да го видиш. Но рано или късно ще се покаже за глътка въздух. Лейтенанта го остави на мен.

 

 

Сержант Синтър и сестра й играеха далхонийския вариант на кокалчета с Бадан Грук. Кокалчетата от човешки пръсти бяха излъскани от употреба и лъщяха с цвета на кехлибар. Според легендата бяха на трима търговци от Ли Хенг, които дошли в селото и ги хванали да крадат. Изгубили бяха не само ръцете си, естествено. Далхонийците не се интересуваха много от назиданията. Предпочитаха нещо по-съществено. Освен това екзекутирането на глупаците отваряше път да дойдат други заблудени, а всички обичаха хубавото публично изтезание.

Това било преди нещата да се цивилизоват, разбира се. Келанвед беше сложил край на изтезанията. „Една държава, прилагаща изтезание, окуражава варварството и не заслужава нищо по-добро от това да понесе плодовете на собствените си ексцесии.“ Твърдеше се, че това били думи на самия император, макар Синтър да имаше съмнения. Звучеше прекалено… литературно, особено от устата на един проклет далхонийски крадец.

Все едно, след идването на цивилизацията животът беше престанал да е особено забавен или поне така мърмореха старите. Но пък те винаги мърмореха. Мърморенето беше последната възможна кариера, преди да умреш от старост, наградата за това, че си живял много дълго, предполагаше тя. Не очакваше да надживее кариерата си като войник. Интересното беше да се гледа как точно зелените, новобранците, най-много мърмореха. Ветераните си кротуваха. Тъй че цялото това мрънкане може би беше в двата края на живота, младите и старите хванати в същия капан на хронично недоволство.

Кисуеър събра кокалчетата и ги хвърли.

— Ха! Горкият Бадан Грук — изобщо не можеш да се мериш с това, хайде да те видим!

Беше доста добро хвърляне, длъжна бе да признае Синтър. Четирите основни фигури и само две липсващи греди за истински мост. Бадан трябваше да направи почти съвършено хвърляне, за да излезе над Кисуеър.

— Аз ще спра тук, казах. Хвърли ги, Бадан. И без да мамиш.

— Не мамя — отвърна той и събра кокалчетата.

— Какво си сложи току-що в шепата тогава?

Бадан я отвори и се намръщи.

— Лепнат! Нищо чудно, че получи това мятане!

— Ако е било намазано, значи е от последното хвърляне на сестра ми — отвърна Кисуеър.

— Дъх на Гуглата — въздъхна Синтър. — Вижте, глупаци такива, всички мамим. В кръвта ни е. Тъй че трябва да приемем, че никой от нас няма да си признае, че точно той е използвал лепилото, за да залепнат. Почисти ги и да продължим.

Двамата се укротиха, а Синтър се постара да скрие облекчението си. Проклетото лепило беше стояло много дълго в кесията й, цапаше я и тя още го усещаше на пръстите си. Скришом опря ръце на бедрата си и ги затърка, уж за да се стопли.

Кисуеър я погледна измъчено. В проклетата казарма беше горещо като в пещ за сушене на глави.

Направиха се, че не чуват тропота на ботуши, когато някой закрачи към масата им. Бадан Грук хвърли кокалчетата — и удари шест от шестте фигури.

— Видяхте ли това! Вижте! — Усмивката на Бадан беше много широка и много фалшива. — Вижте, двете, вижте какво се падна!

Но вместо това те гледаха него, защото измамниците не можеха да го изтърпят дълго — ще замигат, ще се изпотят, ще замърдат на стола.

— Вижте! — повтори той и посочи, но подканата прозвуча повече като молба и той изведнъж се отпусна назад и вдигна ръце. — Чисти пръсти, милички…

— Това ще е за първи път — каза дошлият до масата им.

Лицето на Бадан Грук изрази обида и невинност, със съвсем лека нотка възмущение.

— Не сте справедлив, сър. Видяхте хвърлянето ми — можете да видите и пръстите ми. Чисти, колкото може да са. Никакво лепило, катран или восък. Войниците не може да са вмирисани и мръсни — лошо е за духа.

— Сигурен ли си за това?

Синтър се завъртя в стола си.

— С какво можем да ви помогнем, лейтенант Поурс?

Мъжът примига изненадано.

— Бъркате ме, сержант Синтър. Аз съм капитан…

— Кайндли ни го показаха, сър.

— Мисля, че заповядах да си отрежете косата.

— Направихме го — отвърна Кисуеър. — Израсна пак. Далхонийска черта, от кръвта е, неприязън… това ли е думата, Синт? Ами да. Неприязън. Към лошо подстригване. Подстрижем се и косата ни упорито израства пак, до по-добър вид. Става за една нощ, сър.

— Може да ви е удобно да вярвате, че не съм капитан Кайндли — каза Поурс. — Че не съм всъщност мъжът, когото са ви посочили. Но можете ли да сте сигурни, че са ви посочили истинския? Ако е сочил лейтенант Поурс, примерно. Той си пада по гадните шеги. Направо е отвратителен. Може да е очаквал да се възползва от вас — черта му е, подозирам. В кръвта.

— И кой може да ни е посочил тогава, сър?

— Ами, всеки друг.

— Но лейтенант Поурс не е жена, нали?

— Не е, разбира се, но…

— Соченето го направи жена — продължи Синтър.

— А, но тя може да е сочила лейтенант Поурс, след като сте питали за прекия си началник. Добре — добави Поурс, — след като си изяснихме това, искам да проверя дали вие двете сте наддали на тегло, както ви беше заповядано.

Кисуеър и Синтър се отпуснаха назад и го изгледаха.

Той им отвърна с широка усмивка.

— Сър. Как точно смятате да направите това? — попита Синтър.

Усмивката се смени със стъписване.

— Да не си въобразявате, че капитанът ви е някакъв мръсен похотлив дъртак, сержант? Не, надявам се! Не, ще дойдете в кабинета ми на деветата камбана тази вечер. Ще се съблечете по бельо във външния кабинет. Когато сте готови, ще почукате и щом чуете гласа ми, влизате незабавно. Ясен ли съм, войници?

— Тъй вярно, сър — отвърна Синтър.

— Значи до деветата камбана.

Офицерът закрачи към изхода.

— Колко мислиш, че ще продължи това, Синт? — попита Кисуеър, след като Поурс напусна спалното.

— Още сме в началото. — Тя се усмихна и събра кокалчетата. — Бадан, понеже излезе от играта затова, че мамиш прекалено явно, искам да ми свършиш една работа — е, не кой знае каква работа всъщност. Все едно, искам да излезеш в града и да ми намериш двете най-дебели и грозни курви, които можеш.

— Не ми харесва много накъде отива всичко това — измърмори Бадан Грук.

— Чуй се само — сгълча го Синтър. — Остаряваш.

 

 

— Какво каза тя?

Сандалат Друкорлат се намръщи.

— Чудеше се защо сме чакали толкова дълго.

Уидал изпъшка.

— Тази жена, Санд…

— Да. — Тя спря на прага и погледна ядосано трите нахти, свити под перваза на прозореца. Дългите им черни мускулести ръце бяха прегърнати и оформяха въже от крайници и торсове отдолу, с три тъпи глави в неравен ред, с присвити и гледащи подозрително очи отгоре. — С тях какво?

— Мисля, че идват с нас — отвърна Уидал. — Само дето не знаят къде отиваме, разбира се.

— Вържи ги. Заключи ги. Направи нещо. Просто ги задръж тук, мъжо. Те са нелепи.

— Не са мои любимци.

Тя скръсти ръце.

— Тъй ли? Тогава защо непрекъснато стоят в краката ти?

— Представа нямам, честно.

— На кого са?

Той ги изгледа продължително. Нито една от нахтите не искаше да срещне погледа му. Жалка картинка.

— Уидал.

— Добре. Мисля, че са любимци на Маел.

— Маел?!

— Да. Молех му се, разбираш ли. И те се появиха. На острова. Или може би се появиха, преди да започна да се моля — не помня. Но ме измъкнаха от оня остров и това беше работа на Маел.

— Тогава му ги върни!

— Това с молитвите не действа точно така, Санд.

— Майката да ни благослови — въздъхна тя и влезе. — Стягай багажа — тръгваме още тази нощ.

— Тази нощ ли? Ще е тъмно, Санд!

Тя го застреля със същия поглед, който бе хвърлила на Райнд, Пюл и Мейп.

„Тъмно, да. Все едно.“

Най-лошото беше, че когато се обърна, улови съчувствие в лъскавите очички на нахтите. Гледаха го като опечалени на погребение. „Е, човек се учи да приема съчувствие откъдето може.“

 

 

— Ако това е нов лабиринт — прошепна Гръб, — май предпочитам да бяхме запазили старите.

Синн беше притихнала, както беше през по-голямата част от този цял ден или повече, докато скитаха из този ужасен свят.

Във всички посоки се изпъваше обрулена от ветрове пустиня. Пътят, по който вървяха, я прорязваше прав като копие. Тук-там встрани от пътя зърваха полета от камъни, които можеше да са били някога жилища, и останки от кошари или дворни стени от печени на слънце тухли, но нищо не растеше тук, нищичко. Въздухът беше кисел, миришеше на горящ дзифт, и това не беше особено изненадващо, след като на хоризонта се издигаха черни стълбове дим.

По самия път, построен от натрошени камъни и може би стъкло, се натъкваха на сцени на опустошение. Изгорели коли и фургони, опърлени дрехи и разхвърляни мебели. Овъглени трупове с извити като дървесни корени крайници и длани като птичи крака, зяпнали усти и празни очни кухини, взрени в пустото небе. Около тях се въргаляха усукани парчета метал, които Гръб не можеше да свърже с нищо познато.

Дишането беше раздрало гърлото му, а хапливият сутрешен студ бе отстъпил на изгаряща жега. Той се тътреше след Синн и гледаше как сянката й се издължава в изпъната, нарисувана от катран фигура. Сякаш виждаше жената, в която тя щеше да се превърне един ден. Осъзна, че страхът му за нея се усилва — а мълчанието й го усилваше още повече.

— И с мен ли ще си няма? — попита я.

Тя само го погледна през рамо. За миг.

Скоро отново щеше да стане студено. Беше изгубил твърде много течност, за да преживее още една нощ в треперене.

— Трябва да си направим бивак, Синн. Да запалим огън…

Тя се изсмя горчиво, но не се обърна.

— Огън. Да. Огън. Кажи ми, Гръб, в какво вярваш?

— Какво?

— Някои неща са по-реални от други. За всекиго. За всеки е различно, винаги различно. Кое е най-реалното за тебе?

— Не можем да оцелеем тук, това е най-реалното, Синн. Трябва ни вода. Храна. Подслон.

Тя кимна.

— Точно това ни казва този лабиринт, Гръб. Точно това. Това, в което вярваш, трябва да е свързано с оцеляването. Не стига по-далече, нали? А ако ти кажа, че е било същото почти за всеки? Преди градовете, преди хората да изобретят забогатяването.

— Забогатяването ли? Не разбирам за какво говориш.

— Преди някои хора да открият други неща, в които да вярват. Преди да направят тези неща по-реални от всичко останало. Преди да решат, че е добре дори да убиват заради тях. Или да заробват хора. Или да ги държат глупави и бедни. — Тя го погледна рязко. — Знаеш ли, че имах за учител Танно? Сънебродник.

— Нищо не знам за тях. Жреци от Седемте града, нали?

— Веднъж той ми каза, че една невързана душа може да се удави в мъдрост.

— Какво?!

— Мъдростта нараства с отхвърлянето на вярвания, докато не се пререже и последното въже и изведнъж не заплуваш на воля. Само че, понеже очите са широко отворени, веднага виждаш, че не можеш да плуваш в това, в което си. Можеш само да потънеш. Точно затова най-хитрите религии толкова упорито държат последователите си в невежество. Знанието е отрова. Мъдростта е бездънна. Невежеството те задържа в плитчините. Всеки Танно един ден предприема последно сънебродство. Срязват последното въже и душата не може да се върне. Когато стане това, другите Танно скърбят, защото знаят, че сънебродникът се е удавил.

Устата му бе твърде пресъхнала, гърлото му — твърде раздрано, но и да не беше така, знаеше, че няма да може да отговори нищо на това. Знаеше собственото си невежество в края на краищата.

— Огледай се наоколо, Гръб. Виждаш ли? Никакви дарове няма тук. Виж тези глупави тела и техните глупави товари с вещи. Последното нещо, което е било реално за тях, единственото нещо, е било огънят.

Вниманието му бе привлечено от облак прах, издигнал се косо, като златист саван. Нещо вървеше в посока, която щеше да се пресече с този път. Стадо ли? Войска?

— Огънят не е дарът, който си мислиш, че е, Гръб.

— Без него ще умрем тази нощ.

— Трябва да останем на този път.

— Защо?

— За да разберем докъде води.

— Значи ще умрем тук.

— Тази земя, Гръб, има щедри спомени — каза тя.

 

 

Войската се появи малко преди залез. Теглени от коне колесници и огромни каруци, тежко натоварени с плячка. Воините бяха тъмнокожи, високи и тънки, облечени в бронзова броня. Според Гръб трябваше да са хиляда, може би повече. Видя копиеносци, стрелци и нещо като тежка пехота, въоръжени със сърповидни брадви и къси извити мечове.

Пресякоха пътя все едно бяха слепи за него и когато Гръб се взря в тях, с изненада осъзна, че фигурите, конете и колесниците са някак смътно прозрачни. „Те са призраци.“

— Тези ли са спомените на тая земя? — попита той застаналата до него Синн.

— Да.

— Могат ли да ни видят?

Тя посочи една колесница, която бе изтрополила пред тях, но сега обръщаше по нареждане на мъжа зад колесничаря. Спря срещу тях.

— Виж го — той е жрец. Не може да ни види, но ни усеща. Светостта невинаги е на място, Гръб. Понякога е това, което преминава.

Той потръпна и се присви.

— Спри това, Синн. Ние не сме богове.

— Да, не сме. По-скоро сме като божествени пратеници. — И тя се засмя.

Жрецът беше скочил от колесницата — Гръб вече можеше да види засъхналата кръв по спиците на високите колелета и видя къде се набиват остриетата по време на бой, за да стърчат от главините. Масова атака с такива колесници щеше да причини ужасна касапница.

Мъжът с ястребово лице се приближаваше към тях, опипваше въздуха с ръце като слепец.

Гръб понечи да отстъпи назад, но Синн го хвана за лакътя и го задържа здраво.

— Недей — промълви тя. — Позволи му да докосне божественото, Гръб. Позволи му да получи своя дар на мъдрост.

Жрецът беше вдигнал ръце. Зад него цялата войска беше спряла и Гръб успя да види нещо като цар или може би пълководец, изправен на една огромна пищно украсена колесница, за да може да гледа странното кривене на жреца.

— Никаква мъдрост не можем да му дадем — каза Гръб. — Синн…

— Не бъди глупав. Просто стой тук. Почакай. Не е нужно да правим нищо.

Двете протегнати ръце се доближиха. Дланите бяха опръскани със засъхнала кръв. Но нямаше никакви мазоли по тях.

— Той не е никакъв воин — изсъска Гръб.

— Не е — съгласи се Синн. — Но обича кръвта.

Дланите замръзнаха във въздуха, плъзнаха се напред и безпогрешно се притиснаха в челата им.

Гръб видя как очите на жреца се разшириха и мигновено разбра, че мъжът провижда — вижда през този път и разрухата по него — към век или отдавна отминал, или предстоящ: века, в който Гръб и Синн съществуваха, плътни и реални.

Жрецът залитна назад и нададе вой.

Смехът на Синн беше суров.

— Той видя какво е реално! Видя! — Обърна се към Гръб и очите й блеснаха. — Бъдещето е пустиня! И път! И нямат край глупавите войни, безумното избиване… — Обърна се отново и изпъна пръст към виещия жрец, който залиташе назад към колесницата си. — Той вярваше в слънчевия бог! Вярваше в безсмъртието — на слава, на богатство — златни поля, тучни градини, сладки дъждове и безконечно течащи сладки реки! Вярваше, че неговите хора са — ха! — избрани! Всички го вярват, разбираш ли? Те, ние, всички! Видя ли нашия дар, Гръб? Видя ли какво знание го завладя? Святото убежище на невежеството — разбито е! Градина в пустошта, захвърлена сред морета от мъдрост! Не е ли посланието ни божествено?

Гръб не мислеше, че са му останали повече сълзи. Грешеше.

Войската и жрецът й, и кралят й побягнаха, бясно като вятъра. Но преди това се появиха роби и струпаха каменна грамада. А след това я обкръжиха с жертвени дарове: делви с бира, вино и мед, фурми, смокини, самуни хляб и два козела с прерязани гърла, от които по пясъка се лееше кръв.

Пиршеството бе призрачно, но Синн увери Гръб, че ще ги засити. Божествените дарове, каза тя, изобщо не били дарове. Получателят трябвало да плати за тях.

— И той го направи, нали, Гръб? Ох, как го направи.

 

 

Блудния пристъпи в огромната безподобна зала. Свършила беше безметежността на спомените, доволното разбуждане на по-ярки дни, чиито цветове отдавна бяха избелели, мъртви почти. Ашици се промуши на стъпка зад него, както подобаваше за старата му роля и за ролята, която предстоеше.

Тя беше будна, изгърбена над разпилени кости. Пленена в игрите на добра и на зла съдба, гениалните, обвързващи дарове на Секул Лат, Господаря на Владението на слепия шанс — Събарящия, Сплетника, Разсипника. Твърде глупава, за да проумее, че се опълчва в хвърлянето на Господаря, на самите закони на вселената, които бяха всъщност далеч по-непредвидими, отколкото можеше да повярва който и да е смъртен.

Блудния пристъпи към нея и изрита неописуемата фигура настрани.

Лицето й се изопна в маска на гняв. Тя се изправи, вдигна ръце… а след това замръзна, щом очите й се приковаха в Блудния.

— Килмандарос.

Видя страха, трепнал в очите й.

— Дойдох да поговорим за дракони — каза й той.