Никълъс Спаркс
Последна песен (20)

19.
Рони

„Е — мислеше си тя, — това е напълно нелепо“. Не само градината със съвършено оформени лехи с рози, живи плетове и мраморни статуи, масивното имение с елегантни колони, екзотичните коли в специално отреденото им място, а всичко взето заедно.

Не само нелепо. Повече от нелепо.

Да, Рони знаеше, че в Ню Йорк има богаташи с апартаменти от по двадесет и три стаи на Парк Авеню или къщи в Хамптънс, но нито ги познаваше, нито пък я бяха канили в домовете си. Нещо подобно бе виждала единствено в списанията, при това в повечето случаи на снимки от въздуха, заснети от папараци.

И ето я тук, с тениска и прокъсани джинси. Прекрасно. Можеше поне да я предупреди.

Рони се взираше в къщата, докато пикапът прекоси алеята и паркира точно пред входа. Обърна се към Уил и се накани да го попита дали наистина живее тук, после усети колко глупаво ще прозвучи въпросът. Очевидно живееше тук. А и вече слизаше от колата.

Тя последва примера му, отвори вратата и пристъпи отвън. Двамата мъже, които миеха колите, я погледнаха и после бързо се съсредоточиха в работата.

— Както споменах, само ще си взема набързо един душ. Няма да се бавя.

— Добре — отвърна Рони.

И без това не й хрумваше нищо друго. За пръв път в живота си виждаше толкова огромна къща.

Последва Уил по стъпалата, които отвеждаха към верандата, и поспря пред вратата, колкото да прочете надписа върху малката месингова табела: „Семейство Блекли“.

Като в „Сервиз Блекли“. Националната авторемонтна верига. Бащата на Уил навярно беше човекът, основал компанията.

Още се мъчеше да осмисли този факт, когато Уил бутна вратата и я въведе в просторно фоайе, от което започваше високо стълбище. Вдясно имаше библиотека, облицована с тъмна ламперия, вляво — музикална стая, а отпред — огромна слънчева зала, отвъд която просветваха океанските води.

— Не си споменавал, че фамилията ти е Блекли — промърмори Рони.

— Не си ме питала — нехайно вдигна рамене Уил. — Заповядай.

Поведе я към слънчевата зала. Обширна закрита веранда се простираше чак до водите, където на дока се люлееше яхта.

„Добре — призна си мислено Рони, — не ми е мястото тук и това, че навярно всички новодошли се чувстват така, никак не ме успокоява“. Все едно беше кацнала на Марс.

— Да ти донеса ли нещо за пиене, докато ме чакаш?

— Ммм, не, няма нужда. Благодаря — отказа Рони, стараейки се да не зяпа учудено наоколо.

— Искаш ли първо да те разведа из къщата?

— Не, благодаря.

Някъде отпред и малко встрани долетя глас:

— Уил? Ти си ли?

Рони се обърна и видя привлекателна жена на около петдесет в скъп ленен костюм, стиснала списание за сватбени тържества.

— Здрасти, мамо — поздрави Уил и хвърли ключовете за пикапа в купата върху ниската масичка до вратата, където стоеше и ваза със свежи лилии. — Да ти представя Рони. Рони, това е майка ми — Сюзън.

— Привет, Рони — хладно поздрави Сюзън.

Макар да се опита да го прикрие, Рони долови, че Сюзън не се зарадва на неочакваната гостенка на Уил. Недоволството й, отбеляза Рони, бе предизвикано не толкова от неочакваността на посещението, колкото от самата гостенка. По-точно — от нея.

Но Уил очевидно не долови напрежението. Рони реши, че сигурно само жените имат сетива за подобни неща, понеже Уил продължи да бъбри необезпокоявано с майка си.

— Тук ли е татко? — попита той.

— Май е в кабинета си.

— Трябва да поговоря с него, преди да тръгна.

Сюзън прехвърли списанието в другата си ръка.

— Ще излизаш ли?

— Ще вечерям у Рони.

— О! Чудесно.

— Това ще ти хареса — Рони е вегетарианка.

— О! — възкликна Сюзън отново и изгледа изпитателно Рони. — Наистина ли?

На Рони й се прииска да надене шапка-невидимка.

— Да — отвърна тя.

— Интересно — каза Сюзън.

За разлика от Уил, Рони усети, че майка му всъщност изобщо не е заинтригувана.

— Е, качвам се горе за малко. Връщам се веднага.

На Рони й се дощя да му извика да побърза, но се въздържа.

— Добре — съгласи се вместо това.

Уил се заизкачва енергично по стълбището. В последвалото мълчание Рони осъзна ясно как, макар да нямаха нищо общо, с майка му ги свързва споделеното неудоволствие, че са останали сами.

Прищя й се да удуши Уил. Можеше поне да я предупреди.

— Значи — изкриви устни в престорена усмивка Сюзън — ти си момичето, зад чиято къща има гнездо на костенурка.

— Да.

Сюзън кимна, явно изчерпала общите теми, и на Рони се наложи да наруши мълчанието. Тя махна към фоайето.

— Имате прекрасен дом.

— Благодаря.

Не знаеше как да продължи. Настана напрегнато мълчание. Чудеше се какво ли ще последва, когато за щастие в залата влезе мъж на около шестдесет, облечен небрежно в дочен панталон и поло блуза.

— Стори ми се, че имаме гости — каза той и приближи към тях с ведра приятелска усмивка. — Аз съм Том, тоест — бащата на Уил, а ти си Рони, нали?

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна тя.

— И аз се радвам най-сетне да видя момичето, което напоследък не слиза от устата на Уил.

Сюзън прочисти гърло.

— Уил ще вечеря със семейството на Рони.

Том се обърна към Рони.

— Надявам се, че не сте приготвили нещо екзотично. Момчето се изхранва с пици и бургери.

— Рони е вегетарианка — обяви Сюзън.

Рони отбеляза мислено, че думите прозвучаха като обвинение. Или грешеше? Не беше сигурна. Уил наистина трябваше да я предупреди какво я очаква. Поне щеше да е подготвена предварително. Том обаче — също като Уил — сякаш не забеляза тона на Сюзън.

— Нима? Чудесно! Поне една вечер ще се нахрани здравословно — Том се позамисли. — Знам, че чакаш Уил, но ако ми отделиш минутка, ще ти покажа нещо.

— Убедена съм, че твоят самолет не я интересува, Том — възрази Сюзън.

— Не знам. Може и да й хареса — отвърна той и се обърна към Рони. — Падаш ли си по самолети?

„Естествено — помисли си Рони, — защо пък да нямат самолет? Да прибавим и това към цялата каша, забъркана от Уил“. Закани се да го убие веднага щом се измъкнат оттук. Ала сега нямаше избор.

— Да — отвърна. — Харесвам самолети.

Рони вече си представяше някой „Лиърджет“ или „Гълфстрийм“ в частен хангар в далечния край на имението. Въображението й обаче рисуваше картината някак смътно, понеже беше виждала частни самолети само на снимка. Ала изобщо не очакваше да види това — по-възрастен от баща й мъж да управлява съсредоточено с дистанционно самолет играчка.

Самолетчето прелетя с вой над дърветата и се сниши опасно близо над водата.

— Открай време мечтая да си купя и най-сетне се предадох. Всъщност този ми е вторият. Първият се удави.

— Лошо — съчувствено вметна Рони.

— Да, но си взех поука и вече чета инструкциите.

— Защо падна?

— Свърши му горивото — Том я погледна. — Искаш ли да опиташ?

— По-скоро не — отклони предложението Рони. — Не ме бива с такива неща.

— Не е трудно — успокои я Том. — Този е за начинаещи. Направен е за идиоти. Е, и предишният беше като него. Какъв е изводът тогава?

— Че е трябвало да прочетеш инструкциите?

— Правилно.

Нещо в тона му й напомни досущ на Уил.

— Говорихте ли за сватбата със Сюзън? — попита Том.

Рони поклати глава.

— Не. Но Уил ми спомена.

— Днес два часа обикаляхме из цветарския магазин и разглеждахме букети. Разглеждала ли си някога два часа букети?

— Не.

— Смятай се за щастливка.

Рони се разсмя. Почувства облекчение, че е тук с него. Точно тогава иззад нея изникна Уил — изкъпан и облечен спретнато в поло блуза и панталони.

— Не се сърди на баща ми. Понякога забравя, че вече не е дете — каза Уил.

— Поне съм честен. А ти въобще не побърза да се прибереш да помагаш.

— Тренирах волейбол.

— Аха, несъмнено това е причината. И да те попитам — защо не спомена, че Рони е толкова красива?

Тя се усмихна доволно, но Уил се намръщи.

— Татко…

— Вярно е — уточни Том бързо. — Не се смущавай.

Той се увери, че самолетът лети в правилната посока, и се обърна към Рони.

— Много е притеснителен. Беше най-срамежливото дете на света. Доближеше ли се до хубаво момиче, веднага се изчервяваше.

Уил клатеше невярващо глава.

— Точно пред нея ли намери да го кажеш?

— Нещо лошо ли съм сторил? — погледна Том към Рони. — Притеснявам ли те?

— Никак.

— Виждаш ли? — Том потупа Уил по гърдите, сякаш да докаже правотата си. — Не я смущавам.

— Много благодаря — сбърчи лице Уил.

— Затова са бащите. Хей, искаш ли да подкараш тази машинка?

— Нямам време. С Рони трябва да тръгваме. Ще вечеряме у тях.

— Слушай. Дори да ти сервират патладжан с тофу, искам да изядеш всичко и да похвалиш домакините за ястието — предупреди Том.

— Сигурно ще хапнем спагети — ухили се Рони.

— Така ли? — разочарова се Том. — Тях ги яде.

— Какво? Гладен ли искаш да остана?

— Новите преживявания винаги са полезни. Как беше днес в сервиза?

— За това исках да поговорим. Джей каза, че има проблем с компютъра или софтуера. Всичко се принтира по два пъти.

— Навсякъде?

— Не знам.

Том въздъхна.

— Трябва да проверя значи. Разбира се, ако успея да приземя самолета. А вие двамата си прекарайте приятно.

След няколко минути, когато влязоха в пикапа, Уил размаха ключовете.

— Съжалявам. Баща ми понякога се държи безумно.

— Напротив, хареса ми.

— И между другото, не бях толкова срамежлив. Никога не съм се изчервявал.

— Естествено.

— Говоря сериозно. Винаги съм запазвал хладнокръвие.

— Убедена съм — каза Рони и го потупа по коляното. — Но слушай. За тази вечер. Моето семейство спазва една странна традиция.

* * *

— Лъжеш! — извика Уил. — Цяла нощ лъжеш и вече ми писна!

— Как се осмеляваш! — изкрещя в отговор Рони. — Ти лъжеш!

Отдавна бяха разчистили масата след вечерята — баща й сервира спагети със сос „Маринара“, както бе предположила, а Уил омете чинията си до дъно. Сега седяха край кухненската маса, криеха картите си и играеха покер на надлъгване. Уил имаше осмица купа, Стив — тройка купа, а Джона — деветка пика. Пред всекиго лежеше купчинка монети, а купата в средата на масата бе препълнена до ръба.

— И двамата лъжете — заяви Джона. — Не знаете какво е истина.

Уил изгледа Джона и се протегна към своята купчина монети.

— Четири петачета ще докажат, че си на погрешен път.

Баща й заклати глава.

— Лош ход, младежо. Всичко свърши. Вдигам мизата на петдесет цента.

— Плащам! — извика Рони, ала Джона и Уил незабавно последваха примера й.

И четиримата застинаха, огледаха се и накрая свалиха картите. Рони веднага разбра, че Джона печели. Отново.

— Всички сте лъжци! — възкликна момчето. Печалбата му беше двойно по-голяма от техните.

Рони проследи с поглед как брат й придърпва поредната купчина монети към себе си и мислено отбеляза, че поне засега вечерта вървеше гладко. Не знаеше какво да очаква, понеже за пръв път запознаваше момче с баща си. Дали ще се старае да им осигури пространство, криейки се в кухнята? Или ще се стреми на всяка цена да се сприятели с Уил? Дали ще изтърси нещо смущаващо? По пътя към вкъщи вече обмисляше спасителни варианти, които да използва веднага след вечерята.

Когато влязоха обаче, мрачните прогнози се стопиха. Като начало — къщата беше разтребена старателно, Джона очевидно бе инструктиран да не досажда и да не разпитва Уил като следовател, а баща й го посрещна със семпло ръкуване и топло: „Приятно ми е да се запознаем“. Уил спазваше всички правила на южняшката етикеция и съвестно отговаряше: „Да, сър“, „Не, сър“. Разговорът вървеше гладко. Баща й попита Уил за работата му в гаража и аквариума, а Джона дори постави салфетка върху коленете си. И най-важното — Стив не я постави в неудобно положение. Макар да спомена, че е преподавал в „Джулиард“, не разказа как я е учил да свири на пиано, как са композирали заедно, как е свирила в „Карнеги Хол“ или как допреди няколко дни са били съвсем отчуждени. Когато след вечеря Джона помоли за бисквитки, Рони и баща й избухнаха в смях, а Уил ги изгледа изненадано. После всички заедно разчистиха масата, Джона предложи да поиграят покер на надлъгване, а Уил ентусиазирано прие.

Що се отнася до Уил, той беше точно момчето, с което майка й би се зарадвала да я види — учтив, любезен, интелигентен и най-вече — без нито една татуировка… Нямаше да е зле и Ким да е тук — поне щеше да види, че дъщеря й не е напълно повърхностна. От друга страна, от вълнение тя или щеше да се опита да осинови Уил на секундата, или след като той си тръгнеше, да засипе Рони с милион суперлативи какъв прекрасен млад мъж си е намерила, докато напълно я подлуди. Баща й не беше такъв — той се доверяваше на преценката й и я оставяше да решава сама, без да натрапва мнението си.

Странно наистина, понеже тепърва започваха да се опознават наново, и същевременно тъжно, защото Рони започваше да си мисли, че е допуснала голяма грешка, избягвайки го през последните три години. Би било чудесно да си поговори с него, когато майка й я вбесяваше.

В крайна сметка остана доволна, че е поканила Уил на вечеря. Той и баща й определено общуваха по-лесно, отколкото тя със Сюзън. Майката на Уил я плашеше до смърт. Е, вероятно преувеличаваше, но категорично се чувстваше несигурна. Сюзън ясно й беше показала, че или не харесва нея, или не харесва факта, че синът й я харесва.

По принцип Рони не би се тревожила, ако не е по вкуса на нечии родители, не би се и замислила как е облечена. Тя си беше тя и толкова… За пръв път се беше почувствала не на място и за нейно учудване усещането я притесни. И то много.

Падна нощ. Играта на покер вървеше към своя край. Рони усети, че Уил я гледа. Срещна очите му с усмивка.

— Почти съм разорен — посочи монетите пред себе си той.

— Знам. Аз също.

Уил погледна към прозореца.

— Дали е уместно да се поразходим? — попита. Този път Рони долови със сигурност, че той иска да останат насаме, защото държи на нея, макар да се колебае дали тя споделя чувствата му. Погледна го право в очите:

— Много ми се иска да се поразходим.