Стивън Ериксън
Прах от мечти (11)

6.

Бръмбарът, който пълзи бавно, няма от какво да се бои.

Сафинска поговорка

Оплискан с кръв и кал, Ведит препусна през валмата дим, оставяйки зад себе си жалните писъци и рева на бушуващите пламъци, които поглъщаха триетажното правителствено здание в центъра на града. Повечето други сгради по главната улица вече бяха изтърбушени, макар че пламъците още облизваха почернелите входове и мръсният пушек се издигаше на стълбове към небето.

Зад Ведит изскочиха още четирима ездачи с извадени ятагани от ейрънска стомана с оцапани с кръв остриета.

Чул дивашките им викове, Ведит се намръщи. Счупеният кръгъл щит, нахлузен на дясната му ръка, беше набил трески в китката му и с тази ръка не можеше да държи юздите. В лявата си ръка държеше ятагана — острието бе откършено на педя от дръжката. Щеше да го е захвърлил, но ценеше дръжката и ефеса твърде много, за да се раздели с него.

Юздите на кобилата се влачеха между предните й крака и всеки момент животното, уплашено и ранено, можеше да оплете копито в тях.

Той се надигна на стремената, наведе се напред, захапа кобилата за лявото ухо и дръпна назад. Животното изцвили от болка и вдигна глава, биещите копита забавиха. Това даде време на Ведит да пъхне в ножницата останалото от бащиното му оръжие, а след това да плъзне ръка около конския врат и да отпусне захапката си.

Ранената кобила излезе от каменното платно на пътя, мина през високата трева на канавката и спря, цялата разтреперана.

Воинът замърмори успокоително, пусна ухото на животното и се изправи в седлото, хванал юздите със здравата си ръка.

Четиримата му събратя по оръжие го догониха и докато конете им подскачаха на пътя, вдигнаха високо оръжията си в триумф, макар да храчеха кал и кръв.

На Ведит му се гадеше. Но ги разбираше. Растящият списък от забрани, непрекъснато смаляващата се свобода, несправедливостите и неприкритото презрение. Всеки ден през последната седмица бяха идвали още и още войници на Болкандо, малките укрепления никнеха около лагера на хундрилите като гъби на тор. И напрежението се натягаше все повече. Разприте пламваха спонтанно, а след това изведнъж…

Изведе кобилата на пътя и загледа с гняв към горящия град. А след това огледа хоризонта от двете страни. Стълбове къдрещ се черен дим се издигаха навсякъде като криви копия… да, търпението на Изгорените сълзи се беше изчерпало и той знаеше, че поне десетина села, два пъти по толкова колиби, десетки ферми и вече един град бяха изпитали гнева на хундрилите.

Четата на Ведит, трийсет воини — повечето едва в третото си десетилетие — се бяха сблъскали с гарнизон. Боят беше жесток. Беше загубил повечето си бойци, а това се оказа достатъчно, за да подпали яростта на хундрилите и да нанесат безмилостна мъст над ранените войници и цивилните жители на града.

Вкусът на тази касапница оставяше мръсно, отровно петно отвътре и отвън.

Кобилата не можеше да стои на място. Посеченият й хълбок продължаваше да кърви силно и тя се въртеше в кръг, мяташе глава и риташе с ранения си заден крак.

Бяха оставили стотици трупове в безименния град. До тази сутрин беше спокойно и мирно място, животът се пробуждаше и плъзваше по стария си познат коловоз, сърцето туптеше бавно. Сега беше развалина и овъглена плът — не си бяха направили дори труда да плячкосват, толкова свирепа беше страстта да избиват.

За един горд народ презрението на другите нанася най-дълбоката рана. Тези болкандо си бяха мислили, че ножовете на хундрилите са затъпели. Затъпели ножове, затъпели умове. Бяха си мислили, че могат да измамят диваците, да им се подиграят, да ги упоят с мръсен спирт и да откраднат богатствата им.

„Ние сме от Седемте града — мислите ли, че сте първите, опитали се да ни играят такива игри?“

Все още идваха изостанали — трима, двама, самотен ранен воин, отпуснат на седлото, още двама.

Войниците на гарнизона не знаеха как да посрещнат конна атака и гледаха зяпнали прецизното избиване, убийствено точния разчет на хвърлените копия, когато двете страни се оказаха само на десетина крачки една от друга. Линията на болкандо — строена през главната улица — се огъна, когато копията с тежките остриета забиха през щитове и ризници, а поразените залитаха назад, блъскаха и събаряха онези зад себе си.

След това хундрилските бойни коне и техните ревящи, сечащи с ятаганите ездачи връхлетяха върху разбития строй.

Клане. Докато задните части на болкандо не се пръснаха и не драснаха в страничните улици и улички, в заслонените входове на дюкяни и жилищни сгради. Тогава битката се раздроби на малки схватки. Хундрилските воини бяха принудени да слязат от конете, след като не можеха да нахлуят в тесните проходи или да извлекат на открито войниците, свити зад вдигнатите щитове в нишите на входовете. Все още отстъпващи по численост, воините на Изгорените сълзи започнаха да падат.

Отне им почти целия предобед, докато заловят и убият и последния гарнизонен войник. И само една камбана, за да изколят гражданите, които не бяха избягали — или може би си бяха въобразили, че седемдесет и пет войници ще надделеят срещу някакви си трийсетина диваци, — а след това хундрилите подпалиха града и опекоха живи малцината успели да се скрият.

Такива сцени бушуваха сега из цялата околност, знаеше Ведит. Никой не оставаше пощаден, а за да се разнесе посланието по най-ясния възможен начин, всяка ферма на Болкандо беше опразнена и оголена от всичко, което ставаше за ядене или някакво използване. Въстанието беше подпалено от последното вдигане на цените от Болкандо — сто процента, отнасяше се само за хундрилите — за всички жизненонеобходими неща, включително фуража за конете. „Презирайте ни, да — докато ни отнемате златото и среброто.“

Имаше вече дванадесет воини, един от които навярно скоро щеше да умре — много преди да стигнат до лагера. И дебели трески в ръката, като нови кокалчета, пулсиращи от болка.

Да, загубите бяха високи. Но пък кой друг отряд беше нападнал гарнизонен град?

Все пак се чудеше дали Изгорените сълзи не бяха изритали погрешното гнездо.

— Превържете раните на Сидаб — изръмжа той. — Пази ли си меча?

— Да, Ведит.

— Дайте ми го — моят се счупи.

Макар да умираше и да го знаеше, при тези думи Сидаб вдигна глава и се усмихна на Ведит с кървясала уста.

— Ще тежи в ръката ми като меча на баща ми — каза Ведит. — Ще го нося с гордост, Сидаб.

Мъжът кимна и усмивката му посърна. Изхрачи кръв, а след това се смъкна от седлото и тупна тежко на камъните на пътя.

— Сидаб остава тук.

Другите кимнаха и плюха в кръг около трупа, за да осветят земята — това бе единственият погребален ритуал, нужен на хундрилските воини по пътя на войната. Ведит се пресегна и хвана юздите на коня на Сидаб. Щеше да вземе и него, за да облекчи болката на своята кобила.

— Връщаме се при Боен водач Гал. Думите ни ще накарат очите му да блеснат.

 

 

Бойният водач се отпусна тежко в трона си от еленови рога и въже и възлите изскърцаха.

— Сладък дъх на Колтейн — въздъхна той и стисна очи.

Джараб, Сълза вестоносец на бойния водач и единственият друг в шатрата на Гал, смъкна шлема си, а след това подплатената шапка от сърнешка кожа, прокара дебелите си пръсти през косата си, пристъпи напред и се смъкна на коляно.

— Заповядай ми.

— Не сега, Джараб — простена Гал. — Времето за игра свърши — моите проклети от Пропада млади смелчаци ни донесоха война. Двайсет набега се върнаха в лагера с вой, с чували пълни с кокошки, кутрета и какво ли още не. Обзалагам се, че поне хиляда невинни фермери и селяци вече са мъртви…

— И стотици войници, Боен водач — напомни му Джараб. — Укрепленията горят…

— Знам, кашлям от пушека цяла сутрин… Нямаше нужда да ги палим — това дърво можеше да свърши работа. Само плюем и се зъбим като пустинна котка в леговището й, а какво мислиш, че ще направи крал Таркуф? Чакай, него го остави — тоя човек има гъбички вместо мозък — от канцлера и от хитрия му конквестор трябва да се безпокоим. Нека да ти кажа какво ще направят те, Джараб. Няма да настоят да се върнем в този лагер. Няма да искат репарации и кръвнина. Не, те ще вдигнат армия и ще тръгнат право срещу нас.

— Боен водач — каза Джараб и се изправи, — дивите земи ни зоват на север и на изток. Щом излезем в равнините, никой не може да ни хване.

— Всичко това много добре, но тия болкандо не са враговете ни. Те ни снабдяваха…

— Плячкосваме всичко, което можем, преди да побегнем.

— И как само ще се зарадва адюнктата, че сме огладили пясъка пред нея. Това е бъркотия, Джараб. Ужасна бъркотия.

— Какво тогава ще правим, Боен водач?

Гал най-сетне отвори очи, примига и се закашля. След малко заговори:

— Няма да се опитвам да поправя непоправимото. Това с нищо не помага на адюнктата. Не, трябва да хванем бика за кура. — Изправи се и загърна наметалото си от врански пера. — Вдигаме този лагер, избиваме всички животни и опушваме месото. Ще минат седмици, докато болкандо съберат броя, който им трябва срещу нас. За да осигурим безопасен преход на Ловците на кости — да не говорим за Сивите шлемове, — трябва да настъпим към столицата. Да станем такава заплаха, че Таркуф да се насере и да се наложи над съветниците си — искам да си помисли, че може би е изправен пред тристранно нашествие в насрания си нужник, наречен кралство.

Джараб се усмихна. Виждаше жарта, разпалена в тъмните очи на Бойния водач. Което означаваше, че след като изревеше заповедите и всички вестоносци препуснаха, оставяйки прашни дири след себе си, настроението му можеше много да се подобри.

Достатъчно може би, за да го покани отново за малко… игра.

Трябваше само да се погрижи жената на стария да не е наблизо.

 

 

Щит-наковалня разкърши болезнено рамене под тежката плетена ризница. Плъстената подплънка се беше протрила на дясното му рамо — трябваше да я закърпи тази сутрин и щеше да го е направил, ако не бързаше толкова да види слизането на първата кохорта Сиви шлемове на тази окаяна земя.

Въпреки цялото си бързане завари Смъртен меч Кругава вече застанала на възвишението над бреговата линия, с почервеняло лице под тежкия шлем. Макар слънцето едва да се беше показало над планинските върхове на изток, въздухът беше душен, потискащ, гъмжащ от пясъчни мухи. Щом се приближи, видя в очите й тежката орис на безчет епични поеми, все едно бе посветила живота си да попива трагедиите на безчет рухнали велики цивилизации — и все едно това адски й харесваше.

Да, свят ужас беше тази корава, не, желязна жена.

Спря пред нея и се поклони за поздрав.

— Смъртен меч. Моментът е знаменателен.

— Да, но само двамата с вас стоим тук, сър — изръмжа тя в отговор. — А трябваше да сме трима.

Той кимна и каза:

— Да, трябва да бъде избран нов дестраянт. За кого от стареите сте мислили, Смъртен меч?

Четири тромави широки ейвара — десантните съдове на Троновете на войната — бързо се приближаваха по лъкатушещото през тинестите низини русло, веслата бляскаха над водата. Приливът изобщо не помагаше. Заливът трябваше да е набъбнал от водния приток. Но вместо това водата кипеше объркано. Танакалаян примижа към първия ейвар, очакваше всеки момент да заседне до брега. Тежко натоварените братя и сестри трябваше да скочат и след това да изгазят през тинята. Зачуди се колко ли дълбока е калта.

— Не съм решила — най-сетне призна Кругава. — Никой от стареите ни не е достатъчно стар.

Съвсем вярно. Дългото морско пътуване беше изтощило живота на двайсетина, че и повече от най-старите братя и сестри. Танакалаян се обърна и огледа двата лагера, разположени на две хиляди разтега навътре в сушата, един отсам реката, а другият на отсрещния, западния бряг. Досега не бяха имали пряк контакт с делегацията на ак’рините — стига тълпата чорлави, непрекъснато пеещи и размахващи копия варвари да заслужаваха тази почетна титла. Докато си стояха отвъд реката, ак’рините можеха да си пеят, докато планините потънат в морето.

Лагерът на Болкандо, непрекъснато разрастващ се град от пищни яркоцветни палатки, вече бръмчеше — предстоящият десант на перишите ги беше възбудил. Странен народ бяха тези болкандо. Нашарени с белези лица и в същото време изнежени, учтиви и същевременно — кръвожадни. Танакалаян изпитваше недоверие към тях, а ескортът им през планинските проходи и в кралството като че ли наброяваше цяла армия — три, дори четири хиляди бойци — и макар той да не смяташе, че средният боец болкандо може да се надява, че ще се опре на Сив шлем, все пак числеността им беше повод за безпокойство.

— Смъртен меч — каза той, — очакваме ли измяна?

— Трябва да приемем, че това пътуване е през враждебна територия, Щит-наковалня. Ще вървим с броня, с готови оръжия. Ако ескортът на Болкандо ни изпревари през прохода, няма да имам никакъв повод за тревога. Ако се разделят на предна част и ариергард, ще съм принудена да преценя силата на този ариергард. Ако е скромна, нямаме сериозен повод за безпокойство. Ако е съотносима с авангардния елемент, тогава ще трябва да обмислим възможността втора армия да ни чака в другия край на прохода. Предвид това — добави тя, — че трябва да пътуваме в колона, такава засада би ни поставила в неизгодна позиция, поне в началото.

— Да се надяваме тогава, че намеренията им към нас са почтени — каза Танакалаян.

— Ако не са, ще съжалят за глупостта си.

Три легиона, осемнадесет кохорти и три снабдителни роти. Пет хиляди братя и сестри в сухопътната сила. Останалите легиони щяха да придружат Троновете на войната по зле картираните морски пътища южно от крайбрежието, в търсене на Пеласиарско море. По преценка и на адюнктата, и на самата Кругава, Изгорените сълзи се нуждаеха от подкрепа. Предвид донесенията за оскъдните ресурси на Пустинните земи Ловците на кости трябваше да се придвижват независимо от по-южните сили, съставени от хундрилските конни и перишките пехотни легиони. Двата елемента щяха да се придвижат на изток по успоредни маршрути с може би двайсет левги отстояние помежду им, докато достигнат границите на първото кралство отвъд Пустинните земи.

Танакалаян много добре знаеше, че според Кругава ги очаква свещена война, единственият смисъл на съществуването им, и на тази чужда земя Сивите шлемове щяха да намерят своята слава, своя героичен триумф в служба на Вълците на Зимата. Споделяше чувството й за цел, дръзкото обещание на съдбата, и също като нея не се боеше от войната. Обучени бяха в насилие, врекли се бяха в тези върхове на историята, изсечени като бойни полета. С меч и воля можеха да променят света. Такава бе истината за войната, колкото и да искаха друго мекушавите глупци, колкото и да мечтаеха за мир и съгласие между чужди.

Романтиците с техните пожелателни идеи неизбежно захапваха със зъбите на пепелянка, все едно дали го искат, или не. Надежда и вяра се събираха като най-сладкия нектар, за да вкиснат в най-злата отрова. Повечето добродетели, както добре знаеше Танакалаян, бяха незащитими. Податливи на злоупотреба и поквара, дори създадени, за да се обръщат против притежателя си. Нужен беше самозаблуден ум, за да наложи справедливост над свят, когато този свят не се интересува изобщо; когато реалността се надсмива над праведниците с безразличието си.

Войната отмиташе настрана такива игри. Беше чиста и неоправдаваща се в своята жестокост. Справедливостта идваше с вкуса на кръв, едновременно сладък и горчив, и това бе точно така, както трябваше да бъде.

Не, нямаше да каже на Смъртния меч нищо за последните, изпълнени с ужас думи на дестраянта, за неудържимата паника и пронизително отекващите му предупреждения. В края на краищата такива слабости не служеха никому.

При все това Танакалаян се беше заклел да остане нащрек, бдителен, да не се доверява на нищо и да очаква предателство от всеки чужд.

„Рун’Турвиан беше твърде стар за война. Страхът отне живота му — виждах го съвсем ясно. Беше сляп и тласнат към безумие. Бълнуваше. И всичко това бе толкова… недостойно.“

Ейварите бях спрели на стотина крачки от най-високата линия на прилива. Тежко натоварените войници газеха до прасците в гъмжащата от мухи кал, докато екипажите се напрягаха да избутат лодките назад и да тръгнат обратно към закотвените Тронове.

Чакаше ги дълъг ден.

 

 

— Е, добре — измърмори канцлер Рава, докато четеше шифрованото писмо. — Скъпият ни крал, изглежда, е вкарал скъпото ни кралство в истинска кралска каша.

Авалт крачеше пред стария мъж от едната стена на сумрачната палатка до другата. Можеше да се досети за повечето подробности в свитъка пергамент в ръцете на Рава. Голата истина беше, че коментарът на канцлера бе крайно неточен. „Кашата“ не идваше от крал Таркуф. Всъщност нямаше съмнение, че е продукт на известни крайности от страна на слугите на канцлера, както и на самия конквестор Авалт.

— Това, което трябва да разберем — заговори той с все още пресипнал глас след тирадата, която бе изнесъл преди малко пред отбрана компания от търговски агенти и шпиони, — е характерът на връзката между нашите приятели периши и хундрилските разбойници.

— Така е — отвърна Рава. — Само че, доколкото си спомням, перишите като че ли се придържат към една нелепо извисена представа за чест. Щом им представим нашата версия за внезапното и необяснимо избухване на хундрилите… след като им разкажем за жестокостите и за избиването на стотици, ако не и на хиляди невинни… — Канцлерът се усмихна. — Убеден съм, че за наше огромно облекчение ще видим крайно строго осъждане от страна на Смъртния меч.

Авалт кимна рязко.

— Което ще ми позволи да съсредоточа силите си върху съкрушаването на хундрилите, без да се налага да се безпокоя от перишите.

Воднистите очи на Рава се плъзнаха по Авалт.

— Има ли повод за безпокойство, конквестор? Не разполагаме ли с военната мощ да унищожим и двете сили, ако се наложи?

Авалт се вцепени.

— Разбира се, канцлер. Но забравихте ли последните разузнавателни данни от Ледер? Третият елемент в този чуждоземен съюз се кани да мине през кралството ни. Вероятно дори тогава бихме могли да съкрушим и трите сили. Но на ужасна цена. Нещо повече, все още не знаем какви споразумения са сключени между ледериите и тези малазанци — би могло накрая да се въвлечем в същата тази война, която се стараем да избегнем по всякакъв възможен начин…

— Което издава измамните ни намерения по отношение на предполагаемите ни съюзници, сафините и ак’рините.

— И прави очевидна измяната, която им готвим — но изведнъж ще се окажем неспособни да я подкрепим със сила. Едно е да даваме обещания и след това да изоставим съюзниците си на бойното поле — ако не можем да окупираме земите на тези съюзници, след като армиите им бъдат унищожени, цялото начинание пропада.

— Да приемем, засега — каза Рава, — че ледерийската заплаха вече не съществува, тъй че не се налага великият Съюз Болкандо да показва хартиените си нокти. Това, пред което сме изправени в момента, в най-лошия случай, са три несвързани помежду си армии, минаващи всяка по свой отделен маршрут през кралството ни. Една от тях вече ни е накървавила носа, но вероятно хундрилите бързо ще се оттеглят, след като задоволиха жаждата си за кръв. Ще си вземат плячката и ще побегнат в Пустинните земи. Естествено, това ще е фатална грешка — трябва само да преместим няколко легиона от вашата Трета Редовни да заемат граничните фортове и окопите, тъй че изпълзелите обратно останки от хундрилите да не представляват заплаха. — Канцлерът вдигна пръст. — Трябва да се разпоредим командирите ни да се възползват от поробването на хундрилските бежанци.

— Разбира се.

— По този начин ни остава да се справим с перишите и малазанците, а по всичко личи, че и едните, и другите са високо цивилизовани. Дотолкова, че да осъдят хундрилските ексцесии и дори донякъде да се почувстват виновни. Всъщност биха могли да предложат репарации.

— А засадата, която подготвяме в прохода?

— Бих предложил да остане на място засега, конквестор. Поне докато не преценим реакцията на Смъртния меч, когато им съобщим за хундрилите и с нищо непредизвиканите им безчинства.

— Предполагам, че ще уверите Смъртния меч за доверието ни към нея и Сивите шлемове — каза Авалт. — И че разбираме, че действията на варварите — съюзници или не — не могат да бъдат предсказани, и че по никакъв начин не смятаме перишите за отговорни.

Рава кимаше.

— И след като бъде заявено точно това, фактът, че ни виждат да подреждаме ескорта си в защитна формация, просто ще покаже нашата… предпазливост.

— Което ще подтикне Смъртния меч към отстъпки, за да облекчи нововъзникналата ни несигурност.

— Точно. Добре казано, конквестор.

Авалт закрачи отново.

— Значи изтласкваме хундрилите в Пустинните земи и след това поробваме всеки, който се опита да се върне. Нападаме от засада перишите и се сдобиваме с цяло съкровище изключително въоръжение и броня — достатъчно за снаряжаването на нова елитна част…

— Две части — напомни му Рава. — Вашата лична гвардия и една за мен.

— Както се разбрахме, канцлер. След което оставаме срещу една армия. Малазанците.

— Длъжни сме да допуснем, че вестта за съдбата на съюзниците им ще стигне до тях.

— На което те ще реагират или с усещането, че внезапно са се оказали уязвими, при което ще се оттеглят, или с гняв, който ще ги подтикне към агресия.

— По-малко от десет хиляди глупаци — отбеляза Рава. — Ако поканим съюзниците си ак’рини и сафини, можем да си поделим плячката…

— Искам тези техни арбалети — заяви Авалт. — Не мога да ви опиша разочарованието си, че все не успяваме да откраднем един. С един-два легиона, въоръжени с тези оръжия, можем да завземем Сафинанд за месец.

— Всичко по реда си.

— Но всичко това при условие, че ледериите няма да се намесят.

Канцлерът въздъхна и се намръщи.

— Най-добрите ми шпиони падат един след друг в двора им, а малкото, които успяха да избягат, са убедени, че крал Техол е по-зле и от Таркуф. Безполезен празноглав идиот.

— Но вие не сте убеден, канцлер?

— Разбира се, че не съм. В повечето случаи. Вероятно си имаме работа със ситуация удивително идентична на нашата тук.

— Блудния да не ни сбута дано, възможно ли е, Рава?

— Де да знаех. Жената на Техол Бедикт си остава неизвестна величина.

— Но едва ли може да се сравнява с кралица Абрастал?

Рава сви рамене.

— Външно — едва ли. Тя няма своя лична армия. Никакви елитни части като легиона Евъртайн на Абрастал, или нещо съпоставимо. Ако има лични шпиони — а коя ли кралица ги няма, — то те, изглежда, са ангажирани само в събирането на разузнавателни данни, вместо в активен саботаж.

— Все пак явно някой излавя вашите шпиони…

— Дори в това не мога да съм сигурен. Всеки от тях умря при загадъчни обстоятелства — е, обстоятелства, които аз намирам за загадъчни. Трагични злополуки, всички до една. Сякаш Блудния лично е удостоявал всеки от тях с… вниманието си.

— Виж, това е обезпокоителна мисъл, канцлер.

— Е, за щастие никой от тях не е бил разкрит или заловен. Злополуките, които претърпяваха, неизменно водеха до внезапна смърт.

Авалт се намръщи.

— Единственото обясняващо ситуацията, което мога да си представя, канцлер, е, че собствената ни мрежа е дотолкова компрометирана пред ледериите, че не са били необходими нито публично излагане, нито изтезания. Подобна представа ме смразява до кости.

— Допускате, че ледериите са успели да внедрят своя агентура. Не е ли по-вероятно компрометирането да е възникнало в нашето кралство?

— Едва ли шпионите на Таркуф…

— Не, всички те са в ръцете ни. Не, приятелю, наистина ли е толкова немислимо кралицата да е внедрила свои агенти в двореца на Техол?

— Които активно премахват съперници. Да, това изглежда ужасяващо възможно — призна Авалт. — Тогава какво крои тя?

— Де да знаех. — Рава се наведе напред и изгледа твърдо Авалт. — Уверете ме, конквестор, че тази ситуация в никакъв случай няма да изкара кралицата на преден план — в никакъв случай, Авалт, няма да й дадем повод да изтика настрана некадърния си съпруг и да подаде сигнала за сбор.

Авалт потрепери. Мисълта как легионът Евъртайн се раздвижва, как тръгва в настъпление, за да разчисти бъркотията, в която е затънало кралството… не, това беше недопустимо.

— Разбира се — заговори той колебливо, — тази сегашна игра е твърде дребна, за да обезпокои кралица Абрастал.

Лицето на Рава бе помръкнало. Той вдигна съобщението и го размаха като малко бяло знаме.

— Една добавка ме уведомява, конквестор, че четиринадесетата дъщеря на краля и личната й слугиня вече не пребивават в двореца.

— Какво? Къде са заминали?

На това канцлерът нямаше отговор.

Мълчанието му изпълни Авалт със страх.

 

 

Командирите на Болкандо излязоха бавно от лагера си и много тържествено поеха нагоре към билото, където стояха Танакалаян и Смъртният меч. Беше късно следобед. Легионите на перишите, в пълно снаряжение, се бяха строили и се придвижваха в марш към низината на хиляда крачки навътре в сушата, където тиловите части бяха започнали да вдигат редиците палатки. Рояци насекоми кръжаха над братята и сестрите на блеснали от слънцето облаци, прорязвани от прелитащите оранжевокрили лястовици.

Речните гущери, които се грееха лениво на слънцето през по-голямата част от деня, бяха започнали да се вдигат на късите си тромави крака и да се тътрят към водата под бдителните погледи на газещи през обраслите с тръстика плитчини чапли и щъркели.

Нощите в тази страна нямаше да са приятни, подозираше Танакалаян. Можеше да си представи всевъзможните ужасни отровни твари, промъкващи се, пълзящи и прехвърчащи в душната спарена тъмнина. Колкото по-скоро успееха да се изкачат в планинските проходи, толкова по-добре щеше да се почувства. Тази представа за безумно враждебна природа бе нова за него и крайно нежелана.

Вниманието му отново се насочи към канцлер Рава и конквестор Авалт, докато нелепата двойка — и двамата седнали на столове, закрепени върху превитите гърбове на четирима здрави, бавно изкачващи се по склона роби — се полюшваше като крале на клатещи се тронове. Други роби от двете им страни развяваха ветрила от пера, за да прогонват насекомите. След двамата се точеше свита от дванадесетима души. Този път поне нямаше въоръжена охрана — нищо видимо, макар Танакалаян да подозираше, че повечето от тези уж роби са всъщност телохранители.

— Сърдечни поздрави — извика канцлерът отдалече и махна вяло с ръка. След това кресна нещо на носачите и те смъкнаха стола му. Той стъпи изискано на земята и оправи гънките на копринения си халат. След малко до него застана и Авалт и двамата закрачиха към перишите.

— Безупречно изпълнен десант — поздравления, Смъртен меч. Войниците ви наистина са тренирани превъзходно.

— Много мило от ваша страна, канцлер — отвърна гърлено Кругава. — Строго казано обаче, те не са мои войници. Те са мои братя и сестри. Ние сме по-скоро жречески орден, отколкото военна част.

— Разбира се — промърмори Рава. — И точно това определено ви прави уникални на този континент.

— О?

Конквестор Авалт се усмихна и предложи обяснение:

— Идвате при нас с кодекс на поведение, несравним с нито една местна военна сила. Желаем да научим много от вас — неща, свързани с дисциплина и поведение, които можем да приложим към своите хора, за благото на всички.

— Натъжава ме, че имате толкова лошо мнение за войниците си, конквестор — каза Кругава.

Танакалаян примижа, все едно някое далечно оръжие е блеснало в очите му; надяваше се с това уж неволно изражение да прикрие усмивката си.

Когато отново погледна, видя как очите на Авалт леко се разшириха в плетеницата от изрисувани белези, а след това се присвиха.

— Погрешно ме разбрахте, Смъртен меч.

Рава заговори:

— Вероятно вече сте забелязали отчасти непрекъснатата интрига, утежняваща съюзи и споразумения за взаимна защита между граничните държави, Смъртен меч. Такива неща, макар и достойни за съжаление, са необходими. Сафините не вярват на ак’рините. Ак’рините не вярват на оулите, нито на д’расиланите. А Болкандо не вярва на никои от тях. Към чужди армии, както отдавна сме се научили, не може да се предявяват високи претенции за поведение, каквито човек предявява към собствените си сили. — Канцлерът разпери ръце. — Конквестор Авалт просто изрази нашето спонтанно удоволствие от това, че намираме у вас такава безукорна чест.

— А-а — отвърна Кругава с цялата възприемчивост на планинска коза.

Авалт се мъчеше да овладее гнева си и Танакалаян знаеше, че Смъртният меч — въпреки привидната й разсеяност и безразличие — добре забелязва тази интересна слабост у пълководеца, командващ обединената военна мощ на кралство Болкандо. Един командир с невъздържан нрав и очевидно неспособен да се владее — особено пред чужди хора и потенциални врагове — щеше да е склонен да разхищава войниците си в отговор на всяко оскърбление, реално или въображаемо. Следователно беше едновременно по-голяма опасност и по-малка заплаха, първото заради риска да действа неочаквано и безразсъдно, а второто — защото действията му най-вероятно щяха да са открити и лесно предсказуеми, подхранвани от нуждата му за удовлетворение.

Танакалаян бързо превъртя тези подробности в ума си, мъчеше се да формулира изводите, до които знаеше, че Кругава трябва да е стигнала. След като дестраянта вече го нямаше, на Щит-наковалня се падаше да потърси път колкото може по-близо до Смъртния меч, да се добере до ума й, до начина, по който разсъждава, и до задълженията, тласкащи я към решенията, които взима.

Канцлер Рава продължаваше да говори:

— … неочаквани трагедии, Смъртен меч, които са ни поставили в крайно неловко положение. Необходимо е следователно да проявим предпазливост, след като вашите внушителни сили стоят на границите на кралството ни.

— Тъй като все още не сте ми описали тези трагедии, канцлер, мога само да отбележа, че, според собствения ми опит, повечето трагедии са неочаквани и неизбежно водят до неловки положения. Тъй като, по всичко личи, фактът, че все още не сме навлезли в кралството, е очевиден, трябва ли да заключа, че вашите „неочаквани трагедии“ по някакъв начин са застрашили споразумението ни?

Този път канцлерът бе този, който не успя да прикрие раздразнението си.

— Вие перишите — заговори той разпалено, — признахте, че сте в обвързващ съюз с Изгорените сълзи на Хундрил, които в момента са гости на кралството — гости, които престанаха да се държат цивилизовано.

— Нима? Какво ви навежда на такава преценка, канцлер?

— Такава… такава преценка?

Докато Рава се пенеше, останал без думи, конквестор Авалт заговори язвително:

— Как ще прецените следното, Смъртен меч? Хундрилите нарушиха границите на поселението си и сега вилнеят из цялата околност. Палят и плячкосват ферми, крадат стада, опожаряват укрепления и паланки, дори цял град. Но ето, че нехайно ви изредих само материалните щети. Пропуснах да спомена за десетките избити войници и хилядите изклани цивилни. Пропуснах изнасилванията и клането на деца…

— Стига! — извика Кругава и всички от свитата на Болкандо зяпнаха стъписани.

Канцлерът се съвзе пръв.

— Това ли е изражението на вашата прословута чест, Смъртен меч? Нима не можете да проумеете основанията за тази наша новопоявила се загриженост… не, недоверие направо? Нима може да очаквате, че подобна измяна…

— Прекалявате — прекъсна го Кругава и Танакалаян забеляза тънката усмивка, закъдрила се на устните й — подробност, която го накара да затаи дъх.

Ефектът, който предизвика тя у двамата сановници на Болкандо, изглежда, беше сходен, защото Рава пребледня, а ръката в метална ръкавица на Авалт се отпусна на дръжката на меча.

— Какво означава това? — попита хрипливо Рава.

— Описвате местна история на коварства, кръвопролития и непрекъснати предателства, господа, дотолкова, че явно са ви дълбоко присъщи, а след това изразявате ужас и гняв от предполагаемата измяна на хундрилите. Протестите ви са мелодраматични, господа. Фалшиви са до крайност. Започвам да виждам у вас, Болкандо, змия, самооблащаваща се от хитростта на раздвоения си език. — Помълча за миг в настъпилата тишина, после добави: — Когато ви примамих в капана на привидното си невежество, се подхлъзнахте и влязохте в него с охота. Кой между нас е по-големият глупак тогава?

Танакалаян отдаде дължимото на двамата мъже, щом забеляза бързата преоценка на опонента, издала се на лицата им. След краткия напрегнат миг Кругава продължи с по-умерен тон:

— Господа, познавам бойния водач на хундрилите Гал вече от доста време. При едно дълго презокеанско пътуване никаква двойственост в характера не остава скрита. Вие изтъквате уникалността на Сивите шлемове и с това явно издавате неразбирането си за хундрилите. Изгорените сълзи, господа, всъщност е воински култ. Култ, посветен до самата сърцевина на душите им на един легендарен пълководец. Този пълководец, Колтейн, притежаваше такова величие на духа, такава доблест, че спечели преклонение не само между своите съюзници, но и сред своите врагове. Такива като Изгорените сълзи на Хундрил. — Помълча за миг. — Поради това съм убедена, че Боен водач Гал и неговите хора са били провокирани. Обзет от такова възхитително търпение, каквото знам, че притежава, Гал трябва да се е огъвал като младо дръвче под вятъра. До момента, в който оскърбленията не са наложили отговор.

— Извършили са набези и са подложили околността на пълно плячкосване? — продължи тя. — От този детайл заключавам, че търговците на Болкандо и кралските агенти са се опитали да извлекат изгода от хундрилите, налагайки непосилно високи цени на жизнено необходими продукти. Твърдите, че са нарушили границите на поселението си. Що за поселение би наложило такъв стихиен изход? Единственото, което ми идва наум, е поселение под обсада. Ето защо, и предвид тази провокация, аз потвърждавам съюза между Изгорените сълзи на Хундрил и Сивите шлемове. Ако изборът ви е да бъдете наши врагове, господа, то трябва да смятаме, че вече сме в състояние на война. Върнете се при бригадата си, конквестор — тактически е наложително да ви унищожим докато още сте тук, преди да нахлуем в кралството ви.

Въпреки всичките си съмнения, подозрения и дори страхове, Танакалаян не се поколеба да изпита гордост от този момент. Въздействието на думите на Смъртния меч върху канцлера и конквестора го изпълни с дивашко задоволство. „Игри ще ни играете, така ли? Хундрилите може да са ужилили, но перишите ще ръфат и дерат.“

Нямаше да приемат казаното от Кругава за блъф, защото не беше блъф и и двамата го разбираха ясно.

Нито щяха да приемат състоянието на война, знаеше Танакалаян — нито тук срещу перишите, нито срещу Изгорените сълзи. Тия глупаци бяха объркали сметките си много лошо.

А сега щеше да започне отчаяно подновяване на преговори и позициите, които до този момент бяха равни — както изискваше благоприличието, — вече нямаше да са равни.

„В края на краищата в този момент вие може да се изправите, приятели, пред две настръхнали, разгневени армии и ще се разтреперите от страх.“

„Почакайте само да срещнете и Ловците на кости.“

След припрените уверения в желание нещата да се уредят мирно канцлерът и конквесторът си тръгнаха надолу по склона, като оставиха нелепите си столове. Робите се затътриха след тях в махаща ветрила тълпа.

Кругава въздъхна и рече:

— Струва ми се, сър, че болкандо са очаквали хундрилите да се окажат съвсем дребна досада, ограничени в околностите на поселението си. Лесно удържими. Или пък лесно изтикани през границата в Пустинните земи. Тази представа неизбежно ги е довела до заблудата, че могат да ни изолират тук и да ни ликвидират без усилие.

— Значи през цялото време е била замисляна засада?

— Или заплаха от нея, за да спечелят повече отстъпки.

— Но ако хундрилите няма нито да останат в границите на резервата си, нито да се изтеглят през границата, остава само един възможен курс.

Тя кимна.

— Мушкащо копие. Гал ще поведе хората си в самото ядро на кралството. Щит-наковалня, уведомете командването, че тръгваме в поход две камбани преди разсъмване…

— Дори това да означава, че ще ни преследва ескортът на Болкандо?

Тя се озъби.

— Видяхте ли войските им, сър? Голи да тръгнат, пак няма да могат да ни настигнат. Само обозът им е три пъти по-голям от войниците в колона. Тази армия не знае какво е поход.

И се понесе надолу като безформена буца олово, за да изпревари двамата делегати на Болкандо.

Танакалаян пък тръгна към лагера на перишите.

Насекомите бяха наистина влудяващи.

 

 

Дъждът биеше безмилостно и правеше света сив, а каменистият път се превръщаше в кипнала река. Високите черни стволове на дърветата изникваха изведнъж пред погледа, а след това се отдръпваха на вълни. Ян Товис яздеше бавно. Промазаното й с восък наметало бе стегнато плътно около нея, с вдигната върху шлема качулка. След два дни и три нощи порой беше премръзнала и прогизнала до кости. Откакто бе оставила Междуградския път, на пет левги от Дреш, за да отцепи право на север, където бе оставила хората си, левга след левга от този лес трупаше тежестта си на плещите й. Спускането й към брега бе също така пътуване в миналото, цивилизацията изтляваше в призрачни надежди зад гърба й. Голи сечища, оградени от купища отрязани клони, изсечени храсти и изровени пънове, тройните коловози на лъкатушещи пътеки за извличане на трупи, сметта от стари биваци и куповете пепел и ями на въглищари: това бяха следите от бруталното натрапване на дрешката алчност и ненаситност.

Като с островите при Завоя на Кетър, разрухата бе неминуема. Докато минаваше през старите лагери на дървосекачите, беше видяла ерозията на почвата, дълбоките каменисти дерета, прорязали всяко сечище. А докато беше в Дреш, за да даде оставката си, бе забелязала напрежението сред гарнизонните бойци. След кралския декрет, прекратяващ сеченето, бе имало бунтове — повечето богатство на града идваше от гората в края на краищата и макар кралската забрана да беше временна, докато кралските агенти наложат нова система — основаваща се на устойчиво поддържане, — вонята на паника задушаваше градските улици.

Ян Товис не беше изненадана, че крал Техол бе започнал да се противопоставя на основните принципи и практики на Ледер, но подозираше, че той скоро ще се окаже един самотен, обкръжен от противници глас на разума. Дори елементарното благоразумие беше враг на жътварите на бъдещето. Звярът, наречен цивилизация, винаги гледаше напред и изграждайки настоящия си свят, поглъщаше бъдещия. Беше ужасяваща истина, че човек може толкова коравосърдечно да пожертва собствените си деца заради непосредствените удобства, но беше така открай време.

Мечтателите бяха сред първите, които обръщаха гръб на историческите истини. Крал Техол щеше да бъде пометен, удавен в неумолимата вълна на постоянния растеж. В края на краищата никой не може да застане между лакомника и пира.

В разгара на поройния дъжд тя бе оставила лагерите зад себе си и беше хванала един от старите миграционни маршрути на стадата бизони през девствения лес. Калта по древния път гъмжеше от пиявици и тя беше принудена да спира на всяка камбана, за да отскубне черно-кафявите твари от краката на коня, докато пътят най-сетне не се спусна в падината на пресъхнало тресавище, което се оказа пълно със засъхнала солена тиня — тогава напастта на пиявиците изчезна и не се появи повече.

Започнаха да се появяват следи от стари обитатели — може би бяха останки от шейки или от някой вече забравен народ. Видя порутени кръгли колиби, покрити с мазни листа от дива лоза. Видя по масивните стволове на древни дървеса образи, изваяни от ръце, отдавна изгнили на пръст. Дървените ликове бяха зацапани с черна слуз, мъх и плесен. Спря коня си до едно такова ваяние и го гледа дълго през гъстата пелена от дъжд. Не можеше да измисли по-добър символ на преходността. Грубото изражение, пълните със скръб дупки, които трябваше да минат за очи: тези неща я терзаеха дълго след като напусна порутеното селище.

Пътеката най-сетне се събра с един път на шейките, свързвал някога две крайбрежни села, и тя продължи по него.

Дъждът пак стана пороен, съсъкът му се усилваше до рев, водата се сливаше в плътна завеса пред очите й.

Конят й изведнъж спря, тя вдигна глава и видя самотен ездач, преградил пътя й.

Приличаше на фигура, изваяна от течаща вода.

— Чуй ме — заговори тя високо и с неочаквано груб глас. — Наистина ли си въобразяваш, че можеш да вървиш след нас, братко?

Йедан Дериг не отвърна — типично за упорития му нрав.

Искаше й се да го наругае, но знаеше, че и това ще е безполезно.

— Ти изби вещиците и магьосниците. Пули и Скуиш не са достатъчни. Разбираш ли с какво ме натовари, Йедан?

При тези думи той се изправи в седлото си и въпреки полумрака тя видя как се стегнаха челюстите му, докато обмисляше отговора си.

— Не можеш. Не трябва. Направи това пътуване по смъртен път, сестро.

— Защото само по него можеш да ни последваш, както си прогонен.

Но той поклати глава.

— Пътят, който търсиш, е само обещание. Никога не е опитван. Обещание, Ян Товис. Ще рискуваш ли живота на народа ни в такова нещо?

— Ти не ми остави избор.

— Хвани смъртния път, както каза, че ще направиш. На изток към Блуроуз и оттам през морето…

Искаше й се да му закрещи. Но само се озъби.

— Ти си проклет глупак, Йедан. Видял ли си лагера на нашия — на моя — народ? Населението на целия остров — стари затворници и семействата им, търговци и продавачи, бандити и пирати — всички се присъединиха към нас! Без дори да броим шейките, в моя лагер има близо десет хиляди бежанци ледерии! Какво да правя с всички тях? Как да ги изхраня?

— Те не са твоя отговорност, Сумрак. Разпръсни ги — островите вече са почти под водата. Кризата е за крал Техол — за Ледер.

— Забравяш, че Втори девичи обяви независимост — сопна се тя. — И ме направи кралица. В мига, в който стъпим на континента, ние ставаме нашественици.

Той кривна глава.

— Казват, че кралят е състрадателен човек…

— Може и да е, но какво ще си помислят всички останали — всички тези хора, през чиито земи ще трябва да минем? Когато ги молим за храна и подслон? Когато гладът сграбчи душите ни така, че просията се превърне в настояване? Северните територии още не са се съвзели от Едурската война — нивите останаха на угар; местата, по които бе развихрена магия, сега гъмжат от кошмарни същества и отровни растения. Няма да натоваря най-уязвимите поданици на крал Техол с петнайсет хиляди отчаяни натрапници!

— Върни ме тогава — каза Йедан. — Трябвам ти за…

— Не мога! Ти си Вещероубиец! Ще те разкъсат на парчета!

— Тогава си намери достоен мъж — крал…

— Йедан Дериг, отдръпни се от пътя ми. Няма повече да говоря с теб.

Той хвана юздите и се отдръпна.

— Смъртният път, сестро. Моля те.

Когато се изравни с него, тя вдигна юмрука си в металната ръкавица, за да го удари, но после го отпусна и смуши коня напред. Това, че усещаше погледа му в гърба си, не бе достатъчно, за да се извърне назад. Тежестта на неодобрението му легна на раменете й и със смътна изненада тя откри, че това не й е съвсем непознато. Може би като дете… е, някои черти отказваха да си отидат, независимо от годините. Тази мисъл я натъжи още повече.

Скоро усети острата миризма от готварски огньове, гаснещи под дъжда.

„Моят народ, моето кралство, у дома съм.“

 

 

Пити и Бревити седяха на един затънал дънер, служил доскоро за белег на водното ниво, натопили босите си ходила в хладката вода. Разправяха, че тази драгоценна, вълшебна смес от прясна вода и солена вълна е цяр за всякакви крачни болежки, включително лош избор, който може да те отпрати да тръгнеш в грешната посока. Разбира се, какъвто си е животът, човек не може да изцери нещо, което още не е направил, но пък не вреди да се опита.

— Освен това — рече Бревити, късата й черна коса бе полепнала по закръглените й бузи, — ако не бяхме обърнали избора, двете с теб, сега щяхме да си плуваме към най-близката кръчма.

— И да се молим да е останала бира — добави Пити.

— Топенето на леда съсипа острова, скъпа, и да, може би щеше да поспадне, може би достатъчно дори, но кой искаше да затаи дъх и да чака това? — Извади мокро парче ръждивец от някаква гънка в наметалото си и го лапна. — Все едно, вече си имаме кралица и власт…

— Раздвоена власт, Бревити. Шейките от една страна, тия от форта от другата, а кралицата разпъната по средата — чувам как й пращят кокалите ден и нощ. Това, което виждаме тук, е безизходица и няма да се задържи така много задълго.

— Е, след като останаха само две вещици, шейките не могат да направят нищо, освен да ни размахат костелив пръст. — Пити подритна с крак и направи вълнички, бързо убити от дъжда. — Трябва да направим хода си скоро. Трябва да обърнем кралицата на наша страна. Ти и аз, Брев, двете трябва да поведем контингента при крал Техол, с хубав план за заселване, включващ поне три сандъка, пълни с монети.

— Един за теб, един за мен и един за съкровищницата на Сумрак.

— Точно тъй.

— Мислиш ли, че ще приеме?

— Защо не? Не можем да стоим много дълго на този прогнил бряг, нали?

— Вярно. Тя ни спаси от удавяне на острова, нали? Няма смисъл да се удавим тук, в тая вечна пикня на Блудния. Кълна се в пръстите на Фент, много окаяно място е това.

— Знаеш ли — каза след малко Пити, — двете с теб бихме могли просто да ги изоставим всичките. Да тръгнем за Ледерас. Колко време ще ни трябва да си върнем позициите според теб?

Бревити поклати глава.

— Ще ни познаят, скъпа. По-лошото е, че схемата няма да проработи втори път — хората ще усетят признаците и ще се сетят за какво става дума.

— Ба. По мои сметки на всеки пет години можеш да намериш нов куп глупаци с много излишни пари. Готови с радост да ти ги дадат.

— Може би, но аз не мисля за тях, мисля за властите. Не ми се ще да ме арестуват отново. Два пъти едно престъпление и Давенето ти е в кърпа вързано.

Пити потръпна.

— Тук си права. Добре, да тръгнем тогава по честния политически път. Изкачваме стълбата на, ъъ, светската власт. Хитруваме и мамим легитимно.

Бревити кимна.

— Можем го това. Надпревара в популярност. Разделяме съперниците ни в Съвета. Ти спиш с половината, аз с другата, представяме се за люти съпернички и правим два лагера. Избират ни за официални представителки на Съвета при кралицата.

— И ставаме гърлото на бутилката.

— Информация и пари, нагоре-надолу, надолу-нагоре. Никоя страна не знае нищо освен това, което ние решим да им кажем.

— Точно така. Също като двете хитри и лъжливи посреднички, каквито бяхме някога.

— Точно така, даже още по-хитри.

— Но с усмивка.

— С усмивка, винаги, скъпа.

 

 

Ян Товис навлезе в лагера. Вонеше. Из калта и дъжда се тътреха унили хора. Целият плитък залив беше покафенял от кипналия отлив. Храната явно не достигаше. Всички лодки, закотвени в залива, се поклащаха празни над вълните.

Смъртният път. Сумрак поклати глава.

Продължи през импровизираното градче, без да обръща внимание на хилядите очи, които се спираха на нея, докато не стигна до Палатката на вещиците. Слезе от коня, прекрачи дренажния изкоп и се шмугна вътре.

— В беда сме! — гракна веднага Скуиш от другия край на палатката. — Хората се поболя’ат — свършват ни билките и к’во ли още не. — Гневните й очи се приковаха в Сумрак.

Пули до нея смукна с голите си венци и проплака жално:

— К’во ша прайш ся, краличке? Ми ако всички измрат?

Тя не се поколеба.

— Трябва да отпътуваме. Но не по смъртния път.

Може ли две прастари жени да се стъписат?

Изглежда, може.

— Кълна се в кралската си кръв — заяви Сумрак. — Ще отворя Пътя към Галан. — Взря се в двете вещици — в зяпналите им уста, в опулените им очи. — Към Тъмния бряг. Връщам ни у дома.

 

 

Съжаляваше, че не помни името си. Съжаляваше, че не може да проумее нищо. Как бе възможно такова пъстро сборище хора да се озове тук, сред този опустошен пейзаж? Свършил ли беше светът? Последните останали ли бяха те?

Но не, не съвсем, не съвсем точно. Макар никой от тътрещите се, дърлещи се и ругаещи негови спътници да не проявяваше никаква охота да поглежда през рамо, той се усети, че вниманието му непрекъснато се връща назад към онзи мъглив хоризонт, от който бяха дошли.

Имаше някой там.

Имаше някой след тях.

Ако успееше да разбере всички важни неща, може би щеше да има по-малко основания за страх. Можеше дори да открие, че знае кой ги преследва. Можеше да намери миг на покой.

Но другите гледаха напред, сякаш нямаха никакъв избор, нито воля да направят друго. Зданието, към което се бяха отправили — може би вече от няколко седмици — най-сетне се приближаваше. Неговата огромност бе заблудила усета им за разстояние и перспектива, но и това не обясняваше дължината на изминатия път. Беше започнал да подозира, че чувството му за време е объркано, че другите измерват пътя по коренно различен начин от неговия — защото не беше ли призрак? Можеше само да се хлъзга и преминава през тях като сянка. Изобщо не усещаше тежестта на стъпките, които правеха. Дори усилието им му убягваше.

И все пак, според здравата логика, не трябваше ли в такъв случай времето за него да е нещо уплътнено, кондензирано до нещо ефимерно и лесно преодолимо? Защо беше това терзание в душата му? Тази умора? Това трескаво усещане за пълзене през всяка частица във всяко от тези тела, едно след друго, отново и отново? Когато за първи път се събуди сред тях, се почувства благословен. Сега се чувстваше пленен.

Зданието се извисяваше в лъскавото синьо небе. Сиво и черно, издълбано на люспи, оставени може би от пукнатини и зацапано с ръждиви петна. Беше кула, издигната с великолепно, нечовешко майсторство. Отпърво приличаше на развалина, на щръкнал към небесната вис прогнил зъб, останал почти безформен след векове запустение. Но по-отблизо по някакъв извратен начин това възприятие се промени. И все пак… по равната земя нямаше никаква следа от поселение, никакви стари загладени бразди, издаващи засявани някога нивя, никакви коловози, никакви пътища.

Вече можеха да различат какво представлява огромният паметник. Беше висок навярно хиляда разтега изправен каменен дракон с празни очи, крепеше се на задните си крайници и навитата опашка. Един от предните крайници се протягаше надолу и ноктите затъваха в земята. Другият беше изпънат под ъгъл леко навън, готов сякаш да забърше някакъв звяр от пътя му. Задните крайници бяха асиметрично разположени, извити и напрегнати.

Никой истински дракон не можеше да се сравни с големината му и все пак щом се доближиха — онемели и смалени — можеха да видят изумителните детайли, с които бе изпълнено творението. Преливащите в дъга цветове по извивките на покритите с тънък слой прах люспи; нагънатата кожа, обкръжаваща ноктите — всеки на височина един и половина човешки ръст, лъскавата им метална повърхност бе ожулена и надраскана. Можеха да видят бръчките по кожата, които отначало бяха взели за пукнатини; тежестта на провисналите мускули; свивките и кръвоносните съдове на сгънатите, извити в дъга криле. Зърниста мъгла скриваше монумента над височината на гърдите му, сякаш бе загърнат от пръстен замряла във въздуха прах.

— Не — прошепна Таксилиан, — не е замрял. Този пръстен се движи… върти се и се върти, и се върти, виждаш ли?

— Магия — отвърна Брет със странно равнодушен тон.

— Както биха се въртели милион луни около мъртво слънце — отбеляза Раутос. — Безброй безжизнени светове, всеки не по-голям от песъчинка — казваш, че магия го държи на място, Брет… сигурна ли си?

— Какво друго? — сопна се тя презрително. — Само това получаваме от тебе. Теории. За всичко. Сякаш обясненията значат нещо. Какво значение има дали знаеш нещо, дебелако?

— Облекчава огъня в душата ми, вещице — отвърна Раутос.

— Огънят е причината да се живее.

— Докато те изгори.

— О, престанете и двамата — простена Асейн.

Брет се обърна бясна към нея.

— А тебе ще те удавя. Не ми трябва даже вода за това. Ще те удавя в пясъка. Ще те натисна в него и ще усещам всяко твое усилие, всяко потръпване…

— Не е просто статуя — отрони Таксилиан.

— Някой е издялал планина — рече Напет. — Все едно. Просто е тъпо, никаква полза от него. Толкова дни вървяхме. За това. Тъпо. Ще ми се да те пребия от бой, Таксилиан. Че ми загуби времето.

— Загубих ти времето? Добре де, Напет, какво друго се канеше да правиш?

— Трябва ни вода. Сега ще умрем тука, само за да можеш да видиш това парче камък. — Напет вдигна ожуления си юмрук. — Ако те убия, можем да ти изпием кръвта — това ще ни опази за известно време.

— Само че после ще ви убие. Ще умрете в големи болки.

— Какво знаеш ти? Ще те опечем и ще ти изпием всичката разтопена мас.

— Не е просто статуя — повтори Таксилиан.

Ласт, който не беше много словоохотлив, изненада всички с думите си:

— Той е прав. Живо е било някога. Този дракон.

— Блудния да ни пази дано, ти си идиот, Ласт — изсумтя Шеб. — Това нещо никога не е било друго освен планина.

— Никаква планина не е било — настоя Ласт и сбърчи чело. — Тук няма никакви планини и никога не е имало — всеки може да го види. Не, живо е било.

— Прав е, струва ми се — каза Таксилиан. — Само че може би не по начина, по който си мислиш, Шеб. Било е построено, а след това в него се е живяло. — Разпери ръце. — То е град. И ние ще намерим вход към него.

Призракът, който до този момент се въртеше насам-натам, изпълнен с боязън и възбуда, сега искаше да извика от радост. И щеше да го направи, ако имаше глас.

— Град ли? — Шеб го зяпна, после плю на земята. — Но сега е изоставен, нали? Мъртъв е, нали?

— Така мисля — отвърна Таксилиан. — Мъртъв е отдавна.

— Тогава — Шеб облиза устни, — тогава може да има… плячка. Забравено съкровище — в края на краищата кой друг изобщо е идвал тук? Пустинните земи не обещават нищо освен смърт. Всички го знаят. Сигурно сме първите хора, които виждат това…

— Освен обитателите му — измърмори Раутос. — Таксилиан, виждаш ли някакъв вход?

— Не, още не. Но ще го намерим, сигурен съм.

Брет пристъпи пред тях, за да ги спре.

— Това място е прокълнато, не го ли чувствате? Не е за хора — хора като вас и мен. За нас няма място тук. Чуйте ме! Ако влезем, няма да излезем никога!

Асейн изскимтя и се присви.

— И на мен не ми харесва. Трябва да се махнем оттук.

— Не можем! — ревна Шеб. — Трябва ни вода! Как според теб един толкова голям град е могъл да оцелее тук? Той е върху водоизточник.

— Който сигурно е пресъхнал и затова са напуснали!

— Пресъхнал за десет хиляди души може би. Не за седем. И кой знае преди колко време? Не разбирате ли? Ако не намерим вода тук, всички ще умрем.

Призракът беше странно озадачен от всичко това. Бяха намерили извор само преди две вечери. Всички носеха кожени мехове и в тях все още плискаше вода… макар че като си помислиш, не можеше да си спомни откъде ги бяха намерили — винаги ли бяха имали спътниците му тези мехове? Ами широките шапки, които носеха всички, за да ги пазят от ярката, жестока слънчева светлина? Тоягите за подпиране? Писалищната кутия на Таксилиан с въжената дръжка? Картният куфар на Раутос, който се разгъваше като писалище? Наметалото на Брет с допълнителните джобове, с Плочка във всеки джоб? Напет с неговия боздуган, затъкнат в колана? Камите на Шеб? Вретеното на Асейн и торбата вълна, от която изпридаше тънките нишки на паяжината си? Желязното котле на Ласт и машите? Сърпът му и готварските ножове? Откъде, чудеше се със смътен ужас призракът, бяха дошли всички тези неща?

— Нито храна, нито вода — говореше Напет. — Шеб е прав. Но по-важното: ако намерим врата, можем да я браним.

Думите увиснаха в настъпилата тишина, замръзнаха за миг във въздуха, след което се заиздигаха като прашинки — призракът можеше да ги види как губят форма, но не и смисъл, определение, но не и ужасяваща важност. Да, Напет бе изрекъл на глас тайното знание. Думите, които ужасът с кръв беше врязал в душите им.

Някой ги преследваше.

Асейн започна да плаче тихо, влажните хлипове засядаха в гърлото й.

Шеб се вторачи в нея и ръцете му се свиха в юмруци.

Но Напет се беше обърнал към грамадния Ласт и го оглеждаше преценяващо.

— Знам, че си дебелоглав селяк, Ласт, но изглеждаш силен. Можеш ли да държиш меч? Ако ни потрябва някой да пази входа, ще можеш ли?

Мъжът се намръщи и кимна.

— Може да не съм хващал меч, но никой няма да мине през мен. Заклевам се. Никой.

А Напет сега държеше меч в ножница и го връчи на Ласт.

Щом видя оръжието, призракът се присви от страх. Познаваше го и в същото време му бе непознато. Странно, плашещо оръжие. Видя как Ласт извади меча от ножницата. Едноостро, тъмно, зацапано с петна желязо, с балансиран и леко уширен връх. Дълбокият жлеб, минаващ по дължината на лезвието, беше кошмарно черна резка, като всечен от самата Бездна. Вонеше на смърт — цялото оръжие, този ужасен инструмент за унищожение.

Ласт надигна меча в ръката си и промърмори:

— Бих предпочел копие.

— Не обичаме копия — изсъска Напет. — Нали?

— Не обичаме — отвърнаха другите в хор.

Ласт се намръщи още повече.

— Аз също. Не знам защо… защо ми се доиска. Демонски шепот в главата ми сигурно. — И направи жеста „зло да пази“.

Шеб плю на земята, за да го затвърди.

— Не обичаме копия — прошепна Раутос. — Те са… опасни.

Призракът се съгласи. Безплътен и все пак смразен, разтреперан. Имало беше копия в миналото му… нали? Може би? Ужасно нещо, замахва към лицето му, към гърдите, посича мускулите по ръцете му. Разтърсва костите му, тласка го назад, една стъпка, още една…

Богове, не обичаше копия!

— Хайде — каза Таксилиан. — Време е да намерим вход.

Имаше вход. Призракът го знаеше. Винаги беше имало вход.

Предизвикателството бе да го намериш, да разбереш какво е, като го видиш. Важните врати оставаха скрити, замаскирани, оформени така, че да заблудят. Важните врати се отваряха само на едната страна, а щом минеш през тях, се затваряха с лъха на студен въздух в тила ти. И никога не можеха да се отворят пак.

Такава бе вратата, която търсеше, осъзна призракът.

Дали го чакаше в този мъртъв град?

Скоро трябваше да я намери. Преди преследвачът да го намери — да ги намери всички. „Онзи с копието, убиецът. Онзи, който не отстъпва, който се надсмива безмълвно, който няма да трепне — не, той не е свършил с мен, с нас, с мен, с нас.“

„Трябва да намерим вратата.“

„Входа.“

Стигнаха до предния крайник на каменния дракон, до пръстите му, които се издигаха като масивни мраморни колони нагоре, до ноктите, потънали дълбоко в спечената пръст. Навсякъде около основите земята беше раздрана от цепнатини, които се проточваха навън. Раутос изпъшка, наведе се и надникна в една.

— Дълбоко е — измърмори. — Градът затъва, което подсказва, че наистина е изсмукал водата под себе си.

Таксилиан оглеждаше масивната кула — крайника пред тях — и кривеше глава все по-назад и назад. След малко залитна и изруга.

— Много е голямо. Само този крак може да побере шест ерлийски кули — ако наистина е кух, само той може да приюти хиляда жители.

— И все пак — заговори Раутос, — виж майсторството, гения на скулпторите… виждал ли си изобщо някога умение от такъв мащаб, Таксилиан?

— Не, това надминава… надминава.

Шеб пристъпи между два от ноктите, шмугна се в сенките зад тях и се скри от поглед.

Нямаше никакви явни входове, никакви порти или рампи, никакви крила на врати; никакви прозорци или отверстия по-нависоко.

— Като че ли се е самоиздържал изцяло — каза Таксилиан. — Забелязвате ли? Никакви следи от земеделие или скотовъдство, никакви ниви или пасища наоколо.

— Не са оцелели толкова дълго след изоставянето — отвърна Раутос. — Това може да е на сто хиляди години в края на краищата.

— Това би ме изненадало. Да, повърхността е ерозирала, но ако е толкова стар, колкото предполагаш, щеше да е само безформена грамада, като кула на мравуняк.

— Сигурен ли си?

— Не — призна Таксилиан. — Но си спомням, че веднъж, в един скрипториум в Ерлитан, видях карта, датираща от Първата империя. Показваше планински хребет навътре от града. Хълмовете минаваха като гръбнак, успоредно на крайбрежната линия. Тук-там бяха отбелязани височини. Е, хълмовете още са си там, но не толкова стръмни и високи, колкото е отбелязано на картата.

— А колко стара беше картата? — попита Раутос.

Таксилиан сви рамене.

— На двайсет хиляди? Петдесет? Пет? Някои учени правят кариера, като оспорват всичко.

— На кожа ли беше? Разбира се, никоя кожа не би могла да се съхрани толкова дълго, дори само пет хиляди години…

— Кожа, да, но обработена по някакъв тайнствен начин. Все едно, намерена беше в запечатан с восък сандък. Седемте града е предимно пустиня. Без влага нищо не гние. Само се свива, изсъхва. — Махна с ръка към каменната фасада. — Както и да е, това трябва да е по-ерозирало, ако е толкова старо, че да надживее следите от земеделие.

Раутос кимна, убеден от аргументите на Таксилиан.

— Духове обитават тук — каза Брет. — Ще ни убиеш всички, Таксилиан. Ще прокълна името ти и душата ти. Ще те накарам да платиш, че си ме убил.

Той я погледна мълчаливо.

— Виждаш ли онова задно стъпало, Таксилиан? — каза Раутос. — Само то е на пиедестал.

Двамата тръгнаха натам.

Брет закрачи към Асейн.

— Изпреди си и си оплети пашкул, жено, направи си нещо, в което да можеш да се скриеш. Докато нищо не остане от теб, освен изгнила коруба. И не си помисляй, че ще можеш да изпълзиш навън. Не си помисляй, че ще можеш да покажеш на всички ни ярките си цветни криле. Надеждите ти, Асейн, мечтите и тайните ти — всичко е кухо. — Вдигна тънката си паешка ръка. — Мога да смачкам всичко, толкова лесно…

Ласт пристъпи към нея, блъсна я и тя залитна.

— Омръзна ме да те слушам. Остави я на мира.

Брет изграчи.

— Благодаря ти — каза Асейн. — Тя е толкова… зла.

Но Ласт се обърна към нея.

— Тук не е място за сълзи, Асейн. Овладей ги, и то бързо.

Напет до тях се изсмя.

— Тъп селянин, но не толкова тъп в края на краищата. Което не го прави по-малко грозен, нали?

Раутос и Таксилиан се доближиха до задния крак и видяха, че пиедесталът е правоъгълен, като основа на храм. По вертикалната стена пред тях, на тяхната височина, личаха смътно останки от фриз, обрамчен в изящно изваяна рамка. Всичко беше твърде изтрито, за да може да се разгадае.

— Отново сме затруднени — каза Раутос.

— Не бих казал — отвърна Таксилиан. — Грешно гледаш, приятел. Оглеждаш наляво и надясно, извиваш поглед нагоре. Да, градът внушава такава заблуда. Драконът ни притегля с позата си. Но все пак… — И той посочи.

Раутос изруга тихо от изненада. В подножието на пиедестала навети пясъци очертаваха кухина.

— Входът е надолу.

Шеб се доближи до двамата.

— Трябва да копаем.

— Така мисля — съгласи се Таксилиан. — Повикай другите, Шеб.

— Няма да ми заповядваш. Блудния да пикае на благородните кучи синове.

— Не съм благородник.

Шеб изсумтя презрително.

— Правиш се на такъв, което е също толкова лошо. Слез долу на мястото си, Таксилиан, че ако не можеш сам, аз ще ти помогна, обещавам ти го.

— Просто съм се учил малко, Шеб — защо толкова те застрашава това?

Шеб посегна към една от камите си.

— Не обичам претенциозните, а ти си точно такъв. Мислиш си, че големите думи те правят по-умен, по-добър. Харесва ти как Раутос те уважава, мислиш си, че те приема за равен. Но бъркаш тука — не си му равен. Той ти се подиграва, Таксилиан. Ти си едно умно паленце.

— Точно така разсъждават ледериите — въздъхна Раутос. — Това държи всекиго от тях на мястото му, горе, долу — колкото и да твърдят някои, че презират системата си, в крайна сметка правят всичко, което могат, за да си я запазят.

Таксилиан също въздъхна.

— Всъщност това го разбирам, Раутос. Стабилността ти напомня къде да стоиш. Потвърждава, че си имаш законно място в обществото, за добро или за лошо.

— Само се чуйте, говняри такива!

Междувременно другите бяха дошли. Таксилиан им посочи вдлъбнатината и каза:

— Смятаме, че намерихме входа, но ще трябва да копаем.

Ласт се приближи с лопата в ръце.

— Аз ще започна.

Зареян във въздуха, призракът гледаше. На запад слънцето гаснеше в смъртно бледата жила на хоризонта. Когато Ласт се умори, Таксилиан зае мястото му. После Напет, а след него Шеб. След него опита Раутос, но дупката вече бе толкова дълбока, че му беше трудно да хвърля пясъка достатъчно високо, за да не се изсипва обратно. Работата му не продължи дълго и накрая Шеб му изръмжа да се маха и да остави на простите хора да се оправят. Ласт и Таксилиан го измъкнаха навън.

В прашния сумрак долу изкопът беше открил единия ръб на каменната фасада — подредени без хоросан огромни блокове.

Спорът отпреди малко беше притеснил призрака, макар той да не беше сигурен точно защо. В края на краищата той беше далеч над тези глупави неща. Игрите на положение, толкова горчиви и самоунищожителни — всичко това бе губене на време и енергия, проклятие за хора, които можеха да гледат навън, но никога навътре. Беше ли мярка за интелигентност? Бяха ли такива нещастни жертви просто хора с размътени умове, неспособни да се взрат в себе си и да си направят честна самооценка? Или беше проява на ниска интелигентност това, че човек инстинктивно бяга от потенциално опасния смут, след като научи твърде много истини за себе си?

Да, точно тази идея — за самозаблудата — го караше да се чувства странно притеснен, беззащитен и уязвим. Защото можеше да разбере високата й цена. Ако самосъзнанието се окажеше чудовище, кой нямаше да се крие от такова нещо? Кой нямаше да побегне, щом то надвисне над него? Толкова близо, че да го подушиш, да го вкусиш? Да, дори най-низшият звяр знаеше цената на това да не познаваш себе си прекалено добре.

— Стигнах пода — обяви Шеб, изправи се и когато другите се струпаха покрай несигурния ръб на изкопа, изръмжа: — Стойте настрана, глупаци! Да ме затрупате ли искате?

— Изкушаващо е — подхвърли Напет отгоре. — Но пък тогава ще трябва да изравяме и трупа ти.

Лопатата изстърга на камък и след малко Шеб рече:

— Намерих горната част на вход тук, пред мен — нисък е… но широк. Има рампа, не стъпала.

„Да — помисли призракът. — Точно както трябва да бъде.“

Шеб изобщо не държеше да се откаже от работата, след като вече можеше да види входа. Копаеше бързо и пъшкаше с всяко вдигане на тежкия, вече влажен пясък.

— Надушвам вода — изпъшка той. — Тунелът може да е наводнен… но поне няма да умрем от жажда, нали?

— Няма да сляза долу, ако има вода в тунела — възропта Брет. — Няма. Всички ще се удавите.

Рампата възви надолу още шест-седем крачки и Шеб се задъха от умора. Напет го смени и след малко загребалата лопата потъна надолу в празното. Бяха пробили.

Тунелът беше влажен, въздухът — наситен със сладникавата миризма на гниеща пръст и горчивото от нещо по-мръсно. Водата на пода бе само половин пръст и хлъзгава отдолу. Тъмнината бе непрогледна.

Всички запалиха фенери. Щом видя това, призракът отново изпита страх. Както и с всички други приспособления; както и с внезапната поява на лопата, липсваха му съществени детайли — не можеха просто да се появяват тогава, когато се окажеха нужни, в края на краищата. Реалността не действаше така. Не, сигурно бе сляп за някои неща, зрението му бе прокълнато с избирателност, сигурно виждаше само онова, което е нужно, което е уместно за момента. Изведнъж осъзна, че с тази група може да има цял керван фургони. Десетки слуги. Телохранители. Армия. Реалният свят, осъзна той стъписан, не беше това, което виждаше, не бе това, с което си взаимодействаше миг след миг. Реалният свят беше непознаваем.

Помисли си, че може да завие от ужас. Помисли си, че може да даде глас на този свой ужас, на това свое унизително просветление. Защото ако светът наистина бе непознаваем, тогава и силите, които действаха върху него, щяха да са същите, а как можеш да се предпазиш от това?

Замръзна, неспособен да помръдне. Групата вече се спускаше в тунела. А след това го порази ново откритие, докато веригите го теглеха надолу в ямата, дърпаха го — докато не заврещя безмълвно — надолу в прохода.

Той не беше свободен.

Беше обвързан към живота на тези странни хора, нито един от които дори не знаеше, че съществува. Беше техен роб, но толкова безсилен, че нямаше никакъв глас, нито тяло, нито самоличност извън тази крехка пародия на самосъзнание — а колко дълго може да оцелее такава същност, след като е невидима за всеки друг? След като дори каменните стени и лепкавата вода не признаваха присъствието му?

Това ли беше всъщност терзанието на всички призраци?

Възможността бе толкова ужасна, така убийствена, че той се присви от страх. Как можеше смъртни души да заслужат такова вечно наказание? Какво огромно престъпление можеше да извърши самият акт на живеене? Или той лично бе осъден на тази съдба? От някой бог или богиня, жестоки в присъдата си, лишени от всякаква милост?

При тази мисъл, докато пърхаше безпомощно след своите господари, изведнъж изпита гняв. Обзе го пламенно възмущение. „Кой бог или богиня смее да претендира за правото да ме съди? Тази наглост е твърде голяма, за да е заслужена.“

„Който и да си ти, ще те намеря. Заклевам се. Ще те намеря и ще те сваля. Ще те унижа. Ще паднеш на колене. Как смееш! Как смееш да съдиш когото и да било, и да криеш лицето си? Да заличаваш всяка възможна истина за съществуването си? За наглото си присъствие?“

„Това, че се криеш от мен, който — каквото — и да си, е детинска игра. Недостойна игра. Покажи се пред своето дете. Пред всичките свои деца. Покажи ми истинността на своето право да хвърляш присъдата си върху мен.“

„Направи това и ще го приема.“

„Остани скрит, докато обричаш душата ми на страдание, и ще те намеря.“

„Ще те унищожа.“

Рампата се заиздига и ги изведе в широка зала с нисък таван.

Пълна с трупове на влечуги. Гниещи, вонящи, сред локви ихор и смрадлива кръв. Двайсет, може би повече.

К’Чаин Че’Малле. Създателите на този град.

С прерязани гърла. Избити като козли на олтар.

Отвъд тях в стръмна спирала нагоре водеше рампа. Никой не промълви и дума, докато се провираха предпазливо, всеки по свой път, през касапницата. С Таксилиан начело започнаха да се изкачват.

Призракът видя как Брет спря, наведе се и прокара пръст по засъхналата кръв. Облиза го и се усмихна.