Никълъс Спаркс
Последна песен (29)

28.
Уил

Лесно спечелиха мача от първия кръг. Уил и Скот почти не се изпотиха. Във втория кръг им беше дори още по-лесно — противниците им спечелиха само една точка. В третия се наложи да се потрудят. Играта завърши категорично в тяхна полза, но Уил остана с впечатление, че другият отбор е доста по-добър, отколкото можеше да се съди по резултата.

Четвъртфиналният мач започна в два след пладне, финалът бе обявен за шест следобед. Облегнал ръце на коленете в очакване на началния удар, Уил си даде сметка, че днес се представя отлично. Изоставаха с три точки, но това не го притесни. Чувстваше се добре, рефлексите му бяха бързи, а стрелбата — точна. Когато противникът подхвърли топката във въздуха за сервис, Уил се почувства непобедим.

Топката прелетя над мрежата със силен фалц. Предусетил посоката, Уил се втурна напред и посрещна отлично удара. С безпогрешен инстинкт Скот скочи и заби диагонално, печелейки сервис. Отбелязаха шест поредни точки, преди противниковият отбор да си върне сервиса. Когато заеха позиция, Уил потърси с поглед Рони. Седеше на пейките срещу родителите му и Мегън — навярно добра идея.

Измъчваше се, че не каза на майка си истината за Маркъс, ала какво би могъл да направи? Разбереше ли Сюзън кой е злосторникът, щеше да потърси отмъщение… и да предизвика ответен удар. Арестуваха ли го, Маркъс щеше да се опита да смекчи наказанието срещу „полезна информация“ за друго, по-сериозно престъпление — това на Скот. И да създаде проблеми на Скот — и на родителите му, естествено, които бяха близки приятели на неговите — в най-критичния момент, когато се бори за стипендия. Затова излъга, а за нещастие майка му реши да хвърли цялата вина върху Рони.

Но тя дойде и му каза, че въпреки всичко го обича. Обеща по-късно да поговорят. Заръча му да играе по-добре отвсякога и той беше решен да не я подведе.

Противниковият отбор изпълни сервиса и Уил се втурна напред, Скот му подаде като по учебник и той заби. След това другият отбор отбеляза една точка до края на гейма, а през следващия — само две.

Със Скот се класираха за полуфиналите. Сред публиката Уил дочуваше окуражителните възгласи на Рони.

 

 

Полуфиналният мач беше най-тежкият досега. Спечелиха лесно първия гейм, но загубиха с тайбрек втория.

Уил се готвеше за начален удар и чакаше съдията да даде сигнал за третия гейм. Погледът му се плъзна към пейките, после към кея. Забеляза, че множеството е три пъти по-голямо от миналата година. Тук-там различи съученици от гимназията и познати от детинство. По пейките нямаше нито едно свободно място.

Съдията изсвири, Уил подхвърли топката нависоко, подскочи и я запрати към средната линия. Приземи се и се накани да заеме позиция, но разбра, че е излишно. Противниковите играчи замръзнаха, разколебани кой да посрещне удара, топката вдигна фонтан от пясък и отскочи от игрището.

Едно на нула.

Уил сервира седем пъти поред. Със Скот отвоюваха значителна преднина и накрая — лесна победа.

Когато напускаха игрището, Скот го потупа по гърба.

— Това е! — рече той. — Днес сме неотразими. Да му мислят Тайсън и Ландри!

 

 

Тайсън и Ландри — осемнадесетгодишни момчета от Хермоса Бийч, Калифорния — бяха най-добрият юношески отбор в света. Преди година заемаха единадесето място в световната ранглиста — достатъчно да представляват, която и да било държава на Олимпийските игри. Играеха заедно от дванадесетгодишни и през последните две години бяха изгубили само един гейм. Скот и Уил ги бяха срещали само веднъж — на миналогодишния полуфинал на същия турнир. Напуснаха игрището с подвити опашки. Не успяха да вземат дори гейм.

Днес обаче беше различно — спечелиха първия гейм с три точки. Тайсън и Ландри победиха във втория със същата преднина, а в третия гейм резултатът беше седем равни.

Уил бе прекарал девет часа под палещото слънце. Въпреки погълнатите литри вода и оранжада, слънцето и жегата сигурно го бяха изтощили. Поне малко. Но не го усещаше. Не сега. Защото стана ясно, че могат да спечелят турнира.

Те биеха начален удар — неизгодно положение в плажния волейбол, понеже всеки пропуск носеше точка, а противниковият отбор получаваше възможност да посрещне сервиса, да организира атака и да отбележи. Скот обаче би главозамайващ сервис ниско над мрежата и затрудни Тайсън. Той успя да стигне топката, но я изпрати в погрешна посока. Ландри се хвърли и някак си я достигна, но само влоши ситуацията — топката отлетя в тълпата, откъдето щяха да я върнат минимум след минута. И тогава Уил и Скот щяха да водят с една точка.

Както обикновено, той погледна първо към Рони, а тя му помаха. После се обърна към отсрещната редица пейки, усмихна се и кимна на семейството си. Кеят над игрищата беше претъпкан, но малко по-нататък не се мяркаше никой. Уил се зачуди защо, но в този миг едно огнено кълбо литна във въздуха.

 

 

Резултатът беше дванадесет равни.

Топката отново отлетя сред публиката, този път заради Скот. Уил зае позиция и се вгледа към кея, където знаеше, че се намира Маркъс.

Усещането, че той е толкова близо, го караше да тръпне от гняв като предишната вечер.

Повтаряше си, че трябва да го забрави — точно както Мегън го посъветва. Не биваше да я тревожи снощи със своята история; нали беше младоженка и родителите му бяха резервирали апартамент в прочутия хотел „Уилмингтън“. Но тя настоя и той сподели всичко. Макар да не разкритикува решението му, Мегън очевидно се разочарова, че е прикрил постъпката на Скот. Тази сутрин обаче го подкрепяше безрезервно и докато чакаше сигнала на съдията, Уил знаеше, че играе и заради себе си, и заради нея.

Над кея продължаваха да танцуват огнени кълба. Тълпата около парапетите бе пооредяла и Уил видя как Теди и Ланс както винаги се въртят в ритъма на брейка. Изненада се обаче, че Блейз жонглира наравно с Маркъс. Улавяше кълбото и го подхвърляше обратно на него. И сякаш огнените топки се движеха по-бързо от обикновено. Тя пристъпваше назад, навярно за да забави темпото. Накрая гърбът й опря в парапета.

Ударът очевидно я разсея, тя не прецени траекторията на една от неспирно летящите към нея топки и я улови пред гърдите си. Следващата долетя бързо, Блейз се протегна да я хване и опря предишната до блузата си. За секунди дрехата се превърна в пламтяща мантия.

Блейз паникьосано заудря пламъците, очевидно забравила, че държи друго огнено кълбо…

След миг ръцете й също горяха, а виковете й заглушиха възгласите край игрищата. Хората около нея, изпаднали в шок, не помръдваха. Дори отдалеч Уил виждаше как пламъците поглъщат тялото й като циклон.

Той инстинктивно побягна към кея. Краката му затъваха в пясъка и го бавеха. Спусна се по-бързо, пришпорван от крясъците на Блейз.

Втурна се на зигзаг през множеството, използвайки всяка пролука, и заизкачва по три наведнъж стъпалата към кея. После прескочи светкавично парапета.

Проправи си път през тълпата, която закриваше Блейз от погледа му. Най-сетне видя един мъж, клекнал до гърчещото се, виещо тяло на момичето. От Маркъс, Теди и Ланс нямаше и следа…

Уил се закова при вида на блузата на Блейз, претопена в туптящата й обгоряла кожа. Тя хлипаше и крещеше несвързано, а хората наоколо я наблюдаваха безпомощно.

Уил знаеше, че трябва да действа. Дори да не се броеше огромната тълпа, линейката щеше да се забави поне петнадесет минути, докато прекоси моста и заобиколи плажа. Когато Блейз отново изпищя мъчително, Уил се наведе и нежно я вдигна на ръце. Пикапът му беше паркиран наблизо, бе пристигнал сред първите сутринта. Понесе я натам. Зашеметени от видяното, хората наоколо не се опитаха да го спрат.

Блейз губеше съзнание. Той крачеше възможно най-бързо, стараейки се да не я разтърсва много. Рони се втурна по стъпалата към кея точно когато Уил минаваше край тях. Запита се как ли е успяла да се измъкне от пейките и да дойде толкова бързо, но посрещна появата й с облекчение.

— Ключовете са върху задната гума! — викна й той. — Ще я сложим да легне на задната седалка. По пътя звънни в спешното отделение да ги предупредиш!

Рони се втурна към пикапа и отвори вратата, преди Уил да пристигне. Не беше лесно да настанят Блейз отзад, но накрая се справиха. Уил скочи отпред и подкара бясно към болницата.

 

 

Приемната на спешното отделение беше претъпкана. Уил седеше до входа, втренчен в падащия навън сумрак. До него седеше Рони. Родителите му, Мегън и Даниъл се отбиха за малко, но отдавна си бяха тръгнали.

През последните четири часа му се наложи да разкаже на няколко пъти цялата история — включително на майката на Блейз, която сега беше при нея в отделението. Когато влетя в приемната, Уил ясно прочете дивия ужас по лицето й, докато медицинските сестри я отвеждаха вътре.

Знаеха само, че незабавно са откарали Блейз в операционната. Падаше нощ, но Уил не си и помисляше да си върви. Спомняше си как в трети клас с Блейз седяха на един чин, после в ума му изплуваше образът на страдащото създание в ръцете му. Не познаваше днешната Блейз, но някога тя му беше приятелка и това бе достатъчно.

Почуди се дали полицаите ще се появят отново. Дойдоха с родителите му и той им разказа какво е видял. Те обаче се интересуваха повече защо е довел Блейз в болницата, вместо да изчака линейката. Уил отговори искрено — беше забравил, че край игрищата има линейка, а Блейз очевидно се е нуждаела от незабавна медицинска помощ. Слава Богу, полицаите проявиха разбиране. Стори му се дори, че полицай Джонсън кима одобрително, и остана с впечатлението, че и той би постъпил като него.

Всеки път, когато вратата към отделението се отвореше, Уил търсеше с поглед някоя от медицинските сестри, които бяха отвели Блейз. В колата Рони бе успяла да се свърже с болницата и травматолозите ги очакваха. За секунди положиха Блейз на носилка и я откараха. Десет минути след това Рони и Уил не намираха думи. Стояха като застинали, ръка за ръка, и тръпнеха при спомена за писъците на Блейз в колата.

Вратата се отвори отново и майка й тръгна към тях.

И Уил, и Рони станаха. Когато жената наближи, Уил различи напрегнато присвитите й устни.

— Една от сестрите ми каза, че още сте тук. Дойдох да ви благодаря.

Гласът й пресекна, а Уил преглътна, усетил, че гърлото му внезапно пресъхва.

— Ще се оправи ли? — едва отрони той.

— Не знам още. В операционната е — майката на Блейз обърна поглед към Рони. — Казвам се Маргарет Конуей. Съмнявам се, че Галадриел изобщо ме е споменавала.

— Много съжалявам, госпожо Конуей — докосна нежно ръката й Рони.

Жената подсмръкна, опитвайки се да запази самообладание.

— И аз — започна тя, после гласът й заизлиза на пресекулки. — Сто пъти й повтарях да стои далеч от Маркъс, но тя не ме послуша и сега… малкото ми момиче…

Госпожа Конуей избухна в сълзи. Уил я наблюдаваше парализиран, а Рони пристъпи напред и я прегърна.

 

 

Уил подкара пикапа по улиците на Райтсвил Бийч. Всичко наоколо изпъкваше с неподозирана яснота. Караше бързо. Знаеше, че може и повече. С периферното си зрение различаваше детайли, които иначе му убягваха: меките мъгляви ореоли около уличните лампи, съборената кофа за отпадъци на алеята пред „Бъргър Кинг“, малката пукнатина до табелата на кремав „Нисан“.

До него Рони го гледаше тревожно, но не казваше нищо. Не попита къде отиват, защото нямаше смисъл. Когато майката на Блейз ги остави, Уил стана безмълвно и закрачи гневно към пикапа. Рони го последва и седна до него.

Отпред светофарът светеше жълто, но вместо да намали, Уил профуча през кръстовището. Пикапът с ръмжене се стрелна към „Бауърс Пойнт“.

Познаваше добре най-краткия път и лесно взимаше завоите. Подминаха търговската част и профучаха край притихналите крайбрежни къщи. После подминаха кея и дома на Рони. Уил не си направи труда да забави, напротив — форсираше пикапа до краен предел.

Тя стисна дръжката на вратата, когато той сви в покрит с чакъл паркинг, почти закрит от дърветата. Пикапът спря със скърцане и най-сетне Рони се осмели да проговори.

— Недей. Моля те.

Уил я чу и разбра какво иска, но въпреки това изскочи от пикапа. „Бауърс Пойнт“ бе съвсем близо — на плажа зад ъгъла на улицата, на няколкостотин метра от вишката на спасителя.

Уил затича. Знаеше, че Маркъс е там, усещаше го. В ума му се нижеха картини — пожарът в църквата, нощта на фестивала, как Маркъс стискаше Рони за ръката… и Блейз, обвита в пламъци.

Маркъс не се и опита да й помогне. Избяга, когато тя се нуждаеше от него. Когато можеше да умре.

Уил не мислеше какво ще стане с него. Нито със Скот. Вече пет пари не даваше. Този път Маркъс бе отишъл твърде далеч. Уил сви зад ъгъла и ги забеляза, седнали върху изхвърлени от морето дънери край лагерен огън.

Огън. Огнени кълба. Блейз…

Затича по-бързо, окуражавайки се мислено за онова, което щеше да последва. Приближи достатъчно, за да различи бирените бутилки, разпръснати около огъня, но знаеше, че мракът им пречи да го забележат.

Маркъс тъкмо надигаше бутилка бира към устата си, когато Уил се наведе и го блъсна изотзад, точно под врата. Усети как гърбът му поддаде от удара и чу болезнения му стон, когато го събори върху пясъка.

Уил разбираше, че трябва да действа бързо, за да достигне Теди, преди той или брат му да успеят да реагират. Видът на падналия Маркъс сякаш ги парализира. Уил сръга с коляно Маркъс и отскочи като пружина към Теди, поваляйки го от дънера. Приземи се върху него, но вместо да го наложи с юмруци, се отдръпна и заби чело в носа му.

Усети как костта изхрущя. Изправи се светкавично и загърби въргалящия се в пясъка и пищящ Теди, покрил лицето си с длани, измежду които струеше кръв.

Ланс вече се бе раздвижил и се канеше да го нападне, когато Уил пристъпи рязко назад. Ланс се приведе, но Уил вдигна коляно и го ритна по лицето. Ланс отметна назад глава и припадна още преди да се строполи на земята.

Двама извадени от строя, оставаше още един.

Маркъс тъкмо се изправяше на крака. Грабна един дънер и отстъпи назад. Уил се насочи към него. Трябваше да го изпревари. Хвърли се напред. Маркъс метна дънера, но дървото само облиза Уил. Той го бутна встрани и се вкопчи в Маркъс. Използва инерцията на сблъсъка и го повали. Маркъс се строполи по гръб. Уил го натисна с цялата си тежест и го халоса силно с чело.

Чу познатото изхрущяване, но този път не спря. Замахна и удари Маркъс с юмрук. После пак и пак, предавайки се на натрупания след пожара гняв. Изливаше цялата ярост от безпомощността, която го терзаеше месеци наред. Уцели два пъти ухото на Маркъс. Виковете му го разяриха още повече. Насочи юмрук към вече счупения му нос, когато някой внезапно улови ръката му.

Обърна се, готов да посрещне атаката на Теди, но видя ужасеното лице на Рони.

— Спри! Не си заслужава да отидеш в затвора заради него! — изкрещя тя. — Не си съсипвай живота заради него!

Едва чуваше думите й, но усещаше как го дърпа нагоре.

— Моля те, Уил — каза с треперещ глас. — Ти не си като него. Имаш бъдеще. Не го рискувай.

Тя постепенно отпусна ръце и Уил долови как силите го изоставят. Изправи се с мъка, разтреперан от прилива на адреналин. Рони го прегърна през кръста и бавно закрачиха към пикапа.

 

 

На другата сутрин Уил отиде на работа с болезнено подпухнала ръка. Скот го очакваше в малката съблекалня. Дръпна завесата и изпепели Уил с поглед. После надяна работния гащеризон.

— Не биваше да прекъсваш мача — подхвана той и дръпна ципа на гащеризона. — Линейката беше на стотина метра оттам.

— Знам — отвърна Уил. — Видях ги преди състезанието, но забравих. Съжалявам, че изгубихме служебно мача.

— Аз също, повярвай ми — отсече Скот, взе памучна кърпа и я втъкна в колана си. — Можехме да спечелим титлата, но ти реши да се правиш на герой.

— Скот, човече, тя се нуждаеше от помощ…

— Нима? И защо точно ти трябваше да се притечеш? Защо не почака професионалистите? Защо не се обади на Бърза помощ? Защо реши да я откараш с пикапа си?

— Обясних ти… забравих за линейката. Мислех, че няма да пристигнат навреме.

Скот удари с юмрук шкафчето.

— Но ти дори не я харесваш! — викна той. — Не сте никакви приятели вече! Ако беше Ашли или Кейси, или дори Рони, щях да разбера. По дяволите, ако беше непозната, пак щях да разбера. Но Блейз? Блейз? Мацката, дето иска да изпрати приятелката ти в затвора? Която се мъкне с Маркъс? — Скот отстъпи назад. — Мислиш ли, че тя би направила същото за теб? Ако беше пострадал и се нуждаеше от помощ? Никога!

— Волейболът е просто игра — възрази Уил, усещайки как го завладява гняв.

— За теб! — викна Скот. — За теб е просто игра! Но за теб всичко е игра! Не схващаш ли? Нищо не те засяга! Няма нужда да печелиш състезания, защото дори да изгубиш, животът те очаква на сребърен поднос! За мен обаче има значение! Бъдещето ми беше заложено на карта, човече!

— Е, и животът на едно момиче беше заложен на карта — отвърна Уил. — И ако престанеш да разсъждаваш егоистично, ще разбереш, че да спасиш някого е по-важно от безценната ти волейболна стипендия!

Скот поклати отвратено глава.

— Отдавна сме приятели… но винаги по твоите правила. Както ти поискаш. Искаш да скъсаш с Ашли, искаш да излизаш с Рони, искаш да не тренираш, искаш да се правиш на герой. Е, знаеш ли какво? Този път сбърка. Говорих с лекарите. Казаха ми, че не си постъпил правилно. Че носейки я към пикапа, може и да си влошил положението. И какво спечели? Благодари ли ти Блейз? Не, разбира се. И няма да го направи. Но ти предпочете да прецакаш приятеля си, защото най-важни са твоите желания.

Скот сякаш го зашлевяваше с думи, ала те само разпалиха гнева му.

— Овладей се, Скот — каза Уил. — Този път не си в центъра на вниманието.

— Но ти ми го дължиш! — изкрещя Скот и пак удари шкафа. — За едно-едничко нещо те молех! Знаеш колко много залагах на турнира!

— Не ти дължа нищо — пророни през зъби Уил. — Прикривам те от осем месеца. Писна ми Маркъс да си играе с нас на котка и мишка. Трябва да кажеш истината. Нещата се промениха.

Уил се обърна и тръгна към вратата. Когато я отвори, чу Скот да го пита:

— Какво си направил?

Уил се обърна пред полуотворената врата и с непоколебима решимост срещна очите на Скот.

— Както казах, трябва да си признаеш.

Изчака Скот да осъзнае думите му и излезе, захлопвайки вратата зад гърба си. Тръгна между колите и чу приятеля си да вика:

— Искаш да ми съсипеш живота? Искаш да отида в затвора заради един неволен инцидент? Няма да стане!

После Скот отново заналага с юмрук шкафа в съблекалнята.