Никълъс Спаркс
Последна песен (6)

5.
Уил

С каквото и да беше зает умът му, Уил винаги усещаше тежестта на тайната. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Шест месеца ходи на училище, игра баскетбол, отиде на бала и завърши гимназия. Сега беше ред на колежа. Не че всичко вървеше по мед и масло. Преди шест седмици бе скъсал с Ашли, но това нямаше нищо общо с онази нощ, нощта, която никога нямаше да забрави. През повечето време успяваше да потиска спомена, ала той току се възземаше и изплуваше на повърхността. При това най-неочаквано. Образите никога не се променяха, не избледняваха, не се размиваха. Сякаш през очите на другиго, виждаше как тича по плажа и сграбчва Скот, който не отлепя очи от бушуващия огън.

Какво, по дяволите, направи?

Не съм виновен!

Точно тогава Уил разбра, че не са сами. В далечината стояха Маркъс, Блейз, Теди и Ланс и ги наблюдаваха. Веднага осъзна, че са видели всичко.

Знаеха…

Уил посегна към мобилния си телефон, ала Скот го спря.

„Не викай полицията! Казах ти, че стана случайно!“

Цялото му изражение го умоляваше.

„Хайде, човече! Дължиш ми го!“

През първите няколко дни новината обикаляше телевизионните канали и вестниците. Уил четеше статиите и гледаше репортажите със свито сърце. Едно е да скриеш случаен пожар, това би могъл да преглътне, но този път имаше пострадал човек и всеки път, щом минеше край мястото, у него се надигаше вълна от угризения. Нищо, че започнаха да строят наново църквата, нищо че изписаха пастора от болницата. Важното беше, че знаеше какво е станало, ала нищо не направи.

„Дължиш ми го…“

Тези думи го преследваха най-безмилостно.

Не само защото със Скот бяха приятели от детската градина, а поради друга, по-съществена причина. И понякога, посред нощ, той лежеше буден и се чудеше как да намери изход.

 

 

Този път, колкото и да е странно, инцидентът на волейболното игрище отключи спомена. Или по-скоро момичето, с което се сблъска. Тя не обърна внимание на извиненията му и за разлика от повечето момичета, които познаваше, не се опита да прикрие гнева си. Не се разхихика, не се развика, запази непривично самообладание.

След като си замина, те довършиха сета, но той пропусна няколко удара, които иначе не биха го затруднили. Скот го изгледа яростно и — дали светлината си правеше шеги? — изражението му напомни онази нощ, момента, когато Уил посегна към телефона си да се обади на полицията. И това пусна спомените на свобода.

Успя да се овладее, докато довършат мача, но после закопня да се усамоти. Затова тръгна към площадката с игрите и спря пред една от скъпите, невъзможни за спечелване атракции. Тъкмо се канеше да хвърли прекалено надутата топка към възвисокия кош, когато иззад него долетя глас.

— Ето те и теб! — възкликна Ашли. — Отбягваш ли ни?

„Да — помисли си Уил. — Съвсем вярно“.

— Не — отвърна той. — Не съм виждал кош, откакто приключи сезонът. Исках да проверя дали не съм изгубил форма.

Ашли се усмихна. Бялата й блузка, сандалите и дългите обеци подчертаваха максимално русата коса и сините й очи. Беше успяла да си смени тоалета след последния мач от волейболния турнир — типично за нея. Не познаваше друго момиче, което винаги да си носи пълен комплект за преобличане — дори и на плажа. На бала през май беше подготвила три рокли — за вечерята, за танците и за партито след това. Носеше куфар и след всяка фотосесия притичваше до колата. Майка й не се учуди никак, че за танците Ашли е помъкнала багаж като за едноседмична екскурзия. Навярно това беше част от проблема. Ашли веднъж му показа дрешника на майка си — сигурно имаше поне двеста чифта обувки и хиляди тоалети. В гардероба й можеше да се побере „Буик“.

— Няма да ти преча. Не искам да те разоря.

Уил се обърна, прицели се в коша, топката подскочи по обръча, но накрая улучи целта. Едно на нула. Още два точни удара и наградата щеше да бъде негова.

Докато топката се търкаляше обратно, служителят крадешком погледна към Ашли. Тя самата не даваше вид да е забелязала присъствието му.

Уил взе отново топката и попита мъжа:

— Печелил ли е някой днес?

— Разбира се. Мнозина.

Той не отлепяше очи от Ашли. Нищо изненадващо. Всички я забелязваха. Като светеща реклама привличаше погледите на всеки с поне един милиграм тестостерон.

Тя пристъпи напред и се облегна кокетно на стената на павилиона. Отново се усмихна на Уил. Не си падаше по деликатността. Когато я обявиха за кралица на бала, цяла нощ не свали тиарата от главата си.

— Днес игра добре — каза тя. — Напредваш със сервиса.

— Благодаря — отвърна Уил.

— Вече настигаш Скот.

— Няма начин — възрази той. Скот тренираше волейбол от шестгодишен. Уил започна едва в гимназията. — Бърз съм и имам отскок, но ми липсва техниката на Скот.

— Казвам ти какво видях.

Уил се взря съсредоточено в коша и пое дъх, за да се отпусне, преди да стреля. Така ги съветваше треньорът. Не че му помагаше много да си подобри резултата пред наказателната линия. Този път обаче топката изсвистя през мрежата. Два от два.

— Какво ще правиш с плюшената играчка, ако я спечелиш? — попита Ашли.

— Не знам. Искаш ли я?

— Само ако ти искаш да ми я подариш.

Ашли очевидно очакваше той да й предложи, а не тя да го моли. Две години бяха прекарали заедно. Познаваше я добре. Уил сграбчи топката, издиша отново и стреля. Този път обаче беше прекалено силно и тя отскочи от обръча.

— Без малко — констатира служителят. — Трябва пак да опиташ.

— Усещам кога съм загубил — отвърна Уил.

— Знаеш ли какво. Ще ти взема два долара за три удара.

— Няма нужда.

— Два долара и двамата получавате по три удара — мъжът взе топката и я протегна към Ашли. — Защо не опиташ?

Тя се втренчи в топката, сякаш й се струва немислимо да я пипне. Навярно си беше точно така.

— Няма смисъл — намеси се Уил. — Но благодаря за предложението — после се обърна към Ашли. — Тук ли е още Скот?

— С Кейси са. Поне бяха, когато тръгнах да те търся. Май я харесва.

Уил се запъти натам редом с Ашли.

— Обсъждахме — подхвана небрежно тя — дали да не се отбием у нас. Родителите ми са в Ралей на някакъв коктейл с губернатора и къщата е на наше разположение.

Уил подозираше, че се мъти нещо такова.

— Аз съм против — каза той.

— Защо? Тук няма нищо интересно.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защото се разделихме ли? Не се опитвам да върна лентата. „Да, и точно затова дойде на турнира — помисли си Уил. — Изтупана от главата до петите. И тръгна да ме търсиш. И предлагаш да отидем у вас, понеже родителите ти ги няма“.

Ала не каза нищо подобно. Не беше в настроение за кавги, не искаше да усложнява още повече положението. Ашли не беше лошо момиче. Просто не бяха един за друг.

— Утре ще ставам рано за работа. Цял ден играх волейбол в жегата — оправда се Уил. — Искам просто да поспя.

Тя го хвана за ръката и спря.

— Защо не отговаряш, когато ти звъня по телефона?

Уил замълча. Какво да каже?

— Какво съм сбъркала? — настоя Ашли.

— Нищо.

— Тогава защо?

Отговор отново не последва. Тя се усмихна умолително.

— Хайде, ела да го обсъдим.

Уил знаеше, че тя заслужава обяснение. Само че то нямаше да й хареса.

— Вече ти казах — изморен съм.

 

 

— Изморен си? — пролая Скот. — Каза й, че си изморен и искаш да поспиш?

— Нещо такова.

— Да не си полудял?

Скот го изпепели с поглед. Кейси и Ашли отдавна бяха поели по кея да поговорят, несъмнено да разнищят всяка думичка на Уил, драматизирайки ненужно ситуация, която нямаше смисъл да се обсъжда. Ашли обаче обичаше драмите. Внезапно го връхлетя усещане, че лятото ще се проточи прекалено дълго.

— Наистина съм изморен — каза Уил. — Ти не си ли?

— Май не си чул какво се предлага. Аз и Кейси, ти и Ашли. В къщата на родителите й край брега.

— Разбрах.

— Но все още сме тук, понеже…?

— Вече ти казах.

— Не… виж, не схващам — поклати глава Скот. — Извинението „изморен съм“ е за пред родителите, когато не щеш да миеш колата или искаш да отървеш ходенето на църква. Не и когато ти се открива такава възможност.

Уил замълча. Скот беше само година по-малък — догодина щеше да завърши гимназия „Лейни“ — ала често се държеше с Уил като по-голям и поумнял брат.

С изключение на нощта край църквата…

— Виждаш ли го онзи пред баскетболния кош? Виси по цял ден там, за да изкара някой долар и да си купи бира и цигари в края на смяната. Просто. Не си падам по такъв живот, но го разбирам. Теб обаче — не. Искам да кажа… видя ли как изглежда Ашли тази вечер? Ненадминато! Като мацка от „Максим“.

— И?

— Ами страхотна е!

— Знам. Забрави ли, че излизахме две години?

— Не казвам, че пак трябва да започнете. Предлагам само четиримата да отидем у тях, да се позабавляваме и да видим какво ще излезе — Скот се облегна назад. — Между другото, така и не проумях защо скъсахте. Очевидно още е влюбена в теб. Изглеждахте родени един за друг.

— Не сме — поклати глава Уил.

— И преди си го казвал, но какво имаш предвид? Да не би да се държи като… психо, като останете насаме? С касапски нож ли те заплашваше? Или виеше по луната, докато се разхождахте по плажа?

— Нищо подобно. Просто не се получи. Това е.

— Просто не се получи — повтори Скот. — Чуваш ли се какви ги приказваш?

Уил не даде признаци, че ще отстъпи, и Скот се наведе към него през масата.

— Хайде, човече! Направи го заради мен тогава. Поживей малко! Лято е. Във ваканция сме. Хайде! Заради отбора!

— Толкова ли си отчаян!

— Толкова. Ако не се съгласиш да отидем у Ашли, Кейси няма да излезе с мен.

— Съжалявам. Не мога да ти помогна.

— Добре. Съсипи ми живота! На кого му пука?

— Ще оцелееш — Уил смени темата. — Гладен ли си?

— Малко — измърмори Скот.

— Хайде да си купим чийзбургери.

Уил стана, ала Скот продължи да се цупи.

— Трябва да потренираш посрещане — върна лентата той към волейболното състезание. — Пращаше топката напосоки. Стараех се да те покривам, но…

— Ашли каза, че съм те настигнал.

Скот изсумтя и се надигна от стола.

— Не знае какво говори.

 

 

След като си купиха сандвичите, Уил и Скот застанаха на опашката пред щанда със сосовете. Скот напои обилно бургера си с кетчуп. От всички страни на питката покапа червена течност.

— Отвратително — заяви Уил.

— Да ти напомня — имало някога един човек на име Рей Крок. Той основал компанията „Макдоналдс“. Сети ли се? На оригиналния хамбургер — в много отношения оригиналния американски хамбургер — слагал задължително кетчуп. Което навярно доказва колко важен е кетчупът за цялостния вкус.

— Говори си. Ставаш за оратор. А аз ще си купя нещо за пиене.

— Вземи ми една минерална вода.

Когато Уил се запъти към сергията, към Скот полетя нещо бяло. Скот го забеляза и инстинктивно отскочи от пътя му, изпускайки чийзбургера.

— Какво, по дяволите, става? — извърна се той.

На земята лежеше картонена кутийка от пържени картофи. Зад него стояха Теди и Ланс, пъхнали ръце в джобовете. Между тях Маркъс безуспешно се мъчеше да си придаде невинно изражение.

— Не знам за какво говориш? — отвърна той.

— За това! — изръмжа Скот и ритна кутията към тях. По-късно Уил осъзна, че именно тонът му накара всички наоколо да застинат. Уил усети как косъмчетата по врата му настръхват в натежалата от жестокост атмосфера.

Именно жестокост търсеше Маркъс…

Сякаш им подхвърляше въдица.

Уил забеляза как един баща грабна детето си и се отдалечи, докато Ашли и Кейси — току-що завърнали се от кея — застинаха някъде встрани. Видя да се приближава и Галадриел, която напоследък се наричаше Блейз.

Скот ги изгледа предизвикателно със стиснати челюсти.

— Писна ми от вас!

— И какво смяташ да правиш? — ухили се самодоволно Маркъс. — Ще ми пратиш фойерверк в лицето?

Чашата преля. Скот неочаквано се стрелна напред, Уил разблъска тълпата, за да се добере навреме до приятеля си.

Маркъс не помръдна. Лошо, Уил знаеше, че той и шайката му са способни на всичко… И най-лошото — знаеха какво е направил Скот.

Разяреният Скот обаче сякаш пет пари не даваше. Докато Уил си проправяше път към тях, Теди и Ланс го заобиколиха и той се озова по средата. Уил се затича, ала Скот го изпревари и събитията се развиха за секунди. Маркъс отстъпи половин крачка, Теди ритна един стол, Скот отскочи, блъсна се в масата и я прекатури. Възвърна си равновесието и сви ръце в юмруци. Ланс приближаваше отстрани. Докато тичаше напред, Уил долови плач на дете. Най-сетне се измъкна от тълпата и се насочи право към Ланс. Внезапно между тях изникна момиче.

— Престанете! — изкрещя тя, разперила ръце. — Веднага! Престанете всички!

Гласът й прозвуча изненадващо силно и авторитетно. Уил застина. Всички замръзнаха. Плачът на детето се извиси пискливо във възцарилата се тишина. Момичето се извърна, измери с гневен поглед побойниците и Уил забеляза пурпурния кичур в косата й. Веднага я позна. Само че сега носеше широка тениска с изрисувана риба.

— Битката приключи! Няма битка! Не виждате ли детето?

Изгледа ги предизвикателно, шмугна се между Скот и Маркъс и коленичи пред разплаканото дете. Беше на три или четири, с оранжева блузка. Момичето го заговори нежно, с мила усмивка.

— Добре ли си, слънчице? Къде е мама? Да вървим да я намерим.

Детето веднага заби поглед в тениската й.

— Това е Немо — каза то. — И той се беше изгубил. Харесваш ли Немо?

Отстрани една жена, прегърнала бебе, паникьосано си пробиваше път през множеството, сляпа и глуха за витаещото из въздуха напрежение.

— Джейсън? Къде си? Да сте виждали едно момченце? С руса коса и оранжева блузка?

Забеляза го и по лицето й се изписа облекчение. Стисна бебето и се втурна към тях.

— Не бива да хукваш така, Джейсън! — викна жената. — Изплаши ме. Добре ли си?

— Немо — посочи момченцето тениската. Майката се обърна и едва сега видя момичето с пурпурния кичур.

— Благодаря… Сменях памперса на бебето и той изчезна…

— Всичко е наред — поклати глава момичето. — Нищо му няма.

Уил проследи с поглед как майката се отдалечава с децата си и се обърна към момичето, което изпращаше с мила усмивка малчугана. Когато детето се скри в множеството обаче, тя сякаш внезапно усети втренчените погледи на околните и скръсти смутено ръце. Тълпата се раздели на две, за да пропусне забързания към тях полицай, Маркъс измърмори нещо на Скот и се стопи в множеството. Теди и Ланс последваха примера му. Блейз тръгна след тях. Уил се изненада, че момичето с пурпурния кичур се пресегна към ръката й.

— Чакай! Къде отиваш? — извика то.

— „Бауърс Пойнт“ — отвърна Блейз и се отдръпна.

— Къде се намира?

— Надолу по плажа. Ще го откриеш.

Блейз се обърна и хукна след Маркъс.

Момичето се поколеба. Напрежението, надвиснало плътно върху им само допреди секунди, започна да се разсейва. Скот вдигна прекатурената маса и тръгна към Уил. Точно тогава към момичето приближи мъж — явно баща й.

— Ето те и теб! — възкликна той със смесица от облекчение и раздразнение. — Търсихме те. Ще се прибираме ли?

Момичето, което следеше с поглед Блейз, очевидно не се зарадва от срещата.

— Не — отвърна лаконично то, шмугна се в множеството и закрачи към плажа.

Малко момче застана до бащата.

— Май не е гладна — предположи то.

Мъжът положи длан върху рамото му и проследи с поглед дъщеря си, която слезе по стъпалата към плажа, без изобщо да се обърне.

— Сигурно си прав — каза той.

— Направо не е за вярване! — гневно възкликна Скот и дръпна Уил настрани. Още вреше и кипеше. — Тъкмо се канех да приспя този нещастник.

— Аха… — отвърна Уил и поклати глава. — Теди и Ланс щяха да се намесят.

— Нищо нямаше да направят. Бива ги само да се перчат.

Уил не беше убеден, но замълча.

Скот пое дъх.

— Ето го и ченгето!

Полицаят приближи бавно, очевидно опитвайки се да прецени ситуацията.

— Какво става тук? — попита той.

— Нищо, полицай — отговори спокойно Скот.

— Чувам, че имало свада.

— Не, сър.

Със скептично изражение полицаят зачака обяснение. Скот и Уил обаче мълчаха. Около щанда със сосове се напълни с хора. Полицаят огледа внимателно множеството, за да се увери, че не пропуска нещо. Внезапно грейна в усмивка — явно при вида на познато лице зад гърба на Уил.

— Хей, Стив! — подвикна полицаят.

Уил видя как се запъти към бащата на момичето.

Ашли и Кейси запристъпваха плахо към тях. Лицето на Кейси беше поруменяло.

— Добре ли си? — заекна тя.

— Абсолютно — отвърна Скот.

— Онзи е смахнат. Какво стана? Не видях кай започна.

— Замери ме с нещо. Кипнах. Писнало ми е от номерата му. Въобразява си, че всички се страхуват от него и всичко му е позволено. Опита ли още веднъж обаче, няма да му се размине…

Уил спря да го слуша. На Скот не му млъкваше устата дори по време на волейболните мачове и Уил отдавна се бе научил да не му обръща внимание.

Погледна към бащата на момичето, който разговаряше с полицая, и се почуди защо дъщеря му го отбягваше толкова упорито. И защо тръгна след Маркъс? Тя не беше като него и Уил предположи, че не знае в какво се забърква. Скот продължаваше да уверява Кейси колко лесно е щял да се справи и с тримата, а Уил се напрягаше да дочуе разговора на полицая с бащата на момичето.

— Здрасти, Пийт — поздрави бащата. — Как е?

— Както винаги — отвърна полицаят. — Старая се да държа положението под контрол. Напредваш ли с прозореца?

— Бавно.

— Така каза и миналия път.

— Да, но сега разполагам със скрито оръжие. Синът ми Джона. Той ще ми помага през лятото.

— Така ли? Браво, млади човече… Нямаше ли да идва и дъщеря ти, Стив?

— Дойде — каза бащата.

— Ама пак си тръгна — уточни момчето. — Бясна е на татко.

— Жалко.

Уил видя как бащата посочи към плажа.

— Имаш ли представа накъде са се запътили?

Полицаят присви очи към хоризонта.

— Навсякъде. Но някои от компанията са лош избор. Особено Маркъс. Повярвай ми, не бива да се навърта край него.

Скот не спираше да се надува пред прехласнатите Ашли и Кейси. На Уил внезапно му се прииска да поговори с полицая. Разбираше, че не бива да се бърка. Не познаваше момичето, не знаеше защо бе избягало от баща си. Може би имаше основателна причина. Ала забеляза колко угрижено се сви лицето на баща й, спомни си колко търпеливо и мило се отнесе тя с детето и думите сякаш сами излетяха от устата му:

— Тръгнаха към „Бауърс Пойнт“.

Скот млъкна по средата на изречението, а Ашли го изгледа смръщено. Останалите трима го изучаваха несигурно.

— Става дума за дъщеря ви, нали? — бащата кимна леко и Уил продължи: — Отиде в „Бауърс Пойнт“.

Полицаят го изгледа изпитателно. После се обърна към бащата:

— Като приключа тук, ще отида да поговоря с нея. Ще се опитам да я придумам да се прибере у дома. Става ли?

— Не си длъжен да го правиш, Пийт.

Полицаят продължи да се взира в отдалечаващата се групичка.

— Най-добре да отида.

Необяснимо защо Уил почувства да го залива вълна от облекчение. Явно му пролича, понеже щом се обърна, забеляза втренчените погледи на приятелите си.

— Какво, по дяволите, правиш? — възкликна Скот.

Уил не отговори. Не можеше, понеже и самият той недоумяваше.