Крис Бънч
„Звезден риск“ ООД (3)

3

Димитри Херндон беше щастлив човек. Потен, изморен, но щастлив.

Той побутна рудотранспортьора пред себе си към примамливите външни светлини на собствения си кораб.

В каросерията на транспортьора имаше достатъчно руда от най-чиста проба, за да си плати дълговете към „Транскутенай“, да се издържа поне още шест седмици в този безлюден астероиден пояс и да прати малко пари на сестра си на Лорейн VII. А и трюмът на неговия износен, пригоден от стара яхта кораб също съдържаше солиден запас от търсени на пазара метали.

И което бе още по-добре… всъщност засега само начеваща надежда… беше видял недвусмислени признаци за наличието на диамантена жила на този жалък астероид и ако това бе истина, очакваше го богатство, по-голямо дори от това на легендарния Джоузеф Смит.

Ако този астероиден пояс наистина бе част от разпаднала се планета, Бог е могъл да свърши по-добре тази работа, мислеше си мрачно Херндон, озъртайки се в непрогледния мрак, сред който блещукаха хиляди въртящи се точици — те не бяха звезди, а само предмети, отразяващи светлината на загасващото слънце.

Но от друга страна, ако Господ Бог не бе взривил тази планета, сега тук нямаше да се навъртат миньори с рудотранспортьори и кораби, а самият Херндон щеше да си живурка скромно на Лорейн и да преподава на дечицата начална химия.

Често си мислеше за представите, които имаха хората за миньорите — груби, брадясали мъже, избухливи и невъзпитани.

Херндон също беше брадясал, но приликата свършваше дотук. Дори си бе оставил брада тъкмо за да не прилича на учител.

Беше зарязал учителската кариера, когато се чу, че в тази система има достатъчно руда, за да те направи богат. Оттогава бяха изминали шест месеца на усилена работа, каквато не бе сънувал досега. А също и опасна. Защото ако не заложиш правилно взривовете, по-вероятно е в края на краищата ти самият да се разхвърчиш на хиляди части като някоя тъпа маймуна, на която са дали да си играе с бомба. След взривяването идваше моментът на разтрошаване на едрите скални късове с пневматичен свредел до по-дребни и накрая вземането на проби с неговия портативен анализатор. Без да се брои необходимостта да се грижи за прехраната си и за техническото състояние на кораба.

Той се замисли какво ли ще стане, ако в онази скала наистина има диаманти.

Истинско богатство!

Ще трябва първо да вкара кораба в ремонтния цех, за да постегнат втория двигател, който от известно време покашляше. Не, по-добре да намери някой новак, току-що пристигнал в системата, и да му внуши, че трябва да разработват точно тази скала. Също както на времето друг миньор бе използвал Херндон.

После ще си купи нов кораб и…

Не. Ще си откупи договора и ако има достатъчно пари, ще се пенсионира. Никакви луксозни курорти, никакви хотели и казина, ще се засели на някое тихо местенце, ще си осигури достатъчно мощен компютър и ще прекара остатъка от живота си в изследване на границите между химията и алхимията.

Може би на някоя планета с голяма библиотека, мощен компютър и нощен живот. Учителите не е необходимо да са самотници, особено богатите учители.

Някоя като Трималхио IV, за която бе гледал реклами и бе слушал разкази за декадентския й начин на живот, но никога не бе посещавал.

Той се сепна и забеляза, че е само на десетина метра от кораба. Танцьорки. Високи, руси танцьорки. Или може би чернокоси. Усмихнати, оскъдно облечени, готови да изпълнят всяко твое желание срещу шепа дребни диаманти.

Добре поне, че се бе сетил да регистрира онзи къс скала в своя район веднага след като докара първия товар с руда, и сега можеше спокойно да завърши работата си, докато се развлича с мечти за скорошния охолен живот.

Той дръпна външния контролен панел на кораба и докосна датчика.

Люкът на товарния отсек се плъзна встрани. Димитри изтласка транспортьора вътре и изсипа рудата. Затвори люка, влезе през въздушния шлюз и задейства цикъла.

Вътрешният люк се отвори, Херндон повдигна лицевото стъкло на шлема и по навик се намръщи от неприятната миризма. Няколко часа в стерилната атмосфера на компресирания въздух и вече беше забравил за смрадта в кабината, смесица от кухненски изпарения и човешка пот.

Димитри реши, че може да си позволи една чашка сливовица, но не повече, след като първо провери дали в негово отсъствие корабът не му е подготвил някоя неприятна повреда.

В едно от двете противоускорителни кресла на пилотската кабина се беше настанил, сякаш е у дома си, едър мъж с брада, подрязана грижливо като на някое светско конте.

Той вдигна положения в скута бластер и го насочи към Херндон.

— Можех просто да подкарам твоето корабче и да те оставя насред космоса. Но нали съм добър човек…

Херндон бе чувал за бандата обирджии от свои пострадали приятели.

Тъй като бе твърдо решен да не допусне подобно нещо да го сполети, беше си купил пистолет, който държеше залепен под навигационната маса.

Той се усмихна измъчено, вдигна ръце, след това се хвърли неочаквано, извъртайки се във въздуха, към масата, от която го деляха само два метра.

Така и не стигна до нея.

Брадатият изруга и го простреля два пъти в гърдите. Херндон се блъсна с глава в масата.

— По дяволите, защо трябваше да ме принуждаваш да го направя? — оплака се мъжът, сбърчил нос от неприятната миризма на изгоряла плът.

Димитри Херндон лежеше съвършено неподвижно и не издаваше никакъв звук.