Никълъс Спаркс
Последна песен (19)

18.
Уил

— Хайде, човече! Съсредоточи се в играта! Иначе как ще разбием Ландри и Тайсън на турнира?

Уил прехвърли топката от едната в другата си ръка и изгледа запотеното от финалните удари лице на Скот. Беше късно следобед. Приключиха работа в три и се втурнаха към плажа да поиграят с няколкото отбора от Джорджия, отседнали в Райтсвил Бийч за седмица. Всички се готвеха за турнира, който щеше да се проведе тук в края на август.

— Не са изгубили нито един мач тази година. И току-що спечелиха младежкия национален шампионат — напомни Уил.

— Е, и? Ние не участвахме. Победили са неколцина слабаци.

По скромното мнение на Уил състезателите в шампионата изобщо не бяха слабаци. В света на Скот обаче всички изгубили заслужаваха само презрение.

— Биха ни миналата година.

— Да, но миналата година ти играеше още по-зле отсега. Аз изнасях на гърба си срещите.

— Благодаря.

— Просто отбелязвам. Не си последователен. Помниш ли вчера? След като мацката от „Изгубени момчета“^[1] си тръгна? Ти доигра мача като слепец.

— Тя не е мацката от „Изгубени момчета“. Казва се Рони.

— Както и да е. Знаеш ли какъв ти е проблемът?

„Да, Скот, моля те, разкрий какъв ми е проблемът — помисли си Уил. — Горя от нетърпение да чуя мнението ти“. Скот продължи невъзмутимо:

— Проблемът ти е, че не си концентриран. Нещо дребно те разсейва и отлиташ във въображаемия свят. О, разлях содата на Елвира върху блузката й и ще пропусна няколко удара в нейна чест. О, Вампира се вбеси на Ашли — следващите три сервиса ги отпишете…

— Престани — намеси се Уил.

— Да престана с кое? — объркано повтори Скот.

— Престани да й измисляш имена.

— Ето! Виждаш ли! Точно за това говорех. Не става дума за нея. А за теб и за липсата на концентрация. За това, че не се съсредоточаваш в играта.

— Но ние спечелихме и двата гейма. А те успяха да отбележат само седем точки! Разбихме ги — възрази Уил.

— Но не заслужаваха повече от пет точки. Трябваше да ги съсипем!

— Сериозно ли говориш?

— Да, напълно. Не са добри.

— Но ние спечелихме! Не е ли достатъчно?

— Не и ако си можел да спечелиш по-убедително. Трябваше да ги сломим напълно, та когато ги срещнем на турнира, да се предадат още преди да е започнал мачът. Наричат го психология.

— Според мен се нарича да вдигаш летвата твърде високо.

— Е, така е, понеже не разсъждаваш трезво. Иначе нямаше да се лигавиш с Крюела де Вил.

Елвира, Вампира, сега пък Крюела… „Е, поне ги разнообразява“, помисли си Уил.

— Мисля, че ревнуваш — каза той.

— Не. Но според мен трябва да излизаш с Ашли, за да мога да се виждам с Кейси.

— Пак ли тази тема?

— Ехо? Нима не се подразбира? Да беше я видял вчера по бански!

— Покани я на среща.

— Ще откаже — намръщи се Скот. — Май двете вървят в пакет. Не разбирам защо…

— Може би й се струваш грозен.

Скот го изпепели с поглед и се разсмя пресилено.

— Ха-ха! Колко смешно!

— Просто предполагам.

— Е, спри да предполагаш. И какво става между теб и…

— Рони?

— Да. Вчера цял ден се мота с нея, днес цъфна в сервиза и се разцелувахте? Сериозно ли е?

Уил замълча.

Скот поклати глава и вдигна показалец да подчертае думите си.

— Виж какво. Не бива да се захващаш сериозно с никоя. Трябва да се съсредоточиш върху главното. Работиш по цял ден, спасяваш делфини, китове, костенурки и прочее и на всичкото отгоре трябва да тренираш за турнира. Нямаш излишно време!

Уил не отговори, но забеляза как Скот се паникьосва все повече с всяка изминала секунда.

— О, хайде, човече! Не ми го причинявай! Какво, за бога, намираш у нея?

Уил отново замълча.

— Не, не, не — заповтаря Скот като мантра. — Предчувствах го! Затова настоявах да излезеш с Ашли! За да не хлътнеш сериозно отново. Да ти кажа ли какво ще стане? Ще зарежеш приятелите си и ще висиш само с нея. Повярвай ми, не бива да хлътваш по…

— Рони — помогна му Уил.

— Както и да е — отсече Скот. — Пак пропускаш същественото.

— Даваш ли си сметка, че си по-наясно с моя живот, отколкото с твоя? — усмихна се Уил.

— Аз поне не забърквам каши.

Уил се сепна неволно, спомняйки си нощта на пожара. Дали Скот наистина е толкова безотговорен?

— Не искам да го обсъждаме повече — рече той, но усети, че Скот не го слуша. Взираше се нанякъде през рамото му.

— Не е истина! — отрони Скот.

Уил се обърна и видя Рони. Вървеше към тях — с дънките и черната тениска изглеждаше абсурдно като крокодил в Антарктика. По лицето му се изписа широка усмивка.

Тръгна към нея, без да отлепя поглед от очите й, за кой ли път стараейки се да разчете мислите й. Харесваше му, че не успява да я разгадае напълно.

— Здрасти — протегна ръка към нея той.

Тя се закова на няколко сантиметра от дланта му и каза със сериозно изражение:

— Не ме целувай. Просто ме изслушай.

 

 

Седнала до него в пикапа, Рони както винаги си оставаше енигма. Взираше се през стъклото и се усмихваше леко на пейзажа.

Положи длани в скута си.

— На татко му е все едно дали ще се появиш с къси панталони и тениска.

— Няма да се бавя.

— Но вечерята не е официална.

— Потен съм. Няма да се представя пред баща ти като скитник.

— Но както казах, на него му е все едно.

— Но не мен не ми е. За разлика от други аз обичам да правя добро впечатление.

— Да не намекваш, че аз не обичам — наежи се Рони.

— Не, разбира се. Всичките ми познати харесват хора с морава коса.

Макар да разбра, че той се шегува, очите й се разшириха, после внезапно се присвиха.

— Не съм забелязала на теб да ти пречи.

— Да, но аз съм специален.

Рони кръстоса ръце и впери поглед в него.

— Така ли смяташ да се държиш цяла вечер?

— Как?

— Като човек, който няма никакъв шанс да ме целуне отново.

Той се засмя и се обърна към нея.

— Извинявай. Пошегувах се. Всъщност харесвам пурпурните кичури. Те са… част от теб.

— Добре. Следващия път обаче внимавай какво говориш.

Рони отвори жабката и започна да рови вътре.

— Какво правиш?

— Разглеждам. Защо? Криеш ли нещо?

— Претърси основно. Дори може да внесеш малко ред. Рони извади един куршум и вдигна ръка да му го покаже.

— С това ли убиваш патенца?

— Не, този е за елени. Твърде голям е за птици. Ще станат на парчета, ако ги уцелиш с такъв.

— Имаш сериозни проблеми.

— О, често го чувам.

Рони се засмя, после притихна. Намираха се във врязаната навътре част от острова. Слънцето просветваше върху океанската повърхност измежду нагъсто застроените къщи. Рони затвори жабката и спусна козирката над стъклото. Забеляза снимка на красива блондинка, свали я и я разгледа.

— Изглежда чудесно — констатира накрая.

— Да.

— Залагам десет долара, че си я свалил от страницата си във „фейсбук“.

— Губиш. Това е сестра ми.

Уил забеляза как очите й се стрелват от снимката към плетената гривна върху китката му.

— Защо носите еднакви гривни? — попита тя.

— Направихме ги заедно.

— В подкрепа на някаква съществена кауза, предполагам.

— Не — отвърна Уил и млъкна.

С изненада установи как тя сякаш интуитивно почувства, че не желае да обяснява повече. Остави внимателно снимката и вдигна козирката.

— Още много ли остава? — попита.

— Почти стигнахме — увери я той.

— Ако знаех, че живееш толкова далеч, щях да си отида вкъщи пеш. Понеже все повече се отдалечаваме…

— Но щеше да пропуснеш вълнуващия разговор с мен.

— Така ли го наричаш?

— Докога смяташ да ме взимаш на подбив? — погледна я той. — За да знам дали да си пусна музиката да те заглуши.

— Не биваше да ме целуваш тогава. Не беше особено романтично — сряза го Рони.

— Според мен беше.

— Бяхме в гаража, ръцете ти бяха омацани със смазочно масло, а приятелчето ти ни зяпаше.

— Съвършен декор.

Уил намали скоростта и спусна козирката пред стъклото си. После зави и натисна дистанционното. Две врати от ковано желязо се плъзнаха бавно и пикапът мина между тях. Развълнуван от поканата да вечеря със семейството й, Уил не забеляза, че Рони внезапно се умълча.