През първите пет години от царуването на крал Техол Единствения нямаше никакви опити за покушение, никакви вълнения, никакви заговори от такава величина, че да застрашат Короната; никакви конфликти със съседни владения или с гранични племена. Кралството беше богато, справедливостта тържествуваше, обикновените хора се радваха на благополучие и безпрецедентни свободи.

Фактът, че всичко това бе постигнато само с шепа скромни прокламации и едикти, правеше ситуацията още по-забележителна.

Излишно е да казваме, че неудовлетвореност терзаеше Ледер. Недоволното мърморене се разпространяваше като чума. Никой не беше щастлив, списъкът от оплаквания, които можеше да се чуят по пълните с хора улици, ставаше все по-дълъг с всеки ден.

Явно нещо трябваше да се направи…

Животът на Техол

Джанат

— Явно нищо не може да се направи — каза крал Техол, вдигна ак’ринския дар, огледа го и въздъхна.

— Никакви предложения ли, ваше величество? — попита Бъг.

— Объркан съм. Предавам се. Непрекъснато се опитвам, но трябва да призная: безнадеждно е. Скъпа съпруго?

— Не питай мен.

— Голяма помощ си, няма що. Къде е Брис?

— С легионите си, съпруже. Подготвя се за марш.

— Приоритетите на този човек са пълна бъркотия. Помня колко се отчайваше майка ни.

— От Брис ли? — попита Джанат изненадано.

— Е, не. От мен предимно. Все едно. Проблемът е, че сме изправени пред бедствие. Такова, че би могло да нанесе дълбока рана на тази нация за идните поколения. Нуждая се от помощ, а виждам как никой от вас тук не може да измисли и едно полезно предложение. Съветниците ми са по-жалки и от човека, когото уж трябва да съветват. Положението е нетърпимо. — Замълча, след това се намръщи на Бъг. — Какъв е протоколът? Намери ми оня дипломат, за да мога отново да го изпъдя… не, чакай, повикай ми емисаря.

— Сигурен ли сте, ваше величество?

— Защо да не съм?

Бъг посочи дара в ръцете на краля.

— Защото все още сме безкрайно далече от намирането на подходящ ответен дар.

Техол се наведе напред.

— И защо, скъпи канцлер, е така?

— Защото никой от нас няма идея какво представлява това нещо, ваше величество.

Техол се намръщи.

— Как може това нещо да надвие най-великите умове на кралството?

— Не мисля, че сме ги пробвали все още — измърмори Джанат.

— То е кост, еленов рог, с инкрустирана перла и има две дръжки. — Техол изчака, но никой от двамата нямаше какво да добави към това сбито описание. — Поне си мисля, че са дръжки…

Джанат затаи дъх, след това отрони:

— О!

Крал Техол се почеса по брадичката.

— Най-добре емисарят да почака още малко според мен.

— Разумно решение, ваше величество.

— Подобни мнения са безценни, Бъг. Е, скъпа съпруго, дали да не се оттеглим в покоите си за по-нататъшно проучване на това, хм, приношение?

— Ти си луд! Намери Шурк Елале. Или Ръкет.

— Най-сетне уместен съвет!

— А аз ще си купя нова кама.

— Това намеква за силни емоции, любима. Ревнивият гняв не ти подхожда.

— Не подхожда на никого, съпруже. Наистина ли си помисли, че исках да изпълниш съвета ми?

— Е, вярно е, че е лесно да се дават съвети, когато знаеш, че няма да се вслушат в тях.

— Така е. Сега ще намериш една малка стаичка със здрава врата и много ключове и след като емисарят си замине, този дар отива вътре и никога повече не вижда дневна светлина. — И тя се отпусна на трона, скръстила ръце.

Техол погледна отчаяно дара и отново въздъхна.

— Повикай емисаря, Бъг.

— Тутакси, ваше величество. — И Бъг махна на един слуга, който чакаше до вратата на тронната зала.

— Докато чакаме, има ли някоя кралска работа, над която трябва да помислим?

— Прокламацията ви за репатриране, ваше величество. Това ще причини неприятности.

Техол удари с юмрук по облегалката на трона.

— А неприятностите са точно това, което искам! Възмущение! Гняв! Нека хората се разгневят и размахат юмруци! Нека, да, да разбъркаме тази вряща яхния, да размахаме черпака, да оплискаме всички стени, че и тавана даже!

Джанат го изгледа замислено.

Бъг изсумтя.

— Би трябвало да свърши работа. В смисъл, взимате земя от някои много богати фамилии. Като нищо може да предизвикате всеобщ смут. Стига това да е полезно.

— Полезно ли? — попита Джанат. — В какъв контекст би могъл един смут да е полезен? Техол, предупредих те за този едикт…

— Прокламация…

— … и за гнева, който ще предизвика това. Но ти послуша ли ме?

— Определено, моя кралице. Но позволи ми да те попитам, по-малко справедливи ли са основанията ми?

— Не, земята по принцип е била заграбена, но това е без значение. Губещите няма да го погледнат така.

— И точно това, любима, е моята идея. Справедливостта хапе. С жестоки, остри зъби. Ако не го прави, то простолюдието ще я възприема като небалансирана, вечно облагодетелстваща богатите и влиятелните. Когато е ограбен, богатият крещи за закрила и съд. Когато крадат, очакват съдиите да извърнат очи. Е, приеми го като кралски юмрук в лицето. Да ги заболи.

— Наистина ли очакваш да прочистиш цинизма от простолюдието, Техол?

— Ами, съпруго, в този случай е по-скоро сладкият вкус на отмъщението, но се дава и урок, уверявам те. Ах, достатъчно сме бъбрили за несъществени неща — благородният ак’рински емисар пристига! Приближете се, приятелю!

Огромният мъж с наметало от вълча кожа закрачи напред свирепо навъсен.

Крал Техол заговори усмихнат:

— Зарадвани сме от този великолепен дар и моля предайте задоволството ни на Скиптър Иркулас, и го уверете, че ще се постараем да се възползваме от него веднага щом възникне… възможност.

Воинът се намръщи още повече.

— Да го използвате? Как да го използвате? Това е проклето произведение на изкуството, ваше величество. Лепнете го на някоя проклета стена и забравете за него — така бих направил на ваше място. Стена на килер всъщност.

— А, разбирам. Простете. — Техол погледна намръщено дара. — Изкуство, да. Разбира се.

— Дори не беше идея на Скиптъра — избоботи емисарят. — Някакво древно споразумение, нали? Между нашите народи. Размяна на безсмислени предмети. Иркулас има цял фургон, натъпкан с подобни боклуци от вас ледериите. Тътри се след нас като кекаво псе.

— Фургонът се тегли от кекаво псе?

Мъжът изпъшка.

— Де да беше така. Сега, имам да обсъдя нещо с вас. Можем ли да продължим по същество?

Техол се усмихна.

— Обезателно. Това е крайно интересно.

— Кое? Още не съм започнал.

— Ами започнете, ваше благородие.

— Мислим, че търговците ни са били убити от баргастите. Всъщност смятаме, че боядисаните диваци са ни обявили война. Ето защо призоваваме нашите верни съседи, ледериите, за помощ в тази нежелана война. — И скръсти ръце и се навъси като градоносен облак.

— Има ли прецедент за наша помощ в такива конфликти? — попита Техол и подпря брадичката си с ръка.

— Има. Ние молим, вие казвате „не“ и ние се прибираме с празни ръце. Понякога вие казвате: „Разбира се, но първо ни дайте петстотин брока пасищна земя и двайсет ранка щавена кожа, а, и отменете суверенитета на Кринските земи за свободна търговия, и може би един-двама кралски заложници.“ При което ние правим мръсен жест и се прибираме с празни ръце.

— И няма ли никакви други алтернативи? — попита Техол. — Канцлер, какво толкова е подразнило — как се казваха онези — барнастите?

— Баргастите — поправи го Бъг. — Клановете Бялото лице — претендират, че равнините са родина на предците им. Подозирам, че това е причината да тръгнат да завладяват ак’рините.

Техол се обърна към Джанат и повдигна вежда.

— Проблемите с репатрирането — виждаш ли как тормозят народите? Бъг, тези баргасти наистина ли са от въпросните земи?

Канцлерът сви рамене.

— Що за отговор е това? — попита Техол.

— От най-честния вид, ваше величество. Проблемът е следният: мигриращите племена се движат насам-натам, точно това ги прави мигриращи, номади тоест. Стичат се на вълни в една или в друга посока. Баргастите като нищо може да са обитавали равнините и Пустинните земи някога, преди много, много време. Но какво от това? Тартеналите също са живели там някога, и имассите, и джхеките — добре пребродена земя, несъмнено. Кой може да каже чия претенция е по-законна от друга?

Емисарят се изсмя гърлено.

— Но кой живее там сега? Ние. Единственият отговор, който има значение. Ние ще унищожим тия баргасти. Иркулас призовава крините и техния наемнически пълководец Заваст. Призовава Сафинанд и Д’расилани. И ме праща при вас, ледериите, за да прецени новия ви крал.

— Щом ще съкрушите баргастите с помощта на съюзниците си, защо изобщо идвате тук? — попита Техол. — За какво ще ме преценявате?

— Дали ще ни ударите в гръб. Шпионите ни казват, че главнокомандващият ви е на полето с армия…

— Ние можем да ви го кажем това — каза Техол. — Няма нужда от шпиони…

— Предпочитаме шпиони.

— Хубаво. Добре. Да, Брис Бедикт води ледерийска армия…

— В Пустинните земи — през нашата територия всъщност.

— Всъщност преди всичко ще заобикаляме териториите ви, сър — каза Бъг.

— А онези чужденци, с които тръгвате? — попита емисарят и изръмжа впечатляващо.

Техол вдигна ръка.

— Момент, преди този маниакален страх да е излязъл от контрол. Предайте на Скиптър Иркулас следното послание от крал Техол Ледерски. Свободен е да води тази война срещу баргастите — в защита на територията си и прочие — без страх от ледерийска агресия. Нито, добавям, на малазанците, чужденците имам предвид.

— Не можете да говорите от името на чужденците.

— Така е. Но Брис Бедикт и армията му са с тях, тъй че гарантирам, че няма да има никакво вероломство…

— Ха! Болкандо вече воюва със съюзници на чужденците!

— Което само показва колко нестабилен е прословутият Съюз Болкандо — изсумтя Бъг. — Оставете Болкандо сами да се оправят с бъркотията си. Колкото до малазанците, уверете Иркулас, че те не се интересуват от вас или от земите ви.

Емисарят беше присвил очи с изражение на дълбока, маниакална може би подозрителност.

— Ще предам думите ви. А сега, какъв дар трябва да върна на Иркулас?

Техол се почеса по брадичката.

— Как звучи един товар с коприни, лен, пръти качествено желязо и стотина сребърни кюлчета?

Мъжът примига изненадано.

— Мисля, че ще е най-добре да забравим прашасалите традиции — продължи Техол. — Сигурен съм, че Скиптър Иркулас ще се съгласи с мен. Хайде, вървете с благословията ни.

Мъжът се поклони и напусна, олюляваше се като пиян.

Техол се обърна към Джанат и се усмихна.

— Сега горкият кучи син ще трябва да върне реципрочно в натура — въздъхна тя. — Което най-вероятно ще го разори. Тези стари традиции неслучайно са оцелели, съпруже.

— Няма да се разори с товара, който току-що му пратихме.

— Но ще трябва да го раздели с бойните си водачи, за да откупи верността им.

— Бездруго щеше да го направи — каза Техол. — А откъде идва тази безумна идея за откупуване на вярност? Това е терминологично противоречие.

— Парите задължават — обясни Бъг. — Даровете налагат чест над получаващия. Ваше величество, сега трябва да говоря с вас като Цеда. Това пътуване, което подготвя Брис, е по-притеснително, отколкото мислехме отначало. Боя се за неговата съдба и за съдбата на легионите му.

— Допускам, че това е свързано с неизвестните мотиви на малазанците — каза Джанат. — Но Брис не е длъжен да ги придружи отвъд Пустинните земи, нали? Всъщност намерението му не е ли да се върне веднага щом този район бъде прехвърлен успешно?

— Уви, вече вярвам, че Пустинните земи са най-голямата опасност, която ги очаква. — Бъг се поколеба и добави: — Кръв е проливана по онези древни земи. Ще се лее още.

Техол се надигна от трона с ак’ринския дар в ръцете. Протегна го настрани и един слуга притича да го вземе.

— Не вярвам брат ми да е толкова в неведение за тези опасности, както си мислиш, Бъг. Странстването му в света на мъртвите — или където там беше — го промени. Което не е изненадващо, нали? Във всеки случай не мисля, че се върна в света на живите просто за да ми прави компания.

— Подозирам, че сте прав — отвърна Бъг. — Но нищо не мога да ви кажа за пътя, по който е тръгнал. В известен смисъл той стои извън… ами, всичко. Като сила, която човек може да види като необвързана и следователно непредвидима.

— Поради което Блудния се опита да го убие — каза Джанат.

— Да — отвърна Бъг. — Едно мога да кажа: докато е с малазанците, Брис може би е повече в безопасност от Блудния, отколкото щеше да е навсякъде другаде.

— А по пътя на връщане? — попита Техол.

— Очаквам дотогава Блудния да е доста зает, ваше величество.

— Защо така?

Бъг дълго не отговори и на широкото му простовато лице можеше да се види неохотното претегляне на рискове, завършило с гримаса и накрая — с въздишка.

— Той ме заставя. В най-древното ми качество ме принуждава. Ваше величество, докато дойде време за връщането на Брис в кралството, Блудния ще бъде зает… в борба с мен.

Желязото зад думите му ги накара да се смълчат.

Накрая Техол проговори, без да поглежда нито съпругата си, нито най-близкия си приятел.

— Ще се поразходя в градината.

— Брис е негов брат в края на краищата — каза Джанат, след като той излезе. — И след като вече го изгуби…

Бъг само кимна.

— Има ли нещо повече, което можеш да направиш? — попита тя. — Да го защитиш?

— Кого? Брис или Техол?

— В това отношение двамата са едно и също, мисля.

— Съществуват някои възможности — отвърна уклончиво Бъг. — За жалост, в обстоятелства като тези намесата често се оказва по-гибелна от първоначалната заплаха. — Вдигна ръка, за да я спре. — Разбира се, ще направя каквото мога.

Тя извърна очи.

— Знам, че ще го направиш. Е, приятелю, значи си заставен. Кога ще ни оставиш?

— Скоро. Някои неща не може да се бавят до безкрайност. В момента го карам да се поти. — Изпъшка и добави: — А това кара мен да се потя.

— „Кръвно обвързване“ ли е това?

Той се сепна и я погледна с любопитство.

— Непрекъснато забравям, че сте учен, кралице. Тази древна фраза съдържа много пластове значения и почти също толкова тайни. Всяка фамилия започва с едно раждане, но никога не може да има само едно, нали?

— Самотата е проста. Обществото не е.

— Точно така, Джанат. — Погледна я втренчено. Тя седеше на трона, облегната на една страна, с отпусната на ръката глава. — Знаете ли, че носите дете?

— Разбира се.

— Знае ли Техол?

— Вероятно не. Рано е още. Бъг, много пострадах в ръцете на Патриотистите, помниш, нали? Виждам белези по тялото си, но нямам никакъв спомен как са се появили. Усещам болки отвътре, тъй че вярвам, че има и вътрешни рани. Подозирам твоята ръка в това свое странно невежество — изстъргал си най-лошото, което съм преживяла. Не знам дали би трябвало да ти благодаря, или да те прокълна.

— По малко и от двете, предполагам.

— Да, ти разбираш необходимостта от равновесие, нали? Е, мисля да отложа още няколко недели, преди да уплаша съпруга си.

— Детето е здраво, Джанат, не долавям никакви рискове. А онези болки са фантомни — грижлив бях в лечението.

— Това ме успокоява. — Тя се изправи. — Кажи ми, дали беше просто въпрос на извратено въображение, или онзи ак’рински творец наистина е имал наум нещо непочтено?

— Моя кралице, нито смъртен, нито безсмъртен може да проумее ума на един творец. Но по принцип от два възможни отговора се избира по-гадният.

— Разбира се. Колко глупаво от моя страна.

— Драконъс е изгубен в Драгнипур. Душата на Найтчил е разпръсната от ветровете. Гризин Фарл изчезна преди хилядолетия. А Ходещия по ръба като нищо би могъл да отрече всякаква принуда от чиста упоритост или, може би, справедлива претенция за непричастие. — Ашици се усмихна криво и сви рамене. — Ако съществува едно присъствие, което би било най-нежелателно за мен над всички други, Ерастас, то е Олар Етил.

— Тя е мъртва…

— И свръхбезразлична към това състояние — прегърна Ритуала на Телланн без колебание, безпринципната кучка…

— И с това се обвърза със съдбата на Т’лан Имасс — каза Блудния и погледна Килмандарос. Огромното същество тъкмо беше довлякло до центъра на залата огромен сандък. Отпра с една ръка ключалката, вдигна капака, започна да вади късове зацапана със зелено броня и да мърмори нещо. От уширяващите се пукнатини по стените се лееше морска вода, вече бе дълбока до глезените и се надигаше, за да погълне огъня в огнището. Въздухът ставаше хапливо студен.

— Не толкова обвързана, колкото може би се надяваш — отвърна Секул Лат. — Обсъдихме К’рул, но има и друго божество, Ерастас. Същност, крайно умела в това да остава загадка за всички нас…

— Ардата. Но не е единствената. Винаги съм усещал, Сек, че има повече от нас, отколкото си мислим. Дори с моята сила, с властта ми над Плочите бях убеден, че има призраци, блуждаещи на ръба на полезрението ми, на съзнанието ми. Призраци древни и могъщи като всеки от нас.

— Които се опълчват на властта ти — подхвърли лукаво Секул и разклати кехлибареното вино в кристалния си бокал.

— Които ги е страх да се въвлекат. — Блудния се усмихна презрително. — Крият се един от друг също така, несъмнено. Поотделно никой не представлява заплаха. Но сега е друго.

— Нима?

— Да. Наградите, които можем да пожънем, са огромни — каквото и да си е отишло преди, е нищо. Помисли над това. Всичко, което ни бе откраднато, се връща в ръцете ни. Призраците, онези, които се крият — те ще са глупци, ако се поколебаят. Не, разумният курс е да излязат от сенките.

Ашици отпи от виното. Водата се просмукваше в седалката на стола му.

— Къщата бърза да ни отмие.

Килмандарос се беше напъхала в мокра ризница. Бръкна към залятия под и измъкна от кипящия въртоп огромна метална ръкавица, от която на порой се изля вода. Навлече я на чворестия си юмрук, след това бръкна да намери другата.

— Доволна е — каза Ерастас.

— Не е — възрази Ашици. — Ти събуди гнева й и сега тя трябва да намери враг, достоен за него. Понякога — дори за теб — самообладанието е илюзия, заблуда. Това, което развихряш тук…

— Е закъсняло отдавна. Престани с опитите си да ме подронваш, Сек — само разкриваш собствената си слабост.

— Слабост, от която никога не съм бягал, Ерастас. Можеш ли да кажеш същото?

Блудния оголи зъби.

— Ти си обречен. Това не може да се отмени. Трябва да вземем съдбата си в собствените си ръце. Погледни Килмандарос — тя ще ни покаже как трябва да бъде. Зарежи страховете си — те жилят като отрова.

— Готова съм.

При думите й двамата мъже се обърнаха. Беше облечена за война и стоеше като чудовищна статуя, страховито привидение, нагиздено с водорасли. Алги се бяха оплели в брънките на ризницата й. Зелена патина покриваше горницата на шлема й. Широките решетести набузници приличаха на клещи на рак, предпазителят над носа лъщеше като щипец на скорпион. Облечените й в стоманени ръкавици ръце бяха свити в юмруци като гигантски чукове на края на маймунските й многоставни ръце.

— И още как — каза с усмивка Ерастас.

— Никога не съм ти вярвала — изръмжа Килмандарос.

Той стана, все така усмихнат.

— Защо трябва да съм единственият? Е, кой от нас ще отвори портала? Ашици, покажи ни силата си.

Изпитият мъж потръпна.

Водата бе стигнала до бедрата им — не бедрата на Килмандарос, разбира се. Блудния махна към Секул Лат.

— Да те видим такъв, какъвто трябва да си. Това е първият ми дар, Сек.

Изригна сила.

Древната фигура се замъгли, изправи се и се превърна във висок, млад и жизнен Форкрул Ассаил… който залитна замаян и лицето му помръкна. Захвърли бокала си.

— Как смееш! Остави ме какъвто бях, проклет да си!

— Моят дар — отсече Ерастас. — Да се приеме в духа, в който е даден.

Секул вдигна дългите си длани пред лицето си и изхриптя:

— Как можа да си помислиш, че изобщо съжалявам за онова, което оставих зад себе си? — Свали ръцете си и го изгледа с гняв. — Върни ми всичко, което съм си спечелил!

— Ти си глупак…

— Напускаме сега! — прекъсна го Килмандарос толкова гръмко, че залата отекна.

— Ерастас!

— Не! Свърши се!

Последва втори жест и се разтвори портал, който погълна цяла стена от Къщата. Килмандарос мина през него и изчезна.

Блудния се извърна към Ашици.

Очите на стария му приятел бяха изпълнени с такава отчаяна скръб, че Ерастас изръмжа:

— О, нека да е по твоему тогава… — Откъсна жестоко благодатния дар и съществото пред него пак стана човек, преви се и изпъшка от болка.

— Ето, носи жалкото си страдание, Сек, щом толкова добре ти подхожда. Какво има? Не те ли радва връщането му?

— Обичаш да нанасяш болка, нали? Виждам, че не си се променил… по същество. — Секул изохка, сътвори с магия чвореста тояга и тежко се подпря на нея. — Хайде, води, Ерастас.

— Защо трябва да вгорчаваш този миг на тържество?

— Може би просто ти напомням какво ни чака всички.

Блудния едва се сдържа да не удари Ашици, да не избие с ритник тази тояга и да види как древното същество залита безпомощно, може би пада дори. Кратко щеше да е удоволствието. Нищожно, несъмнено. Обърна се към портала.

— Стой плътно до мен — тази порта сигурно ще се затръшне зад нас.

— Омръзна й да зее, да.

Скоро след това водата си върна залата, мракът погълна всяка стая и всеки коридор. Завихриха се течения, а после затихнаха и всичко отново замря.

Къщата беше в мир.

Засега.

Капитан Рутан Гъд имаше навика да разчесва брадата си с пръсти, превземка, която Шурк Елале намираше за дразнеща. Замислената отпуснатост беше добра като за поза, но тя бе започнала да подозира, че „гениалността“ му е от неизразимия вид. С други думи, възможно беше просто да е тъп, но достатъчно умен, за да си слага маската на мъдро дълбокомислие. Тъпото бе в това колко успешно и подмамващо беше цялото това нещо — този намек за загадъчност, тъмното було на очите му, авторитетните му мълчания.

— В името на Блудния, разкарай се оттук.

Той се сепна, след това посегна за оръжейния си колан.

— Ще ми липсваш.

— Всеки ми го казва това рано или късно.

— Любопитно наблюдение.

— Нима? Простата истина е, че изтощавам мъжете. Все едно, скоро ще отплавам, тъй че общо взето толкова по-добре.

— Бих предпочел да стоя на палуба и платната да вършат цялата работа, вместо да крача в поход — изсумтя той.

— Тогава защо стана войник?

Той пак разчеса брадата си, намръщи се и отвърна:

— Навик.

Тръгна към вратата, спря се и присви очи към една урна на пода до стената.

— Откъде го взе това?

— Това ли? Аз съм пират, Рутан. Попадат ми разни неща.

— Не е купено от някоя сергия в града значи.

— Разбира се, че не. Защо?

— Враните привлякоха погледа ми. Това гърне е от Седемте града.

— Урна е, не е гърне.

— Падането на Колтейн. Плячкосала си малазански кораб… — Той я изгледа. — Наскоро трябва да е било. Някой от нашите кораби ли удари? Имаше бури, флотата се разпръсна на няколко пъти. Няколко кораба се изгубиха всъщност.

Погледът му не я притесни.

— И какво ако съм го направила? Не е като да съм знаела нещо за вас, нали?

Той сви рамене.

— Всъщност да де. Но все пак мисълта, че си изклала наши хора, е малко неприятна.

— Не съм — отвърна тя. — Ударих кораб на Тайст Едур.

Той кимна.

— Звучи логично. Първият ни сблъсък с тях беше извън Ерлитан.

— Е, радвам се.

Погледът му помръкна.

— Студена жена си, Шурк Елале.

— И това съм го чувала.

Тръгна си без повече думи. Винаги беше по-добре така, да намериш нещо дразнещо, което да вгорчи мига, кратка размяна на остри думи и се приключва. Изпълнените с копнеж сбогувания, прогизнали от сълзлива сантименталност, никога не се оказваха така удовлетворителни, както би ти се искало.

Набързо събра останалия си багаж — повечето й вещи вече бяха прибрани на борда на „Вечна благодарност“. Скорген Кабан Хубавеца повече или по-малко бе поел нещата долу на пристанището. Разплащането на таксите за пристан, отрезвяването на екипажа и прочие. Двете й гостенки от Болкандо бяха сместени безопасно в главната каюта. А ако Ублала Пунг още не се беше появил… е, тоя тъпак имаше памет колкото на молец.

„Може да се е объркал и да е тръгнал към островите пеш.“

Окачи рапирата на кръста си, метна през рамо скромната вълнена торба и излезе, без да си прави труда да заключва — стаята беше наета и освен това първият влязъл крадец бе добре дошъл да прибере всичко, особено онази глупава урна.

До кейовете я придружи приятен и обещаващ ветрец откъм брега. Остана доволна, като видя оживената дейност на борда, докато крачеше към трапа. Пристанищни хамали товареха последните продукти и търпяха жестоките подмятания на тайфа курви, дошли да изпратят екипажа; въпросните курветини й хвърляха изпепеляващи погледи, докато се провираше между тях. Едва ли бяха заслужени, след като не ги беше конкурирала от месеци, а и освен това нали вече заминаваше?

Стъпи на главната палуба.

— Хубав, откъде го взе тоя нос?

Първият й помощник изтрополи по палубата.

— Костенурчи клюн. Натъпкан с памук, да задържа капането, капитане. Купих го на пазара „Приливите“.

Тя присви очи и го изгледа. Каишките, задържащи клюна, изглеждаха болезнено стегнати.

— Поразхлаби го малко — посъветва го тя, пусна торбата в краката си и с ръце на кръста огледа другите по палубата. — Пунг го няма, нали?

— Още не.

— Е, искам да се възползвам от този вятър.

— Добре, капитане, а и великанът бездруго предвещава зло…

— Без тия — сряза го тя. — Беше си чудесен пират с нас и не предвещава нищо зло. — Кабан беше ревнив, разбира се. Но носът изглеждаше нелепо. — Разкарай тия пристанищни плъхове от кораба и вдигай екипажа.

— Да, капитане.

Кабан закуца по палубата, спря до един задрямал моряк и ревна в ухото му. Тя кимна доволно, отиде до перилото при носа и огледа тълпата по брега. От Ублала Пунг нямаше и помен.

— Идиот.

Капитан Рутан Гъд взе коня си от конюшните и пое на север по главната улица, която минаваше отчасти покрай централния канал. Не видя никакви други малазанци — като нищо можеше да е последният останал в града. Устройваше го чудесно, а още по-добре щеше да е, ако Тавори и нейните Ловци на кости тръгнеха, преди да пристигне, и го оставеха.

Никога не беше искал да го правят капитан — това означаваше прекалено много хора да му обръщат внимание. Ако имаше избор, Рутан щеше да предпочете да изкара целия си живот, без никой да го забележи. Освен по някоя жена от време на време, разбира се. Мислил беше, твърде често напоследък, да дезертира от армията. И ако беше обикновен пехотинец, като нищо щеше да го е направил. Но липсващ офицер означаваше, че в търсенето ще се включат магове, а последното, на което държеше, бе да го надуши някой маг. Разбира се, Тавори нямаше да задържи армията само за да изчака появата му — но дори в момента като нищо можеше да има един-двама магове, които да душат за него.

Тъй или иначе, Юмрук Блистиг сигурно репетираше в момента гневната тирада, с която щеше да го посрещне.

При нормални обстоятелства беше лесно да се скриеш в една армия, дори за офицер. Не се наемаш като доброволец за нищо, не предлагаш никакви мнения, стоиш най-отзад на заседанията или още по-добре — изобщо ги пропускаш. Повечето командни структури толерират безполезни офицери — също както толерират и безполезни войници на бойното поле. „Вземи хиляда войници. Четиристотин ще стоят на място в битка, но няма да правят нищо. Двеста ще побегнат при първа възможност. Други сто ще са объркани. Така остават триста, на които можеш да разчиташ. Задачата ти при командването на тези хиляда се свежда до това къде да поставиш въпросните триста.“ Не беше малазанска доктрина това. Някой тефтийски генерал, подозираше той. Не корелри, това бе сигурно. Един корелри щеше просто да задържи тристате и да екзекутира всички останали.

„Греймейн? Не, не бъди глупав. Радвай се, ако измъкнеш и пет думи в годината от него. Но пък на кого му трябват думи, когато можеш да воюваш така? Гуглата да те пази топъл, Греймейн.“

Във всеки случай Рутан се смяташе за един от седемстотинте, годен да не върши нищо, да се обърква или да побегне при първия сблъсък на оръжия. Дотук обаче не беше имал шанс да опита нито една от тези възможности. Схватките, в които се беше въвличал — сравнително малко общо взето, — го бяха принуждавали да се бие като побеснял вълк, за да остане жив. Нищо по-лошо нямаше на света от това да те забележи някой, който иска да те убие — да видиш внезапното съсредоточаване в очите на непознатия…

Капитанът се отърси от унеса.

Отново в армията. Край на мекото легло и меката, но странно хладна женска плът. Край на приличните (макар и доста тръпчиви) ледерийски вина. Край на приятната лекота на това да не вършиш нищо. Идваха грижите и нищо не можеше да се направи по въпроса.

„Каза ми да държа главата си ниско наведена, Греймейн. Опитвах се. Не се получава. Но пък нещо в очите ти ми подсказа, че знаеше, че няма да се получи, защото и за теб не се е получило.“

Рутан Гъд почеса брадата си и си помисли за лицето на непознат, което носеше сега.

„Да си го кажем откровено, стари приятелю. В този свят само мъртвите остават незабелязани.“

На мястото на жертвоприношението витаеше усещането за нещо съсипано. Разрушено. Беше мъка човек да е тук, но Ублала Пунг нямаше избор. Дрезгавият глас на Стария Арбат Гърбицата беше в главата му, гонеше го насам-натам, а особеното у един череп — макар и голям колкото неговия — бе в това, че никога не е достатъчно голям, за да избягаш напълно, дори ако те гони един мъртъв старец.

— Направих каквото каза — измърмори той. — Тъй че ме остави на мира. Трябва да се върна на кораба. За да можем да сексим с Шурк. Ти просто си ревнив.

Беше единственото живо същество в гробището. То вече не се използваше много, откакто части от него бяха започнали да хлътват. Килнати на една страна гробници, хлътнали, а след това зейнали отворени. Големи каменни урни, паднали. Поразени от мълнии дървета. Блатни газове кръжаха нощем като плаващи мъртвешки глави. И кости стърчаха от земята като камъни по селска нива. Беше вдигнал една, кост от крак, за да има с какво да си играят ръцете му, докато чака призрака на Арбат.

Чу шумолене зад себе си и се обърна.

— Какво искаш?

— Да те уплаша — отвърна изгнилият полугол труп и вдигна кокалестите си ръце с дълги криви нокти. — Аррггх!

— Ти си глупав. Махай се.

Харлест Еберикт се оклюма.

— Не става вече. Погледни ме. Разпадам се.

— Иди при Селуш. Тя ще те закърпи.

— Не мога. Този тъп призрак не ме пуска.

— Какъв призрак?

Харлест се потупа по главата и си счупи нокът.

— Ох, видя ли? Всичко върви на зле.

— Какъв призрак?

— Онзи, дето иска да говори с теб и да ти даде нещо. Дето го уби. Убиец. И аз исках да съм убиец, знаеш ли. Да разкъсвам хората на парчета и да ям парчетата. Но няма смисъл да имаш амбиции — не стигаш до нищо. Много нависоко посягах, твърде много исках. Загубих си главата.

— Не си. Още си е на мястото.

— Слушай, колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро онзи призрак ще ме напусне, за да мога да се върна към неправенето на нищо. Ела с мен.

Харлест поведе Ублала през гробищата. Стигнаха до хлътнала яма, три крачки широка и дваж по-дълбока. От страните й стърчаха кости. Трупът посочи.

— Един подземен поток си промени руслото, тръгна под това гробище. Затова всичко хлътва. Какво ще правиш с този кокал?

— Нищо.

— Махни го — изнервяш ме.

— Исках да говоря с призрака. Старата Гърбица.

— Не можеш. Освен в главата си, а призракът не е достатъчно силен, за да го прави, докато използва мен. Вързан си с мен. Значи, точно на дъното има кости на Тартенал, някои от най-старите погребения в района. Трябва да разчистиш, докато стигнеш до голяма каменна плоча. После трябва да я издърпаш горе или да я избуташ настрана. Това, което ти трябва, е под нея.

— Нищо не ми трябва.

— Трябва ти. Няма да се върнеш при своите за известно време. Съжалявам, знам, че имаш планове, но нищо не може да се направи. Карса Орлонг просто ще трябва да почака.

Ублала надникна навъсено в ямата.

— Ще ми липсва корабът ми, а и Шурк ще побеснее. Нали трябва да събера всички тартенали — точно това иска Карса от мен. Стара Гърбицо, всичко проваляш! — Вдигна ръце да се хване за главата и се удари с кокала. — Ох, видя ли какво ме накара да направя?

— Това е само защото непрекъснато объркваш нещата, Ублала Пунг. Хайде, почвай да копаеш.

— Изобщо не трябваше да те убивам. Призрака, искам да кажа.

— Нямаше избор.

— Мразя да нямам избор.

— Просто слез в дупката, Ублала Пунг.

Тартеналът изтри очите си, смъкна се в ямата и започна да изхвърля буци пръст и кокали.

Малко по-късно Харлест чу скърцане на изместващ се камък, приближи се до ръба и надникна долу.

— Добре, намери го. Сега пъхни ръце под ръба и го надигни. Давай де, напъни се малко.

И Харлест с изненада видя, че тъпият гигант наистина успя да повдигне огромната плоча и да я подпре на стената на ямата.

Погребаният в саркофага беше грамаден като самия Ублала, но вече почти беше станал на прах. Бяха останали само бронята и оръжията.

— Призракът казва, че тази броня си има име — поясни Харлест. — И боздуганът си има име. Първите Герои са имали такива увлечения. Този точно Теломен дошъл от район, граничен на Първата империя — много далечна земя, — същата земя, от която са дошли и първите ледерии всъщност. Войнствен кучи син — името му е забравено и най-добре е да си остане така. Вземи бронята и боздугана.

— Мирише — оплака се Ублала Пунг.

— Драконовите люспи миришат, особено от врата и хълбоците, където са жлезите — а тия са оттам. Точно този дракон бил първородният на Алкенд. Името на бронята е Драк Алкелейнт — това е на теломенски и означава общо взето „Аз убих дракона Дралк“. Направил го е с този боздуган, а неговото име е Рилк, което на теломенски значи „Тряс“. Или „Фрас“, или нещо подобно.

— Не ги ща тези неща — заяви Ублала. — Дори не знам как се използва боздуган.

Харлест огледа счупения си нокът.

— Не бой се — Рилк знае как да използва теб. Сега качи всичко тук горе и ще ти помогна да навлечеш бронята — стига да клекнеш, разбира се.

Ублала извади първо боздугана. Двуръчен, с дебела леко извита дръжка от кост или рог, лъскава и с цвета на кехлибар от времето. Груб бронзов пръстен стягаше края й. Главата беше грубо оформена на четири очукани луковици — металът бе живачносив и тъмносин.

— Небопад — каза Харлест. — Металът. От небето е. По-корав от желязото. Държиш го леко, Ублала, докато аз едва ли бих могъл да го вдигна това проклето нещо. Рилк е доволен.

Ублала го погледна намръщено, после отново слезе в ямата.

Бронята се състоеше от четири плочи, гръдната и гръбната част бяха на по две половини. Дебел колан свързваше горните части със стегната на кръста пола. По-малки драконови люспи оформяха набедреници с шипове на коленете, направени от петия пръст на дракона. Под коленете две огънати люспи предпазваха прасците и пищялите. Части с подобна конструкция предпазваха китките, а по-еластична кожа покриваше горните части на ръцете. Ръкавиците бяха от ивици кост.

Атаката на времето се бе провалила — люспите бяха здрави, връзките от черва и кожените ремъци — гъвкави като нови. Бронята вероятно тежеше колкото едър мъж.

Последен дойде шлемът. Стотици парчета кост — може би от драконовия череп и челюстите — бяха пробити и стегнати едно за друго, за да оформят наслоена шапка, начелник, набузници и изпъкнала рача опашка, покриваща гърба и шията. Ефектът бе едновременно грозен и страховит.

— Качи се горе да ти я нагласим.

— Не ща.

— Искаш да останеш в тази дупка?

— Да.

— Е, това не е позволено. Призракът настоява.

— Не ми харесва Старата гърбица вече. Радвам се, че го убих.

— Той също.

— Премислям тогава. Не се радвам. Съжалявам, че не го оставих да живее вечно.

— Тогава той щеше да стои тук и да ти говори вместо мен. Няма изход, Ублала Пунг. Призракът иска да облечеш това нещо и да носиш боздугана. Можеш да не слагаш шлема засега, поне докато излезеш от града.

— Къде отивам?

— В Пустинните земи.

— Не ми харесва името на това място.

— Имаш много важна задача, Ублала Пунг. Всъщност ще ти хареса, подозирам. Не, сигурен съм. Качи се при мен и ще ти кажа всичко за нея, докато ти слагаме тази броня.

— Кажи ми сега.

— Не. Тайна е, освен ако не се качиш горе.

— Ще ми кажеш, ако се кача горе?

— И се напъхаш в бронята, да.

— Обичам да ми казват тайни — рече Ублала Пунг.

— Знам — отвърна Харлест.

— Добре.

— Чудесно.

Харлест извърна очи. Може би в края на краищата щеше да иде при Селуш. Не и преди да дойде нощта обаче. Последния път, когато се опита да тръгне по улиците посред бял ден, хлапетата го замерваха с камъни. Накъде беше тръгнал светът? Че той ако беше в по-добра форма, можеше да ги подгони, да къса крайници — и точка на дразненето и смеха, нали?

На децата им трябват уроци, о, да. Ами че, когато той беше дете…

Брис Бедикт освободи офицерите, а след това и адютантите си. Изчака всички да напуснат и седна на походното столче. Наведе се и зяпна ръцете си. Чувстваше ги студени и така беше от самото му завръщане, сякаш още ги измъчваше споменът за ледената вода и жестокия натиск. Все по-трудно му ставаше да се вглежда в нетърпеливите лица на офицерите си. Нещо набъбваше в него, някаква окаяна горест, която като че ли разширяваше пропастта между него и всички останали.

Гледал беше тези лица, но във всяко от тях беше виждал сянката на смъртта, призрачно лице, скрито под външното. Дали просто не беше придобил някакво ново, ужасно проникновение за тленността? Здравият разум може да се съхрани най-добре, когато човек се занимава с тук и сега, с физическото присъствие на реалността — с твърдата й настойчивост. Докосването на отвъдното бе разклатило самообладанието му.

Ако съзнанието бе само искра, обречена да угасне, да се стопи в забвение, каква стойност имаше тогава цялата тази борба? Таеше в себе си имената на безброй отдавна мъртви богове. Той единствен ги пазеше живи или най-малкото толкова полуживи, колкото бе възможно за такива забравени сили. И защо?

Имаше много, за което да завижда на брат си. Никой не се забавляваше повече от него в блажената нелепост на човешките начинания. Какъв по-добър отговор на отчаянието?

От частите, които го придружаваха, беше преустроил всички освен една, Харидикт, и беше пощадил тази бригада само по настояване на малазанските войници, които бяха работили с тях. Бе зарязал старата организация по батальони и бригади и беше създал пет отделни легиона, четири от които се състояха от по две хиляди войници и поддържащи части. Петият обхващаше ядрото на обоза, както и походната болница, животни, търговци на живо месо и помощен персонал, сред които петстотин конници, които използваха новите неподвижни стремена и бързо трупаха опит под наставничеството на малазанците.

Всички легиони, включително Харидикт, разполагаха със собствена походна кухня, ковачница, оръжейници, екип за спешна помощ, конни съгледвачи и вестоносци, както и с тежки щурмови оръжия. Повече от всякога можеше да се разчита на командирите на легиони и техния персонал — Брис държеше на компетентност и самостоятелност и бе избрал офицерите си съобразно тези качества. Недостатъкът на тези дадености се проявяваше на всяко заседание на командния състав в междуличностния сблъсък. Брис подозираше, че щом тръгнат в поход, съперничествата ще бъдат изместени от вътрешната враждебност към надпреварата с чуждата армия, която щеше да се придвижва на фланга им, и толкова по-добре. Ледериите имаха нещо да докажат или ако не да докажат, то да преоткрият — малазанците просто ги бяха натупали здраво при нашествието си.

От твърде дълго време ледерийската армия се беше изправяла срещу не толкова обиграни врагове — дори Тайст Едур влизаха в тази категория със своя безреден, варварски подход към боя. Малкото битки с легионите на Болкандо, преди десетилетие, се бяха оказали кървави и без краен изход — но тези потенциални уроци се пренебрегваха.

Малко военни сили проявяваха склонност към самонаблюдение. Консерватизмът беше навързан към традицията като възли на въже. Брис търсеше в армията си нещо ново. Гъвкавост, бързо приспособяване, безстрашие в предизвикателството спрямо старите способи да се правят нещата. В същото време разбираше стойността на традицията, а легионната структура всъщност беше връщане към историята на Първата империя.

Стисна юмруци и загледа как кръвта се отдръпва от ставите му.

Този поход нямаше да е прост и без произшествия.

Виждаше смъртта в лицата на войниците си. Пророчество ли бе това, или завещание?

Де да можеше да знае.

Релико видя тримата фаларийски тежки пехотинци Лукбек, Шоули и Дроуфърст — стягаха походните си торби до фургона на шесто отделение — и тръгна към тях.

— Я чуйте. — Три тъмни лица се вдигнаха и примижаха към него, а не се наложи да се вдигат много, макар да бяха наклякали. — Значи. Онзи от тежките, Шортноус — оня, дето му липсва повечето от носа, знаете го, нали? Беше женен за Хано, която умря.

Тримата братовчеди се спогледаха. Дроуфърст сви рамене, избърса потта от челото си и рече:

— Да де. Напоследък се влачи подир Флашуит…

— Ей, тая е най-едрата жена, която съм виждал — подхвърли Шоули и облиза устни.

Лукбек кимна.

— Заради зелените й очи е…

— Не е, Луки — възрази Шоули. — Щото всичко друго й е голямо, затуй.

— Като искаш големи, виж ме мен, Шоули — изсумтя Дроуфърст. — Макар че по-добре недей. Твърде добре те познавам, нали?

Релико се намръщи.

— Та говорех за Шортноус. Значи той имаше едно ухо оня път, когато се въвлече в свадата, и другото ухо му го отхапаха, нали?

— Да де — отвърна Дроуфърст. — И какво?

— Виждали ли сте го напоследък? Пак има едно ухо. Какво е станало? Да не му е пораснало?

Тримата войници мълчаха тъпо. След малко се заловиха отново с мешките си.

Релико измърмори под нос и се отдалечи. Тази армия си имаше тайни, и още как. Шортноус и проклетото му ухо. Нефариас Бред и едната му гигантска стъпка. Онзи отдельонен маг и любимците му плъхове. Вастли Бланк, който нямаше капка мозък, но можеше да се бие като демон. Лейтенант Поурс и злият му, вече мъртъв близнак. Плешивият Кайндли и колекцията му гребени — всъщност, реши Релико, докато се връщаше при отделението си, почти всеки тук беше абсолютно луд, с изключение може би на самия него и сержанта му.

Беше нещо, което никой извън една армия не разбираше. Външните виждаха просто униформите и оръжията, шлемовете и броните, маршируването в крак. А ако можеха да разберат истината, щяха да са уплашени още повече. Щяха да се разбягат с писъци.

— Покятие ва дуго, Ерлко.

— Млъкни, Неп. Къде е Бадан?

— Ней тука, бокук!

— Това го виждам. Исках да разбера къде е отишъл.

Моравото сбръчкано лице на мага се изкриви в нещо неописуемо.

— Деа го нам!

— Ръфъл! Да си виждала сержанта?

Отдельонният ефрейтор седеше облегната на едно от колелата на фургона. Между дебелите й устни бе натикано руло ръждивец и димът пуфтеше отвсякъде, сигурно и от ушите й.

— Ко да иди пев тоя пуфк! — джафна зад него Неп Фъроу.

Релико неволно се изсмя.

— Тук си прав, Неп… Ръфъл, някакъв проблем с въздуха ли имаш?

Тя вдигна лениво ръка и измъкна рулото от устата си.

— Глупак. Държи комарите надалече между другото.

— Ей, това е хитро. Къде мога да си намеря малко?

— Взела съм си към хиляда. Но те предупреждавам, Релико, ще позеленееш първите няколко дни. Скоро обаче ще почнеш да го изкарваш през порите си и нито една гадина няма да те ухапе.

— Хм. Все едно, къде е Бадан?

— Приказва си с други сержанти, Фидлър и другите. — Ръфъл изпуфка още малко и добави: — Бадан май е решил да се лепнем за тях — добре се оправяхме заедно преди.

— Предполагам. — Но Релико не беше очарован от идеята. Онези отделения привличаха неприятностите като магнит. — Синтър какво мисли по въпроса?

— Май няма нищо против.

— Ей, а скапаните ни новобранци къде са?

— Някакъв ледериец дойде и ги прибра.

— Кой каза, че може да го направи?

Ръфъл сви рамене.

— Не питах.

Релико се почеса по врата, по-точно по мазолите, където се опираше ръбът на шлема му. Видя щръкналия изпод фургона крак на Ским и се зачуди дали не е умряла.

— Ще ида да взема Вастли. Като се върне Бадан, отделението трябва да е събрано.

— Добра идея — каза Ръфъл.

— Ти си най-мързеливият проклет ефрейтор, който съм виждал.

— Привилегия на ранга — отвърна тя и пак лапна ръждивеца.

— Един ден няма да издържиш на похода — подхвърли Релико. — Станала си още по-дебела.

— Не съм. Всъщност губя тегло. Усещам го.

— Мове ви а помовна и аф?

— Не си го и помисляй, Неп, изсъхнал жабок такъв — изръмжа Ръфъл.

Релико тръгна да намери Вастли Бланк. Той и Бадан, това беше. Останалите… изобщо.

Фидлър издърпа запушалката на стомната и огледа другите. Геслер беше хванал един гущер за опашката и му даваше да захапе палеца му. Балм седеше скръстил крака и гледаше намръщено влечугото. Корд стоеше подпрян на едно дърво — нещо, за което сигурно щеше да съжали, защото то пускаше мъзга, обаче той влагаше в позата толкова старание, че нямаше как да го разубеди човек. Том Тиси беше донесъл осолено парче бут от някакво местно добиче и го режеше. Хелиан зяпаше втренчено стомната в ръцете на Фидлър, а Ърб зяпаше втренчено Хелиан. Другите трима, двамата южни далхонийци — Бадан Грук и Синтър — и Праймли, демонстрираха стара бойна дружба, като седяха един до друг на изсъхналия дънер и гледаха останалите накриво.

На Фидлър му се искаше да бяха дошли поне още петима сержанти, но знаеше, че да намериш някого из суматохата на лагер, който скоро ще потегли в поход, е почти невъзможно. Надигна стомната.

— Приготви чашите, всички. — И почна да налива. — За теб само половина, Хелиан — каза, след като стигна до нея. — Виждам, че си я подкарала вече.

— Подкарала накъде? Я наливай и недей да се скъпиш.

Фидлър й наля.

— Знаеш ли, не се отнасяш с достатъчно уважение към дара на Бийк.

— К’ъв дар? Нищо не ми е дал освен бяла коса и слава на боговете, че си отиде.

След като наля на всички, Фидлър се върна при гнилия пън, седна и погледна към реката. Въздухът над нея гъмжеше от лястовици.

— Така — почна Фидлър. — Значи такива събирания сержантите си правехме по времето на Подпалвачите на мостове. Беше добра традиция и мисля, че е време да я възстановим. Следващия път ще съберем и останалите сержанти на ротата.

— Какъв е смисълът? — попита Синтър.

— Всяко отделение си има свои умения — трябва да знаем какво могат да правят другите и как вероятно ще го направят. Обсъждаме си всичко това и се надяваме да няма фатални изненади при бой.

— Умно — каза Синтър.

— Скоро ли очакваш да се натъкнем на неприятност, Фид? — попита Корд. — Колодата ти това ли ти каза? И каква неприятност по-точно?

— Не иска да каже — намеси се Геслер. — Макар че не е зле да я знаем.

— Болкандо — предположи Бадан Грук. — Такъв е слухът поне.

— Бихме могли да се ступаме веднъж-дваж с тях, освен ако Изгорените сълзи и перишите не са ги напердашили и усмирили дотогава — отвърна Фидлър. — Сафините май са единствените, които ще се радват да им идем на гости.

— Доста е изолирано, оградено е с планини — рече Корд. — Сигурно умират от желание да видят нови лица, дори да са грозни като нашите.

— Работата е, че не знам дали изобщо ще минем през Сафинанд — изтъкна Фидлър. — Според картите, които съм виждал, той е доста на север от явния маршрут през Пустинните земи.

— Преминаването през място, наречено Пустинните земи, изобщо не ми се нрави — изсумтя Корд. — Какво има в тази Коланси между другото? Какво привлича адюнктата? На нова война ли сме тръгнали, за да възмездим някое оскърбление, нанесено на Малазанската империя? Защо просто не го оставим на Ласийн? Не че дължим и едно проклето нещо на императрицата.

Фидлър въздъхна.

— Не съм тук, за да размишлявам над мотивите на адюнктата, Корд. Разсъжденията са безполезни. Ние сме нейната армия. Тя ни води, ние я следваме…

— Защо? — почти изджафка Синтър. — Чуйте. Със сестра ми едва не умряхме от глад в една ледерийска килия, докато чакахме да ни екзекутират. Значи, вие тука може да си мислите, че си е струвало да свалим тия Тайст Едур и императора им, но много морски пехотинци умряха и останалите имаме късмет, че сме тук. Ако не беше оня Бийк, всички щяхте да сте мъртви — но той си отиде. Също и Синн. Имаме един Висш маг, и толкова, а колко добър е той? Фидлър — може ли Бързия Бен да прави каквото правеше Бийк?

Фидлър отвърза шлема си и го свали. Почеса се по сплъстената от пот коса.

— Бързия Бен не действа така. По-рано беше повече зад кулисите, но Хедж ме уверява, че се е променило, може би след Черен Корал…

— Страхотно — прекъсна го Корд. — Където Подпалвачите на мостове бяха ометени.

— Не по негова вина. Все едно, всички видяхме какво може срещу едурските магове край брега на Седемте града — принуди ги да се снишат. А после, в Ледерас, изпъди цял проклет дракон…

— Сигурен съм, че и напъханите в носа му проклетии помогнаха — измърмори Корд.

Геслер се изсмя горчиво.

— Е, Фид, не сме сержантите на Мостоваците и предполагам, че това е съвсем очевидно. Можеш ли да си представиш Уискиджак, Бракъл и Пикър, и останалите да мрънкат за всяко проклето нещо, както става тук? Аз не мога, макар изобщо да не съм ги познавал.

Фидлър сви рамене.

— По онова време не бях сержант, тъй че не мога да кажа. Но нещо ми подсказва, че доста разсъждаваха. Не забравяй, че някъде от Черното псе чак до Даруджистан някой в империята искаше да са мъртви. Е, колкото до Дужек Едноръкия, може би нямаха много причини за недоволство, но едва ли знаеха какво е замислил Върховният юмрук — не беше тяхна работа.

— Дори когато тази работа убива войници ли? — попита Синтър.

Смехът на Фидлър беше суров и рязък.

— Ако това не е работа на командващия, какво тогава? Адюнктата не е проклетата ни майка, Синтър. Тя е волята зад юмрука, а ние сме юмрукът. И понякога си разкървавяваме кокалчетата, но така става, когато удариш враг в лицето.

— В зъбите по-точно — обади се Геслер. — Знам го от личен опит.

Но Синтър не отстъпваше.

— Ако знаем в какво влизаме, имаме по-добър шанс да оцелеем.

Фидлър се надигна, дясната му ръка перна шлема на земята и той подскочи и се изтъркаля в пепелта на огнището.

— Не го ли схващаш? Не всичко се свежда до оцеляването!

Думите изхвърчаха от устата му като храчка на смъртник и сержантите потрепериха. Дори Геслер се опули. Гущерът се възползва от момента, за да се измъкне от пръстите му, и офейка.

В стъписаната тишина Фидлър изръмжа тихо и се почеса по брадата, отбягваше да срещне погледите им. „Дъх на Гуглата, Фид — ти си един проклет глупак. Позволи й да ти влезе под кожата. Този поглед в очите й — тя не е нормален войник — какво в името на Финир изобщо прави тук? И колко още като нея има в тази армия?“

— Хм, гадаенето трябва да е било гадно като пикнята на Гуглата — каза навъсено Корд.

— Не само пикня, Корд — въздъхна Фидлър. — И цял порой лайна.

И тогава Синтър ги изненада всички.

— Радвам се, че това се изясни. Дайте сега да поговорим как ще действаме заедно, за да станем най-гадния насран от Гуглата юмрук, който адюнктата е имала.

Легнал по корем зад гъстия храст, Троутслитър се мъчеше да преглътне. Устата и гърлото му изведнъж пресъхнаха толкова, че имаше чувството, че може да изкашля пламъци. Изруга се наум, че толкова обича да си вре носа навсякъде. Шпионираше, за да уталожи любопитството си и — трябваше да признае — да си осигури предимство пред другите войници, повод за хитра физиономия и сардонична веща усмивка.

Е, вече знаеше.

„Фидлър увърта. Казва, че не знае намеренията на Тавори, но току-що им показа, че лъже. Знае и не казва. Да, не казва, но все едно, току-що им го каза. На кой му трябват подробности, ако всички ще свършим като месо за враните?“

Можеше да изкашля пламъци, да. Или да изсмее облак пепел. Трябваше да поговори с Детсмел и трябваше да открие другия Нокът, криещ се сред морската пехота. Имаше признаци, а от време на време и позивни за свръзка, които можеше да разпознае само колега Нокът. Той самият беше пуснал няколко, но като че ли се заобикаляха един друг като в танц — и това бе съвсем добре до този момент. „Ако тръгваме към сивата порта на Гуглата, искам да имам съюзници. Детсмел със сигурност. И който там се окаже скритият ми танцьор.“

Сержантите продължаваха да си говорят хладнокръвно и спокойно все едно Фидлър не ги беше осъдил всички на смърт току-що, и Троутслитър не обръщаше много внимание, докато не чу името си.

— Може да ни пази гърбовете, ако ни се наложи — каза Балм.

— Не мисля, че ще ни се наложи — отвърна Фидлър. — Като говорех за предателство, нямах предвид вътре в редиците ни.

„Предателство? Какво предателство? Богове, какво съм пропуснал?“

— Съюзниците ни ли? — попита Корд. — Не мога да го повярвам, не и от перишите или Изгорените сълзи. Кои други?

— Ледериите — подхвърли Синтър. — Доста голям ескорт, не мислите ли?

— Не мога да бъда по-изричен — отвърна Фидлър. — Просто си отваряйте очите на четири. Бадан Грук, твоя маг за какво го бива?

— Неп Фъроу ли? Примитивна магия общо взето. Добър е с проклятията. — Бадан сви рамене. — Не съм виждал кой знае какво, макар че веднъж направи врящо кълбо от паяци и го хвърли по Ским — изглеждаха истински и хапеха толкова здраво, че тя се разпищя.

— Все пак може да е било илюзия — каза Синтър. — Далхонийските проклятия понякога се доближават до Мокра — така маговете се промъкват в мислите на жертвата.

— Май знаеш доста за тия неща — подхвърли Геслер.

— Не съм маг — отвърна тя. — Но мога да надуша магия.

— Кой е най-гадният ни боец без оръжия? — попита Корд.

— Скълдет — отвърнаха Синтър и Бадан Грук едновременно.

Фидлър изсумтя и добави:

— Корик и Смайлс биха се съгласили с вас. Корик може би с неохота, но това е просто ревност.

Хелиан се засмя.

— Радвам се, че го бива за нещо. — Отпи от чашата си и изтри уста.

Фидлър продължи:

— Можем да хвърлим напред стабилен фронт тежки, ако се наложи. Сапьори не ни липсват, но сме зле с мунициите, само че нищо не може да се направи по въпроса. Те са добри в нощна работа обаче. И могат да обслужват по-тежките оръжия, които получихме от ледериите.

Обсъждането продължи, но Троутслитър се разсея от някакво смътно шумолене до главата му. Извърна се и зяпна в очите на плъх.

„На Ботъл е! Кучият му син!“

„Но не е случайно, нали? Фидлър не спомена за него. Държи го в резерв.“

„Виж, това е интересно.“

Озъби се на плъха.

Гадинката не му остана длъжна.

Докато яздеше по добре отъпкания черен път към лагера на Ловците на кости, Рутан Гъд видя други петима капитани, всички на коне; препускаха в лек галоп към едно възвишение между частите на малазанците и ледериите. Намръщи се и смуши коня да се присъедини към тях.

Подобни разговори винаги го потискаха. Капитаните бяха притиснати от двете страни, непосветени в това, което знаеха Юмруците, и презирани от подчинените си. Лейтенантите обикновено бяха или амбициозни подлеци, или глупави подлизурковци. Единственото изключение, за което бе чувал, беше Поурс. Кайндли беше извадил късмет, че имаше такъв съперник, някой, който да не му отстъпва по хитрина и с достатъчно коварни помисли в главата, за да забавлява непрекъснато капитана си. Лейтенантът на самия Рутан беше една вечно намусена напанка, Рабанд, която или беше некадърна, или потенциално опасна. Другите двама беше изгубил в Ю’Гатан.

Другите бяха спрели и го гледаха накриво, докато се приближаваше към тях по склона. На лицата им бе изписано еднакво неодобрение. Старшинството поставяше най-високо между тях Кайндли. Под него бе тъмнокосата канийка Сканароу, около четирийсетгодишна, нехарактерно висока и длъгнеста за канийка — вероятно от южното крайбрежно население, първоначално било отделно племе. Лицето й беше грубовато и нашарено с белези, все едно бе живяла между диви котки като сукалче.

Следващият по ранг капитан беше Фарадан Сорт, която бе служила къде ли не и може би беше бранила Стената на бурите — Рутан, който знаеше доста за това, подозираше, че е точно така. Държеше се като човек, който е познал най-лошото и не иска да го преживее отново. Но има преживелици, които човек никога не може да загърби, никога не може да забрави. Освен това Рутан беше видял ецваното на меча на Сорт, а това нещо можеше да се получи само от смъртоносния допир на чудодейна магия.

Рутан беше следващият, а под него две полеви повишения, хенгиецът Фаст, който вече се целеше към званието Юмрук, и един родом от островите пор на име Ънтили Ръм, изтеглен от морската пехота, след като войниците му го бяха белязали за смърт по причини, които само те си знаеха. Въпреки мрачното си минало Ънтили можеше да язди като проклет уикец, тъй че сега командваше леките копиеносци.

— Много мило от твоя страна, че се появи — каза Кайндли.

— Благодаря, капитане — отвърна Рутан и зачеса с пръсти брадата си, докато оглеждаше хаоса в малазанския лагер — Ще имаме късмет, ако можем да потеглим утре.

— Моята рота е готова — заяви Фаст.

— Може би последния път, когато си ги видял — подхвърли с коварна усмивка Сканароу. — Сигурно вече са се пръснали по курвенските палатки.

Изпитото лице на Фаст помръкна.

— Седят и чакат, както заповядах, това правят. Лейтенантите ми се грижат за реда.

— Ако ги бива за нещо, съмнявам се — отвърна Сканароу. — Да гледат как войниците се отегчават, да слушат как дърленето между тях става все по-неприятно и накрая да ги разтървават? Ако имат малко ум в главите, вече трябва да са ги разпуснали кой накъде види.

— Сканароу е права, капитан Фаст — вметна Фарадан Сорт. — Не си струва да държиш прекалено рано отделенията в готовност. Няма да е зле да се вслушаш в съветите на колеги с повече опит.

Фаст кимна сковано.

Рутан Гъд се извърна в седлото, за да огледа ледерийските легиони. Добър ред поддържаха кучите синове, това поне се виждаше ясно. Брис Бедикт ги беше стегнал и те чакаха малазанците търпеливо, като старици, чакащи мъжете им да умрат.

Кайндли заговори:

— Сканароу, Фаст, вие и останалите офицери под командата на Юмрук Блистиг трябва да разбирате от първа ръка проблема, пред който сме изправени всички. Юмрук Кенеб го дърпат на всички страни, когато трябва да се грижи за ротите си, и нищо друго. Нагърбил се е с логистиката за ротите на Блистиг и всички страдаме от това.

— Никаква жар няма у Блистиг напоследък — каза Сканароу.

— Можеш ли да поемеш луфтовете?

Тя примигна.

— Единствената причина да бъда капитан, Кайндли, е, че знам как да поведа войници на битка и знам какво да правя с тях, след като битката почне. Нямам глава за организация. — Сви рамене. — Имам двама прилични лейтенанти, които поддържат реда и се грижат да не зачислят на някой два леви ботуша. Без тях щях да съм зле като Блистиг.

— Логистиката не е проблем за мен — подхвърли Фаст.

Никой не реагира.

Кайндли разкърши гръб и изохка.

— Казват, че докато командвал ейрънския гарнизон, Блистиг бил умен, кадърен офицер.

— Избиването на Седма, а след това и армията на Пормквал, го прекърши — каза Фарадан Сорт. — Изненадана съм, че адюнктата не разбира това.

— Това, което е във възможностите ни, капитани — каза Кайндли, — е да решим как да помогнем на Кенеб. Трябва ни Юмрук, който да не е изтощен и изчерпан.

— Нищо не можем да направим без отдельонните сержанти — заяви Фарадан Сорт. — Предлагам да впрегнем подофицерите си.

— Рисковано е — каза Кайндли.

Рутан изсумтя — неволна реакция, която привлече нежелано внимание.

— Какво ще рече това? — провлече Кайндли.

Рутан сви рамене.

— Може би нас офицерите ни устройва да си мислим, че сме единствените, способни да видим как Висшето командване се разпада. — Погледна Кайндли в очите. — Сержантите виждат по-добре от нас. Привличането им не рискува нищо и може дори да ги успокои, защото ще им покаже, че не сме някаква пасмина слепи глупци, каквото най-вероятно си мислят за нас в момента. — И след като си каза своето, отново замълча.

— Който говори малко, казва много — подхвърли Фарадан Сорт. Вероятно цитираше някого или пък беше поговорка.

— Значи привличаме сержантите — каза Кайндли. — И ги караме да стегнат отделенията. Гуглата знае какво си мисли Брис точно в този момент, но съм адски сигурен, че не е похвално.

Когато Кайндли и останалите подкараха, Сканароу обърна коня си пред Рутан и го принуди да спре. Той я погледна с присвити очи. А тя го изненада с широка усмивка, която преобрази лицето й.

— Старите в моя народ казват, че понякога срещаш хора с рев на морски шквал в очите и тези хора според тях са плували в най-дълбоки води. Сега разбирам какво са имали предвид. Но не виждам в теб шквал. Виждам проклет тайфун.

Той бързо извърна поглед и зарови пръсти в брадата си.

— Само изпускане на газове, Сканароу.

Тя се засмя.

— Щом казваш. Избягвай суровите зеленчуци, капитане.

И подкара след другите.

„Рибари. Теб, Сканароу, с хубавата ти усмивка, трябва да избягвам. Лошо.“

„Греймейн, ти казваше, че от двама ни аз съм по-големият късметлия. Грешеше. И ако призракът ти чуе името си, спести ми ехото на смеха.“

Заслуша се, но чу само вятъра, а в неговия стон нямаше и нотка смях.

— Дий, конче.

Корик изглеждаше ужасно, треперещ и с подивял поглед. Едва се дотътри в лагера на отделението. Тар се намръщи.

— Напомняш ми за жалък смъркач на д’баянг, войник.

— Ако с оная треска върви и параноя, то си е същото — каза Кътъл. — Сядай, Корик. Утре ще се возиш във фургона.

— Просто бях болен — простена уморено Корик. — Виждал съм смъркачи на д’баянг в търговските депа и не ми харесва да ме сравняват с тях. Много отдавна съм дал клетва никога да не бъда толкова глупав. Просто бях болен. Дайте ми няколко дни и ще съм достатъчно здрав, за да фрасна с юмрук следващото лице, което ще ми издудне за д’баянг.

— Е, така вече е по-добре — рече Смайлс. — Добре дошъл в строя.

Коураб излезе от една палатка с оръжейния колан на Корик.

— Наточих и смазах меча ти, Корик. Но на колана май ще му трябва още една дупка. Трябва да понатрупаш малко месце по кокалите.

— Благодаря, мамче. Само няма да ми предлагаш цица, нали?

Корик седна на един стар сандък за муниции и се зазяпа в огъня. Вървенето го беше изтощило, прецени Тар. Всички войници, които бяха хванали треската, бяха същите. Варовитата вода беше подействала, но макар да се бяха съвзели, болните бяха изтощени до един.

— Къде е Фид? — попита Корик.

Ботъл — беше се изтегнал на земята с навито походно одеяло под главата и парцал на очите — се размърда. Примига на късната следобедна светлина и отвърна:

— В момента изрежда гафовете ни. На една от ония тайни срещи на всички сержанти.

— Радвам се да чуя, че е тайна — изсумтя Тар.

— Никакви гафове нямаме — рече Смайлс. — Освен твоите, ефрейтор. Ей, Ботъл, какво друго си говорят?

— Нищо.

Това привлече вниманието на всички. Даже Коураб вдигна очи от новата дупка, която пробиваше в дебелия кожен колан — беше забил шилото в лявата си длан, но май изобщо не забелязваше.

— Гуглата знае, че си най-големият лъжец на света — рече Кътъл.

— Фид очаква бой, и то май скоро. Стяга отделенията. Толкова.

— Колко набляга на това? — попита сапьорът и присви очи.

Ботъл сякаш се канеше да изтърси нещо мръсно, но каза само:

— Много.

— Лайно — изпъшка Корик. — Вижте ме само. Пълно лайно.

— Лягай утре във фургона, може и вдругиден — рече Тар. — А после не се натягай много няколко дни. Поне толкова ще имаме, преди да влезем в чужда територия. И яж, Корик. Много.

— Оу! — Коураб вдигна ръката си. Шилото стърчеше от дланта му.

— Извади го и гледай да пуснеш кръв — каза Смайлс. — Ако не можеш, бързо намери лечител. — Забеляза, че другите я гледат, и се намръщи. — Рибарските куки. Ъъ, рибарите, дето работеха за семейството ми — ами, виждала съм, че става лошо, затова. Убождания, дето не кървят, искам да кажа. О, я се разкарайте!

— Аз ще пообиколя — каза Ботъл.

Тар се загледа след мага, после се озърна и видя, че Кътъл е зяпнал него. „Зле изглежда, да.“

Коураб издърпа шилото и успя да пусне няколко капки кръв. Ухили се тържествуващо на Смайлс и отново се захвана с колана.

Ботъл крачеше из лагера, като избягваше безредните тълпи, обсадили интендантския щаб, оръжейната, работилниците за кожа и такелаж и всевъзможните други места, пълни с отчаяни, претрупани с работа специалисти. Дори пред палатките на курвите войници се въвличаха в свади. „Богове, къде са офицерите? Трябва ни военна полиция — ето какво става, когато няма никакъв имперски контрол, никакви Нокти, адютанти и комисари. Адюнкта, защо не предприемаш нищо по въпроса? Чакай малко, Ботъл — това не е твой проблем. Имаш си други проблеми, за които да се притесняваш.“

В главата му гъмжеше от образи — всичките му плъхове бяха навън, скрити по стратегически места, но този в командната палатка на Тавори беше в гънки зебло — някой го беше натикал в торба! Изтласка другите образи от главата си. „Ти! Малък Корик! Внимавай! Започни да гризеш, все едно животът ти зависи от това — защото може и да зависи — и излез от тази торба!“

— Ти. В отделението на Фид си, нали?

Ботъл примига и погледът му се фокусира върху мъжа пред него.

— Хедж. Какво искаш?

Мъжът пред него се усмихна. Налудничавият блясък в мътносивите очи правеше изражението му плашещо.

— Бързия Бен ме прати при теб.

— Тъй ли? Защо? Какво иска?

— Така и не разбрах — но ти си Ботъл, нали?

— Виж, зает съм…

Хедж му подаде една торба.

— Това е за теб.

— Кучият син! — Ботъл дръпна торбата. Бързо надникна вътре. „О, спри да дъвчеш вече, Корик. Успокой се.“

— Мърда — каза Хедж.

— Какво?

— Торбата. Нещо живо ли има вътре? Подскачаше в ръката ми… — Изпъшка, понеже някой го блъсна.

Редовен пехотинец в броня, едър като мечок, ги подмина с тежка крачка.

— Гледай къде вървиш, проклет вол!

Чул ръмженето му, мъжът се обърна. Широкото му плоско лице придоби цвета на цвекло и той закрачи обратно, присвил устни.

Ботъл видя как мъжът стисна грамадните си юмруци и отстъпи назад притеснен.

Хедж просто се изсмя.

Докато първият юмрук излиташе напред, Хедж вече се снишаваше под него и влезе плътно под замаха му. Ръцете на сапьора се стрелнаха към чатала на мъжа, сграбчиха, стиснаха и извиха.

Войникът изкрещя и се преви.

Хедж шибна коляно в челюстта му и главата му отхвърча назад. После наби лакът в скулата му и се чу как тя изпука.

Грамадният мъж се свлече на земята, а Хедж застана над него.

— Току-що посегна на последния жив Мостовак. Вярвам, че няма да го повториш, нали? — Отново се обърна към Ботъл и се усмихна за втори път. — Бързия Бен иска да поговори с теб. Последвай ме.

— А бе не си — каза след няколко крачки Ботъл.

— Какво не съм?

— Последният жив Подпалвач на мостове. Тук са Фидлър и Бързия Бен, чух и за няколко оцелели от Черен Корал, криели се в Даруджистан…

— Оттеглиха се или се прехвърлиха на друго. Фид рече, че и аз трябва да направя същото, и мислих за това, наистина. Ново начало и прочие. — Придърпа кожената шапка над очите си. — Но после си рекох: за какво? Каква полза да започваш всичко отначало? Целия път, дето си го отъпкал първия път, защо да почваш отново, нали? Не… — Хедж потупа знака на Подпалвачите на мостове, пришит към опърпаната му сива противодъждовна пелерина. — Това съм аз, а то все още значи нещо.

— Предполагам, че пехотинецът отзад е съгласен с теб.

— Мхм. Добро начало. А още по-доброто е, че поговорих с лейтенант Поурс, дава ми командата на отделение новобранци. Подпалвачите на мостове не са мъртви, в края на краищата. А и се закачих с един ледерийски алхимик да видя дали можем да измислим някакви заместители на морантските муниции — има от тая удивителна прах, наричам я „синята“. Смесваш я, пъхаш я в глинена топка и веднага я запечатваш. Някъде след половин ден сместа е стегнала и е готова.

Ботъл не беше много заинтригуван, но все пак попита:

— Добре гори, нали?

— Изобщо не гори. Това е красотата на синята, приятел. — Хедж се засмя. — И пламъче няма, нито струйка дим. Работим и по други, разбира се. „Ядачи“, „плъзгачи“, „шмекери“. Имам и две щурмови оръжия — местен арбалет и катапулт, слагаме глинени глави на стрелите. — Само дето не подскачаше от въодушевление, докато водеше Ботъл през лагера. — Първото ми отделение всички ще са сапьори с който каквито дарби още има. Мислех си — представи си цяла армия Подпалвачи на мостове, да речем, пет хиляди, всички обучени като морска пехота, разбира се. С тежки, с магове, диверсии и лечители, но всеки от тях в същото време е обучен за сапьор, инженер, нали?

— Звучи ужасяващо.

— Нали? Ето онази палатка. Бързака е вътре. Поне каза, че ще е там, като се върне от командната палатка. Ти върви, аз трябва да си събера отделението.

И Хедж се отдалечи.

Ботъл се опита да си представи пет хиляди Хедж с истинския Хедж начело. „Дъх на Гуглата, ще ми се цял континент да има между мен и тях. Дори два.“ Потръпна и се запъти към палатката.

— Бързак? Вътре ли си?

Платнището на входа потрепери.

Намръщен, Ботъл се наведе и се мушна вътре.

— Престани да ни шпионираш с адюнктата — каза му магьосникът за добре дошъл. Беше седнал кръстато в другия край. Пред него на пода на палатката се издигаше купчина от нещо като детски куклички.

Ботъл седна и попита:

— Може ли да си поиграя?

— Много смешно. Повярвай ми, не държиш да си играеш с тези неща.

— О, не знам. Баба ми…

— Опитвам нишки, Ботъл. Искаш ли да се оплетеш в това?

Ботъл се дръпна рязко назад.

— Ъъ, не, благодаря.

Бързия Бен оголи малките си бели зъби.

— Загадката е, че тук има поне три, които не мога да идентифицирам. Жена, момиче и някакъв брадат кучи син, когото усещам толкова близо, че мога да го заплюя.

— За кого са вързани?

— Баба ти те е учила твърде много, Ботъл. Вече казах на Фидлър да гледа на теб като на нашия ашик в дупката. Скрития ни коз. Да, опитах се да го разбера това, но чилето все още е малко объркано, както виждаш.

— Много бързаш — каза Ботъл. — Остави ги да се поразхлабят сами.

— Може би.

— И за какво трябва да сте толкова тайнствени с адюнктата? Ако ще съм ви скритият коз, трябва да знам такива неща, за да знам какво да правя, когато се наложи.

— Може да е тя — разсъди Бързия Бен, — или може да е Т’амбър. Надушили са ме, Ботъл. Приближили са се повече, отколкото е успявал някой някога, и това включва Уискиджак. — Замълча и се намръщи. — Може би Каллор. Може би Рейк — да, Рейк може би го разбра достатъчно ясно — чудно ли беше, че го отбягвах? Е, Готос със сигурност, но…

— Висш маг — прекъсна го Ботъл, — какви ги говориш?

Бързия Бен се сепна и го изгледа сърдито.

— Разсеях се, извинявай. Няма нужда да я шпионираш — Лостара видя плъха и за малко да го клъцне на две. Успях да се намеся, измислих там нещо, че е за гадаене. Ако се появи нещо съществено, ще те уведомя.

— Шепот в черепа ми.

— Тръгнали сме към хаос, Ботъл. Адюнктата се състарява пред очите ми, докато се мъчи да измисли път през Пустинните земи. Опитвал ли си да яхнеш душа и да влезеш в нея? Кълбо от мощни енергии, огромни слепи петна и хиляди пластове враждуващи ритуали, осветени места, прокълнати дупки, ями с кръв. Опитвам се и свят ми се завива, главата ми ще се пръсне, вкус на кръв усещам в устата си.

— Призракът на портал — отрони Ботъл.

Очите на Бързия Бен лъснаха в тъмното.

— Зона на влияние, да, но онази призрачна порта скита — тя дори вече не е там, в Пустинните земи, искам да кажа.

— Източно от Пустинните земи. Там ще я намерим и натам сме се запътили, нали?

Бързия Бен кимна.

— По-добре призрачното, отколкото истинското.

— Истинското ти е познато, а, Висш маг?

Бързия Бен извърна поглед.

— Тя го реши всичко, съвсем сама. Твърде хитра е, твърде непредвидима.

— Смяташ ли, че има връзка с брат си?

— Не смея да питам — призна Бързия Бен. — Като Дужек е в това отношение. За някои работи човек просто не пита. Но знаеш ли, това би могло да обясни много неща.

— Но тогава се запитай следното — каза Ботъл. — Ако няма, тогава какво?

Магьосникът помълча дълго. После въздъхна.

— Ако не е Паран, кой тогава?

— Правилно.

— Гаден въпрос.

— Не шпионирам адюнктата само когато е с теб, Бързи Бен. Повечето пъти, когато я наблюдавам, е сама.

— Това е жалко…

— Майната им на шегите, Висш маг. Нашата адюнкта знае някои неща. И искам да разбера как ги научава. Искам да разбера дали си има компания, за която не знаем нищо. Ако искаш да престана да го правя, дай ми стабилна причина. Казваш, че се е доближила до теб. А ти до нея?

— Щях, ако знаех как. Онзи отатаралски меч ме отблъсква — точно за това са направени, нали? — Видя скептичното му изражение и се намръщи. — Какво?

— Не те отблъсква толкова силно, колкото ти се иска да го изкараш. Рискът е, че колкото по-силно проникваш през отатарала, толкова повече се разкриваш — и ако тя те зърне, няма просто да се досеща какво би могъл да си, а ще е сигурна. — Ботъл вдигна пръст към Бързия Бен. — А точно това не искаш да стане и това е истинската причина да не смееш да натискаш. Тъй че единственият ти шанс съм аз. Продължавам ли да шпионирам, или не?

— Лостара е подозрителна…

— Когато адюнктата вероятно е сама.

След кратко колебание Висшият маг кимна.

— Открил ли си нещо досега?

— Не. Тя няма навика да разсъждава на глас, това поне е ясно. Не се моли и все още не съм чул еднопосочен разговор.

— Възможно ли е да си заслепен?

— Би могло, да, но щях да усетя празнини в съзнанието си. Поне така мисля. Зависи колко добро е заклинанието.

— А ако е заклинание, насочено изрично към външните ти очи?

— Би трябвало да е такова. Но си прав, нещо специфично. Мокра може би, която се промъква в малкото мозъче на плъха и рисува хубава картинка как не се случва нищо. Ако е това, не знам какво бих могъл да направя, защото с местното въздействие на отатарал източникът на магията трябва да е на ужасно високо ниво — нивото на някой проклет бог, искам да кажа.

— Или на Древен.

— Тези води са твърде дълбоки за смъртен като мен, Бързи Бен. Шпионирането ми действа само защото е пасивно. Строго казано, язденето на душа не е магия, не и в обичайния смисъл.

— Тогава потърси нещо в Пустинните земи, Ботъл. Виж каквото можеш, защото аз изобщо не мога да се доближа, нито адюнктата, мисля. Намери някой вълк или койот — те обичат да се навъртат покрай армии и изобщо разни групи. Виж кой е там.

— Ще се опитам. Но има риск да ме загубите. Мога да загубя и себе си, което е още по-лошо.

Бързия Бен се усмихна едва-едва и посегна към купчината кукли.

— Точно затова съм вързал тази нишка към точно тази кукла.

— Нещастно говно такова! — изсъска Ботъл.

— Стига си мрънкал. Ако изпаднеш в беда, ще те издърпам. Обещавам.

— Ще си помисля — рече Ботъл и стана.

Висшият маг вдигна очи и го погледна изненадано.

— Какво има за мислене?

— Бързи Бен, ако в Пустинните земи е толкова опасно, не ти ли е хрумвало, че ако ме сграбчат, може да не си единственият, който ще дърпа нишката? С твоето глупаво неочаквано сериозно заиграване с кукли адюнктата и по-важно, армията й, са направо обречени.

— Мога да удържа своето — изръмжа Бързия Бен.

— Как може да си сигурен? Та ти дори не знаеш какво има там. И защо трябва да искам да се набутвам в средата на състезание по дърпане? Като нищо може да бъда разкъсан.

Бързия Бен го погледна лукаво.

— Тъй като това не беше първият въпрос, който постави, допускам, че имаш евентуални планове как да се справиш с такава възможност.

— Казах, че ще помисля.

— Не се бави много с решението, Ботъл.

— Два пълни кафеза от ей онази пушена наденица, да. Заповед на Юмрук Кенеб.

— Веднага, старши сержант.

— И ги стегни здраво, не забравяй — напомни Поурс на пъпчивия младеж и остана доволен от усърдното кимване. Интендантската част винаги притегляше войниците, които не успяваха да минат учебния курс, и след като се установяха там, те имаха два пътя, по които да продължат — или да са паленца, които подскачат, щом някой офицер им щракне с пръсти, или да вдигат непроницаеми стени от правила и след това да си кътат запасите, — все едно че да дадат каквото и да било е равносилно да ги заколят. С разбиването на вторите Поурс беше направил кариера. Но в моменти като този предпочиташе палетата.

Огледа се крадешком, но хаосът се вихреше навсякъде с неотслабваща сила и никой не му обръщаше внимание. А палето беше щастливо да го окаишат, тъй че щом го привикат за обяснение, да може да поклати глава, да се свие и да отвърне с различните фрази, използвани от самия Поурс. „Заповеди на Юмрук Кенеб, питайте него.“ И: „Старши сержантът има да снаряжава новобранци, петдесет души, и капитан Кайндли каза да стане бързо.“ Кенеб беше съвсем безопасен, тъй като в момента никой освен личните му адютанти не можеше изобщо да го доближи. А колкото до Кайндли, самото му име обикновено отцеждаше кръвта от лицата и на най-сърцатите.

Дребна и почти несъществена подробност беше, че Поурс по някакъв начин беше загубил новобранците си. Измъкнати бяха от отделенията на морската пехота от някой, за когото никой нищо не знаеше. Възникнеше ли неприятност, Поурс можеше да си лепне най-невинна физиономия и да посочи отдельонните сержанти. „Никога не се прави на бариера на пътя на белята. Не, бъди мост с хлъзгави камъни.“

„Би трябвало да съставя наръчник за младшия офицер за здравословен живот, безделие и незаслужено благоденствие — помисли той. — Но пък ако го направя, ще трябва да изляза от полесражението, няма да съм конкуренция повече. Пенсиониран, да речем, в някое хубаво място. Например дворец, който никой не използва. Да, това ще е коронният ми подвиг — реквизиране на дворец. «Заповед на кралица Фрабалов, сър. Ако имате проблем, винаги можете да го обсъдите с едноокия й инквизитор.»“

Но засега — хубави ледерийски пушени наденички, три сандъка чудесно вино, буре сироп от захарна тръстика, всичко за Кенеб (не че изобщо щеше да види нещо от това); и резервни одеяла, допълнителни порциони, офицерски ботуши, включително за езда, отличителни знаци и торкви за ефрейтори, сержанти и лейтенанти, всичко за петдесет, дали не бяха шейсет изчезнали новобранци — прехвърлено в личния запас на Поурс за онези войници в похода, които губеха разни неща, но искаха да си спестят наказанието при официално искане за окомплектоване.

Вече бе реквизирал три фургона с прилични впрягове, в момента под охрана на войници от отделението на Праймли. Хрумна му, че може би ще се наложи да привлече тези три отделения като партньори в черната търговия, но това едва ли щеше да е трудно. В края на краищата, колкото повече делиш облагите, толкова повече намаляваш завистта, а и след като има нещо заложено, тези войници щяха да са по-инициативни, станеше ли дума за сигурността и разни подобни.

Общо взето нещата се оформяха добре.

— Какво има в тая кутия?

— Гребени, сър.

— А, за капитан Кайндли значи.

— Тъй вярно, сър. Лично реквизирани…

— Чудесно. Ще ги взема.

— Да, но…

— Капитанът не само ми е прекият началник, войник. Освен това случайно съм и бръснарят му.

— А, добре. Заповядайте, сър — само един печат тука… Восъчният калъп, сър, този, да.

Усмихнат, Поурс извади прилично фалшифицирания си личен печат на Кайндли и го натисна здраво върху восъчния калъп.

— Умен младеж. Редът е това, което крепи армията.

— Тъй вярно, сър.

Задоволството на Хедж, че ледерийският алхимик е подбрал новобранците, както му бе заповядал, бързо се изпари, щом хвърли преценяващ поглед на четирийсетината кандидат-войници, седнали няма и на петнайсет крачки от ротния полеви нужник. Когато наближи бивака, отначало си помисли, че махат на него, но се оказа, че просто пъдят рояците мухи.

— Бейвдикт! — ревна той на алхимика си. — Разкарай ги оттам!

Алхимикът хвана дългата си плитка и с едно опитно извиване я намота върху главата си — маста я задържа, после се надигна от странното колче-стол, което бе нагласил пред кожената си палатка.

— Капитан Хедж, последната смес е готова за поставяне, а брат ми донесе специалните пелерини против дъжд преди половин камбана. Имам каквото ми трябва за малко боядисване.

— Страхотно. Това ли са всички? — Кимна към новобранците.

Тънките устни на Бейвдикт се свиха в гримаса.

— Да, сър.

— От колко време седят в онази воня?

— От доста. Още не са готови да разсъждават сами — но това трябва да се очаква от нас, ледериите. Войниците правят каквото им се каже, и толкова.

Хедж въздъхна.

— Има двама временни сержанти — добави Бейвдикт. — Дето са с гръб към нас.

— Имената?

— Сънрайз — онзи с мустаците. И Ноуз Стрийм.

— Виж ти. Кой ги е нарекъл така?

— Някой си старши сержант Поурс.

— Предполагам, че го е нямало, когато си ги насмел.

— Вързани бяха за едни отделения, а отделенията не бяха много доволни, тъй че не беше трудно да ги отвържа.

— Хубаво. — Хедж погледна каляската на Бейвдикт, огромно и здраво возило от черно лъскаво дърво с месингов обков; след това присви очи към четирите черни коня във впряга. — Заможно си живял, Бейвдикт. Даже се чудя какво правиш тук.

— Както казах, огледах внимателно какво е направила една от онези ваши „проклетии“ — на цял проклет дракон при това. Моите изделия са само подпалки. — Замълча, застанал на един крак и със стъпалото на другия опряно малко под коляното. — Най-вече от професионално любопитство, капитане — вечната благодат и проклятие едновременно. Тъй че ти просто ми казвай всичко, което помниш за особеностите на разните морантски алхимии, а аз ще изобретявам моя марка муниции за сапьорите ти.

— Сапьорите ми, да. Я да взема аз да ги ви…

— Двама от тях вече идат насам, капитане.

Хедж се обърна и едва не отстъпи назад, като видя две огромни потни жени, впили малките си очички в него. Те отдадоха чест и русата рече:

— Ефрейтор Суитлард, сър, а това е ефрейтор Ръмджъгс. Имаме молба, сър.

— Казвай.

— Трябва да се преместим от там, където ни туриха. Много мухи, сър.

— Една армия никога не върви в поход и не лагерува сама, ефрейтор — каза Хедж. — Имаме си плъхове, имаме мишки, пеперуди кръвопийци и врани, гарвани и ризани. И мухи имаме.

— Съвсем вярно, сър — заговори тъмнокосата, Ръмджъгс, — но даже тук не са толкова много. Десет крачки по-далече от изкопа, сър, само за това молим.

— Първият ви урок — каза Хедж. — Ако изборът е удобно или неприятно, избираш удобното — не чакаш никакви проклети заповеди. Ако си разсеян или раздразнен, ще си по-уморен. Умората те убива. Ако е горещо, търсиш сянка. Ако е студено, се скупчвате заедно, ако не сте на пост. Ако си на лошо място с много мухи, намираш по-добро наблизо и се местиш. Сега имам въпрос към вас двете. Защо дойдохте вие, а не сержантите ви?

— Те щяха да го направят, сър — отвърна Ръмджъгс. — Но двете със Суит изтъкнахме, че сте мъж, а ние бивши курви, и че може би ще сте по-мил с нас, отколкото с тях. Стига да предпочитате жени, а не мъже, сър.

— Добро допускане и умно решение. Сега кръгом и доведете другите тук.

— Слушам, сър.

Върна поздрава им и ги погледа, докато се изтътрят обратно с много пъхтене.

Бейвдикт се приближи до него.

— Може би не са чак толкова безнадеждни все пак.

— Просто трябва да ги впрегнеш. Сега ми намери восъчна табличка или нещо такова — трябва ми списък с имената им. Зле съм с паметта напоследък. Откакто умрях и се върнах всъщност.

Алхимикът примига, но бързо се окопити.

— Веднага, капитане.

„Общо взето прилично начало“, заключи Хедж.

Лостара тикна ножа в канията и тръгна да огледа колекцията от племенни трофеи, подредени на една от стените в залата за приеми.

— Юмрук Кенеб не е в най-добрата си форма — заговори тя. Адюнктата зад нея, в центъра на помещението, запази мълчание и Лостара продължи: — Изчезването на Гръб му се отразява тежко. Е, от мисълта, че може да е глътнат от Азат, на всеки ще му настръхне косата. Това, че Юмрук Блистиг, изглежда, е решил, че е все едно умрял, с нищо не помага.

Обърна се. Адюнктата бавно смъкваше едната си метална ръкавица. Лицето й беше бледо, гъста паяжина бръчици обкръжаваше очите й. Беше отслабнала и изгубила още от малкото женски черти, които притежаваше. Отвъд скръбта се таеше пустота, място обитавано от насмешливата спътничка самотата, където спомените бяха погребани под студен камък. Жената адюнкта бе решила, че никой повече не ще заеме мястото на Т’амбър. Последната връзка на Тавори с по-нежните дарове на човечността беше скъсана. Нищо вече не бе останало. Нищо освен армията й, която, изглежда, бе готова да разгадае всичко сама, и дори към това Тавори изглеждаше безразлична.

— Не е присъщо за краля да ни кара да чакаме — измърмори Лостара и посегна пак да извади ножа си.

— Остави го — сряза я адюнктата.

— Разбира се. Моите извинения, адюнкта. — Отпусна ръка и продължи да разглежда безучастно експонатите. — Тези ледерии са погълнали много племена.

— Империите го правят винаги.

— Предполагам, че Коланси е същата. Империя е, нали?

— Не знам — отвърна адюнктата. — Няма значение.

— Нима?

Но от следващите думи стана ясно, че адюнктата не изпитва желание да поясни.

— Предшественичката ми, Лорн, беше убита на улицата в Даруджистан. Била изпълнила задачите си до този момент, доколкото може да се прецени. Смъртта й не беше нищо повече от лош късмет, уличен грабеж или нещо такова. Трупът й беше оставен в една бедняшка дупка.

— Простете, адюнкта, но за какво помага тази история?

— Последиците никога не са това, на което човек се е надявал, нали, капитане? В крайна сметка е все едно какво е постигнато. Съдбата не държи отчет за минали триумфи, храбри подвизи или мигове на чутовна доблест.

— Така е, адюнкта.

— Съответно няма и мрачен списък на провали, мигове на страх или безчестие. Восъкът е гладък, миналото е разтопено — ако изобщо е съществувало. — Уловените в капана на бръчките очи се впиха за миг в Лостара, преди отново да се плъзнат встрани. — Тя умря на улицата, просто поредната жертва на лошия късмет. Смърт, лишена от всякакъв чар.

Погледът на Лостара се спря на меча на кръста на Тавори.

— Смъртта си е такава, адюнкта.

Тавори кимна.

— Восъкът се топи. В това може да се намери някаква утеха, мисля. Някакво малко… облекчение.

„Това ли е най-доброто, на което можеш да се надяваш, Тавори? Богове на бездната!“

— Лорн я няма, за да оцени последиците от делата си, ако това имате предвид, адюнкта. Което може би е милост.

— Понякога си мисля, че съдбата и милостта често са едно и също.

Тази идея направо смрази Лостара.

— Армията — продължи адюнктата — ще се оправи сама, щом тръгнем в поход. Давам им това усещане за хаос, за почти анархия. Както го правя за Кенеб и Блистиг. Имам си причини.

— Да, адюнкта.

— В присъствието на краля, капитане, очаквам да се въздържате от неуместно внимание към ножа си.

— Както заповядате, адюнкта.

След малко една врата се люшна рязко навътре и крал Техол влезе тържествено. Канцлерът вървеше по петите му.

— Моите най-искрени извинения, адюнкта. Всичко е по вина на моя Цеда, не че трябва да знаете това, но… — той се усмихна и седна на стола на високия подиум — но след като вече го знаете, нямам нищо против да ви кажа какво облекчение е това.

— Повикахте ни, ваше величество — каза адюнктата.

— Нима? О, да, повиках ви. Отпуснете се, няма никаква криза — е, не и такава, която да ви засяга пряко. Е, не и в Ледерас поне. Не и в момента, искам да кажа. Цеда, хайде ела вече де! Адюнкта Тавори, имаме дар за вас. Израз на нашата най-дълбока благодарност.

Кралица Джанат също влезе, застана до съпруга си и отпусна ръка на високия гръб на стола му.

Бъг поднесе на адюнктата малка полирана дървена кутия.

Всички мълчаха. Тавори вдигна капака. В кутията имаше вълнисто гравирана кама. Дръжката и ефесът бяха с проста изработка, практични, а доколкото успя да види Лостара, самото острие не беше забележително с нищо, ако се изключеше гравировката. Адюнктата затвори кутията и се обърна към краля.

— Благодаря, ваше величество. Ще ценя високо този…

— Чакайте — прекъсна я Техол, стана и се приближи до нея. — Я да го видим това… — Вдигна отново капака, след което се обърна към Бъг. — Не можа ли да избереш нещо по-хубаво, Цеда? Канцлерът трябва да е покрусен, след като вече го видя!

— Покрусен е, ваше величество. Уви, Цеда беше под известни ограничения…

— Извинете ме — каза адюнктата. — Трябва ли да разбирам, че това оръжие е омагьосано? Боя се, че тази пикантност ще се загуби в мое присъствие.

Старецът се усмихна.

— Направих каквото е по силите ми, Тавори от Дома Паран. Когато се изправите пред своята най-ужасна необходимост, разчитайте на това оръжие.

Адюнктата едва не отстъпи назад стъписана и Лостара видя как и малкото цвят, останал на лицето й, изведнъж се отцеди.

— Моята… най-ужасна… необходимост? Цеда…

— Както казах, адюнкта — отвърна Бъг, без погледът му да трепне, — когато е нужна кръв. В името на оцеляването и нищо друго.

Лостара видя как Тавори изгуби дар слово — нямаше представа защо. „Освен ако адюнктата вече знае каква ще е тази необходимост. Знае и е ужасена от този дар.“

Адюнктата кимна и затвори кутията.

Техол гледаше Бъг намръщено. После се върна при стола си и седна.

— Желая ви щастлив път, адюнкта. И на вас, Лостара Юил. Не пренебрегвайте брат ми, той има много дарби. Много повече от мен, със сигурност… — И се намръщи, като видя кимването на Бъг.

Джанат го потупа по рамото.

Техол се навъси още повече.

— Разчитайте на Брис Бедикт, докато минавате през кралство Болкандо. Познаваме съседите си и неговият съвет би трябвало да се окаже ценен.

— Ще разчитаме на това, ваше величество — отвърна адюнктата.

Малко след като малазанките напуснаха, Техол се обърна към Бъг.

— Богове, изглеждаш окаяно.

— Не обичам сбогуванията, ваше величество. В тях винаги има някакъв намек за… окончателност.

Джанат седна на една от страничните пейки.

— Не очакваш да видиш повече малазанците ли?

След кратко колебание Бъг отвърна:

— Да. Не очаквам.

— А Брис? — попита Техол.

Бъг примига и отвори уста, но кралят вдигна ръка да го спре.

— Не, този въпрос не трябваше да се задава. Съжалявам, стари приятелю.

— Ваше величество, брат ви притежава непроучени… дълбочини. Сила, ненакърнима преданост към честта… и, както добре знаете, той носи в себе си определено наследство, и макар да не мога да оценя мащаба на това наследство, вярвам, че потенциалът му е огромен.

— Ловко се измъкна — отбеляза Джанат.

— Поне опитах, ваше величество.

Техол въздъхна и се отпусна в стола.

— Доста объркан бе този завършек на нещата, не мислите ли? Малко, което да развеселява, и още по-малко, което да забавлява. Трябва да знаете, че обичам да скачам от една забавна нелепост на друга. Последният ми жест на малазанската сцена трябваше да е най-драматичният. Вместо това усещам вкуса на нещо, което много напомня за пепел в устата ми и е крайно неприятно.

— Може би малко вино ще отмие вкуса на пепел? — предложи Бъг.

— Няма да навреди. Налей ни, моля. Ти, страж, ела и се присъедини към нас — стърченето там сигурно е ужасно досадно. Няма нужда да зяпаш така, уверявам те. Свали го този шлем и се отпусни — в края на краищата пред вратата има друг страж. Нека той поеме допълнителното бреме на бдителността. Разкажи ни за себе си. Семейство, приятели, любими занимания, скандали…

— Ваше величество… — опита се да го спре Бъг.

— Или просто ела при нас да пийнем и изобщо не се чувствай задължен да говориш. Това ще е един от онези антракти, които бързо ще бъдат заличени във величавите истории на велики и нищожни крале. Седим насред обърканите събития, несведущи за никакви поличби или каквато буря там ни чака зад незнайния хоризонт. А, благодаря ти, Бъг… моя кралице, приеми този бокал и ела седни на коляното ми — о, не прави тази физиономия, трябва да композираме подобаващата сцена. Аз настоявам, а тъй като съм кралят, мога да го направя, или поне така прочетох някъде. Така, а сега да видим… да, Бъг, остани прав там — о, разтриването на челото е съвършената поза. А ти, прескъпи ми страж — как успя да скриеш всичката тази коса? И как така и не бях разбрал, че си жена? Все едно, ти си една неочаквана радост — оу, успокой се, жено — ох, то май аз трябва да се успокоя. Извинявам се. Жени в униформа и прочие. Страж, този полюшващ се шлем е великолепен, между другото, пийни, моля те, и ни покажи харесва ли ти качеството, да, точно така, ох, идеално!

— Значи, току-що ми хрумна, че ни липсва нещо съдбовно важно — продължи кралят. — Да, художник. Бъг, имаме ли дворцов художник? Трябва ни художник! Намери ни художник! Никой да не мърда!

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Прах от мечти (16)

Метаданни

Данни

Прах от мечти

Информация

История

Сваляне / Връзки

11.

Стивън Ериксън
Прах от мечти (16)