Никълъс Спаркс
Последна песен (17)

16.
Стив

Стив вдигна поглед, когато Рони влезе в стаята. Макар да му се усмихна с надеждата да го увери, че всичко е наред, той забеляза с какво изражение грабна книгата си и тръгна към спалнята.

Нещо определено не беше наред.

Само че не знаеше какво. Дали е тъжна, ядосана или уплашена? Поколеба се дали да я заговори, но беше убеден, че тя иска да се справи сама. Съвсем нормално навярно. Напоследък не беше край нея, но години наред бе преподавал на тийнейджъри и помнеше как сърцето му тревожно се свиваше, когато усетеше, че децата имат нужда да поговорят с някого и искат да споделят нещо важно.

— Хей, татко — обади се Джона.

Докато Рони беше навън, му бе забранил да надзърта пред прозореца и момчето разбра, че е по-добре да не спори. Седна пред телевизора и през последните петнадесет минути следеше доволно „Скуби Ду“.

— Да?

Джона се изправи със сериозно изражение.

— Има едно око, говори френски и обича бисквитки преди лягане. Що е то?

— Нямам представа — предаде се Стив след кратък размисъл.

Джона закри едното си око с длан.

— Moi.

Стив се засмя, стана от дивана и остави Библията. Синът му винаги успяваше да го разсмее.

— Добре. В кухнята има пакет шоколадови бисквити. Отправиха се натам.

— Рони и Уил май се скараха — констатира Джона и подръпна пижамата си.

— Така ли се казва?

— Не се безпокой. Проверих го.

— Аха. И защо смяташ, че са се скарали?

— Чух ги. Уил говореше доста гневно.

— Мислех, че гледаш филм — намръщи се Стив.

— Гледах. Но ги чувах — обясни Джона.

— Не бива да подслушваш чужди разговори — укори го Стив.

— Но понякога са интересни.

— Въпреки това.

— Мама се опитва да подслушва Рони, когато говори по телефона. А когато е под душа, й преглежда съобщенията.

— Така ли? — Стив се постара да не изглежда прекалено изненадан.

— Да. Как иначе ще й хване дирите?

— Не знам… може би ако поговори с нея — предположи Стив.

— Как не! — изсумтя Джона. — Дори Уил не може да говори спокойно с нея. Тя подлудява всички.

 

 

На дванадесет Стив нямаше много приятели. Училището и уроците по пиано поглъщаха почти цялото му време. Основният му събеседник беше пастор Харис.

На тази възраст пианото вече го бе обсебило напълно и Стив често свиреше по шест часа на ден, потънал в света на музиката. Вече бе спечелил няколко местни и щатски конкурса. Майка му дойде само на първия, а баща му не го придружи нито веднъж. Седнал на предната седалка в колата на пастор Харис, пътуваше до Ралей, Шарлът, Атланта и Вашингтон. През целия път разговаряха. Пастор Харис беше набожен човек и току вмъкваше по някоя благословия в разговорите им, но думите му звучаха естествено — като коментарите на футболен запалянко, обезпокоен от загубите на любимия отбор.

Пасторът беше благодушен човек. Живееше скромно. Приемаше сериозно призванието си и повечето вечери посвещаваше на паството — или в някоя болница, или в дома на покойник, или на гости у сродна душа. През почивните дни беше зает с венчавки и кръщенета, в сряда вечер изнасяше религиозни беседи, във вторник и четвъртък репетираше с църковния хор. Но всеки ден преди свечеряване — независимо от времето — той се разхождаше сам край брега. Когато се връщаше, Стив често си мислеше, че едночасовото уединение е жизненоважно за пастора. След разходката лицето му изглеждаше умиротворено и спокойно. Стив винаги беше смятал, че по този начин той си отвоюва малко лично време — докато не го попита.

— Не — отвърна пастор Харис. — Не се разхождам, за да остана сам. Това е невъзможно. Ходя и разговарям с Бог.

— Искаш да кажеш, че се молиш?

— Не — повтори пастор Харис. — Искам да кажа, че разговарям. Никога не забравяй, че Бог ти е приятел. И като всички приятели Той иска да знае какво ти поднася животът. Добро или зло, тъга или гняв… Иска да е наясно дори когато недоумяваш защо е необходимо да се случват ужасни неща. Затова разговарям с него.

— Какво му казваш?

— Ти какво казваш на приятелите си?

— Нямам приятели — усмихна се невесело Стив. — Поне не такива, с които да споделям.

Пастор Харис положи успокоително ръка върху рамото му.

— Имаш мен.

Стив не отговори и пастор Харис го стисна по рамото.

— Разговарям с Него, както с теб.

— И отговаря ли ти Той? — скептично попита Стив.

— Винаги.

— Чуваш Го?

— Да, но не с ушите — пастор Харис постави длан върху сърцето си. — Тук чувам отговорите Му. Тук усещам присъствието Му.

 

 

Стив целуна Джона за лека нощ и го зави, после спря на прага на спалнята и се загледа в дъщеря си. Изненада се, че е заспала толкова бързо. Тревожното й изражение беше изчезнало безследно. Лицето й беше спокойно, косата се стелеше на вълни по възглавницата, а ръцете й бяха скръстени върху гърдите. Поколеба се дали да я целуне за лека нощ, но реши да не прекъсва потока на сънищата й, да го остави да се лее свободно като пролетен ручей.

Ала сърце не му даваше да излезе от стаята. Гледаше спящите си деца, потопен във вълна от спокойствие. Джона се обърна към стената, за да загърби струящата от коридора светлина, и Стив се опита да си спомни кога за последен път е целунал Рони за лека нощ. Година преди да се разделят с Ким, тя навлезе във възрастта, когато жестовете на близост започват да смущават децата. Смътно си спомняше как една вечер влезе в стаята й да я завие, а тя му отвърна: „Няма нужда. Добре съм“. Тогава Ким го погледна с тъга — разбираше, че Рони расте, но въпреки това отминаващото детство изпълваше с болка сърцето й.

За разлика от Ким Стив не съжаляваше, че Рони пораства. Връщаше се към своята младост и си спомняше, че на нейната възраст вече е взимал самостоятелни решения, оформял е светогледа си. Учителските му години не само затвърждаваха идеята, че промяната е неизбежна, но и че тя обикновено носи плодове. Често оставаше в класната стая с някой ученик и слушаше разкази за битките му с родителите или как майка му се опитва да му бъде приятел, а баща му — да го контролира. Другите учители усещаха, че се разбира интуитивно с децата, и той често с изненада установяваше, че и учениците го възприемат така. Не разбираше защо. Или ги изслушваше мълчаливо, или формулираше наново въпросите им, оставяйки ги сами да си извлекат заключение. Доверяваше им се, че в повечето случаи са прави. Дори когато изпитваше необходимост да каже нещо, най-често се ограничаваше до основните реплики на битов психолог — „Разбира се, че майка ти иска да бъдете приятели, защото започва да те възприема като възрастен, когото държи да опознае“, или „Баща ти знае колко грешки е допускал в живота и гледа да те предпази от тях“. Обикновени мисли на обикновен човек, но за негово учудване учениците често се взираха мълчаливо през прозореца, сякаш да осмислят дълбока мъдрост. От време на време дори му се обаждаха родители да благодарят, че е поговорил с децата им, и да му съобщят колко по-приветливо се държат напоследък. Стив оставяше телефонната слушалка и се опитваше да си спомни какво е казал с надеждата, че думите му са били по-прозорливи, отколкото са в действителност, но винаги се разочароваше.

В тишината на стаята долови как Джона задиша по-бавно. Синът му вече беше заспал. Чистият въздух и слънцето тук — непознато явление в Манхатън — го изтощаваха благотворно. Радваше се, че сънят бе изтрил напрежението и от лицето на Рони. Чертите й — спокойни, почти ангелски — напомняха пастор Харис след разходките му край брега. Стив я гледаше във възцарилата се пълна тишина, за кой ли път закопнял да долови знак за Божието присъствие. Утре тя може би щеше си тръгне. Тази мисъл го подтикна да пристъпи колебливо към нея. През прозореца нахлуваше лунна светлина, зад стъклото долиташе ритмичният напев на океанските вълни. Нежното блещукане на далечните звезди сякаш му пращаше послание, че Бог заявява присъствието си някъде другаде. Изведнъж го налегна умора. Помисли си, че е сам, съвсем сам и винаги ще бъде сам. Приведе се и целуна леко Рони по бузата. Почувства как отново го залива вълна от обич и радост.

 

 

Точно преди зазоряване първата му мисъл — всъщност по-скоро усещане — беше, че му липсва пианото. Присви се от очакваната болка в стомаха и му се прииска да се втурне към дневната и да потъне в забравата на музиката.

Кога ли отново ще може да свири? Съжали, че не се е запознал с някого в града. Откакто барикадира пианото, си представяше как моли въображаемия си приятел да посвири на потъналото в забвение в чуждата дневна пиано, служещо единствено за декорация. Мислено се виждаше как сяда на прашната скамейка пред него, а приятелят му го наблюдава от кухнята или от антрето — това не беше уточнил. После въображението му рисуваше как засвирва мелодия, която просълзява слушателя. Нещо, което не бе успял да постигне през всичките си турнета.

Разбираше, че фантазира нелепо, но без музиката се чувстваше залутан, останал без цел. Стана от леглото и отпъди мрачните мисли. Пастор Харис му беше казал, че са поръчали ново пиано за църквата — подарък от човек от паството — и Стив можеше да свири на него веднага щом го докарат. Това обаче щеше да стане едва в края на юли. Чудеше се как ще издържи дотогава.

Седна пред кухненската маса и положи ръце върху плота. Ако се съсредоточеше добре, навярно щеше да успее да чуе музиката в съзнанието си. Та нали Бетовен е композирал „Ероика“ почти напълно оглушал? Може би и Стив като него щеше да чуе музиката в главата си? Избра композицията, която Рони изпълни в „Карнеги Хол“, затвори очи и се съсредоточи. Започна да движи пръсти. Мелодията долиташе глухо в началото, но постепенно нотите и акордите станаха по-ясни и отчетливи. Усещането не беше същото като с истински клавиши, но се налагаше да се задоволи с това.

Последните акорди от композицията отзвучаха в главата му, Стив бавно отвори очи и се намери в полутъмната кухня. Само след няколко минути слънцето щеше да надникне над хоризонта. В този момент в съзнанието му изневиделица отекна една-единствена нота — си бемол — и се задържа там, сякаш го подканяше, поощряваше. Разбираше, че е само въображение, но нотата продължаваше да ехти и той затърси химикалка и лист.

Набързо скицира петолиния и надраска нотите. После пръстите му отново занатискаха плота на масата. Отново чу нотата. Последваха я други. Записа и тях.

Композираше музика почти през целия си живот, но дори той оценяваше мелодиите си като нищожни глинени фигурки в сравнение с величавите статуи, които предпочиташе да изпълнява. От новото му хрумване може би също нямаше да излезе нещо впечатляващо, ала предизвикателството го привличаше. Ами ако успееше да съчини нещо… вдъхновено? Нещо, което хората ще помнят дълго след като са забравили самия него?

Мечтата се стопи бързо. И в миналото се беше опитвал и провалял. Несъмнено отново го очакваше неуспех. Но въпреки това се почувства по-добре. Да сътвориш нещо от нищото винаги е вдъхновяващо. Изпълни го удовлетворение, макар да не успя да развие мелодията — работи дълго, но накрая се върна към първите няколко ноти, които беше записал, и реши да започне отначало.

 

 

Когато слънцето надникна иззад дюните, Стив си спомни предишната нощ и реши да се разходи край брега. Повече от всичко се надяваше да се върне вкъщи с онзи израз на умиротворение, който бе виждал по лицето на пастор Харис. Докато крачеше по пясъка обаче, все го спохождаше усещането, че е най-обикновен аматьор, дирещ Божиите истини като дете, тръгнало да търси мидени черупки.

Би било прекрасно да съзре някакъв безспорен знак за присъствието Му — горящ храст навярно… Стив се постара да се съсредоточи върху света наоколо — слънцето, издигнало се над океанската повърхност, утринния птичи хор, мъглата над водите. Опита се да почувства красотата без абстрактни мисли, да усети пясъка под краката си и ласката на бриза по лицето си. Въпреки усилията не беше сигурен, че е по-близо до истината отпреди.

За стотен път се зачуди каква сила позволява на пастор Харис да чува отговорите в сърцето си. Какво имаше предвид духовникът, когато му обясни, че долавя Божието присъствие? Можеше да го попита направо, но се съмняваше това да му помогне. Поддава ли се на обяснение подобно нещо? Все едно да описваш цветовете на сляп по рождение човек? Ще разбере думите, но възприятието си остава тайнствено и дълбоко лично.

Почувства се странно от обзелите го мисли. Доскоро, погълнат от ежедневието, не си задаваше такива въпроси. Докато не пристигна в Райтсвил Бийч. Тук животът му забави ритъм.

Стив продължи да крачи по плажа и да размишлява върху съдбовното решение да опита късмета си като концертиращ пианист. Вярно, винаги се беше питал дали ще пожъне успехи на сцената и, да, пришпорваше го усещането, че времето отлита. Но как тези мисли надделяха над всичко останало? Откъде това желание да отсъства от дома си месеци наред? Как е могъл да постъпи толкова егоистично? В ретроспекция решението не се оказа мъдро за никого от тях. Навремето си въобразяваше, че изборът му е продиктуван от страстта по музиката, но сега подозираше, че всъщност е търсел начин да запълни празнотата, разяждаща го понякога отвътре.

Запита се дали в това осъзнаване не се крие разковничето към отговора, който искаше да намери.