Джо Абъркромби
Гласът на острието (9)

Сутрешен ритуал

Слънчев летен ден, паркът е пълен с красиво облечени, жизнерадостни хора. Полковник Глокта крачи отривисто на път за поредната изключително важна среща. От всички страни хората с вежлив поклон се отстраняват от пътя му. Той ги отминава, без да ги погледне, като дарява с мъжествена, лъчезарна усмивка само най-важните особи. Малцината щастливци, удостоени с вниманието му, отвръщат на усмивката с грейнали от щастие лица.

— Всички служим на краля по свой начин — помпозничи капитан Лутар и посяга към сабята си, но Глокта е твърде бърз. Острието му изсвистява с мълниеносна скорост и улучва гърлото на присмиващия се самодоволен глупак.

Кръвта плисва по лицето на Арди Уест. Тя плясва радостно с ръце и поглежда Глокта със сияещи от вълнение очи.

Лутар е силно изненадан от това, че е убит.

— Ха! Напълно сте прав — казва Глокта и се усмихва.

Капитанът се строполява по очи. Кръв струи от пронизаното му гърло. Тълпата реве от възторг и Глокта отвръща с дълбок, грациозен поклон. Овациите гръмват два пъти по-силно.

— О, полковник, не бива — прошепва Арди, когато той облизва капките кръв от бузата й.

— Не бива какво? — изръмжава Глокта и поставил ръка през кръста й, я навежда силно назад, като в същото време я целува страстно. Тълпата е в екстаз.

Тя откъсва устни от неговите и останала без дъх, го поглежда в очите. Големите й тъмни очи са пълни с възхищение, устните й — нежно разтворени.

— Арфиектоът ви икъ — казва тя с миловидна усмивка.

— Какво? — Тълпата притихва, проклети да са, лявата половина на тялото му изтръпва.

Арди докосва нежно бузата му.

— Арфиектоът! — вика тя.

 

 

Силно чукане по вратата. Глокта отвори очи.

Къде съм? Кой съм аз?

О, не.

О, да. Той моментално осъзна, че е спал зле. Тялото му беше извито в неудобна поза под завивката и лицето му притиснато във възглавницата. Цялата му лява половина бе мъртва.

Блъскането по вратата се засили.

— Арфиектоът! — долетя от другата страна на вратата заваленият вик на практик Фрост.

Глокта опита да вдигне глава от възглавницата и болката прониза врата му. Ах, нищо не може да се мери с първия спазъм за деня. Как само разбужда ума.

— Разбрах! — дрезгаво извика Глокта. — Идвам след малко!

Тежките стъпки на албиноса отекнаха глухо в коридора. Глокта остана да лежи неподвижен в леглото. После, много бавно, той премести дясната си ръка и се опита да се обърне по гръб. Задъха се от напрежение. Игличките плъзнаха по левия му крак и той стисна юмруци. Да можеше само проклетото нещо да остане безчувствено. Болката настъпваше бързо. Освен това Глокта долови неприятна миризма. Проклятие. Пак съм се осрал.

— Барнам! — извика Глокта и зачака задъхан. Отмъщението на лявата половина на тялото му го връхлетя под формата на тръпнеща болка. Къде се бави старият глупак?

— Барнам! — изкрещя Глокта с пълно гърло.

— Добре ли сте, господине? — разнесе се гласът на прислужника от другата страна на вратата.

Добре? Добре, стар глупако? Как мислиш, кога за последно съм бил добре?

— Не, мътните те взели, не съм! Насрал съм се в леглото!

— Сгрял съм вода за ваната, господине. Можете ли да станете?

Веднъж вече се бе налагало Фрост да разбива вратата. Може би трябва да почна да я оставям отключена и отворена през нощта, но тогава как ще спя?

— Мисля, че ще се справя — изсъска Глокта с притиснат в празните си венци език.

Ръцете му се разтрепериха от усилие, докато с мъка се надигна от леглото и седна в поставения наблизо стол.

Уродливият му, останал без пръсти, ляв крак продължи неконтролируемо да потръпва. Глокта, изпълнен с омраза, го изгледа свирепо.

Проклета, ужасна гнус. Уродливо, безполезно парче месо. Ах, защо не те отрязаха целия? Защо аз не те отрязах? Но той знаеше защо.

С два крака поне можеше да се преструва, че е половин човек. Глокта удари с юмрук съсухреното си бедро и съжали на мига. Глупак, глупак. Болката плъзна към гърба му, по-силна отпреди и набираща мощ с всяка следваща секунда. Хайде, хайде, да се помирим. Той започна внимателно да разтрива пострадалото място. Свързани сме един за друг, защо ме тормозиш?

— Можете ли да стигнете до вратата, господине?

Глокта сбърчи нос от миризмата и хвана бастуна си. Бавно и мъчително се изправи на крака. Неуверено закуца към вратата. На половината път насмалко не се подхлъзна, но, с цената на нов пронизващ спазъм, успя да се задържи прав. Подпирайки се на стената, завъртя ключа и отвори вратата.

Барнам чакаше от другата страна. Беше протегнал напред ръце, готов да го хване. Какво унижение. Аз, Санд дан Глокта, най-великият фехтовач в историята на Съюза, трябва да разчитам на един старец, за да стигна до ваната си, където да измия тялото си от собствените си изпражнения. Сигурно сега умират от смях, всички онези нещастници, които съм побеждавал. Ако все още ме помнят, естествено. Ако не болеше толкова силно, аз самият бих се засмял на това. Глокта отне тежестта от левия си крак и безропотно преметна ръка през рамото на възрастния прислужник. Има ли смисъл? По-добре да си облекча положението. Доколкото е възможно.

Глокта пое дълбоко въздух.

— Бавно, кракът още не се е събудил.

Двамата със залитане тръгнаха по твърде тесния коридор. Банята сякаш бе на цяла миля разстояние. Дори повече. И все пак предпочитам да вървя по сто мили всяка сутрин, но да съм отново здрав, отколкото само до банята и в сегашното си състояние. Но такъв ми бил късметът. Няма връщане назад. По никакъв начин.

Па̀рата нежно погали хладната кожа на Глокта. Барнам го хвана под мишниците и той предпазливо потопи десния си крак във водата. Гореща е! Прислужникът му помогна да преметне и другия крак и после, като пак го придържаше под мишниците, внимателно го постави да седне във ваната. Водата го покри до шията.

— Ааа. — Беззъбата усмивка се разтегна по лицето на Глокта. — Гореща като огнището на Създателя, Барнам, точно както я обичам.

Топлината проникна в крака му и болката отслабна. Но не изчезна, никога не изчезва. Все пак така е по-добре. Доста по-добре. Глокта се почувства почти готов да посрещне още един ден. Човек трябва да се научи да цени малките неща, топлата вана, например. Когато не ти е останало друго, трябва да си доволен и от малкото, което имаш.

 

 

Практик Фрост го чакаше, седнал с гръб към стената, в малката трапезария на долния етаж. Огромното му телосложение беше натъпкано в нисък стол. Глокта се свлече върху другия стол и вдиша аромата на поставената пред него купа. Една дървена лъжица стърчеше, забита в гъстата овесена каша, изправена под ъгъл, без да докосва стените на купата. Стомахът му закъркори и устата му се напълни със слюнка. Всъщност точно симптомите на остро гадене.

— Ура! — извика Глокта. — Отново овесена каша!

Той погледна към неподвижния практик срещу себе си.

— Овес и мед — ей, какъв късмет. Животът ни песен е с каша овесена!

Розовите очи насреща дори не примигнаха.

— Детска песничка. Майка ми я пееше, но така и не успя да ме накара да вкуся тази помия. А виж сега. — Глокта загреба с лъжицата. — Не мога да й се наситя.

Фрост го гледаше втренчено.

— Здравословно. — Глокта лапна пълна лъжица от сладката каша и загреба нова. — Вкусно. — Той преглътна следващата лъжица. — И най-важното — Глокта леко се задави при поредното поглъщане на пълна лъжица каша — не изисква никакво дъвчене.

Бутна напред почти пълната купа и хвърли лъжицата до нея.

— Ммм — каза той. — Добрата закуска осмисля деня, не мислиш ли?

Изражението по лицето на Фрост бе точно като това на бяла стена, без всичката емоция на варосаната повърхност обаче.

— Е, архилекторът иска да ме види отново, така ли?

Албиносът кимна.

— И какво според теб желае нашият славен водач от простосмъртните си служители?

Вдигане на рамене.

— Хм. — Глокта избута с език малко овесена каша, която се бе задържала в кухините на празните му венци. — Как ти се стори, в добро настроение ли беше?

Отново вдигане на рамене.

— Чакай, чакай, практик Фрост, по-бавно. Засипваш ме с думи и нищо не разбрах.

Мълчание.

Барнам влезе и вдигна купата с каша от масата.

— Ще желаете ли нещо друго, господине? — попита той.

— Разбира се. Една голяма сочна пържола, алангле, и една хубава хрупкава ябълка. — Глокта погледна към Фрост. — Много обичах ябълки като дете.

Колко ли пъти съм казвал тази шега? Фрост продължаваше да гледа безчувствено. Глокта се обърна към Барнам, който му отвърна с вяло подобие на усмивка.

— Е — каза Глокта с въздишка. — Човек не трябва да губи надежда, нали така?

— Разбира се, господине — промърмори възрастният прислужник и се запъти към вратата.

Или пък трябва?

 

 

Кабинетът на архилектор Сълт беше на последния етаж на Палатата на въпросите. Пътят нагоре бе дълъг. Още повече, коридорите бяха пълни с хора. Практици, чиновници и инквизитори пъплеха като мравки в огромно бунище. Усетил погледите на хората върху себе си, Глокта продължаваше с куцане напред, усмихнат, с наведена глава. Но останал сам, той спираше, задъхан и изпотен. Ругаеше и разтриваше крака си, за да върне и малкото останал в крайника живот.

Защо трябва да е толкова високо? Този въпрос си задаваше днес, докато бавно се влачеше по мрачните коридори и извити стълбища в огромния лабиринт на сградата. Когато най-после стигна до преддверието на кабинета на Сълт, беше напълно изтощен и задъхан. Лявата му ръка бе изтръпнала от стискане на бастуна.

Секретарят на архилектора го изгледа подозрително иззад огромно бюро, което заемаше половината помещение. Срещу него имаше няколко стола, в които обикновено сядаха да се притесняват чакащите пред кабинета. Двама огромни практици стояха от двете страни на голямата двойна врата на кабинета на Сълт и изглеждаха така неподвижни и мрачни, че направо се сливаха с мебелировката.

— Имате ли уговорен прием? — поинтересува се секретарят с рязък тон.

— Естествено — тросна се Глокта, — да не мислиш, че съм докуцал чак дотук, за да се полюбувам на бюрото ти?

Секретарят го изгледа изпод вежди. Той беше блед, добре изглеждащ младеж с рошава руса коса. Надут пети син на някой дребен благородник със свръхактивни слабини, който си мисли, че може да ме гледа отвисоко.

— И вашето име е? — с подигравателна нотка в гласа попита младежът.

Много добре знаеш кой съм, ти, дребно самодоволно нищожество.

Дългото изкачване бе изчерпало докрай търпението на Глокта. Той силно стовари бастуна си на бюрото и секретарят почти подскочи на стола си.

— Ти какво? Да не си малоумен? Колко сакати инквизитори работят тук?

— Ъ… — устата на секретаря нервно потрепери.

— Какво „ъ“? Това ли е отговорът ти, това число ли е? Казвай!

— Ъ, аз…

— Казвам се Глокта, дръвнико! Инквизитор Глокта!

— Да, господине, аз…

— Надигни си дебелия задник от стола, идиот такъв! Не ме карай да чакам!

Секретарят скочи енергично и се завтече към вратите. Отвори едната и почтително застана встрани.

— Така е по-добре — изръмжа Глокта и тръгна бавно към вратата. На влизане погледна към двамата практици от двете й страни. Почти бе сигурен, че долови усмивка под маската на единия.

Стаята беше същата, както я помнеше отпреди шест години. Кръгло, просторно помещение с куполен таван с каменни гравюри на гаргойли. Единственият огромен прозорец предлагаше величествена гледка над кулите на Университета, дълъг участък от външната стена на Агрионт и извисяващата се грамада на Кулата на Създателя зад нея.

Почти всички стени на кабинета бяха заети от рафтове и шкафове, пълни с изрядно подредени папки и документи. По оскъдните участъци бяла стена висяха няколко портрета, включително един огромен на настоящия крал на Съюза, на който той бе изобразен на младини и изглеждаше мъдър и непреклонен. Със сигурност е рисуван преди да се превърне в изкуфяла карикатура. Сега по лицето му можеш да видиш все по-малко авторитет и все повече потекли лиги. В центъра на помещението имаше огромна кръгла маса, по чийто плот бе изрисувана с най-малки подробности карта на Съюза. Всеки град, в който Инквизицията имаше клон, бе обозначен със скъпоценен камък, а от центъра на масата се издигаше малко сребърно очертание на Адуа.

Зад масата, седнал в един античен стол с висока облегалка, седеше архилектор Сълт. Той бе погълнат от разговора си с един възрастен, съсухрен мъж с противно лице и плешиво теме, облечен в тъмна роба. При вида на накуцващия към тях Глокта лицето на Сълт грейна. Изражението на другия мъж не се промени изобщо.

— А, инквизитор Глокта, радвам се да ви видя. Познавате ли главен надзорник Халек?

— Нямам удоволствието — каза Глокта. Не че е кой знае какво удоволствие, както изглежда. Старият бюрократ се изправи и без особен ентусиазъм се ръкува с Глокта.

— А това е един от моите инквизитори, Санд дан Глокта.

— Разбира се — промърмори Халек. — Мисля, че бяхте военен. Виждал съм ви да се дуелирате.

— Ще да е било доста отдавна — каза Глокта и потупа крака си с бастуна.

— Така е.

Последва мълчание.

— Главен надзорник Халек очаква много важно повишение — каза Сълт. — Говори се за място в самия Висш съвет.

Висшият съвет ли? Нима? Доста значимо повишение.

Самият Халек не изглеждаше кой знае колко впечатлен.

— Ще гледам сериозно на това, когато Негово величество прецени за уместно и ме покани — отвърна рязко Халек, — не и преди това.

— Смятам, че Съветът ви намира за единствения кандидат, който си заслужава да бъде препоръчан за поста — умело лавира Сълт. — Особено сега, след като кандидатурата на Сеп дан Тюфел вече не е актуална.

Старият приятел Тюфел? Чиято кандидатура повече не е актуална за какво?

— Тюфел — намръщи се Халек и поклати глава. — Работих с този човек десет години. Не го харесвах. Като те гледам, ти май никого не харесваш. Но никога не бих си помислил, че е предател.

Сълт също поклати глава натъжено.

— С всички ни е така, но ето го самопризнанието му, черно на бяло. — Сълт вдигна листа с печално изражение на лицето. — Покварата пуска дълбоки корени. И кой знае това по-добре от мен, чиято злощастна задача е да поддържам градината ни чиста от плевели.

— Разбира се, разбира се — кимна мрачно Халек. — Заслужавате всеобща благодарност за което. Също и вие, инквизиторе.

— Кой, аз? Не, моля ви — скромно заяви Глокта.

Тримата мъже се спогледаха с престорено взаимно уважение. Халек избута назад стола си.

— Е, данъците няма да се съберат сами, нали така? Трябва да се връщам на работа.

— Насладете се на последните си дни на старата работа — каза Сълт. — Уверявам ви, че в най-скоро време кралят ще ви повика за повишение!

Халек си позволи една тънка усмивка, кимна сковано и излезе с наперена походка. Секретарят на Сълт затвори след него тежките врати.

В кабинета настана тишина.

Проклет да съм, ако аз наруша това мълчание.

— Предполагам, се чудиш за какво беше всичко това, а, Глокта?

— Замислих се по въпроса, Ваше високопреосвещенство.

— Обзалагам се, че е така. — Сълт тържествено се изправи и отиде до прозореца със скръстени на гърба си ръце в бели ръкавици. — Светът се променя, Глокта, светът се променя. Старият ред се руши. Преданост, дълг, гордост, чест. Все понятия, отдавна излезли от употреба. И с какво са заменени? — Той се обърна през рамо и устните му се изкривиха. — Алчност. Търговците са новата сила по нашите земи. Банкери, собственици на магазини, търговци. Незначителни мъже с нищожни мозъци и жалки амбиции. Мъже, лоялни единствено към себе си, с едничък дълг, този към собствените им кесии. Мъже, чиято едничка гордост идва от това да мамят останалите, и чиято чест се измерва в сребърни монети. Не е нужно да питам за възгледите ти относно търговската класа.

Сълт погледна свъсено през прозореца, после се обърна с гръб към него.

— В днешно време синът на куцо и сакато може да получи образование, да започне някаква търговия и да забогатее. Гилдиите: търговци на платове, подправки и всички останали, трупат богатство и мощ. Надути, превзети селяндури се опитват да нареждат на законните си управници. Тлъстите им, алчни пръсти играят по струните на властта. Това повече не се търпи. — Сълт потрепери от нерви и пристъпи напред.

— Ще бъда откровен с теб, инквизитор. — Сълт направи грациозен жест, сякаш искреността му бе безценен дар. — В момента Съюзът изглежда по-силен от всякога, владее повече земи от когато и да било преди, но под тази фасада ние сме слаби. За никого не е тайна, че кралят вече не е способен да взема самостоятелни решения. Принц Ладисла е едно конте, заобиколено от свита суетни ласкатели и глупаци, които мислят само за нови дрехи и хазарт. Принц Рейнолт би бил много по-удачен управник, но е по-малкият син на краля. Камарата на лордовете, чиято задача е да управлява това пробито корито, наречено Съюз, е пълна с измамници и интриганти. Някои от тях може и да са все още верни на краля, други откровено не са, но всичките искат едно, да го използват за лични цели. Какво разочарование, сигурно очакваш да го използват за твоите? А в същото време Съюзът е заобиколен с врагове, опасностите дебнат и от двете страни на границите ни. Гуркул има нов, деен император, който стяга страната си за поредната война. Северняците са се вдигнали на оръжие и дебнат покрай границата на Англанд. В Съвета благородниците настояват за старите права, а селяните по селата надигат глас за нови такива.

Сълт въздъхна шумно.

— Да, старият ред се руши и не е останал никой с достатъчно смелост и желание да го спаси.

Сълт спря за момент и се вгледа в единия от портретите на стената: плешив здравеняк, облечен целият в бяло. Глокта добре познаваше това лице. Золър, най-великият архилектор в историята на Инквизицията. Всеобщ любимец — герой в очите на мъчителите и бич за изменниците. Свирепият му страховит поглед пронизваше от картината. Макар и мъртъв, той сякаш можеше да изпепелява с очи предателите.

— Золър — изръмжа Сълт. — Нещата са били различни по негово време. Нямало е жалващи се селяни, търговци мошеници и хленчещи благородници. Когато някой забравял къде му е мястото, то му било припомняно с нагорещено желязо и ако някой придирчив съдия се осмелявал да измрънка, изчезвал завинаги. Инквизицията тогава била почетна институция, с най-добрите и най-умните мъже в редиците си. Да служат на краля и да изкореняват предателството била единствената им цел и отплата. Ех, доброто старо време.

Архилекторът седна обратно в стола си и се надвеси над масата към Глокта.

— Сега Инквизицията е място, в което третите синове на някой обеднял благородник могат да си пълнят джобовете с подкупи и където почти разбойническа сган задоволява страстите си с изтезания. Влиянието ни над краля се срива и издръжката ни от хазната непрекъснато намалява. Някога от нас се бояха и всички ни уважаваха, Глокта, а сега… Сега сме жалки подобия на инквизитори. — Сълт сбърчи чело. — Да кажем, не толкова. Интриги и предателства се ширят навред и аз се боя, че Инквизицията повече не е в състояние да се справя със задълженията си. На прекалено много от началниците повече не може да се вярва. Тях вече не ги е грижа за интересите на короната, на държавата, за нищо, освен за самите себе си. Началниците? Не може да им се вярва? Направо ще припадна от изненада.

Бръчките по челото на Сълт се очертаха още по-дълбоко.

— А сега и Фикт е мъртъв.

Глокта вдигна поглед. Това вече е нещо ново.

— Канцлерът?

— Ще бъде оповестено публично утре сутрин. Умря внезапно преди няколко дни, в нощта, в която ти работеше върху твоя приятел Рюз. Все още има някои неясноти около смъртта му, но все пак човекът наближаваше деветдесетте. Изненадващо е, че изкара толкова. „Златният канцлер“, така го наричаха, най-великият политик на своето време. В момента се изработва негова статуя, за Кралския булевард — изсумтя тихо Сълт. — Най-голямата чест, за която можем да мечтаем.

Очите на Сълт се свиха до две сини цепки.

— Ако все още таиш някакви детински представи, че Съюзът се управлява от краля и плямпащите господа със синя кръв в Камарата на лордовете, сега е моментът да се разделиш завинаги с тях. Властта днес е във Висшия съвет. Повече от всякога, след като краля се разболя. Дванайсет мъже в дванайсет големи, неудобни кресла, и аз съм един от тях. Дванайсет мъже с коренно различни разбирания. В продължение на двайсет години на война и мир Фикт бе този, който осигуряваше баланса в Съвета. Той хвърляше картата на Инквизицията срещу тази на съдиите, банкерите срещу армията. Той беше оста, около която се въртеше кралството, основата, върху която лежеше то. След смъртта му остана огромна празнина. Всъщност множество различни празнини и сега всякакви хора ще се втурнат да ги заемат. Имам чувството, че това хленчещо нищожество Маровия, този мекушав филантроп, самопровъзгласил се за народен любимец върховен правозащитник, пръв ще се нареди на опашката. Изправени сме пред ситуация на огромна несигурност и опасност. — Архилекторът притисна силно длани върху масата. — Трябва да се уверим, че неподходящи хора няма да се възползват от положението.

Глокта кимна. Мисля, че разбирам, архилекторе. Трябва да се уверим, че не някой друг, а ние ще се възползваме от ситуацията.

— Не мисля, че има нужда да ти напомням, Глокта, че постът на лорд-канцлер е един от най-влиятелните в страната. Събиране на данъци, хазната, монетния двор, всички те са под неговата власт. Пари, Глокта, пари. А парите, както добре се знае, са власт. Утре ще се избира нов канцлер. Фаворит за поста беше някогашният ни познайник, началникът на Монетния двор, Сеп дан Тюфел. Аха, нещо ме кара да си мисля, че кандидатурата му вече не е актуална.

Устните на Сълт се изкривиха.

— Тюфел беше доста близък с гилдиите, в частност, Текстилната. — Подигравателното му изражение изчезна и лицето му се смръщи. — В допълнение, той беше близък с върховен правозащитник Маровия. Сам разбираш, че това го правеше крайно неподходящ лорд-канцлер. Естествено, крайно неподходящ. Главен надзорник Халек е доста по-добър избор, ако питаш мен.

— Лорд-канцлер? Той? — Глокта се извърна към вратата.

Сълт се усмихна, изправи се и отиде до един шкаф.

— Наистина, няма кой друг — каза той. — Всички го мразят, а той мрази всички с изключение на мен. Освен това е крайно консервативен, ненавижда търговската класа и всичко свързано с нея. — Сълт отвори шкафа и извади две чаши и богато украсена гарафа. — Ако не приятелско, той ще е поне съпричастното лице в Съвета. А към всички останали ще е враждебно настроен. Не мога да си представя по-добър кандидат.

Глокта кимна одобрително.

— Изглежда честен — каза той. Но не чак толкова, че да му се доверя да ме сложи във ваната. Вие готов ли сте да му се доверите за такова нещо, Ваше високопреосвещенство?

— Да — каза Сълт и наля две чаши ароматно червено вино. — Той ще е много ценен за нас. А в допълнение, успях да уредя и съпричастен на каузата ни нов началник на Монетния двор. Чувам, че в Текстилната гилдия направо са се побъркали от ярост. Маровия, и той не е много щастлив, негодникът. — Сълт се изхили тихо под носа си. — Само добри новини и всичките благодарение на теб, Глокта.

Архилекторът подаде на Глокта едната чаша.

Отрова? Бавна и мъчителна смърт с много гърчене и повръщане по прекрасната мозайка на пода на архилектора? Или просто ще се просна по очи на масата му?

Но Глокта нямаше много избор, освен да грабне чашата и да отпие решително. Вкусът на виното беше непознат, но приятен. Сигурно е донесено от някоя красива и далечна страна. Е, ако умра тук горе, поне няма да ми се наложи да слизам обратно по всички тези стъпала. Но Сълт също отпи от виното, с охота и усмивка на уста. Явно ще изкарам и този следобед.

— Да, първите стъпки са направени успешно. Настават страшни времена, но опасността и възможността често вървят ръка за ръка. — Глокта долови странна тръпка по гърба си. Страх? Амбиция? Може би по малко и от двете? — Нуждая се от някой, който да ми помогне да наредя нещата. Човек, който не се бои от началниците в Инквизицията, от гилдиите, дори от самата Камара на лордовете. Някой, на когото да разчитам, че ще действа ловко, дискретно, същевременно безкомпромисно и безмилостно. Човек, предан на Съюза и без приятели във властта. Някой мразен от всички? Някой, който да понесе удара, когато нещата тръгнат надолу? Човек, на чието погребение няма да се съберат много оплакващи? Нуждая се от независим инквизитор, Глокта. Някой, който да действа над началниците, но с пълната ми подкрепа. Инквизитор, подчинен само на мен. — Архилекторът повдигна вежда, все едно, че мисълта току-що му е хрумнала. — И като се замисля, ти си изключително подходящ за поста. Какво ще кажеш?

Ще кажа, че човекът на този пост ще си навлече страшно много врагове, а ще има само един съюзник. Глокта отправи поглед в архилектора. Ще кажа също, че този съюзник няма да е чак толкова надежден. Човекът на такъв пост няма да доживее до дълбока старост.

— Мога ли да обмисля това предложение?

— Не.

Опасност и възможност вървят ръка за ръка…

— В такъв случай, приемам.

— Отлично. Вярвам, че това е началото на едно дълго и ползотворно сътрудничество. — Сълт се усмихна над ръба на чашата си. — Знаеш ли, Глокта, от всички гилдии, за най-противна намирам Текстилната. Уестпорт влезе в Съюза главно под тяхно влияние, а благодарение на парите от Уестпорт спечелихме войната с Гуркул. Естествено, кралят ги възнагради с безценни търговски права, но от тогава насам арогантността им е направо непоносима. Човек ще рече, че едва ли не сами са воювали в тази война, така са се възгордели и толкова много си позволяват. Почетна гилдия на търговците на платове — с насмешка каза Сълт. — Хрумна ми, след като твоят стар приятел Рюз ни осигури всичко необходимо, за да ги подхванем здраво, сега ще е направо срамота, ако ги оставим да се измъкнат безнаказано.

Глокта бе силно изненадан, но направи всичко по силите си да скрие това. Да отидем още по-напред? Защо? Гилдиите се измъкват, продължават да плащат и всички са доволни. При сегашното положение, те са изплашени и слаби — чудят се кого ли е назовал Рюз, кой ли ще е следващия в стола на Инквизицията. Ако ги притиснем повече, те ще бъдат сериозно настъпени, вероятно напълно унищожени. И ще спрат да плащат, а тогава много хора ще са недоволни. Някои от които в същата тази сграда.

— Веднага мога да продължа с разследването, Ваше високопреосвещенство, ако желаете. — Глокта отпи от виното. Беше наистина чудесно.

— Трябва да подходим много внимателно и категорично. Парите на гилдията текат като мляко. Търговците на платове имат много приятели, дори сред най-високите кръгове на властта. Брок, Хюгън, Ишър, някои от най-високопоставените мъже в страната. За всички тях се знае, че бозаят от тази крава. А какво става, когато млякото секне — телетата започват да мучат. — На лицето на Сълт грейна жестока усмивка. — Но всички подрастващи трябва да се научат на дисциплина, понякога трябва насила да плачат… кого е посочил в самопризнанията си този червей Рюз?

Глокта се пресегна с мъка и плъзна по масата листа със самопризнанието на Рюз. Сълт го разгъна и прегледа имената от долу на горе.

— Сеп дан Тюфел, за него знаем — каза Глокта.

— О, знаем и много ни допадна — каза Сълт с лъчезарна усмивка, — но мисля, че спокойно можем вече да го задраскаме от списъка. Кой друг?

— Да видим — каза Глокта и хвърли небрежен поглед на документа. — Имаме Харолд Полст, търговец. Дребна риба.

— Той е дребна риба — махна нетърпеливо с ръка Сълт.

— Солимо Сканди, търговец от Уестпорт. Също дребна риба.

— Не, не, Глокта, мисля, че можем повече от Солимо някой си, нали така? Дребните търговци не са интересни. Ако срежеш корените, листата сами ще умрат.

— Напълно сте прав, архилекторе. Имаме Вилем дан Роб, дребен благородник на нисък пост в митницата. — Сълт замислено поклати глава. — Тогава, имаме…

— Момент! Вилем дан Роб… — Архилекторът щракна с пръсти. — Брат му Кирал е от личния антураж на кралицата. По време на една официална вечеря се отнесе доста високомерно с мен. — Сълт се усмихна. — Да, Вилем дан Роб, докарай го.

И така, навлизаме в дълбокото.

— Служа и се подчинявам, Ваше високопреосвещенство. Има ли някое име, което трябва да се спомене изрично? — Глокта постави на масата празната си чаша.

— Не. — Архилектор Сълт махна пренебрежително с ръка. — Които и да са, всичките. Не е важно.