Никълъс Спаркс
Последна песен (26)

25.
Стив

Рони беше права. Песента наистина звучеше модерно.

Не я излъга, когато обясни, че не беше започнала по този начин. През първата седмица напомняше Шуман, няколко дни след това го вдъхнови Григ. После в главата му зазвуча Сен-Санс. Но накрая нищо не му допадаше.

Нищо не улавяше онова чувство, което изпита, когато записа първите няколко ноти върху листа хартия.

В миналото се бе опитвал да създава музика. Фантазираше, че с нея поколенията ще го запомнят. Този път беше различно. Експериментираше. Стараеше се да оставя музиката да се разгръща сама и малко по малко осъзна, че е спрял да следва отъпкания от великите композитори път и най-сетне се доверява на себе си. Не че беше постигнал нещо. Нищо подобно. Мелодията не звучеше добре и може би никога нямаше да прозвучи, но някак си това не го измъчваше.

Питаше се дали именно това не го е спъвало досега, че през целия си живот е следвал стъпките на другите. Свиреше музика, композирана от други преди стотици години. Търсеше Бог, разхождайки се край брега, понеже пастор Харис го откриваше така. Сега, седнал до сина си върху дюната пред къщата, Стив се взираше през бинокъла, въпреки че едва ли щеше да успее да види нещо. Мислеше си, че е постъпвал така от страх да се довери на своята интуиция, а не защото е смятал, че другите са открили верните отговори. В крайна сметка учителите му се бяха превърнали в патерици и той се плашеше да бъде себе си.

— Хай, татко?

— Да, Джона.

— Ще ни идваш ли на гости в Ню Йорк?

— С най-голямо удоволствие.

— Защото мисля, че сега Рони ще разговаря с теб.

— Надявам се.

— Много се е променила, нали?

Стив свали бинокъла.

— Мисля, че всички се променихме това лято.

— Да — съгласи се Джона. — Аз май съм станал по-висок например.

— Несъмнено. И се научи да правиш прозорци от цветно стъкло.

Джона се замисли.

— Хей, татко?

— Да?

— Искам да се науча да стоя върху главата си.

Стив се поколеба, чудейки се, откъде, за бога, се беше родило това.

— А защо?

— Харесва ми да съм наопаки. Не знам защо. Но май трябва да ми държиш краката. Поне отначало.

— С удоволствие.

Помълчаха. Нощта беше мека и звездна. Запленен от красотата наоколо, Стив изведнъж почувства как радост изпълва сърцето му. Заради лятото, прекарано с децата, това, че седеше върху пясъка до сина си и си говореха за дреболии. Беше свикнал да прекарва дните си така и го плашеше мисълта, че краят им наближава.

— Ей, татко?

— Да, Джона?

— Малко е скучно тук.

— На мен ми се струва спокойно — отвърна Стив.

— Нищо не виждам.

— Погледни звездите. Послушай вълните.

— Слушам ги по цял ден. Бучат еднакво през цялото време.

— Кога искаш да започнеш да тренираш стойка на глава?

— Може би утре.

Стив обгърна Джона през рамо.

— Какво има? Изглеждаш тъжен.

— Нищо — едва доловимо отрони момчето.

— Сигурен ли си?

— Може ли да ходя на училище тук? И да живея с теб?

Стив усети, че трябва внимателно да подбере думите.

— Ами майка ти?

— Обичам я. И ми липсва. Но тук ми харесва. Харесва ми с теб. Да правим прозореца, да пускаме хвърчила… Просто да сме заедно. Толкова се забавлявах. Не искам да свършва.

Стив го придърпа към себе си.

— И аз обичам да съм с теб. Това е най-прекрасното лято в живота ми. Но ако си на училище, няма да можем по цял ден да сме заедно.

— А защо да не ме обучаваш в къщи?

Джона говореше тихо, почти уплашено. Гърлото на Стив се сви. Нямаше друг избор, освен да изрече неохотно:

— На майка ти ще й бъде мъчно, ако останеш с мен.

— Защо не се върнеш? Защо с мама не се ожените пак?

Стив пое дълбоко и мъчително дъх.

— Знам, че е трудно и несправедливо. Де да можех да го променя, но няма как… Ти се нуждаеш от майка си. Тя те обича безкрайно и без теб ще се чувства много зле. Но и аз те обичам. Не искам да го забравяш.

Джона кимна, сякаш бе предусещал какво ще му отговори Стив.

— Ще ме заведеш ли да видя Форт Фишер утре?

— Ако искаш. А после може да отидем на водните пързалки.

— Има ли?

— Не точно там. Но са съвсем наблизо. Само да не забравим да си вземем банските.

— Добре — вече по-оживено отвърна Джона.

— Може да хапнем и в „Чъки Чийз“.

— Наистина ли?

— Стига да искаш.

— Искам, разбира се.

Джона замълча отново, после се протегна към хладилната чанта. Когато извади торбичката с бисквити, Стив не възрази.

— Ей, татко?

— Да?

— Мислиш ли, че костенурките ще се излюпят тази вечер?

— Според мен не са готови още, но скоро ще се появят на бял свят.

Джона стисна устни, но не каза нищо. Стив усети, че синът му пак се замисли за предстоящото заминаване. Прегърна го по-силно, но усети как някъде дълбоко в душата му зейва рана, която никога нямаше да зарасне.

Рано на другата сутрин Стив се взря в плажа с пълното съзнание, че ако се поразходи, ще е само за да се наслади на утрото.

Вече бе разбрал, че Бог не е там. Поне за него. Ала така и трябваше да бъде. Ако да намериш Бог беше толкова лесно, плажовете щяха да са претъпкани призори. Пълни с хора, които Го дирят, вместо да тичат за здраве, да ловят риба или да разхождат кучетата си. Стив вече знаеше, че пътят към Бог е не по-малка мистерия от самия Него. А какво е Бог, ако не тайнство?

Странно колко време му беше отнело да го осъзнае.

* * *

Прекараха деня с Джона, както бяха планирали предната вечер, фортът очевидно заинтригува повече Стив, отколкото сина му, но момчето му поне научи нещо за историята на Гражданската война и разбра, че Уилмингтън е бил последното действащо пристанище на Конфедерацията. Водните пързалки обаче допаднаха далеч повече на Джона, отколкото на Стив. Всички трябваше да си носят дюшеците до върха. Момчето се справи няколко пъти, но после се наложи баща му да поеме щафетата.

Чувстваше се така, сякаш всеки момент ще настъпи последният му час.

В „Чъки Чийз“ — пицария с дузина автомати за видеоигри — Джона се забавлява дълго. Изиграха три хокея, събраха няколкостотин жетона и след като ги осребриха, си тръгнаха с две водни пушки, три топки, комплект цветни моливи и две гумички. Стив не смееше и да помисли колко им е струвало удоволствието.

Денят беше чудесен и весел, ала изморителен. Стив поговори малко с Рони и си легна. Изтощен, заспа за секунди.