Пол Дохърти
Притъмняващото небе (11)

Осма глава

Обсадата започна, надеждите за помощ от страна на краля се сринаха, а замъкът остана без провизии.

Стаята на Мидълтън се намираше на втория етаж от главната кула на замъка, точно под тази на Рослин, и изглеждаше така, сякаш обитателят й всеки момент ще се върне. Леглото беше оправено, по закачалките на стената висяха дрехи, а под писалището, върху което бяха поставени една кана и няколко оловни чаши, бяха пъхнати чифт ботуши и меки пантофи. В дъното на помещението имаше заключен сандък и ковчеже. Религиозните предмети, разпръснати наоколо, съвсем ясно издаваха тревогата, която беше изпитвал Мидълтън. На масата имаше триптих, изобразяващ Страстите Христови, а около него мъждукаха множество свещи, покрити с метални капачета. Свещи горяха и под грубото тисово разпятие на стената, на което Мидълтън беше провесил броеницата си. Върху писалището лежаха куп оловни значки, подредени под формата на кръст, на всяка от които беше изобразен ликът на свети Христофор — закрилника на всички клетници, които се страхуват от насилствена смърт. До сувенирите беше поставен опърпан псалтир. Най-похабена изглеждаше страницата, съдържаща молитвата към свети Христофор, а празните страници в края бяха изпълнени с тревожните мисли на самия Мидълтън:

Виното, което ни наля, ни опи.

Сълзите не спират да текат от очите ми.

Видението, което ни показа, беше измамно.

Полетът не ще спаси птицата.

Стрелецът не ще устои на атаките, а конникът ще попадне в капан.

— Като самия него — промърморих аз, подавайки псалтира на Дънивед. — Явно Мидълтън се е разкъсвал от вина и страх и е осъзнавал, че е набелязан за жертва.

Доминиканецът заразглежда псалтира, а аз и Дьо Монтегю преровихме останалите вещи на Мидълтън, но не открихме нищо интересно.

— Явно човекът е бил обезумял от страх — отбеляза Дънивед, оставяйки псалтира, след което се обърна с лице към разпятието и се прекръсти.

— Но защо убиецът е избрал точно този начин на действие? — Дьо Монтегю седна на едно столче и впи поглед в мен. — Защо не напада жертвите си с кама в мрака или пък със стрела, изстреляна от сенките?

— Истинско коварство — отговорих аз, сядайки на леглото. — Мидълтън, който открито се е молел за Божията закрила, беше убит в параклиса. По този начин убиецът не само премахна още един от аквилите, но и лиши всички затворени в крепостта от място за молитва и утеха. Докато Божият дом не бъде осветен наново от епископа, в него не могат да се отслужват литургии. Ако Мидълтън е бил убит, а аз мисля, че е така, загадките се задълбочават още повече. Как е било извършено убийството му? Изглежда, параклисът разполага само с два входа — вратата в ризницата, но тя е здраво залостена, и предната врата, но тя пък беше заключена отвътре. Откъде тогава — въздъхнах аз, — се е промъкнал убиецът? И как е успял да изненада уплашеното орле, което несъмнено е било нащрек? Освен това Мидълтън е бил силен противник, но нападателят му все пак е успял да го надвие и да го провеси от таванските греди като парче месо. Как? Да не забравяме и поредното подигравателно стихче.

— Да, но за разлика от останалите аквили Мидълтън не беше хвърлен от някоя бойница или кула.

— Така е, но той също е паднал отвисоко — възразих аз. — Убиецът му го е блъснал от стълбата в олтара с примка на шията. Не забравяйте, че Мидълтън и Рослин са избягвали високите места.

— Значи смятате, че е бил нападнат от коварен убиец? — попита Дънивед.

— Разбира се — отговорих. — Планът му е бил да потопи замъка в отчаяние и да покаже на лорд Гавестън, че не може да се скрие от смъртта. Въпреки молитвите си Мидълтън увисна на въжето и трупът му послужи като предупреждение към господаря му.

— Но защо Мидълтън? — прекъсна ме Дьо Монтегю. — Убиецът явно наистина е много коварен…

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Това, че убиецът никога не напада самия Гавестън — сниши глас Дьо Монтегю. — Избива аквилите един по един, но господарят им все още е невредим. Защо го прави?

— За да създаде смут — отвърнах аз, припомняйки си думите на Изабела за тактиката на убийците, които винаги премахвали първо пазачите. — Може би неговото време още не е дошло.

— А не може ли убиецът да е самият Гавестън? — прошепна Дънивед.

— Но защо му е да убива собствените си стражи?

— Един Бог знае! — суровото лице на доминиканеца се разтегли в усмивка; въпреки усилията си, той не можеше да прикрие неприязънта, която изпитваше към кралския фаворит.

— Да, убиецът действително е много ловък и коварен — заявих. — Това, което казах на Гавестън, е вярно — той може и да се мести, но смъртта го следва по петите. Освен че не му помагат, тези „разходки“ ни пречат и да разберем какво става. Тук също не открихме нищо друго, освен че Мидълтън се е страхувал от внезапна смърт, каквато, за съжаление, го застигна…

Нямаше какво повече да се добави. И така, тримата излязохме от стаята на мъртвото орле и всеки тръгна по пътя си. Въпросът на Дьо Монтегю не ми даваше мира. Защо наистина убиецът не закачаше Гавестън? Възможно ли беше самият той да избива аквилите си? Но защо? Върнах се в параклиса и минах през разбитата врата. Разгледах още веднъж ключа, а после прекосих нефа и отидох в ризницата, но не открих нищо ново. След това излязох от църквата, качих се на стените на замъка и се загледах в далечината с копнеж. Маранята замъгляваше хоризонта и очертанията на малкото градче отдолу. Лекият бриз охлади потта по лицето ми. Из дворовете на замъка свиреха тромпети, крещяха войници… Аз се облегнах на назъбената стена и се запитах как ли ще свърши всичко това. Скарбъро несъмнено беше капан. Щяхме ли да успеем да се измъкнем от него?

По-късно същия ден Гавестън събра съвета си. Присъствахме аз, Дънивед, Рослин и тримата Бомон. Последните се появиха в пълния си блясък и не спряха да задават въпроси за смъртта на Мидълтън и за това кога пристигал кралят. Колкото повече ги наблюдавах, толкова по-ясно ми ставаше на какво се дължи подкрепата, която оказваха на Гавестън. Не си мислете, че бяха изневерили на природата си. О, не, Бомон си оставаха същите алчни същества, жадни за злато и облаги. Ако Гавестън оцелееше, той щеше да им бъде задължен, а ако ли не — кралят щеше да запомни храбрата им постъпка и те щяха да заемат мястото на фаворита в двора, а може би дори в сърцето на Едуард. Освен всичко друго позицията, която бяха заели, им даваше възможност да са винаги осведомени за делата на краля и да държат под око владенията си в Шотландия. Така или иначе, Бомон вече бяха усетили накъде духа вятърът и бяха решили, че трябва да се оттеглят от сцената — поне за известно време. В един момент Анри не можа да се сдържи и ядно попита защо семейството му трябва да се крие в замъка и какви войски ще доведе кралят. Избухването му обаче не направи кой знае какво впечатление на Гавестън. Фаворитът здравата си беше пийнал и просто продължи да ръкомаха и да дърдори, как кралят бил събрал многобройна войска и се носел към Скарбъро с пълна сила. После се зае да оплаква Мидълтън и останалите си погубени аквили. Подвикна ми няколко въпроса, след което стана и се приближи до Рослин. Потупа вярното си орле по рамото и му обеща, че пред стаята му непрекъснато ще дежури някой от стрелците на Ап Ител. И ето че в онази прашна стая със сводести прозорци и ронещи се стени, украсени с очукани щитове, небето притъмня още повече. Гавестън се върна в стола си, бръщолевейки нещо за отминалата слава на възлюбените си аквили, а после ни махна с ръка и ни отпрати.

По-късно през деня в замъка пристигнаха новини. Кралските куриери, които преминаха в галоп през стражевата кула, бяха целите покрити с прах и пот и едва се смъкнаха от седлата. Изчакахме ги да се съвземат, а после ги разпитахме подробно. За съжаление, кралят не бил тръгнал към Скарбъро, но затова пък графовете бързо напредвали към нас. Едуард се криел в Йорк, а кралицата, за моя най-голяма изненада, се била отделила от него и сега се намирала на полуостров Хъмбър, в кралското имение Бърстуик. Още по-любопитна беше новината, че в устието на река Хъмбър се била появила цяла флотилия френски кораби с прибрани знамена — знак, че идват с мир. Буреносните облаци над главите ни се сгъстяваха. Семената на злото бяха посети и щяха да дават пагубните си плодове още десетки години.

Лошите ни предчувствия се задълбочаваха все повече. Въпреки мерките, които предприе Гавестън, вестта за смъртта на Мидълтън бързо се разпространи из замъка и върху ни се спусна мрачна сянка. Треперехме от страх дори през деня, когато слънцето грееше високо в небето. Щом дневната светлина избледнееше, крепостта моментално се огласяше от злокобни звуци. От подземните помещения и проходи се понасяха гробовни гласове. Огньове се разгаряха на най-неочаквани места. Из празните каменни коридори отекваха странни стенания и викове. Вместо прилепи хората виждаха крилати демони, а вместо крясъци на нощни птици чуваха воплите на някоя изгубена душа; вероятно тази на Мидълтън, прикована към земята от тежките вериги на греховете си. Гавестън съвсем се затвори в себе си. Рослин също се изолира, а когато се появеше сред хората, все беше пиян. Пред стаята му непрекъснато дежуреше някой от стрелците на Ап Ител. В няколкото случая, в които го посетих, той най-напред надзърташе през прозорчето на вратата си. После ме пускаше да вляза, но така и не успяваше да отговори на въпросите ми. Орлето се беше предало и се беше превърнало в един отчаян мъж, криещ се в мърлявата си стая.

Една сутрин, няколко дни след смъртта на Мидълтън, замъкът беше разбуден от внезапен сигнал за тревога. Станах и надзърнах през прозореца. По стените на крепостта горяха сигнални огньове. Из двора се разнасяха викове: „На оръжие! На оръжие!“ Моментално нахлузих чифт ботуши, увих се в един плащ и изтичах навън. Камбаните за тревога, които се намираха в някой от вътрешните дворове, вече бяха замлъкнали, но войниците продължаваха да пристягат портупеите си и да надяват доспехите си. Редом с тях тичаха слуги с факли в ръце и всички се катереха по стръмните стъпала към стените на замъка. Грохотът от вдигането на решетката на главната порта и от подготовката на катапултите се смесваше с виковете и крясъците на хората, дрезгавия лай на кучетата и уплашеното цвилене на конете в конюшните.

Двамата с Дьо Монтегю също се качихме на високите, брулени от вятъра стени. Стражите сочеха към нещо в далечината, а стрелците на Ап Ител опъваха лъковете си. Капитаните крещяха заповеди на подчинените си. Нощният въздух се изпълни с натрапчивия мирис на водата и маслото, които се варяха над набързо стъкнатите огньове в двора. По стъпалата продължаваха да се качват войници, но Ап Ител им изрева да останат долу, да угасят огньовете и да чакат заповедите му. Кастеланът дотича на стената и двамата с Ап Ител си зашепнаха нещо. После се облегнаха на парапета и напрегнато се взряха в мрака, опитвайки се да установят каква заплаха ни грози.

— Виждате ли нещо? — изкрещя Ап Ител. — Каквото и да е?

Ние вперихме очи в тъмния град, осветяван единствено от мъждукащите тук-там светлинки. Управителят на замъка изруга тихичко, а после извика някаква команда на хората си в двора. До слуха ни достигна дрънчене на вериги и скърцане на резета — войниците отваряха страничната врата на крепостта.

— Изпращат съгледвачи — обясни ми Дьо Монтегю шепнешком.

Войниците по стените си отдъхнаха. Чух, че Дънивед ме вика от двора, но не можах да различа думите му. В този момент по стъпалата тромаво се изкачи Гавестън, увит в някакъв плащ и стиснал в ръката си бокал с вино. Фаворитът поиска обяснение за случващото се. Кастеланът се приближи до него и му зашепна нещо в ухото. Щом го изслуша, Гавестън вдигна чашата си в тост към тъмнината, а после се заклатушка обратно надолу. Последвах го. Дънивед изплува от мрака и ме стисна за ръката.

— Какво става, Матилда? Защо е тази тревога?

— И ние не знаем, братко — казах аз, а после се огледах наоколо; пламъците на запалените из двора факли танцуваха под напора на свирепия вятър.

После двамата с Дънивед се приближихме до един пазач и аз го помолих да ме отведе в двора, от който беше прозвучал сигналът за тревога. Войникът се намръщи, но все пак се съгласи. Щом стигнахме, аз се изкачих по стъпалата на високата дървена платформа и заоглеждах камбаните. Въжето висеше свободно надолу, а зеещите им гърла проблясваха на светлината на факлата в ръцете на придружителя ми. Вероятно някой си беше направил шега с нас — от стените на замъка не бях забелязала нищо обезпокоително. Съгледвачите, които бяхме изпратили, също потвърдиха подозренията ми — в града не била влизала нито приятелска, нито вражеска войска.

След тези новини кастеланът събра всички ни в главния двор на замъка, а после ни поведе към трапезарията. Ние се настанихме около масите и се подкрепихме с прясното мляко и резените вчерашен хляб, които ни поднесоха уморените слуги. Уорд беше бесен. Въпреки крясъците му обаче никой не можа да отговори на въпросите му. Нямахме обяснение нито за внезапния сигнал за тревога, нито за запалените огньове, нито пък за плъзналите из крепостта слухове, че кралят или графовете наближавали. След като удари на камък, кастеланът си тръгна. Ние последвахме примера му и също се прибрахме по стаите си.

Ужасяващата причина за подаването на лъжливия сигнал за тревога се разкри на следващата сутрин. Аз, Дьо Монтегю и Дънивед стояхме в градината на параклиса, когато някакъв слуга дотича и ни съобщи, че Джон Рослин, дано Бог се смили над душата му, е бил намерен мъртъв под Куийнс Тауър. После ни поведе през двора към главната кула на замъка. Тялото на орлето лежеше в гротескна поза върху чакъла, а главата му беше станала на пихтия. Ризата, тесните му панталони и ботушите му бяха покрити с мръсотия. Камата му беше извадена от ножницата и стърчеше от лявата страна на гърдите му. Кастеланът и Ап Ител ми направиха път. Аз обърнах трупа по гръб и се вгледах в кървавата маска, в която се беше превърнало лицето на Рослин. После опипах врата и ръцете му.

— Мъртъв е от доста време — заявих.

— Сигурно е паднал от прозореца на стаята си — промърмори кастеланът, сочейки ми към един от прозорците на кулата.

— Хората ми вече се опитват да разбият вратата — добави Ап Ител.

И така, Дънивед помоли Дьо Монтегю да се погрижи за трупа и тръгна с мен към стаята на Рослин. Щом стигнахме дотам, видяхме, че неколцина войници блъскат по вратата с някакъв импровизиран таран. Накрая тя поддаде и падна в стаята. За да влезем вътре, двамата с доминиканеца трябваше да минем по нея. Капаците на големия прозорец бяха широко отворени. Неприветливото и разхвърляно помещение съвсем точно отразяваше мрачното настроение, което беше обхванало Рослин напоследък. Масата беше отрупана с мръсни съдове, а върху разхвърляните и напоени с пот чаршафи на леглото бяха разпилени множество парчета пергамент. На пода лежеше някакъв плащ. Върху стола до леглото беше поставен един ключ, една броеница, една брошка и две кожени гривни.

— Ще събера всичко — прошепва Дънивед, вдигна едно плетено кошче от пода и се приближи до леглото.

Огледах мръсната мазилка, нишата с нужника и тесните бойници в стените. После отидох до прозореца и се взрях в петното засъхваща кръв върху каменния перваз. Проследих дирята и тя ме отведе до плаща, захвърлен в средата на стаята. Около мен беше настанало гробно мълчание. Чувах единствено мърморенето на Дънивед, който пълнеше кошчето, и тежкото дишане на войниците, които бяха разбили вратата. Потръпнах. После към нас се присъединиха кастеланът и Ап Ител. Двамата погледнаха към доминиканеца и повдигнаха вежди, чудейки се какво ли си шепне. Ангелът на смъртта несъмнено беше посетил тази стая и беше отнел живота на Рослин. Но кой го беше намушкал и хвърлил през прозореца? Как го беше сторил? И защо? Ап Ител излезе на стълбищната площадка и се обърна към един от другарите си на уелски. Кастеланът огледа вратата и разбитата ключалка. Нямаше смисъл да го питам дали стаята разполага с таен вход, нито пък дали някой може да се изкачи по отвесната стена отвън.

— Сякаш животът му е бил отнет от някаква зла сила — каза кастеланът, а после се приближи до леглото и се стовари в края му.

По лицето му беше изписано безкрайно отчаяние. Уорд беше опитен боец и много добре знаеше кога всякакви по-нататъшни усилия са безполезни.

— Силата ни беше подкопана отвътре — промърмори той. — Гавестън… милорд Гавестън сигурно ще поиска да научи какво е станало тук. Какво да му кажа?

— Камбаните… — обадих се аз. — Убиецът ги е ударил, за да отвлече вниманието ни. Но нали пред вратата на Рослин е имало охрана?

— Горонуй Ап Рийс — напевно ми отвърна Ап Ител, нахълтвайки обратно в стаята, — един от най-добрите ми стрелци. Той пазеше орлето тази нощ. Призна си, че по някое време е задрямал, но сигналът за тревога го събудил. Рослин се приближил до вратата и открехнал прозорчето й. Ап Рийс не знаел какво да стори, но после някой се провикнал от дъното на стълбището и му съобщил, че всички трябвало да се явят на стените, понеже в замъка пристигала кралска армия. Ап Рийс, разбира се, тръгнал. Рослин закрещял нещо след него, но моят човек решил, че орлето може да го последва, ако иска, и излязъл от кулата.

— Или иначе казано, оставил я е без охрана — заявих аз. — Убиецът сигурно е ударил камбаните, запалил е огньовете и е дошъл тук. После е убедил орлето да му отвори вратата, намушкал го е, завлякъл е тялото му до прозореца и го е хвърлил долу — направих пауза. — Нападателят е действал бързо като котка, нахвърляща се върху мишка, докато Рослин най-вероятно е бил пиян.

— И все пак кого би пуснал Рослин в стаята си? — попита Дьо Монтегю.

— Има и нещо по-важно — намеси се Уорд. — Хората в замъка със сигурност ще се запитат как убиецът е успял да излезе през врата, която е била заключена отвътре…

Да, въпросът действително беше важен, но аз не можех да си отговоря на него. Приближих се до кошчето, което Дънивед беше оставил на пода, извадих ключа и отидох до го изпробвам в разбитата ключалка. Пасваше.

— Намерих го! — прокънтя гласът на дьо Монтегю откъм стълбищната площадка.

После любимият ми влезе в стаята и ми подаде едно парче пергамент. То съдържаше обичайното послание:

Аквиле Петри, не хвърчете толкоз нависоко,

защото господарят ви Гавестън затъва все по-дълбоко.

— Беше пъхнато в ръкава на жакета му — добави Дьо Монтегю.

— Ще отида да уведомя лорд Гавестън — изправи се на крака кастеланът и излезе от стаята, а останалите го последваха.

Дьо Монтегю седна на едно столче и избърса потта от челото си. Дънивед стоеше до прозореца с гръб към нас.

— Хайде да се махаме оттук — каза той.

— Не, не — прошепнах аз. — Трябва да претърсим вещите на Рослин.

Така и направихме, но за съжаление не открихме нищо важно. Дьо Монтегю ми каза, че трупът на Рослин е бил отнесен в дома на покойника.

— А душата му вече е при Бог… — добави доминиканецът, който все още се взираше през прозореца. — Не е ли време да си вървим, Матилда? — обърна се той към мен. — И без това не можем да сторим нищо повече тук. Тази кауза е загубена. Какъв е смисълът да стоим в замъка?

В онзи момент аз не отговорих на брат Стивън, а няколко часа по-късно вече беше безсмислено да разсъждавам над този въпрос — изборът дали да останем, или не, ни беше окончателно отнет. В ранния следобед отново беше вдигната тревога, но този път никой не се шегуваше с нас. Графовете пристигаха! Първо се появиха водачите им, яздещи сред облаци прах, а след тях се зареди и многобройна войска, понесла множество разноцветни знамена в червено, сребристо, синьо, зелено, алено, черно и бяло. По гербовете на графовете бяха изобразени какви ли не символи — щитове, мечки, глигани, лъвове, крилати змейове, хрътки, корони и мечове. Отвъд града бяха издигнати безброй шатри, палатки, бараки и навеси за конете. После вражеската армия излезе от лагера си и подобно на прииждаща река заля полите на хълма. Аз стоях на стените на замъка заедно с останалите, наблюдавах всичко това и примирах от страх. Графовете действително бяха успели да съберат огромна войска. Пък и защо да не успеят — беше лято и пътищата бяха сухи, което доста улесняваше придвижването на пехотинците, конете и каруците, а селищата в околността бяха добре снабдени с провизии. Жителите на градчето приеха войниците доста радушно, а някои от тях дори им подвикваха за поздрав. Ако графовете бяха искали да ни впечатлят, определено успяха. Доспехите им проблясваха под слънчевите лъчи, сякаш за да ни предупредят какво ни очаква. Най-лошото обаче тепърва предстоеше. След войниците трополяха множество бойни машини, които изглеждаха направо зловещо на фона на ясното синьо небе. Сред тях имаше катапулти, тарани и гигантски обсадни кули. Те се придвижваха бавно, но въпреки това — подобно на страховити чудовища, изпълзели от дълбините на преизподнята — неумолимо настъпваха към замъка. Стигнеха ли до стените му, обсадата щеше да е завършена.

И така, графовете настаниха армията си в полите на хълма, а бойните си машини разположиха от двете страни на замъка. След тях се дотътриха и множество каруци, пълни с камъни и бъчви с катран, готови да се превърнат в огнени снаряди. Още преди да се мръкне, крепостта вече беше напълно обсадена. Освен това съгледвачите ни докладваха, че в пристанището били влезли три бойни кораба, плаващи под знамената на лондонските търговци. Те щяха да попречат на кралските кораби да ни се притекат на помощ и същевременно щяха да ни отрежат всеки път за бягство. Капанът беше щракнал. Примката се затягаше. Гавестън нямаше друг избор, освен да играе по свирката на графовете. Съвсем ясно си спомням онази нощ. Тъмнината се разкъса от буйните огньове на обсадителите ни, а въздухът натежа от противната миризма на горящ катран.

На следващата сутрин пред стражевата кула на замъка застанаха трима пратеници. Първият носеше раззеленено клонче в знак на мир, вторият беше свещеник и държеше в ръцете си кръст, а третият беше глашатай с тромпет и развяваше знамето на Пембрук. Пронизителният вой на тромпета моментално ни събра по стените. Последвалата церемония беше напълно безсмислена. Пратениците настояха замъкът и лорд Гавестън незабавно да бъдат предадени на властта им. Кастеланът, разбира се, отхвърли искането им, заявявайки, че този замък му е поверен от краля и негов дълг е да го брани. И така, пратениците обърнаха конете си и препуснаха обратно към лагера си. Два часа по-късно графовете, които бяха напълно наясно, че не разполагаме с достатъчно защитници, атакуваха замъка отляво и отдясно, принуждавайки ни да разпръснем силите си. Освен това много от войниците ни останаха в резерв, тъй като не се знаеше дали основното нападение няма да бъде насочено към някоя съвсем друга точка.

През следващите няколко дни настана истински ужас. Бойните машини на обсадителите ни не спираха да хвърлят огън и жупел по нас, изпълвайки пространството с пронизителното скърцане на въжетата си и оглушителния грохот на огромните си колела. Графовете се опитваха да прогонят стрелците ни от стените, докато тромавите им обсадни кули, покрити с волска кожа, бавно напредваха към крепостта. Стратегията на нападателите ни беше проста, но ефикасна. Целта им беше да ни принудят да отстъпим към вътрешния двор и да се сврем в мрачната централна кула. Всички в замъка бяха вдигнати на оръжие. Дори аз бях призована на стените и ми беше връчен един арбалет и колчан със стрели. Независимо че беше свещеник, Дънивед също не се скри. Доминиканецът се разхождаше сред защитниците и им предлагаше да се подкрепят с глътка вино от „чудотворния му мях“. Из въздуха непрекъснато летяха камъни и огнени снаряди, а над замъка се носеха огромни облаци зловонен дим. Смъртоносната песен на бойните машини заглъхваше чак късно вечер.

Много хора паднаха убити, а други бяха зле ранени и аз с радост се оттеглих в лечебницата на замъка, за да се погрижа за тях. Там поне не чувах оглушителния грохот на битката. Лятото беше в разгара си, така че погребвахме мъртвите бързо. В прекрасната градина на параклиса беше изкопан дълъг и дълбок ров, който скоро се изпълни с труповете на загиналите войници. Там приключиха земния си път и телата на последните двама аквили. Спомних си обещанието, което бях дала на Рослин, и настоях останките му да бъдат увити в приличен саван, в ръцете му да се постави кръст, а на гърдите му да бъде закачено писмено опрощение за греховете му. Дадох на капелана на замъка няколко златни монети и той най-тържествено ми се закле, че ще отслужи по една заупокойна литургия за всички мъртви орлета. Тромавите обсадни кули вече си проправяха път през тесния крепостен ров и се разполагаха пред стените. Стрелците, покачени на тях, ни обсипваха с порой от стрели. Ние им отвръщахме с камъни и огнени снаряди, но нападателите ни бяха защитени от дебел слой волска кожа, напоена с оцет. По някое време до слуха ни достигна вестта, че двама от графовете били оттеглили бойците си, и това ни даде възможност да си отдъхнем за малко, но после яростните атаки бяха подновени и всичко започна отначало. Същевременно нашите защитни сили отслабваха все повече и повече и то не толкова заради жертвите, които давахме, ами най-вече заради съмненията, които започнахме да изпитваме. За какво водехме тази битка? Гавестън вече съвсем се беше впиянчил. Не че фаворитът се страхуваше — о, не. Просто знаеше, че кралят няма да дойде, и се беше примирил със съдбата си. Битката обаче се разгорещяваше все повече. При тези обстоятелства аз нямах никаква възможност да мисля за убийствените загадки, които ни преследваха. Единствената ни цел в онзи момент беше да оцелеем. И така, дните минаваха, а от небето продължаваха да се сипят смъртоносни стрели и снаряди.

Краят на всичко дойде най-неочаквано и беше сложен не от врага ни отвън, ами от този отвътре. Един следобед някакъв слуга дотича в лечебницата и ме накара да го последвам до дълбокия кладенец във вътрешния двор, около който се беше събрала огромна тълпа. Жените пищяха и твърдяха, че водата била замърсена. И така, един стрелец предложи услугите си и се спусна в кладенеца, за да разбере какво става. Когато се появи отново, лицето му беше намръщено, а в ръцете му имаше мъртъв плъх, чийто труп се беше подул от водата, в която беше киснал. На дъното на кладенеца, каза войникът, имало още много такива трупове. Какво ли се беше случило, запитах се аз. Дали някой беше отровил плъховете и ги беше хвърлил в кладенеца? А може би след като бяха погълнали отровата, те сами бяха хукнали да търсят вода, промъквайки се по подземните тунели на замъка? Тъкмо се канех да отида да проверя какво е положението с другия кладенец, когато от главната кула се понесоха писъци. От приземните прозорци излизаше дим, виждаха се и пламъци. Подземният склад, в който се съхраняваха повечето от провизиите ни, гореше. Каменните стени се пукаха от жегата, а дървените врати и храната ни се превръщаха в сива пепел. Единственото, което успяхме да разберем, беше, че пожарът е започнал от малко масло и една факла. За съжаление, доказателства липсваха, така че никой не можеше да бъде уличен. Дали това беше дело на загадъчния убиец, запитах се аз. От друга страна, замъкът беше пълен с уморени и отчаяни войници, които нямаха търпение всичко това да свърши. Така или иначе, в онзи момент не беше толкова важно кой е отговорен за пожара, колкото бедственото положение, в което той ни беше поставил — с един удар замъкът беше лишен както от храна, така и от вода.

По-късно същата вечер Гавестън събра съвета си в голямата зала на главната кула, но никой от присъстващите не беше в настроение да успокоява пияния и небръснат фаворит.

— Трябва да се споразумеем с обсадителите — предизвикателно заяви Уорд. — Останахме без храна и вода. Врагът ни хвана натясно. Хората ми вече обсъждат помежду си дали да не дезертират. Ако графовете атакуват замъка, правилата на войната им позволяват…

— Правила ли? — кресна му Гавестън. — Какви правила?

— Ако графовете ни нападнат сега — извика му в отговор кастеланът, — те могат да ни избият до крак! Но ако преговаряме с тях, можем да се споразумеем да не ни закачат.

— Кралят…

— Негово величество не е тук — сопна се Уорд. — Няма и да дойде. Замъкът е обсаден, милорд. Пристанището е блокирано. До три дни обсадните кули на графовете ще стигнат до стените на крепостта. Мой дълг е да се погрижа за всички тук, включително и за вас. Трябва да изпратим парламентьори…

Одобрителното мърморене, което се понесе из залата, накара Гавестън да се опомни. Той примигна и страхливо се огледа наоколо.

— Господи, помилуй! — промърмори фаворитът, осъзнавайки, че с него е свършено.

— Трябва да предприемем нещо различно — настоя Дънивед.

— Кого ще пратим? — попита Гавестън.

Присъстващите въздъхнаха от облекчение.

— Кого ще пратим? — повтори фаворитът и погледна към мен.

Тримата Бомон, разбира се, веднага изтъкнаха, че и те не били първи любимци на нападателите ни. Техните имена също присъствали в обвиненията на графовете срещу кралския двор. Гавестън не им обърна внимание. Вместо това продължи да се взира умолително в мен. Фаворитът ми вярваше. Очевидно смяташе, че няма да го предам на графовете, за да отърва собствената си кожа. Един Бог знае откъде беше стигнал до този извод. Отношението ми към него не се различаваше от това на останалите. Гавестън потрети въпроса си. Присъстващите просто продължиха да се взират мрачно в него. За графовете всички в замъка бяха врагове. Въпреки това тези безсмислени убийства трябваше да спрат.

— Аз ще отида — вдигнах ръка, отблъсквайки Дьо Монтегю, който се опита да ме спре.

— Аз също — усмихна ми се Дънивед. — Графовете сигурно няма да се опитат да навредят на един доминикански свещеник и на една от придворните дами на кралицата.

— Какво ще им предложите? — попита Гавестън, опитвайки се да прикрие отчаянието в гласа си.

— Живота ви, честта ви… — сопнах му се в отговор аз. — Графовете нямат власт над никого от нас. Това е кралски замък и ние го браним от името на Едуард Английски.

Фаворитът кимна мълчаливо, а после, верен на непостоянната си природа, плесна с ръце, сякаш нещо го беше зарадвало.

— Тръгвате утре сутринта — заяви той. — Сър Саймън, постарайте се дотогава всичко да е готово. Трябва да изпратим с вас и глашатай.

— Нека аз да бъда глашатаят — намеси се Дьо Монтегю. — Не се безпокойте, милорд. Графовете могат да ви поставят условия, но вашата и нашата съдба зависи единствено от краля и от парламента.

После Гавестън заяви, че това е всичко, и ни отпрати.

На следващия ден, веднага щом се съмна, аз станах и се приготвих за тръгване. Утрото беше прелестно. Слънцето се показа над хоризонта, лъчите му се плъзнаха по морската повърхност, а после окъпаха замъка и градчето в златиста светлина. Аз, Дьо Монтегю и Дънивед се събрахме в двора на замъка и се отправихме към стражевата кула. Дьо Монтегю яздеше от дясната ми страна, а Дънивед — от лявата. Любимият ми носеше знамето на Гавестън, за което беше прикрепено едно раззеленено клонче, докато в ръцете на доминиканеца имаше кръст, привързан в края на дълъг прът. Страхът ми се беше поуталожил. Призори кастеланът излязъл на стените на замъка с тромпет в ръка и призовал пратеника на Пембрук, за да му каже, че иска да изпрати парламентьори. Пратеникът веднага се съгласил. Дори не се върнал в лагера си, за да се посъветва с господарите си. Явно графовете също нямаха търпение да приключат с този въпрос.

Аз се бях измила старателно и се бях облякла в най-хубавата премяна, която успях да намеря — меки ботуши за езда, тъмночервена рокля, обточена със златни нишки, и един зелен плащ. Не знаех какво да очаквам от предстоящата среща с графовете, но въпреки това успешно прикривах безпокойството си. И така, конете ни изтрополиха по подвижния мост и ние се присъединихме към пратеника на Пембрук. Той също носеше раззеленено клонче и ни приветства доста любезно. После всички продължихме по криволичещите улички на Скарбъро. Въпреки ранния час жителите на градчето вече бяха станали. Слуховете явно бяха стигнали до тях, пък и нямаше как да не са чули шума от вдигането на решетката на стражевата кула. Прозорчета на къщите се отваряха, вратите се открехваха и хората се измъкваха навън, за да разберат какво са намислили големците. От една странична уличка излезе някакъв пиян идиот, който се придвижваше с танцова стъпка и си припяваше някакво стихче от Светото писание: „Сгрешиш ли три пъти, на четвъртия ще бъдеш наказан“^[1]. Пратеникът на Пембрук го изблъска от пътя ни.

Продължихме напред. Кучетата надаваха вой при вида ни, а котките — черни сенки на фона на блестящата слънчева светлина — се разбягваха от купчините боклук, из които се бяха ровили допреди малко. На един кръстопът беше издигната импровизирана бесилка, от която висеше някакъв труп с извит врат и изцъклени очи. Върху окъсания му жакет беше забодено парче пергамент, на което пишеше, че обесеният е крадец и разбойник. Явно графовете бяха твърдо решени да въведат ред. Позорните стълбове до бесилката бяха претъпкани с охкащи и вайкащи се престъпници. Един градски стражар реши да се изгаври с тях и изля върху главите им цяла кофа с конска пикня, а после, докато те се опитваха да се отърсят от мръсотията, се разтресе от смях. Две невръстни просячета с огромни очи и тънки ръчици, протегнати за милостиня, изгледаха шествието ни с интерес. Въпреки великолепното утро не можех да не се потреса от окаяния живот, който водеше простолюдието. Дънивед си затананика някакъв псалм: „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде…“^[2], а аз тихичко се помолих всички да се върнем в замъка невредими.

Многобройната армия на графовете вече беше на крак и усилено се готвеше за поредния кървав ден. Групичката ни мина покрай обсадните машини и останалите военни съоръжения на нападателите ни и влезе през портата на вражеския лагер. Пембрук явно се беше постарал да ни впечатли и покрай шатрите вече сновяха множество войници, облекли кожени жакети и запасали портупеи, от които висяха бойни шлемове. Наоколо се носеше типичната смрад, съпътстваща всяка битка. Вонята на кръв, прахоляк и дим се смесваше с миризмите от коневръзите, нужниците, ковачниците и готварниците. Войските на обсадителите ни бяха отлично организирани, а бараките и кожените им шатри бяха подредени в спретнати редици. Главната пътека на лагера ни отведе до едно ограждение, в което се помещаваха и разноцветните шатри на самите графове. Пред тях бяха забити прътове, на които бяха окачени знамената и доспехите им.

Неколцина оръженосци веднага дотичаха при нас и ни помогнаха да слезем от седлата, а после отведоха конете ни. След това някакъв скован шамбелан с бял жезъл в ръка взе знамето на Дьо Монтегю и кръста на Дънивед и ни поведе към главната шатра. Вътре ни очакваха графовете Пембрук, Херефорд и Уорик. Тримата велики лордове се бяха настанили зад някаква грубо скована маса, чието централно място се заемаше от Пембрук. Върху масата, вдясно от него, лежеше мечът му; дръжката му беше инкрустирана със скъпоценни камъни, а зловещото му острие сочеше право към нас. От лявата страна на графа беше поставено едно Евангелие, подвързано с червеникава кожа и украсено с келтски символи, изобразени с помощта на множество миниатюрни скъпоценни камъчета. Ние бяхме поканени да седнем на трите столчета, разположени пред масата. Еймър дьо Валанс, граф на Пембрук, въобще нямаше слабост към церемониите, така че просто ни се поклони, накара ни да се представим и бързо ни запозна с останалите присъстващи. Вляво от него седеше Гай де Бийчам, граф на Уорик, а вдясно — Хъмфри де Бохун, граф на Херефорд. Братовчедът на краля, Томас, граф на Ланкастър, бил оттеглил войските си към Понтифакт, но всеки момент можело да се върне.

Пембрук се прояви като любезен домакин още в началото на срещата ни, предлагайки да ни почерпи с ейл, пресен хляб и току-що изпечено месо. Ние, разбира се, приехме и докато слугите ни носеха подносите и чашите, аз започнах да изучавам тримата графове. Не че не се познавахме отпреди — бяхме се срещали много пъти по разни дворцови тържества, карнавали и банкети. И така, аз се заех с храната и оставих първоначалните любезности на Дънивед и Дьо Монтегю, които също бяха стари познайници на домакините ни. Управителят на замъка ме беше подучил как да се държа, но в крайна сметка, напътствията му се оказаха излишни — великите лордове не можеха да ме изненадат с нищо.

Еймър дьо Валанс, граф на Пембрук, беше висок и мършав мъж с леко прегърбена стойка. Мургавото му лице, увенчано с черна коса, беше издължено, очите му бяха хлътнали, а мустаците и брадата му — идеално оформени. Да си призная, към него дори изпитвах известни симпатии. Пембрук беше изтъкнат кралски дипломат и опитен военачалник, който се беше обърнал срещу Короната единствено заради глупостта на Едуард. Настоящото положение обаче видимо не му се нравеше и той изглеждаше готов да ни угоди. Това доста ни обнадежди относно изхода от преговорите. Клетият Еймър! Години по-късно той беше изпратен на дипломатическа мисия във Франция и умря отровен в някакъв нужник.

Хъмфри де Бохун също изглеждаше неспокоен. Графът на Херефорд имаше гъста руса коса, тлъсто червендалесто лице, сини очи и нацупени устни. За беда, Бог не го беше надарил с ум и той винаги се вслушваше в мнението на другите, дори те да го тласкаха към собствената му гибел. Умря години по-късно, защитавайки един от мостовете над река Юър срещу Де Спенсър — някакъв войник се промъкнал под моста и разпорил корема му изотдолу.

Ето че стигнахме и до Гай де Бийчам. Графът на Уорик беше изключително зъл и надменен човек. Той беше слаб и жилав, обличаше се в алено и златно, а мургавото му лице — винаги гладко избръснато и напомадено, високите му скули и идеално оформената му черна коса му придаваха вид на италианец. Имаше големи и тъмни очи с леко кривогледство на дясното. Изобщо видът му доста точно отговаряше на лукавата му същност. Уорик не можеше да понася Гавестън. Освен че много пъти го беше побеждавал в разни рицарски турнири, фаворитът му беше лепнал и подигравателния прякор „черното псе от Ардън“. Уорик така и не му беше простил за тази обида. Според него Гавестън беше просто едно парвеню, недостойно да целува дори праха под ботушите му. С мен обаче се държеше доста дружески — явно ме възприемаше като уважаван член на домакинството на кралицата. Онази сутрин не спря да ми се усмихва и да ми намига. Забелязах, че лявата му ръка е превързана. По-късно разбрах, че именно той е ръководил атаката срещу замъка Скарбъро — толкова голямо беше нетърпението му да пипне Гавестън. Уорик нямаше какво да обсъжда с нас и това стана ясно още в началото на срещата ни.

Щом слугите се оттеглиха, Пембрук веднага премина към същността на въпроса. Графовете, заяви той, се интересували единствено от лорд Гавестън. Останалите можело да влизаме и да излизаме от замъка ad libertatem — напълно свободно. Фаворитът обаче, продължи безмилостно Пембрук, бил нарушил указа, издаден срещу него предната година, така че трябвало да се предаде и да се оттегли в почетен арест, оставяйки се на волята на парламента, който щял да бъде свикан в Уестминстър. Дънивед се залови с думата „почетен“. Пембрук веднага му обясни, че Гавестън ще бъде настанен в някое кралско имение, където ще може да изчака по-нататъшните разпореждания на краля на спокойствие. После графът се наведе през масата и ни увери, че той лично ще се погрижи за безопасността на фаворита. Освен това щял да му осигури подобаващо за положението му отношение. Великодушното обещание на Пембрук ме удиви, но въпреки това не успя да уталожи тревогите ми. От една страна, графовете нямаха търпение да приключат с този въпрос и това беше напълно разбираемо — поддръжката на огромната им армия сигурно им струваше цяло състояние. От друга, те бяха нарушили реда в кралството и спокойно можеха да бъдат обвинени в държавна измяна. Ако Едуард решеше да тръгне срещу тях, графовете и техните последователи можеха да бъдат заловени, изправени пред съда и екзекутирани. Пембрук очевидно искаше да намери някакво разрешение на тези проблеми. Въпреки това аз не можех да се отърся от подозренията си. Херефорд през цялото време кимаше тържествено, сякаш разбираше всяка дума — нещо, в което дълбоко се съмнявах. Уорик беше свел поглед и току потропваше с пръсти по масата. От време на време вдигаше глава и впиваше в мен тъмните си, бездушни очи.

После се изказаха Дьо Монтегю и Дънивед. И двамата говориха разпалено и поискаха от графовете някакви гаранции за безопасността на Гавестън. Вместо да се обиди, че думата му буди съмнение, Пембрук заяви, че е готов да положи свещена клетва. След това извика някакъв слуга и му нареди веднага да доведе в шатрата свещеник, който да донесе със себе си Светото причастие. Не след дълго свещеникът се появи, придружен от един клисар с кадилница в ръка и един паж, който звънеше с някаква камбанка. Тримата внесоха дарохранителницата със Светото причастие в шатрата и я поставиха на масата. Всички коленичихме. И така, свещеникът започна да напява молитви, а Пембрук постави едната си ръка върху Евангелието, а с другата хвана дарохранителницата, сякаш го ръкополагаха в духовен сан. После се закле в живота си и в безсмъртието на душата си, че ако лорд Гавестън се предаде във властта му, той ще гарантира за безопасността му и ще му осигури всички почести, подобаващи на един граф. Аз помолих Херефорд и Уорик да положат същата клетва. Херефорд беше готов да го стори, но Уорик само сви рамене. Тогава Пембрук се намеси, изтъквайки, че великите графове са дали свещен обет помежду си и че неговата клетва ще бъде спазена и от останалите. След това свещеникът покри дарохранителницата с една бяла копринена кърпа, вдигна я от масата и тържествено я изнесе от шатрата.

Колкото и скептично да бях настроена, нямаше как да не остана доволна от условията на Пембрук. И така, ние обещахме на графовете, че ще получат отговора на Гавестън до свечеряване. Щом преговорите приключиха, Пембрук стана още по-любезен. Нареди на слугите си да донесат от най-хубавото му вино и настоя всички да вдигнем наздравица. После грубо скованата маса помежду ни беше изнесена и за известно време ние се посветихме на неангажиращ разговор. Уорик се примъкна до мен, направи ми някакъв комплимент за роклята и отбеляза, че независимо от тежките условия изглеждам изключително добре. Аз му отговорих с някаква саркастична забележка, която искрено го развесели. После графът сложи ръка на рамото ми и аз приех жеста му — Уорик беше опасен човек, но аз усещах, че за мен не представлява никаква заплаха.

— Позволете ми да ви уверя, Матилда — прошепна ми той, хвърляйки един поглед към другите двама графове, които бяха потънали в разговор с Дьо Монтегю и Дънивед, — че що се отнася до вас и до господарката ви, ние никога не сме ви мислили злото — след тези думи той се наведе още по-близо до мен и продължи. — Чухме слуховете за смъртта на аквилите. Вярно ли е, че всички те са били хвърлени от високо? И кой е отговорен за убийствата им? Да не би Гавестън да се е обърнал срещу своите?

— Защо му е да го прави, милорд? — дрезгаво прошепнах аз.

Уорик отдръпна ръката си от рамото ми.

— Ще ви кажа нещо, Матилда, но нека си остане между нас. Познавам Гавестън от много години; още от времето, когато фаворитът беше най-обикновен оръженосец в свитата на уелския принц — той облиза устни. — Знам, че ми се носи славата на безскрупулен човек, и трябва да ви кажа, че напълно си я заслужавам, но ви уверявам, че в това отношение никой не може да се мери с Гавестън! Помнете ми думата! Той е готов да предаде всеки, за да спаси собствената си кожа.

— Дори негово величество краля ли? — попитах шепнешком аз.

— Едуард от Карнарвън, мистрес, не разбира душата на Гавестън така, както я разбирам аз. А аз я разбирам, защото двамата с него сме замесени от едно и също тесто. Умолявам ви да внимавате с него и ако… — изведнъж Уорик се опомни и замълча, а после върна ръката си върху рамото ми и нежно ме погали. — Нека ви попитам, Матилда: какво бихте желали вие за вашата господарка?

— Здраве и щастие, милорд. Същото каквото и вие.

— Да, аз също й желая здраве и щастие — Уорик се огледа бързо наоколо, — но ви уверявам, че в това кралство няма да се възцари мир, докато Гавестън не бъде отстранен.

— Имате предвид, докато не бъде изпратен в изгнание?

— Имам предвид, докато не бъде отстранен. Помнете ми думата, Матилда! — каза той, а после ме потупа по рамото, целуна ме по челото и се отдалечи.

После графовете ни осигуриха ескорт и ние се върнахме в замъка. Щом влязохме в двора, слугите веднага ни насочиха към главната кула, където се беше събрал съветът на фаворита. Съвещанието ни не трая дълго. Кастеланът заяви, че е много доволен от условията, и аз си дадох сметка, че оттук-нататък Гавестън не може да разчита на подкрепата му. Дьо Монтегю, Дънивед и аз убедихме фаворита да приеме споразумението. Първоначално той се колебаеше, но в крайна сметка обеща да изпълни исканията на графовете. Дънивед моментално беше изпратен в лагера им, за да ги уведоми, че Гавестън ще напусне замъка рано сутринта на следващия ден.

Аз нямах търпение да се върна при господарката си и много се зарадвах, че всичко е свършило. Плановете ми обаче скоро бяха осуетени — по-късно вечерта Дънивед дойде в стаята ми и ми съобщи, че аз, той и Дьо Монтегю сме били определени за придружители на Гавестън. В крайна сметка, тъкмо ние бяхме преговаряли с Пембрук и бяхме станали свидетели на клетвата му. Нямахме друг избор, освен да се съгласим. Заинтригувани, Бомон също решиха да се присъединят към нас.

И така, на следващата сутрин Гавестън се метна на седлото и напусна замъка Скарбъро в целия си блясък. Лицето му беше гладко избръснато, косата му — идеално фризирана, а кадифените му одежди в зелено, червено и черно бяха просто великолепни. Конят му също беше старателно натимарен, а сбруята му — излъскана до блясък. Войниците от замъка го изпратиха със свирене на тромпети и бурни ръкопляскания. Клетият Гавестън си въобразяваше, че така защитниците на крепостта му засвидетелстват уважението си, докато те просто се радваха, че кървавата битка е приключила.

Пембрук спази обещанието си и действително се отнесе към фаворита както подобава. Градчето приветства процесията ни с всички необходими почести. Хората бяха излезли на украсените си с разноцветни знамена прозорци и шумно ни аплодираха, а пътят, по който трябваше да минем, беше покрит с раззеленени клончета. Градските девойки обсипваха Гавестън с дъжд от цветчета, докато свещениците го благословяха с кръстове, тамян и светена вода. Бесилката и позорните стълбове бяха опразнени. Накрая първенците на Скарбъро поднесоха на фаворита някакъв подарък и ние влязохме в лагера на графовете. Херефорд и Уорик не бяха там, но затова пък Пембрук ни посрещна повече от любезно. Графът беше облякъл най-хубавите си премени, на врата му висяха сребърни верижки, а по пръстите му проблясваха множество пръстени. Двамата с Гавестън си размениха Osculum pacis — целувката на мира, след което всички присъстващи се отдадоха на пищен гуляй.

Лагерът се изпълни със звън на чаши, радостни възгласи и свирня на ребека^[3], арфа и виола. Наоколо се вееха множество разноцветни знамена. Пембрук и Гавестън се покачиха върху един богато украсен подиум и седнаха да обядват пред очите на всички. Слугите им поднасяха току-що приготвени блюда от еленско, свинско, телешко и миноги и не спираха да пълнят чашите им с отбрани вина. Щом банкетът свърши, графът и фаворитът отново си размениха целувката на мира, а после Гавестън обяви, че ще замине за Уолингфорд и там ще чака решението на парламента. Пембрук също се изказа, заявявайки, че е положил свещена клетва и лично отговаря за живота и здравето на фаворита.

Щом се оттеглихме в шатрата на графа, аз настоях Гавестън да изиска от опекуна си още някои условия. Маршрутът ни до Уолингфорд не биваше да се разгласява, а за пътуването ни дотам трябваше да ни се осигури подсилен ескорт. Пембрук ни увери, че останалите графове никога не биха нарушили клетвата му, но въпреки това се съгласи.