Никълъс Спаркс
Последна песен (18)

17.
Рони

Когато се събуди, Рони погледна към часовника и въздъхна с облекчение, че за пръв път откакто беше пристигнала, е успяла да си отспи. Не беше късно, ала се чувстваше освежена. Чу телевизора в дневната, излезе от спалнята и веднага видя Джона. Лежеше по гръб върху дивана, главата му висеше надолу, но не отлепяше поглед от екрана. Вратът му — извит сякаш върху гилотина — беше целият наръсен с трохи от бисквити. Брат й отхапа още един залък и върху него и по килима се посипа нова порция трохи.

Не искаше да пита. Знаеше, че отговорът ще бъде безсмислен, но не се сдържа.

— Какво правиш?

— Гледам телевизия с главата надолу — отвърна Джона.

Даваха поредния неприятен японски анимационен филм с големооки създания и напълно непонятен за Рони сюжет.

— Защо?

— Защото така искам.

— Ще повторя — защо?

— Не знам.

Знаеше си, че не трябва да пита. Погледна към кухнята.

— Къде е татко?

— Не знам.

— Не знаеш къде е татко?

— Не съм му бавачка — раздразнено отвърна Джона.

— Кога излезе?

— Не знам.

— Беше ли тук, когато стана?

— Аха — той не отлепяше поглед от екрана. — Говорихме за прозореца.

— И после…

— Не знам.

— Искаш да кажеш, че татко просто е изчезнал безследно?

— Не. Искам да кажа, че след това намина пастор Харис и те излязоха навън да поговорят.

Съобщи го така, сякаш е трябвало сама да се досети.

— Защо тогава не ми каза веднага? — разпери отчаяно ръце Рони.

— Защото се опитвам да гледам филм наопаки. Трудно се говори, когато кръвта нахлува в главата ти.

Хрумнаха й доста остроумия — например: „Тогава стой по-често с главата надолу“ — но не се поддаде на изкушението. Защото беше в по-добро настроение. Защото си беше отспала. А най-вече защото един гласец вътре в нея нашепваше: „Може би днес ще се прибереш у дома“. Никаква Блейз, никакъв Маркъс, никаква Ашли повече. Никакви събуждания по първи петли.

И никакъв Уил…

Тази мисъл я сепна. Всъщност денят с него не беше толкова лош. Поне не и преди финала… Трябваше да му обясни какво й е казала Ашли, да му обясни защо е побягнала. Но появата на Маркъс…

Наистина искаше да се махне оттук.

Рони дръпна завесите и надзърна навън. Баща й и пастор Харис стояха на алеята пред къщата. Чак сега осъзна, че не е виждала пастора от малка. Не изглеждаше много променен — макар да се подпираше с бастун, гъстата бяла коса и вежди бяха впечатляващи, както преди. Тя се усмихна, спомняйки си колко мило се бе държал с нея след погребението на дядо й. Разбираше защо баща й го харесва толкова — той излъчваше безкрайно благодушие. Спомни си как след службата пастор Харис й предложи чаша прясна лимонада, по-вкусна от всички газирани напитки, които бе вкусвала. Двамата с баща й като че ли разговаряха с някого на алеята, ала не виждаше с кого. Тръгна към входната врата и я отвори да погледне. Веднага разпозна полицейската кола. Полицай Пийт Джонсън бе застанал до отворената предна врата и очевидно се канеше да си тръгва.

Чу как двигателят забръмча и докато слезе по стълбите пред верандата, полицаят вече потегляше. Това потвърди предчувствието й, че не я очакват добри новини.

— Стана ли вече? — каза баща й. — Преди малко надникнах в спалнята, но ти спеше дълбоко — после махна с палец. — Помниш ли пастор Харис?

Рони протегна ръка.

— Помня го. Здрасти отново. Радвам се да те видя.

Когато пасторът улови ръката й, Рони забеляза лъскавите белези по опакото на дланта му и нагоре към лакътя.

— Не мога да повярвам, че това е същата млада дама, с която имах честта да се запозная преди много-много време. Вече си пораснала — усмихна се той. — Приличаш на майка си.

Напоследък често чуваше тези думи, но още се чудеше какво означават. Че изглежда стара? Или че майка й младее? Колебаеше се как да реагира, но усещаше, че пастор Харис ги е казал като комплимент.

— Благодаря. Как е госпожа Харис?

Пасторът понамести бастуна.

— Поддържа ме във форма, както винаги. Убеден съм, че и тя ще се зарадва да те вили. Ако ти остане време да наминеш, ще се погрижа да ти направи кана с домашна лимонада.

Явно и той си спомняше.

— Нищо чудно да се възползвам от предложението.

— Надявам се да го направиш — каза пастор Харис и се обърна към Стив. — Благодаря още веднъж, че се зае с прозореца. Става чудесен.

Стив спря с ръка размяната на любезности.

— Недей да ми благодариш…

— Напротив. Благодарен съм ти. Но трябва да вървя. Тази сутрин сестрите Тоусън ще водят лекцията по вероучение. Ако ги познаваш, значи си наясно защо се налага да не ги оставям да се развихрят. Сигурно вече са почнали да бълват огън и жупел. Харесват Данаил и Откровения и забравят, че в тази добра книга има и други глави — обърна се към Рони. — Чудесно е, че те видях отново, млада госпожице. Надявам се баща ти да не ти създава много неприятности. Знаеш какви са родителите.

— Няма проблем — усмихна се Рони.

— Добре. Но ако ти създава главоболия, ела да си поприказваме и аз ще се погрижа да го вкарам в правия път. Като малък беше доста палав понякога. Представям си колко те изнервя.

— Не бях палав — възрази баща й. — По цял ден свирех на пиано.

— Напомни ми някой път да ти разкажа как напълни с червена вода казана за кръщавките.

— Не съм правил такова нещо! — запротестира баща й.

Пастор Харис очевидно се забавляваше.

— Може би, но в крайна сметка съм прав. Независимо как се представя, баща ти не беше съвършен.

После се обърна и закрачи по алеята. Рони го проследи удивено. Всеки, който успееше да вземе на подбив баща й — безобидно, разбира се — автоматично се превръщаше в евентуален приятел. Особено ако имаше какво да разкаже за Стив. Забавни историйки. Любопитни историйки.

Баща й изпрати пастор Харис с неразгадаемо изражение. Когато се обърна към нея обаче, лицето му си бе възвърнало добре познатия облик. Рони си спомни, че само преди няколко минути бе разговарял с полицай Пийт.

— Какво ти каза полицай Пийт? — попита тя.

— Искаш ли първо да закусим? Сигурен съм, че си гладна. Почти не вечеря снощи.

— Кажи ми, татко — стисна го Рони за ръката.

Баща й се поколеба, стараейки се да намери точните думи, но не откри как да смекчи истината.

— Не можеш да се върнеш в Ню Йорк. Поне докато не се явиш в съда следващата седмица. Собственичката на магазина възнамерява да повдигне обвинение.

 

 

Рони седна върху дюната по-скоро уплашена, отколкото гневна при мисълта за случващото се вкъщи. Измина час, откакто разбра какво е казал полицай Пийт, и оттогава не бе мръднала от тук. Знаеше, че вътре баща й разговаря по телефона с майка й, и ярко си представяше как реагира тя. Единственото предимство да е тук…

Ако не броеше Уил…

Рони поклати глава, чудейки се защо, за бога, продължава да мисли за него. Всичко беше приключило. Ако въобще е започвало, разбира се. С какво го беше заинтригувала? Излизал е дълго с Ашли, което означава, че харесва момичета като нея. А Рони бе твърдо убедена, че хората не се променят. Вкусовете им си остават същите, макар да не си дават сметка защо. А тя не приличаше никак на Ашли.

Тук спор нямаше. Защото ако беше като Ашли, щеше да се хвърли в океана и да заплува към хоризонта, докато елиминира всякаква надежда за спасение. Дали да не помисли по-сериозно над този вариант?

Все пак друго я тревожеше повече. Майка й. Която несъмнено вече е разбрала за ареста. Рони потръпна. Ким сигурно крещеше в слушалката, не, виеше. Щом приключеше разговорът, щеше да се обади на сестра си или на майка си да ги осведоми за новата простъпка на Рони. Обикновено пресъздаваше подробностите (без да спестява и най-дребната) толкова преувеличено, че Рони излизаше по-черна от самия дявол. Майка й винаги пренебрегваше нюансите. В този случай най-същественият нюанс бе, че Рони не го е направила!

Ала имаше ли значение това? Не, естествено. Усещаше гнева на майка си и стомахът я присвиваше. Може би не беше чак толкова зле, че днес нямаше да отпътува за вкъщи.

Чу стъпките на баща си. Когато погледна през рамо, той се поколеба, сякаш се опитваше да прецени дали дъщеря му иска да остане сама. Накрая предпазливо седна до нея. Не каза нищо. Взря се в риболовния кораб, закотвен на хоризонта.

— Ядоса ли се много?

Вече знаеше отговора, но не се сдържа да попита.

— Малко — призна баща й.

— Само малко?

— Е, нещо като Годзила в кухнята.

Рони затвори очи и си представи сцената.

— Каза ли й какво стана в действителност?

— Разбира се. И я уверих, че ти вярвам — той я прегърна през рамо. — Ще се успокои. Винаги е така.

Рони кимна. Усещаше как баща й я изучава с поглед в тишината.

— Съжалявам, че не можеш да си тръгнеш днес — каза той с мек, извинителен тон. — Разбирам колко ти е неприятно.

— Не ми е неприятно — автоматично възрази тя. Изненадващо почувства, че колкото и да се мъчи да се убеди в противното, всъщност казва истината. — Просто ми е чуждо.

Баща й се усмихна отнесено.

— Ако това те успокоява — когато бях малък, на мен също ми беше чуждо тук. Мечтаех да замина за Ню Йорк. Странно, ала след като най-сетне избягах, усетих колко много ми липсва това място. Незнайно защо океанът сякаш ме зове.

Рони го погледна.

— Какво ще стане с мен? Обясни ли ти нещо повече полицай Пийт?

— Не. Само че собственичката държи да повдигне обвинение, понеже вещите са ценни и напоследък често си пати от крадци.

— Но аз не съм го направила! — извика Рони.

— Знам — отвърна баща й. — Ще оправим бъркотията. Като начало ще намерим добър адвокат.

— Скъпо ли вземат адвокатите?

— Добрите — да.

— Можеш ли да си го позволиш?

— Не се безпокой. Ще измисля нещо — Стив замълча. — Може ли да те попитам нещо? С какво разгневи толкова Блейз? Не ми каза.

Ако беше майка й, навярно нямаше да отговори. Преди няколко дни не би отговорила и на баща си. Сега обаче не виждаше защо да не му обясни.

— Има си един странен приятел, тръпки ме побиват от него… Реши, че искам да й го отнема. Или нещо подобно.

— Какво имаш предвид под странен?

Рони замълча. На плажа запристигаха първите семейства, понесли хавлии и плажни топки.

— Видях го снощи — тихо отрони тя и посочи към брега. — Стоеше ей там, докато разговаряхме с Уил.

Баща й не скри безпокойството си.

— Но не приближи?

Рони поклати глава.

— Не. Но нещо… не е наред у него. Маркъс…

— Може би трябва да ги избягваш. Имам предвид Блейз и Маркъс.

— Не се тревожи. Не мисля да разговарям повече с тях.

— Искаш ли да се обадя на Пийт? Знам, че първата ви среща не протече гладко…

Рони поклати глава.

— Не още. И ако щеш вярвай, но не се сърдя на Пийт. Той просто си вършеше работата. Освен това се държа тактично. Май му дожаля за мен.

— Каза ми, че ти вярва. Затова е разговарял със собственичката.

Рони се усмихна. Колко хубаво бе да споделя така с баща си! За миг си помисли колко различен щеше да бъде животът й, ако той не беше си тръгнал. Поколеба се, взе шепа пясък и го остави да изтече през пръстите й.

— Защо ни напусна, татко? — попита тя. — Достатъчно голяма съм да разбера истината. Нали?

Баща й протегна напред крака, опитваше се явно да спечели време. Изглежда се колебаеше колко да сподели и откъде да започне. Накрая подхвана от очевидното.

— Когато спрях да преподавам в „Джулиард“, концертите се заредиха един след друг. Знаеш колко мечтаех да стана известен изпълнител, нали? Както и да е… трябваше да обмисля по-сериозно решението си. Но не го направих. Не предполагах колко трудно ще е за майка ти. В крайна сметка… се отчуждихме.

Рони не откъсваше поглед от него, стараейки се да чете между редовете.

— Появил се е друг човек, нали? — попита тя с равен тон.

Баща й не отговори. Само сведе очи. Рони усети как в гърлото й засяда буца.

Когато най-сетне проговори, гласът му звучеше изморено:

— Знам, че трябваше да положа повече усилия да спася семейството си, и съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш. Но искам да запомниш нещо. Никога не съм спирал да вярвам в майка ти, никога не съм спирал да вярвам в силата на нашата любов. Въпреки че в крайна сметка не се получи така, както с теб бихме желали, сега гледам теб и Джона и си казвам какво щастие е, че имам такива деца. Животът ми е пълен с грешки, но вие двамата сте най-прекрасното нещо в него.

Когато той замълча, Рони гребна още една шепа пясък и го пропусна между пръстите се. Отново я налегна умора.

— Какво ще правя?

— Имаш предвид днес?

Усети как нежно полага длан върху гърба й.

— Мисля, че първо трябва да го откриеш и да си поговорите.

— Кого?

— Уил — отвърна баща й. — Помниш ли как вчера минахте край къщата? А аз бях на верандата? Гледах ви и си мислех колко естествено изглеждате един до друг.

— Но ти дори не го познаваш — възрази Рони с тон, в който се примесваха изненада и почуда.

— Така е — усмихна се нежно баща й. — Но познавам теб. И вчера ти беше щастлива.

— Ами ако не поиска да разговаря с мен?

— Ще поиска.

— Откъде знаеш?

— Защото съм наблюдателен. Той също изглеждаше щастлив.

* * *

Рони стоеше пред „Блекли Блейкс“ и в ума й се въртеше само едно: „Не искам да го направя“. Не смееше да го погледне в очите, макар донякъде всъщност да й се искаше. А и разбираше, че няма друг избор. Знаеше, че не е постъпила честно и че той заслужава да разбере какво й е казала Ашли. Нали все пак беше чакал четири часа пред къщата й?

Освен това баща й беше прав. С Уил й беше забавно, или поне толкова забавно, колкото изобщо можеше да е тук. У него имаше нещо, което го отличаваше от всичките й познати момчета. Не защото играеше волейбол и тялото му беше атлетично, дори не защото бе по-умен, отколкото показваше. Той не се страхуваше от нея. Твърде много младежи се държаха безхарактерно, въобразявайки си, че най-важното е да си мил. И това беше важно, но не ако момчето си мислеше, че да си мил и да си безгръбначен е едно и също. Хареса й, че я заведе за риба, въпреки че не беше проявила особен ентусиазъм. По този начин Уил сякаш й казваше: „Ето това съм аз, това ми харесва и сега искам да споделя преживяването точно с теб и с никого другиго“. Твърде често се случваше някое момче да я покани на среща, но да няма представа нито какво да правят, нито къде да я заведе, принуждавайки я сама да измисли. Нехайно и безотговорно! Уил не беше такъв и това й допадаше.

Което, разбира се, означаваше, че трябва да изглади недоразумението. Окуражи се мислено да не се разколебава, ако той е ядосан, и влезе в сервиза. В нишата Скот и Уил се трудеха под повдигната кола. Скот каза нещо на Уил, той се обърна и я видя, но не се усмихна. Избърса ръцете си в памучна кърпа и тръгна към нея.

Спря на няколко крачки с непроницаемо изражение.

— Какво искаш?

Неприятно начало, но не и неочаквано.

— Беше прав — каза Рони. — Вчера си тръгнах, понеже Ашли подметна, че съм просто последното ти завоевание. Намекна, че не съм и първото, че денят, който прекарахме заедно, и местата, където ме заведе, са трикове, които прилагаш с всяко ново момиче.

Той не отлепяше поглед от нея.

— Излъгала те е.

— Знам.

— Тогава защо ме остави да стоя навън часове наред? И защо не ми каза нищо вчера?

Рони отметна кичур коса, опитвайки се да прикрие обзелия я срам.

— Бях объркана и ядосана. И смятах да ти кажа, но ти си тръгна и не успях.

— Твърдиш, че аз съм виновен?

— Не, нищо подобно. Просто имам проблеми, с които ти нямаш нищо общо. Напоследък… ми е трудно.

Рони нервно прокара ръка през косата си. В гаража беше ужасно горещо. Уил се замисли.

— Защо изобщо й повярва? Дори не я познаваш.

Рони затвори очи. „Защо ли? Защото съм идиот. Защото не се доверих на вътрешния си глас“. Не го изрече гласно. Просто поклати глава.

— Не знам.

Когато разбра, че няма да последва друго, Уил пъхна палци в джобовете си.

— Само това ли дойде да ми кажеш? Защото ме чака работа.

— Исках и да се извиня — тихо отрони тя. — Съжалявам. Прекалих.

— Правилно — изстреля Уил. — Държа се напълно нелогично. Нещо друго?

— Исках да ти кажа още, че вчера наистина се чувствах прекрасно. Е, поне до вечерта.

— Добре.

Рони не знаеше как да тълкува отговора му, но се отпусна, когато Уил й се усмихна леко.

— Добре ли? Само това ли заслужава извинението ми? Едно нищо и никакво „добре“?

Вместо отговор той пристъпи към нея и после всичко се случи твърде бързо и неочаквано. В един миг стоеше на три крачки от нея, в следващия — я беше прегърнал през кръста и я придърпваше към себе си. Приведе се и я целуна. Устните му бяха меки и стъписващо нежни. Рони усети как отвръща на целувката — навярно защото я изненада. Не продължи дълго и не беше разтърсваща и пламенна като във филмите, но въпреки това тя се зарадва и разбра, че е искала Уил да направи точно това.

Отдръпна се и усети как кръвта нахлува в страните й. Той я гледаше мило, но сериозно. В изражението му нямаше и помен от небрежност и безотговорност.

— Следващия път, когато ми се ядосаш, говори ми — каза той. — Не ме изолирай. Не обичам да играя игрички. И между другото — аз също прекарах чудесно вчера.

 

 

Когато се запъти към вкъщи, Рони все още се чувстваше леко опиянена. Повтори мислено целувката поне сто пъти. Така и не успя да разбере как всъщност се е случила.

Но й хареса. Много. Което пораждаше въпроса защо си тръгна. Беше по-логично да се уговорят да се видят пак, ала втренченият поглед на Скот и зяпналата му уста я подтикнаха да целуне набързо Уил и да го остави да се върне към работата. Някак си обаче бе убедена, че ще се видят отново, при това скоро.

Той я харесваше. Не разбираше защо или как се е случило, но беше така. Удивителна мисъл — де да беше тук Кейла да й разкаже! Е, можеше да й се обади, но нямаше да е същото. А и какво щеше да каже? Все пак й се искаше да сподели с някого.

Когато наближи къщата, вратата на работилницата се отвори. Джона излезе и се запъти към верандата.

— Здрасти, Джона! — подвикна му Рони.

— О, привет, Рони! — той се обърна и затича към нея. Застана наблизо и я изгледа изпитателно. — Може ли един въпрос?

— Разбира се.

— Искаш ли бисквитка?

— Какво?

— Бисквитка. Яде ли ти се?

Рони не разбираше накъде бие, понеже разсъжденията на брат й се лутаха на зигзаг, а не успоредно като нейните. Предпазливо отвърна:

— Не.

— Как е възможно да не ти се яде бисквитка?

— Просто не ми се яде.

— Добре де — съгласи се Джона. — Да речем обаче, че искаш. Да речем, че умираш за една бисквитка и в кухненския шкаф има цял пакет. Какво щеше да направиш?

— Щях да си взема? — предположи Рони.

Джона щракна с пръсти.

— Точно така! Това казвам и аз.

— Какво казваш?

— Че ако някой иска бисквитка, трябва да си вземе. Чисто и просто.

„Аха“, рече си Рони. Логиката му започна да се прояснява.

— Нека позная. Татко не ти дава да ядеш бисквити?

— Именно. Дори да умирам от глад, не би ми позволил. Държи първо да ям сандвич.

— И ти смяташ, че не е справедливо?

— Ти току-що каза, че би си взела бисквитка, ако ти се прияде. Защо аз да не мога? Не съм бебе. Имам право на избор — изгледа я сериозно Джона.

Рони докосна с пръст брадичката си.

— Хммм. Разбирам какво те тревожи.

— Не е честно. Ако той поиска бисквитка, ще си вземе. Ако ти поискаш — ще си вземеш. Но ако аз поискам, правилото не важи. Както сама каза — не е справедливо.

— И как смяташ да постъпиш?

— Да изям един сандвич. Защото се налага. Защото светът е несправедлив към десетгодишните.

Джона се запъти навътре, без да дочака отговор. Рони го проследи усмихната. Помисли си, че по-късно може би ще го заведе да похапнат сладолед. Почуди се дали да го последва в къщата, после се отказа и тръгна към работилницата. Време беше да види прозореца, който баща й и Джона обсъждаха непрекъснато.

От вратата забеляза, че баща й разтопява олово.

— Здрасти, скъпа. Влез.

Рони пристъпи за пръв път в работилницата. Сбърчи нос при вида на странните животни по полиците, после се запъти към прозореца върху дървения плот. Доколкото схвана, им оставаше още доста работа — едва една четвърт беше готова, предстоеше да добавят още стотици парчета стъкло.

Баща й добави поредното, изправи се и разкърши рамене.

— Плотът ми е малко нисък и ме заболява кръстът.

— Да ти донеса ли аспирин?

— Не, от възрастта е. Няма лек срещу това.

Рони се усмихна и отстъпи назад. Залепена върху стената — точно до изрезката от вестник, описваща пожара в църквата — видя снимка на прозореца. Приведе се да я разгледа и се обърна към баща си.

— Говорих с него. Отидох в гаража, където работи.

— И?

— Той ме харесва.

Баща й вдигна рамене.

— Не се учудвам. Ти си невероятна.

Тя се усмихна благодарно. Опита се — безуспешно — да си припомни дали баща й винаги се е държал толкова мило.

— Защо реши да направиш прозореца за църквата? Понеже пастор Харис ти разреши да се настаниш в къщата?

— Не. И без това щях да се заема… — Стив замълча. Рони го наблюдаваше очаквателно в настъпилата тишина. — Дълга история. Сигурна ли си, че искаш да я чуеш?

Тя кимна.

— Бях на шест или на седем, когато за пръв път влязох в църквата на пастор Харис. За да се подслоня от дъжда — валеше като из ведро, бях вир-вода. Чух го да свири на пианото и си помислих, че ще ме отпрати. Но сгреших. Донесе ми одеяло и чаша супа и се обади на мама да ме прибере. Но докато я чакахме, ми позволи да посвиря. Бях малък, просто удрях по клавишите, но… както и да е, на другия ден отидох отново в църквата и пастор Харис стана първият ми учител по пиано. Описваше красивата музика като ангелски хор. Пристрастих се към пианото. Ходех в църквата всеки ден и свирех часове наред под прозореца, а божествената му светлина струеше върху мен. Винаги тази картина изплува пред очите ми, когато си припомням как идвах тук като дете. Прекрасният поток от светлина. И преди няколко месеца, когато църквата изгоря…

Стив махна с ръка към вестникарската статия и продължи:

— Пастор Харис без малко да загине в пожара. Подготвял си проповедта и едва успял да избяга. Пламъците обхванали църквата за минути. Изгоря до основи. Пасторът остана цял месец в болницата. Оттогава провежда службите в стар склад, който някой му преотстъпил. Сградата е душна и тъмна. Смятах, че ще я използва само временно, но той ми каза, че застраховката не покрива напълно щетите и няма начин да си позволят да поръчат нов прозорец. Изумих се. Църквата вече нямаше да е същата като в спомените ми. Стори ми се много несправедливо. Затова реших да изработя прозореца — баща й прочисти гърло. — Искам да го довърша на всяка цена.

Рони слушаше и се опитваше да си представи баща си като дете, седнал пред църковното пиано. Очите й сновяха между полузавършения прозорец върху плота и снимката на стената.

— Вършиш добро дело.

— Да… да видим дали ще се справя. На Джона явно му харесва да помага.

— О, Джона… Сърдит е, че не му позволяваш да си взима бисквитки.

— Първо трябва да обядва.

— Не споря. Просто ми се стори забавно.

— Каза ли ти, че вече изяде две?

— Опасявам се, че пропусна да спомене.

— Така си и мислех — баща й свали ръкавиците и ги остави върху плота. — Искаш ли да обядваш с нас?

Рони кимна.

— Да. Определено.

Отправиха се към вратата.

— Между другото… — подхвана баща й нехайно — Ще ми се удаде ли случай да се запозная с младежа, който харесва дъщеря ми?

Рони се шмугна покрай него и излезе навън.

— Вероятно.

— Защо не го поканиш на вечеря? И след това можем да… както преди… — предложи предпазливо баща и.

Рони се замисли.

— Не знам, татко. Положението доста се разгорещява понякога — поколеба се тя.

— Е, както решиш.