Пол Дохърти
Притъмняващото небе (9)

Шеста глава

В Оксфорд се появи някакъв мъж, който твърдеше, че е син на стария крал.^[1]

Попитах двамата аквили дали могат да ми кажат още нещо, но те само поклатиха глави. И така, аз им благодарих за сведенията и обещах да помисля над тях. Въпреки това не се сещах какво мога да сторя — аз също бях озадачена и разтревожена като останалите. Скоро щяхме да напуснем манастира и да отпътуваме за замъка Скарбъро, който неминуемо щеше да се превърне в арена на насилие. Щом научеха, че Гавестън се е затворил там, графовете веднага щяха да дойдат да го потърсят. Всъщност всички в двора си даваха сметка какво предстои и привидният разкош, в който живеехме, беше засенчен от тъмния облак на реалността. Междувременно Гавестън сякаш се беше сврял в миша дупка, докато Едуард от Карнарвън си оставаше все така непостоянен. В един момент се наливаше с вино и си ломотеше нещо под носа, а в следващия избухваше. Нерядко в началото на вечерта плачеше, а в края й вече се хилеше глупаво.

Кралят изглеждаше сякаш е забравил, че ми е поръчал да разследвам смъртта на Ланъркост, но това не беше така. След срещата си с Рослин и Мидълтън аз се оттеглих в покоите си и се зачетох в един ръкопис, който бях взела от богатата манастирска библиотека. Мисля, че беше копие от съчинението на Питър Испанеца^[2] Thesaurus Pauperum — „Богатството на бедните“: истинска multum in parvo^[3] — малка медицинска енциклопедия. Тъкмо изучавах странните символи, изписани в полето, когато на вратата се почука. Побързах да отворя, мислейки, че е Дьо Монтегю, но вместо него в стаята нахълта Едуард, облечен в плащ с нахлупена качулка. Кралят затвори вратата, облегна се на нея, отметна качулката си и въздъхна. После прекоси стаята и седна на един стол. Държеше се като малко момче — оглеждаше се наоколо, усмихваше се сам на себе си, потропваше с крака и си играеше с пискюлите на плаща си.

— Матилда…

— Да, ваше величество?

— Кажи ми какво откри.

— За кое, ваше величество?

— За всичко, което се случи, откакто Ланъркост падна от онази кула. За странните инциденти, които сполетяха тримата аквили на Гавестън — орлетата, които летяха високо в небето — кралят се насили да се засмее, — но после се устремиха надолу като камъни — той ме посочи с пръст. — Мисли ли за тези неща, Матилда?

— Да, ваше величество.

— Е, кажи ми тогава до какви изводи стигна.

И така, аз му разказах всичко. Едуард ме слушаше внимателно и само от време на време ме прекъсваше, за да ми зададе някой и друг въпрос, потривайки лицето си с ръце.

— Истинска мистерия — промърмори кралят накрая, а после стана и тръгна към вратата. — Продължавай да разследваш, Матилда — нареди ми той през рамо; ръката му вече натискаше дръжката. — Един ден, когато облаците се разпръснат, искам да науча истината.

След тези думи Едуард излезе от стаята, а камбаните навън зазвъняха, призовавайки монасите да оставят делата си за по-късно и да се отдадат на молитва. В онзи момент реших, че кралската визита е част от някакъв по-голям план. Всъщност кралят беше също толкова объркан, колкото и всеки друг в двора. Той беше загубил контрол над събитията и загадките около смъртта на аквилите само задълбочаваха слабостта му. Аз от своя страна бях твърдо решена да продължа разследването и то не само заради нареждането на Едуард. Бях положила клетва да пазя кралицата, а случилото се в Тайнмаут беше доказало колко уязвима е станала тя сред подвижните пясъци на онова бурно време.

Щом камбаните за вечерня биха, двамата с Дьо Монтегю се отправихме към портата на Голгота, за да се срещнем с Поклонника. Беше прекрасна лятна вечер и благоуханието на манастирските градини се смесваше с апетитните миризми, които се носеха от пекарните и кухните. Зад една импровизирана сергия на входа към улица Пигстай^[4], който се намираше точно срещу портата на Голгота, стоеше някакъв послушник и раздаваше на просяците супа, хляб и плодове. Около него се бяха скупчили цял легион скитници, пътуващи търговци и занаятчии, както и множество поклонници, всичките нетърпеливи да сложат нещо в уста. Сред облечената във всякакви чудати дрипи тълпа имаше един старец, повел със себе си питомен пор, двама шутове, нахлупили на главите си червени качулки с маймунски уши, няколко изгладнели проститутки, както и безброй мошеници и измамници, които постоянно шареха с очи в търсене на някаква плячка. Огледах се за Поклонника, но от него нямаше и следа. Оставих Дьо Монтегю при портата на манастира и се приближих към входа на уличката, която действително приличаше на кочина. Надвисналите от двете й страни къщи бяха в окаяно състояние, в средата й течеше отходен канал, а на мъждивата светлина на фенерите току се стрелкаше по някоя съмнителна фигура. Острият мирис на селитрата, разпръсната по паважа, за да прикрие вонята на нечистотии, ме накара да отстъпя назад. Поклонника не се виждаше никъде и аз се върнах при Дьо Монтегю. В този момент един кралски вестоносец, чийто кон беше целият опръскан с кал, си запробива път през тълпата. Той слезе от седлото, вдигна високо кожената си кесия, на която беше избродиран кралският герб, и се развика на просяците да му направят път.

— Още неприятности — прошепна Дьо Монтегю. — Кралят трябва да се махне оттук. Матилда, губим си времето. Поклонника няма да дойде…

— Да не би да имаш някаква друга работа? — полюбопитствах аз, взирайки се внимателно в лицето му.

— Озъл се е върнал в Йорк — отвърна ми той. — Имал някакви дела за довършване, но само Бог знае какви.

Почакахме още малко, но Поклонника така и не се появи. И така, двамата с Дьо Монтегю се отправихме обратно към манастира. След нас тръгна някакъв францисканец с ниско нахлупена качулка и броеница в ръце, който си нашепваше молитвата „Аве, Мария“. Прекосихме манастирския двор, минахме през една ябълкова градина, цялата обсипана в цвят, и влязохме в малък розариум. Дьо Монтегю тъкмо ми обясняваше, че всеки миг трябва да сме готови за отпътуване, когато някой ме извика по име. Обърнах се. Францисканецът, който все още вървеше след нас, отметна качулката си и бързо се приближи. Дьо Монтегю моментално сграбчи дръжката на камата си, но монахът вдигна ръка.

— Pax vobiscum, amici — мир вам, приятели — каза той, обръщайки лицето си към нас, и аз разпознах Поклонника по необичайния му родилен белег. Страните му обаче бяха гладко избръснати, обикновено рошавата му коса — ниско подрязана, а на темето му имаше монашеска тонзура.

— Защо се преструвате на поклонник? — попитах го аз.

— Човек трябва да бъде много внимателен, когато се скита из пустошта, мистрес — сви рамене Поклонника. — Въпреки това знайте, че нямам намерение да ви мамя — каза той и пристъпи още по-близо до нас.

Изведнъж си спомних какво ми бяха казали Рослин и Мидълтън за францисканеца, който брат Юсибиъс бил видял да излиза от църквата. Възможно ли беше този монах да е бил Поклонника? Вгледах се в аскетичното му лице с близко разположени очи. Мъжът изглеждаше доста неспокоен и непрекъснато се оглеждаше, сякаш за да се увери, че сме сами.

— Но защо ви беше да се преструвате пред нас? — настоя Дьо Монтегю. — Защо просто не ни определихте среща в манастира?

Поклонника се ухили и аз забелязах колко здрави и бели са зъбите му. Този човек явно обичаше реда и чистотата във всичко.

— От какво се страхувате? — попитах го аз.

Поклонника извърна очи към небето, а после премести погледа си обратно към мен.

— Просто искам да споделя с вас това, което знам, мистрес. На вас то може да ви бъде от полза, а пък след като ви го кажа, аз ще съм изпълнил дълга си и ще мога да се махна оттук.

— А как ще отговорите на въпроса на моя приятел? Защо не ни определихте среща тук?

— Защото манастирът се превърна в обиталище на смъртта, мистрес — отговори Поклонника. — Цели трима души бяха жестоко убити в пределите му. Вижте, не искам да ви губя времето — каза той и отново погледна към небето. — Скоро вечернята ще започне. Когато камбаните възвестят, че е свършила, елате в кръчмата „Огненото гърне“. Намира се на улица Пигстай.

— Францисканец ли да очакваме на срещата? — попита Дьо Монтегю.

— В днешно време, сър — сопна му се Поклонника, — човек никога не знае какво може да очаква. В крайна сметка, аз също не съм предполагал, че ще срещна тамплиер под прикритие в кралския двор! Е, мистрес, ще ви чакам в кръчмата в уреченото време. Ще дойдете, нали?

Потвърдих. Нямах друг избор. После Поклонника си тръгна, а двамата с Дьо Монтегю продължихме да вървим през градината. По пътя си срещнахме Дънивед и аз му махнах с ръка. Доминиканецът ме благослови и бързо се отдалечи. Когато стигнахме до главния двор на манастира, Дьо Монтегю понечи да ме остави, но в този момент към нас се приближи някакъв послушник. Преди да изляза за срещата с Поклонника, бях изпратила на игумена съобщение, в което го молех да ме приеме, и сега прислужникът задъхано ми обясни, че отец Анселм не е отишъл на вечернята, а ме очаква в канцеларията си.

Игуменът на францисканската обител беше любезен мъж с аскетичен вид, остри черти и проницателен поглед, от който очевидно не убягваше какво се случва в кралския двор. Всъщност отец Анселм изглеждаше направо запленен от факта, че бурните събития напоследък се разиграват именно в неговия манастир. Той ни въведе в канцеларията си и ни настани на една удобна пейка, разположена пред креслото му. От едната му страна беше поставен масивен аналой, върху който лежеше разтворена книга, а на стената зад гърба му имаше великолепна картина. Игуменът проследи погледа ми и ми се усмихна.

— Какво виждате, мистрес Матилда?

— Красиво лозе — казах. — Да, различавам асмите и пресата за гроздето, но земята е осеяна с трупове.

— Рисувал я е един от моите предшественици — извинително сви рамене игуменът, — който очевидно е бил обсебен от историята за старозаветния герой Навутей. Знаете я, нали? Цар Ахав поискал лозето на Навутей, но той не му го дал и тогава жената на Ахав, Иезавел, уредила Навутей да бъде убит. После пророк Илия отишъл при царя и го предупредил, че двамата със съпругата му ги чака жестока смърт, а когато умрат, псета ще лижат кръвта им — лицето на игумена помръкна. — Май почти нищо не се е променило оттогава, а, мистрес?

Тъкмо се зачудих дали игуменът не сравнява Едуард с цар Ахав, а Изабела — с езическата царица Иезавел, когато той присви очи и каза:

— Знам какво си мислите, мистрес, но ви уверявам, че не правя никакви сравнения. Картината е била тук още преди да постъпя в този манастир като послушник. Съгласете се обаче, че в историите от Стария завет има доста голяма доза истина. Там, където има власт, винаги има и кръв. Разбира се, негово величество кралят, кралицата и хората им винаги са добре дошли тук — за миг той замълча и в паузата аз се запитах защо не беше споменал Гавестън. — Все едно, тук бяха убити трима души, сред които и един член на нашата общност. Изпратихте ми съобщение, в което ме молите да се видим. Подозирам, че искате да ме попитате за разговора ми с брат Юсибиъс.

Оцених честността и прямотата му. После игуменът ни предложи вино, но аз отказах.

— Да, отче. Кажете ми, моля ви — какво точно сподели с вас брат Юсибиъс?

Отец Анселм потри чело, а после се огледа наоколо.

— Знаете, че Юсибиъс беше малко глуповат. Освен това имаше странната привичка да събира разни неща. Някои от послушниците му се присмиваха, но въпреки това той често ни смайваше с наблюдателността си. В деня, в който Лейгрейв падна от камбанарията, брат Юсибиъс отишъл в църквата много преди часа, в който трябвало да бие камбаните. Мястото е тихо и спокойно и той обичаше да се усамотява там. По това време на деня останалите братя са заети с други задачи, така че той останал истински изненадан, когато зърнал един от тях — или поне човек, облечен в кафяво расо — да се изнизва през галилейската порта.

— Това ли е всичко? — попитах.

— Не. По-късно същия ден, след вечерня, отново срещнах брат Юсибиъс. Останалите послушници вече се бяха оттеглили в килиите си. Звънарят беше потресен от двата смъртни случая. В общността ни се мълвеше, че обвинявал себе си, пък и той винаги казваше, че камбанарията била обитавана от духове. И така, аз се приближих към него и го попитах как е минал денят му. Брат Юсибиъс изглеждаше по-неспокоен от обикновено и направи една много странна забележка. Нали сте чували израза „тъп като прилеп“?

— Да.

— И така, Юсибиъс заекваше — игуменът се почеса по ръката — и току се извръщаше настрани, а после изведнъж каза нещо, което много ме заинтригува. „Отче — попита ме той, — може ли един прилеп да е по-умен от едно куче?“ Попитах го какво означава това, но звънарят вече се беше опомнил. Нали го знаете какъв беше, мистрес, вие също сте се срещали с него… И така, брат Юсибиъс само поклати глава, промърмори нещо за задълженията си и забърза нанякъде.

— Значи, брат Юсибиъс е видял в църквата някакъв човек, облечен като монах — попитах аз, — и се е усъмнил в него, понеже по това време на деня францисканците си имат други задължения, а и онзи много е бързал, така ли?

Игуменът кимна.

— Забележката за прилепа и кучето също е доста странна, но това не е всичко, нали?

— Да, да, има и още — отец Анселм наклони глава и замълча, заслушан в шумовете на манастира си. — Бях загрижен за брат Юсибиъс. Според повелята на свети Франциск водачът на общността ни трябва да бди над братята си като майка над рожбите си. Безпокоях се и за църквата. Не спирах да се питам дали онези младежи са посегнали на живота си сами, или са били убити. Чудех се дали да не пиша на епископа и да го помоля да дойде да освети параклиса отново. Църквата си има своите разпоредби за подобни случаи — ако в Божия дом бъде пролята кръв, той трябва да бъде очистен.

— А вие как мислите? — попита Дьо Монтегю. — Аквилите самоубили ли са се, или са били убити?

— Мисля, че са били убити, сър — прекръсти се игуменът. — Но този въпрос ще трябва да почака. Нека първо кралският двор се премести и манастирът се върне към обичайното си ежедневие.

— Хайде да се върнем към онази вечер, отче — напомних му аз.

— Да, мистрес, разбира се. Та онази вечер аз се разтревожих за Юсибиъс и реших да го потърся отново. Навън беше вече тъмно, но клисарят още не беше заключил вратите на църквата, така че влязох вътре и се отправих към кулата на камбанарията. Заварих Юсибиъс в стаичката му на първия етаж. Звънарят беше коленичил на пода с нож в ръка и дълбаеше нещо в стената. Приклекнах до него и го попитах: „Братко Юсибиъс, какво правиш?“ Той не отговори. Забелязах, че е плакал. Вдигнах фенера и огледах стената. Звънарят беше надраскал нещо като птица, а до нея — някакво диво животно.

— Куче? — попитах.

— Не. Първоначално и аз си помислих така, но брат Юсибиъс ми каза, че било вълк. Опитах се да го успокоя. Измъкнах ножа от ръката му и го убедих да се прибере в килията си, добавяйки, че вече е късно и клисарят трябва да заключи църквата. И така, двамата излязохме навън и свежият вечерен въздух като че ли поободри звънаря. После го поканих тук, за да пийнем по вино и да се поотпуснем преди лягане. Той ми благодари, но отказа. Тогава аз му пожелах лека нощ, но той ме повика обратно. „Мога ли да ви се изповядам, отче?“ — попита ме той. „Сега ли?“ — учудих се аз. Юсибиъс поклати глава. „Не, отче, не сега, но някой ден бих искал да изслушате греховете ми.“ След тези думи той си тръгна, а на следващия ден беше убит в костницата.

— А сега? — попитах. — Какво мислите сега, отче?

— Юсибиъс искаше да се изповяда. Явно знаеше какво се е случило в църквата, така че искаше да коленичи в изповедалнята и да получи опрощение за греховете си. Подозирам, че Ланъркост и Лейгрейв са били убити. Как и от кого не знам, пък и това е работа на краля. Доколкото разбрах, тъкмо вие се занимавате с разследването на смъртта им. Вие се грижите и за здравето на кралицата, нали така?

Кимнах.

— И я съветвате?

— Правя, каквото мога, отче.

— Е, да — въздъхна игуменът. — Всички ние си имаме своите задължения. Щом кралският двор се премести оттук, веднага ще поръчам да осветят камбанарията — той замълча, за да събере мислите си. — Разсъждавах над онази забележка за прилепа и кучето и за драсканиците по стената в кулата, но така и не успях да разбера какво значат. Разгледайте рисунките, мистрес. Когато човек бъде обладан от вина и съмнения, той винаги търси начин да изрази себе си.

— Тоест вие мислите, че чрез тези рисунки Юсибиъс се е опитал да признае греховете си?

— Да, така мисля и дори смятам, че това му е донесло известно успокоение. Разбира се, накрая звънарят щеше да дойде да се изповяда и пред мен — игуменът стана от креслото си и пъхна ръце в ръкавите на расото си. — Мистрес — усмихна ми се той, — уверявам ви, че преместването на кралския двор няма да ме натъжи много. Все едно, вечернята вече трябва да е свършила. Защо не отидете да видите какво е надраскал Юсибиъс на стената на кулата? Може би ще откриете в рисунките му повече смисъл, отколкото успях аз…

И така, двамата с Дьо Монтегю благодарихме на игумена и си тръгнахме. По пътя към църквата благословията му отекваше в ушите ни. Когато стигнахме дотам, открихме, че нефът все още е изпълнен с гъсти облаци тамян. Монасите вече си бяха отишли и в олтара бяха останали само клисарят и помощниците му, които гасяха свещите и подготвяха параклиса за Христовата литургия на следващата сутрин. Аз взех един фенер и се отправих към църковната кула. Както обикновено, там беше студено и мрачно. Спомних си историята за младия послушник Тиоболд и се запитах дали духът на Юсибиъс не се беше присъединил към неговия. Огледах покрития с прах под и измазаните с хоросан стени. Рисунките на убития звънар бяха точно до леглото. Подадох фенера на Дьо Монтегю и приклекнах. И двете изображения бяха грубо надраскани, сякаш от ръката на дете. Едната представляваше нещо като птица с огромни криле и хищни нокти.

— Прилеп? — прошепна Дьо Монтегю. — Или може би орел? — любимият ми очевидно беше свързал рисунката с орлетата на Гавестън.

Отместих фенера към второто изображение. То беше по-голямо и макар да изглеждаше също толкова грубо, колкото и първото, много ме впечатли. Нарисуваното животно имаше дълго тяло, завита опашка, четири яки крака и глава на мастиф с огромна паст.

— Куче или вълк? — промълвих аз.

— Според мен не е вълк — каза Дьо Монтегю. — Юсибиъс явно не е бил голям художник. Нищо чудно да се е опитал да нарисува и някой от леопардите от кралския герб…

Разгледах рисунките внимателно и въпреки че оттогава изминаха много години, все още мога да ги извикам в съзнанието си. Спомням си мрачната и студена кула, все по-слабата светлина, идваща отвън, заглъхващите звуци от нефа на църквата и онези драсканици — изповедта на един клетник, който също беше станал жертва на кърваво убийство. В онзи момент не знаех кога пак ще имам възможност да се върна в Йорк, така че се постарах да запомня всеки детайл.

— Матилда — дръпна ме за ръкава Дьо Монтегю, — вечернята отдавна свърши. Ако все още искаш да се срещнеш с Поклонника в „Огненото гърне“…

Вече бях видяла рисунките и макар че не бях успяла да разгадая значението им, двамата с Дьо Монтегю се върнахме в стаите си, за да се подготвим за излизане. Той си взе портупея, а аз си обух чифт по-здрави обувки, наметнах един по-дебел плащ с голяма качулка и затъкнах камата си в тайната ножница, закрепена за колана на кръста ми. След като приключих, изтичах до покоите на кралицата, но една от придворните й дами ми каза, че нейно величество спи и няма нужда от мен. Малко по-късно двамата с Дьо Монтегю излязохме от манастира, а послушникът, който дежуреше на портата на Голгота, викна подире ни да бъдем внимателни. Прекосихме улицата и пристъпихме в ужасяващия свят на улица Пигстай. Сякаш се бяхме озовали в Ада. Дьо Монтегю моментално извади меча и камата си. Проблясването на стоманата накара нощните птици да се върнат по мрачните входове на порутените къщи, където се спотайваха. В пространството наоколо отекваха зловещи викове и крясъци. От време на време над главите ни просветваше по някой и друг прозорец, но иначе уличката тънеше в тъмнина. До слуха ни достигаха всевъзможни звуци — хленч на просяк, викове на проститутка, приканваща клиенти, звън на монети, лай на куче… Имах чувството, че от всеки ъгъл ни дебне заплаха, сякаш нощта беше изпълнена с безброй зли създания, които само чакаха да се подхлъзнем, за да ни хванат в лапите си. Вонята беше така непоносима, че се наложи да си затисна не само носа, но и устата. Поех си дъх едва когато зърнах светлината, струяща през отворената врата на някаква кръчма, чиято проскърцваща табела оповестяваше, че това е „Огненото гърне“.

Вътре ни очакваше изненада. Бях се подготвила за някакъв влажен и мърляв коптор, но в действителност кръчмата беше чиста, а подът — идеално изметен и покрит със свежа тръстика, смесена с ароматни билки. Въпреки това миризмата вътре не беше особено приятна, тъй като общото помещение се осветяваше от дебели лоени свещи. Съдържателят — огромен мъж с тлъсто шкембе и изцапана с кръв престилка на кръста — очевидно умееше да поддържа реда в заведението си. В едната му ръка имаше тежка чаша, а в другата — тояга. По масите и около входа пък се бяха струпали навъсените му слуги, които също изглеждаха в бойна готовност. След като ни премери с поглед, кръчмарят каза:

— Явно идвате от кралския двор. Е, очаквах ви.

След тези думи той ни поведе през Г-образния салон до едно сумрачно кътче в дъното, където ни очакваше Поклонника. Двамата с Дьо Монтегю седнахме на масата и любимият ми веднага поръча да ни сервират от най-добрия ейл, като добави, че иска чашите да са чисти.

— Че как иначе? — засмя се съдържателят и се заклатушка към тезгяха.

Поклонникът все още беше облечен като францискански монах, но качулката му беше отметната назад и лицето му изглеждаше някак по-спокойно. Мястото му до прозореца беше много добре подбрано, тъй като от него можеше да се наблюдава кой влиза в кръчмата. В общото помещение беше сравнително тихо. Разбира се, чуваха се смехове и подвиквания, проститутките влизаха и излизаха, но истинският шум идваше от мазето отдолу. Според думите на Поклонника там се провеждали боеве с петли. След като те приключели, на арената щели да излязат два пора, които щели да се състезават в убиване на плъхове. И така, времето, в което чакахме да ни сервират ейла, мина в приказки и анекдоти за „Огненото гърне“. Изведнъж от мазето долетя триумфален рев и Поклонника замълча. Погледнах през отворения прозорец към призрачната градина отвън, която изглеждаше още по-страховита под бледата лунна светлина. Спомних си за нуждата от изповед, която беше изпитал брат Юсибиъс, и се запитах дали и странникът, седнал срещу нас, не се чувства по същия начин.

— Как сте, мистрес? — протегна се Поклонника през масата и ме потупа по ръката. — Виждате ми се обезпокоена.

— Грешите — сопнах се аз. — Пък и защо да се безпокоя? Все пак съм в компанията на човек, който се представя ту за поклонник, ту за францискански монах и така съвсем спокойно си влиза и излиза от манастира, където бяха убити трима души.

— Така е, мистрес, манастирът действително се превърна в арена на убийства. Всички ние трябва да бъдем предпазливи.

Вгледах се внимателно в този хитър мъж и съжалих, че го бях пренебрегнала преди. Улисана в задълженията си в кралския двор, не бях осъзнала, че настаняването ни в манастира може да привлече нежелано внимание.

— Откраднахте ли ги? — попитах го аз, посочвайки към францисканските му одежди.

— Взех ги назаем — Поклонника отмести чашата си и облегна лакти на масата. — Обещах да не ви лъжа, мистрес, и смятам да изпълня обещанието си. И аз като вас се срещнах с брат Юсибиъс. Какво ли не събираше този звънар — монета оттук, поклоннически знак оттам…

Спомних си колекцията от дрънкулки на Юсибиъс, скътана в костницата.

— Значи му платихте и той ви снабди с това расо и тези сандали, така ли?

— Разбира се.

— Но нали уж сте беден поклонник? Откъде взехте пари?

— Ще стигнем и дотам.

— Но така вие можете да влизате и да излизате от манастира когато си пожелаете…

Поклонникът сви рамене.

— Откъде да знам, че не сте убиец?!

Поклонника се усмихна и се облегна в стола си.

— Никога не съм се качвал в онази кула — промърмори той. — Височините ме плашат до смърт.

— Но сте говорили с брат Юсибиъс? — намеси се Дьо Монтегю.

— О, да, срещнахме се в костницата. Всъщност той ме заведе там и дори ми показа колекцията си. Освен това ми се похвали, че не бил толкова глупав, за колкото го мислели.

— Той може да е знаел кой е убиецът — прошепнах аз.

— Може — съгласи се Поклонника. — Вие също сте слизали в костницата, нали, мистрес?

— Да.

— Двамата с Юсибиъс се видяхме там след смъртта на Ланъркост. От една страна, той се държеше като глупак, но от друга, имаше невероятно набито око и заключенията, които си беше направил за своята общност и за кралския двор, бяха изключително точни. Освен това знаеше малко латински и можеше да рецитира молитвите „Отче наш“ и „Слава Тебе, Царице Небесна“. Известно време звънарят ми обясняваше, че нищо не било такова, каквото изглеждало, а после ме попита за светлината и за тъмнината.

— За светлината и за тъмнината ли? — учудих се аз.

— И аз първоначално се озадачих, но Юсибиъс, разбира се, живееше с църковната литургия. Най-запален беше по ритуалите, изпълнявани по време на Страстната седмица. Накрая схванах, че ми говори за утренята на Велики четвъртък, когато светлината символично се гаси, и за фразата от Светото писание — tenebrae facta.

— „Настана тъмнина“^[5] — преведох аз.

— Да, да. Та Юсибиъс ме помоли да му напиша думите за „светлина“ и „тъмнина“ на латински. Надрасках му ги на едно парче пергамент, но той явно не искаше това. Посочи ми към бялата стена и ми подаде късче въглен. И така, аз написах lux et tenebrae — светлина и тъмнина. Известно време Юсибиъс просто седеше и се взираше в надписа, а после промърмори: „Да, това е то: черно и бяло, светлина и тъмнина.“

— А каза ли ви нещо за тримата Бомон?

— Наричаше ги „велики лордове“ и много се радваше на едно копче с техния герб, което беше намерил в розариума.

Взрях се в окъпаната от лунната светлина градина. Значи, сянката, която бях видяла в костницата, беше взела това копче от колекцията на Юсибиъс и нарочно го беше оставила до входа към подземието, за да ме заблуди.

— Мистрес?

Погледнах към Поклонника.

— Имали ли сте вземане-даване с Ланъркост или с Лейгрейв? — попитах го.

— Не, но те са идвали тук…

— В „Огненото гърне“ ли? — учуди се Дьо Монтегю.

— Че защо не? Кръчмата е далеч от двора. Съдържателят ми каза, че били доста наквасени и той гледал да ги избягва. В крайна сметка, човек не знае какво може да очаква от двама влиятелни царедворци, въоръжени с мечове и ками.

— Но все пак е подслушал разговора им, нали? — попитах.

— Разбира се, нали е кръчмар — те винаги подслушват поверителните разговори на клиентите си и после търгуват с наученото. Ланъркост и Лейгрейв обаче говорели много бързо, при това на нормански френски. Двамата били много ядосани, но си личало, че са и доста разстроени. Колкото повече пиели, толкова повече се разгневявали. Кръчмарят доловил думата „предателство“, а после и „измяна“, но нищо повече. Накрая аквилите едва се държали на краката си и си тръгнали прегърнати — Поклонника се намръщи. — Това е истината, мистрес.

— Но защо поискахте да се срещнем?

Поклонника отпи от чашата си, остави я на масата и се взря през прозореца.

— Наричам се Поклонника от Пустошта — обърна се той към мен, — но рожденото ми име е Уолтър. Местен човек съм. Баща ми, дядо ми и прадядо ми са стопанисвали голямото абатство в Риво. За съжаление, Бог ме беляза — той докосна странното родилно петно върху лицето си — и така ме осъди на самота. Не исках да съм сред хората и да се излагам на подигравките им. И така, бенедиктинците от Риво ме подслониха в обителта си и ме обучиха за соколар. Запознах се с всички хищни птици под небето, изучих навиците и слабостите им, болестите им. Знам как да ги храня и как да се грижа за тях. Преди да навърша двайсет лета, вече бях станал истински майстор и репутацията ми на ловец и надежден човек се беше разнесла надлъж и нашир. Това беше по времето на стария крал. Четири години преди да умре, Едуард посети Риво. Той беше страстен ловец и обожаваше ловните птици. И така, аз изведох негово величество на лов из блатата край северната граница и след като се върнахме в абатството, той настоя да постъпя на служба при него. Абатът не посмя да откаже, пък и аз бях доста амбициозен — Поклонника се усмихна. — О, да, знам какво говорят хората за стария крал и той действително беше суров човек. Понякога дори ставаше жесток, но покрай соколите и ястребите си омекваше като памук. Към мен също проявяваше симпатии. Двамата си говорехме почти като баща и син. И така, кралят ми повери соколарника си край новия Кръст на Елеонор, близо до двореца в Уестминстър, и впоследствие остана много доволен от мен. И с право — грижех се за соколите и за ястребите му като за зеницата на окото си, а ако не дай си Боже, някоя птица се разболееше, веднага виках лекари и дори пращах восъчна отливка от тялото й на гроба на свети Томас Бекет^[6] в Кентърбъри в търсене на изцеление свише. Кралят беше изключително взискателен господар. Ако някой проявеше лошо отношение или небрежност към соколите му, той сваляше колана си или пък взимаше първото, което му попаднеше, и лично налагаше виновника. С мен обаче се държеше много мило. Понякога дори пиехме заедно. Чувствах се на седмото небе. Старият крал никога не споменаваше за лицето ми; единственото, което го интересуваше, беше, че съм отличен служител.

— Тъкмо бях решил, че щастието ми ще трае вечно, когато Едуард се спомина — Поклонника направи пауза. — Малко преди това той ме повика в Рисуваната зала в стария дворец в Уестминстър, за да обсъдим някакво ръководство за обучение на ловни птици, което тъкмо си беше купил от Франция. Помня добре онзи ден. Кралят не ме прие веднага, така че се наложи да се помотая малко пред залата. Когато най-после бях поканен да вляза, видях, че цялото помещение е отрупано с доспехи, портупеи и ботуши. Слънчевата светлина струеше през цветните стъкла на прозорците, а по масата бяха разпръснати безброй свитъци. Старият крал изглеждаше щастлив; разговорите му с мен винаги го караха да забрави за грижите си и да се отпусне. В този момент обаче в залата влезе някакъв шамбелан, който съобщи, че отвън чакат принцът на Уелс и лорд Гавестън. На Едуард никак не му стана приятно — той изобщо не одобряваше присъствието на Гавестън в двора, да не говорим за дълбоката привързаност на сина му към този прост гасконец — но въпреки това нареди на шамбелана да ги въведе в залата. След като си размениха обичайните любезности, кралят попита каква е причината за посещението им. Принцът и Гавестън ме изгледаха кръвнишки — очевидно не искаха да говорят за делата си в мое присъствие — но кралят вече беше на път да излезе от кожата си. Десният му клепач започна да се спуска над окото му, лицето му поаленя, а ръцете му се разтрепериха. Едуард беше остарял, пък и походите в Шотландия доста го бяха изтощили. Гавестън стоеше до вратата, а принцът на Уелс се беше настанил на някаква покрита с възглавници пейка срещу баща си. Кралят не ме беше освободил официално, така че бях принуден да остана. И така, младият Едуард заговори за привързаността си към Гавестън; описа го като изключително благороден човек и го назова свой най-скъп брат. Кралят кимна, но в очите му се четеше гняв. След кратката си встъпителна реч принцът премина към същината на въпроса и отправи към краля една наистина смайваща молба. Той помоли баща си да даде на Гавестън английското графство Корнуол или френските графства Понтийо и Монтрьой.

— Какво? — възкликна Дьо Монтегю.

— Точно така. Принцът поиска фаворитът му да бъде провъзгласен за граф на Корнуол или пък да му бъдат поверени провинциите Понтийо и Монтрьой във Франция. Кралят моментално скочи на крака, стискайки юмруци, и впери гневен поглед в сина си. Промърмори нещо под носа си, а после се нахвърли върху принца. Сграбчи го за косата, вдигна го от пейката и го повлече през залата. После удари главата му в стената, хвърли го на земята и започна да го рита. Принцът се разпищя, но кралят продължи да го налага. Гавестън остана до вратата, вцепенен като статуя, а по лицето му се четеше безкраен ужас. Най-после Едуард се измори, подпря ръце на коленете си и изръмжа на сина си: „Ах, ти, копеле недно! Ако имах друг наследник, щях да оставя всичко на него! Искаш да раздаваш владения, а?! Ти, който не си завоювал и една педя земя! Да кичиш с титли разни плебеи? Ах, ти, кучи сине!“ В този момент принцът вече беше успял да пропълзи надалеч от баща си, така че се обърна и погледна стария крал право в очите. Въпреки страха си и множеството натъртвания, които беше получил, той остана непокорен. „Как смееш?! — изкрещя принцът. — Как смееш да ме наричаш кучи син и да хвърляш такъв срам върху майка ми, твоята съпруга?“

Поклонника замълча и се огледа наоколо. После накваси устните си с още една глътка ейл и продължи:

— Вие, разбира се, знаете, че Елеонор Кастилска беше голямата любов на стария крал. По времето на тази кавга вече бяха изминали поне петнайсет години от смъртта й, но въпреки това, когато чу тези думи от сина си, Едуард тръгна към него, сочейки го с пръст. „Нима си въобразяваш, че си принц? — изкрещя му той. — Чуй ме тогава какво ще ти кажа! Гледам те и в паметта ми непрекъснато изплуват слуховете, които твърдят, че ти не си мой син. И ти си ги чувал, нали?“ В отговор принцът само го изгледа мрачно. „Има логика, нали? — продължи кралят. — Виж се с какви хора си се обградил! Селяни и плебеи! Освен това обичаш да се ровиш в земята, да караш лодка и да плетеш сламени покриви. Знаеш ли какво говорят хората, а?“ Едуард приклекна до сина си и почти навря лицето си в неговото. „Казват, че като дете синът ми е бил нападнат от свиня, която му отхапала ухото. Бавачката, която отговаряла за него, се уплашила да не я накажа и го заменила с теб — копелето на някакъв си селянин! Бог ми е свидетел, че винаги съм смятал това за обикновен слух, но вече започвам да се съмнявам. Ако тази бавачка беше жива, щях да я накарам да ми каже истината, но, така или иначе, ти и твоят така наречен брат няма да измъкнете нищо от мен. Разбираш ли? Нищо! А сега се махайте! Вън!“

След тези думи Поклонника направи още една пауза. Не се съмнявах в истинността на разказа му — начинът, по който говореше, подсказваше, че е искрен с нас. Освен това бях чувала достатъчно истории за стария крал и бях добре запозната с избухливия му нрав. Въпреки това никога не си бях представяла подобно нещо. Във френския двор често ставаше дума за сблъсъците между Едуард и сина му, но никога не се беше споменавало за подобни издевателства…

— След това Гавестън и Едуард излязоха от залата — продължи Поклонника — и кралят се обърна към мен. Лицето му беше почервеняло от гняв, а по устните му беше избила пяна. Той ме изгледа свирепо, сякаш ме виждаше за първи път, и ми направи знак да се махам. Побягнах. Първоначално реших, че случката няма да има кой знае какви последствия. Кралят изцяло се потопи в подготовката си за голямата офанзива срещу шотландците. Междувременно свика съвета си и издаде указ за заточването на Гавестън. Имайте предвид, мистрес, че вече бях прекарал в Лондон доста дълго време. Ходех облечен в кралската ливрея, носех меч и кама и никога не бях имал никакви проблеми. През двата месеца след онзи ужасен инцидент обаче, бях нападан най-малко три пъти. Нападателите ми — мъже с нахлупени качулки и маски на лицата — връхлитаха върху ми както извън Уестминстър, така и в пределите му. Спасих се единствено благодарение на бързите си крака и умението си да въртя меча и камата. Трябва да знаете, че често ми се случваше да преспивам в една малка плевня в соколарника. Разбира се, разполагах с удобно жилище, но аз държах да съм близо до птиците на краля по всяко време на денонощието.

— И плевнята изгоря, нали? — предположи Дьо Монтегю.

— Точно така, сър. Огънят лумна едновременно отзад и отпред. Спасих се като по чудо. Вече си давах сметка, че нападенията срещу мен се дължат на факта, че съм станал свидетел на нещо, което не е трябвало да виждам и чувам, но не знаех кой стои зад тях. Кралят, принцът, Гавестън или някой друг? Старият крал продължи да се държи любезно с мен, но аз усещах хладината, която се беше настанила в отношенията ни. По онова време в Лондон беше дошъл и брат ми Реджиналд. Той беше сключил изгоден брак с дъщерята на някакъв местен търговец и му се беше родило дете. Реджиналд беше голям веселяк. Обичаше танците и пиперливите шеги. В навечерието на празника по случай рождението на Йоан Кръстител Реджиналд се запъти към някаква кръчма на Тивинг Лейн, близо до стражевата кула на Уестминстър. Навън валеше и духаше студен вятър, така че му дадох назаем плаща си и шапката си от боброва кожа. По-късно същата вечер съдебните пристави донесоха трупа му в соколарника, проснат върху някаква носилка. Брат ми така и не беше успял да стигне до кръчмата. Бяха го причакали в една близка уличка и го бяха намушкали най-малко четири пъти. Можете да си представите мъката, страха и гнева, които изпитах. Урсула, съпругата на Реджиналд, също беше много разстроена, но аз не можех да й помогна. И така, избягах и се укрих в Съдърк. Един ден обаче реших да напусна убежището си, прекосих реката и отидох да се помотая сред клюкарите, които се събираха в двора на „Сейнт Пол“. На големия кръст пред катедралата бяха заковани множество обяви. Започнах да ги разглеждам и изведнъж видях, че на една от тях е изписано собственото ми име: Уолтър от Риво. Според обявата аз бях крадец, престъпник и разбойник. Оказа се, че докато ме е нямало, съдът ме е призовавал три пъти. Аз, естествено, не бях разбрал и не се бях явил. И така, съдиите ме бяха обявили за utlegatum — човек извън закона.

— Но в какво престъпление ви бяха обвинили? — попитах аз.

— В кражба от кралския соколарник — той вдигна рамене. — Разбира се, това беше лъжа, но какво можех да сторя? Ако ме заловяха жив, щяха да ме обесят на Елмс. По-вероятно обаче беше да ме убият още при залавянето ми или да погина от някоя мистериозна болест в затвора Нюгейт. Обявата за главата ми беше подписана от кмета и от шерифите на Лондон. И така, събрах всичките си скъпоценности и се подготвих за бягство. Единственият ми приятел в града беше бащата на Урсула, който търгуваше с вълна. Посетих го тайно и му разказах историята си. Той повярва в невинността ми. Дадох му всичко, което имах, за да му платя за фалшивите документи и пропуски, които ми осигури, а и за да помогна на Урсула. После се отправих към Дувър, прекосих Ламанша и отпътувах за Париж. За известно време останах на работа там. Уменията ми на соколар ми осигуряваха храна, дрехи и подслон от вятъра и дъжда. До ушите ми стигаха слухове, че старият крал е нахлул в Шотландия с огън и меч и е стоварил гнева си върху Брус. Аз обаче си давах сметка, че с живота ми в Англия е свършено. Вече бях вкусил сладостта от пътуването и имах намерение да продължа. Разбира се, вината за смъртта на Реджиналд ме преследваше и аз знаех, че в крайна сметка трябва да изкупя греха си пред вдовицата и сина му. И така, отидох в Сантяго де Компостела, оттам се прехвърлих в Рим, а оттам пък уредих заминаването си за Светите земи. Посетих Йерусалим. Поклоних се на светите места и видях великата пустиня отвъд река Йордан. После се върнах у дома. Когато стъпих на брега в Дувър, старият Едуард вече беше мъртъв, а синът му — коронясан за крал. Гавестън се беше върнал от изгнание и беше провъзгласен за граф на Корнуол. Надявах се, че никой не ме помни. Бях променил името и вида си, разбира се, с изключение на това — той посочи към петното на бузата си. — Освен това ме беше нямало дълго време. Който и да се беше опитвал да ме убие, вероятно беше решил, че вече съм умрял в чужбина. Гледах да стоя далеч от местата, където можеха да ме потърсят. Всъщност, откакто заминах да служа на стария крал в Уестминстър, не бях идвал в Йоркшир.

— И все пак кой мислите, че е отговорен за нападенията срещу вас? — попитах аз.

— Един Бог знае. Може би старият крал, принцът, Гавестън, или пък и тримата заедно. Единственото, което ми е известно, е, че не трябваше да попадам в онази зала по онова време. Освен това си мисля, че в историята, която научих там, трябва да е имало някаква истина. Иначе защо някой би се опитвал да ме убие? Пияниците из кръчмите на Йорк и Лондон непрекъснато измислят разни истории за силните на деня, но никой не е тръгнал да ги убива, нали?

— А вие опитвали ли сте се да разберете доколко е вярна тази история? — намеси се Дьо Монтегю.

— Пребродил съм кралството надлъж и нашир. Бил съм в множество кралски замъци, където принцът е отсядал като дете. Из тях често чувах да се говори за някакъв подобен инцидент, но не научих нищо конкретно. Пък и, да ви кажа, клюките не струват и пукната пара — иначе досега да съм натрупал цяло състояние.

— Но защо дойдохте в Йорк? — попитах аз. — И защо ни разказвате всичко това?

— Защото, мистрес, искам да предадете думите ми на кралицата.

— Но защо?

Поклонника се взря през прозореца. Проследих погледа му. Градината тънеше в мрак, разкъсван единствено от бледата лунна светлина. В далечината излая куче. Недалеч от масата ни се беше настанил някакъв продавач на реликви, който се опитваше да пробута боклуците си на клиентите на кръчмата, но предизвикваше у тях само бурен смях. Един пияница задяваше някаква повлекана и тя пищеше оглушително. Съдържателят изрева нещо, за да успокои страстите. Навън вече съвсем се беше стъмнило. Слугите запалиха още маслени лампи и свещи и „Огненото гърне“ тутакси се изпълни със сенки.

— За отмъщение ли дойдохте тук? — попита Дьо Монтегю.

— Не, сър, дойдох с надеждата, че справедливостта най-после ще възтържествува. Невинен съм. Бях в онази зала единствено по волята на краля, но заради това, което видях и чух там, животът ми беше съсипан. Брат ми беше жестоко убит, жена му остана вдовица, а синът му — сирак. Ако ставаше дума за нещо дребно, защо тогава се стигна до такива големи загуби? Така че да, тук съм, за да потърся справедливост.

— И според вас за нещастието ви са виновни Едуард и Гавестън, така ли?

— Дълги години се скитах по пътищата, сър, зъзнех из пущинаците и замръквах из разни тъмни и усойни гори. Подслонявах се в обори и кочини. Един ден ще умра. Преди това искам да си поговоря с някой човек с положение и власт и да му разкажа каква беше причината за драматичната промяна в живота ми. Много пъти съм разсъждавал за влиянието на Гавестън върху краля и съм се чудил как го постига. Дали не го изнудва? Пък и тези убийства… — Поклонника си пое дълбоко дъх. — Защо бяха отстранени аквилите? Да не би да са били посветени в тайната, която пази господарят им? Затова ли трябваше да умрат? — той избута чашата си встрани. — Е, мистрес, време е да вървя. Никога не се застоявам дълго на едно място. Но нека ви кажа следното: да, дойдох тук да потърся справедливост; може би дори мъст. Досега не бях разказвал историята си на никого другиго. Освен на един-единствен човек.

— На кого? — наострих уши аз.

— На един францискански свещеник от „Грейфрайърс“ в Лондон. Изповядах му се, преди да тръгна за Йорк. Когато се върнах тук, не посмях да навестя нито бащиния си дом, нито абатството…

— Кажете ми нещо повече за изповедника си — настоях аз.

— Накара ме да се закълна, че това, което съм му изповядал, е истина. После ми каза, че за да изкупя греховете си, трябва да се върна тук и да разкажа историята си на някого, който разполага с власт и влияние и на когото имам доверие. И така, пристигнах в Йорк и започнах да наблюдавам манастира и кралския двор. Брат Юсибиъс също ми помогна със своите прозрения. Вие, мистрес, имате репутацията на честен човек. Нейно величество кралицата е невинна като ангел. Е, питам аз, не е ли тя човекът, на когото трябва да доверя тайната, която съсипа мен и близките ми?

— А после? — попита Дьо Монтегю.

— Ще се върна в Лондон — Поклонника рязко се изправи. — Хайде, време е да вървим. По това време на денонощието Пигстай не е най-безопасното място на света.

И така, Дьо Монтегю се разплати с кръчмаря и тримата излязохме на уличката. Толкова много години минаха оттогава, а аз все още не мога да забравя страховитата ни „разходка“ из онази мърлява клоака, изпълнена със заплашителни сенки, противни миризми и зловещи крясъци. Наоколо гъмжеше от плъхове, чийто кожухчета сивееха на слабата светлина, котките бяха излезли на лов, а кучетата огласяха мрака с воя си. Пълната луна се беше показала иззад облаците и осветяваше уличката със сребристото си сияние. Един Бог знае какви ужасии се криеха из тъмните входове, покрай които минавахме. Дьо Монтегю измъкна меча и камата си, а Поклонника стисна яката си сопа. Чух шум и се обърнах. Зад нас вървеше някакъв човек, облечен в плащ с нахлупена качулка. Въпреки непрогледния мрак аз разпознах силуета на разбойника Фърнивъл. За последно бях видяла този мъж в кръчмата „Пътят към Дамаск“ след завръщането ни от Дяволската дупка. Дали и Озъл не беше наблизо, запитах се аз. Продължихме да вървим. Поклонника си припяваше нещо, а Дьо Монтегю рецитираше някаква тамплиерска молитва, в която се казваше, че Божието лице ни се усмихвало благосклонно. Въпреки опасенията ни никой не ни нападна и не след дълго тримата се озовахме срещу стените на манастира. В камбанарията светеше; по вратите и прозорците също бяха поставени лампи. В огромните бъчви на входа към Пигстай весело бумтяха огньове. Пламъците на факлите, окачени по стените, потрепваха от вятъра. Погледнах към небето. Тази нощ бях научила толкова много неща, а все още не разбирах нищо. Въпреки това усещах, че времето за жътва наближава и посятото зло скоро ще даде плод.

Прекосихме безлюдната улица. Тук-там някое и друго куче душеше земята; една котка се стрелна през мрака. Поклонника вървеше крачка-две пред нас. Току пред портата на Голгота от лявата ми страна се дочу някакво изщракване, но аз бях толкова уморена, че не обърнах внимание. В следващия миг във въздуха изсвистя стрела и се заби дълбоко в гърдите на Поклонника. Той извика и се олюля. Размаха ръце, сякаш за да предотврати удара, а после лицето му се сгърчи от болка и той се свлече на земята. Втора стрела прелетя над главите ни. Извиках на Дьо Монтегю да остане на мястото си и изтичах до ранения. Поклонника беше паднал на една страна и стискаше стрелата, която го беше покосила. Пъхнах ръка под раменете му и се опитах да го повдигна, но от устата му вече бликаше кръв, а крайниците му се разтърсваха от конвулсии. Той ме погледна умолително.

— Свещеник! — прошепна ми. — Свещеник!

— Дръпни се, Матилда — изблъска ме нежно Дьо Монтегю и се обърна към умиращия. — Чуй ме, човече, аз съм свещеник, тамплиерски свещеник. Имам всички правомощия, така че ще изслушам изповедта ти и ще опростя греховете ти.

Аз запълзях по паважа, питайки се дали убиецът все още се спотайва някъде наоколо. Вместо отговор във въздуха изсвистя още една стрела. После някой извика. Гласът му беше ясен и напевен. Озъл!

— Матилда, Бертран, какво става?

Някаква фигура се раздвижи в мрака. Макар и изложен на огромна опасност, Дьо Монтегю продължи да стои до умиращия и да му шепне опрощение в ухото. После вдигна ръка и го благослови. Тялото на Поклонника вече се гърчеше в предсмъртна агония. Чувах стенанията му и клокоченето на кръвта в гърлото му. След един последен спазъм тялото му застина неподвижно. Дьо Монтегю се прекръсти и се изправи. Сянката изплува от мрака и тихо притича през улицата. Зърнах проблясък на стомана. Дьо Монтегю беше наясно, че нападателят може още да ни дебне, така че подхвана трупа на Поклонника и го завлече до тъмния вход на улица Пигстай. После коленичи до мъртвия и претърси джобовете и кесията му, но намери само няколко поклоннически медала и шепа монети. Аз усещах, че опасността е отминала. Фигурата още се спотайваше в сенките.

— Ти ли си, Озъл? — извиках аз.

Ирландеца пристъпи напред. Забелязах, че доста се е променил от последната ни среща. Главата и лицето му бяха гладко избръснати, очите му святкаха, а устата му беше стисната в тънка, безкръвна линия. Той се приближи и приклекна до нас. Държеше се така естествено, сякаш беше прекарал цялата вечер в компанията ни.

— Ти ли стреля, Озъл? — попитах го аз.

Той направи гримаса.

— За Бога, Матилда! Защо ми е да убивам този мъж? Но иначе ви следях, да. Тръгнах малко преди вас и ви чаках тук.

— Но кой тогава уби клетия човек?

— Не знам — отвърна Озъл. — Дойдох на юг, за да се срещна с Дьо Монтегю. Последвах ви по улица Пигстай, а после се вмъкнах след вас в „Огненото гърне“. Разбира се, вие не ме видяхте — той се усмихна. — Аз обаче ви държах под око.

— Мярнах разбойника Фърнивъл — прошепнах аз, — така че разбрах, че и ти си някъде наоколо. Но какво правиш тук, Озъл?

— Както вече ти казах, дойдох да се срещна с моя добър брат.

— Вече нищо не можем да сторим за него — рекох аз, посочвайки към трупа на Поклонника. — Душата му ще се върне при Бог, тялото му — в земята. А сега искам да ми отговориш на един въпрос, Озъл. Познавам те от четири години. Закълни ми се, че нямаш нищо общо с опита за отвличане на кралицата от Тайнмаут.

— Кълна се в Светото Евангелие! Нека архангел Михаил и всичките му ангели ми бъдат свидетели! Не знаех нищо за този заговор, аз и братята ми не сме участвали в него по никакъв начин. Единствената ни цел беше да унищожим Александър от Лисабон и неговите нокталии. В името на дългогодишното ни приятелство обаче нека ти кажа следното: аз и другарите ми се присъединихме към Брус и неговата мощ нарасна. Ако Едуард не побърза, Английската корона ще загуби Шотландия. Трябва да внимаваш, Матилда. Тримата Бомон… Всъщност какво ново бих могъл да ти кажа за тях? Мисля, че добре познаваш природата им. Те мислят единствено за себе си — Ирландеца пристъпи по-близо до мен; лицето му беше студено и сурово. — Шотландците си шушукат, че в английския двор има толкова много предатели и заговорници, че вече е заприличал на змийско гнездо. Слухът, че Едуард Английски е молил Брус за помощ, несъмнено е верен, но хората говорят и други неща. Например че при нападението на Тайнмаут не е имало значение дали кралицата ще бъде пленена, или… — той замълча, вперил поглед в мен; на слабата светлина лицето му изглеждаше призрачно бледо.

— Убита?

Озъл кимна.

— Но как би могъл Брус да участва в подобно нещо? Нали е благородник? Някогашен член на английския кралски двор, рицар…

— Матилда, старият крал нахлу отвъд северните граници с огън и меч, уби братята на Брус, натъпка жените от семейството му в клетки, а после ги избеси. Шотландеца се промени и ще води тази война до смърт. Той не прекрати убийствата заради някакви си рицарски чувства, а заради мощта на Франция. Сега стои и чака. Моли се Гавестън да не бъде изпратен в изгнание и се надява в Англия да избухне междуособна война. По-голямата част от Шотландия вече е загубена и ако кризата тук се задълбочи още малко, той може да стане крал — Ирландеца посочи към Поклонника. — Не знам кой е този човек и защо е трябвало да се срещнете с него в този късен час. Вече ви казах, че ви проследих до кръчмата. После тръгнах малко преди вас и застанах да ви чакам в сенките под манастирските стени. Щом излязохте на светло, този мъж беше улучен от стрела, но не видях никакъв стрелец.

— А сега какво ще правиш?

— Един Бог знае, Матилда — Озъл протегна ръка. — Но мисля, че тази вечер за последен път виждам лицето ти. Няма повече да идвам в Англия. Утре заран ще си поговоря с Дьо Монтегю и после ще се върна при братята си.

Стиснах подадената ми ръка. Озъл може и да беше убиец, но беше и човек на честта. Вярвах, че няма нищо общо със смъртта на Поклонника. След като се сбогувахме, Ирландеца изчезна в тъмнината, а двамата с Дьо Монтегю пресякохме улицата и потропахме на портата на Голгота. Малко по-късно оттам излязоха няколко сънени послушници с носилка в ръце. Те поставиха тялото на Поклонника върху нея и го отнесоха в стаята за покойници. Последвахме ги. Дьо Монтегю ме изпрати до стаята ми, целуна ме нежно по челото и притисна показалеца си до устните ми.

— Не сега, Матилда, никакви приказки. Аз трябва да се видя с Озъл, а ти трябва да поспиш.