Джо Абъркромби
Гласът на острието (46)

С каквото разполагаме

Подпрян на бастуна си, Глокта чакаше в тесния коридор. Чу силни гласове от другата страна на вратата.

— Казах, никакви посетители!

Той въздъхна. Имаше доста по-важни неща за вършене от това да стои тук на болния си крак, но беше дал думата си и искаше да удържи на обещаното. Намираше се в тесен, невзрачен коридор, в малка, невзрачна къща насред куп други като нея. Целият този район от града беше наскоро построен и се състоеше от долепени една до друга къщи със съвременна архитектура: наполовина камък, наполовина дърво, триетажни. Вероятно биха били подходящи за семейство с малко прислуга. Бяха стотици и напълно еднакви. Къщи за издигналата се прослойка от простолюдието. За класата на новобогаташите. Самодоволни, надути селяндури, сигурно би ги нарекъл Сълт. Банкери, търговци, занаятчии, собственици на магазини и чиновници. И вероятно някой фермер, успял да си купи градска къща, точно като тази тук.

Гласовете стихнаха. Глокта чу шум от движение, дрънчене на чаши и накрая вратата се открехна и прислужницата надзърна навън. Беше грозновато момиче с големи, влажни очи. Имаше изплашен и виновен вид. Свикнал съм. Всички в присъствието на инквизитор изглеждат виновни и уплашени.

— Тя ще ви приеме веднага — смотолеви момичето. Глокта кимна и затътри крака покрай нея.

Имаше неясни спомени от гостуването си в къщата на Уест едно лято, за седмица или две. Беше в Англанд и ще да е било преди дванайсетина години, въпреки че в момента му се струваха поне сто. Спомни си как всеки ден се дуелираха с Уест в двора на къщата и едно тъмнокосо момиче със сериозно лице винаги ги гледаше. Спомни си и съвсем скорошната среща с една млада жена в парка, която го попита как се чувства. Тогава имаше силни болки и едва успяваше да държи очите си отворени, затова в спомена му лицето й беше размазано. Поради това Глокта не знаеше какво точно да очаква, но едно бе сигурно, не очакваше да види синини. За момент дори се изненада. Добре го крия, обаче.

Единият й клепач беше подут, а под окото й имаше тъмно петно в преливащи се синьо, лилаво и кафеникаво. По-малко такова имаше и в ъгълчето на устата й. Устната й беше сцепена и върху раната имаше коричка. Глокта разбираше от синини, малцина знаеха повече от него в тази област. Няма съмнение, че не ги е получила при злополука. Това е дело на нечий юмрук, който не е замахнал без да иска. Той огледа грозните следи по лицето й и си спомни как старият му приятел Колем Уест плака във всекидневната и моли за помощ. Събра две и две.

Интересно.

През цялото време тя седеше с високо вдигната брадичка, обърнала пострадалата част от лицето си към него, сякаш го предизвикваше да каже нещо. Не прилича на брат си. Съвсем различна е от него. Не мисля, че ще я видя някога да рони сълзи, било то във всекидневната ми, или където и да било другаде.

— Какво мога да направя за вас, инквизиторе? — попита хладно тя. Глокта долови леко заваляне при изговарянето на думата „инквизиторе“. Пила е… но добре го прикрива. И не достатъчно, за да оглупее. Той стисна устни. Имаше странното чувство, че ще трябва много да внимава с нея.

— Не съм дошъл в качеството си на инквизитор. Брат ви ме помоли…

— Нима? — прекъсна го грубо тя. — Наистина ли? Идвате да видите дали не съм в леглото не с когото трябва, нали? — Глокта направи пауза, за да обмисли чутото, после тихо се засмя под мустак. Това беше наистина страхотно! Определено започвам да я харесвам!

— Нещо смешно ли казах? — сопна се тя.

— Извинете ме — отвърна Глокта и изтри с ръка сълзите от едното си око, — но прекарах две години в императорски затвор в Гуркул. И смея да твърдя, че ако в началото знаех, че ще пребивавам там и наполовина толкова дълго, щях да подходя доста по-организирано в опитите да сложа край на живота си. Прекарах, кажи-речи, седемстотин дни в мрак. Бях толкова близко до ада, колкото мислех, че е възможно да стигне жив човек. Но мисълта ми е, ако искате да ме накарате да се почувствам неудобно, ще ви е нужно нещо повече от неприлични приказки.

При тези думи Глокта я дари с най-отблъскващата си, беззъба усмивка. Малко хора имаха достатъчно здрави стомаси, за да понесат тази гледка за дълго, но тя не отмести очи и за секунда. Нещо повече, отвърна на усмивката му. Устните й се вдигнаха по-високо в единия си край и Глокта с изненада откри, че намира тази усмивка за подкупваща. Явно не е този верният подход.

— Всъщност брат ви ме помоли да се грижа да сте добре в негово отсъствие. По мое мнение, можете да вкарвате в леглото си когото си поискате, въпреки че по отношение на добрата репутация на младите дами преобладава мнението, че колкото по-малка е бройката, толкова по-добре. Естествено, за младите мъже важи точно обратното. Крайно несправедливо, но пък животът е несправедлив в толкова много други отношения, че на това дори не си струва да се обръща внимание.

— Хм, тук сте прав.

— Чудесно — каза Глокта, — ето че вече се разбираме. Виждам, че сте пострадала.

Тя повдигна рамене.

— Паднах. Непохватна глупачка съм.

— Разбирам ви. Аз съм същият глупак. Успях да си избия половината зъби и кълцах лявото си бедро, докато не го докарах до кървава пихтия. И вижте ме сега, сакат съм. Невероятно докъде те докарва глупостта, ако не й се обърне внимание навреме. Ние, непохватните, трябва да се поддържаме, не мислите ли?

Тя го погледна замислено и разтри синината на бузата си.

— Да, предполагам, че сте прав.

 

 

Витари, практикът на началник Гойл, седеше на стол срещу Глокта пред огромните, мрачни врати на кабинета на Сълт. Седеше не просто отпуснато, висеше от него, просната като мокър парцал. Дългите й крайници висяха отпуснато, главата й беше облегната назад на облегалката. Очите й мързеливо обхождаха стаята изпод натежали клепачи и от време на време се задържаха върху него за обидно дълго време. Нито веднъж не обърна глава, дори не помръдна мускул от тялото си, сякаш усилието щеше да й причини болка.

Което може би бе и самата истина.

Повече от очевидно бе, че е участвала в доста сериозна ръкопашна схватка. Шията й над черната яка беше една голяма синина от преливащи тонове. Около маската й имаше още синини, а през челото й минаваше дълга порезна рана. Едната й провиснала ръка беше дебело превързана, а кокалчетата на другата бяха целите издрани и покрити с корички. Отнесла е не един удар. Здрав бой е било и срещу някой, който си е разбирал от работата.

Малкото звънче подскочи и издрънча.

— Инквизитор Глокта — каза секретарят и се завтече да му отвори вратата, — Негово високопреосвещенство е готов да ви приеме.

Глокта въздъхна, изръмжа тихо и се повдигна от стола с помощта на бастуна си.

— Успех — каза жената, докато минаваше покрай нея.

— Моля?

Тя кимна едва забележимо към вратата на кабинета.

— Днес е направо в отвратително настроение.

С отварянето на вратата гласът на архилектора нахлу в преддверието и се извиси от приглушено мърморене в пронизителен крясък. Секретарят се дръпна назад като ударен от шамар през лицето.

— Двайсет практици! — изкрещя архилекторът. — Двайсет! Сега трябваше вече да разпитваме тази кучка, а не да седим и да си ближем раните! Колко бяха практиците?

— Двайсет, архилек…

— Двайсет! Проклятие! — Глокта пое дълбоко въздух и се вмъкна тихомълком в кабинета. — Колко мъртви имаме? — Архилектор Сълт крачеше енергично из кръглия си кабинет и размахваше оживено ръце. Както винаги, беше облечен безупречно и изцяло в бяло. Май забелязвам едно косъмче, което не е добре пригладено, може би дори две. Днес май наистина е бесен. — Колко са?

— Седем — смотолеви началник Гойл, прегърбен на стола си.

— Една трета! Една трета! Колко ранени!

— Осем.

— Повече от половината от останалите! И срещу колко противници?

— Всичко са били шест…

— Нима? — Архилекторът удари с юмрук по масата и се надвеси над свития началник. — Аз чух за двама! Двама! — извика той и продължи да обикаля около масата. — И двамата диваци! Двама са били! Един бял и една черна жена! Жена!

Сълт яростно срита стола до този на Гойл и той се разклати напред-назад.

— Но най-лошото, има куп свидетели на този срам! Не бях ли пределно ясен, като казах да се действа дискретно? Коя част от думата „дискретно“ не разбрахте, Гойл?

— Но, архилекторе, обстоятелствата не могат…

— Не могат? — писъкът на Сълт се извиси с цяла октава. — Не могат? Как смееш да ми пробутваш това не могат, Гойл? Поисках дискретно изпълнение, а ти ми сервира кърваво клане из половин Агрионт, при това без никакъв резултат! В момента изглеждаме като пълни глупаци! По-лошо, като безсилни глупаци! Враговете ми във Висшия съвет няма да се поколебаят и секунда да използват този фарс срещу мен. Маровия вече започна да създава неприятности, този дърт празнодумец, хленчи за свободи и озаптяване на властта и така нататък! Проклети адвокати! Ако получат своето, ще сме с вързани ръце! И ти им помагаш, Гойл! А аз шикалкавя, извинявам се, опитвам се всячески да покажа нещата в по-добра светлина, ама под каквато искаш светлина го поставяй, лайното си е лайно! Имаш ли представа какви ги натвори? Колко месеци упорит и тежък труд опропасти?

— Но, архилекторе, нали те сега си тръгнаха от…

— Но ще се върнат, кретен такъв! Да не мислиш, че е минал през всичките тези неприятности, просто за да си тръгне и да не се върне повече, глупак такъв? Да, тръгнаха си, идиот такъв, но отнесоха със себе си и всички отговори! Кои са, какво искат, кой стои зад тях! Тръгнаха си, така ли? Тръгнаха си? Проклет да си Гойл!

— Ужасно съм виновен, Ваше високопреосвещенство.

— Много повече от виновен си, Гойл!

— Мога само да моля за извинение.

— Имаш късмет, че не молиш за извинение над някой бавен огън! — Сълт го изгледа с отвращение. — А сега се махни от очите ми!

Подвил опашка, Гойл напусна кабинета, но не преди да хвърли на Глокта един пълен с неприкрита омраза поглед на излизане. Довиждане, началник Гойл, сбогом. Яростта на архилектора не би могла да се излее над по-заслужил кандидат. Глокта не сдържа ехидната си усмивка, докато проследи с очи излизащия Гойл.

— Забавно ли ти е? — Гласът на Сълт бе пълен с хлад, докато подаваше ръката си с големия лилав камък на Глокта.

— Не, разбира се, Ваше високопреосвещенство. — Глокта се наведе и целуна пръстена.

— Хубаво, защото повярвай ми, аз не виждам нищо смешно! Ключове? — усмихна се ехидно той. — История? Свитъци? Какво ме бе прихванало, та се доверих на глупостите ти?

— Разбирам, архилекторе, моля за извинение. — Глокта бавно пристъпи към току-що освободения от Гойл стол.

— Извиняваш се, така ли? Днес всички се извиняват! Но какво печеля аз от това? По-малко извинения и повече резултати, това искам аз! А като си помисля какви големи надежди имах за теб! Но това е положението, предполагам, сега ще трябва да продължим с каквото разполагаме.

В смисъл? Глокта не каза нищо.

— Имаме проблеми. Сериозни неприятности на юг.

— На юг, архилекторе?

— Дагоска. Положението е критично. Войските на Гуркул се струпват на полуострова. Вече превъзхождат по численост местния ни гарнизон десет към едно, а всичките ни части в момента са съсредоточени в Англанд. Три полка от Кралската гвардия са постоянно в Адуа, но ситуацията със селячеството в Мидърланд излиза от контрол и не можем да си позволим да ги изпратим другаде. Доскоро началник Давуст ме държеше в течение с ежеседмични писма. Той, Глокта, беше моите очи и уши в Дагоска. Подозираше, че в града се готви заговор. Конспирация за предаване на Дагоска в ръцете на императора. Преди три седмици писмата секнаха, а вчера разбрах, че Давуст е изчезнал. Изчезнал! Началник от Инквизицията! Просто се е изпарил! Сега съм сляп, Глокта. Лутам се в тъмното, при това в такъв жизненоважен момент! Имам нужда от някого там, на когото мога да вярвам, разбираш ли?

Сърцето на Глокта подскочи.

— Аз ли?

— Браво, най-после започна да се учиш — каза ехидно Сълт. — Ти си новият началник в Дагоска.

— Аз?

— Хиляди поздравления, но надявам се, разбираш, че ще трябва да отложим тържествата за по-спокойни времена! Ти, Глокта, ти! — Сълт се наведе към него. — Иди в Дагоска и се разтършувай. Разбери какво се е случило с Давуст. Искам да оплевиш градината ни там. Да изкорениш всяко предателско стръкче. Намери ми всичко и всеки. Запали огън под краката им! Трябва да знам какво става там дори ако се наложи да въртиш самия лорд-губернатор на бавен огън!

— Да въртя лорд-губернатора на бавен огън?

— Да не би да има ехо в тази стая? — наежи се Сълт и се наведе още по-ниско. — Надуши гнилото и го изрежи! Отсечи го! Изгори го! Всичкото, където и да го откриеш! Ако трябва, ще поемеш защитата на града в свои ръце. Бил си в армията! — Той се пресегна и плъзна по масата лист пергамент. — Това е писмена заповед на краля, подписана от всичките дванайсет членове на Висшия съвет. Всичките дванайсет. Костваше ми много пот. Разполагаш с пълната власт в Дагоска.

Глокта погледна документа. Най-обикновено парче кремава хартия, малко, черно мастило и голям, червен печат в долния край. Ние, долуподписаните, предоставяме на предания служител на Негово величество, Санд дан Глокта, пълна власт и правомощия…

… Следваха няколко ситно изписани реда, а под тях две колони с имена. Нечетливи от мастилени петна букви, плавни завъртулки и почти неразгадаеми драскулки. Хоф, Сълт, Маровия, Варуз, Халек, Бър, Торликорм и всички останали. Влиятелни имена. Глокта почувства слабост, докато вземаше документа в двете си треперещи ръце. Тежеше.

— Не искам да се самозабравяш! Все още трябва да пипаш леко. Не можем да си позволим още един подобен срам, но гуркулите трябва да бъдат държани настрана, поне до приключване на неприятностите ни в Англанд. На всяка цена, разбираш ли?

Разбирам. Назначение в град, обграден от врагове и пълен с предатели и където един началник вече е изчезнал загадъчно. Повече ми прилича на нож в гърба, отколкото на повишение, но какво да се прави, ще работим с каквото разполагаме.

— Разбирам, архилекторе.

— Чудесно. Дръж ме в течение. Искам да ме засипваш с писма.

— Разбира се.

— Имаш двама практици, нали?

— Да, Ваше високопреосвещенство, Фрост и Северард. И двамата са много…

— Не са достатъчно! Там няма да може да се довериш на никого, дори на хора от Инквизицията. — Сълт се замисли за момент. — Особено на хора от Инквизицията. Подбрал съм ти шестима с доказани качества, включително практик Витари.

Моля, тази жена да ми надзърта през рамото?

— Но, архилекторе…

— Никакво „но“, Глокта! — изсъска Сълт. — Не ми пробутвай това „но“, не и днес! Не си и наполовина така сакат, колкото може да бъдеш, ясен ли съм?

— Моля за извинение. — Глокта сведе почтително глава.

— Но иначе добре разсъждаваш, нали? Виждам какво ти се върти в главата. Не искаш един от хората на Гойл да се меси в работата ти, нали? Е, преди да започне да работи с него, тя работеше при мен. Тя е стириянка, от Сипани. Хората там са студени като лед, а тя, повярвай ми, е най-студената измежду тях. Така че, няма за какво да се безпокоиш. Не и от Гойл. Не. Само от теб, а това е далеч по-лошо.

— За мен е чест и ще се радвам да работя с нея. Но ще бъда страшно внимателен.

— Радвай се колкото си искаш, само не ме подвеждай! Объркаш ли нещата, ще ти е нужно много повече от подобен лист хартия, за да отървеш кожата. На доковете чака кораб. Тръгвай. Незабавно.

— Разбира се, Ваше високопреосвещенство.

Сълт му обърна гръб и отиде до прозореца. Глокта тихо се изправи, тихо прибра стола обратно под масата и също така тихо излезе от кабинета. Докато много внимателно затваряше вратата, видя, че Сълт продължава да стои неподвижно пред прозореца със скръстени на гърба ръце. Едва след като езикът на бравата щракна, той осъзна, че е затаил дъх през целия път навън.

— Как мина?

Глокта рязко се обърна и вратът му изщрака болезнено. Странно, след толкова време още не мога да се отуча от това. Практик Витари седеше отпуснато на стола си и го гледаше с изморени очи. Изглежда през цялото време не беше помръднала. Как мина? Той замислено прокара език по всички дупки във венците си. Тепърва ще стане ясно.

— Интересно — отвърна след известно време Глокта. — Отивам в Дагоска.

— И аз така разбрах. — Сега, като се замислеше, тя наистина говореше с акцент. Лек нюанс от свободните градове на Стирия.

— А аз разбрах, че идваш с мен.

— Знам. — Тя продължаваше да не помръдва.

— И малко бързаме.

— Знам. — Тя протегна ръка. — Ще ми помогнете ли да стана?

Глокта повдигна учудено вежди. Чудя се кога ли за последно ми бе отправен този въпрос? За момент си помисли да откаже, но после протегна ръка дори просто в името на непознатото. Пръстите й се обвиха около ръката му, той започна да дърпа. Тя бавно се разгъна от стола и очите й се присвиха от болка. Чу как дъхът свисти в гърлото й. От дърпането го заболяха ръката и гърбът. Въпреки това нея я боли повече. Глокта беше напълно убеден, че под маската зъбите й стържат един в друг. Тя раздвижи един по един крайниците си бавно и предпазливо, сякаш не знаеше откъде да очаква болката и колко силна ще е тя. Глокта не сдържа усмивката си. През същата ежедневна рутина минавам всяка сутрин. Странно, така ободряващо ми действа да видя как друг прави същото.

Витари най-после се изправи и притисна превързаната си ръка към гърдите.

— Ще можеш ли да ходиш? — попита Глокта.

— Скоро ще се поотпусна.

— Какво те е сполетяло? Кучета?

Тя прихна да се смее.

— Не. Един огромен северняк ме потроши от бой.

Глокта се подсмихна. Не ти мърдат две седмици болки.

— Да вървим — каза той.

Тя погледна към бастуна му.

— Предполагам, нямате резервен?

— Боя се, че не. Имам само този и без него не мога да ходя.

— Разбирам.

Ни най-малко. Глокта обърна гръб на кабинета на Сълт и закуца напред. Ни най-малко. Чу куцането на жената зад него. Странно, така ободряващо е някой друг да се напряга да не изостава от теб. Той ускори ход и това засили болките му. Но нея я боли повече.

И така, обратно в Юга. Облиза празните си венци. Никакви щастливи спомени нямам от това място. Отново на бой с гуркулите, след всичко, което ми костваше последният. Ще изкоренявам предателство в град, в който няма да мога да се доверя никому, особено на онези, които уж са там, за да ми помагат. Ще се боря сред жегата и прахоляка в неблагодарна битка, която почти сигурно ще свърши с провал. А този провал ще означава сигурна смърт. Ъгълчето на устните му потрепна. Нямам търпение да започна.

В главата му изникна онзи въпрос, който не спираше да си задава, отново и отново, и все още нямаше отговор на него.

Защо го правя?

Защо?