Нека слънцето сгрее деня.

Щом всички цветове побира светлината,

виж в този съюз чистота

безкомпромисна.

Тръгни по камък и по бремето на пръст

по гривите като на котки дебнещи

и нека свилата на вятъра се хлъзга

в извивката

на ясния ти взор.

И нека слънцето да сгрее този ден,

брониран против всякакво съмнение,

непоклатим и свят пред всяко мнение.

Цветът не заблуждава,

омарата не крие мисъл,

която да се вдигне на грамади сиви

към небето

и да сниши ръба на хоризонта,

където всяка стъпка е отмерена

при раждането на деня.

За слънчевата топлина ти пробуди се.

Видяло то е множество любови,

откраднало е всички цветове

от вечни обещания.

Прахта се съживява само

в златото на светлината.

Не дръж на нищо ново,

че новото дори е старо,

от бреме овехтяло.

И нека слънцето роди деня.

По този път вървял си и преди

сред хищници в тревите

и сред любовници на смърт,

в небето закръжили.

Пълчищата, препуснали в гонитба,

ездачите застанали на хребета.

Девици и ласкатели таят се

на бъдното в безукорната сянка,

дорде не се завърне всичко,

което е било изгубено.

Балада за ранената любов

Фишер

— Не е просто — каза той и се намръщи, докато се мъчеше да подреди мислите си. — Но в света… между хората тоест. Общество, култура, нация. Та, в света има нападащи и има отбраняващи. Повечето от нас имат в себе си елементи от двете, но в общия смисъл човек попада в единия лагер или в другия, според характера си.

Вятърът лъхна покрай изваяния камък. Курешките по тъмните му нащърбени повърхности бяха като избелели петна стара боя. Миризмата на зной се вдигаше от камъка, завихряше се и се отвяваше с всеки полъх на лекия ветрец. Но слънцето не отстъпваше в битката си и Риад Елеис беше благодарен за това.

Очите на Силхас Руин се бяха впили в нещо на северозапад, но изваяната скала затулваше гледката на Риад натам. Беше любопитен, но не непреодолимо. Просто зачака Силхас да продължи — знаеше колко му е трудно понякога на белокожия Тайст Андий да изкаже каквото му е на ума. Често всичко избликваше наведнъж в дълги, разумни, подробни разсъждения, които Риад изслушваше предимно в мълчание. Имаше толкова много да учи.

— Това не означава, че агресията е присъща само на тези, които са нападащите — продължи Силхас. — Ни най-малко всъщност. В моята дарба с меча например аз съм предимно защитник. Разчитам на точния избор на момента и на контраатака — възползвам се от склонността на нападателя да налита напред, от особеността в намерението му. Контраатаката е, разбира се, агресия сама по себе си. Разбираш ли разликата?

Риад кимна.

— Мисля, че да.

— Агресията приема много форми. Активна, пасивна, пряка, косвена. Внезапен удар или сдържана като обсада на волята. Често отказва да отказва да стои спокойно, а връхлита към теб от всички възможни страни. Ако една тактика се провали, опитва се друга и тъй нататък.

Риад каза с усмивка:

— Да. Достатъчно често съм играл с деца Имасс. Това, което описваш, го научава всяко дете, от ръцете на побойника или съперника.

— Чудесно. Разбира се, че си прав. Но не забравяй, че всичко това е присъщо не само за света на детството. Запазва се и процъфтява и в обществото на възрастните. Трябва да се разбере следното: нападащите нападат като форма на защита. В инстинктивната си реакция на заплаха, реална или въображаема. Може да е отчаяние или навик, или и двете, когато отчаянието се превърне в начин на живот. Зад нападението се крие крехка личност.

Замълча и Риад разбра, че иска да го подкани към размисъл над току-що казаните неща. Да размисли над самопреценката си може би. Беше ли нападащ, или беше отбраняващ се? Беше правил и двете и бе имало моменти, когато беше нападал, след като е трябвало да се отбранява, както и обратното. „Не знам кое от двете съм. Още не. Но мисля, че това поне знам: когато се чувствам заплашен, нападам.“

— Културите обикновено налагат надмощието на едното над другото, като средство, чрез което един индивид успява и напредва или обратното: не успява и пропада. Една култура, доминирана от нападатели — в която качествата на нападащия са предмет на възхищение и често пъти биват окуражавани открито — обикновено отглежда хора с дебела кожа, която все пак служи да защити изключително уязвима същност. Така раните кървят, но остават добре скрити под повърхността. Културите, насърчаващи защитата, произвеждат тънка кожа и склонност към бързо обиждане — което е само по себе си вид агресия, сигурен съм, че го разбираш. Културата на нападателите търси покорство и иска изражение на това покорство като доказателство за превъзходство над покорения. Културата на защитниците търси подчинение чрез съгласие, като наказва несъгласните и с това печели самодоволното превъзходство на наложеното мълчание, а от мълчанието — смирение.

Паузата, която последва, бе дълга и Риад беше доволен, че е така, защото Силхас му беше дал твърде много за размисъл. Имасс? „А, защитници, мисля. Да. Винаги има изключения, разбира се, но той каза, че би трябвало да има. Примери за едното и за другото, но като цяло… да, защитници.“ Помисли за съдбата на Онрак, за любовта му към Килава, за престъпленията, които му наложи тази любов. Той се е опълчил на съгласието. И е бил наказан.

По-трудно му беше да мисли за култура, доминирана от нападатели. Ледериите? Помисли за баща си, Удинаас. „Той защитава, когато е в себе си, но напада с насмешка, само че дори тогава не крие своята уязвимост.“

— Съществува ли трети начин да се живее, Силхас?

Воинът се усмихна.

— В дългия си живот, Риад, съм виждал много варианти — съчетания от поведение и отношение, и съм виждал хора, които се променят от едното към другото — когато опитът се окаже достатъчно вреден или когато вътрешно присъщата слабост на човека бъде разпозната, което да доведе до пълното й отхвърляне. Макар че, на свой ред, в другото съществуват други видове слабости и те често пъти се оказват фатални капани. Ние сме сложни същества, несъмнено. Ключът според мен е в това да оставаш верен на собствената си естетика, на това, което цениш, и да не отстъпваш на никого властта да бъде съдникът на твоите вкусове. Трябва също тъй да се научиш да изобретяваш стратегии за отбиване както на нападатели, така и на защитници. Да прилагаш агресия, но единствено в самозащита, този вид самозащита, която заявява на всички ненакърнимостта на твоята броня, на твоята самоувереност и утвърждава светостта на твоята самооценка. Нападай когато трябва, но не в арогантност. Защитавай, когато ценностите ти са застрашени, но никога с дивия плам на гнева. Срещу нападатели най-сигурната ти защита е хладното желязо. Срещу защитници често пъти най-добрата тактика е да прибереш оръжието в ножницата и да откажеш играта. Презрението запази за онези, които наистина са го заслужили, но гледай презрението, което си позволяваш, да не се усети като оръжие, а като броня срещу техните атаки. Най-сетне, бъди готов да обезоръжиш с усмивка, докато в същото време режеш дълбоко с думи.

— Пасивно.

— Един вид, да. По-скоро е въпрос на предупреждение към потенциалните противници. По същество им казваш: „Внимавай колко ще се доближиш. Не можеш да ме нараниш, но ако бъда притиснат достатъчно силно, аз ще те нараня.“ В някои неща не трябва никога да отстъпваш, но тези неща не са вечно непроменими или изрично неотменни. По-скоро твое е правото да ги решаваш и да ги преоформяш, ако сметнеш за благоразумно. Те са неуязвими за натиска на другите, но не и безразлични към техните аргументи. Претегляй и преценявай непрекъснато, и сам решавай кое е ценно и стойностно. Но когато усетиш, че другият е прекрачил границата, когато усетиш, че е под атака всъщност правото ти на самопреценка, тогава се стегни и дай твърд отпор.

Риад потърка поникналия по страните му мъх.

— Щяха ли тези твои думи да дойдат от устата на баща ми, ако си бях останал у дома?

— По негов начин, да. Удинаас е мъж с голяма сила…

— Но…

— С голяма сила, Риад. Той е достатъчно силен, за да застане открит, да открие всичко, което е уязвимо в него. Достатъчно смел е, за да те подкани да се доближиш още. Ако го нараниш, ще се оттегли, и тази пътека към него оттам насетне ще бъде завинаги запушена. Но той започва, като поднася себе си в дар. Това, което другият прави с дара му, определя бъдещето на конкретната връзка.

— А доверието?

Червените очи пробягаха към неговите и отново се извърнаха.

— Дълго време ги пазих — отрони той тихо. — Отбягвах ледерийските магове и войници. Всичко това не беше нужно.

— Баща ми знаеше.

— Вярвам, че Феар Сенгар също.

— Но никой от двамата не ти повярва.

— Напротив. Повярваха, че ще запазя решимостта си.

Този път Риад извърна очи.

— Тя наистина ли трябваше да умре?

— Тя никога не е била истинска жива, Риад. Беше дадена като потенциал. Погрижих се той да бъде реализиран. Зърната изпълнени ли са с надежда? Бихме могли да си помислим така. Но всъщност надеждата е на създателя на това зърно и на онези, които решат да го посадят.

— Тя все още беше дете в очите на всички.

— Азатът използва каквото намери.

— Жива ли е още тогава?

Силхас Руин сви рамене.

— Може би сега повече от всякога. Жива, но млада. И много уязвима.

— И тъй, сега — отрони Риад — баща ми жадува Азатът да оцелее и се надява също тъй решимостта ти да продължи. Но може би „надежда“ е погрешната дума. По-скоро е доверие.

— Ако е така, значи сам отговори на въпроса си.

„А моята решимост? Вярваш ли в нея, Силхас Руин?“

— Приближават се — каза Тайст Андий и стана от камъка, на който седеше. Помълча. — Бъди нащрек, Риад, тя е изключително трудна и не мога да предрека изхода от тези преговори.

— Как ще ме възприеме? — попита той и също стана.

— Това тепърва ще разберем.

Конят му беше стъпил върху някакъв особено гаден кактус. Торент се смъкна от седлото и изруга тихо. Заобиколи, вдигна копитото и започна да вади бодлите.

Олар Етил стоеше отстрани и гледаше.

Беше се оказало, че бягството от посивялата вещица не се получава, като просто препуснеш силно и я оставиш зад себе си. Непрекъснато се появяваше отново сред вихрушки прах, с неизменно ухиления череп, на който не му трябваше смях, за да подсили жилещата подигравка.

По дирите на тежките фургони той беше минал покрай още две драконови кули, и двете безжизнени и порутени като първата. Странна машинария се беше изсипала от пукнатините в камъка и лежеше разхвърляна на стотина крачки околовръст. Смачкани парчета броня и натрошени оръжия се въргаляха сред отломките, както и изсъхнали и посивели ивици люспеста кожа. Насилието, нанесено точно над тази кула, си оставаше, натрапчиво като горчив дим.

Торент изтръгна последния трън, хвана юздите и отведе коня няколко стъпки напред.

— Проклети бодливи топки — измърмори. — Отровни ли са?

— Не мисля — отвърна Олар Етил. — Просто са си бодливи. Тукашните бедерини отдавна са се научили да не ги настъпват.

— Няма никакви тукашни бедерини — сопна се Торент. — Това са Пустинните земи и с право са наречени така.

— Някога, много отдавна, воине, духовете на пръстта и вятъра процъфтяваха тук.

— И какво стана след това?

Тя сви рамене и костите изпукаха.

— Когато е лесно да се храниш, затлъстяваш.

„Какво означава това, мамицата му?“ Погледна към кулата.

— Ще продължим на… — Някакво движение в небето привлече вниманието му: две огромни фигури се издигнаха от гигантската изваяна глава на каменния дракон. — Духове на бездната!

Двойка дракони — истински. Левият беше с цвета на кост, очите му грееха яркочервени, и макар да беше по-едър от спътника си, беше по-мършав, може би по-стар. Другият дракон беше изумително бял и потъмняваше до златисто по раменете и назъбения гръб. С плясък на криле драконите се спуснаха в плавен кръг точно на пътя им, по средата между тях и кулата.

Торент погледна Олар Етил. Стоеше замръзнала като статуя. „Мислех, че знаеш всичко, вещице, а май и ти си мислеше същото. Виж се сега, като заек под погледа на котка.“

Погледна отново напред и в този момент двата дракона затрептяха, след това се размиха като миражи. Миг по-късно на мястото на гигантските същества стояха двама мъже. Никой от двамата не помръдваше.

Макар и отдалече, Торент забеляза, че драконите съвършено бяха изразили същината на двамата. Този отляво беше висок, мършав, с кожа с цвета на избеляла кост. Другият беше още съвсем млад, със стегнати мускули, но почти на ръста на спътника си. Свободно падащата му коса беше златиста и бронзова, кожата му — обгоряла от слънцето. И стоеше с лекотата на невинността.

Без да каже нищо, Олар Етил тръгна към тях и в очите на Торент изведнъж се смали, суровата примитивност на фигурата й изглеждаше тромава и груба. Люспестата кожа на наметалото й вече изглеждаше някак повехнала.

Той дръпна подплашения кон за юздата и я последва. Нямаше как да избяга от тези воини, ако му желаеха злото. След като Олар Етил бе готова смело да посрещне появата им, и той щеше да последва примера й. „Но днес видях истинска сила. А сега ще я погледна и в очите.“

„Отдалечих се много от селото си. Малкият свят на моя народ все повече се смалява.“

Когато се приближи, се изненада, че двата меча на колана на мършавия, по-стария, са ледерийска изработка. „Синя стомана. Помня, че видях нож веднъж, купен и в ръцете на вожда, и как запя, когато удари.“ По-младият носеше оръжия от люспест камък. Беше облечен в странни груби кожи.

— Не си добре дошъл, Силхас — каза Олар Етил и след това изпъна костелив пръст към младия. — И този, който така се подиграва с моя народ. Този свят не е негов. Силхас Руин, да не си спазарил отварянето на Портата към Старвалд Демелайн?

— Той е син на Менандори — отвърна белокожият воин. — Знаеш каква е цената за такава сделка, Олар Етил. Мислиш ли, че съм готов да я платя?

— Не знам какво си готов да направиш, Силхас. Никога не съм знаела.

— Името му е Риад Елеис и е под моя закрила.

— Твърде високо мнение имаш за себе си, ако си мислиш, че му трябва закрилата ти — изсумтя тя. — Не. — Кривна глава. — Виждам истината. Държиш го близо до себе си, за да го контролираш. Но след като е чедо на Менандори, ще се провалиш. Силхас Руин, ти изобщо не се учиш. Кръвта на Елейнт никога не може да тече близо до своя. Ще има измяна. Винаги има измяна. Защо тя има сто глави? За подигравка над един невъзможен мир. — Кимна към Риад Елеис. — Той ще удари първи, ако може. Когато разбере, че го превъзхождаш, ще се опита да те убие.

Младият златокос воин остана сякаш незасегнат от предупреждението й.

— Той няма да разбере такова нещо, гадателко на кости.

Тя се сепна и изсъска:

— Смело твърдение. Как можеш да си толкова сигурен?

— Защото — отвърна Риад — вече го разбрах.

Изведнъж всичко се промени. Торент видя как Силхас Руин се отдръпна от спътника си и как ръцете му крадешком посегнаха към дръжките на мечовете.

Олар Етил се изкиска.

— Гадателко на кости — каза Риад и добави към титлата лек поклон, — зная името ти. Зная, че ти си създателката на Ритуала на Телланн. Че без теб цялата воля на Имасс нямаше да е постигнала нищо. Гласът е бил твоят. Ти си взела един народ и си откраднала от тях самата смърт.

— Живял си сред Т’лан Имасс?

Той поклати глава.

— Имасс. Но познавам един, който беше някога Т’лан Имасс. Онрак Прекършения. И познавам жена му, Килава.

— Килава, онази мила кучка. Негова жена ли е вече? Тя за малко не ме унищожи. Добре ли е? Кажи й, че й прощавам. И кажи на Онрак Прекършения от Логрос, че няма да го върна. Животът вече си е негов, сега и завинаги.

— Добре е, че го каза — отвърна Риад. — Защото се бях заклел да не пострадат.

— Риад Елеис, избрах: не съм твой враг и се радвай за това. Ако бях избрала друго, тази твоя дръзка клетва щеше да те е убила.

Той сви рамене.

— Може би между двама ни ти ще надвиеш. Но срещу мен и Килава изходът би могъл да се окаже противоположен.

— Тя близо ли е? Не! Не усещам нищо!

— Тя е най-старата истинска гадателка на кости от всички, Олар Етил. Другите престанаха да растат, след като се отдадоха на Ритуала. А виж и себе си — и за теб е в сила същото. Ти си само онова, което си била някога, и нищо повече. Ако Килава пожелае да остане незасечена, така ще бъде. Ти не владееш този свят, Олар Етил. Отстъпила си тази привилегия отдавна, със своя собствен Ритуал.

Олар Етил се обърна ядосано към Силхас Руин.

— Виждаш ли какво си взел под сянката си? Глупак! Сега най-добре ме помоли за съюз — бързо!

Но Силхас Руин отдръпна ръцете си от оръжията.

— Възможно е да съм го държал близо до себе си по причините, които казваш, Олар Етил, но има и други причини — те се оказват много по-неумолими, колкото повече опознавам този син на Менандори. Ако той наистина ме е надминал, ще му отстъпя първенството между двама ни. Колкото до съюз с теб, честно казано, по-скоро бих преспал с енкар’ал.

Торент се изсмя, колкото за да освободи напрежението и страха, които се усилваха в него, толкова и от представата как този воин преспива с нещо с толкова грозно име като енкар’ал. Звукът за съжаление привлече вниманието на всички.

Риад се обърна към него.

— Воине, задължен ли си на тази гадателка на кости?

Той се намръщи.

— Не бях помислял за това. Вероятно, но не знам каква е монетата, нито стойността й. Аз съм Торент от Оул, но оулите вече ги няма. Вместо това общувам с кокали.

Младият се усмихна, сякаш отговорът неочаквано му допадна.

— Торент от Оул — каза Силхас. — Скърбя за кончината на твоя народ. Паметта за тях сега е в теб. Цени я, но не й позволявай да те унищожи.

— Интересна разлика — отвърна след миг размисъл Торент. — Но съм извън тези неща, защото вече ценя унищожението. Желая да убия убийците си. Желая да отнема живота на онези, които отнеха моя. — Кимна към Олар Етил. — Може би това е монетата между мен и тази немряща вещица.

Скръб помрачи лицето на Руин, но той замълча.

Усмивката на Риад се беше стопила.

— Огледай се тогава, воине. Това е домът, който би направил за своите врагове и за себе си. Харесва ли ти?

— Мисля, че да, Риад Елеис.

Неодобрението и разочарованието на младия мъж от този отговор бяха съвсем явни.

Последва кратко мълчание, след това Олар Етил проговори:

— Дебнал си ни в тази засада, Силхас Руин. Бяха ли думите, които разменихме, всичко, което търсеше, или има още нещо?

— Любопитството ми е задоволено — отвърна Силхас на гадателката на кости. — Но ще ти дам това, като жест, ако искаш, като доказателство, че не желая вражда помежду ни. Два немрящи дракона те търсят. Познавам ги от стари времена. Ще се кланят и раболепничат, и ще се кълнат във вярност. Но в сърцата си са зли.

Олар Етил подуши във въздуха.

— Стори ми се, че усетих… нещо. По пътя ни. Казваш, че ги познаваш, докато аз — не. Намирам го за странно, предвид света, който бе някога общ за двама ни.

— Откогато елейнтите бяха освободени, за да изригнат през Портата и да потърсят нови селения, в които да властват сред разбитите останки на Куралд Емурлан. — Помълча и добави: — Моята среща с тях бе кратка, но жарка. Те са истински чеда на Тиам.

— И все пак пътуват заедно. Защо никой от тях не е предал другия?

— Вярвам, че са близнаци, Олар Етил, излюпени от едно яйце. От всички Елейнт по време на Войните на Сянката те стигнаха най-близо до победа. Това бе последният път, когато стоях до своя брат, последният път, когато той пазеше моя фланг, а аз — неговия. За малко, тогава… — Гласът му заглъхна. — Бяхме щастливи.

Макар Торент да не знаеше нищо за тези Войни на Сянката, нито за другите играчи, участвали в тях, не можеше да не долови скръбта в гласа на Руин и тя го порази дълбоко. „Шибани съжаления. Всички ги имаме, нали? Живей достатъчно дълго и може би само те ни остават, единственото, което пазим живо в умовете си. Духове на бездната, каква ужасна мисъл!“

Но в торбата кокали на Олар Етил нямаше място за сантименталност. Тя се изсмя грубо.

— Щастливи да носите смърт! О, всички вие бяхте такива праведни глупаци по онова време! А сега от теб и братята ти си останал само ти, като трън, който никой не може да извади! Кажи ми за каква велика кауза си се венчал този път, Силхас Руин. Кажи ми за всички достойни за съжаление, но необходими смърти, които трябва да укрепят зловещия ти път! Не си мисли, че няма да те приветствам — нито този смъртен до мен, ако думите му се приемат за верни. Добре си дошъл да сееш хаос, Силхас Руин! Ти и това порочно дете-огън до тебе, и Килава също!

Силхас се намръщи.

— Кажи какво криеш, гадателко на кости.

— Жест за жест, тъй ли? Добре. Ерастас е призовал Древните. Секул Лат, Килмандарос, Маел — а сега и Драконъс — да! Когато се криете толкова добре, отстъпвате досега си до този тръпнещ свят — ставате слепи. Брат ти е мъртъв, Силхас Руин. Драгнипур е прекършен. Драконъс се вихри на воля в този свят, с Тъмата в ръцете му — а какво вижда старата му любовница сега, когато изведнъж отново извръща очи към нас, Силхас? Усети ли вече допира й на челото си? Мислех, че не си. Тя скърби за сина, когото ценеше най-много, мисля. У когото черните пламъци на любовта й горяха най-ярко. Тя пази най-силната си злоба и презрение за…

Опакото на ръката на Торент я шибна през лицето толкова силно, че тя отхвърча и се свлече на земята с тракане на кокали. Той надвисна над нея и чак сега осъзна, че е извадил меча си.

— Злоба ли, вещице? Е, би могла да я познаеш по-добре от всеки друг. Сега си затвори костеливото чене и го дръж затворено.

Черните й хлътнали очи се впиха в неговите като нокти, но той не трепна. „Унищожение ли? Само избягването му ме плаши, мършава вещице.“ Отдръпна се и хвърли поглед към Силхас.

Изглеждаше толкова наранен, че беше чудо, че все още стои на крака. Беше се обгърнал с ръце, присвит и посърнал. Потеклото от очите му оставяше пурпурни дири по хлътналите му страни. Риад, с опустошено от скръб лице, пристъпи към приятеля си, а след това рязко се обърна и тръгна към Олар Етил.

Торент се изпречи на пътя му.

— Не. Не е сега моментът. Утеши приятеля си, Риад. Аз ще я отведа оттук.

Младият мъж трепереше, очите му грееха нажежени от ярост.

— Тя няма да…

— Да ме послуша? Ще. Риад, нападките свършиха…

Той се сепна.

— Нападките. — После кимна. — Да, разбирам. Да.

Кимна отново, а след това се обърна, готов да предложи младежката си сила на изведнъж прекършилия се старец.

„А с това вече превъзхожда и първенството вече е негово. Толкова просто.“ Торент прибра меча в ножницата и се метна на коня си. Хвана юздите, хвърли един последен изпепеляващ поглед към Олар Етил — тя още не беше помръднала — и смуши коня.

По дирята на фургона, на югоизток. Не погледна повече назад, но след малко видя от близкия хълм да се вдига вихрушка прах. Тя беше с него. „Виждам те, вмирисана гнилоч, но дали ще признаеш изобщо, че може би току-що ти спасих жалката торба кокали?“

„Не мисля.“

Слънцето обля със златно жестоко разбитата фасада на каменната кула. Една фигура от злато и бронз стоеше над друга, коленичила и присвита, с ръце на лицето.

Никой от двамата не помръдна дълго след като слънцето залезе и тъмнината завладя небето.

Имаше някога един старец сред баргастите. Беше изкуфял и често навличаше на раменете си опърпана вълча козина и ходеше на четири крака, сякаш най-сетне намерил истинската си същност. Звяр, лишен от дар слово, можеше само да ръмжи и да вие, втурваше се сред лагерните псета и ги гонеше, докато всяко объркано и присвито от страх животно не му се подчини. Опитваше се да прави и други неща, но за Сеток дори споменът за тях бе твърде болезнен и жалък, за да го съживява.

Гигантският степен вълк Баалджаг й напомняше за този старец. Проскубана изгнила кожа, на места провиснала разкъсана на ивици. Неизменно оголени грамадни зъби с цвета на дъб, все едно целият свят заслужава вечната му ненавист. Черните хлътнали очни ями на съществото я измъчваха, сякаш й говореха в красноречиво мълчание: „Аз съм смърт — казваха й. — Аз съм твоята съдба и съдбата на всички живи същества. Аз съм това, което остава. Прогонен от света, оставям ти само това.“

Чудеше се какво ли е сполетяло онзи старец, за да го накара да иска да е вълк. Що за рана, поразила ума му, го бе накарала да загуби целия усет за истинската си същност? И защо нямаше никакво връщане назад, никакво намиране на тази изгубена същност? Умът таеше твърде много тайни. Мозъкът беше торба с истини и тяхната сила, скрита там вътре, бе абсолютна. Изкривиш ли една такава истина в лъжа, и човекът се е превърнал във вълк. Плътта и костите му могат само да го последват, да се напрягат, за да се преобразят. Два крака на четири, човешки зъби във вълчи: нов облик и ново предназначение, които да утвърдят лъжата.

Но не беше задължително такива лъжи да са толкова явни като с онзи старец, нали? Същността ти можеше да се загуби по по-деликатни начини, нали? „Днес съм тази личност. Утре съм друга. Виждаш ли истините за мен? Нито една не е вързана. Не съм обвързана с нито една отделна своя същност, а се разгръщам в множество същности. Прави ли ме това болна? Прекършена?“

„Това ли е причината да не мога да намеря мир?“

Близначките крачеха на пет крачки пред нея. Бяха едно, разцепено на две. Кръгли личица с остри очи, надничащи в огледалото, където не може да се скрие нищо. Истините могат да се огъват, но не и да се изкривяват.

„Последвах доброволно Ток Анастер, макар да негодувах за това. Имам си своята пристрастеност и тя се нарича неудовлетворение. Всеки път, щом се върне, всички плащат. Кафал, аз те разочаровах. Изплаках провала си във вярата — принудих те да избягаш от мен. Къде си сега, мой жрецо с кроткия поглед?“

Мъртвите очи на Баалджаг непрекъснато се впиваха в нея. А тя едва се тътреше зад близначките. Мускулите на ръцете й горяха от тежестта на момчето. Щеше да се наложи отново да го остави да върви само, а това щеше да забави скоростта им до пълзене. Всички бяха гладни — дори един немрящ вълк не можеше да намери кой знае какво за лов тук. Изсъхналите треви на степта отдавна бяха останали зад тях. Пръстта бе отстъпила на камъни и спечена глина. Тук-там в земята се бяха вкопчили трънливи храсти, най-вече стърчаха от гнезда кактуси. Изсъхнали водни корита оголваха парчета плавей, повечето не по-големи от костите на ръцете й. Но от време на време се натъкваха на нещо много по-голямо, дълго и дебело като крак, и макар да не можеше да е сигурна, струваше й се, че по парчетата има следи от обработка. Пробити дупки, големи колкото да пъхнеш палеца си в тях — макар че това можеше да ти спечели ухапване от паяк или ужилване от скорпион, — и смътните люспести белези от ударите на тесла. Но никой от тези древни потоци не можеше да е бил достъпен за лодка, нито дори кану, да не говорим за сал. Изобщо не можеше да си ги обясни.

На хоризонта на север се виждаха смътни подобия на каменни кули, като проядени планини. Безпокояха я все едно, че я предупреждаваха за нещо. „Ти си в земя, която не ти дава нищо. Ще те погълне и гладът й е ненаситен.“

Бяха направили ужасна грешка. Не, тя я беше направила. „Той ни водеше на изток, тъй че ще тръгнем на изток. Защо ни водеше в тази посока? Стейви, нямам представа.“

„Но ето една истина, която намерих в себе си. Цялото онова неудовлетворение. Не е към Ток. Вече не. То е с мен. Неспособността ми да намеря мир, да му се доверя, щом го намеря, и да се опра на него.“

„Тази пристрастеност се самоподхранва. Може би е неизлечима.“

Още едно изровено дере напред — не… Сеток присви очи. Следи от колелета и от конски копита. Диря. Близначките бяха видели същото, защото изведнъж затичаха напред, спряха и я заоглеждаха. Не чу думите им, но и двете се обърнаха, щом се приближи, и тя видя на лицата им усилваща се решимост.

Сторий посочи.

— Върви натам. Върви натам, Сеток.

— Значи и ние — добави Стейви.

Югоизток, но напред завиваше, видя тя. „Изток. Какво има там? Какво се очаква да намерим?“

— Балабалабалабала — извика момчето и силният му глас до ухото й я стресна.

Баалджаг притича и задуши дирята. „Сигурно е само инстинкт. Дори носът му не работи на проклетото същество… нали? А може би надушва други неща. Живот или нещо друго.“

Близначетата тръгнаха по дирята и грамадният звяр ги последва. Момченцето се заизвива в ръцете й и тя го пусна долу. То затича след сестрите си.

„Голяма водачка съм, няма що.“

На завоя видя следи от хлъзгане — колелата на фургона бяха поднесли и задрали в земята. Тук конските копита се бяха вдълбали по-дълбоко. Но не можа да види препятствие, наложило тази маневра. Пътят напред продължаваше прав около стотина крачки, след което отново свърна на юг, за да извие след това отново на изток, а после — на североизток.

— Те не управляват — изсумтя Сеток. — Тръгнали са накъдето ги теглят конете. Това е безсмислено…

Стейви се обърна и викна:

— Не ни интересува накъде отиват! Все едно е!

— Но как могат да ни помогнат, като не могат да помогнат на себе си? — попита Сеток.

— Какво му е различното?

„Проклетото зло хлапе е право.“

— Погледнете дирите — карали са безумно бързо. Как очаквате изобщо да ги настигнем?

— Защото конете се уморяват.

Тръгнаха отново по безцелната диря, с цел. „Точно като отрастването.“

Камъните хрущяха под краката им, усилващият се зной караше храстите да пукат. Бяха обезводнени. Сеток усещаше месото на гущерите, които бяха изяли тази сутрин, сухо и горчиво в стомаха си. Нямаше нито един облак в небето, за да им предложи поне миг отдих. Не можеше да си спомни кога за последен път беше видяла птица.

Мина пладне и следобедът се проточи апатичен като пустошта, проснала се във всички посоки. Дирята най-сетне се беше изпънала право на изток. Дори близначките бяха забавили крачка. Сенките им се бяха завъртели и се издължаваха. Изведнъж Сторий извика нещо и посочи.

Самотен кон. На двеста крачки южно от дирята. Останки от сбруя висяха от главата му. Стоеше на слабите си крака, душеше безжизнената земя и абаносовите му хълбоци бяха побелели от засъхнала пяна.

Сеток се поколеба, после каза:

— Задръжте Баалджаг тук. Искам да видя дали ще мога да го хвана.

Този път поне близначките не възразиха.

Животното беше с извърната глава, но усети някакъв шум или миризма, докато Сеток беше все още на сто крачки от него, и се извърна да я погледне. Очите му бяха странни, забеляза тя — сякаш бяха потънали в нещо едновременно мъртвешки бледо и тъмно. Но поне не побягна.

„Призрачни вълци, стойте далече от мен. Това животно ни трябва.“

Започна да се приближава предпазливо.

Конят я наблюдаваше. Беше ял кактус, видя тя, в муцуната му се бяха забили десетки бодли и капеше кръв.

„Гладен е. Изнемощял от глад.“ Заговори му с тих, утешителен тон:

— Откога си тук, приятелю? Съвсем самичък, спътниците ти ги няма. Приемаш ли компанията ни? Сигурен съм, че ти харесва. Колкото до тези бодли, ще направим нещо за това. Обещавам ти.

А след това се оказа достатъчно близо, за да се пресегне и да го докосне. Но очите му я спряха. Не бяха на кон. Изглеждаха… демонски.

„Ял е кактус — но колко?“ Погледна към земята. „О, духове на бездната! Ако всичко това сега е в стомаха ти, изпаднал си в голяма беда.“ Личеше ли му, че го боли? Откъде можеше да разбере? Явно беше уморен, да, но дишаше ритмично и дълбоко и потрепваше любопитно с уши, сякаш и той на свой ред я оглеждаше. Най-после Сеток бавно протегна лявата си ръка, хвана протритите кожени ремъци и ги нави около китката си. Животното вдигна глава, сякаш се канеше да я бутне с наранената си муцуна. Сеток предпазливо хвана с пръсти един бодил. Дръпна рязко. Конят трепна и нищо повече. Тя въздъхна и започна да ги вади.

Ако оближеше кръвта от бодлите? Какво щеше да си помисли животното за това? Реши да не опитва. „О, но колко ужасно ми се иска да оближа кръвта. Устата ми копнее за този вкус. Надушвам топлия й живец.“

„Старче, дай ми вълчата си кожа.“

Махна и последния трън и опря длан на изпъкналото чело.

— По-добре ли е? Надявам се, приятел.

— Милост — чу се тънък глас с акцента на търговската реч. — Забравил бях за това.

Сеток заобиколи коня и видя проснат в небрежна поза върху коравата земя труп. За миг затаи дъх.

— Ток?

— Кой? Не. Но го видях веднъж. Странни очи.

— Нищо мъртво ли не заобикаля това място? — попита намръщено Сеток. Страхът й отстъпваше място на гнева.

— Не знам, но можеш ли изобщо да си представиш страданието, което изпитват хора като мен, когато срещнат такива като теб? Млада, жизнена, с толкова ясни и блеснали очи. Караш ме да се чувствам окаяник.

Сеток обърна коня.

— Чакай! Помогни ми да стана — закачил съм се за нещо. Нищо против нямам да съм окаяник, стига да има с кого да си говоря. Да си окаяник без никой, с когото да си говориш, е много по-лошо.

„Нима?“ Сеток се приближи. Огледа трупа.

— Набучил си се на някакъв кол.

— Кол? Спица имаш предвид. Това го обяснява.

— Нима?

— Е, не. Нещата се объркаха. Мисля, че лежа на парче от колелото, а другата част на спицата е забита дълбоко в земята. Така става, като вдигнеш една карета високо и после я пуснеш долу. Чудя се дали конете имат много памет. Сигурно не, иначе този щеше все още да бяга. Е, красиво дете, ще ми помогнеш ли?

Тя се пресегна.

— Хайде, хвани се за ръката ми — това поне ще можеш ли? Добре, сега се дръж здраво, докато се опитам да те измъкна.

Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. „Кожа и кости не тежат много, нали?“

— Името ми е Картографа — каза трупът, докато се опитваше безуспешно да изтупа прахта от дрипите си.

— Сеток.

— Много се радвам, че се запознахме.

— Мислех, че те накарах да се чувстваш нещастен.

— Зарадван в нещастието.

— Ще си съвсем на място — изсумтя тя. — Ела с мен.

— Чудесно. Къде отиваме?

— Вървим след каретата ви. Кажи ми, всички ли в нея са мъртви като тебе?

Картографа като че ли помисли над въпроса, след което каза:

— Вероятно. Но хайде да го разберем, а?

Децата на Онос Т’уулан и Хетан като че ли не се впечатлиха от появата на още един оживял труп. Когато видя Баалджаг, Картографа спря и се втренчи в него, но не каза нищо.

Сеток яхна коня и намести момченцето пред себе си.

Близначките закрачиха отново по дирята. Баалджаг вървеше до тях.

— Знаеш ли, че мъртвите продължават да сънуват? — каза Картографа, докато се тътреше до коня.

— Не — отвърна Сеток. — Не знаех.

— Понякога сънувам, че едно куче ще ме намери.

— Куче?

— Да. Голямо като това.

— Е, изглежда, сънят ти се сбъдна.

— Надявам се да не е.

— Защо?

— Защото в съня ми кучето ме погребва.

Тя си помисли отново за Баалджаг, как беше изпълзял от земята, и се усмихна.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това. Не и с това куче, Картографе.

— Дано да си права. Имам един въпрос обаче.

Тя въздъхна. „Труп, който не млъква.“

— Казвай.

— Къде сме?

— В Пустинните земи.

— А, това го обяснява тогава.

— Какво обяснява?

— Ами, цялата тази… пустинност.

— Чувал ли си изобщо за Пустинните земи, Картографе?

— Не.

— Тогава нека аз да те попитам нещо. Откъде дойде вашата карета и как така дори не знаеш за земята, през която пътувате?

— Предвид името ми, наистина е жалко, че знам толкова малко. Разбира се, тази земя някога е била затворено море, но човек би могъл да каже това за безброй пресъхнали басейни на много континенти. Тъй че едва ли минава за чудесно потвърждение за професията ми. Уви, откакто умрях, бях принуден коренно да преоценя всичките си най-ценни представи.

— Ще отговориш ли изобщо на въпроса ми?

— Пристигането ни беше внезапно, но майстор Квел прецени, че е благоприятно. Клиентът изрази задоволство и всъщност немалко изумление. Далеч по-добре в тази окаяна земя, отколкото селението в един прокълнат меч. Едва ли бих оспорил това, нали? Като знаем какви са картите и прочие. Естествено, беше неизбежно да изоставим охраната. А, виж напред. Обилно доказателство за това.

Самата диря като че ли изчезна на протежение от петнайсет-двайсет крачки. След тях имаше разпръснати отломки, включително полуос.

Изгубен кон и изгубено колело зад тях, полуос тук — как изобщо бе успяло онова нещо да продължи да върви? „И какво е правело в онази празнина? Летяло ли е?“

— Духове на бездната, Картографе…

От гърба на коня успя да види нещо напред. Дневната светлина гаснеше, но все пак…

— Виждам я.

Още две отсечки без дири, а когато отново се появиха, наоколо лежаха разпръснати всевъзможни части от огромен впряг. Видя голямо парче боядисано дърво, вероятно от покрива, с големи жлебове, врязани в него, сякаш нечия огромна ръка беше драла каретата на късове. Малко по-нататък лежеше кривната на една страна самата карета или онова, което бе останало от нея. От двете страни лежаха подути тела на мъртви коне.

— Картографе…

— Удари ни от небето — отвърна трупът. — Дракон ли беше? Със сигурност не. Енкар’ал? Кой енкар’ал би могъл толкова дръзко да вдигне от земята цяла карета с всичките й коне? Не, не може да е енкар’ал. Имай предвид, бях свидетел само на първото нападение — кажи ми, Сеток, виждаш ли някого?

— Още не — отвърна тя. — Стейви! Сторий! Стойте там. — Вдигна момчето и го смъкна на земята. — Ще препусна напред. Знам, че се стъмва, но наблюдавайте небето — има нещо там горе.

„Някъде. Дано да не е близо.“

Конят под нея беше уплашен, не искаше да се доближи до впряга, но тя го подкара насила.

Събратята му бяха разкъсани, с натрошени кокали, липсваха късове плът. Навсякъде се виждаха същите тънки, но дълбоки ивици. Нокти. Огромни и убийствено остри.

После намери първия труп на човек. Беше увил юздите около китките си и двете му ръце бяха ужасно изкълчени, почти изтръгнати от раменете. Нещо беше посякло през главата му диагонално — отгоре, прецени тя, през металния шлем, през носа и под челюстта — и го бе оставило с половин лице. Малко зад него имаше друг мъж, обезглавен — не видя главата му наблизо.

Спря коня на няколко крачки от унищожения впряг. Каретата беше огромна, с шест колела, сигурно тежеше колкото юрта на клан с цялото семейство, натикано вътре. Нападателят систематично я беше разбивал от едната страна, сякаш беше напирал да проникне вътре. Кръв бе зацапала зейналата дупка, която беше оставил.

Сеток се изкатери и надникна вътре. Никой. Но на едната страна, която сега беше подът, имаше някаква купчина, лъщеше влажна в полутъмното. Тя изчака, докато очите й се пригодят. След това се отдръпна с отвращение. Вътрешности. Пътник, изкормен вътре. Къде беше останалото от нещастната жертва? Качи се на фургона и огледа наоколо.

Ето там. Половината от него. Горната половина.

А след това видя дири. Земята беше надраскана от тътрещи се крака, три или четири дири, които се сливаха в по-широка, водеща на изток. „Оцелели. Но трябва да са бягали, иначе щяха да направят нещо повече за мъртвите си. Все пак няколко са успели… за известно време поне.“

Слезе от каретата и яхна коня.

— Съжалявам, приятелю, но ти май си последният. — Обърна го и препусна към другите.

— Колко са телата? — попита я Картографа.

— Три със сигурност. Навън водят следи.

— Три?

— Толкова видях. Две на земята, едно в каретата — или по-скоро парчета от него, останали в каретата.

— Човек? Човек в каретата?

— Да.

— Олеле. Това вече наистина е лошо.

Отидоха при отломките. Картографа заставаше до всяка жертва, поклащаше глава и промърморваше нещо, може би молитва — Сеток не беше толкова близо, че да чуе думите му.

— Изпаднал съм във вътрешно противоречие — заговори той, когато се върна при нея. — От една страна, съжалявам, че не бях тук, за да видя ужасния сблъсък, да видя Смъртния меч на Трейк наистина съживен. Да видя гнева на трелл, кипнал от дълбините на душата му. От друга страна, да видя грозната смърт на хора, които бях опознал като приятели, щеше да е ужасно. Колкото и да ми е тъжно да го кажа, има моменти, когато получаването на това, което си искал, носи само объркване. Още по-лошо е, когато просто не знаеш какво искаш. Човек би си помислил, че смъртта ще премахне такива терзания. Де да можеше.

— По тази диря има кръв — каза Сеток.

— Де да можеше да ме изненада. Все пак трябва да са успели с отвличането на демона, което само по себе си е изключителен подвиг.

— Преди колко време се е случило всичко това?

— Не много отдавна. Лежах на земята от сутринта. Предполагам, че ще ги намерим по…

— Вече ги намерихме — прекъсна го тя. — Вдигнали са бивак.

В полумрака напред вече виждаше смътния блясък на огън, а ето, че около него се заизправяха фигури, обърнаха се и се загледаха към тях. Слънцето почти бе залязло зад Сеток и спътниците й, тъй че тя знаеше, че странниците не виждат нещо повече от силуети. Вдигна ръка за поздрав и подкара коня напред.

Две от фигурите бяха внушителни: единият широк и див, кожата му с цвета на тъмен махагон, черната му сплетена коса провиснала на мазни плитки. Държеше боздуган. Другият беше по-висок, кожата му татуирана на тигрови шарки, а когато Сеток се приближи, видя котешките черти на лицето му, включително кехлибарените очи, разцепени от вертикални зеници. Двата меча с тежки остриета в ръцете му подхождаха на зловещите шарки по кожата му.

Имаше още трима, две жени и един висок млад мъж с конска челюст, дълговрат, със зацапана с кръв коса. Високото му чело беше намръщено, изпъкнало над тъмните гневни очи. Стоеше малко встрани от останалите.

Погледът на Сеток се върна на двете жени. И двете ниски и пълнички, и двете не много по-големи от самата нея. Но очите им изглеждаха състарени: тъжни и изпълнени с потрес.

Други двама оцелели лежаха до огъня, заспали или в несвяст.

Дивият мъж заговори пръв — обърна се към Картографа на непознат за Сеток език. Немрящият му отвърна на същата реч, а след това се обърна към Сеток.

— Маппо Рънт ви посреща с предупреждение. Тях ги преследват.

— Знам — отвърна тя. — Картографе, ти, изглежда, имаш дарба с езиците…

— Дар на Гуглата, заради задачите, които ми възложи. Маппо се обръща към мен на диалект на дару, търговско наречие. Прави го, за да могат спътниците му да разбират думите му, тъй като са дженабакъзци, а той не е.

— Какъв е тогава?

— Трелл, Сеток…

— А онзи с шарките — що за същество е той?

— Смъртният меч на Трейк…

— Какво значи това?

— А. Трейк е Тигърът на Лятото, чужд бог. Грънтъл е избраното смъртно оръжие на бога.

Онзи, когото Картографа нарече Грънтъл, заговори — зловещите му очи се бяха впили в Сеток. Тя забеляза, че не е прибрал мечовете си, докато треллът бе отпуснал боздугана.

— Сеток — рече Картографа, след като Грънтъл най-сетне приключи, — Смъртният меч те назовава дестраянт на Фандърей и Тогг, Вълците на Зимата. В известен смисъл двамата сте си близки. Слуги на войната. При все това, въпреки че Трейк може би гледа на твоите Богиня и Бог като на смъртни врагове, Грънтъл не те приема така. Всъщност той казва, че не уважава своя бог, нито е доволен от това свое… ъъ, нарича го проклятие. Ето защо си добре дошла и не бива да се страхуваш от него. Съответно — добави Картографа, — ако искаш насилие, той ще се подчини на желанието ти.

Сърцето й заби по-силно. Устата й изведнъж пресъхна. „Дестраянт. Не чух ли тази дума преди? Не ме ли нарече Ток така? Или беше някой друг?“

— Не искам насилие — заяви тя.

Когато Картографа предаде отговора й, Грънтъл погледна към застаналия между близначките немрящ вълк — настръхналият гръб на Баалджаг не можеше да се сбърка с нищо — и за миг оголи впечатляващи тигрови зъби, преди да прибере оръжията си. А след това замръзна, понеже братчето на близначките затопурка напред, право към него.

— Клавклавклавклав!

Сеток видя как треллът се сепна, обърна се и огледа момчето, което вече стоеше пред Грънтъл, разперило ръце.

— Иска да го вдигне — каза Сеток.

— Сигурен съм, че Грънтъл разбира това — отвърна Картографа. — Изключително безстрашно дете. Думата, която търси, е имасска. Не мислех, че такива неща изобщо съществуват. Имасски деца, искам да кажа.

Грънтъл сграбчи момченцето и го вдигна високо, а то запищя от радост и изпълни нощния въздух със смях.

Сеток чу тихото ръмжене на Баалджаг и се обърна. Въпреки че немрящият звяр не беше помръднал, черните ями на очите му се бяха впили — доколкото можеше да се определи — в Смъртния меч и детето в ръцете му.

— Това, че са те убили веднъж, не ти ли стига? — попита тя гигантския вълк. — Палето няма нужда от помощ.

Близначките пристъпиха боязливо към Сеток и тя се смъкна от коня и ги успокои:

— Всичко е наред.

— Мама казваше, че котките са само зъби и нокти без мозъци — каза Сторий. Посочи Грънтъл. — Изглежда, сякаш майка му е спала с котка.

— Брат ви не го е страх.

— Твърде глупав е, за да се уплаши — рече Стейви.

— Тези тук са отбили небесен демон, но не са го убили, иначе щяхме да намерим трупа му. С тях ли ще сме в по-голяма безопасност, или без тях?

— Съжалявам, че Ток не е тук.

— И аз, Сторий.

— Къде отиват все пак? В Пустинните земи няма нищо.

Сеток сви рамене.

— И аз не знам. Но все ще разберем.

Двете жени се бяха навели над ранените. Високият млад мъж стоеше отстрани. Изглеждаше възбуден и Сеток попита Картографа:

— Какво му е на онзи?

— Казвали са ми, че е лошо да се гледа на Боул от Нередовните на Мот с презрение. Емби е ядосан и този яд бавно ще угасне. Брат му е жестоко ранен, почти смъртоносно всъщност.

— Грънтъл или Маппо обвинява за това?

— Едва ли. О, доколкото разбирам, двамата, които спомена, са се били мъжки срещу небесния демон — Смъртният меч определено е създаден за такива сблъсъци. Но нито Грънтъл, нито Маппо са успели да го прогонят. Боул презират такива неща като демони и прочие. И щом гневът им се събуди, се оказват гибелни срещу такива врагове. Прешъс Тимбъл го нарича треска. Но майстор Квел допускаше, че самите Боул са чеда на магия, може би объркано творение на Джагът. Би ли могло това да обясни особената ненавист, която Боул изпитват към Джагът? Вероятно. Все едно, Емби и Юла Боул са накарали демона да побегне. Но утайката от този гняв остава в Емби, което предполага, че той поддържа готовността си в случай, че демонът прояви глупостта да се върне.

Сеток изгледа мъжа с подновено любопитство и немалко неверие. „Какво му е направил, ухапал го е с конските си зъби?“

Картографа продължи:

— Ти спомена Ток. Всички тук го познавахме. Всъщност тъкмо Ток ни изведе от селението на Драгнипур. А колкото до Грънтъл, той веднъж се напил с Ток Анастер — трябва да е било преди самия Ток да го убият, предполага се.

Близначките слушаха всичко това и Сеток забеляза облекчението в очите им. „Още приятели на Ток. Добре ли е това, момичета?“ Май щеше да свърши работа.

— Катрографе, а какво е дестраянт?

— Ами… Дестраянт е човек, който е избран от всички смъртни да носи кожата на бог.

— К… кожата?

— Твърде поетично ли звучи? Чакай да помисля. Вгледай се в очите на хиляда жреци. Ако между тези хиляда има дестраянт, ще го намериш, него или нея. Истината е в очите им, защото като се вгледаш в тези очи, ще се окаже, че гледаш в очите на самия бог.

— Ток има вълче око.

— Защото е Глашатаят на Войната.

Титлата я смрази.

— Тогава защо и другото му око не е вълче?

— Човешко е, сигурен съм.

— Точно. Защо?

Картографа направи грешката да се почеше по темето, от което по ноктите му остана ивица сбръчкана кожа. Той тръсна ръка и парчето се отвя в тъмното.

— Ами, защото, предполагам, хората са истинските глашатаи на войната, не мислиш ли?

— Може би. — Но не беше толкова сигурна. — Ток ни водеше на изток. Ако той е Глашатаят на Войната, както казваш, тогава…

Картографа кимна.

— И аз така мисля, Сеток. Водил те е към място и време, където ще си необходима.

„Дестраянт на Вълците на Зимата. Боговете на войната.“ Погледна Баалджаг, застанал зад кръга светлина от огъня. Гибелно опасен, с вечно оголените огромни зъби и вечно празните очи.

„Кожата на войната.“

„И аз трябва да я нося.“

Погледът й се отклони към Грънтъл.

— Картографе.

— Да?

— Той каза, че не уважава своя бог. Каза, че нарича това, което е, проклятие.

— Така е.

— Трябва да поговоря с него.

— Разбира се, Сеток.

Смъртният меч беше седнал до огъня и подрусваше момченцето на коляното си. Ярко изпъкващите татуировки необяснимо как бяха избледнели, изчезнали бяха и тигровите черти. Ако не се брояха очите, мъжът вече изглеждаше почти човешки. На лицето му се бе изписала кротка радост.

„Как щеше да обясни Онос Т’уулан това? При тези ли ни водеше, Ток?“

Тя въздъхна. „Кожата на войната. Вълците искат да я нося.“

„Но аз не искам.“

— Заведи ме при него, моля те.

Маппо гледаше приседналата срещу Грънтъл млада жена. Картографа им превеждаше. Несъмнено имаха много неща за обсъждане. Предстоеше неизбежна война, сблъсък на отчаяни смъртни — и може би отчаяни богове. „А Икариум? Стари приятелю, не трябва да има място за теб в това, което иде. Ако хиляди загинат ненужно от твоята ръка, кой гибелен баланс ще наклони това? До каква ужасна съдба ще доведе? Не. Трябва да те намеря. Да те отведа. Твърде много смърт пося вече по пътя си.“

Чу измъчена въздишка вляво от себе си. Извърна се към легналата на походното одеяло жена.

— Ще живееш, Фейнт.

— Но… но…

— Не успя да стигнеш до него навреме. Иначе ти щеше да си мъртва вместо майстор Квел.

Тя вдигна ръка и очегърта засъхналата по ъгълчетата на устата й кръв.

— По-добре за теб, ако бях. Сега сме в безизходица.

Можеше да отговори: „Но вече сме толкова близо. Усещам го — почти сме стигнали.“ Но тази мисъл беше егоистична. Докарването му беше само половината задача. Тези нещастни акционери трябваше да се върнат у дома, а бяха загубили единствения човек, способен да го постигне. Тъй че нямаше какво да й отвърне.

— Дробовете ме болят.

— Че’Малле те удари, ноктите му раздраха дълбоко. Направих ти почти триста шева, от дясното рамо надолу под гръдния кош и наляво.

Тя като че ли помисли малко и отрони:

— Значи няма да видим повече подскачащите цици на Фейнт.

— Не си ги загубила, ако от това те е страх. Пак ще, м-м, подскачат, макар и малко неравномерно може би.

— Значи боговете наистина съществуват. Слушай. Прешъс Тимбъл… жива ли е?

— Да.

— Значи имаме шанс.

Маппо трепна.

— Тя е млада, Фейнт. Необучена…

— Има шанс — настоя Фейнт. — Кълна се в черните зърна на Беру, ужасно боли.

— Ще опита с цяра, след малко — каза Маппо. — Почти цялата й сила свърши, за да опази Юла жив.

Фейнт изохка, после каза:

— Чувството за вина го прави това.

Маппо кимна. Братята Боул бяха последвали Прешъс Тимбъл в Гилдията, а тя се беше включила по прищявка или, по-вероятно, за да види докъде ще стигнат двамата й кандидат-любовници в преследването й. Когато любовта се превърне в игра, пострадват хора и Прешъс Тимбъл най-сетне бе започнала да разбира тази истина. „Твърде далече ги отведе, нали?“

Но пък без братята Боул никой от тях нямаше да е жив сега. На Маппо все още му беше трудно да повярва, че юмруците на смъртен могат да са толкова страшно оръжие. Юла и Емби Боул просто се бяха хвърлили срещу крилатия Че’Малле и грамадните им кокалести юмруци бяха удряли с повече сила от боздугана на самия Маппо. Чул беше кости да пращят под ударите, чул беше болезненото пъшкане на Че’Малле. Когато замахна, беше в отчаяна самозащита, в сляпа паника да се изтръгне от настървените си нападатели. Ноктите на съществото, дълги като ятагани на Семк, се бяха забили в гърба на Юла и четирите върха изригнаха от гърдите му. И докато то го хвърляше настрани, юмруците на Емби бяха намерили гърлото му. Удари, които можеха да прекършат врата на кон. Оказаха се достатъчно опасни, за да принудят Че’Малле да излети във въздуха с грохот на криле.

Грънтъл, който, изглежда, беше първоначалната цел на Че’Малле — отнесен при първото нападение и сметнат за мъртъв от другите — се беше върнал в този момент като привидение, погълнато от яростта на своя бог. Преобразен в гигантски тигър, странно замъглен и едва видим, освен нишките на татуировката, които се гърчеха по кожата му като черни пламъци, той беше скочил във въздуха, за да смъкне Че’Малле на земята. Но съществото му се изплъзна и с тежки удари на крилете отлетя. Избяга.

След това — след като гневът му се уталожи и човешкият му облик се върна донякъде — Грънтъл каза, че първата му битка със съществото станала на хиляда разтега над Пустинните земи и че след като Че’Малле не успяло да го убие, просто го пуснало на земята. Грънтъл се преобразил във формата си на соултейкън във въздуха. Сега се оплакваше от натъртени стави, но Маппо знаеше, че такова падане е трябвало да го убие. „Трейк се е намесил тук. Никакво друго възможно обяснение няма.“

Отново си помисли за ужасяващото същество и за пореден път се увери, че наистина е някаква порода К’Чаин Че’Малле, макар и да не беше виждал такава, нито беше чувал за нея от по-запознатите с древната раса. Беше дваж по-високо от Ловец К’елл, макар и по-мършаво. Размахът на крилете му бе колкото на средно голям Елейнт, но докато при драконите тези крила служеха да подсилват скоростта и да насочват движенията им във въздуха — огромната тежест на дракона всъщност се носеше от магия, — при това Че’Малле цялото издигане се осигуряваше от крилете. А тежестта му бе нищожна спрямо тази на Елейнт. „Богове, колко бързо беше. И такава сила!“ Във втората си атака, след като Грънтъл бе изчезнал, Че’Малле просто беше вдигнало целия впряг във въздуха, с конете и всичко. Ако каретата не беше се прекършила в хватката му, звярът щеше да ги отнесе всички нагоре, достатъчно високо, та падането да е фатално. Просто и ефикасно. Че’Малле бе опитало тази тактика няколко пъти, преди най-сетне да се спусне за бой.

За негово съжаление.

„А и за наше, трябва да се признае.“ Глано Тарп беше мъртъв. Също и Реканто Илк. И майстор Квел, разбира се. Когато Маппо се добра до каретата, за да измъкне Прешъс Тимбъл, тя бе изпаднала в истерия — Квел се беше изпречил между нея и нападащото Че’Малле и то просто го бе изкормило. Ако двамата Боул не му бяха скочили в гръб, щеше да убие и нея. Маппо още носеше рани по дланите и китките си от слепия й ужас.

Впрягът бе толкова пострадал, че не можеше да се поправи. Не им беше останал никакъв избор, освен да продължат пеш.

„Все пак мисля, че Боул е ранен сериозно.“

„Това Че’Малле не чакаше нас. Нападението му беше случайно — какво друго можеше да е? Не, други задачи го чакаха. Доколкото знам, може и то да преследва Икариум. Не ми се мисли за тази ужасна възможност. Все едно, дано да е решило, че сме твърде сериозна неприятност, и да не ни закача повече.“

Очите му се спряха на боздугана на земята до него. Беше успял да нанесе един як удар по Че’Малле, достатъчен, за да го накара да се олюлее. Боздуганът все едно се беше натресъл в железен обелиск. Раменете още го боляха.

— Кои са тези странници? — попита Фейнт.

Маппо въздъхна.

— Не съм сигурен. С тях има немрящ ай.

— Какво?

— Древен вълк, от века на Имасс. Потомството им бе събрано, за да се сътворят Хрътките на Сянката… но не Хрътките на Мрака. За тях беше потомството на порода степна мечка. Ти’нат окрал на езика на Бентракт Имасс.

— Немрящ вълк?

— Моля? О, да, наричан ай приживе. А сега? Може би мает ай, сиреч гниещ или в развала. Или може да се нарече от ай, предвид състоянието му на скелет. Колкото до мен, предпочитам Т’ай — прекършен ай сиреч…

— Маппо, всъщност не ме интересува как го наричаш. Съществото е немрящ вълк, нещо, което ще прави компания на Картографа — той се върна, нали? Сигурна съм, че го чух…

— Да. Той ги доведе при нас и сега превежда.

— Не говорят дару? Варвари.

— И все пак две от тях — близначките — имат кръв на дару. Почти съм сигурен в това. Момчето, което се е вкопчило в Грънтъл, в него има от Имасс. Повече от половината според мен. Следователно или майка му, или баща му вероятно е бил баргаст. Водачката им — казва се Сеток, а Грънтъл я провъзгласи за дестраянт на Вълците — ми напомня за канийка, макар че не е. Някои сцени, изрисувани в най-старите гробници на северния бряг на Седемте града, показват хора точно с нейната външност, от времето преди племената да дойдат от пустинята.

— Опитваш се да ме задържиш будна, нали?

— Ти си падна на главата, Фейнт. И известно време говореше на най-различни езици.

— Какво съм правила?

— Ами, говореше на смесица от езици, шестнайсет, които успях да различа, и още няколко, които не можах. Необичайна проява, Фейнт. Има един учен, който твърди, че дълбоко в умовете си всички ние притежаваме всеки език и че съществува потенциал за може би десет хиляди езици. Щеше да се зарадва, ако можеше да види постижението ти. А има и един дистигиер, дисектор на човешки трупове, живее в Ерлитан, който твърди, че мозъкът не е нищо повече от гъста маса заплетени вериги. Повечето брънки са запоени, но някои не са. Някои може да се отворят и да се наместят отново. Всяко по-сериозно увреждане на главата, твърди той, може да доведе до прекъсване на брънка, което обикновено се оказва трайно. А в редки случаи се създава нова брънка. Вериги, Фейнт, натъпкани в черепа ни.

— Само дето не приличат на вериги, нали?

— Да, уви, не приличат. Това е проклятието на всяка теория, откъсната от физическото наблюдение. Разбира се, Икариум щеше да възрази, че не бива винаги да проверяваме една теория единствено на базата на практическото наблюдение. Понякога, би казал той, теорията трябва да се тълкува по-поетично, като метафора може би.

— Имам една метафора за теб, Маппо.

— О?

— Жена лежи на земята, с разбълникан мозък, и слуша как един космат трелл с бивни обсъжда възможните тълкувания на една теория. Какво означава това?

— Не знам, но каквото и да е, съмнявам се, че би могло да се квалифицира като метафора.

— Сигурна съм, че си прав, след като дори не знам какво е метафора, честно. Дай да пробваме така. Жената слуша всичко това, но знае, че мозъкът й е разбълникан и разстроен. Колко обаче? Толкова ли е разстроен, че тя наистина вярва, че слуша как един космат трелл бълва философия?

— А, може би тавтология тогава. Или някакъв друг вид недоказуемо доказателство. Но пък, от друга страна, би могло да е нещо съвсем друго. Макар и да изпадам във философско настроение понякога, не твърдя, че съм философ. Отликата е важна, убеден съм.

— Ако наистина искаш да ме задържиш будна, Маппо, намери нова тема.

— Наистина ли вярваш, че Прешъс Тимбъл е способна да ви върне в Даруджистан?

— Ако не е, значи сме заклещени тук и е време да започнем да учим местния език от Сеток. Но и тя не може да е тукашна, нали? Тази земя е опустошена. Квел твърдеше, че е изразходена. Изтощена. Никой не може да живее тук.

— Кройката на облеклото на Сеток е баргастка — каза Маппо и се почеса по наболата четина. — А след като момчето има, мисля, баргастка кръв… — Повиши глас и извика на Сеток на баргастки: — На този език разбираме ли се, дестраянт Сеток?

При този въпрос и четиримата новодошли извърнаха погледи към него. А Сеток отвърна:

— Изглежда, че да.

— Добро предположение — отрони Фейнт.

— Наблюдение и теория — отвърна Маппо. — Сега си почивай. Мисля да чуя историята на странниците. Ще се върна след малко.

— Нямам търпение — измърмори Фейнт.

— Щом нито едно решение не върши работа — подхвана Щит-наковалня Танакалаян, — тогава какво ни остава? Трябва да продължим по пътя, който винаги сме познавали, докато ни се предложи някаква алтернатива.

Погледът му се задържа на бавно приближаващия се ескорт на кралица Абрастал. Конете препускаха в лек тръс по неравния терен, дългите знамена над ездачите плющяха като нанизани на прътите птици.

Смъртен меч Кругава до него се намести на седлото сред скърцане на кожа и дрънчене на желязо.

— Отсъствието терзае. Зее в хълбока ни, сър.

— Тогава изберете някого, Смъртен меч. И да се приключи.

Лицето й помръкна под ръба на шлема.

— Сериозно ли ме съветвате за това, Щит-наковалня? Толкова ли съм отчаяна, че да проявя небрежност? Трябва ли да преглътна неудовлетворението си? Правила съм го вече веднъж, сър, и започвам да съжалявам за това.

„Само веднъж? Нещастна вещица. Допусках, че тази твоя кисела физиономия е неизменна. Сега ми казваш, че съм избор, направен без убеденост. Онзи старец ли те убеди в това? Но от двама ни само аз бях свидетел на горчивото му неудовлетворение накрая. Тъй че в ума ти той продължава да ме защитава. Много добре.“

— Думите ви ме наскърбяват, Смъртен меч. Не знам с какво съм ви разочаровал, нито знам дали ми е останала възможност да го компенсирам.

— Моята нерешителност, сър, ви тласка към нетърпение. Подканяте ме към необмислено действие, но ако изборът на дестраянт не изисква обмисляне, какво тогава? За вас, изглежда, това са само титли. Отговорности, в които човек бездруго израства. Но истината е, че титлата очаква само онези, които вече са израснали до личност, достойна за отговорността. От вас получавам цялата раздразнителност на младеж, убеден в правотата си, каквито обикновено са младежите, а въпросната убеденост ви тласка към прибързани импулси и зле премислени решения. Сега ви моля да замълчите. Кралицата пристига.

Танакалаян се постара да надвие гнева си и да запази изражението си невъзмутимо пред конниците на Болкандо. „Нанасяш ми удар в момента преди тези преговори, за да изпиташ самообладанието ми. Познавам цялата ти тактика, Смъртен меч. Няма да ме надвиеш.“

Кралица Абрастал започна без предисловия:

— Срещнахме се със сафинския емисар и имам удоволствието да ви уведомя, че скоро ще получите продоволствие — на разумна цена, бих добавила. Много щедро от тяхна страна, предвид обстоятелствата.

— Несъмнено, ваше величество — отвърна Кругава.

— Освен това — продължи Абрастал, — малазанските колони са били забелязани от сафините, почти на север от Сафийските планини, и се приближават към границата на Пустинните земи. Постигнали са много добра скорост. Любопитно, но вашите съюзници са с ескорт от ледерийска армия — и го води не кой да е, а самият принц Брис Бедикт.

— Разбирам — каза Кругава. — И тази ледерийска армия вече е далече от границите на Ледер, което предполага, че ролята им на ескорт не е била предпазна мярка.

Очите на кралицата се присвиха.

— Както казах, крайно любопитно, Смъртен меч. — Помълча за миг. — За мен става все по-очевидно, че от всички височайши особи, замесени в това приключение, аз единствена оставам в неведение.

— Ваше величество?

— Ами, всички вие се придвижвате нанякъде, нали? Навътре в Пустинните земи, ни повече, ни по-малко. И през тях всъщност към Коланси. Предупрежденията ми за мрачното — не, ужасно положение в онази далечна земя, изглежда, са останали нечути.

— Напротив, кралице Абрастал — отвърна Кругава. — Вслушахме се в тях съвсем прилежно и ценим високо вашата загриженост.

— В такъв случай отговорете ми, цели ли вашият поход да си спечелите империя? Коланси, отслабена от вътрешни вражди, суша и глад, би трябвало да ви предложи лесно завоевание. Разбира се, не може да си мислите, че такъв измъчен народ може да се окаже най-гибелният ви враг, нали? Та вие изобщо не сте стъпвали там. Ако сте се чудили защо все още съм с вас и хундрилите, толкова далече от собственото ми владение и все още на седмици от височайшите ми преговори с адюнктата, навярно сега ще можете да се досетите за причините.

— Любопитство? — попита Кругава и повдигна вежди.

По лицето на Абрастал пробяга сянка на раздразнение.

„Да, кралице, знам как се чувствате.“

— По-точното определение би било безпокойство. Аз съм съвладетел на Болкандо и моя отговорност е да държа здраво юздите на своя народ. Напълно осъзнавам човешката склонност към хаос и жестокост. Същинското предназначение на управлението, по мое убеждение, е да налага цивилизованост. За да постигна това, трябва да започна с личната си привързаност към нея. Отчайва ли ме това, че може би подпомагам орда побеснели завоеватели? Добре ли се връзва с моята съвест това, че сътруднича в завоюването на едно далечно кралство?

— Срещу спечелването на огромни облаги от нас — каза Кругава. — Може да се заключи, че вие, ваше величество, и вашият народ, печелите доста цивилизованост. Без никаква пряка цена или бреме за вас, бих добавила.

Този път се ядоса истински, забеляза Танакалаян — тази корава ясноока кралица-войник. „Истинска владетелка на народа си. И истински негов слуга.“

— Смъртен меч, аз говоря за съвест.

— Моето разбиране, ваше величество, беше, че достатъчно пари биха могли да облекчат всичко. Не е ли това убеждението, господстващо в Ледер и Сафинанд, както и в Болкандо?

— Значи наистина възнамерявате да се нахвърлите върху нещастния народ на Коланси?

— Ако е така, ваше величество, не би ли трябвало да изпитвате облекчение? В края на краищата, дори без малазанците, ние бяхме пред самите стени на столицата ви. Да си спечелим кралство… ами, вашето беше изцяло в ръцете ни. Без да е нужно да продължаваме напред с всичките трудности, които предполага този поход. Колкото до малазанците, те пък тъкмо бяха завоювали успешно империята Ледер. Изключително богато гнездо, ако бяха склонни да уседнат в него.

— Точно това имам предвид! — извика сприхаво Абрастал, смъкна шлема си и огнената й, полепнала от пот коса се разпиля на водопад. — Защо Коланси? Какво в името на Блудния искате от Коланси?!

— Ваше величество — отвърна Кругава, незасегната от внезапното и неприсъщо избухване на кралицата, — един отговор на този въпрос би ви поставил в трудно положение.

— Защо?

— Защото ми говорите за съвест. Като си спестяваме обяснението на нашата цел, ваше величество, ние ви оставяме с грижата да се грижите единствено за своя народ. Вие сте тяхната кралица в края на краищата и в това е съдбовната разлика между нас. Ние, перишите, се чувстваме отговорни единствено към себе си и към целта на съществуването ни. Същото е вярно за Боен водач Гал и Изгорените сълзи. И най-сетне, и най-важното, Ловците на кости са в същото положение. — Кривна леко глава. — Принц Брис обаче може би скоро ще се изправи пред трудно решение — да се върне в Ледер или да продължи да придружава адюнктата и нейните съюзници.

— Тоест — възрази Абрастал, — като служите единствено на себе си, вие сте готови да донесете мъка и страдание на цял един народ?

— Макар и не това да е желанието ни, ваше величество, напълно възможно е да се стигне дотам.

В стъписаното мълчание, което последва, Танакалаян видя как очите на кралицата помръкнаха, а по лицето й пробяга сянка на колебание.

— Няма да ми обясните мотивите си, нали, Смъртен меч? — почти прошепна тя.

— Чухте самата истина, ваше величество.

— Твърдите, че служите единствено на себе си. Това твърдение кънти фалшиво.

— Съжалявам, че смятате така — отвърна Кругава.

— Всъщност — продължи Абрастал — вече започвам да подозирам тъкмо обратното.

Смъртният меч си замълча.

„Чухте самата истина — отвърна мълчаливо Танакалаян, с насмешка към думите на Кругава. — Това, което правим, не е в служба на нас самите, а на всички вас.“

„Може ли нещо да е по-славно? А ако трябва да паднем, ако трябва да се провалим, както вярвам, че ще стане, има ли по-сладък край от този? Най-великият провал, който е виждал този свят.“

„Да, всички знаем историята за Падането на Колтейн пред Ейрън. Но онова, което ние ще намерим в края на дните си, ще надмине тази история. Искаме да спасим света, а светът ще направи всичко, което може, за да ни спре. Вижте ни как губим! Виж как кръвта ни изтича до последната капка!“

„Но не. Няма да има никакъв свидетел. Ако самото съществуване може да се назове поетично, ние заставаме в ненарушимо мълчание, непокорни слуги на анонимността. Никой, който да види, никой, който да научи. Никога. Нито един гроб, нито камък вдигнат да хвърли сянка над разпръснатите ни кости. Никакъв хълм, нито гробница. Ще почиваме в пустота, не забравени — защото забравянето следва запомнянето, а никакво запомняне няма да има.“

Сърцето му затуптя от изумителната красота на това — на всичко това. „Съвършеният герой е този, чийто героизъм никой не вижда. Най-драгоценната слава е славата, отвята от безчувствени ветрове. Най-висшата добродетел е добродетелта, скрита в самата себе си. Разбираш ли това, Смъртен меч. Не, не разбираш.“

Зачервен от възторг, видя как кралица Абрастал стисна юздите и обърна коня си със злобно извиване на китката. Ескортът й побърза да я последва.

— Дарете ме със своята мъдрост, Щит-наковалня.

Сухата подкана на Кругава го стресна. Топлината на възторга, избила на лицето му, отстъпи място на по-мрачни чувства.

— Те ще ни изоставят, Смъртен меч. Болкандо приключиха с нас.

— Колко дълго трябва да чакам? — изсумтя тя.

— За какво, Смъртен меч?

— За мъдрост у моя Щит-наковалня.

Все едно, че бяха съвсем сами — лагерът на перишите бе затихнал зад тях.

— Изглежда, не мога да кажа нищо, което да ви задоволи, Смъртен меч.

— Кралица Абрастал има нужда да разбере какво възнамеряваме. Не може да се примири. Сега ще поддържа тази своя решимост с надеждата, че адюнкта Тавори ще й даде удовлетворителен отговор.

— А тя ще го направи ли?

— Вие как смятате, Щит-наковалня?

— Смятам, че кралица Абрастал ще бъде много разочарована.

— Най-сетне. Да.

— Адюнктата е егоистична — каза Танакалаян.

Кругава рязко извърна глава към него.

— Моля?

— Би могла да покани и други да споделят тази слава — този легион Евъртайн на кралицата изглежда вдъхваща респект войска. Добре обучени, способни да крачат в марш редом с нас — за разлика от войниците на конквестор Авалт. Ако са на наша страна в Коланси…

— Сър — прекъсна го Смъртният меч, — ако адюнктата е егоистична — нещо, което вие очевидно смятате за славно постижение, — то може би ще е по-добре за вас да смятате този егоизъм за израз на безпрецедентна милост.

— Съзнавам вероятния изход на това начинание, Смъртен меч. Може би дори повече от вас. Познавам душите, които ме очакват — виждам смъртните им лица всеки ден. Виждам надеждата, която влагат в мен. Нито изпитвам съжаление, че онова, което целим, ще остане незасвидетелствано, защото с нашите братя и сестри аз съм техният свидетел. Когато споменах за егоизма на адюнктата, не беше упрек. По-скоро изтъквам привилегироваността, която усещам в нейното позволение Сивите шлемове да споделят съдбата й.

Светлосините очи на Кругава се бяха впили в него, пресметливо и замислено.

— Разбирам, сър. Очаквате смъртта на Сивите шлемове. Докато се вглеждате в тях и не виждате нищо друго освен душите, които скоро ще ви бъдат дарени, какво виждат те в очите на своя Щит-наковалня?

— Ще почета всички тях — отвърна Танакалаян.

— Нима?

— Разбира се. Аз съм Щит-наковалня…

— Ще прегърнете ли душата на всеки брат и сестра? Без присъди? С неопетнена любов към всеки от тях? А враговете ни, сър? И тях ли ще вземете в прегръдката си? Ще приемете ли, че страданието отрича границите и че болката не врязва бразда в пясъка?

Как можеше да й отговори? Щеше да усети лъжата. Танакалаян извърна очи.

— Аз съм Щит-наковалня на Сивите шлемове на перишите. Служа на Вълците на Зимата. Аз съм смъртната плът на войната, не мечът в ръката й. — Погледна я. — Да не би да напирам за трона ви, Смъртен меч? Затова ли е всичко?

Очите й се разшириха.

— Дадохте ми много за размисъл, Щит-наковалня. Сега ме оставете.

Щом тръгна обратно към лагера, той си пое дълбоко дъх и издиша с трепет. Кругава беше опасна, но пък той винаги го беше знаел. „Тя всъщност си мисли, че можем да спечелим. Е, предполагам, че това е ролята на Смъртния меч. Може да се заблуждава — несъмнено ще послужи добре на нашите братя и сестри, когато Вълците завият. Колкото до мен, не мога да съм толкова сляп, толкова упорито непреклонен пред истината.“

„Можем да уредим това помежду ни, Смъртен меч. Ще последвам волята ти да не избереш дестраянт. Защо да делим славата? Защо изобщо да размътваме нещата?“

Труден, мъчителен разговор, но го беше понесъл. „Да, вече се разбираме един друг.“

„Добре е.“

Смъртният меч остана още малко сама, загледана в сумрака, вдигащ се към небето на изток. След това се обърна, махна с ръка и един вестоносец бързо притича до нея.

— Извести Боен водач Гал, че желая да го посетя тази вечер, една камбана след вечеря.

Войникът отдаде чест и тръгна.

Тя отново огледа хоризонта на изток. Планините, обкръжили кралство Сафинанд, оформяха назъбена стена на север, но там, където се раждаше мрак, нямаше нищо освен гола плоска равнина. Пустинните земи.

Щеше да предложи на Гал да тръгнат в бърз марш веднага и да взимат продоволствието от сафинските търговци в движение. Беше наложително да се свържат с адюнктата колкото може по-скоро. Това бе въпросът, който искаше да обсъди с Гал. Имаше и други.

Чакаше я дълга и безсънна нощ.

Щом видя връщащата се в лагера кралица Абрастал, Бойният главатар на гилките се усмихна широко. Огнекоса, и още как. Пламъци бяха готови да изригнат от нея, от всяко място, което един мъж с въображение можеше да си въобрази, а той, разбира се, беше мъж с изключително въображение. Но такава жена като нея беше съвсем недостижима, уви.

Спултата беше излязла от шатрата зад него. Пристъпи тихо и застана до дясното му рамо. Присвитите й очи, толкова напомнящи за майка му, проследиха приближаващата се към тях жена.

— Беда — промълви тя. — Стой далече от нея, Спакс, поне тази нощ.

Усмивката му се разшири още повече.

— Боя се, че не мога да направя това, тигрице.

— Значи си глупак.

— Пази кожите топли — рече й той и тръгна към павилиона на кралицата. Войници от легиона Евъртайн го следяха с очи, докато крачеше покрай постовете им, и му напомниха за един млад лъв, който бе видял веднъж в лагера на друг клан. Беше пуснат на свобода из лагера и се шляеше покрай клетките, пълни с ловни кучета. Животните изпадаха в бяс, хвърляха се глупаво и до кръв срещу железните решетки. Винаги се беше възхищавал на онзи лъв, на съвършено равнодушната му наперена стъпка, на полюшващия му се език и на сърбежа, който непрекъснато го караше да спре точно пред клетките и да се почеше лениво с широка прозявка.

Нека очите им да го следят, нека да бляскат изпод шлемовете им. Знаеше колко им се иска на тези войници да се изпитат срещу Бялото лице на Баргаст. Срещу гилките, които не отстъпваха на никоя тежка пехота на света. Но шансът изобщо да го направят някога бе нищожен. Следващият нелош избор бе да се сражават редом с тях, а от такава надпревара гилките разбираха добре.

„Сега ще видим какво има да става. Всички ли тръгваме към битка и враг? Кой най-здраво ще устои? Евъртайн, Сивите шлемове, хундрилите или гилките? Ха!“ Стигна до вътрешния кордон и кимна, щом последният телохранител пред павилиона отстъпи встрани да го пропусне. Влезе в коридора с осветените отзад от фенери копринени стени. В дъното, пред последната завеса, бе застанал един от доверените й лейтенанти. Когато Спакс се приближи, лейтенантът поклати глава.

— Не може ли да почака, Боен главатар?

— Не, Гаедис. Защо, тя къпе ли се?

— Ако се къпе, водата отдавна щеше да е извряла.

„Какво е казала онази желязна жена на Абрастал?“

— Имаш ли достатъчно смелост да известиш за мен, Гаедис?

— Не смелостта ще ме накара да кажа „да“, Боен главатар. Но пък и глупостта ми не е по-малка.

— Въпросът ми си остава — рече Спакс.

— Съмнявам се, че кралицата ще е възхитена от срещата си с човек, който танцува гол под луната.

Спакс се усмихна.

— Видя го, а?

Гаедис кимна.

— Беше представление. Разбираш го, нали?

— Боен главатар?

— Онова котило от учени на кралицата. Направихме го, за да им дадем тема за писане и след това да разсъждават над значението му до края на скучния си безполезен живот. Духове на бездната, мъжкият чеп окапва в студените нощи — защо мислиш, че прескачахме толкова огъня?

Гаедис го прониза с поглед, после се обърна и се шмугна покрай завесата.

Спакс си затананика тихо.

Скоро приглушеният глас на лейтенанта го прикани да се яви пред височайшата особа.

„Дали е гола в купела? — зачуди се Спакс. — Ба, боговете никога не са толкова добри.“

Беше по ватираното облекло за под бронята, дългата й коса все още разрошена от ездата. Ватата прилепваше плътно по извивките на тялото й.

— Ако очите ми бяха боя — рече Абрастал, — точно сега щях да капя. Варварски кучи син. Какво толкова важно има, че рискуваш да си навлечеш гнева ми?

— Само едно, ваше величество — отвърна Спакс. — Разпалила е искри у вас и искам да знам как и защо.

— А, любопитен си значи.

— Точно така, Огнекоса.

— Ако не беше това, че бесните ти воини може да възнегодуват, щях да наредя да те удушат със собствените ти черва и може би — просто може би — това щеше да утоли страстта ми в момента. Наглостта е странно нещо, Спакс. Забавлява, когато не може да те засегне, и жили до ярост, когато може. Какво в името на празния череп на Блудния те убеди, че може да удовлетворя лайняното ти любопитство?

Спакс хвърли поглед към Гаедис. Видя лицето му и изражението му, изсечено сякаш от камък. „Страхливец.“

— Ваше величество, аз съм Боен главатар на гилките. Всеки ден съм подложен на обсада от вождовете на кланове, да не говорим за по-дръзките млади воини — които са готови да поведат войни срещу вятъра, ако имат шанс да спечелят. Не се оплакват от парите, ваше величество. Но искат бой.

— Болкандо е в мир — отвърна Абрастал. — Беше поне, когато ви наехме, а сега отново е в мир. Ако сте искали война, Спакс, трябваше да останете с другите Бели лица, след като те отидоха и скочиха с двата крака в гнездото на стършели. — Обърна се към него и той видя всички места, по които можеше да сложи ръцете си, ако имаше шанс. Лицето й помръкна. — Ти си Боен главатар, както казваш. Горда титла, свързана с отговорност, предполага се. Под обсада ли си, Спакс? Справи се с нея.

— Не останаха много стрели в колчана ми, ваше величество.

— Приличам ли ти на стрелар?

— Приличате на човек, който има нещо наум. — Спакс разпери широките си, мазолести от оръжията длани. — Не познавам тези Сиви шлемове на Периш, но знам ордена, ваше величество…

— Какъв орден?

— Бойния култ на Вълците. Клон на този култ отбраняваше при обсадата на Капустан. Наричаха се Сивите мечове.

Абрастал го изгледа мълчаливо, после въздъхна.

— Гаедис, отвори ни делва вино — и не си и помисляй да налееш и на себе си. Още съм ти ядосана, че позволи на онова куче браничар да дойде и да скимти в мое присъствие.

Лейтенантът отдаде чест, отиде до изящната дървена стойка с наредените по нея амфори, извади малък нож и огледа печатите по запрашените гърла.

— Култове, Смъртни мечове, Щит-наковални и вълчи богове — измърмори Абрастал и поклати глава. — Това вони на фанатизъм — и добре се връзва с преценката ми след преговорите тази вечер. Война ли си търсят просто, Спакс? Каквото и да е лицето на врага?

Бойният главатар проследи как Гаедис избра една делва, а след това с опитно мушване и извиване с ножа ловко извади корковата тапа.

— Впечатляващо, лейтенант. Това между упражненията по фехтовка и езда заднешком ли го учиш?

— Обърни ми внимание! — изръмжа Абрастал. — Зададох ти въпрос, остров на бълхи такъв!

Спакс кривна глава в нещо средно между почитание и насмешлива безочливост, видя огъня в очите й, озъби се и отсече:

— Докато се чувствате склонна да ръсите обиди, ваше величество, наистина ще стоя като остров. Да се разбиват вълните — камъните няма да мигнат.

— Насраният трон на Блудния… хайде наливай де, Гаедис!

Отиде до походния нар, седна, потърка очите си с длани и вдигна глава тъкмо когато Гаедис й подаде бокала. Изпи го на един дъх и викна:

— Още, проклет да си! — Гаедис успя да пъхне втория бокал в ръцете на Спакс и забърза да й налее пак. — Да оставим перишите засега. Казваш, че познаваш тези малазанци, Спакс. Какво можеш да ми кажеш за тази адюнкта Тавори?

— Подробности ли? Почти нищо, ваше величество. Никога не съм я срещал и баргастите никога не са се изпречвали на пътя й. Мога да кажа само за малазанската военна терминология — както е оформена от Дасем Ълтър — и за начина, по който се е променяла командната им структура.

— Добре е за начало, но първо, какво означава титлата й? Адюнкта? Сътрудничка? На кого? В какво?

— Не съм сигурен в момента — призна Бойния главатар, след като отпи глътка. — Те са изменническа армия в края на краищата. Защо тогава държи на старата си титла? Защото войниците й са свикнали с нея, предполагам. Или има нещо повече? Ваше величество, адюнктата — доколкото бяхме разбрали — беше ръката, държаща оръжието на императрицата. Нейният убиец, ако щете. На съперници вътре в империята, на външни врагове. Убиец на магьосници — тя носи оръжие от отатарал, неуязвимо за всякакви видове магия.

— Елит значи. Специално избран… колко такива адюнкти има императрицата им?

Спакс се намръщи.

— Мисля, че… само една.

— И тази Малазанска империя — простира се на три континента?

— И повече, ваше величество.

— И все пак Тавори е изменничка. Величината на такава измяна… — Тя бавно поклати глава. — Как може човек да се довери на тази адюнкта? Невъзможно е. Дали тази Тавори не се е опитала да свали императрицата си? Дали не я преследват? Дали врагът, срещу който ще се изправят, не са всъщност малазанските й преследвачи?

Спакс сви рамене.

— Съмнявам се, че Сивите шлемове се интересуват особено. Това е война. Както казахте, лицето на врага е без значение. Колкото до хундрилите, те са се заклели лично на адюнктата, тъй че ще я последват навсякъде.

— А защо биха го направили за една предателка?

— Ваше величество, това не ни засяга. Колкото и да жадуват воините ми за битка, ние се поставихме в тактически неизгодна позиция. В края на краищата щеше да е по-добре да се справим с хундрилите и перишите още в Болкандо, а след това да се заемем с Ловците на кости. Все още е възможно, забележете. Таен емисар до сафините, няколко десетки хиляди монети — и бихме могли да ги изненадаме…

— Не. В края на краищата, Спакс, ако наистина не ни засяга, както казваш, защо изобщо да ги нападаме?

— Точно това изтъквах, ваше величество. Просто отбелязах, че възможността да спечелим тактическо предимство бързо се стапя, при условие, че имаме причина, а ние нямаме.

— Не съм готова да правя такива предположения, Боен главатар. Оттук и дилемата ми. Всичко е точно както го описваш. Никоя от трите чужди армии все още не представлява заплаха за нас. Ясно изразиха желанието си да изчезнат на изток. Не е ли време да изтупаме ръцете си и да се върнем в любимото си отечество?

— Бихме могли, ваше величество.

— Но пък… — Челото й се намръщи. — Добре. Изпратих една дъщеря на изток, по море, Спакс. Много скъпа на сърцето ми дъщеря. Изглежда, двамата сме прокълнати с една и съща слабост: любопитството. Коланси е затихнала. Търговските ни кораби намират само празни пристанища и изоставени села. Пеласиарско море е пусто, без никакъв трафик. Дори големите тралери са изчезнали. И все пак… все пак… там има нещо, може би дълбоко навътре в сушата. Сила, и тя расте.

Спакс загледа мълчаливо кралицата. Не се преструваше. Страхът за дъщеря й — „Богове, жено, нямаш ли достатъчно дъщери, какво тук значи загубата на една?“ — беше искрен. „Твоята наследница? Така ли става в Болкандо? Откъде да знам, след като дори не ме интересува?“

— Призовете я да се върне, ваше величество.

— Твърде късно е, Спакс. Твърде късно.

— Ваше величество — каза Бойният главатар, — да не искате да ми кажете, че тръгваме с чужденците? През Пустинните земи?

Гаедис бе замръзнал на две крачки отстрани. Очите му се бяха вторачили в кралицата.

— Не знам — отвърна след малко Абрастал. — Не всъщност — ние не сме екипирани за такова начинание, нито, предполагам, дори ще бъдем приети. Но все пак… ще се видя с тази адюнкта. — Прикова Спакс с поглед, който говореше, че търпението й е изчерпано, и рече: — Предъвчи добре това, което чу тази нощ, Боен главатар, и ако стомахът ти още ръмжи, не носи оплакванията си в палатката ми.

Спакс сведе глава, след което подаде бокала си на Гаедис.

— Чувам, че слугините ви приготвят банята, ваше величество. Крайно тонизиращ финал за тази нощ, убеден съм. Лека ви нощ, ваше величество, лейтенант.

Излезе и тръгна не към своите кланове, а към биваците на Изгорените сълзи. Хрумнало му беше, когато си представи височайшите предстоящи преговори, че двамата с Гал най-вероятно ще са единствените присъстващи мъже. Възбуждаща мисъл. Не беше сигурен дали Гал ще го погледне така, разбира се, ако слуховете, които бе подочул, бяха верни, но имаше и друг слух, който, стига да беше верен, можеше да ги събере на една черга. „Не си пада по изтънчени вина този Гал. Не, и той си обича бирата, а ако има някаква мярка за мъжественост, тя е точно бирата.“

„Просто мое лично мнение, впрочем. Хайде да видим, Боен водач Гал, дали го споделяш.“

Щом подмина последната редица легионерски палатки, спря и се изплю, за да махне тръпчивия вкус от устата си. „Виното е за жени. Гаедис, обзалагам се, че този номер с тапата е разтворил хиляда меки бедра. Ще трябва да ме научиш някой ден.“

Все едно беше вързала буре ейл на корема си. Кръстът й се беше огънал и кокалите й скърцаха при всяко преместване на тежестта. Мускули трепереха, други бяха смазани от умора. Гърдите й, които и преди не бяха скромни или чевръсти, сега клечаха неспокойно върху издутото на онова проклето буре. Всичко беше издуто и прекалено голямо — как изобщо непрекъснато го забравяше? Разбира се, сред всички тези стонове, охкания и пъшкания мислите й плуваха като през мед. Толкова сладостно бе това потъване. Светът сияеше. Животът ликуваше. Пееше.

— Дърти вещици — измърмори тя тихо, — за много имате да отговаряте.

Нямаше и една поза, в която да може да седи удобно, тъй че Ханават, жената на Гал, се беше захванала да обикаля из лагера всяка нощ. Беше скитащата луна от легендите на своя народ, във вековете преди измяната на сестра й луна, когато любовта все още била чиста и Нощта лежала в прегръдката на Мрака — о, легендите бяха чудати, макар и винаги просмукани с тъга покрай неизбежното изпадане в немилост. Чудеше се дали тези творения — тези приказки от забравени времена — не са нищо повече от жален вопъл на сломена душа. Низвергването идеше след чувствеността, когато бе твърде късно, за да се направи каквото и да било… „Ето това — огледай се! — ето това е направила тя от нас.“

Луната бе спряла да скита. Пленена в мрежите на измамата, тя можеше само да се хлъзга и хлъзга около света, който обичаше — без никога да го докосва, обречена вечно да тъгува за сълзите на любимия си, и нищо повече. Докато, в някое далечно бъдеще, любовта не умреше и с нея всички светли огньове на чудото й — и най-сетне Нощта щеше да намери своя любим, а на свой ред Мракът щеше да я погълне цялата. И това щеше да е краят на цялото съществуване.

Сега обаче Ханават можеше да извърне нагоре очи и да види гледка, която не съвпадаше с пророчеството в легендата. На луната бе нанесен смъртен удар. Тя умираше. И все пак мрежата не я пускаше, а вечно хладната, вечно боязливата й сестра луна продължаваше да гледа. Беше ли убила съперницата си? Доволна ли беше, че вижда предсмъртните гърчове на сестра си? Ханават погледна на юг към извиващите се в дъга все по-близо нефритени копия. Небесата наистина воюваха.

— Чай, Ханават?

Погледът й се откъсна от небесата и се спря на двете жени, седнали край малък огън.

— Шелемаса, Рафала.

Рафала вдигна купа чай с две ръце.

— Виждаме те да минаваш всяка нощ, Махиб. Страданието ти е мъка за очите ни. Ще седнеш ли с нас? Да отпочинат краката ти.

— Бягах от акушерките — рече Ханават, поколеба се за миг, след което се заклатушка към тях. — Будителките на Семето са жестоки — какво му е лошото просто на едно яйце? Да си клякаме и да ги снасяме, големи колкото кокосов орех.

Смехът на Шелемаса бе тих и горчив.

— Но не толкова корави, надявам се.

— И толкова космати — добави Рафала.

Двете жени воини се засмяха.

Много бавно и с пъшкане Ханават седна като третия връх на триъгълника около огъня. Взе купата и я огледа. Калай. Болкандо.

— Виждам, че не сте им върнали всичко.

— Само безполезните неща — отвърна Рафала. — От тях имат много.

— Това е, което толкова ни различава от тях — отбеляза Шелемаса. — Ние не изобретяваме безполезни неща, нито си измисляме несъществуващи нужди. Ако цивилизацията — както я наричат — има точно определение, трябва да е това. Не мислиш ли, Махиб?

Древното почетно обръщение за бременна жена зарадва Ханават. Макар тези двете да бяха млади, помнеха старите порядки и цялото уважение, което тези порядки налагаха към някои хора.

— Може би си права, Шелемаса. Но си мисля, че може би не предметите са тези, които определят една цивилизация — може би са отношенията към тях и към странно завишената цена, която им се приписва. Привилегията да правиш безполезни неща е важното нещо, защото тя предполага богатство и изобилие, охолство и всичко останало.

— Мъдри слова — промълви Рафала.

— Чаят е достатъчно сладък — отвърна Ханават.

Младата жена се усмихна — прие смирено леката забележка.

— Детето рита — каза Ханават — и с това ми обещава истината, която ни чака. Трябва да съм била луда. — Отпи от чая. — Каква е настойката?

— Сафинска — отвърна Шелемаса. — Казват, че действала успокояващо на стомаха, а при чуждата храна, която ядем напоследък, такова успокоение ще е добре дошло.

— Може би ще успокои и детето — добави Рафала.

— Или ще го убие на място. В този момент всъщност ми е все едно кое от двете. Вслушайте се в предупреждението на тази нещастна Махиб: направете го веднъж, за да разберете какво значи то, но после спрете. Не позволявайте на влечугите на съня да се връщат в мислите ви и да ви шепнат за блаженството на бременността. Змията мами, за да смекчи спомените ти. Докато не остане нищо освен облаци и мириса на цветя в черепа ти — и докато си го разбрала, правиш го отново.

— Защо да мами, Махиб? Не са ли децата най-големият дар за жените?

— Така си казваме непрекъснато, на себе си и една на друга. — Отпи още чай. Езикът й изтръпна, все едно беше близнала разрязано люто чушле. — Но неотдавна с мъжа ми поканихме децата ни на семейно празненство и ох, какво празненство беше. Бяхме като изгладнели вълци, мъчещи се да решат кой от нас е безпомощното теле на бедерин. Цяла нощ подмятаха насам-натам проклетата вмирисана кожа, всяко прокълнато да си я навлече поне веднъж, докато накрая не решиха да я заметнат върху двама ни. Беше, с две думи, забележителна семейна среща.

Двете по-млади жени си замълчаха.

— Родителите — продължи Ханават — могат да изберат да имат деца, но не си избират децата. Нито децата могат да изберат родителите си. Тъй че има обич, да, но има също така и война. Има съчувствие и има отрова и завист. Има мир и този мир е умореният покой между борбите за власт. Има, в редки случаи, искрена радост, но всеки път този скъп, изумителен миг угасва и на всяко лице виждаш сянка на тъга — сякаш току-що намереното ще се запомни завинаги като нещо изгубено. Можеш ли да изпитваш носталгия към току-що отминалото мигновение? О, да, и вкусът е горчиво-сладък. — Допи чая. — Онова шепнещо влечуго — то изшепна в мен последната си лъжа. Удуших кучката. Вързах врата и опашката й за два коня. Сбрах кокалчетата на пръстите си и я пръснах на прах, а после духнах тази прах на противни ветрове. Взех кожата й и я направих на препаска за най-грозното псе в лагера. После взех това псе и…

Рафала и Шелемаса се смееха и смехът им звучеше все по-силен с всяка щура мъст, описана от Ханават.

Други воини, около други малки огньове, вече се озъртаха към тях и се усмихваха, видели как старата бременна Ханават забавлява две млади жени. А бяха обзети от любопитство, а и от смътно безпокойство навярно, защото жените имат могъщи тайни и никоя не е по-могъща от тайните на бременна жена — стига само да погледне човек в лицето на една Махиб, за да разбере това. Жените ги поглеждаха, но също като мъжете с тях бяха твърде далече, за да чуят думите на Ханават, и също се усмихваха. Дали за да успокоят мъжете до себе си? Може би. Но и да беше така, изражението бе инстинктивно — преструвка, породена от навика.

Не, усмихваха се на настойчивия шепот на своите влечуги от сънищата, изпълнили главите им. „Детето вътре. Такава радост! Такава наслада! Остави мечовете, о, красиво създание, и запей на Будителките на Семето! Улови погледа му и виж как влиза в ритъма — мракът зове и нощта е топла!“

Мирис ли някакъв се разнесе из въздуха? Лъхна ли над целия лагер на Изгорените сълзи на Хундрил?

В походната си палатка Бойният водач Гал седеше с корем, пълен с ейл, натежал като буре на колана му, и гледаше преценяващо високата жена с желязната коса, която крачеше напред-назад пред него. До рамото му седеше гилкът баргаст Спакс, по-пиян и от него, и зачервеният му размътен поглед също следеше Смъртния меч, докато тя се мъчеше да изтръгне от Гал и най-малката подробност, свързана с малазанците. Откъде се бе появила тази внезапна неувереност? Не бяха ли се заклели перишите да служат на адюнктата? О, ако можеше кралица Абрастал да види това, на което бе свидетел сега той! Но пък нея щяха да я интересуват все маловажни неща, нали? Жадна да разбере дали великият съюз отслабва… и така нататък.

И през цялото време щеше да изпуска главното, нещата, които наистина бяха интересни и пряко свързани с тази сцена.

Жената на Бойния водач не се виждаше никъде и на Спакс вече му беше хрумнало, че може би е време да си тръгва. Кой знае дали или кога Кругава най-сетне щеше да забележи погледа в очите на Гал — и какво можеше да направи той тогава? Но вместо да си тръгне, седеше в кожения клуп на трикракото столче, твърде удобно, за да може да помръдне, и твърде замаян, докато тя мяташе стрела след стрела в мишената си, наречена Гал. Кога щеше да разбере, че човекът е престанал да отговаря? Че докато тя продължаваше да напада и напада, той отдавна бе престанал да се отбранява? Толкова му се искаше да види този момент — изражението й, да, за да може да го отнесе със себе си и да си го припомня дълго.

Какво беше нужно, за да забележи? „Ако гъсокът ми проточи врат и вирне глава ли? Това дали ще свърши работа? Я как само му се иска да се измъкне изпод дрехите! Богове на бездната, и похотливи погледи не са го правили това.“

Трябваше да си тръгва. Но щеше да се наложи да го извлекат от палатката. „Хайде, Кругава, ти можеш да го направиш. Знам, че можеш. Погледни пак, жено, мъжа, на когото говориш.“ Не, нямаше да ходи никъде.

О, но тази жена беше крайно възбудена. Нещо свързано с отслабваща решимост или пък беше изгубена увереност — внезапно появила се заплаха от редиците на самите Сиви шлемове. Някой липсващ в командната структура, нужният баланс е нарушен. Млад мъж с плашещи амбиции — о, проклети блатни духове! Твърде пиян беше, за да проумее това!

„Защо седя тук?“

„Какво говори тя? Обърни внимание, Кругава! Остави го него — не можеш ли да видиш как се е издуло това? Никой не иска гъсокът да кряска, ела и го удуши, жено! Аз ще ти облекча възбудата. Да, само да разбирахте това вие, жените. Всеки ваш отговор е ей тук, между краката ми.“

„Половината свят е затънал в невежество!“

„Половината свят…“

„Гъсокът вири глава…“

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Прах от мечти (25)

Метаданни

Данни

Прах от мечти

Информация

История

Сваляне / Връзки

20.

Стивън Ериксън
Прах от мечти (25)