Никълъс Спаркс
Последна песен (35)

34.
Стив

Искаше да я изненада. Поне така смяташе.

Изнесе концерт в Олбъни, следващият бе насрочен след два дни в Ричмънд. Обикновено не се връщаше у дома чак до края на турнето, за да не губи инерция. Но понеже сега разполагаше с повече време, хвана влака и пристигна в Ню Йорк, когато служителите се изсипваха по улиците за обедна почивка.

Беше чиста случайност, че я видя. Дори в ретроспекция шансът да я забележи в милионния мегаполис му се струваше невероятен. Крачейки край Пен Стейшън, подмина почти пълен ресторант.

Първата му мисъл беше, че жената е двойничка на съпругата му. Седеше до малка маса в ъгъла срещу сивокос мъж, който изглеждаше няколко години по-възрастен от нея. Носеше черна пола и червена копринена риза и прокарваше пръст по ръба на чашата за вино. Стив се вгледа по-внимателно и се поправи — жената наистина беше Ким. И обядваше с непознат мъж. Видя през витрината как се смее и с тъжна увереност осъзна, че някога е виждал тази усмивка. Помнеше я отпреди години, когато между тях всичко беше наред. Ким стана, мъжът я последва и положи длан върху гърба й. Докосна я нежно, почти фамилиарно, сякаш го е правил стотици пъти. „Сигурно й харесва“, помисли си Стив, докато гледаше как непознатият целува жена му по устните.

Почуди се как да постъпи, но по-късно си даде сметка, че всъщност не си спомня да е почувствал нещо. Знаеше, че са се отчуждили, че се карат твърде много напоследък… Сигурно повечето мъже биха влезли в ресторанта. Вероятно биха вдигнали скандал. Но той не беше като повечето мъже. Премести малката пътна чанта, в която бе събрал багажа си предишната нощ, обърна се и закрачи обратно към Пен Стейшън.

Два часа по-късно хвана влака и надвечер пристигна в Ричмънд. Както винаги се обади по телефона на Ким. Тя отговори на второто позвъняване. Някъде отдалеч долиташе шумът от телевизора.

— Най-сетне намери време, а? — каза тя. — Питах се кога ще се обадиш.

Седнал на леглото, той си представи дланта на непознатия, обгърнала кръста й.

— Тъкмо се прибрах.

— Нещо интересно?

Беше отседнал в евтин хотел. Юрганът бе поразнищен по краищата, климатикът под прозореца тракаше и развяваше пердетата, върху телевизора се беше събрал прах.

— Не. Нищо за отбелязване — отвърна той.

 

 

В болничната стая тези картини изплуваха в съзнанието му с изненадваща яснота. Вероятно защото очакваше Ким да се появи всеки момент с децата.

Рони му се обади преди малко да му съобщи, че няма да замине за Ню Йорк. Знаеше колко трудно ще й бъде. Помнеше изпитото лице и изпосталялото тяло на баща си към края на дните му. Не искаше дъщеря му да го вижда така. Но тя беше решила и нямаше начин да я разубеди. Ала се страхуваше.

От всичко.

През последните седмици се молеше непрекъснато. Или поне така го определяше навремето пастор Харис. Не долепяше длани и не свеждаше глава, не молеше да оздравее. Споделяше с Бог загрижеността за децата си.

Навярно всички родители се измъчваха от подобни притеснения. Децата му бяха още малки, тепърва навлизаха в живота и той се питаше какво ще стане с тях. Не искаше нищо особено — питаше Бог дали ще бъдат щастливи, дали ще останат в Ню Йорк, ще се оженят ли, ще имат ли деца… Най-главното — ни повече, ни по-малко, но едва сега разбра какво имаше предвид пастор Харис, когато му разказа, че върви и разговаря с Бог.

За разлика от пастора обаче сърцето на Стив все още оставаше глухо за отговорите и не усещаше присъствието Му, а не разполагаше с много време.

Погледна часовника. Самолетът на Ким отлиташе след по-малко от три часа. От болницата с Джона щяха да тръгнат направо за летището. Тръпки го побиха от тази мисъл.

След малко ще прегърне сина си за последно. Днес ще се сбогуват завинаги. Джона влетя в стаята, облян в сълзи, и хукна към леглото. Стив само успя да разтвори ръце, за да го поеме в обятията си. Крехките раменца на детето трепереха и той усети как сърцето му изгаря от мъка. Съсредоточи се върху сина си, опитвайки се да запомни усещането.

Стив обичаше децата си повече от всичко на света. Разбираше, че Джона се нуждае от него, и за кой ли път го порази мисълта, че се проваля като баща.

Момчето продължаваше да плаче неутешимо. Стив го притисна. Не искаше да го пуска. Рони и Ким стояха на прага.

— Настояват да се прибера, татко — прошепна Джона. — Казах им, че мога да остана при теб, но не ме слушат. Ще бъда добър, татко. Обещавам да съм послушен. Ще си лягам, когато поискаш, ще си чистя стаята и няма да ям бисквитки без разрешение. Помоли ги да остана. Ще бъда добър!

— Знам — отрони Стив. — Винаги си бил добър.

— Тогава й кажи, татко! Кажи й, че искаш да остана! Моля те! Моля те!

— Искам да останеш — отвърна Стив, обзет от жал и за себе си, и за сина си. — Искам го повече от всичко на света, но мама има нужда от теб. Липсваш й.

Последната надежда на Джона угасна и той се разплака отново.

— Никога повече няма да те видя… не е честно! Не е честно!

Стив се бореше да проговори въпреки буцата, заседнала в гърлото му.

— Хей… Искам да ме изслушаш. Може ли?

Джона се насили да вдигне поглед. Въпреки всички усилия на волята Стив усети, че гласът му пресеква. Едва се сдържаше да не се разхлипа пред сина си.

— Искам да знаеш, че си най-добрият син на света. Винаги съм се гордял с теб. Сигурен съм, че ще пораснеш и ще вършиш чудесни неща. Много, много те обичам.

— И аз те обичам, татко. И много ще ми липсваш.

С ъгълчето на окото Стив виждаше как по лицата на Ким и Рони се стичат сълзи.

— И ти ще ми липсваш. Но аз винаги ще те наглеждам. Обещавам. Помниш ли прозореца, който направихме заедно?

Джона кимна с трепереща брадичка.

— Наричам го „Божествена светлина“, защото ми напомня за небесата. Винаги когато слънцето надникне през прозореца… през който и да е прозорец, ще усещаш, че съм при теб. Ще се спускам при теб с лъчите, струящи през прозореца.

Джона кимна, но не понечи да избърше сълзите си. Стив го задържа в обятията си, копнеейки с цялото си сърце да може да промени нещо.