Никълъс Спаркс
Последна песен (36)

35.
Рони

Рони излезе да изпрати брат си и майка си и да поговори с Ким насаме, преди да тръгне. Искаше да я помоли да направи нещо веднага щом пристигнат в Ню Йорк. После се върна в болницата и седна до баща си, докато заспи. Смълчана се взира дълго през прозореца. Ръка за ръка двамата наблюдаваха безмълвно как облаците се реят в небето отвъд прозореца.

Искаше й се да се поразтъпче и да подиша чист въздух. Сбогуването на баща й с Джона я разтърси и изцеди всичките й сили. Не искаше да си представя как брат й влиза в апартамента им или в самолета. Не искаше да се пита дали още плаче.

Закрачи по тротоара пред болницата, а мислите й кръжаха надалеч. Едва не го подмина, когато го чу да прочиства гърло. Седеше на пейката и въпреки жегата носеше обичайната риза с дълъг ръкав.

— Здравей, Рони — каза пастор Харис.

— О… здравей.

— Надявах се да поговоря с баща ти.

— Спи — отвърна тя. — Но можеш да се качиш, ако искаш.

Той почука по бастуна си, печелейки време.

— Съжалявам, че трябва да преживееш това, Рони.

Тя кимна. Дори този най-обикновен разговор й струваше неимоверни усилия.

Някак си усети, че й той се чувства така.

— Ще се помолиш ли с мен? — сините му очи я умоляваха. — Моля се преди среща с баща ти. Помага ми…

Изненадата й отстъпи пред обзелото я облекчение.

— Много бих искала — отвърна Рони.

 

 

След този ден започна да се моли редовно и откри, че пастор Харис е прав.

Не вярваше, че баща й ще се излекува. Разговаря с лекаря и видя резултатите от скенера. После отиде на плажа и цял час плака, докато накрая вятърът пресуши сълзите й.

Не вярваше в чудеса. Знаеше, че някои вярват, но не искаше да се залъгва, че баща й като по чудо ще преодолее болестта. Не и след обясненията на лекаря. Разбра, че ракът е поразил и панкреаса, и белите дробове на баща й, и да подхранва напразни надежди й се струваше… рисковано. Не можеше да си представи за втори път да преживее жестоката истина. И сега й беше достатъчно трудно — особено късно нощем, когато оставаше насаме с мислите си в тихата къща.

Затова се молеше за сили да помага на баща си. Молеше се да успява да е ведра в негово присъствие, вместо да се разплаква, щом го види. Знаеше, че той се нуждае от смеха й и от дъщерята, в която напоследък се беше превърнала.

Когато се прибраха от болницата, го заведе първо да види прозореца от цветно стъкло. Гледаше го как бавно пристъпва към плота, без да отлепя невярващ поглед от творението си. Тогава разбра, че понякога се е съмнявал дали ще доживее да го види довършено. Прииска й се повече от всичко Джона да е при тях и долови, че баща й споделя желанието й. Изработиха прозореца двамата, цяло лято се трудиха неуморно. Джона му липсваше, липсваше му повече от всичко на света. И макар да извърна лице, за да прикрие изражението си, Рони усети, че сълзи напират в очите му, когато пое към къщата.

Обади се на сина си още щом влезе. От дневната Рони чуваше как го уверява, че се чувства по-добре и въпреки че Джона навярно щеше да изтълкува думите му превратно, знаеше, че баща й постъпва правилно. Той искаше момчето да запомни щастливите летни дни и да не мисли за бъдещето.

Същата вечер баща й седна на дивана, отвори Библията и зачете. Сега Рони разбираше защо. Седна до него и му зададе въпроса, който я измъчваше, откакто бе разгледала книгата.

— Имаш ли любим пасаж?

— Много — отвърна той. — Открай време харесвам Псалмите. И винаги научавам много от посланията на Павел.

— Но не си подчертал нищо — отбеляза Рони. Баща й вдигна вежди и тя уточни: — Прегледах я, докато беше в болницата.

Стив се замисли.

— Опитам ли се да откроя нещо важно, сигурно ще се наложи да подчертая всичко. Чел съм я много пъти, ала винаги откривам нещо ново.

Рони го изгледа изпитателно.

— Не помня, преди да си чел Библията…

— Защото беше малка. Държах я до леглото си, прелиствах я веднъж-дваж седмично. Питай майка си. Тя ще ти каже.

— Ще ми прочетеш ли нещо, което наскоро си преглеждал?

— Искаш ли?

Рони кимна и само след минута баща й откри пасажа.

— От Посланието на апостол Павел до галатяни е — обясни той и положи Библията в скута си. Прочисти гърло и зачете: — „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“.

Рони го гледаше и си припомняше как се беше държала, когато пристигна, и как бе посрещнал гнева й Стив. Спомняше си как отказваше да спори с Ким дори когато тя се опитваше да го предизвика. Навремето го тълкуваше като слабост и искаше баща й да се промени. Но сега внезапно осъзна колко погрешно е разсъждавала.

Сега разбираше, че той никога не е действал сам — Светият дух е бдял над живота му.

 

 

Пратката от майка й пристигна на другия ден и Рони разбра, че е изпълнила молбата й. Сложи големия плик върху кухненската маса, скъса го и изсипа съдържанието.

Деветнадесет писма — всичките от баща й, всичките пренебрегнати и неотворени. Забеляза различните адреси на подателя — Блумингтън, Тълса, Литъл Рок…

Не можеше да повярва, че не ги е прочела. Наистина ли е била толкова сърдита? Толкова ядосана? Толкова… озлобена? Знаеше отговора, но сега й се струваше безсмислен.

Прехвърли писмата, търсейки първото. Като повечето други, и то беше надписано четливо с черно мастило, а пощенската марка беше леко избеляла. От кухненския прозорец виждаше баща си, застанал край брега с гръб към къщата. Подобно на пастор Харис, и той беше започнал да носи дълги ръкави в лятната жега.

Тя пое дълбоко дъх, отвори писмото и го зачете в светлата кухня.

„Скъпа Рони,

Дори не знам откъде да започна. Но съм сигурен, че трябва да ти кажа колко съжалявам.

Затова те помолих да се срещнем в кафенето. Същото исках да споделя и когато се обадих вечерта. Разбирам защо не дойде и защо не вдигна телефона. Ядосана си ми, разочарована си от мен и дълбоко в сърцето си вярваш, че съм избягал. Смяташ, че съм изоставил и теб, и цялото си семейство.

Не мога да отрека, че занапред няма да е същото, но искам да знаеш, че на твое място навярно и аз щях да се чувствам така. Имаш право да ми се сърдиш. Права си да се гневиш. С право си разочарована от мен. Заслужавам го и не възнамерявам да се оправдавам, да хвърлям обвинения или да те убеждавам, че с течение на времето ще разбереш.

Честно казано, може би няма да разбереш и това ще ме натъжи повече, отколкото можеш да си представиш. С Джона винаги сте значели много за мен. Искам да знаеш, че нито ти, нито той носите някаква вина. Понякога — незнайно защо — семейният живот просто не потръгва. Но не забравяй — винаги ще те обичам и винаги ще обичам Джона. Винаги ще обичам и ще уважавам и майка ти. Тя ме дари с най-прекрасното, което някога съм имал, и е чудесна майка. В много отношения, макар да ми е мъчно, че вече сме разделени, вярвам, че годините заедно са били най-благословените в живота ми.

Знам, че този довод не ти помага много да ме разбереш, ала искам да знаеш — аз още вярвам в благословията на любовта. Искам и ти да го вярваш. Заслужаваш да получиш този дар, понеже няма нищо по-ценно от любовта.

Надявам се, че дълбоко в сърцето си ще намериш някакъв начин да ми простиш, задето си тръгнах. Не е задължително да е сега, нито пък скоро. Но знай — когато си готова, аз ще те очаквам с разтворени обятия и това ще е най-щастливият ден в живота ми.

Обичам те — татко.“

— Искам да направя нещо повече за него — каза Рони. Седеше на задната веранда срещу пастор Харис. Баща й спеше вътре, а пасторът се бе отбил да донесе вегетарианската лазаня, приготвена специално от жена му. В средата на септември дните бяха все още горещи, макар една вечер преди ден-два да подсказа, че есента наближава. Студът се задържа само една нощ, на сутринта слънцето отново грееше топло и Рони се разхождаше край брега, питайки се дали предишната вечер не е била илюзия.

— Правиш всичко възможно — отвърна пастор Харис. — Не виждам с какво още би могла да му помогнеш.

— Не говоря за ежедневните грижи. Той все още не се нуждае много от мен. Настоява да готви, разхождаме се по плажа. Вчера дори пускахме хвърчила. Ако не броим болкоуспокояващите, които го изтощават, той си е същият както преди. Просто…

Пастор Харис я погледна разбиращо.

— Искаш да направиш нещо специално. Нещо, което ще го зарадва.

Рони кимна, благодарна, че пасторът е тук. През последните седмици той й беше не само единственият приятел, но и единственият човек, с когото можеше да разговаря искрено.

— Вярвам, че Бог ще ти подскаже отговора. Но не забравяй, че понякога минава време, докато разберем какво иска Той от нас. Гласът Му най-често е тих шепот и трябва да слушаш внимателно, за да го доловиш. Друг път обаче — в редките моменти на откровение — отговорът е очевиден и звънък като църковна камбана.

Рони се усмихна, помисли си колко необходими й бяха разговорите с пастора.

— Изглежда говориш от опит.

— И аз обичам баща ти. И също като теб исках да направя нещо за него.

— И Бог отговори?

— Той винаги отговаря.

— Шепот ли чу или църковна камбана?

За пръв път от много време в очите му проблесна искрица радост.

— Църковна камбана, разбира се. Бог знае, че напоследък недочувам.

— И какво ще направиш?

Пастор Харис поизправи рамене.

— Ще поставя прозореца в църквата — отвърна той. — Миналата седмица изневиделица се появи дарител. Предложи не само да покрие разноските по ремонта, но уреди и строителната бригада. Започват утре сутринта.

 

 

През следващите няколко дни Рони се ослушваше за църковни камбани, но чуваше само крясъците на чайките. Опиташе ли се да долови шепот, чуваше единствено мълчание. Не се изненада особено — нали и на пастор Харис му се беше наложило да почака — но се надяваше отговорът да я осени, преди да стане твърде късно.

Животът й течеше постарому — помагаше на баща си, когато бе необходимо, и гледаше да използва пълноценно оставащото им време. През седмицата той се почувства по-добре и те посетиха Ортън Плантейшън Гардънс край Саутпорт недалеч от Уилмингтън. Когато паркираха на покритата с чакъл алея пред старото имение от 1735 година, Рони разбра, че несъмнено ще запомни този ден. Времето тук сякаш беше спряло. Цветята вече не цъфтяха, но докато се разхождаха под надвисналите клони на покритите с мъх огромни дъбове, Рони си мислеше, че не е виждала по-красиво място. Хванати под ръка, двамата разговаряха за лятото. За пръв път разказа на баща си за Уил — за риболова им заедно, за елегантния му скок в басейна, за фиаското на сватбата. Не му каза обаче за случилото се в деня, преди Уил да замине за „Вандербилт“. Не беше готова да го обсъжда — раната все още беше твърде прясна. И както винаги, баща й я изслуша тихо, без да се намесва, дори когато Рони млъкваше в търсене на подходящите думи. Но така й харесваше, всъщност, поправи се мислено тя, обичаше го и заради това. И се питаше каква ли щеше да бъде, ако не бе прекарала лятото тук.

После подкараха към Саутпорт и вечеряха в едно от ресторантчетата с изглед към пристанището. Личеше си, че баща й вече е изморен, но храната бе вкусна, а накрая си разделиха за десерт един шоколадов кейк.

Прекараха чудесен, незабравим ден. Ала когато баща й си легна, Рони седна в дневната и за пореден път се замисли, че трябва да направи нещо повече за него.

 

 

Следващата седмица — третата от септември — Рони забеляза, че баща й е по-зле. Събуждаше се късно сутрин, подремваше и следобед. Следобед спеше все по-дълго, а вечер си лягаше все по-рано. Докато разчистваше кухнята поради липса на по-интересно занимание, Рони пресметна, че Стив спи по половин денонощие.

После положението започна още по-бързо да се влошава. Всеки ден баща й се задържаше все по-дълго в леглото. И ядеше все по-малко. Само разбъркваше храната в чинията, преструвайки се, че се яде. Когато изхвърляше оставеното, тя разбираше, че е хапнал само залък-два. От ден на ден слабееше и Рони имаше чувството, че се топи с всяка секунда. Понякога я ужасяваше мисълта, че накрая ще изчезне съвсем.

 

 

Септември отмина. Сутрин източните планински ветрове задържаха соления морски въздух в залива. Все още беше топло, в разгара на бурите, но този път ураганите пощадиха крайбрежието на Северна Каролина.

Предишния ден баща й спа четиринадесет часа. Рони знаеше, че това не зависи от него и тялото го предава, но се измъчваше, че проспива малкото им останали мигове. Когато беше буден, все по-често мълчеше, четеше Библията или крачеше тихо до нея.

Рони често си спомняше Уил. Още носеше платнената гривна, която й бе подарил. Прокарваше пръст по грапавата повърхност и се питаше какви лекции посещава, с кого се разхожда по зелените морави пред колежа… До кого ли седи на обяд в кафенето и дали си мисли за нея, когато се готви да излиза в петък или събота вечер? В най-отчаяните мигове си казваше, че навярно вече е срещнал друга.

— Искаш ли да го обсъдим? — попита един ден баща й, докато се разхождаха край брега.

Вървяха към църквата. Ремонтът течеше с пълна пара. Бригадата бе многобройна — електротехници, дърводелци, бояджии се трудеха неуморно. На строителната площадка имаше поне четиридесет камиона, а из сградата непрестанно сновяха работници.

— Кое? — предпазливо попита Рони.

— Уил — отвърна баща й. — И защо скъсахте.

— Откъде знаеш? — удивено възкликна тя.

— Понеже през последните седмици го споменаваш само мимоходом — вдигна рамене Стив. — И не говорите по телефона. Ясно е какво е станало.

— Сложно е за обяснение — неохотно каза тя.

Повървяха известно време мълчаливо. След малко той се обади отново:

— Ако това те интересува, според мен той е изключителен млад мъж.

Рони го хвана под ръка.

— Да, интересува ме. И аз мислех така.

Стигнаха църквата. Наоколо кръжаха работници, понесли греди и тенекии с боя. Както винаги очите на Рони се спряха върху празното място под камбанарията. Прозорецът още не беше поставен — първо трябваше да довършат сградата, за да не се счупят крехките стъкла. Татко й обаче обичаше да идват тук. Радваше се, че ремонтът е подновен, но не само заради прозореца. Често споменаваше колко важна е църквата за пастор Харис и колко му липсват литургиите в храма, който открай време смяташе за свой дом.

Неизменно сварваха пастора край строежа и той идваше при тях на плажа да си поприказват. Рони се огледа и го забеляза на покрития с чакъл паркинг. Разговаряше с някого и жестикулираше оживено към сградата. Дори отдалеч личеше, че е усмихнат.

Канеше се да му помаха, но внезапно позна събеседника на пастора. Сепна се. За последен път се видяха в нощта на сватбата — тогава той дори не се сбогува с нея. Може би Том Блекли е минавал оттук и е поспрял да поговори с пастора. Може би просто се е поинтересувал как върви строежът.

През следващите дни Рони се оглеждаше за Том Блекли, когато идваха тук, но повече не го видя. Призна си, че отчасти изпитва облекчение, задето пътищата им не се пресичат.

* * *

Разхождаха се до църквата, после баща й подремваше следобед, а вечерите обикновено посвещаваха на книгите. Рони дочете „Анна Каренина“ — четири месеца след като я започна. Взе си „Доктор Живаго“ от библиотеката. Руските писатели й допадаха — навярно заради епичните сюжети, заради трагичните истории и обречените любови, разгръщащи се на фона на грандиозни събития, толкова различни от ежедневието.

Баща й все така се вглъбяваше в Библията. От време на време по нейна молба прочиташе на глас някой пасаж или стих. Понякога кратки, понякога — дълги, повечето осветляваха значението на вярата. Не разбираше защо, но й се струваше, че когато ги четеше на глас, баща й долавяше нови нюанси и смисли.

Вечеряха скромно. В началото на октомври Рони пое готвенето. Баща й се съгласи с промяната със същата лекота, с която приемаше всичко през лятото. През повечето време й правеше компания в кухнята. Разговаряха, докато тя вареше спагети или ориз, запичаше пиле или стек в тигана. За пръв път от години готвеше месо и се чувстваше странно, че се налага да насърчава баща си да се нахрани. Той почти не изпитваше глад, а ястията бяха безвкусни, понеже подправките дразнеха стомаха му. Но Рони знаеше, че баща й не бива да гладува. Макар да нямаха кантарче, той слабееше с всеки изминал ден.

Един ден след вечеря тя най-сетне му разказа как се бяха разделили с Уил. Сподели всичко — за пожара и стремежа му да прикрие Скот, за Маркъс. Баща й слушаше съсредоточено. Накрая побутна настрани полупълната си чиния.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Можеш да ме питаш за всичко.

— Искрена ли беше, когато ми каза, че си влюбена в Уил?

Рони си спомни как Мегън й зададе същия въпрос.

— Да — отвърна тя.

— Тогава ми се струва, че си отсъдила прекалено категорично.

— Но той е прикривал престъпление…

— Разбирам. Ако се замислиш обаче, в момента ти правиш същото. Знаеш истината, но не си споделила с никого.

— Но аз не съм…

— Каза, че и той не е виновен.

— Какво искаш да кажеш? Че трябва да съобщя на пастор Харис?

Стив поклати глава.

— Не — за нейна изненада отговори той. — Не мисля, че трябва.

— Защо?

— Рони — меко започна Стив, — в тази история може би не всичко е ясно.

— Но…

— Не твърдя, че съм прав. Пръв бих признал, че греша за много неща. Но ако всичко се е случило така, както ми го описа, искам да знаеш следното — пастор Харис не би искал да узнае истината. Защото ще трябва да предприеме нещо. А повярвай ми, не би желал да навреди на Скот или на семейството му, особено ако пожарът е случайност. Просто не е такъв човек. И още нещо. Най-важното.

— Кое е то?

— Трябва да се научиш да прощаваш.

Рони кръстоса ръце.

— Вече простих на Уил. Изпратих му съобщения… Още преди да довърши, баща й заклати глава.

— Не говоря за Уил. Трябва да се научиш да прощаваш преди всичко на себе си…

 

 

Същата вечер под купчината стари писма от баща си Рони намери друго — още неотворено. Явно Стив го беше прибавил наскоро към останалите, понеже нямаше марка и пощенско клеймо.

Дали баща й искаше тя да го прочете сега, или когато него вече го няма? Можеше да го попита, естествено, но не го направи. Всъщност тя самата се колебаеше дали да го прочете. Плашеше я само допирът до плика, защото знаеше, че това е последното писмо, което ще й напише.

Болестта напредваше неумолимо. Макар да следваха обичайния ритъм — хранене, четене, разходки по плажа — той вземаше все повече болкоуспокояващи. Понякога очите му изглеждаха стъклени и разфокусирани, но на Рони въпреки всичко й се струваше, че дозите не стигат. Понякога забелязваше как Стив сбърчва чело, докато чете на дивана. Затваряше очи и се облягаше назад с болезнено сгърчено лице. Тогава стисваше дланта й, ала с всеки изминал ден ръката му отслабваше. Силите му изтляваха, целият изтляваше. И скоро щеше да си отиде завинаги.

Усещаше, че и пастор Харис забелязва промяната. През последните седмици ги посещаваше почти ежедневно, най-често точно преди вечеря. Обикновено поддържаше ведър разговор — уведомяваше ги докъде е стигнал строежът или ги забавляваше с весели истории, които извикваха бледа усмивка по устните на баща й. Понякога обаче думите сякаш се изчерпваха. Мълчанието потискаше всички и в дневната сякаш се спускаше мрачна пелена.

Усетеше ли, че искат да останат насаме, Рони излизаше на верандата и се мъчеше да си представи за какво си говорят. И успяваше навярно — за вярата, за семейството, за недовършените дела… Знаеше също, че се молят заедно. Чу ги веднъж, когато влезе да си сипе чаша вода. Гласът на пастор Харис й прозвуча повече като жална молба. Молеше се за сили, сякаш собственият му живот зависеше от това. Рони затвори очи и сама зашепна молитва.

В средата на октомври настана необичаен за сезона студ. Сутрин се налагаше да се навличат с пуловери. След месеците безпощадна жега Рони се радваше на резливия въздух, но баща й не го понасяше добре. Все още се разхождаха край брега, но той вървеше по-бавно. Поспираха за минути пред църквата и веднага поемаха обратно. Пред прага Стив вече трепереше. Рони му приготви гореща баня, надявайки се да му поолекне. Новите симптоми я плашеха, те подсказваха, че болестта напредва още по-бързо.

В петък — седмица преди Хелоуин — той се почувства по-добре и двамата отидоха на риболов на същия кей, където я беше завел Уил. Полицай Пийт им даде въдици и кутия със стръв. Колкото и да беше странно, баща й никога не бе ходил за риба, та се наложи Рони да закача стръвта на кукичката. Изпуснаха първите две, но накрая успяха да хванат дребна червеникава рибка и да я пуснат върху дъските на кея. Беше същата като онази, която бяха уловили с Уил. Докато се мъчеше да я освободи от кукичката, Рони усети липсата му силно като физическа болка.

Върнаха се у дома след спокойния следобед на кея. Пред вратата ги очакваха двама души. Едва когато слезе от колата, Рони позна Блейз и майка й. Блейз изглеждаше удивително променена. Косата й беше вързана на спретната опашка, носеше бели къси панталони и яркосиня блуза с дълги ръкави. Никакви бижута и грим.

Тя припомни на Рони нещо, което покрай грижите за баща си беше успяла почти да забрави — че в края на месеца трябва да се яви в съда. Почуди се защо са дошли и какво искат.

Помогна на баща си да слезе от колата. Подаде му ръка да не залитне.

— Кои са те? — попита тихо той.

Рони му обясни. Стив кимна. Когато наближиха, Блейз се спусна от верандата.

— Здравей, Рони — поздрави тя, прочиствайки гърло. Присви очи срещу залязващото слънце. — Дойдох да поговорим.

Настаниха се в дневната. Рони седна срещу забилата поглед в пода Блейз. Родителите им се оттеглиха в кухнята, за да ги оставят насаме.

— Много съжалявам за баща ти — подхвана Блейз. — Справя ли се?

— Добре е — вдигна рамене Рони. — А ти?

Блейз докосна сърцето си.

— Белезите тук ще ми останат за цял живот — после посочи към ръцете и корема си. — И тук — усмихна се тъжно. — Но за щастие съм жива — понамести се в стола и срещна погледа на Рони. — Искам да ти благодаря, че ме откарахте в болницата.

Рони кимна колебливо.

— Няма защо.

Във възцарилата се тишина Блейз огледа дневната, несигурна как да продължи. Рони — по примера на баща си — просто чакаше.

— Трябваше да дойда по-скоро, но знаех, че си заета.

— Няма нищо — отвърна Рони. — Радвам се, че вече си добре.

— Наистина ли? — вдигна очи Блейз.

— Да — усмихна се Рони. — Макар да приличаш на великденско яйце.

Блейз подръпна блузата.

— Да, знам. Мама ми купи нови дрехи.

— Отиват ти. Вече се разбирате, нали?

Блейз я изгледа жално.

— Старая се. Върнах се у дома, но ми е трудно. Много глупости направих. Нараних я. Причиних неприятности и на теб.

Рони седеше неподвижно и я наблюдаваше спокойно.

— Защо всъщност дойде, Блейз?

Блейз сключи смутено ръце.

— Дойдох да се извиня. Постъпих ужасно. Знам, че не мога да върна времето, но искам да знаеш, че днес разговарях с прокурора. Признах, че аз сложих дисковете в чантата ти, понеже ти бях ядосана. Подписах показания, че не си знаела какво става. Днес или утре ще ти се обадят. Обеща ми да оттегли обвиненията.

Думите се нижеха толкова бързо, че Рони не беше сигурна дали е чула правилно. Ала умолителният поглед на Блейз й разясни всичко. След всичките тревожни месеци, след безброй безсънни дни и нощи всичко бе приключило. Рони остана поразена.

— Наистина съжалявам — тихо отрони Блейз. — Не биваше да слагам онези неща в чантата ти.

Рони още се опитваше да осъзнае факта, че е загърбила кошмарното премеждие. Изгледа изпитателно Блейз, която подръпваше някакъв конец от шева на блузата си.

— А какво ще стане с теб? Ще те съдят ли?

— Не — отвърна тя. Вдигна глава и стисна зъби. — Предоставих им информация за друго престъпление. По-голямо.

— Искаш да кажеш, как се подпали на пристанището?

— Не — каза Блейз и в очите й просветнаха предизвикателни искри. — Разказах им как всъщност е започнал пожарът в църквата — Блейз се увери, че Рони наистина я слуша, и продължи: — Не е виновен Скот. Неговият фойерверк няма нищо общо с огъня. Е, той се приземи край църквата, но пожарът вече беше започнал.

Рони слушаше удивено. Погледите им се срещнаха напрегнато.

— Как?

Блейз се приведе и облегна лакти върху коленете си, разтворила ръце сякаш за молитва.

— Празнувахме на плажа — Маркъс, Теди, Ланс и аз. След малко се появи Скот. Преструвахме се, че не се забелязваме, но видяхме, че той пали фойерверки. Уил беше малко по-встрани и Скот насочи една ракета към него. Вятърът я подхвана и тя отлетя към църквата. Уил се стресна и притича към Скот. На Маркъс обаче му се стори много забавно. Втурна се към двора на църквата, където падна ракетата. Отначало не разбрах какво се е случило, въпреки че го видях как подпалва сухите треви край стената. Изведнъж цялата сграда пламна.

— Значи Маркъс го е направил? — едва промълви Рони.

Блейз кимна.

— И други пожари е подпалвал. Поне така мисля — винаги е обожавал огъня. Разбирах, че е луд, но… — Блейз млъкна, усещайки, че се повтаря. Поизправи рамене и продължи: — Както и да е… съгласих се да свидетелствам срещу него.

Рони се облегна назад. Едва си поемаше дъх. Спомни си какво наговори на Уил, внезапно осъзнала, че ако той беше постъпил както го съветваше тя, Скот щеше да пострада за нищо. Призля й.

— Съжалявам за всичко — продължи Блейз. — Наистина съжалявам — за пръв път гласът й пресекна. — Но ти си страхотен човек, Рони. Честна си, държа се мило с мен, макар да не заслужавах — от едното й око потече ручейче и тя бързо го избърса. — Никога няма да забравя как ми предложи подслон въпреки всичко, което ти причиних. Почувствах се толкова… засрамена. И благодарна. Че някой все пак е загрижен за мен.

Блейз млъкна и се опита да се овладее. Възпря сълзите, пое дъх и погледна решително Рони.

— И ако нещо ти потрябва — каквото и да е — извикай ме. Всичко ще зарежа. Знам, че не мога да изкупя стореното, но някак си усещам, че ти ме спаси. Толкова несправедливо е, че баща ти е болен… готова съм на всичко да ти помогна.

Рони кимна.

— И последно — додаде Блейз. — Отсега нататък ме наричай Галадриел. Не мога да понасям името Блейз.

— Дадено, Галадриел — усмихна се Рони.

 

 

Както бе обещала Блейз, адвокатът на Рони се обади същия следобед да я информира, че обвинението в кражба е оттеглено.

След като баща й заспа, тя пусна канала с местните новини. Не беше сигурна дали ще съобщят за пожара, но точно преди прогнозата обявиха накратко, че „разследващите са арестували нов заподозрян за пожара в местната църква миналата година“. Показаха неясна снимка на Маркъс и заизреждаха предишните му провинения. Рони изключи телевизора. Студените му, безчувствени очи все още я плашеха.

Замисли се как Уил е прикривал Скот за провинение, което се оказа, че изобщо не е извършвал. „Нима е толкова ужасно — питаше се, — че предаността към приятеля му е заглушила съвестта му? Особено в светлината на последвалите събития“. Рони вече не беше сигурна в нищо. Беше преценила погрешно баща си, Блейз, майка си. Дори Уил. Животът се оказа толкова по-сложен, отколкото си бе въобразявала като мрачен тийнейджър в Ню Йорк.

Поклати глава и тръгна да изключи лампите в къщата. Онзи живот — върволица от купони, гимназиални клюки и свади с майка й — сякаш беше друг свят, съществуване, което бе зърнала само насън. Днес единствено разходките край брега с баща й, ритмичният порив на океанските вълни и мирисът на приближаващата зима изпълваха дните й.

И плодовете на Светия Дух — обич, радост, търпение, добрина, вярност, нежност и самообладание.

 

 

Хелоуин дойде и си отиде. Силите напускаха баща й с всеки изминал ден.

Спряха да се разхождат край брега, а сутрин, когато му оправяше леглото, Рони забелязваше стотици косъмчета по възглавницата. Болестта очевидно напредваше и тя премести матрака си в неговата стая, за да му помага, когато се наложи, и за да бъде до него колкото е възможно по-дълго.

Стив вземаше най-големите дози болкоуспокояващи, които организмът му можеше да понесе, но и те сякаш не бяха достатъчни. През нощта я будеха болезнените му стонове. Държеше лекарствата до леглото му и щом отвореше очи, той веднага се протягаше към тях. Сутрин Рони присядаше до него и го прегръщаше, докато медикаментите подействат и ръцете и краката му спрат да треперят конвулсивно.

Страничните ефекти обаче си казваха думата. Стив се олюляваше и Рони го подкрепяше дори когато се налагаше само да прекоси стаята — едвам го удържаше, въпреки че беше отслабнал много. Макар никога да не се оплакваше, в очите му се четеше разочарование от собственото му безсилие — сякаш то бе предателство спрямо нея.

Спеше по седемнадесет часа и Рони прекарваше дните самотно, четейки и препрочитайки писмата, които й беше писал. Още не бе разгърнала последното — идеята я плашеше — ала понякога го вземаше в ръце, опитвайки се да събере сили да го прочете.

Често се обаждаше у дома — или когато Джона се прибираше от училище, или след като са се навечеряли. Брат й звучеше примирено и Рони се чувстваше виновна, че му спестява истината за баща им. Но не биваше да го товари. Забелязваше, че и Стив се старае да разговаря с него, без да издава обзелата го слабост. После постояваше на стола пред телефона, изтощен до краен предел от усилието. Рони го наблюдаваше мълчаливо и мисълта, че може да направи още нещо за него, не й даваше мира. Само че не знаеше какво.

 

 

— Кой е любимият ти цвят? — попита тя.

Седяха до кухненската маса. Пред Рони стоеше разгърнат бележник. Стив се усмихна въпросително.

— Това ли те интересува?

— Това е първият въпрос. Има още много.

Той протегна ръка към бутилката с плодово мляко, която тя бе оставила пред него. Вече почти не ядеше твърда храна. Отпи от течността, за да я зарадва, а не защото изпитваше нужда.

— Зелено — отвърна той.

Рони записа отговора и прочете следващия въпрос:

— Кога за пръв път целуна момиче?

— Шегуваш ли се? — сбърчи лице той.

— Моля те, татко. Важно е.

Той отговори и Рони записа думите му. Успяха да приключат с една четвърт от въпросите, а до края на следващата седмица Стив отговори на всички. Рони отбелязваше старателно отговорите, невинаги буквално, но достатъчно подробно — или поне така се надяваше — за да ги запомни. Заниманието я поглъщаше, понякога се изненадваше, но като цяло заключи, че баща й отговаря на представата, която бе добила за него през последното лято.

Зарадва се и се разочарова едновременно. Зарадва се, че не се е излъгала, и се разочарова, задето отново не е открила дългоочаквания отговор.

През втората седмица на ноември заваляха първите есенни дъждове, но строежът на църквата продължаваше. Дори с още по-бързи темпове. Баща й вече не я придружаваше, но тя се отбиваше всеки ден да провери докъде са стигнали работниците. Разходките дотам се превърнаха в неотменна част от ежедневието й през самотните часове, докато той подремваше следобед. Пастор Харис винаги й махваше за поздрав, но вече не идваше на плажа да си поговорят.

След седмица планираха да инсталират прозореца от цветно стъкло и пасторът щеше да е направил за баща й нещо, което никой друг не би могъл — нещо, което значеше много за Стив, Рони споделяше радостта му, но се молеше и тя да открие своя отговор.

 

 

През един сив ноемврийски ден баща й неочаквано настоя да отидат до кея. Рони се притесняваше от дългата разходка в студа, но той не отстъпи. Повтаряше, че иска да погледа океана от кея. „За последен път“ бяха думите, които не се наложи да изрича.

Сложиха си палтата, тя дори уви вълнен шал около врата му. Вятърът довяваше първия тръпчив вкус на зимата и изстудяваше още повече въздуха. Рони настоя да отидат с колата на пастор Харис. Паркира я на пустия паркинг пред кея.

Дълго крачиха към отсрещния му край — сами под облачното небе. Стоманеносивите вълни просветваха между циментовите блокове. Уловил я под ръка, баща й се притискаше към нея, когато поривите на вятъра развяваха палтата им.

Най-сетне стигнаха, той се протегна към парапета и едва не изгуби равновесие. В сребристата светлина скулите му изпъкваха остро, а очите му изглеждаха стъклени, но Рони усети, че е доволен.

Ритмичното движение на вълните, надиплени чак до хоризонта, го умиротворяваше. Не се виждаше нищо — нито лодки, нито яхти, нито сърфисти — но за пръв път от няколко седмици лицето му беше спокойно и ведро. Облаците над морската повърхност изглеждаха като оживели — кълбяха се и плуваха в небето, а зимното слънце се мъчеше да пробие през булото им. Рони наблюдаваше играта на облаците със същото удивление като баща си и се опитваше да прочете мислите му.

Вятърът се усили. Стив потръпна. Но не искаше да си тръгва, вперил поглед в хоризонта. Тя нежно го подръпна за ръката, но той само впи по-силно ръце в парапета. Рони отстъпи и стоя до него, докато тялото му се разтресе от студ. Накрая той отпусна длани и двамата поеха бавно към колата. С ъгълчето на окото тя долови, че Стив се усмихва.

— Красиво е, нали? — отбеляза.

Баща й замълча.

— Да — отвърна след няколко крачки. — Но най-прекрасното е, че споделих този миг с теб.

 

 

Два дни по-късно Рони реши да прочете последното му писмо. Докато баща й все още е до нея. Не тази вечер, ала скоро, зарече се тя. Беше нощ, а денят беше най-тежкият досега. Лекарствата сякаш изобщо не му помагаха. От очите му се стичаха сълзи, а болезнени спазми разтърсваха тялото му. Рони го молеше да го заведе в болницата, но той отказваше.

— Не — простенваше. — Още не.

— А кога? — отчаяно питаше тя и едва се сдържаше да не се разплаче.

Стив не отговаряше, само дишаше тежко, докато болката постихне. Тогава й се струваше олекнал, сякаш агонията е отнесла късче от малкото останал му живот.

— Искам да направиш нещо за мен — простена той.

— Каквото пожелаеш — отвърна Рони и целуна ръката му.

— Когато ми съобщиха диагнозата, подписах декларация, че не искам да поддържат изкуствено живота ми. Ако отида в болницата, имам предвид.

Сърцето й се сви от страх.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато настъпи часът, трябва да ме оставиш да си отида.

— Не — заклати глава Рони. — Не говори така.

Стив я погледна нежно, но настойчиво.

— Моля те — прошепна. — Така искам. Трябва да занесеш декларацията в болницата. В найлонов плик е, в най-горното чекмедже на скрина ми.

— Не… моля те, татко — извика Рони. — Не настоявай. Не мога да го направя.

Той задържа погледа й.

— Дори за мен?

Същата нощ стенеше болезнено и дишаше тежко и бързо. Тя го слушаше ужасена и си мислеше, че макар да бе обещала, не знае как да постъпи.

Как ще каже на лекарите да не предприемат нищо? Как ще го остави да умре?

 

 

В понеделник пастор Харис ги откара до църквата да видят как поставят прозореца. Понеже баща й беше твърде слаб да стои прав, взеха сгъваем стол. Пасторът й помогна да го отведат до църквата. Огромно множество се беше събрало да наблюдава събитието и няколко часа всички следяха как работниците внимателно инсталират прозореца. Вълнението оправда очакванията й. Когато и последната скоба си дойде на мястото, избухнаха аплодисменти.

Рони се обърна към баща си и забеляза, че е заспал, увит в топлите одеяла, с които го беше наметнала.

Отведе го у дома с помощта на пастор Харис и го настани в леглото. На тръгване пасторът се обърна към нея.

— Беше щастлив — каза той, сякаш да убеди и нея, и себе си.

— Така е — увери го Рони и стисна дланта му. — Точно за това мечтаеше.

Баща й спа цял ден и когато се спусна нощта, тя усети, че е време да прочете писмото. Иначе може би никога нямаше да събере смелост.

Лампата в кухнята хвърляше приглушена светлина. Рони отвори плика и бавно разгърна листа. Почеркът беше по-различен — изчезнал бе смелият, открит размах от предишните писма. Буквите приличаха по-скоро на драскулки. Не смееше да си представи какви усилия му е струвало и колко време му е отнело да го напише. Пое дълбоко дъх и зачете.

„Здравей, слънчице.

Гордея се с теб.

Трябваше по-често да ти го казвам. Казвам го сега не защото реши да споделиш с мен най-тежките дни, а защото искам да знаеш, че си забележителна личност. Винаги съм мечтал да станеш такъв човек.

Благодаря, че остана. Знам, че ти е много трудно, по-трудно, отколкото си очаквала, и съжалявам за часовете, които неизбежно ще прекараш в самота. Особено съжалявам, че невинаги съм бил бащата, от какъвто си имала нужда. Знам, че съм допускал грешки. Толкова много неща в живота си бих искал да променя. Нормално е, предполагам, като се има предвид какво ми се случи. Искам обаче да знаеш друго.

Колкото и тежък да е животът понякога и въпреки всичките ми разочарования, има моменти, когато съм се чувствал истински благословен — когато ти се роди, когато те водех в зоологическата градина и наблюдавах колко удивено гледаш жирафите. Тези моменти обикновено са кратки — идват и си отиват като океанския бриз. Но понякога продължават вечно.

Така се чувствах през лятото. Не само защото ти ми прости. Това лято беше дар Божи за мен, защото опознах младата жена, каквато винаги съм знаел, че ще станеш. Както казах на брат ти — това лято беше най-прекрасното в живота ми. Често през тези блажени дни се питах с какво съм заслужил да бъда благословен с дъщеря като теб.

Благодаря ти, Рони. Благодаря, че дойде. И благодаря за начина, по който ме караш да се чувствам всеки ден, когато сме заедно.

С Джона винаги сте били най-вълшебният дар в живота ми. Обичам те, Рони. Винаги съм те обичал. И никога, никога не забравяй колко се гордея с теб. Няма по-благословен баща от мен.

Татко“

 

 

Денят на благодарността отмина. Край брега започнаха да поставят коледна украса.

Баща й беше изгубил една трета от теглото си и почти през цялото време лежеше.

Рони откри листовете една сутрин, докато чистеше къщата. Бяха натъпкани небрежно в чекмеджето на масичката за кафе. Извади ги и веднага разпозна, че той е писал нотите.

Нотите от песента, която композираше, песента, която го чу да свири онази нощ в църквата. Подреди листовете върху кухненската маса и ги разучи по-внимателно. Очите й пробягаха по често поправяните ноти. Отново почувства, че баща й е бил на прав път. В ума й прозвучаха красивите начални акорди на песента. Но втората и третата страница й подсказаха, че не всичко е наред. Разбра къде започва да се губи първоначалният импулс на композицията. Взе молив от чекмеджето и започна да добавя акорди и рефрени.

Неусетно се изнизаха три часа. Чу как баща й се раздвижи. Пъхна листовете обратно в чекмеджето и тръгна към спалнята, готова да посрещне предизвикателствата на деня.

Вечерта, когато той отново се замята в неспокоен сън, тя извади пак листовете и работи дълго след полунощ. На сутринта се събуди нетърпелива да му покаже докъде е стигнала. Но щом влезе в стаята му, го свари да лежи неподвижно. Ужаси се, че почти не долавя диханието му.

Със свито сърце повика линейка и олюлявайки се, тръгна пак към спалнята. „Не съм готова — мислеше си, — не съм му показала песента“. Трябваше й още време. Още ден. Ала с разтреперани ръце отвори най-горното чекмедже на скрина му и извади найлоновия плик.

В болничното легло Стив изглеждаше съвсем дребен. Лицето му се беше сгърчило, а кожата бе неестествено посивяла. Дишаше плитко и бързо като бебе. Рони затвори очи. Не искаше да е тук. Предпочиташе да е навсякъде другаде, само не тук.

— Не още, татко — прошепна тя. — Дай ми още малко време.

През болничния прозорец виждаше облачното стоманено небе. Листата на дърветата бяха опадали и голите им клони напомняха възправени нагоре кости. Студеният и застинал въздух вещаеше буря.

Пликът лежеше върху нощното шкафче. Въпреки дадената дума още не беше го предала на лекаря. Щеше да го покаже едва когато се увери, че баща й няма да се събуди и няма да могат да се сбогуват. Щеше да почака, докато не разбере, че вече е безсилна да стори каквото и да било за него.

Молеше се горещо за чудо — за мъничко чудо. И Бог сякаш я чу. Чудото стана след двадесет минути.

Цяла сутрин бе седяла край леглото му. Дотолкова свикна с тихото му дишане и ритмичното пиукане на монитора, че и най-малката промяна й прозвучаваше като сирена. Вдигна поглед и видя как пръстите му трепват и той отваря очи. Примижа на светлината на флуоресцентните лампи и Рони инстинктивно се протегна към ръката му.

— Татко?

Въпреки всичко я обзе надежда, представи си го как бавно се изправя.

Ала той не стана. Сякаш дори не я чу. Едва извърна глава към нея и в очите му Рони различи мрак, невиждан досега. Той примигна и въздъхна.

— Здравей, скъпа — прошепна прегракнало.

Заради събраната в дробовете му течност звучеше като удавник. Тя се насили да се усмихне.

— Как си?

— Не много добре — млъкна, сякаш да събере сили. — Къде съм?

— В болницата. Доведох те сутринта. Помня за декларацията, но…

Стив примигна отново и Рони си помисли, че никога вече няма да отвори очи. Но накрая той все пак вдигна клепачи.

— Няма проблем — промълви. Прошката сви сърцето й. — Разбирам.

— Не ми се сърди, моля те.

— Няма.

Тя го целуна по бузата и се опита да прегърне смалената фигура. Усети как пръстите му се впиват в гърба й.

— Добре ли си? — попита я той.

— Не — призна Рони, усещайки как сълзи започват да се стичат по страните й. — Никак не съм добре.

— Съжалявам — отрони той.

— Не, не бива — каза тя, опитвайки се да запази самообладание. — Аз трябва да съжалявам. Защото спрях да ти говоря. Толкова ми се иска да върна времето назад!

По лицето на баща й се изписа призрачна усмивка.

— Казвал ли съм ти, че си много красива?

— Да — подсмръкна Рони. — Казвал си ми.

— Е, този път наистина го мисля.

Тя се засмя безпомощно през сълзи.

— Благодаря — отвърна, приведе се и го целуна по ръката.

— Помниш ли, като беше малка? — изненадващо сериозно попита той. — По цели часове ме гледаше как свиря на пианото. Веднъж те заварих да свириш мелодия, която беше чувала от мен. Беше само на четири. Ти си много талантлива.

— Помня — каза Рони.

— Искам да запомниш нещо — учудващо силно стисна ръката й Стив. — Независимо от постиженията си, ти винаги си била по-важна за мен от музиката… не го забравяй.

— Вярвам ти — кимна Рони. — И аз те обичам, татко.

Той пое дълбоко дъх, без да отлепя очи от нейните.

— Тогава ме заведи у дома.

Думите я поразиха с неизбежната си прямота. Тя погледна плика, разбрала какво иска баща й и какво очаква да чуе. В този момент си припомни петте изминали месеца. През съзнанието й една след друга се заизнизваха картини. Накрая лентата спря в онзи ден, когато го видя пред пианото в църквата под празното място, където щяха да поставят прозореца.

И тогава прозря какво й е нашепвало сърцето.

— Добре — отвърна тя. — Ще те заведа у дома. Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

Баща й преглътна. С последни сили прошепна:

— Не съм сигурен дали ще мога.

Рони се усмихна и посегна към плика.

— Дори заради мен?

 

 

Пастор Харис й даде колата си и тя подкара бързо. Обади се пътьом от мобилния телефон. Обясни накратко какво става и от какво се нуждае. Галадриел прие на мига. Рони караше, сякаш животът на баща й зависеше от това, и профучаваше на жълто през кръстовищата.

Галадриел я очакваше вкъщи, когато пристигна. До нея на верандата лежаха два железни лоста. Вдигна ги, когато Рони приближи.

— Готова ли си? — попита.

Рони само кимна. Влязоха заедно вътре.

С Галадриел успяха да разглобят дървената стена за по-малко от час. Не й правеше впечатление бъркотията в дневната. Мислеше само, че на баща й му остава съвсем малко, а тя още не е направила за него онова, което трябва. Когато събориха и последната дъска, Галадриел се обърна към нея, потна и останала без дъх.

— Върви да прибереш баща си. Аз ще разчистя. И ще ти помогна да го доведеш дотук, щом пристигнете.

По обратния път Рони караше още по-стремително. Преди да тръгне от болницата, тя се срещна с лекаря на Стив и му обясни какво е замислила. С помощта на медицинската сестра попълни необходимите за изписването документи. Сега й се обади и я помоли да настани баща й в количката и да я чакат във фоайето.

Със свистящи гуми сви в паркинга пред болницата и потегли по алеята към спешното отделение. Веднага забеляза, че медицинската сестра е изпълнила заръката й.

Настаниха баща й в колата и след минута отново фучаха по шосето. Стив изглеждаше по-добре, отколкото в болничната стая, но Рони знаеше, че положението може да се промени за минути. Трябваше да се приберат, преди да е станало късно. Караше по улиците на града, който вече чувстваше близък, а в сърцето й се надигаха вълни ту от страх, ту от въодушевление. Толкова ясно, толкова просто й се струваше всичко сега. Галадриел ги очакваше. Беше преместила дивана пред пианото. Двете помогнаха на Стив да се настани.

Въпреки състоянието си, той сякаш разбра какво е намислила Рони. По сгърченото му от болка лице бавно се изписа удивление. Втренчи се към пианото в нишата и тя усети, че е постъпила правилно. Приведе се и го целуна по бузата.

— Довърших твоята песен — каза. — Нашата последна песен. И искам да ти я изсвиря.