Никълъс Спаркс
Последна песен (39)

Епилог
Рони

През седмиците след погребението на Стив Рони продължаваше да се люшка между полюсни чувства — съвсем нормално навярно. Понякога се будеше уплашена и часове наред тънеше в спомени за последните няколко месеца с баща си, твърде омаломощена от скръб и съжаление, за да плаче. След цялото време, което прекараха заедно, й беше трудно да приеме, че го няма, че е изчезнал безвъзвратно, макар да се нуждаеше от него. Усещаше отсъствието му с болезнена острота и изпадаше в мрачни настроения.

Тези сутрини обаче не бяха толкова чести, колкото през първата седмица след като се прибра у дома. Животът със Стив и грижите за него я бяха променили. Знаеше, че ще се справи. Така би желал и баща й. Понякога сякаш го чуваше да й напомня, че е по-силна, отколкото смята. Не би искал да тъне в скръб месеци наред, а да живее така, както той изживя последната си година. Мечтаеше Рони да използва пълноценно дните си и да бъде щастлива.

Същото важеше и за Джона. Рони знаеше, че баща й би искал тя да помогне на брат си да преодолее тъгата, и затова му отделяше много време. Няколко дни след завръщането им в Ню Йорк започна коледната му ваканция. Тя използва времето за разходки из града — заведе го на ледената пързалка, на покрива на Емпайър Стейт Билдинг, разгледаха динозаврите в Природонаучния музей. Винаги беше избягвала нашумелите, но банални туристически обекти, но излетите допадаха на Джона. Колкото и да е странно, на нея също й беше приятно.

Споделяха и много спокойни мигове. Седеше до него, докато гледа анимационни филми, рисуваха заедно на кухненската маса и веднъж, по негово настояване, дори спа на пода в стаята му. Понякога се връщаха към лятото и намираха утеха в спомените за баща си.

Рони обаче усещаше, че Джона се бори с тъгата по свой детински начин. Нещо сякаш го терзаеше. Разбра го, когато излязоха на разходка след вечеря в една студена ветровита нощ. За да се предпази от ледените повеи, тя крачеше, пъхнала ръце дълбоко в джобовете. Внезапно Джона се втренчи в нея изпод дебелата качулка.

— Болна ли е мама? — попита той. — Като татко.

Въпросът беше толкова изненадващ, че Рони сепнато замълча. После спря, клекна и го погледна в очите.

— Не, разбира се. Защо мислиш така?

— Защото вече не се карате. Като с татко.

Тя забеляза уплахата в погледа му. Разбираше детинската му логика. А и с Ким наистина не бяха се карали, откакто се беше върнала в Ню Йорк.

— Мама е добре. Просто ни омръзна да спорим и престанахме.

— Честна дума? — изгледа я изпитателно Джона.

Рони го прегърна силно.

— Честна дума.

Месеците, прекарани с баща й, промениха дори отношението й към родния град. Едва след известно време свикна отново с него. Беше забравила безпощадния шум и постоянното присъствие на тълпите, как тротоарите винаги тънат в сянката на високите околни сгради и колко забързани са хората — дори в тесните квартални магазинчета. Не й се излизаше с приятели. Кейла я покани да се видят, но Рони отказа и тя така и не се обади повече. Винаги щяха да ги свързват общите спомени, ала отсега нататък приятелството им нямаше да е същото. Това я устройваше — Джона и пианото запълваха почти цялото й време.

Още не бяха докарали пианото на баща й в апартамента, затова Рони хващаше метрото до „Джулиард“ и репетираше там. В първия ден след завръщането си тя се обади на директора на колежа, който беше добър приятел на баща й. Извини се, че не е успял да дойде на погребението. Стори й се изненадан — и сякаш развълнуван — че я чува. Когато сподели, че обмисля дали да не кандидатства в „Джулиард“, той уреди допълнително прослушване и лично й изпрати всички документи.

Три седмици след пристигането си в Ню Йорк Рони започна прослушването с песента, която композираха с баща си. Класическата й техника беше малко позалиняла — три седмици не бяха достатъчни за представяне на високо ниво — но на излизане от аудиторията тя си помисли, че баща й би се гордял с нея. „Но пък — рече си, пъхайки любимата му партитура под мишница — той винаги се е гордял с мен“.

След прослушването свиреше по три-четири часа дневно. Директорът бе уредил да използва репетиционните на колежа и тя се захвана с нови композиции. Често си мислеше за баща си, седнала в репетиционната — същата, в която бе работил и той. Понякога по залез лъчите се прокрадваха между съседните сгради и хвърляха дълги ивици светлина по пода. Щом ги видеше, Рони си спомняше прозореца в църквата и слънчевите водопади, които я поздравиха в деня на погребението.

Постоянно мислеше и за Уил, естествено.

Най-често за лятото, а не толкова за кратката им среща пред църквата. Не беше го чувала оттогава. Коледа дойде и отмина и надеждата, че ще го чуе отново, започна да изтлява. Помнеше как той спомена, че ще прекара празниците отвъд океана, но дните се изнизваха без никаква вест и тя се мяташе между вярата, че я обича, и безнадеждността. Успокояваше се, че може би е по-добре, задето не се обажда. Какво всъщност щяха да си кажат?

Усмихна се тъжно, за да прогони мрачните мисли. Чакаше я работа. Съсредоточи се върху последния си замисъл — песен с кънтри уестърн и поп елементи — и си напомни, че е време да гледа напред, а не назад. Дори да не я приемеха в „Джулиард“ — макар директорът да спомена, че кандидатурата й е многообещаваща — знаеше, че бъдещето й ще остане свързано с музиката и някак си ще успее да се завърне към тази страст.

Телефонът й върху капака на пианото внезапно завибрира. Предположи, че е майка й, и протегна ръка да го вземе. Погледна към екрана и застина. Телефонът завибрира отново. Тя пое дълбоко дъх и го допря до ухото си.

— Ало?

— Здравей — каза познат глас. — Уил е.

Опита се да си представи откъде се обажда. Около него долиташе странно ехо, напомнящо летище.

— Сега ли слизаш от самолета? — попита тя.

— Не. Върнах се преди няколко дни. Защо?

— Просто звучиш особено — отвърна тя и сърцето й леко се сви. Прибрал се е преди няколко дни, а едва сега се обажда. — Как е Европа?

— Всъщност прекарах чудесно. С мама се спогаждахме по-добре, отколкото очаквах. Как е Джона?

— Добре е. Справя се… но му е трудно.

— Съжалявам — каза Уил и Рони отново чу ехото. Може би стоеше на задната веранда вкъщи. — Нещо интересно?

— Явих се на прослушване в „Джулиард“ и май се представих подобаващо…

— Знам — прекъсна я Уил.

— Откъде?

— Че защо иначе ще си тук?

Рони не схвана.

— О, не… просто ми позволиха да се упражнявам, докато пристигне пианото на татко — защото е работил тук и прочее… С директора бяха близки приятели.

— Надявам се, че не си твърде заета.

— Какво имаш предвид?

— Иска ми се да излезем през почивните дни. Ако нямаш други планове, разбира се.

Сърцето й подскочи.

— Ще дойдеш в Ню Йорк?

— Ще гостувам на Мегън. Да проверя как са младоженците.

— Кога пристигаш?

— Да видим… — Рони си го представи как се взира в часовника с присвити очи. — Самолетът кацна преди повече от час.

— Тук ли си вече? Къде си?

Уил не отговори веднага. Когато се обади отново, Рони разбра, че не го чува по телефона. Гласът му долиташе някъде откъм гърба й. Обърна се и го видя пред прага на репетиционната.

— Съжалявам — каза той. — Не устоях на изкушението.

Тя не повярва на очите си. Затвори клепачи и пак ги отвори.

Да, тук беше. Чудо на чудесата!

— Защо не ми каза, че пристигаш?

— Защото исках да те изненадам.

„Определено успя“, помисли си Рони. В джинси и тъмносин пуловер, беше също толкова красив като в спомените й.

— Освен това — обяви Уил — имам да ти съобщавам нещо важно.

— Какво?

— Първо трябва да знам дали си съгласна да излезеш с мен.

— Кога?

— През почивните дни, забрави ли? Ще излезеш ли на среща с мен?

— Да — усмихна се Рони.

Уил кимна.

— А следващата седмица?

За пръв път Рони се поколеба.

— Колко ще останеш?

Той закрачи бавно към нея.

— Ами… за това исках да поговорим. Помниш ли как ти разказвах, че „Вандербилт“ не ми беше присърце? Че искам да уча екология?

— Помня.

— Е, в колежа не приемат по средата на годината, но мама е в борда на „Вандербилт“ и познава този-онзи в другия колеж. Пусна в ход връзките си. Както и да е… В Европа разбрах, че ще ме приемат. Ще се прехвърля. Започвам следващия семестър.

— Добре… Браво! — колебливо го поздрави Рони. — Къде ще учиш?

— В Колумбийския университет.

Помисли си, че не е чула правилно.

— Имаш предвид в Ню Йорк?

Уил се усмихна широко, сякаш е извадил бял заек от цилиндъра си.

— Точно така!

— Наистина ли? — възкликна Рони.

— Започвам след две седмици — кимна Уил. — Представяш ли си? Симпатично южняшко момче в големия град? Ще ми трябва помощ да свикна. Надявам се да я получа от теб. Ако нямаш нищо против.

Протегна се към нея и я придърпа по-близо. Зави й се свят. Уил щеше да учи тук. В Ню Йорк. При нея. Прегърна го щастливо.

— Нямам против. Но няма да ти е лесно. Риболовът и сафаритата в калта не са много популярни тук.

— Предполагам.

— Както и плажният волейбол. Особено през януари.

— Е, ще се наложи да направя някои жертви.

— Ако си късметлия, ще откриеш нещо друго за запълване на времето.

Той се приведе и я целуна нежно — първо по челото, после по устните. Рони го погледна в очите и съзря младия мъж, в когото се бе влюбила през лятото. Младият мъж, когото още обичаше.

— Обичам те, Рони. Мислех само за теб. Въпреки че летата си отиват.

Тя се усмихна, уверена, че казва истината.

— И аз те обичам, Уил Блекли — прошепна и го целуна отново.