Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dust of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2011 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Прах от мечти

Серия Малазанска книга на мъртвите, №9

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978–954–655–153–5

История

  1. —Добавяне

5.

Художникът трябва да е ням,

скулпторът — глух.

Талантите се дават

по един,

както знаят всички.

О нека дилетантстват

усмихваме се в опрощение

безкраен е талантът ни

за снизхождения

ала талантите се дават

по един

един ти разрешаваме

достоен за похвала

а всичко друго нека служи

услужливо.

Но величие?

И тази титла дава се

поединично

не ставай алчен

недей изпитва

наш’то снизхождение.

Защото наше е

всепозволението височайше

зад бързо съградената стена —

зад тухлите на основателното ни

неверие.

Стихове, които служат

Астатл Пом

Споменът на ефрейтор Тар за баща му можеше непълно да се сумира в един-единствен цитат, кънтял през цялото детство на Тар като смъртни талиански камбани. Сурово и гръмко отекваща фраза, която пердашеше свития от страх син.

— Съчувствие? Да, имам съчувствие — към мъртвите и никой друг! Никой на тоя свят не заслужава съчувствие, освен ако не е мъртъв! Разбираш ли ме, сине?

„Разбираш ли ме, сине?“

Да, сър. Добри думи, за да те направят войник. Пазят мозъка да не стане прекалено… задръстен. С неща, които могат да го отвлекат да не държи щита точно както трябва, да не мушка с късия си меч точно където трябва. Беше от този вид дисциплина, който други можеха да нарекат твърдоглава глупост, но това само показваше, че повечето хора не разбират войнишкия занаят.

Започваше да открива, че ученето на някои хора на дисциплина не е лесно. Крачеше покрай дългата редица ледерийски войници — и да, това определение беше жалка подигравка, — които стояха в поза, минаваща за „мирно“ сред тия туземци. Под жарката слънчева светлина почервенелите лица капеха като стапящ се восък.

— Бригада Харидикт — изръмжа Тар. — Що за име?! Кой, в името на Качулатия, е бил тоя Харидикт… не, не ми отговаряй, проклет глупак! Някой некадърен генерал или още по-лошо, някоя търговска къща, имала щастието да ви накипри с униформата на дома си. Търговци! Бизнесът няма място във военщината. Ние изградихме империя на три континента, като го държахме настрани! Търговците са лешоядите на войната и клюновете може да приличат на усмивки, но от мен го знайте, те са си само клюнове.

Спря, изчерпал словесния си репертоар, и махна на Кътъл, който пристъпи напред с корава усмивка — идиотът обичаше тази „ебаси“ роля, както се наричаше сега („Ледериите имат старши сержанти; ние малазанците имаме ебаси сержанти, и го казвайте през зъби, когато го казвате, момчета, гледайте шегата да си остане между нас“ — тъй рече Рутан Ръд, а това, бе решил Тар там и веднага, беше войник).

Кътъл беше широк в раменете и стабилен, идеално пасваше на ролята. По-широк от Тар, но с половин глава по-нисък, което означаваше, че Тар пасва още по-добре. Никой от тези жалки пародии на войници изобщо не можеше да се мери с който и да е от двамата малазанци в каквото и да е за повече от двайсет удара на сърцето, и това беше ужасната истина. Бяха меки. Не мекушави — меки.

— Тази бригада — заговори Кътъл високо и с презрение — е загуба на място!

Замълча и огледа свирепо лицата, които започваха бавно да се изопват от обидата.

Крайно време. Тар продължи да ги наблюдава, пъхнал палци в оръжейния си колан.

— Да — продължи Кътъл, — слушал съм пиянските ви приказки… — Тонът му ги подканяше сякаш да седнат на масата му: вещ, разумен и едва ли не скапано… съчувствен. — И да, виждал съм лично оная груба, гадна свинщина, която тук наричате „магия“. Недисциплинирана — без ей тоничко финес — брутална сила, но нищо умно в нея. Тъй че за вас, нещастници, боят означава да ядете пръст, а бойното поле е там, където умират стотици, без никаква сериозна причина. Вашите магове са превърнали войната в една жалка, безполезна шега… — Извъртя се рязко към един войник и опря нос в неговия. — Ти! Колко пъти тази бригада е понасяла петдесет или повече процента в едно сражение?

Войникът — а Кътъл беше избрал добре — почти изръмжа в лицето му:

— Седем пъти, ебаси сержант!

— Седемдесет и пет процента загуби?

— Четири, ебаси сержант!

— Деветдесет процента загуби?

— Веднъж, ебаси сержант, но не деветдесет — сто процента, ебаси сержант.

Ченето на Кътъл увисна.

— Сто?

— Тъй вярно, ебаси сержант!

— Ометени до последния войник?

— Тъй вярно, ебаси сержант!

Кътъл — лицето му беше станало мораво — изрева:

— И нито веднъж ли не ви хрумна — на който и да е от вас, — че може да се оправите по-добре, ако избиете всичките си магове в самото начало на битката?

— Но тогава другата страна ще…

— Преговаряте първо с тях, разбира се — всички се разбирате да изколите кучите синове! — Обърна се рязко и вдигна ръце. — Вие не водите войни! Вие не се биете в битки! Вие просто се строявате и правите нови гробища! — Отново се завъртя към тях. — А бе всички вие идиоти ли сте?

 

 

Застаналият на един балкон с изглед към парадния плац Брис Бедикт потрепери. До него, застанала в сянката, кралица Джанат изсумтя, след което промълви:

— Има право, знаеш ли.

— За момента е почти без значение — отвърна Брис. — Малко сериозни магове са ни останали, а и те са се изпокрили. Изглежда, е в ход някаква тиха революция и подозирам, че щом прахта улегне, цялата дисциплина на магиката ще е преобразена. — Помълча и добави: — Във всеки случай не това ме обезпокои, докато слушах онзи войник долу. Притеснява ме идеята им да взимат нещата в собствените си ръце.

— Подкана за бунт — съгласи се Джанат. — Но човек може да го погледне и другояче. Начинът им на мислене на свой ред държи командирите им нащрек. Да изпълняваш заповеди е едно, но ако тези заповеди са самоубийствени или просто глупави…

— Мисълта, че войниците ми подлагат на съмнение всеки мой ход, едва ли вдъхва увереност. Започвам да съжалявам, че наехме тези малазанци за преустройството на ледерийската военна система. Може би начинът, по който правят нещата, върши работа за тях, но от това не следва задължително, че ще работи и за нас.

— Може би си прав, Брис. Има нещо необичайно в малазанците. Намирам ги за очарователни. Представи си, цяла цивилизация, която не търпи глупаци.

— Според това, което чух, това не ги предпазва от измяна — изтъкна Брис. — Собствената им императрица е била готова да ги пожертва до един.

— Но те не са коленичили под брадвата, нали?

— Схващам мисълта ти.

— Съществува обмен на доверие между управляващия и управлявания. Наруши ли се от която и да е посока, взаимните споразумения се анулират.

— Гражданска война.

— Освен ако онеправданата страна има избора просто да напусне. Стига да не се интересува от отплата или възмездие.

Брис се замисли за това, докато продължаваше да гледа безмилостното насилие над ледерийските му войници от страна на двамата Ловци на кости долу на двора.

— Може би все пак имат на какво да ни научат — каза накрая.

 

 

Кътъл се доближи до Тар и изсъска:

— Богове на бездната, ефрейтор, те са по-зле и от овце!

— Много са бити, това им е проблемът.

— Какво правим с тях тогава?

Тар сви рамене.

— Освен пак да ги набием, друго не се сещам.

Очичките на Кътъл се присвиха.

— Нещо не ми звучи добре.

Тар се намръщи.

— Знам. Но друго не ми хрумва. Ако имаш друга идея, давай, сапьор.

— Ще ги накарам да помаршируват — това ще ми даде време да помисля.

 

 

— Там долу трябва да има някаква хитра стратегия — заключи след малко Брис и се обърна към кралицата. — Май трябва да се явим при Техол — той спомена нещо за среща преди срещата с адюнктата.

— Всъщност беше Бъг. Техол предложи среща, за да обсъдим идеята на Бъг за среща преди… о, чуй само как говоря! Този човек е като зараза! Да, хайде, да тръгнем целеустремено към моя съпруг — твоя брат — и поне да разберем каквото трябва да се разбере, преди малазанците да са ни скочили. Какво ли си мислят те? Кралят ни ходи облечен по одеяло!

 

 

Ръката на Лостара Юил пропълзя към ножа на бедрото й и се отдръпна. Някакъв глас шепнеше в главата й, че оръжието й се нуждае от почистване, но тя тъкмо го беше почистила и наточила няма и преди една камбана време, и дори канията беше нова. Беше съвсем нелогично. Нямаше никакъв смисъл. Да, тя разбираше причините за своята обсебеност. Извратени, жалки причини, но пък забиването на нож в сърцето на мъжа, когото бе обичала, нямаше как да не остави незаличимо петно върху душата й. Ножът се беше превърнал в символ — щеше да е глупачка, ако не разбираше това.

Все пак ръката я сърбеше отчаяно да извади ножа.

Мъчеше се да се разсее, като гледаше как Юмрук Блистиг крачи покрай отсрещната стена и измерва килия, която никой друг не можеше да види — но тя знаеше размерите й. Шест крачки на дължина, около две на ширина, таванът толкова нисък, че да го принуди да се изгърби, подът гладко изтъркан, почти излъскан. Лостара разбираше този вид изобретение, цялото усилие да се погрижиш решетките да са здраво стегнати, ключалката да е здрава и ключът — хвърлен в морето.

Юмрук Кенеб също го гледаше и се справяше чудесно с нелеката задача да не споделя мислите си. Само той седеше до масата, привидно отпуснат, макар Лостара да знаеше много добре, че е сигурно също толкова натъртен и пребит, колкото и тя — проклетото „четене“ на Фидлър ги беше оставило всички в много лоша форма. Да те пребият до безсъзнание никога не е приятно преживяване.

Влезе Бързия Бен. Около Висшия маг витаеше аура на виновност, което изобщо не беше нещо ново. Въпреки цялото му перчене, обвиненията се лепяха по него като мухи по паяжина. Разбира се, че криеше тайни. Разбира се, че играеше невидими игри. Той беше Бързия Бен, последният оцелял магьосник на Подпалвачите на мостове. Смяташе, че надхитрянето с боговете е забавна игра. Но дори той беше изял бой на четенето на Фидлър и това би трябвало да го е посмирило.

Той ги изгледа примижал, после тръгна с полюшваща се походка към масата, издърпа стола до Кенеб, седна и започна да барабани с пръсти по лакираната повърхност.

Нямаше много смирение тук.

— Къде е тя? — попита Бързия Бен. — След една камбана се виждаме с краля — трябва да уговорим какво правим.

Блистиг — беше започнал отново да крачи — изсумтя и подхвърли:

— Тя вече го е уговорила. Това е само учтивост.

— Откога адюнктата се интересува от учтивости? — отвърна Бързия Бен. — Не, трябва да обсъдим стратегии. Всичко се промени…

— Какво се е променило, Висш маг? — попита Кенеб. — След четенето ли? Може ли да си малко по-подробен?

Магьосникът се ухили.

— Мога, но може би тя не иска.

— Тогава ние останалите да вземем просто да ви оставим да се оправяте двамата, а? — възкликна Блистиг ядосано. — Освен ако самолюбието ви не държи на публика.

— Публиката винаги е полезна за самолюбието, Блистиг.

Лостара въздъхна. Грижите им изобщо не я засягаха. Всъщност изобщо не я интересуваше къде ще свърши тази безсмислена армия. Може би адюнктата просто щеше да разформирова жалката сган, да ги уволни и изхвърли всичките. Ледерас беше достатъчно хубав град, макар и малко твърде влажен за вкуса й — навътре в сушата сигурно беше по-сухо, далече от тази затлачена река.

Знаеше, че подобен изход не е вероятен, разбира се. Беше невъзможен всъщност. Тавори Паран може и да не робуваше на пристрастеността на благородническата класа към материалните притежания. Но Ловците на кости бяха изключение. Това беше нейната армия. И тя не искаше да се кипри на някой рафт като скъпоценна дрънкулка. Не, тя искаше да я използва. „Може би дори докрай.“

Което бе причината всички да дойдат тук. Блистиг и Кенеб, Бързия Бен и Синн. Рутан Гъд — не че той изобщо си правеше труда да присъства на заседания — и Абрин, и самата Лостара. Добави към това осем и половина хиляди войници под личната команда на Тавори, редом с Изгорените сълзи и перишите, и всичко това, според Лостара, задоволяваше благородническата алчност, която можеше да таи адюнктата, че и отгоре.

Не беше чудно, че тези мъже тук бяха изнервени. Нещо тласкаше адюнктата, нейната собствена жестока, свирепа обсебеност. Бързия Бен може би имаше някаква идея за това нещо, но Лостара подозираше, че това неговото е предимно блъф и шашма. Единственият войник, който можеше да го знае добре, дори не беше тук. „Благодаря на боговете горе и долу поне за тази милост.“

— Тръгваме на марш в Пустинните земи — каза Кенеб. — Това поне го знаем, предполагам. Просто не знаем защо.

Лостара Юил се покашля.

— Това е слух, Юмрук.

Той вдигна вежди.

— Доколкото разбрах, е много по-сериозно.

— Е — заговори Бързия Бен, — неточно е, както се оказват повечето слухове обикновено. По-точно, непълно е. Поради което повечето спекулации дотук бяха безполезни.

— Продължи — подкани го Кенеб.

Магьосникът отново забарабани с пръсти по масата.

— Не отиваме в Пустинните земи, приятели. Минаваме през тях. — Усмихна се, но усмивката му беше малко пресилена. — Виждате ли как един добавен детайл го прави много по-различно? Защото слуховете сега ще имат нова тема, с която да се занимават. Идеята за цели, нали? Нейните цели. Какво има нужда да направим ние, за да ги постигне. — Помълча, после добави: — Какво трябва да направим ние, за да убедим себе си и войниците си, че постигането им изобщо си заслужава.

Е, това беше казано достатъчно ясно. „На ви сега нова тема, с която да се занимавате.“

— Без свидетели — промърмори Кенеб.

Бързия Бен махна пренебрежително с ръка.

— Не мисля, че имаме проблем с това. Тя вече каза каквото трябваше да каже по въпроса. Уредено е. Следващото предизвикателство за нея ще дойде, когато най-после излее какво точно замисля.

— Но смяташ, че вече си го отгатнал.

Лукавата усмивка на Висшия маг не подведе Лостара. „Тоя идиот не знае нищо. Също като всички нас.“

В този момент адюнкта Тавори влезе, повлякла Синн за мършавата ръка — изражението на момичето бе истинска буря от възмущение и гняв. Тавори издърпа стола срещу Кенеб и бутна Синн да седне, след това отиде до единия край и остана там права. Когато заговори, тонът й беше нехарактерно рязък, сякаш гневът кипеше под повърхността.

— Боговете може да имат своята война. Ние няма да бъдем използвани. Нито от тях, нито от никого. Не ме интересува как ще ни съди историята — надявам се това да бъде разбрано добре.

Лостара се усети, че е запленена. Не можеше да откъсне поглед от адюнктата. Най-после виждаше една нейна страна, останала скрита толкова дълго — страна, която всъщност може би никога не се беше разкривала. Беше ясно, че другите са също толкова стъписани, след като никой не проговори, за да запълни тишината, когато Тавори замълча — и ги огледа един по един със стоманените си очи.

— Четенето на Фидлър го показа ясно — продължи тя. — Това четене беше оскърбление. Към всички нас. — Започна да смъква кожените си ръкавици с някак жесток педантизъм. — Никой не владее умовете ни. Нито императрица Ласийн, нито самите богове. Скоро ще разговаряме с крал Техол Ледерски. Ще официализираме намерението си да напуснем това кралство и да потеглим на изток. — Плесна първата ръкавица на масата. — Ще помолим за необходимите разрешения, които да гарантират мирното ни преминаване през дребните кралства извън границите на Ледер. Ако това не може да бъде постигнато, ще си пробием път със сила. — Втората ръкавица тупна до първата.

Дори в стаята да имаше някакво съмнение, че тази жена командва Ловците на кости, то беше заличено. Категорично.

— Вероятно — продължи със стържещ глас Тавори — желаете да научите целта на похода ни. Тръгваме на война. Тръгваме срещу враг, който дори не знае, че съществуваме. — Леденият й поглед се впи в Бързия Бен и това, че той не трепна, беше белег за храбростта му. — Висш маг, край на увъртанията ви. Знайте, че ценя склонността ви да общувате с боговете. Сега ще ми докладвате какво според вас предстои.

Бързия Бен облиза устни.

— Трябва ли да съм подробен, или да резюмирам, адюнкта?

Тя не каза нищо.

Висшият маг сви рамене.

— Ще бъде гадна война, да, и страшно объркана. Сакатия бог беше деен, но усилията му без изключение бяха защитни, защото Падналия също знае какво предстои. Кучият син е в паника, може би е сериозно уплашен и досега по-често се проваля, отколкото успява.

— Защо?

Бързия Бен примига.

— Ами, разни хора му се пречкат…

— Хора, да. Смъртни.

Бързия Бен кимна, присвил очи.

— Бяхме оръжията на боговете.

— Кажете ми какво е усещането, Висш маг.

Въпросите й биеха от неочаквани посоки и на Лостара й беше ясно, че духът на Бързия Бен се олюлява под ударите им. Това беше ярък талант, изненадващ, и говореше на Лостара, че адюнкта Тавори притежава черти, които я правят страхотен тактик… но защо никой от тях не беше виждал това досега?

— Адюнкта — отвърна магьосникът колебливо, — боговете неизбежно са съжалявали, когато са ме използвали.

Отговорът му очевидно я задоволи.

— Продължете, Висш маг.

— Те ще го оковат отново. Този път ще е абсолютно и щом бъде окован, ще изсмучат всичко от него — като мухи кръвопийци…

— Боговете обединени ли са в това?

— Разбира се, че не — извинете, адюнкта. По-скоро боговете никога не са обединени, дори когато са в съгласие. Предателствата са почти гарантирани — поради което не мога да проумея мисленето на Сенкотрон. Той не е толкова глупав — не може да е толкова глупав…

— Той те е надхитрил — каза Тавори. — Не мисленето му не можеш да проумееш, а скритите му намерения. Висш маг, първият бог, когото споменахте тук, е този, когото повечето от нас изобщо не биха очаквали да е на първа линия във всичко това. Качулатия, да. Тогг, Фандърей — дори Финир. Или Опонн. А Древните богове? Маел, К’рул, Килмандарос. Не. Вместо това споменавате Сенкотрон, парвенюто…

— Някогашния император на Малазанската империя — вметна Кенеб.

Бързия Бен се намръщи.

— М-да, още тогава — и не е лесно да се признае това — той беше хитър кучи син. Когато съм си мислил, че съм го надхитрил, че явно съм го надвил, винаги се оказваше, че ме е изиграл. Той беше владетелят на сенките много преди да се възнесе до тази титла. Танцьора му даде цивилизованото лице, маската на искреност и моралност — както прави Котильон и досега. Но не се заблуждавайте, тия двамата са безскрупулни. Никой от нас, смъртните, не струва нищо за тях, освен като средство за определена цел…

— И каква ще да е тази цел, Висш маг?

Бързия Бен вдигна ръце.

— Имам само груби предположения, адюнкта.

Но Лостара забеляза как нещо блесна в очите на мага, все едно се беше пробудил от дълъг, дълъг сън. Зачуди се дали е било същото с Уискиджак, с Дужек Едноръкия. Нищо чудно, че виждаха в него своя ашик в дупката.

— Бих искала да чуя тези предположения — каза адюнктата.

— Пантеонът рухва. И това, което се появява от прахта и пепелищата, е почти неразпознаваемо. Същото е и с магията. Лабиринтите — царството на К’рул. Всичко е основно променено.

— И все пак, предполага се, че на върха… Сенкотрон и Котильон.

— Добро предположение — призна Бързия Бен. — Поради което не залагам на него.

Тавори се изненада.

— Алтруизъм от страна на тези двамата?

— Не вярвам дори, че е алтруизъм, адюнкта.

— Откъдето идва и объркването ви.

Магьосникът направи гримаса, все едно вкусваше нещо непоносимо противно.

— Кой би могъл да твърди, че промените създават нещо по-добро, нещо по-разумно? Кой би могъл да твърди, че онова, което изниква, не е дори още по-лошо от това, което имаме сега? Да, би могло да изглежда добър ход — да се бутне тази сган от жалки богове в някоя пропаст или да се натика някъде другаде, което да ги направи недостижими, което да направи нас недостижими за тях. — Вече разсъждаваше на глас, забравил сякаш за публиката си. — Но разсъдете над тази възможност. Без боговете, ние, сами за себе си. А останали сами за себе си — Бездната да не дава! — каква пакост бихме могли да направим! Какво гротескно изобретение, което да съсипе света!

— Но… не съвсем сами за себе си.

— Забавлението ще втръсне — продължи Бързия Бен, подразнен от възражението. — Сенкотрон трябва да разбере това. Кой ще му остане, за да си играе с него? А след като К’рул стане труп, магията ще загние, ще стане отровна — ще убие всеки, който дръзне да я използва.

— Може би — заяви безмилостно Тавори — намерението на Сенкотрон не е да преобрази каквото и да било. А по-скоро да го приключи веднъж завинаги. Да заличи света окончателно.

— Съмнявам се. Каллор го опита и всички схванаха този урок — как иначе? Боговете знаят, тогава Келанвед отиде и взе онзи разрушен лабиринт за своята империя, тъй че не може да е сляп… — Думите му заглъхнаха, но Лостара усети как мислите му се понесоха по нова, опасна пътека без ясна цел.

„Да, те поискаха наследството на Каллор. Но… какво означава това?“

Дълго никой не проговори. Блистиг стоеше вцепенен — не беше помръднал от мига, в който адюнктата бе заговорила, а на грубото му лице нямаше и следа от очакваното объркване. Вместо това се беше затворил в себе си с израз на упорита войнственост, сякаш всичко, което бе чул досега, беше без значение и не можеше да разбие клетката му — клетката, която хем го държеше затворен, хем го пазеше от всичко външно.

Синн гледаше намръщено масата и се преструваше, че не слуша какво се говори, но беше по-бледа от обикновено.

Кенеб се бе подпрял на лакти и стискаше главата си с ръце — позата на човек, който съжалява, че не е някъде другаде.

— Свежда се до портали — измърмори Бързия Бен. — Не знам как, нито защо, но усетът ми подсказва, че става дума за портали. Куралд Емурлан, Куралд Галайн, Старвалд Демелайн — старите — и Азатите. Никой не е проникнал в тайните на Къщите, дори Готос. Прозорци към миналото, към бъдещето, пътеки, водещи към места, които никой смъртен не е посещавал. Пропълзели са из скелета на съществуванието, гладни като костни червеи…

— Твърде много допускания — каза Тавори. — Овладейте се, Висш маг. Кажете ми, виждали ли сте лицето на нашия враг на изток?

Погледът, който й хвърли, беше мрачен, измъчен.

— Справедливостта е хубава идея. Колко лошо, че прилагането й винаги се оказва удавено в невинна кръв. Честното правосъдие е жестоко, адюнкта, ужасно жестоко. А това, което го превръща в бедствие, е начинът, по който се разпростира, поглъщайки всичко по пътя си. Позволете ми да цитирам имперския историк Дюйкър: „Целта на правосъдието е да изцеди света от цвят.“

— Някои биха го видели така…

Бързия Бен я прекъсна.

— Някои? Онези хладнокръвни съдии не могат да го видят другояче!

— Природата държи на равновесие…

— Природата е сляпа.

— Което подкрепя възгледа, че справедливостта също е сляпа.

— С наочници, но не сляпа. Цялата идея се основава на една заблуда: че истините са сводими до…

— Чакайте! — изръмжа Кенеб. — Чакайте… чакайте! Объркахте ме, и двамата! Адюнкта, да не би да казвате, че справедливостта е нашият враг? Което ни прави какво, борци за несправедливост? Как може справедливостта да е враг — как може да очаквате да водим война срещу нея? Как може един прост войник да посече една идея? — Столът му залитна назад, щом стана рязко. — Умовете ли си загубихте? Не разбирам…

— Седнете, Юмрук!

Стъписан от заповедта, той се смъкна на стола, объркан и съкрушен.

Гуглата знаеше, Лостара Юил изпита съчувствие към него.

— Коланси — заговори Тавори. — Според ледерийските писания изолирана конфедерация от кралства. Нищо особено, нищо особено уникално, освен склонност към монотеизъм. През последното десетилетие преживява ужасна суша, достатъчна за да осакати една цивилизация. — Помълча за миг. — Висш маг?

Бързия Бен се потърка енергично по челото, после отвърна:

— Сакатия бог е паднал на късове. Всички го знаят това. Казват, че повечето от него паднало на Корел, откъдето идва другото име на континента: Юмрук. Другите късове са паднали… другаде. Въпреки щетата, нанесена на Корел, не там е паднало истинското сърце на бога. Не, то се е откъснало от останалото от него. Намерило си е свой континент.

— Коланси — каза Кенеб. — Паднало е в Коланси.

— Споменах за тази склонност към монотеизъм — продължи Тавори. — Едва ли е изненадващо, след като това трябва да е било крайно болезнено пришествие на бог — гостът така и не си е отишъл.

— Значи — заговори със стиснати зъби Кенеб — тръгваме натам, където се събират боговете. Богове, решени да оковат Сакатия бог за сетен път. Но отказваме да сме нечие оръжие. Ако е така, тогава какво в името на Гуглата ще търсим там?

— Мисля, че ще намерим отговора на това, когато стигнем — изграчи Бързия Бен.

Кенеб изпъшка и отново стисна главата си с ръце.

— Коланси е бил узурпиран — каза Тавори. — Не в името на Сакатия бог, а в името на справедливост. Справедливост от най-ужасен вид.

— Акраст Корвалайн — каза Бързия Бен.

Синн подскочи като ужилена, след което отново се сви. Кенеб отпусна ръце, по челото му бяха останали отпечатъци от пръстите му.

— Извинявай, какво?

— Древният лабиринт, Юмрук — каза Адюнктата. — На Форкрул Ассаил.

— Те подготвят портала — каза Бързия Бен. — А за това им трябва много кръв. Много.

Лостара най-сетне проговори. Не можа да се сдържи. Знаеше повече за култа на Сянката от всички тук, може би с изключение на Бързия Бен.

— Адюнкта, казвате, че не тръгваме по повелята на който и да било бог. Но все пак подозирам, че Сенкотрон ще е изключително доволен, когато тръгнем към Коланси, за да унищожим онзи нечестив портал.

— Благодаря ти — каза Тавори. — Доколкото схващам, вече разбираме тревогата на Висш маг Бързия Бен. Страха му, че по някакъв начин сме играчки в ръцете на Сенкотрон.

„Мисля, че е точно така.“

— Още докато беше император, той се научи да трепери от жилото на правосъдието — каза Кенеб.

— Окупацията на Ейрън от Т’лан Имасс — намеси се Блистиг и кимна.

Тавори се обърна към него.

— Дори да имаме може би общ враг, това не значи, че сме съюзници.

„Адюнкта, това е твърде нагло. Четенето на Фидлър беше съвсем ясно“ — помисли Лостара.

Но беше изумена. От това, което бе постигнала тук Тавори. В тази стая вече витаеше някаква настръхналост, засегнала всички присъстващи — дори Блистиг. Дори онова кошмарно хлапе, Синн. Ако някой бог в този момент си покажеше лицето в тази стая, шест юмрука щяха да се надпреварят да го посрещнат.

— За какво е порталът? — попита Лостара. — Адюнкта? Знаете ли какво е предназначението на портала?

— Въздаване на правосъдие — предложи в отговор Бързия Бен. — Или поне така се предполага.

— Правосъдие над кого?

Висшият маг сви рамене.

— Над нас? Боговете? Крале и кралици, жреци, императори и тирани?

— Сакатия бог?

Бързия Бен се ухили дивашки.

— Те седят точно върху него.

— Тогава боговете биха могли да станат и да оставят Форкрул Ассаил да им свършат работата.

— Едва ли. Не можеш да смучеш сила от един мъртъв бог, нали?

— Значи в края на краищата бихме могли или да се окажем оръжието в ръцете на боговете, или заклещени между двама жадни за кръв противници, ако не съдействаме.

Още докато изричаше думите, Лостара съжали за тях. „Защото щом се изрече, всичко сочи към… сочи към най-лошото въобразимо нещо. О, Тавори, вече разбирам непокорството ти в това как ще ни съди историята. И думите ти, че това, което ще направим, ще бъде видяно — вече мисля, че това не беше толкова обещание. Беше повече като молитва.“

— Време е — каза адюнктата и взе ръкавиците си — да говорим с краля. Вече можеш да бягаш, Синн. Останалите идвате с мен.

 

 

Брис Бедикт трябваше да остане за малко сам, така че изостана, когато кралицата влезе в тронната зала, и се отдръпна на няколко крачки встрани от двамата стражи с шлемове на входа. Мислеше си за Блудния, едноокото въплъщение на възмездието, стискащо хиляда ками. Можеше почти да усети усмивката на бога, ледена и смразяваща като зимен дъх във врата му. Отвътре и отвън, пред него и зад него, беше все едно. Блудния преминаваше през всяка врата, стоеше от двете страни на всяка преграда. Жаждата за кръв бе всепроникваща и Брис се чувстваше пленен като муха в кехлибар.

Ако не беше юмрукът-млатило на тантала, Брис Бедикт щеше да е мъртъв.

Все още беше потресен.

След завръщането си в света на смъртните се беше почувствал странно безтегловен, сякаш нищо тук не можеше да го задържи, не можеше да го закрепи здраво на земята. Дворецът, който преди беше самата сърцевина на живота му, единственото му бъдеще, сега изглеждаше само като временна отсрочка. Затова бе помолил брат си да му даде командването на ледерийската армия — дори при липсата на врагове можеше да оправдае заминаването си извън града, скитането до самите гранични предели на кралството.

Какво търсеше? Не знаеше. Щеше ли — можеше ли — да го намери сред просторите извън градските стени? Дали го чакаше нещо там, отвън? Тези мисли бяха като физически удари в душата му, защото го караха да се олюлява и да залита… в сянката на брат им Хул.

„Може би той ме терзае сега. Сънищата му, нуждите му, които се плъзгат като була пред очите ми. Може би той ме е проклел със собствената си жажда — твърде огромна, за да бъде утолена в един-единствен живот — не, сега той ще използва моята.“

Несправедливи страхове. Хул Бедикт беше мъртъв. Единственото, което измъчваше Брис сега, бяха спомените му за него, а те си бяха само негови и на никой друг, нали?

„Позволи ми да поведа армията. Позволи ми да поема към непознати земи — позволи ми свободата, братко, да опитам отново, да донеса на чуждите нов смисъл на името «ледерии» — не омърсено от измяна, не онова, което се е превърнало в проклятие за всяка нация, на която сме се натъквали.“

„Позволи ми да изцеря раните на Хул.“

Зачуди се дали Техол изобщо би разбрал нещо от това и изсумтя — това стъписа двамата стражи и те извъртяха очи към него и отново настрани. Разбира се, че Техол щеше да разбере. Прекалено добре всъщност, на нива, далеч надвишаващи жалките усилия на Брис. И щеше да подхвърли нещо между другото, нещо, което щеше да среже до костите — или може би не, Техол никога не беше толкова жесток, колкото се боеше Брис. „И що за странна сила е това? Само че той е твърде умен за мен… ако притежавах остротата на неговия ум, щях да го прилагам с цялото убийствено умение, което прилагам в боравенето с меч.“

Хул беше мечтателят, а мечтите му бяха такива, че се хранеха от собствената му съвест. „И виждаш ли как го заслепи това? Виждаш ли как го унищожи това?“

Техол обуздаваше всяка мечта, която таеше. Помагаше това, че имаше Древен бог на своя страна и жена, която може би не отстъпваше на гения на Техол. „Помага и това, че е малко луд.“

А самият Брис тогава? Най-малкият от тримата братя? Взел меч и превърнал го в мярка, в икона на правосъдието. Един майстор на оръжието стои между два свята: сложният в обхвата на острието и опростеният извън него. „Аз съм противоположността на Хул, във всичко.“

„Защо тогава копнея да тръгна по неговите стъпки?“

Беше затворен в камък върху неосветеното дъно на океан. Душата му беше нишка, заплетена в кълбо от непознати и изоставени богове. Как можеше това да не го е променило? Може би новата му жажда беше тяхната жажда. Може би тя нямаше нищо общо с Хул Бедикт.

Може би всъщност беше тласкането на Блудния.

Въздъхна, обърна се към двукрилата врата на тронната зала, оправи оръжейния си колан и влезе.

Техол, кралят на Ледер, беше в разгара на пристъп на кашлица. Джанат стоеше до него и го тупаше по гърба. До тях Бъг държеше чаша вода.

Ублала Пунг стоеше пред трона. Обърна се рязко при влизането на Брис. На лицето му бе изписано пълно отчаяние.

— Преда! Благодаря на духовете, че дойде! Можеш да ме арестуваш и да ме екзекутираш!

— Защо да те екзекутирам, Ублала?

— Виж, аз убих краля!

Но Техол вече се съвземаше — поне дотолкова, че да вземе поднесената му от Бъг чаша. Отпи, изпъшка, смъкна се на трона и каза раздразнено:

— Няма нищо, Ублала, не си ме убил… все още. Но беше на косъм.

Тартеналът изхленчи и Брис разбра, че огромният мъж е готов всеки момент да побегне.

— Кралят преувеличава — каза Джанат. — Успокой се, Ублала Пунг. Добре дошъл, Брис. Чудех се къде се дяна, след като можех да се закълна, че беше по петите ми само допреди няколко мига.

— Какво съм пропуснал?

— Ублала Пунг тъкмо ни информираше, наред с други неща, за нещо, което беше забравил — поясни Бъг. — Въпрос, хм, крайно необичаен. Свързан с воина Тоблакай, Карса Орлонг.

— Убиецът на Рулад Сенгар се е върнал?

— Не, за щастие това ни е спестено, Брис. — Бъг се поколеба.

— Оказва се — заобяснява Джанат, докато Техол бързо изгълта още няколко глътки вода, — че Карса Орлонг е възложил на Ублала Пунг задача, за която той до днес напълно бил забравил, както беше разсеян напоследък с издевателствата, наложени му от неговите колеги в гвардията.

— Извинявам се… какви издевателства?

Техол най-сетне проговори:

— Можем да се върнем на това по-късно. Проблемът все едно може да се окаже несъществен, след като, както изглежда, Ублала се налага да ни напусне скоро.

Брис примижа към окаяния тартенал.

— Къде отиваш?

— До островите, Преда.

— Островите ли?

Ублала кимна тежко.

— Трябва да събера всички тартенали и да направя армия. А след това трябва да идем да намерим Карса Орлонг.

— Армия ли? За какво му е на Карса Орлонг армия от тартенали?

— За да унищожи света!

— Според последното ми преброяване в момента има хиляда четиристотин петдесет и един тартенали, уседнали на островите — намеси се Бъг. — Половината от тях все още са малолетни според тартеналските сметки — под седемдесет години. Потенциалната „армия“ на Ублала ще наброява около петстотин пълнолетни на прилична възраст и със съмнителни бойни умения.

— Да унищожи света! — ревна отново Ублала. — Трябва ми кораб! Голям!

— Главозамайващо звучи — каза Брис. — Което значи, че трябва да се обсъди по-подробно. Но в момента — прощавай, Ублала — ни предстои да се срещнем с висшето командване на малазанците. Не е ли време да започнем обсъждането на тази предстояща среща?

— Какво да й обсъждаме? — попита Техол и изведнъж се намръщи на чашата в ръцете си. — Богове на бездната, аз съм пил вода!? Бъг, да ме отровиш ли се опитваш? Вино, човече, вино! Уф, извинявай, Брис, колко нетактично от моя страна. Бира, човече, бира!

— Малазанците вероятно ще дойдат с молба — каза Брис. — По някаква непонятна причина възнамеряват да тръгнат на поход в Пустинните земи. Ще искат да получат разрешителни за преминаване — което ще предполага дипломатически усилия от наша страна, — както и достатъчно продоволствие за войската си. Крал Техол, признавам, че не храня голяма увереност по отношение на тези разрешителни — всички познаваме присъщото за Болкандо и сафините двуличие…

— Искаш да осигуриш на малазанците ескорт — каза Джанат.

— Голям! — изрева Ублала, който сякаш не бе разбрал, че разговорът в тронната зала се е изместил. — Искам капитан Шурк Елале. Защото е дружелюбна и обича секс. А, и ми трябват пари за храна и пилета също, и вакса за ботуши за армията ми. Мога ли да получа всичко това?

— Разбира се, че можеш! — отвърна с широка усмивка Техол. — Канцлер, ще се погрижиш, нали?

— Още днес, кралю — обеща Бъг.

— Може ли да си ходя вече? — попита Ублала.

— Ако искаш.

— Ваше величество — почна Брис, вече раздразнено, — мисля, че…

— Може ли да остана? — попита Ублала.

— Естествено!

— Ваше величество…

— Скъпи ми братко — прекъсна го Техол, — нищичко ли не си чул за кралското ми хладнокръвие? Разбира се, че можеш да придружиш малазанците, макар че според мен шансовете ти с адюнктата са съвсем минимални, но кой съм аз, че да смачкам под петата си нечий безнадежден оптимизъм? Искам да кажа, щях ли дори да съм женен за тази чудесна жена тук до мен, ако не бяха нейните привидно нереалистични надежди? — Бъг донесе на краля халба бира. — Благодаря, Бъг! Мислиш ли, че Ублала е зажаднял?

— Несъмнено, ваше величество.

— Излей тогава!

— Не изливай! — извика Ублала. — Искам малко!

— Това би ми дало възможност да наблюдавам малазанската военна система в полеви условия, ваше величество — обясни Брис, — и да науча какво мога да…

— Никой не възразява, Брис!

— Просто изтъквам точните причини, оправдаващи желанието ми да…

— Желанията никога не трябва да се оправдават — каза Техол и размаха пръст. — В крайна сметка човек рискува да издаде скритите причини по силата на очевидното им отсъствие. Е, братко, в момента ти си най-подходящата партия за женитба от всички Бедикт — легитимно имам предвид, — тъй че защо да не хвърлиш широко аморозната си мрежа? Дори ако, по някакъв странен каприз от твоя страна, адюнктата се окаже не по твоя вкус, винаги е налице помощникът й… как беше онова чуждестранно име, Бъг?

— Блистиг.

Техол се намръщи.

— Сериозно?

Брис се потърка по челото, чу някакъв странен плисък зад себе си и се обърна. Ублала лочеше от една огромна делва, а пред босите му стъпала се лееше кафява локва.

— Казва се Лостара Юил — въздъхна Брис, неописуемо уморен и обезверен.

— Тогава кой е Блистиг, Бъг? — попита строго Техол.

— Един от Юмруците… м-м, Атри-Предите — под нейна команда. Моя грешка.

— Хубав ли е?

— Сигурен съм, че все трябва да има някой на света, който би могъл да го каже, ваше величество.

— Техол. Трябва да обсъдим мотивите на тези малазанци — каза Брис. — Защо Пустинните земи? Какво търсят? Какво се надяват да постигнат? Те са армия в края на краищата, а армиите съществуват, за да водят войни. Срещу кого? Пустинните земи са пусти.

— Няма полза — подхвърли Джанат. — Вече се опитах да поставя проблема пред съпруга си.

— Беше крайно полезна дискусия, мила съпруго, уверявам те.

— О? Моите заключения не са точно такива.

— Не е ли очевидно? — попита Техол и погледът му пробяга от Джанат към Брис, после към Бъг и оттам към Ублала, след това отново към Брис — и после, с леко разширяване на очите, отново към тартенала, който току-що бе изгълтал почти цялата делва и сега се оригваше, а от брадичката му капеше златна пяна. Забелязал кралското внимание, Ублала Пунг отри брадичката си и се усмихна.

— Какво не е ли очевидно? — попита Джанат.

— А? А, те не отиват в Пустинните земи, мила ми кралице, отиват в Коланси. Само минават през Пустинните земи, тъй като вече не разполагат с транспортните кораби, за да ги закарат до Коланси по море. Нито ние имаме нужните съдове, за да ги поемат, уви.

— Какво ще търсят в Коланси? — попита Брис.

Техол сви рамене.

— Откъде да знам? Може би трябва да ги попитаме, какво мислите?

— Бих се обзаложил, че ще ни кажат направо, че не е наша работа — отвърна Бъг.

— Не е ли?

— Ваше величество, въпросът ви ме принуждава да лицемернича, а не бих искал да го правя.

— Напълно разбираемо, Бъг. Да го оставим тогава. Лошо ли ти е, Ублала Пунг?

Великанът гледаше намръщено в краката си.

— Пиш ли направих?

— Не, това е бира.

— О. Добре тогаз. Но…

— Какво, Ублала?

— Къде са ми ботушите?

Джанат се пресегна и спря ръката на съпруга си, докато вдигаше халбата да отпие.

— Стига вече, съпруже. Ублала, преди малко ни уведоми, че си оставил ботушите си на другите гвардейци в спалното.

— А, да. — Ублала пак се оригна, изтри пяната от носа си и се усмихна. — Спомних си.

Техол удостои жена си с благодарен поглед и рече:

— Това ме подсети, пратихме ли лечители в дворцовата казарма?

— Да, ваше величество.

— Браво, Бъг. Е, понеже чувам вече малазанската свита в коридора: Брис, колко голям искаш да е ескортът ти?

— Две бригади и два батальона, ваше величество.

— Разумно ли е това? — попита Техол и огледа останалите.

— Нямам представа — отвърна Джанат. — Бъг?

— Аз не съм военачалник, кралице.

— Трябва ни експертно мнение значи — каза Техол. — Брис?

 

 

Нищо добро нямаше да излезе от това, смяташе Ботъл. Но също тъй разбираше необходимостта, затова обикаляше, без да се оплаква, в компанията на Иброн по патрулния маршрут през площада, сред гъмжащата шумна тълпа, увлечена в трескаво купуване, продаване и ядене — като чайки, трупащи се на една и съща скала ден след ден, за да подновят едни и същи ритуали, които трупаха живот на пластове от… „хайде, недей да шикалкавиш сега… от курешки. От лайна сиреч.“

В това да си войник имаше скрита привилегия, реши той. Беше изхвърлен от нормалния живот, предпазен от тегобите по удовлетворяването на най-основни нужди — храна, пиене, дрехи, подслон: всичко това му беше осигурено под една или друга форма. „И семейство — не забравяй.“ Всичко това — в замяна на дълга да причинява ужасно насилие. Само от време на време, разбира се, защото такива неща не могат да продължават дълго, без да съкрушат способността да чувстваш, без да унищожат човечността на един смъртен.

В този контекст, премисли Ботъл — с болезнен спазъм дълбоко в душата, — замяната в края на краищата май не беше чак толкова разумна. Не толкова привилегия, колкото бреме, проклятие. Докато гледаше пробягващите пред очите му лица в тази тълпа, въртящия се, вихрен водопад от маски — всяка една стъписваща алтернатива на неговата собствена, — се чувстваше не просто изхвърлен, а отчужден. А това го объркваше, дори го притесняваше, докато гледаше привидно нелепите им, безсмислени занимания и неволно изпитваше завист към този техен повърхностен, лишен от драматизъм живот — в който единствената потребност беше засищането. Притежаване, натъпкан корем, трупане на пари.

„Какво знае който и да е от вас за живота? — искаше му се да ги попита. — Опитай се да се тътриш пребит през горящ град. Опитай се да държиш в прегръдката си умиращ приятел, с кръвта му като дрипав саван наоколо. Опитай се да погледнеш оживеното лице до теб, а след миг да го погледнеш пак и да го видиш пусто и безжизнено.“

Един войник знае какво е реално и какво е ефимерно. Един войник разбира колко тънка, колко крехка е тъканта на живота.

Можеше ли човек да изпитва завист, докато гледа защитения, невежествен живот на другите — тези хора, чиято закътана вяра намираше сила в слабостта, които намираха надежда в лъжливата сигурност на ежедневието? „Да, защото осъзнаеш ли веднъж тази крехкост, връщане няма. Губиш хиляда маски и ти остава само една, с нейните смътни черти на презрение, с извърнатата й надолу уста, само на фраза разстояние от сарказма, с обещанието й за пълно равнодушие.“

„Богове, та ние само обикаляме тук, няма нужда да мисля за всичко това.“

Иброн го дръпна за ръката и влязоха в тясна, оградена с високи стени уличка. На двайсет крачки по-нататък проходът се разшири в закътана кръчма на открито под сянката на четири вековни смокини на всеки ъгъл.

Детсмел вече седеше на една маса, смъкваше късове месо и зеленчуци от бронзови шишове с камата си и с едно бодване ги вдигаше към зацапаната си с мазнина уста. Пред него имаше висока чаша изстудено вино.

„Некромантите намират удоволствие навсякъде и във всичко.“

— Закъсняхте — изфъфли Детсмел с пълна уста.

— Не си страдал много, както гледам — сряза го Иброн и седна срещу него.

— Е, човек все трябва да се оправя някак. Препоръчвам ви тия неща — като тапу на Седемте града са, макар и не толкова пикантни.

— Какво е месото? — попита Ботъл, докато сядаше и той.

— Нещо, наречено ортен. Деликатес, както ми казаха. Вкусно.

— Ами, можем да хапнем и пийнем — каза Иброн. — Докато обсъждаме жалкото изчезване на магията и началото на бъдещия ни безполезен живот.

Детсмел се отпусна назад и присви очи към мага.

— Ако ще ми разваляш апетита, ти плащаш.

— Четенето беше — подхвърли Ботъл и ах, как впримчи вниманието им, да не говорим, че ги отклони от започващата свада. — Това, което разкри гадаенето, ни връща към деня, в който пробихме градската стена и ударихме към двореца — помните ли онези пожари? Онова проклето земетресение?

— Беше от дракона, дето се появи — каза Детсмел.

— Муниции бяха — възрази Иброн.

— Нито едното, нито другото. Беше Икариум, Крадеца на живот. Той беше тук и чакаше на опашката да кръстоса мечове с императора, но така и не стигна до него заради онзи Тоблакай — който беше не друг, а старият приятел на Леоман от Вършачите в Рараку, между другото. Все едно, Икариум все пак направи нещо тук в Ледерас. — Ботъл замълча и погледна Иброн. — Какво получаваш, когато разбудиш лабиринта си?

— Бъркотия, сили, които пращят една срещу друга, нищо, което можеш да стиснеш здраво, нищо, което можеш да използваш.

— А след гадаенето стана още по-зле, нали?

— Стана — съгласи се Детсмел. — Иброн ще ти каже лудницата, която развихрихме в нощта на четенето — можех да се закълна, че Гуглата е нахлул в стаята ни. Но в интерес на истината, Жътваря изобщо го нямаше никакъв. Най-много да е изхвърлен оттатък като парцал. И сега всичко е… нестабилно, усукано. Сграбчиш и всичко трепери и ти се изплъзва.

Ботъл кимаше.

— Точно затова Фид изпитваше такава неохота. Гадаенето засмука в онова, което Икариум направи тук преди няколко месеца.

— Направи ли? — попита Иброн намръщено. — Какво е направил?

— Не съм сигурен…

— Лъжец.

— Не, Иброн. Наистина не съм сигурен… но имам идея. Искаш ли да чуеш, или не?

— Давай. Трябва да си довърша списъка с причини да се самоубия.

Сервитьорът дойде — мъж, по-стар и от чорапи на джагът, и следващите няколко минути минаха в крещене на глухия чешит — безполезно, — докато Иброн не го осени гениалната идея да посочи блюдото и чашата на Детсмел и да му покаже два пръста.

Щом мъжът се изниза, муден като охлюв, Ботъл каза:

— Може би не е чак толкова лошо, Иброн. Смятам, че това, с което си имаме работа тук, е налагането на нов шаблон върху стария, познатия.

— Шаблон ли? Какъв шаблон?

— Лабиринтите. Този шаблон.

Детсмел пусна последния шиш — напълно остърган — върху блюдото си и се наведе над масата.

— Искаш да кажеш, че Икариум е взел, че е направил нова мрежа от лабиринти?

— Преглътни каквото си лапнал, преди да зяпаш, моля те. Да, това е идеята ми. Казвам ви, играта на Фидлър беше безумие. Почти толкова лошо, колкото някой да се опитва да чете, седнал в скута на К’рул. Е, не съвсем, тъй като новият шаблон е млад, кръвта все още е прясна…

— Кръв ли? — учуди се Иброн. — Каква кръв?

— На Икариум — отвърна Ботъл.

— Той мъртъв ли е?

— Мъртъв ли? Откъде да знам? К’рул мъртъв ли е?

— Разбира се, че не — отвърна Детсмел. — Ако беше, лабиринтите щяха да умрат — стига теориите ти за К’рул изобщо да са верни…

— Верни са. Това е кръвна магия. Така са направили нещата Древните богове — когато прилагаме магия, ние се храним с кръвта на К’рул.

Дълго време никой не проговори. Сервитьорът се появи с тежък поднос. Все едно да гледаш как идва приливът.

— Е — осмели се най-после Иброн, след като подносът изтрака и една трепереща ръка наслага безразборно чинии и чаши по масата, — мислиш ли, че нещата ще улегнат, Ботъл?

— Не знам — призна той и си наля, щом сервитьорът пак изпълзя настрани. — Може би ще трябва да проучим.

— Какво?

— Новите лабиринти, естествено.

— Как може да са различни? — попита Иброн. — Точно това, че са същите, обърква работите, така трябва да е. Ако бяха напълно различни, нямаше да я има тая неприятност.

— Прав си. Е, явно трябва да видим дали можем да понаместим нещата, докато си напаснат точно.

— Ботъл, ние сме отдельонни магове, Гуглата да те вземе — изсумтя Детсмел. — Ние сме като мухи, хранещи се от стадо бедерини — а ти предлагаш да се опитаме да подкараме стадото. Няма да стане. Нямаме силата — дори да се захванем заедно.

— Точно затова си мисля, че трябва да включим Бързия Бен, може би и Синн…

— Не си и помисляй за това — прекъсна го Иброн. — Не ти трябва тя да припарва наблизо, Ботъл. Още не мога да повярвам, че адюнктата я направи Висш маг…

— Е — намеси се Детсмел, — но пък след като е няма, поне ще е единственият Висш маг в историята, който изобщо не се оплаква.

— Само Бързия Бен тогава.

— Той ще се оплаква и за двамата — съгласи се Детсмел.

— Колко точно е гаден той? — обърна се Иброн към Ботъл.

— Бързака ли? Ами, накървави носа на дракон.

— Истински дракон или соултейкън?

— Няма никаква разлика, Иброн — изобщо не можеш да ги различиш на вид. Соултейкън ще го познаеш само като се превъплъти. Все едно, не забравяй, че засрами едурските магове, когато напуснахме Седемте града.

— Онова беше илюзия.

— Иброн, там бях — много по-близо от тебе. Вярно, може би беше илюзия, но може би — не. — Помълча замислено. — Това също трябва да го обсъдим. Местните магове. Използват сурова магия, много хаотична, и нищо друго. Никакви лабиринти. Но сега тук има лабиринти. Местните магове са в по-лоша форма от нас.

— Все пак не ми харесва идеята за някакъв колективен ритуал — каза Детсмел. — Когато си под обсада, не си показваш главата над парапета, нали? Освен ако не искаш да ти украсят очите с пера.

— Е, Фид взе, че направи точно това с гадаенето, нали? Никой не умря…

— Глупости. Цяла сграда се срути!

— Нищо ново в това, Иброн. Целият този град е на неустойчив терен.

— Умряха хора, за това ти говоря, Ботъл. И не стига това, ами има много свидетели, които твърдят, че са видели два дракона да излитат от развалините. — Наведе глава и се озърна. — Не обичам дракони. Не обичам места, където непрекъснато изникват дракони. Да речем, че пробваме някой ритуал — ако петдесет дракона вземат, че изригнат от небето и се пльоснат точно върху нас? Тогава какво, а?

— Ами, не знам, Иброн. Зависи. В Смисъл, истински ли са, или соултейкън.

 

 

Синн стискаше силно ръката на Гръб с потната си длан. Пристъпваха отново към двора на старата кула Азат. Денят беше горещ, душен и въздухът над разровените могили искреше от кръжащи насекоми.

— Надушваш ли го? — попита тя.

Той не отвърна.

Тя го изгледа свирепо, след това го задърпа по лъкатушещата каменна пътека.

— Всичко е ново, Гръб. Можеш да го пиеш като вода. Вкусът е сладък…

— Вкусът е опасен, Синн.

— Мога почти да го видя. Нови шарки, стават все по-силни — пуска корени точно през това място. Всичко е ново — повтори тя почти без дъх. — Също като нас — ти и аз, Гръб, ще оставим всички стари хора зад себе си. Усети тази сила! С нея можем да направим каквото си поискаме! Можем да събаряме богове!

— Нищо не искам да събарям, особено богове!

— Не трябваше да слушаш Тавори, Гръб. И Бързия Бен.

— Не можем просто да си играем с това нещо, Синн.

— Защо не? Никой друг не го прави.

— Защото е развалено, затова. Изобщо не е както трябва — тези нови лабиринти, сбъркани са, Синн. Формата е сбъркана.

Спряха пред зейналата врата на кулата и привидно безжизненото гнездо на оси. Тя го погледна с грейнали очи.

— Ами тогава хайде да го оправим.

Гръб я зяпна.

— Как?

— Хайде — подкани го тя и го задърпа след себе си в сумрака на кулата Азат.

Поведе го без колебание към стъпалата, под краката им захрущяха изсъхнали мъртви оси. Качиха се до празната зала, била някога възелът на силата на Азат.

Вече не беше празна.

Вътре пращяха кървавочервени нишки, заплетени в хаотична паяжина, която обхващаше цялата зала. Във въздуха се носеше кисела металическа миризма.

— Използва каквото намери — прошепна Синн.

— Сега какво?

— Сега влизаме.

 

 

— Ако помаршируват още малко в кръг, ще окапят.

Ефрейтор Тар примижа към задъханите, влачещи крака войници.

— Не са във форма, това е ясно. Жалка картинка. Ние, разбира се, уж трябваше да измислим нещо.

Кътъл се почеса по брадичката.

— Значи ги разкатахме все пак. Я виж, Фид идва насам, слава на боговете.

Сержантът се намръщи, като видя двамата си войници, и почти бе готов да се обърне, преди отчаяното махане на Кътъл да разбие защитата му или поне да събуди съжалението му. Зачеса с пръсти червено-сивата си брада и се приближи към тях.

— Какво правите вие двамата на тия нещастни кучи синове?

— Не знаем какво да ги накараме да правят вече — отвърна Кътъл.

— Ами, стига са набивали крак из двора. Изведете ги извън града. Дайте им да поупражняват правене на окопи, редути и насипи. Обърнете склонността им към безразборно бягство в някакво подобие на организирано отстъпление. Изпънете командната им верига и вижте на кой ще му стиска да излезе напред, като се скъса. Тях ги направете отдельонни командири. Бойни игри също — пратете ги срещу някоя от другите бригади или батальони, дето ги тренира морската ни пехота. Трябва да спечелят няколко пъти, преди да се научат как да избягват загубата. Значи, ако Хедж намине насам, не сте ме виждали, ясно?

Забърза по колонадата. Двамата се загледаха след него.

— Това е потискащо — измърмори Кътъл.

— Никога няма да стана сержант — заяви Тар. — И след хиляда години. Проклятие.

— Браво, повдигна ми настроението, ефрейтор. Благодаря.

 

 

Хедж издебна стария си приятел в края на колонадата.

— Защо се занимаваш с тях, Фид? Тия Ловци на кости не са Мостоваци и тия ледерии не са войници. Губиш си времето.

— Богове на бездната, престани да ме дебнеш!

Лицето на Хедж посърна.

— Не те дебна, Фид. Просто… бяхме приятели, нали…

— А след това ти умря. И аз те прежалих. А сега непрекъснато ми изникваш отново. Ако беше просто някой призрак, може би щях да се оправя с това — да, знам, че ми шепнеше от време на време в ухото и че ми спаси кожата, и всичко останало, и не че не съм благодарен. Но… добре де, не сме вече другари по отделение, нали? Взе, че се върна, когато не трябваше, и в главата си все още си Подпалвач на мостове и мислиш същото и за мен. Поради което непрекъснато шкартираш тия Ловци на кости, все едно че са някаква съперничеща дивизия. Но не са, защото Мостоваците приключиха, Хедж. Свършиха. Прах и пепел. Няма ги.

— Добре, добре! Значи може би и аз трябва да се приспособя малко. Мога да го направя! Лесно. Виж ме! Първо — ще накарам капитана да ми даде отделение…

— Какво те кара да мислиш, че заслужаваш да водиш отделение?

— Защото бях…

— Точно. Проклет Мостовак! Хедж, ти си сапьор…

— Ти също!

— Това го оставям предимно на Кътъл напоследък…

— Ти направи барабана! Без мен!

— Теб те нямаше…

— Няма значение!

— Как може да няма значение?

— Чакай да помисля. Работата е, че двамата вършехме сапьорската работа, Фид. Всъщност работата е, че двамата трябва да се напием и да си намерим курви…

— Само че първо са курвите, Хедж.

— Сега пък ти се размечта! И слушай, ще си намеря един кокал от пръст за халка на носа, за да се вместя по-добре сред тия жадни за кръв Ловци на кокали, дето толкова се гордееш с тях, как ти звучи това?

Фидлър го зяпна. Нелепата му кожена шапка с наушници, обнадеждената му усмивка.

— Намери си халка за носа и ще се самоубия, Хедж. Добре, дай да раздвижим нещата. Само не си и помисляй да искаш отделение, ясно?

— Какво да направя тогава?

— Прикачи се към отделението на Геслер — мисля, че им трябваше попълнение. — Изсмя се горчиво. — Попълнение. Ти. Добре.

— Казах ти, че вече не съм мъртъв, Фид.

— Щом казваш.

 

 

Лейтенант Поурс седеше на капитанския стол зад капитанското писалище, скръстил ръце пред гърдите си, и гледаше двете жени, които бяха гнили доскоро в килии в някакъв ледерийски форт.

— Сестри сте, нали?

След като никоя от двете не отговори, Поурс продължи:

— Един съвет тогава. В случай, че някоя от вас един ден стигне до по-висок ранг — капитан, да речем, — вие също ще научите изкуството да се изтъква очевидното. Междувременно сте длъжни да изпълнявате абсурдното изискване да отговаряте на тъпи въпроси с искрени отговори, като през цялото време лицата ви са изпънати. С мен ще ви се налага да го правите много и често.

Жената отдясно каза:

— Да, сър, сестри сме.

— Благодаря, сержант Синтър. Дали беше задоволително? Сигурен съм, че беше. Това, което ще ме задоволи още повече, е да ви видя как миете казармените клозети две седмици. Приемете го като награда за това, че сте били толкова некадърни да се оставите местните глупаци да ви пленят. И след това да не можете да избягате. — Поурс се намръщи. — Вижте се двете: само кожа и кости! Тия униформи приличат на траурни савани. Заповядвам ви да си върнете изгубеното тегло, на подходящите места, за същия двуседмичен период. При неизпълнение ви чака месец на половин порцион. По-нататък: искам двете да си отрежете косите, до черепа, и да представите въпросната остригана коса на това писалище точно на осмата камбана тази вечер. Не по-рано и не по-късно. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър! — излая сержант Синтър.

— Много добре. — Поурс кимна. — Сега се разкарайте оттук и ако видите лейтенант Поурс в коридора, напомнете му, че му е заповядано да даде дежурство на Втори девичи форт, и че проклетият идиот трябва вече да е тръгнал натам. Свободни сте!

Щом двете се махнаха, Поурс скочи иззад капитанското писалище, огледа повърхността му, за да се увери, че нищо не е разместено, а след това грижливо намести стола точно както трябва. Хвърли нервен поглед през прозореца, бързо се премести в чакалнята и седна зад собственото си, много по-малко писалище. Щом чу тежките ботуши в коридора, започна да рови из свитъците и восъчните таблички пред себе си, като изписа на лицето си задълбочено намръщена физиономия точно преди помпозното нахълтване на капитана.

Щом вратата се отвори, Поурс скочи и застана мирно.

— Добрутро, сър.

— Вече е следобед, лейтенант. Ужилванията на осите явно са размътили малкото останало от мозъка ви.

— Да, сър!

— Двете далхонийски сестри явиха ли се?

— Не, сър, ни кожа, ни… косъм, сър. Би трябвало да видим едната или двете всеки момент…

— О, и това е защото смятате да ги спипате лично ли, лейтенант?

— Веднага щом приключа с тая канцеларска работа, сър, ще направя точно това, та дори да ме отведе чак до Втори девичи форт сър.

Кайндли се намръщи.

— Каква канцеларска работа?

— Ами, сър… — Поурс посочи. — Тази канцеларска работа, сър.

— Добре, не се мотайте, лейтенант. Както знаете, трябва да се явя на заседание на седма и половин камбана и ги искам в кабинета си преди това.

— Слушам, сър!

Кайндли мина през стаята и влезе вътре. Където, предполагаше Поурс, щеше да прекара остатъка от следобеда в разглеждане на колекцията си от гребени.

 

 

— Всичко е точно — измърмори Кисуеър, докато двете със сестра й се връщаха към спалното. — Капитан Кайндли не само е кучи син, но е побъркан. Каква беше тая идиотщина с косата?

Синтър сви рамене.

— Нямам представа.

— Ами, в устава няма никакви разпоредби за косата. Можем да се оплачем на Юмрука…

— Не, няма — прекъсна я Синтър. — Кайндли иска коса на писалището, даваме му коса на писалището.

— Не моята!

— Нито моята, Кисуеър.

— Чия тогава?

— Не чия. От какво.

Ефрейтор Правалак Рим чакаше на входа.

— Е, похвалиха ли ви?

— Миличък, Кайндли не раздава похвали, само наказания — отвърна Кисуеър.

— Какво?!

— Капитанът ни заповяда да се поохраним и позакръглим — каза му Синтър, докато влизаше покрай него. — И други неща. — Спря и се обърна към Правалак. — Ефрейтор, намери ни малко настриг и конопен чувал.

— Слушам, сержант. Настриг ли? Колко голям?

— Все ми е едно, просто намери някакъв.

Кисуеър отпрати младежа с широка усмивка, след което влезе и закрачи през спалното. Спря до един нар, постелята на който беше оплетена в нещо, което наподобяваше гнездо, а в центъра на въпросното гнездо клечеше сбръчкан, нашарен с белези татуиран кошмар с малки лъскави очички.

— Неп Фъроу, трябва ми проклятие.

— Ъ? Ъ бяй т’ка! Емош! А койо?

— На капитан Кайндли. Мислех за обрив, от най-краставите. Не, чакай, това само ще го озлоби още повече. Направи го кривоглед — но не толкова, че да го забележи, само всички други. Можеш ли да направиш това, Неп?

— Ъхъ, ма ша ко да го павя, ъ?

— Какво ще кажеш за малко масаж?

— Чичките ’а Кис?

— Моите собствени, да.

— Коко дъго, ъ? Коко?

— От камбана до камбана, Неп.

— Гоуо?

— Кой, ти или аз?

— Дамата!

— Добре, но трябва да наемем стая, освен ако не държиш на публика?

Видя, че Неп Фъроу започна да се възбужда, по най-шантавия начин: подскачаше, въртеше се неспокойно, кожата му лъсна от пот.

— Штаа т’ка, Кис, штаа!

— Но да залостим вратата. Не искам да влезе някой външен.

— Ипитана? Поклятя?

— Да, кривоглед, но той да не го разбере…

— Имош. Швен глюса.

— Илюзия? Магийка? О, много добре. Давай тогава, благодаря ти.

 

 

Щом Синтър се свлече на нара до него, Бадан Грук се почеса по челото и попита:

— Какво правиш тук, в името на Качулатия?

Тъмните й очи го погледнаха — сладки като милувка.

— Ти си от малкото войници, на които човек може да се довери, Бадан, знаеш ли го?

— Какво? Не, аз…

— Не си напорист. Не си скроен за насилие, тъй че не го търсиш. Използваш първо ума си, а онзи глупав „близач на кокали“ за теб е последното средство. Опасните го правят обратно, а това всеки път струва живота на хора. Всеки път. — Синтър замълча. — Правилно ли съм чула? Някаква пияна сержантка от морската пехота е прекосила цялата тая проклета империя от кръчма на кръчма?

Той кимна.

— И е оставила по пътя си местни симпатизанти. Но не се е бояла да лее кръв, Синтър. Просто е избирала подходящите обекти — хора, които никой не обича. Бирници, кметове, адвокати.

— Но е пияница?

— Да.

Синтър поклати глава, отпусна се на нара и зяпна тавана.

— Как точно тя не се е издънила?

— Защото е от Гмурците в бурята от Ю’Гатан, затова. Тия, дето се гмуркат под вълната.

— О, добре. — Помисли малко и отрони: — Е, скоро тръгваме значи.

Бадан пак се почеса по челото.

— Но никой не знае накъде, нито защо. Пълна каша, Синтър… Имаш ли някакви лоши предчувствия за това?

— Никакви предчувствия нямам, Бадан. За нищо. И не, не знам какво ме хвана за гърлото в нощта на четенето на Фид. Всъщност почти нищо не помня от онази нощ, нито пътуването, нито това, което последва.

— Нищо не последва. Общо взето, ти просто припадна. Все едно, някакъв Фенн вече се беше намесил. Удари с юмрук един бог в слепоочието.

— Добре.

— Какво? Само това ли ще кажеш?

— Ами, както казва еднооката вещица, на света има всякакви култове, Бадан.

— Не раз… — Но погледът, който му хвърли, стри на прах думите в устата му. Той потръпна и извърна очи. — Онова, дето го каза за ума, Синтър, и то ли беше шега?

Синтър въздъхна и затвори очи.

— Не, Бадан. Не. Ще ме събудиш, като се върне Рим, нали?

 

 

С Лостара Юил, Кенеб, Блистиг и Бързия Бен по петите, адюнкта Тавори закрачи през тронната зала и спря на десет крачки от двата трона.

— Добре дошли на всички ви — заговори крал Техол. — Адюнкта, моят канцлер ме уведомява, че имате списък с искания, повечето от които несъмнено допринасят за процъфтяването на кралската съкровищница. Прочие, ако бях користолюбив, щях да настоя да се заемем направо с това. Но не съм от този тип и затова бих искал да обсъдим най-напред съвършено друг проблем, от изключителна важност.

— Разбира се, ваше величество — отвърна Тавори. — На ваше разположение сме и ще ви съдействаме по всякакъв възможен начин.

Лицето на краля засия.

Въздишката на кралицата учуди Лостара Юил, но не задълго.

— Чудесно! Е, веднага щом си спомня специфичните детайли на това, което исках да попитам, ами, ще го направя. Междувременно моят Цеда ми съобщава, че сте разбунили магическо гнездо на пакости. Канцлерът ми обаче ме уверява, че смущението е преувеличено — на кого от двамата трябва да вярвам? Моля ви, ако можете, предложете ми изход от тази задънена улица.

Тавори се обърна към хората си и каза:

— Висш маг, можете ли да вземете отношение към проблема?

Бързия Бен пристъпи напред и застана до адюнктата.

— Ваше величество, както вашият канцлер, така и вашият Цеда са прави по същество.

Лостара забеляза усмивката на Бъг, който стоеше вдясно от краля, а след това го видя как се намръщи.

— Колко очарователно — измърмори кралят, наведе се напред и подпря брадичка на ръката си. — Бихте ли могли да разясните, Висш маг?

— Вероятно не, но ще се опитам. Положението, колкото и ужасно да е, вероятно е временно. Гледането на Драконовата колода, на което присъства Брис Бедикт, изглежда, е осветило структурен недостатък в… хм… тъканта на реалността, рана, един вид. Изглежда, ваше величество, че някой — някой много могъщ — се е опитал да наложи нова структура върху вече съществуващите лабиринти на магия.

Брис Бедикт — стоеше вляво от кралицата — попита:

— Висш маг, бихте ли могли да обясните тези „лабиринти“, които, изглежда, са централни във вашите представи за магията?

— За разлика от магията, която преобладаваше на този континент доскоро, Преда, магията навсякъде другаде съществува в по-формализирано състояние. Силата, която е толкова сурова тук, другаде е пречистена, разделена на отделни аспекти, организирана е в нещо като теми и тези теми са това, което наричаме „лабиринти“. Много от тях са достъпни както за богове, така и за смъртни. Други са… — той погледна към Бъг — Древни. Някои на практика са изчезнали или са недостъпни поради невежество или изрични ритуали на запечатване. Някои освен това са завзети и се владеят от елементи, които или са родни за тези лабиринти, или са толкова дълбоко свързани с тях, че разликата е несъществена.

Крал Техол вдигна пръст.

— Момент да мигна, че нещо ми влезе в окото… Сега да поумуваме малко над казаното дотук — много съм добър в умуването, между другото. Ако ви разбирам правилно, Висш маг, селението на Тайст Едур, наречено Куралд Емурлан, представлява един от тези лабиринти, нали?

— Да, ваше величество. Лабиринтите Тайст — а има три такива, доколкото знаем — са Древни. Два от тях, между другото, вече не се владеят от тайстите. Един е на практика запечатан. Другият е узурпиран.

— А как се отнасят тези лабиринти към вашата Драконова колода?

Висшият маг трепна.

— Не моята Колода, ваше величество, уверявам ви. Няма прост отговор на този ваш въпрос…

— Крайно време! Започвах вече да се чувствам много глупаво. Моля да ме разберете, нямам никакъв проблем с това да съм глупав. Да се чувстваш глупав е съвсем друга работа.

— А, да, ваше величество. Ами, Драконовата колода вероятно е възникнала като средство за гадаене — не толкова грубо като плочки, изгорели кости, фигури по тинята, ашици, вътрешности, фекалии…

— Разбрано! Моля, тук присъстват дами, уважаеми!

— Простете, ваше величество. По някакъв очевиден начин Върховните домове на Колодата са свързани с определени лабиринти и с това представляват нещо като прозорец към тези селения — съответно, разбира се, определени неща на свой ред могат да надничат от другата страна, което всъщност прави гледането толкова… рисковано. Колодата е безразлична към прегради — в подходящи ръце тя може да разкрие шаблони и отношения, скрити за смъртни очи.

— Дори това, което описвате, трудно обяснява случилото се на онова четене, Висш маг — каза Брис.

— Така е, Преда. Което ни връща на въпроса за раната, която представлява този град. Някой е извадил нож и е врязал нова шарка тук. Нова и същевременно — невероятно древна. Имаше опит за съживяване, но съживеното бе прекършено.

— А знаете ли кой би могъл да е този „някой“? — попита крал Техол.

— Икариум Крадеца на живот, ваше величество. Поборник, който трябваше да кръстоса оръжие с император Рулад Сенгар.

Техол се отпусна назад и рече:

— Цеда, имате ли нещо да добавите в този момент?

Бъг се сепна и се намръщи.

— Познанията на Висшия маг са много впечатляващи, ваше величество. Необикновено.

— Може ли тази рана да се изцери, Цеда? — попита кралица Джанат. — Ако не, каква е заплахата за Ледерас в случай, че продължи да… кърви?

Старецът се намръщи.

— Ледерас сега е като локва с разбъркана тиня. Заслепени сме, бъркаме напосоки и никой от нас не може да извлече повече от една плитка шепа магия. Ефектът е вълнообразен и скоро ще обезсили маговете из цялото кралство.

— Висш маг — продължи Джанат, — преди малко казахте, че ефектът е временен. Предполага ли това, че изцеряването предстои?

— Повечето рани зарастват сами с времето, ваше величество. Очаквам това да започне… веднага щом ние, малазанците, се разкараме на Гуглата си оттук. Четенето удари силно по тая рана. Швирна кръв, а в този случай кръвта е сила.

— Виж ти — отрони кралят замислено. — Колко очарователно, колко омайващо, колко обезпокоително. Смятам, че ще е най-добре да се заемем спешно с въпроса със запълването на кралската хазна. Адюнкта Тавори, вие желаете снабдителен обоз, достатъчен, за да ви осигури до и, предполагаме, през Пустинните земи. Ние сме щастливи да осигурим това, на гратисна, намалена тарифа — в израз на нашата благодарност за изключителните ви усилия в премахването на едурската тирания. Прочие, моят канцлер вече е започнал да урежда нещата от наша страна и ме уведомява, че дори според грубата му оценка количеството, което ще е нужно, за да удовлетвори нуждите ви, е значително. Ще ни отнеме приблизително четири седмици, за да съберем такъв обоз и, надяваме се, едва няколко мига, за да ни платите вие за него. Разбира се, Брис ще осигури продоволствието на своя ескорт, тъй че не е нужно да се безпокоите за това.

И млъкна, забелязал неволното издалото се стъписване на адюнктата.

— А, за ескорта ви. Да, моят брат настоява да ви придружи през съседните кралства. Защото виждате ли, изобщо не може да се разчита нито на Сафинанд, нито на Болкандо, че няма да нарушат съглашенията и да ви затрудняват при всеки удобен случай. Отчайващи съседи, макар че и ние бяхме такива за тях до неотдавна. Замислям обявяването на Кралски проект за строителството на най-високия плет на света, който да отдели завинаги съответните ни територии, с малко градинарска декорация за смекчаване на ефекта. Да, да, мила съпруго, знам, че се разбъбрих, и, да, смешно е!

— Ваше величество — заяви Тавори, — благодаря за предложението ви за ескорт, но ви уверявам, че не е необходим. Кралствата, през които възнамеряваме да минем, може да са коварни, но се съмнявам, че ще успеят да ни изненадат. — Тонът й беше твърд и макар да не можеше да я види, Лостара бе убедена, че погледът й е още по-твърд.

— Те са крадци — каза Брис Бедикт. — Обозът ви, адюнкта, ще е огромен — земите, към които тръгвате, са опустошени — вероятно дори самата Коланси няма да може да ви приеме.

— Извинете — каза Тавори. — Не помня да съм заявявала крайната цел на похода ни.

— Там няма почти нищо друго. — Брис сви рамене.

Адюнктата не отвърна нищо и атмосферата в залата отново стана напрегната.

— Преда Брис — наруши мълчанието кралят — ще ви съдейства в охраната на обоза, докато преминавате през две държави на джебчии.

Тавори все пак се поколеба.

— Ваше величество, нямаме намерение да въвличаме кралството ви във война в случай, че Сафинанд и Болкандо се опитат да нарушат съглашенията за преминаване.

— Самото ни присъствие ще гарантира да не предприемат нищо открито — отвърна Брис. — Моля разберете, адюнкта, ако не ви придружим и впоследствие се окажете въвлечени в жестока война без възможен път за отстъпление, то ние, от своя страна, няма да имаме никакъв избор, освен да тръгнем, за да ви избавим.

— Точно така — съгласи се кралят. — Тъй че приемете ескорта, адюнкта, или ще затая дъх, докато царствената ми физиономия не посинее.

Тавори сведе глава примирено.

— Оттеглям всичките си възражения, ваше величество. Благодаря ви за ескорта.

— Така вече е по-добре. Сега трябва да потърся уверения от своя персонал по три отделни проблема. Канцлер, удовлетворен ли сте по всички въпроси, свързани с осигуряването на силите на адюнктата?

— Да, ваше величество — отвърна Бъг.

— Чудесно. Кралски ковчежник, уверен ли сте, че малазанците разполагат с достатъчно средства за това начинание?

— Напълно, ваше величество — отвърна Бъг.

— Добре. Цеда, съгласен ли сте, че заминаването на малазанците ще ускори изцеряването на онова, което сполетя града?

— Съгласен, ваше величество — отвърна Бъг.

— Най-после единодушие! Колко приятно! А сега какво да правим?

Кралица Джанат стана.

— В трапезарията ни очаква храна и вино. Позволи ми да поканя гостите ни там.

И слезе от подиума.

— Скъпа съпруго, за тебе съм готов на всякакви отстъпки — каза Техол.

— Радвам се, че така драговолно приемате подобно бреме, съпруже.

— Аз също — отвърна той.