Никълъс Спаркс
Последна песен (16)

15.
Маркъс

— Искам да хапна нещо, преди да затворят закусвалнята — примоли се Блейз.

— Върви тогава — каза Маркъс. — Аз не съм гладен.

Двамата бяха в „Бауърс Пойнт“ заедно с Теди и Ланс, които бяха довели две от грозни по-грозни момичета и се опитваха да ги напият. Маркъс се ядоса, че са тук, после Блейз започна да го върти на шиш с въпроси къде се е губил цял ден.

Не беше глупава и сигурно се досещаше, че изчезването му има нещо общо с Рони. От самото начало беше усетила, че Маркъс проявява интерес към нюйоркчанката. Затова, естествено, сложи дисковете в чантата й. Съвършеният начин да задържи Рони на разстояние… което означаваше, че и Маркъс няма да я вижда.

Това го вбесяваше. А сега на всичкото отгоре слушаше хленчовете й, че е гладна, и търпеше досадните й въпроси…

— Не искам да ходя сама — проплака отново тя.

— Глуха ли си? — изръмжа Маркъс. — Чуваш ли изобщо какво ти казвам? Повтарям — не съм гладен.

— Не настоявам да ядеш… — промърмори Блейз сепнато.

— Ще млъкнеш ли най-сетне?

Това я накара да престане. Поне за няколко минути. По нацупеното й изражение долавяше, че иска извинение. Е, нямаше да го получи.

Обърна се към водата и запали огненото кълбо, ядосан, че Блейз не си тръгва. Ядосан, че Теди и Ланс също висят тук и не усещат, че се нуждае от тишина и спокойствие. Ядосан, че Блейз отпъди Рони, но най-вече ядосан, че всичко това го изнервя. Странно чувство, което никак не му допадаше. Прииска му се да удари нещо или някого, погледна към намусената Блейз и тя набързо застана начело в списъка. Обърна се гърбом. Представи си как си пийва бира, пуска си музика и остава насаме с мислите си. Без цялата тази шайка наоколо.

Всъщност не беше ядосан на Блейз. По дяволите! Когато му разказа какво е направила, му стана приятно. Сметна, че това ще разчисти пътя му към Рони. Пито-платено, нещо такова. Но когато го предложи на Рони, тя реагира така, сякаш той е заразноболен, сякаш предпочита да умре, отколкото да се доближи до него. Но той не беше навикнал да се отказва лесно. Надяваше се все някога момичето да осъзнае, че това е единственият начин да се измъкне от кашата. Затова се запъти към къщата й за кратко гостуване, надявайки се да поговорят. Беше решил да смекчи тона и да я изслуша съчувствено как се оплаква от ужасната постъпка на Блейз. Представяше си как се разхождат и дори — защо не? — се скриват под кея. По-нататък — каквото е писано…

Ала пред къщата й завари Уил. Той беше — нямаше грешка. Чакаше, седнал върху дюната. И тя наистина излезе да си поговорят. По-скоро сякаш спореха, но от жестовете им личеше, че има нещо между тях. Което също ядоса Маркъс. Защото означаваше, че се познават. Защото означаваше, че вероятно са се сближили. От което излизаше, че я е преценил съвсем погрешно.

И после? О, това беше върхът! Когато Уил си тръгна, Рони разбра, че има двама посетители. Забеляза, че Маркъс гледа към нея. Той предположи, че тя или ще дойде при него с надеждата да го придума да вразуми Блейз, или ще се уплаши и ще избяга както предишния път. Харесваше му, че се страхува от него. Можеше да използва страха й.

Ала тя не оправда очакванията му. Впери предизвикателно поглед към него. Изопнато върху верандата, тялото й излъчваше гневна решимост. Накрая се прибра.

Никой не смееше да го предизвиква. Особено момиче. За кого, по дяволите, се мислеше тя? Стегнато миньонче или не, поведението й не му допадаше. Никак даже.

Блейз прекъсна мислите му:

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш?

Маркъс се обърна към нея, обзет от внезапна нужда да прочисти съзнанието си, да поохлади страстите. Знаеше какво точно му трябва и кой ще му го даде.

— Ела тук — каза той с насилена усмивка. — Седни до мен. Остани.