Пол Дохърти
Притъмняващото небе (12)

Девета глава

Споменатият граф трябваше да се погрижи за безопасността на Гавестън.

На следващата сутрин напуснахме крайбрежието и поехме по древния римския път, който водеше на юг. Пътуването ни мина доста добре. Лятото беше в разгара си, слънцето припичаше и пътищата бяха сухи. Полята, простиращи се от двете ни страни, бяха покрити със зеленина. Спомням си, че си тръгнахме от Скарбъро на шести юни, когато се чества паметта на свети Норбърт. Преди да поемем на път, един от свещениците на Пембрук отслужи празнична литургия и изпя един псалм, в който се казваше, че Христос е наш пастир и ще ни преведе през всички опасности, които се изправят пред нас. Може би трябваше да се помолим по-ревностно в онзи момент. Така или иначе, за известно време аз почти забравих за подозренията си. Пембрук явно беше почтен човек. Все пак графът беше положил свещена клетва, което означаваше, че ако я наруши, ще бъде осъден както от Короната, така и от Църквата. Въпреки това, някъде дълбоко в себе си, аз продължих да се тревожа от факта, че всичко се случва някак прекалено бързо и върви твърде гладко. Имах чувството, че се разхождам из зелените ливади в Поатие, които на пръв поглед са невероятно красиви, но под тях се крият коварни тресавища, готови да те засмучат при първата погрешна стъпка. Макар да беше лишен от своите аквили, Гавестън също се успокои и дори се потопи в мечти какво щяло да стане, когато двамата с краля се срещнели отново. Пембрук мъдро пренебрегваше тези му приказки. Аз исках да изпратя съобщение до кралицата, но графът не ми позволи — не искаше никой да се дели от групата ни. От една страна, множеството войници, които ни придружаваха, ме караха да се чувствам защитена, но от друга, Пембрук не беше разрешил на кастелана на Скарбъро и на Ап Ител да включат свои хора в ескорта ни. Преди да тръгнем, капитанът на кралските стрелци ме беше дръпнал настрани и шепнешком ме беше уверил, че щом Гавестън си отиде, той и хората му веднага ще препуснат към краля. Ап Ител също изрази подозрения относно лекотата, с която беше уредено всичко.

— Faux et semblant^[1] — промърмори той, а после стисна ръката ми, привлече ме към себе си и крепко ме прегърна. — Пази се, Матилда! — прошепна ми. — И запомни следното! Не оставяй Пембрук да се отделя от вас! — после ме целуна сърдечно по бузите, отдръпна се и повтори. — Запомни го!

Разбира се, че не забравих предупреждението му. Не по-зле помнех думите на Изабела, която ми беше казала, че убийците се насочвали към истинската си жертва едва след като премахнели пазачите. Въпреки тези мрачни мисли пътуването ни от Скарбъро до Уолингфорд беше много приятно. Имах чувството, че сме група поклонници, тръгнали на юг, за да целунат статуята на Девата в Уолсингам, или да се помолят над разкошната гробница на Бекет в Кентърбъри. По пътя си срещахме най-различни хора — цигани, пътуващи в пъстроцветни фургони; търговци, препускащи към градовете на вълната на юг; пътуващи занаятчии и амбулантни търговци, скитащи се из кралството със своите кончета, натоварени с всевъзможни стоки, и всякакви поклонници, облечени в мърляви жакети и нахлупили шапки, целите накичени с многобройни медали и плочки, донесени я от гробницата на свети Яков в Сантяго де Компостела, я от тази на тримата влъхви в Кьолн. Продавачите на реликви се лепяха за шествието ни като мухи на мед и непрекъснато ни досаждаха с боклуците си, като се започне от главата на някой дълбоко неизвестен светец, та се стигне до катарама от сандала на Девата. Срещнахме дори група веселяци от някакво близко село, които се опитаха да ни представят артистичните си умения под дрезгавите звуци на някаква гайда. При вида им Пембрук се разсмя, но въпреки това ги изблъска от пътя ни. Аз се радвах, че съм далеч от ужасите, които бях преживяла в замъка, и се наслаждавах на аромата на полята, напечени от жаркото слънце, и на жизнерадостните викове на работниците, приведени над земята. Кулите на селските църквици блестяха като гостоприемен маяк на фона на синьото небе, а ежедневната врява на селцата, през които минавахме, беше като лек за душата ми.

Въпреки всичко бдителността на Дьо Монтегю, Бог да го благослови, не намаля. И така, късно следобед на втория ден, когато вече наближавахме манастира, в който щяхме да пренощуваме, той изостана от шествието ни с оправданието, че нещо не е наред с коня му. Пембрук му повярва и не възрази. Час по-късно, точно преди да преминем през портите на манастира, Дьо Монтегю ни настигна. Любимият ми изглеждаше угрижен. И имаше защо — малко зад нас той се беше натъкнал на група поклонници, които изглеждали доста подозрително. Лицата им били мръсни, а дрехите им парцаливи, но за хора, тръгнали да се поклонят пред гробницата на свети Осит, носели прекалено много оръжия. Като чу това, Дънивед само вдигна рамене.

— Нищо не можем да направим по въпроса — промърмори той.

Винаги съм вярвала, че Бог също има нужда от малко помощ. Той разчита на интелигентността и съобразителността ни и в онзи момент аз бях твърдо решена да използвам своите, за да разнищя загадките, които ни заобикаляха. В манастира ми дадоха една спретната стаичка с изглед към градината. Мястото веднага ми допадна и аз побързах да се затворя там. Имах нужда от усамотение, за да събера мислите си и да обобщя наблюденията си. И така, аз извадих бележките си от багажа и внимателно ги разгледах, но те, за съжаление, не ме доведоха до никакви изводи. Накрая реших да се съсредоточа върху последните две убийства — това на Мидълтън, извършено в прекрасния параклис на замъка Скарбъро, и това на Рослин, което се беше състояло в собствената му стая. Начертах прецизни схеми и на двете места.

— Това, което започва с лека болка — обичаше да ме съветва добрият ми чичо, — може завърши с истински мъки. Затова наблюдавай симптомите внимателно и не бързай, за да не допуснеш някоя грешка.

Дълбоко в сърцето си аз вярвах, че няма да има повече убийства. Все пак аквилите вече бяха мъртви. За смъртта на Ланъркост, Лейгрейв и Кенингтън нямах никакви предположения, но Рослин и Мидълтън бяха друго нещо. Последните две орлета бяха убити зад залостените врати на две помещения, в които не можеше да се влезе по никакъв друг начин. Това бяха видимите симптоми. Въпреки това, ако убиецът не беше свръхестествено създание, той нямаше как да е преминал през дъбовите врати и яките каменни стени. Значи, трябваше да е излязъл през вратата, но как? Добрият ми чичо ме беше съветвал и друго — да се върна в самото начало и да потърся първопричината. И така, аз взех едно парче велен и написах върху него думата „тамплиер“. После се загледах в нея и не отклоних поглед, докато не осъзнах грешката си. Възможно ли беше всички тези загадки да се коренят в клането в Дяволската дупка? Но онези тамплиери тъкмо бяха пристигнали от Шотландия… Джефри Ланъркост също. Имаше ли някаква връзка между тези две събития? Замислих се над този въпрос, но после очите ми натежаха и аз заспах на масата. Събудих едва на сутринта, когато манастирските камбани вече биеха за утреня.

На следващия ден подновихме пътуването си, но аз вече се чувствах много по-отпочинала и спокойна. И така, разположена удобно на гърба на дребното си конче, аз се върнах към разсъжденията си за последните две убийства, извършени в параклиса на Девата и в онази призрачна стая в главната кула на Скарбъро.

— Прости ми, Боже! — прошепнах аз, когато осъзнах грешката си, но какво можех да сторя?

Обсадата на Скарбъро и последвалото падение на Гавестън бяха издълбали дълбока бразда в душата ми и бяха притъпили сетивата ми почти напълно. Сега, когато бях оставила онези ужаси зад гърба си, можех да разсъждавам къде-къде по-логично. И така, аз притворих очи, за да се предпазя от жежкото слънце, и възстанових в съзнанието си малкия параклис — хората, обикалящи наоколо, вратата на ризницата с нейния дебел ключ, ключа от самата църква, който лежеше на пода. После си припомних и стаята на Рослин — плащът му, захвърлен на пода, следите от кръв, които водеха от дрехата му до перваза на прозореца… И така, от едно прозрение на друго, аз успях да се върна към основната си грешка. Ланъркост! Когато му съобщихме за смъртта на брат му, той вече беше осъществил тайното си пътуване до Шотландия. В паметта ми изникна и въпросът на Дьо Монтегю — защо убиецът не беше ударил направо Гавестън? И защо, след като вече беше станало ясно, че фаворитът затъва, убийствата бяха продължили? Кому и за какво е била нужна смъртта на Мидълтън и Рослин? Отмъщение, наказание… но за какво?

Възможностите, които ми бяха хрумнали, ме доведоха до други и в крайна сметка, аз стигнах до заключение. Мрачният и опасен път пред мен приличаше на погребална алея, водеща към някаква зловеща църква, но въпреки това аз знаех, че той ще ме отведе до целта ми. Осъзнаването на грешките ми разпали безпокойството ми и окончателно попари веселото ми настроение. Започнах да гледам на спътниците си по нов начин. Освен това лятното ни пътешествие на юг вече съвсем осезаемо нагарчаше. Дънивед беше станал изключително мълчалив, а Дьо Монтегю открито демонстрираше подозренията си. Тримата Бомон и хората им, които през цялото време бяха странили от нас, също започнаха да се оплакват, задавайки безброй въпроси за все повечето скитници, които ни следваха. Из шубраците покрай шествието ни действително се мяркаха разни дрипльовци, понесли тояги, които очевидно чакаха да проявим някаква слабост, за да се нахвърлят върху ни като ловджийски псета. Естествено, придвижването на великите лордове винаги е привличало разни негодници, които търсят бърза и лесна плячка, но въпреки това Бомон бяха прави да се тревожат. Аз от своя страна също нямаше как да не се запитам дали тези лепки, които така упорито вървяха след нас, нямат някаква скрита цел.

Пембрук не обърна внимание на тревогите ни, но Бомон, тези василиски в човешки облик, настояха да узнаят накъде всъщност сме се запътили и колко време ще трае пътуването ни. В действителност те бяха осъзнали, че са направили грешка, тръгвайки с нас. В техните очи Гавестън беше просто един пленник и бъдещето им изглеждаше твърде несигурно. Беше дошло време да си вървят. И така, Бомон заявиха, че са отсъствали твърде дълго от владенията си и от кралския двор, а Анри попита Пембрук какво е станало с обещанието му, че всички от замъка Скарбъро ще могат да отидат където си пожелаят. Графът нямаше какво друго да стори, освен да ги пусне. После Бомон размениха с Гавестън целувката на мира, благодариха на Пембрук за гостоприемството му и се сбогуваха с мен и с Дьо Монтегю. Накрая обърнаха конете си и заявиха, че ще се отправят към Линкълн. Пембрук се опита да ги убеди да отидат в имението му в Бамптън, където била отседнала и собствената му съпруга — селцето, каза той, се намирало само на дванайсетина мили разстояние. Той самият пък щял да прекара нощта в Дедингтън, Оксфордшир. На Бомон обаче не им минаваха такива. И така, те събраха хората си, махнаха ни за последен път и се отдалечиха сред облак прах.

Кавалкадата ни продължи унило напред. По пътя се отбихме в две кръчми, за да си починем, и точно преди залез-слънце влязохме в Дедингтън — заспало селце; всъщност нищо повече от една дълга редица колиби, зеленчукови градини, гълъбарници, пчелни кошери и кочини, простиращи се покрай главния път. На входа на селцето имаше голяма кръчма, носеща гръмкото име „Последният подслон на поклонника“. Шествието ни мина покрай нея, изпроводено от любопитните погледи на селяните и семействата им, а после се отправи към ниския хълм, на който беше кацнала енорийската църква „Свети Осуалд“ — древна сграда от тъмносив варовик, покрита с черни плочи и опасана от голямо гробище, над което се издигаше висока камбанария. Жилището на енорийския свещеник се намираше малко встрани от параклиса и представляваше приятна двуетажна постройка. Покривът му беше облицован с червени плочи, а входната му врата, до която се стигаше по малко стълбище, беше красиво боядисана. Стените и оградата на къщата бяха изработени от жълтеникав котсуолдски камък и лъчите на залязващото слънце ги караха да блестят като злато. Отпред имаше малко дворче, покрито с калдъръм, а отстрани и отзад — китни градинки. Пембрук, който беше патрон на „Свети Осуалд“, беше изпратил неколцина от хората си напред, за да предупредят свещеника да ни очаква. И така, шествието ни беше приветствано от един свещеник със сурово лице и мръсно расо, цялото окапано с лой от свещите. Разбира се, неговото жилище не можеше да побере всички ни, така че някои от нас се настаниха в „Последния подслон на поклонника“, други разпънаха палатките си в църковния двор, а трети заеха малките беседки, пръснати из градината.

На мен ми дадоха една смрадлива стаичка, току под стрехите на къщата на свещеника. Щом позаситих глада си с постните блюда, които бяха наредени на една маса в килера, аз реших да се поразходя из градината и да помисля върху загадките, които трябваше да разреша. Вечерта беше разкошна, а градината — направо великолепна. В дъното й растяха множество овошки, сред които имаше ябълки, черници и круши, а до тях се стигаше по чудна алея, обградена от лехи, пълни с иглики, пурпурни ириси и други прекрасни цветя. Тъкмо ги разглеждах, когато хаосът се завърна, промъквайки се като крадец в нощта.

Много правилно се казва в Светото писание: „Не знаете ни деня, ни часа“^[2]. В онзи момент в двора на църквата влетя някакъв конник и заяви, че бил пратеник от имението на Пембрук в Бамптън и че носел спешни новини за графа. Пембрук мигом се завтече към него. Според задъхания пратеник лейди Пембрук се била разболяла тежко и искала да се види със съпруга си. Графът, дано Бог му прости, беше лудо влюбен в жена си. И така, без да се замисля, той нареди на хората си да оседлаят конете, а един от тях изпрати в селото, за да доведе и останалите, които се бяха настанили в кръчмата. Гавестън също предложи да отиде с тях, но Пембрук отказа, заявявайки, че ще остави в „Свети Осуалд“ капитана на стражата си, сър Уилям Ферърс.

Ферърс, Бог да го благослови, не блестеше с кой знае какъв ум и изобщо не можа да съобрази какво става. Той беше добродушен и доверчив мъж и побърза да ни увери, че няма от какво да се страхуваме. Дьо Монтегю от своя страна беше убеден, че зад всичко това стои някакъв коварен план, и настоя всички врати да бъдат заключени и залостени. За съжаление, това нямаше да ни помогне много. По-голямата част от ескорта на Пембрук замина с него за Бамптън и в „Свети Осуалд“ и по околните поляни останаха само шепа хора. Естествено, на следващата сутрин ни събуди звън на оръжия. Аз се облякох набързо, слязох на първия етаж на къщата и надникнах през малкото прозорче на входната врата. Дворът беше пълен с мъже, облечени в униформата на Уорик. Дьо Монтегю също изтича по стълбите и каза, че на улицата имало още много войници. Гавестън се присъедини към нас по нощница, върху която беше наметнал един плащ, и настоя да му бъде сервирана закуска. Шумът отвън се усилваше, но въпреки това свещеникът изпълни искането му.

— Какво ще правим? — изкрещя фаворитът.

Ферърс започна да се въоръжава, но скоро осъзна, че всяка съпротива е безсмислена. Дрънченето на броните, цвиленето на конете и виковете на мъжете откъм двора се усили и в следващия момент някой задумка по вратата. Гавестън, аз, дьо Монтегю, Дънивед и Ферърс стояхме край масата в салона, но въпреки това съвсем ясно чухме гласа на Уорик, който отекна във въздуха като погребална камбана.

— Милорд Гавестън — извика саркастично той, — сигурен съм, че ме помните — аз съм вашето черно псе от Ардън. А сега излизай, изменнико! Заловен си!

Думите на графа бяха последвани от още по-силно думкане. След това войниците на Уорик грабнаха една пейка от градината и я запокитиха по вратата. Свещеникът заскимтя жалостиво, умолявайки Ферърс да отвори. Примката се беше затегнала. Бяхме хванати в капан. Явно множеството поклонници и скитници, които ни бяха следвали, бяха шпионирали шествието ни от името на Уорик. Но откъде графът беше разбрал, че Пембрук ще ни остави сами в „Свети Осуалд“? А може би лейди Пембрук изобщо не лежеше болна в Бамптън… Възможно ли беше Пембрук да е нарушил клетвата си? Едва ли. Явно всички, включително и той, бяхме станали жертви на подла измама.

— Отворете вратата — прошепнах.

Гавестън стана от стола си и притисна показалец до устните си.

— Хайде, милорд, съпротивата е безсмислена — настоях аз. — Ако му се опълчите, Уорик може да използва това като претекст, за да ви убие.

— Моля ви, в името на Бога! — проплака свещеникът.

Без да се бави повече, Ферърс излезе от салона и извика на войниците, които бяха извадили мечовете си и се бяха струпали в преддверието, да отворят вратата. И така, веригите бяха откачени, а ключовете — превъртени, и хората на Уорик нахлуха в къщата на свещеника. Гавестън моментално беше заловен и подложен на жесток побой. Графът нареди на войниците си да не закачат никого от останалите, а после си проправи път през тълпата и сам стовари облечения си в ръкавица юмрук върху лицето на фаворита, разбивайки устата и носа му. Гавестън падна на пода, но хората на Уорик го вдигнаха и го извлякоха на двора. Там свалиха плаща от раменете му и изпадналият в шок фаворит остана само по нощница. Той се опита да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук. Един от войниците започна да му подражава присмехулно, а останалите избухнаха в смях. Аз се хвърлих в краката на Уорик и горещо го помолих да пощади низвергнатия и унизен фаворит. Дьо Монтегю също се опита да помогне, припомняйки на графа клетвата, която беше дал Пембрук, но войниците го изблъскаха встрани. Уорик ме потупа по главата и ми помогна да стана. Аз надзърнах в бездушните му очи и тутакси разбрах, че съдбата на Гавестън е решена. Нямаше смисъл да го моля за милост. Графът само ми кимна, а после ме отмести от пътя си. Хората на Пембрук също се опитаха да се намесят, но Уорик водеше със себе си множество тежковъоръжени войници и стрелци, така че всяка съпротива беше безсмислена.

И така, неколцина от войниците замъкнаха Гавестън в средата на двора и започнаха да го замерят боклуци, а останалите зареваха, че искат кръвта му. Фаворитът се свлече на колене. Уорик се приближи до него и нахлузи на главата му един трънен венец, в който бяха вплетени и листа от коприва. После войниците го метнаха на гърба на една мършава кранта, завързаха го с лице към опашката й и го поведоха из двора. Гавестън просто се поклащаше върху коня с отпуснати рамене и сведена глава.

— Вие можете да си вървите — извика ни Уорик. — Този гасконски селяндур и вещерско копеле вече няма нужда от вас. Нали така, сър?

Гавестън вдигна глава и се взря в тълпата през плетеницата от тръни и коприва. Накрая погледът му попадна върху лицето ми и окървавените му устни промълвиха името ми. Аз пристъпих напред.

— Милорд Уорик, това не ви прави чест — заявих. — Спомнете си клетвата, която положи граф Пембрук. Пък и как мислите, че ще реагира кралят, когато разбере какво сте направили?

Дънивед, Дьо Монтегю и сър Уилям Ферърс подкрепиха протеста ми. Уорик се обърна към нас с ръце на кръста. Намръщи се, а после направи знак на войниците си да запазят тишина.

— По-добре си вървете — каза той. — Свободни сте да отидете където пожелаете.

— Предпочитаме да останем с милорд Гавестън — отвърнах аз.

Графът вдигна рамене, а после ни обърна гръб. Явно изобщо не го беше грижа дали ще си тръгнем, или ще останем. Една слугиня и един свещеник и без това не били кой знае каква заплаха, промърмори той. И така, слизането на Гавестън в Ада започна. Уорик беше решил да отведе фаворита от Дедингтън и без да се бави повече, нареди на хората си да вържат краката и ръцете му. Гавестън беше влязъл в селцето като велик лорд, но сега му предстоеше да го напусне като обикновен престъпник. Пред него вървеше един от войниците на Уорик, понесъл в ръце някога великолепния му плащ, превърнал се в мърляв парцал, и очукания му щит. И така, ние пришпорихме конете си и се насочихме право към замъка Уорик — похитителят ни знаеше, че Пембрук и кралят скоро ще научат за нападението му над Гавестън, и нямаше намерение да им позволи да го спасят.

По време на пътуването графът не ни разрешаваше да се доближаваме до фаворита, а войниците му, които бяха обградили кавалкадата ни от всички страни, разгонваха зяпачите от пътя ни. Гавестън трябваше да търпи унижение след унижение. Една нощ го оставиха да преспи в крайпътния ров, а на следващата го спуснаха в някаква дълбока яма. Фаворитът вече се беше примирил със съдбата си. Освен това си беше възвърнал чувството за достойнство и така и не помоли за милост. Щом стигнахме до Уорик, графът нареди на войниците си да свалят пленника от крантата, завърза едно въже около кръста му и го повлече през града. Пред него вървяха глашатаи с тромпети, които призоваваха гражданите да излязат на улицата и да се позабавляват с позора на гологлавия и босоног кралски фаворит, който вече едва се крепеше на краката си. Оръжията му бяха поверени в ръцете на някакъв смахнат просяк, нает специално за случая, който имитираше нестабилната му походка, изтръгвайки още повече смях от гърлата на зяпачите. Към затворника непрекъснато летяха буци пръст, конски фъшкии и всякакви други боклуци. Свиреха рогове, пищяха гайди. Преди да поемем по стръмния хълм към портите на замъка, сякаш за да го предупреди какво го очаква, Уорик накара Гавестън да застане между бесилките, разположени от двете страни на улицата, и да поздрави зловещите трупове, които висяха от тях. Фаворитът се подчини. Гайдите писнаха, а тълпата зарева още по-оглушително. После процесията ни продължи по пътя си. Щом влязохме в крепостта, графът веднага хвърли Гавестън в тъмницата.

— Кой е псето сега, а? — злостно отбеляза той.

Аз, Дьо Монтегю и Дънивед бяхме настанени в три прашни стаи, разположени високо в главната кула на замъка. Посланието на графа беше ясно: „Стойте, щом желаете, но не си въобразявайте, че ще ви обграждам с почести.“

На следващия ден аз и двамата ми верни спътници тъкмо излизахме от малкия параклис на замъка, където Дънивед беше отслужил сутрешна литургия, когато на пътя ни се изправиха неколцина от хората на Уорик. Войничетата ни носеха съобщение от господаря си, което гласеше, че никой от нас нямало да бъде допуснат в тъмницата, за да се срещне със затворника. При това положение най-доброто, което сме можели да сторим, било да напуснем замъка. Посланието му преливаше от злост и скрита заплаха. След като изслушахме пратениците на Уорик, аз започнах да убеждавам Дьо Монтегю и Дънивед да ме оставят в замъка и да отпътуват за Йорк, за да уведомят краля и кралицата какво става. В началото Дънивед се възпротиви. Дьо Монтегю също се тревожеше за мен.

— Уорик никога не би ми причинил зло — уверих ги аз. — Нещо повече — ако остана в замъка сама, графът най-вероятно ще предприеме специални мерки за безопасността ми, тъй като едва ли би искал да си навлече гнева на кралицата.

Дънивед се съгласи с този аргумент. Доминиканецът доста се беше променил, откакто бяхме напуснали замъка Скарбъро. Беше станал по-затворен и замислен. Пръстите му все си играеха с броеницата му, а устните му не спираха да мълвят молитви. И така, той ми обеща да отиде в Йорк. Преди това щял да се отбие в близкия доминикански манастир и щял да помоли братята си да наглеждат замъка Уорик и да помагат с каквото могат. Щом решението беше взето, Дънивед стана от масата в склада за провизии, където се бяхме настанили, стисна ръката ми, целуна ме и си тръгна. Аз го изпратих до вратата и се загледах след него. Доминиканецът прекоси двора забързано, а после влезе в главната кула на замъка.

— Бертран — заговорих през рамо, — ти също трябва да тръгваш, но първо ще напиша едно писмо.

— До кого?

— До теб, сърце мое — обърнах се аз и му се усмихнах. — Иди в Йорк. Щом пристигнеш, отвори писмото и направи онова, което ще те помоля в него.

До обяд на същия ден Дънивед и Дьо Монтегю вече бяха заминали. Щом те си тръгнаха, шамбеланът на Уорик веднага ме посети и настоя да се преместя в стаята за гости над голямата зала, където съм щяла да се чувствам „много по-удобно“. След това ме оставиха да се оправям сама. Разбира се, в стаята ми винаги имаше храна и напитки, а три пъти на ден ме канеха и в общата трапезария на замъка.

Уорик не ми обръщаше внимание. След като беше заловил Гавестън, той се беше посветил на задачата да привлече на своя страна колкото се може повече от останалите графове. Червенокосият и бледолик Ланкастър, братовчедът на Едуард, както и графовете на Аръндел, Херефорд и Глостър веднага се отзоваха, налитайки като ястреби на мърша. Те и въоръжените им до зъби войници нахлуваха с тропот в двора на замъка, където ги посрещаше самият Уорик. Аз гледах да се смесвам с тълпата и видех ли някоя рана или драскотина, веднага предлагах помощта и съветите си. Щом узнаеха, че съм лечителка, слугите на графовете ме засипваха със сведения за здравословното си състояние, но пък разговорите с тях се оказаха много ползотворни. Именно от тях научих, че Уорик възнамерява да изправи Гавестън на съд, да му осигури „честен“ процес, а после да го осъди на смърт за държавна измяна. За да бъде имитацията на правосъдие пълна, домакинът ми беше привлякъл в играта си двама съдии от съседните графства и ги беше убедил да проведат процеса срещу фаворита в замъка Уорик.

На седемнайсети юни, пет дни след пристигането ни в крепостта, графът премина към изпълнението на плана си. И така, великите лордове и двамата съдии се настаниха зад високата маса в голямата зала на замъка и откриха съдебния процес срещу Гавестън. Лицето на кралския фаворит беше обръснато, а главата му — остригана като на престъпник. Бяха му позволили да се изкъпе и да облече една проста туника, но краката и ръцете му бяха оковани във вериги. Присъдата беше обявена бързо. В залата присъстваха единствено неколцина чиновници и стражи. Никой не беше допуснат да свидетелства. На Гавестън също не му беше позволено да говори в своя защита. Томас, графът на Ланкастър, който беше едновременно съдия и прокурор, обвини фаворита в цял куп престъпления — отказ да остане в изгнание, присвояване на кралско имущество, отслабване на Короната чрез предоставяне на лоши съвети на краля и неподчинение на волята на графовете. После Гавестън беше осъден на смърт. Заради статута си на граф и най-вече на зет на Дьо Клер, графа на Глостър, фаворитът нямаше да бъде обесен, влачен и разчекнат, както се полагаше на останалите изменници, ами щеше да бъде обезглавен. Присъдата беше обявена от Ланкастър и трябваше да се изпълни почти незабавно. Въпреки протестите на Пембрук и на самия крал Гавестън не можеше да бъде спасен. Хората в замъка говореха, че Едуард бил изпратил множество умолителни писма до графовете, до Филип Френски в Париж и до папа Климент V в Авиньон, но напразно — великите лордове бяха решени да убият фаворита.

Аз се опитах да посетя затворника, но стражите не ме пуснаха в килията му. Бях се примирила, че никога повече няма да видя Гавестън, когато на сутринта на деветнайсети юни бях разбудена от яростно блъскане по вратата на стаята ми. В сумрачния коридор отпред стояха Уорик и неколцина от стражите му със запалени факли в ръце. Графът се държа хладно и любезно както винаги. Поклони ми се леко, а после ми направи знак да го последвам.

— Елате с мен. Гасконското парвеню поиска да си поговори с някой свой приятел и изборът му падна на вас.

Аз побързах да се облека и последвах Уорик и стражите му надолу по стълбите. За моя изненада, те не ме отведоха в тъмницата, а в помещението за покойници, което представляваше просто една тясна стаичка с варосани стени. Небето вече просветляваше. Въпреки че беше посред лято, навън духаше хладен ветрец, който ме накара да потръпна. Какво ли предстоеше, запитах се аз. Стаята беше поставена под засилена охрана. Войниците, патрулиращи пред входа, отвориха вратата и ме въведоха вътре. Гавестън се беше свил в дъното на помещението, окован с тежки вериги за стената. Пред него имаше едно разпятие, една кана с вино, една оловна чаша и един поднос, върху който бяха наредени малко хляб, сирене и шепа сухи плодове. Стаята беше чиста, но съвсем гола, а във въздуха се носеше острата миризма на разтвор за балсамиране. Уорик ме побутна през прага и Гавестън вдигна очи. Огледах лицето на фаворита на светлината от лоената свещ, поставена върху близката маса, и едва го познах. Лъскавата му черна коса беше обръсната до кожа, някога мургавото му лице беше бяло като сняг, а бузите му бяха хлътнали. Синините му бяха поизбледнели, но устните му все още бяха отекли, а дясното му око беше полузатворено. Уорик взе един стол и го постави срещу затворника.

— Ето ти и приятел, никаквецо! — злъчно заяви графът, но после гласът му омекна и той заговори бавно, натъртвайки на всяка дума. — Погрижете се за душата си, милорд, защото това е последният ви ден на земята.

Аз седнах на стола, а Гавестън сведе глава и се разтресе от плач.

— Не се надявайте на милост, милорд — прошепна Уорик — и не си въобразявайте, че кралят ще дойде да ви спаси. Свършено е с вас. По-късно ще дойде свещеник, който ще ви изповяда. Съветвам ви да се погрижите за душата си и да му признаете всичките си грехове. Мистрес Матилда — обърна се той към мен, — желаете ли да ви донесат нещо за хапване или пийване?

Поклатих глава.

— Така да бъде — промърмори Уорик и излезе от стаята.

После го чух да нарежда на хората си да не се отделят от вратата и да не пускат никого да влиза, нито да излиза без изричното му позволение. Аз продължих да седя на стола и да се взирам жалостиво в Гавестън. Не след дълго фаворитът спря да плаче, вдигна глава и се облегна на стената. Някога красивото му лице изглеждаше ужасно, но въпреки това той направи опит да се усмихне.

— Хвани ръката ми, Матилда — протегна се той към мен. — Не искам да умра сам.

И така, аз приближих стола си към него и стиснах мъртвешки студените му пръсти. После огледах тясната стаичка с нейните мърляви маси, над които се носеха всякакви странни миризми. Някакъв плъх изцвърча в тъмнината, а мухата, която се беше хванала в една паяжина на тавана, зажужа в отчаян опит да се освободи. Гавестън проследи погледа ми.

— В капан съм, Матилда. Капан, от който няма измъкване.

— Така е, милорд, дано Бог се смили над душата ви. Какво мога да сторя за вас?

Фаворитът продължи да стиска ръката ми като някое уплашено дете, а после шумно си пое дъх и започна да изрежда приятелите си от двора, които искаше да поздравя от негово име. На съпругата му, Маргарет де Клер, и на невръстната им дъщеричка трябваше да предам безкрайната му любов и горчивото му разкаяние за всичките му прегрешения пред тях.

— Кажи на моя прескъп брат, краля — прошепна той с треперещ глас, — че ще му остана верен дори в смъртта.

След тези думи фаворитът се разрида отново, но после избърса очи с опакото на ръката си и продължи със списъка си. Накрая ме помоли да му намеря някаква броеница. Аз му дадох своята и той несръчно я надяна на врата си.

— Ами Бомон? — попитах аз. — Тях не искате ли да ги поздравя?

Гавестън се усмихна и за миг лицето му възвърна някогашната си хубост, която ме беше пленила при запознанството ни преди около четири години.

— Разбира се. Предай им най-сърдечните ми благопожелания и им кажи да не се тревожат за скъпоценните си владения в Шотландия.

Аз веднага съзрях открилата се възможност и се вкопчих за нея като удавник за сламка.

— Кажете ми, милорд — подхванах аз, — какви планове крояхте с шотландците?

Гавестън само поклати глава.

— Кралицата също я пропуснахте — подсетих го аз.

— Истинска змия! — повтори той думите на Рослин, но отказа да ми даде каквото и да било обяснение.

— Ами вашите аквили? Замесен ли сте в смъртта им?

— Разбира се. Нали тъкмо аз ги оставих да хвърчат нависоко, за да паднат накрая като Луцифер и да не се въздигнат никога повече!

— Да, но имате ли пръст в убийствата им?

— И да, и не.

Гавестън отново отказа да ми даде обяснение — това били неща, които можел да сподели единствено с изповедника си. После фаворитът видимо се обезпокои и се примъкна още по-близо до мен, подрънквайки с веригите си.

— Ще останеш ли с мен, Матилда? Имам предвид до края. Не искам да умра сам. Моля те.

Понечих да откажа, да се опитам да изкопча още някакви сведения, но Гавестън стисна ръката ми още по-силно.

— Моля те! — настоя той. — Трябва да ми обещаеш, че ще се погрижиш за тялото ми и няма да позволиш да го подритват като трупа на някое пребито псе.

И така, аз му дадох думата си. Гавестън очевидно не можеше да се примири със смъртта и току заговаряше за Едуард, чудейки се дали към замъка Уорик не се е запътила кралска войска. Реших, че ще е твърде жестоко да подклаждам безумните му надежди, и се постарах да го върна в реалността. Гавестън ме изслуша със затворени очи, а после продължи да говори за някогашното си величие. Не след дълго стражите потропаха по вратата и въведоха вътре някакъв свещеник. Представиха ни го като брат Александър, доминиканец от близкия манастир. Монахът беше як и набит мъж с жизнерадостно лице и непоклатим вид.

— Дойдох да изслушам изповедта ви, милорд — каза той.

Аз пуснах ръката на Гавестън и предложих стола си на свещеника. Той ми благодари, а след това помоли всички да се оттеглят. Междувременно забеляза, че се отнасям с подозрение към появата му, така че бръкна в кесията си и извади оттам едно пълномощно, издадено от игумена на манастира му и подпечатано от графа на Уорик, което му даваше правото да изповяда затворника. Аз разгледах документа, кимнах и му го върнах. Гавестън явно вече осъзнаваше, че краят е близо, така че просто коленичи на пода и сключи ръцете си за молитва. Отчаяното изражение на лицето му ме порази и аз побързах да изляза от стаята. Стражите затвориха вратата след мен, а после я заключиха и залостиха. Понечих да се върна в покоите си, но капитанът на стражата на Уорик ме задържа.

— Господарят нареди да изчакате тук.

И така, аз останах в двора. След около час брат Александър почука на вратата и войниците, които я охраняваха, го пуснаха да излезе. Щом се озова навън, свещеникът ме сграбчи за ръката и ме отведе настрани.

— Останете с него, мистрес — взря се той в мен. — Лорд Гавестън е извършил ужасни злини, а да не говорим какви страховити планове е кроял… — той замълча. — Разбира се, не мога да ви кажа какво точно е сторил, но има нещо, което ми се струва, че трябва да споделя с вас. Според него именно вие сте му попречили да извърши най-големия си грях.

Аз зяпнах от изненада, а после се върнах в стаята при Гавестън. Фаворитът вече беше осъзнал, че смъртта му е неизбежна, и се беше отдал на молитви. Не след дълго неколцина от уелските стрелци на Ланкастър — сурови воини с брадясали лица и спуснати качулки, от които лъхаше на пот и кожа — нахълтаха в дома на покойника, изправиха Гавестън на крака и грубо го извлякоха на двора, където чакаха великите лордове. Те се бяха увили в плащовете си, за да се предпазят от хладния сутрешен вятър, и бяха яхнали бойните си коне. Животните потропваха неспокойно по калдъръма, сякаш усещаха каква кървава драма предстои да се разиграе. Самите графове — черни сенки на фона на просветляващото небе — приличаха на призрачно сборище, изпъплило от самия Ад. Ланкастър излезе пред другите и подаде изпитото си лице от дълбоката си качулка.

— Хайде, гасконецо! — извика той с изпълнен с омраза глас. — Часът ти удари!

Гавестън не му обърна внимание. Вместо това вдигна очи към небето и се взря в червеникавото сияние на зората. После попипа веригите си и се обърна към мен.

— Някога една вещица ми предрече — изхриптя той, — че ще умра призори.

— Хайде! — повтори Ланкастър.

И така, графовете препуснаха напред, а уелските стрелци ни наобиколиха от всички страни и ни подкараха извън замъка. Единствените свидетели на процесията ни бяха смълчаните дървета, които се издигаха покрай стръмната пътека към града. Щом слязохме от хълма обаче, конниците свърнаха по някаква странична уличка — явно великите лордове бяха решили да екзекутират Гавестън без много шум. Дървените табели на магазините и кръчмите по пътя ни проскърцваха от вятъра, а тропотът на конските копита отекваше във въздуха като барабанен тътен. Въпреки това прозорците на къщите останаха тъмни, а капаците им — плътно затворени. От време на време някоя и друга сянка се стрелкаше в мрака, но иначе никой не излезе навън, за да попита какво става. Щом ни видеха, кучетата надаваха печален вой, а гаргите отлитаха с крясъци от купчините боклук, в които се бяха ровили. Не срещнахме нито един просяк. Изобщо никой от гражданите на Уорик не посмя да се изправи на пътя на графовете, повели кралския фаворит на смърт.

Изведнъж миризмата на селитра и животинска тор намаля и ние се озовахме на един лъкатушен селски път. Аз вече бях подгизнала от пот и едва си поемах дъх, а Гавестън се препъваше и залиташе, но войниците не спираха да го бутат напред. Огледах се. Недалеч от нас се издигаше някакъв стръмен хълм, обрасъл с дървета. Един от стрелците прошепна името „Блаклоу“. Явно това беше мястото, откъдето душата на Гавестън щеше да поеме към Бога. После процесията ни свърна от пътя, мина през някаква полуотворена порта и спря.

— Убийте го! — нареди Ланкастър на войниците си, посочвайки към близката горичка. — Веднага!

И така, трима от стрелците заблъскаха Гавестън към редицата дървета. Аз бях смъртно уморена и копнеех за почивка, но фаворитът обърна призрачно бледото си лице към мен и изхриптя:

— Матилда! Моля те!

Нямах друг избор, освен да последвам затворника и палачите му, които бързо напредваха към горичката сред шума от подрънкващите вериги на Гавестън. Фаворитът се обърна още веднъж, за да се увери, че го следвам. Сред дърветата цареше пълна тишина. Не се чуваше нито глас на птица, нито някакво шумолене откъм шубраците. Сякаш всички Божии твари предусещаха какво ще се случи и бяха притихнали в ням ужас. Погледнах назад. Графовете седяха мълчаливо на конете си и чакаха да видят пролятата кръв на кралския фаворит.

— Тук е добре — задъхано обяви един от стрелците и събори Гавестън на земята.

Затворникът застана на колене и започна да се моли.

— Вече можете да си вървите, мистрес — приближи се до мен един от стрелците.

— Познавам Ап Ител — прошепнах му аз.

— Ап Ител ли?! — възкликна мъжът и за миг сякаш забрави за какво е дошъл в гората. — Това се казва стрелец! — избъбри той на уелски.

Аз му отвърнах неуверено, вкарвайки в употреба няколкото думи, на които ме беше научил капитанът на кралските стрелци. После развързах кесията си и подадох на войника три сребърни монети.

— Убийте го бързо, моля ви.

Стрелецът пъхна сребърните монети в джоба си и се върна при Гавестън. Аз се огледах наоколо, запаметявайки всеки детайл. Ясно си спомням призрачната гора и късчето просветляващо небе над черните дървета. Стрелците с нахлупените им качулки. Проскърцването на кожените им дрехи. Блясъкът на оръжията. Всепроникващата смрад на гниещи листа и онези мрачни конници в далечината, които чакаха да видят отсечената глава на кралския фаворит.

— Трябва да станете, милорд — прогърмя гласът на стрелеца.

— Щом трябва — Гавестън с мъка се изправи на крака и се потупа под брадичката. — Доколкото разбирам, сър, каните се да ми отрежете главата. Жалко. Цялата тази красота да отиде на вятъра…

— Настина е жалко, милорд — съгласи се стрелецът, а после протегна ръка. — Позволете ми да ви стисна ръката, преди да напуснете този свят.

И така, Гавестън пое протегнатата му ръка. В този момент войникът го дръпна към себе си, сякаш за да го прегърне, и заби камата си дълбоко в сърцето му. Дори аз останах изненадана. За миг Гавестън остана прав, но след това се олюля и политна към земята. Войникът го улови във въздуха, извади камата си от гърдите му и внимателно го положи върху тревата. Аз тутакси коленичих до падналия по гръб фаворит. Очите му вече се бяха замъглили, а от устата и носа му шуртеше кръв. Той се обърна на една страна и се изкашля. Устните му промълвиха името на краля, пръстите му зашаваха. Стиснах ръката му. Гавестън впери очите си в моите, а после потръпна за последен път и застина.

— Мъртъв е — обяви стрелецът. — Хайде, мистрес, вървете си.

Един от другите стрелци вече беше развързал торбата, която носеше, и беше извадил оттам една двуостра брадва. Аз се обърнах и се взрях в жадните за мъст конници. Стрелците си зашепнаха нещо зад гърба ми, после издрънчаха вериги — вратът на Гавестън беше нагласен върху някакъв пън.

— Сега — промърмори дрезгаво един от войниците.

Чух проскърцването на кожени дрехи, а после и тъпия удар на брадвата. Поех си дълбоко дъх и се обърнах. Тялото на Гавестън лежеше на земята, разтърсвано от леки конвулсии, а недалеч от него се беше търкулнала и главата му. Очите и устните му бяха застинали полуотворени. Стрелецът вдигна главата от земята, опитвайки се да избегне кръвта, която се лееше от нея, излезе от горичката и я вдигна високо, за да я покаже на конниците. Те явно останаха доволни и един от тях — май че Ланкастър — му махна с ръка. И така, стрелецът се върна между дърветата и внимателно положи отсечената глава на Гавестън до плувналото му в кръв тяло.

— Хайде, мистрес — дръпна ме за ръката той. — Трябва да го оставите.

— Не мога — прошепнах аз.

Вече ми беше трудно да си поемам дъх, тялото ми се беше сковало от студ и страх, стомахът ми се свиваше. Стрелците си размениха няколко думи на уелски, след което един от тях се приближи до мен и напъха между устните ми гърлото на малкия си винен мях. Войничето ме накара да отпия една глътка, а после се отдръпна.

— Не можете да останете тук, мистрес — прошепна ми то.

— Трябва — отвърнах му аз. — Обещах му.

Стрелците се посъветваха помежду си, след което вдигнаха рамене и ми пожелаха сбогом. После излязоха от горичката и бавно се отправиха към очакващите ги конници. Не след дълго графовете и хората им си тръгнаха. Докато те се отдалечаваха, аз се строполих на колене и трескаво започнах да трия потта, която беше избила по челото ми. Тялото ми се беше вцепенило от ужас, а главата ми категорично отказваше да се обърне към зловещата сцена, която ме очакваше. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта. И така, аз легнах на земята, свивайки се като малко дете в леглото си, и се опитах да овладея дишането си. Гората продължаваше да тъне в тишина. След малко дойдох на себе си, изправих се и се приближих до обезглавения труп на Гавестън. Лицето му вече сивееше, а кръвта, която се беше изляла от раните му, засъхваше. Преместих главата му внимателно, стараейки се да избягвам погледа на полуотворените му очи. Кожата му беше леденостудена. Наложи се да си припомня, че душата му отдавна е отлетяла при Бога. Точно така; това бяха просто едни тленни останки, за които трябваше да се погрижа по най-достойния възможен начин. Изведнъж ме обзе решителност. Да, дадох си кураж аз, бруталността на Ланкастър не можеше да ме пречупи.

И така, аз излязох на пътя и скоро се натъкнах на четирима яки обущари, понесли стоката си към Уорик, които откликнаха на молбите ми за помощ срещу една сребърна монета. Мъжете спряха каруцата си, извадиха от нея една стълба и ме последваха в гората. Бог да ги благослови! Без да задават много въпроси, те положиха трупа и увитата му в един чувал глава върху стълбата и ги натовариха на каруцата си. После ме закараха до замъка, но стражите отказаха да ме пуснат вътре. Не след дълго Уорик излезе на портите, облечен в полуброня и стиснал в ръката си един бокал с вино. Графът дори не погледна към зловещия товар в каруцата.

— Не можете да останете тук, мистрес Матилда — заяви той. — И в никакъв случай не можете да внесете този труп в замъка. Въпросът е приключен.

След тези думи Уорик ми обърна гръб и се прибра в крепостта си. Аз се разкрещях след него, ругаейки го и призовавайки го да се смили над мъртвия в името на Бога и на възлюбената Му Майка, но напразно.

— Няма какво повече да сторим, мистрес — прошепна единият от обущарите. — Най-добре да върнем тялото там, откъдето го взехме.

Въпреки протестите ми, те обърнаха каруцата. Тъкмо се канехме да поемем обратно по пътя, по който Гавестън беше стигнал до лобното си място, когато някой извика името ми. На ъгъла на уличката стоеше брат Александър, облечен в черно-бялото си расо. Зад него беше спряла някаква каруца, в която се бяха натоварили още неколцина доминиканци. Свещеникът тръгна към мен с усмивка на лицето.

— Мистрес Матилда, мистрес Матилда!

След като ми помогна да сляза от каруцата на обущарите, той задържа ръцете ми в своите. После устните му зашепнаха заупокойна молитва.

— Мистрес Матилда, виждам, че сте докарали трупа на милорд Гавестън — посочи той към каруцата. — С това задълженията ви към него се изчерпват. Оттук поемаме ние.

Съгласих се. Какво друго можех да сторя? И така, брат Александър повика братята си и те преместиха останките на Гавестън в своята каруца. После свещеникът ме благослови и си тръгна. Аз останах на пътя и изпроводих каруцата с поглед.

Брат Александър удържа на думата си. Доминиканците, Бог да ги благослови, занесли тленните останки на Гавестън в обителта си в Оксфорд, измили ги и ги балсамирали, а после ги помазали, пришили главата към тялото с помощта на сребърен конец и поставили трупа в открит ковчег. Ако не ме лъже паметта, изминаха цели две години, преди кралят да се съгласи тялото на любимеца му да бъде погребано.