Джо Абъркромби
Гласът на острието (45)

Кървавия девет

Едно кажи за Логън Деветопръстия и няма да сбъркаш — той е щастлив. Напускаха това място, най-накрая. Това стана ясно от един неразбираем разговор за Старата империя, за Края на Света и прочие. С две думи, той не знаеше къде точно отива, но това не беше важно. Всяко друго място го устройваше повече от този прокълнат град и колкото по-скоро тръгнеха, толкова по-добре.

Последният присъединил се към групата им не споделяше неговия ентусиазъм. Беше надменният младеж от портите, Лутар, онзи, който спечели играта с мечовете благодарение на шмекериите на Баяз. Откакто беше дошъл, не бе казал и две думи на кръст. Лицето му бе пребледняло и изопнато от напрежение. Стоеше като истукан на едно място, все едно имаше копие в задника, и зяпаше през прозореца.

Логън отиде полека до него. Ако ще тръгваш на път с някого, а вероятно и ще се биеш рамо до рамо с него, е важно първо да си поговорите, да се посмеете дори заедно. Така опознаваш човека, започваш да му вярваш. Доверието е това, което сплотява групата, и там в пустошта, то може да е разликата между живота и смъртта. Но такова доверие се гради бавно и трудно и Логън реши да почне отрано, още повече днес имаше добро настроение в излишък. Той застана пред прозореца до Лутар, загледа се в парка и се помъчи да измисли нещо общо помежду им, което да постави началото на едно почти невъзможно приятелство.

— Хубав е градът ти. — Не го мислеше наистина, но друго не му хрумна.

Лутар извърна поглед към него и го огледа надменно от глава до пети.

— Ти пък какво знаеш за него?

— Аз казвам, че мислите на всеки са еднакво важни.

— Хм. — Лутар го изгледа хладно и се усмихна подигравателно. — Явно по това се различаваме. — Той отново се обърна към прозореца.

Логън въздъхна дълбоко. Явно доверието ще се забави малко. Остави надменния младеж и пробва да заговори Кай, но чиракът се оказа почти толкова податлив, колкото и Лутар: седеше отпуснато на един стол и гледаше намръщено пред себе си.

— Сигурно чакаш с нетърпение да си идеш у дома? — попита Логън и седна до него.

— У дома — смотолеви апатично чиракът.

— Точно така, Старата империя… или каквото там беше.

— Нямаш представа какво е там.

— Ами може да ми разкажеш — каза Логън, като се надяваше да чуе разказ за тихи долини, селца и градове.

— Ужасно е. Само кръвопролития и беззаконие. Животът не струва и пукната пара.

Кръвопролития и беззаконие. Това му беше неприятно позната картина.

— Нямате ли император, или нещо подобно? — попита Логън.

— Има много. Непрекъснато се бият помежду си. Съюзяват се за седмица, ден, понякога час, преди да си забият един другиму нож в гърба. Когато падне един император, сменя го друг, след него идва трети и така до безкрай. А през това време хората бродят безнадеждни и бездомни, мизерстват, плячкосват и убиват. Градовете чезнат, великите творения от миналото лежат в руини, реколтата стои неприбрана и хората гладуват. Кръвопролития и предателство и така от векове. Враждите така са се задълбочили и са толкова оплетени, че вече никой не може да каже със сигурност кой кого мрази и защо. Вече дори нямат нужда от причина.

— Човек никога не знае. Нещата може да се оправят — направи последен опит Логън.

— Защо? — промърмори чиракът. — Защо?

Логън все още търсеше подходящ отговор, когато една от вратите рязко се отвори. Баяз огледа сърдито стаята.

— Къде е Малджин?

— Излезе — отвърна смутено Кай.

— Виждам, че е излязла! Мисля, че ти казах да я държиш под око!

— Но не ми казахте как — промърмори чиракът.

Баяз не обърна внимание на последното.

— Къде се е дянала тази проклета жена? Трябва да сме тръгнали до обяд! От три дни я познавам и вече успя да ме изкара от нерви! — Той стисна зъби и пое дълбоко въздух. — Ако обичаш, Логън, върви да я намериш. Намери я и я доведи.

— А ако не иска да дойде?

— Все ми е едно, ако искаш я носи на гръб! Ако искаш, докарай я с ритници обратно, все ми е едно!

Лесно е да се каже, но Логън не гореше от нетърпение да се пробва. И все пак, щом това е нужно, за да потеглят, по-добре да стане веднага. Той въздъхна дълбоко, надигна се от стола и тръгна към вратата.

 

 

Логън се притисна до стената и застанал в сянката, погледна към тясната уличка.

— Мамка му — прошепна той. Точно сега ли трябваше да стане това, точно когато най-после си тръгват оттук? Феро стоеше на двайсетина крачки от него, с гордо вдигната глава и по-намръщена от обикновено. Около нея имаше трима мъже. Бяха облечени в черно и носеха черни маски на лицата. Държаха палките си отпуснати надолу зад краката си, прикрити от погледа на Феро, но Логън не се съмняваше за какво точно са предназначени те. Чу как единият от мъжете изсъска нещо за мирно и тихо тръгване с тях. Логън примижа. Мирно и тихо не беше в стила на тази жена.

Замисли се дали да не се изниже обратно и да предупреди останалите. Не можеше да се каже, че харесва Феро, още по-малко дотолкова, че да му разбият главата заради нея. От друга страна, ако ги оставеше да си свършат работата, трима срещу един, колкото и здрава да бе жената, щяха да я смажат от бой и да я отведат кой знае къде, далеч преди да се е върнал с помощ. Тогава може никога да не се измъкне от този проклет град.

Логън прецени разстоянието, обмисли най-подходящия подход, прецени шансовете си, но дългото бездействие го бе направило по-бавен в мисленето. Още не бе готов с плана си, когато Феро изкрещя с пълно гърло, скочи върху един от мъжете и го повали по гръб на земята. Успя да му нанесе няколко здрави удара с юмрук в лицето, преди останалите двама да я хванат и изправят на крака. Тримата започнаха да се борят в тясната алея, ръмжаха, ругаеха, раздаваха си ритници и юмруци. Логън реши, че времето му за обмисляне е изтекло. Стисна зъби и затича към тях.

Падналият на земята се изправи и се отърси от замайването си, а през това време другите двама се опитваха да хванат Феро. Той вдигна високо палката си, изви назад гръб и се приготви да я стовари с всичка сила в главата на жената. Логън изрева и маскираното лице се извърна рязко към него. Очите му се ококориха от изненада, но той не можа да реагира. Рамото на Логън се вряза в ребрата му, краката му се отлепиха от земята и той полетя назад с разперени ръце. С периферното си зрение Логън забеляза единият от мъжете да замахва към него с палката си, но благодарение на изненадата му в удара нямаше никаква сила. Логън отклони дървото нагоре, гмурна се под ръката и нанесе мощен, плътен удар едновременно с двата си юмрука и право в маската на мъжа. Човекът падна назад като покосен. Логън сграбчи с две ръце черното му палто, вдигна го във въздуха и го запрати с главата надолу в стената. Маскираният отскочи от стената и се сгромоляса на паветата. Логън се извърна рязко, стисна юмруци и потърси третия. Видя го по очи на земята. Феро бе притиснала едното си коляно в гърба му, вдигаше главата му за косата и блъскаше лицето му в земята, като през цялото време не спираше да крещи някакви неразбираеми ругатни.

Логън я сграбчи за лакътя и я повлече след себе си. Феро се отскубна от хватката му и стисна юмруци. Дишаше тежко и от носа й течеше кръв.

— Какво си направила, мамка му? — изкрещя Логън.

— Нищо — сопна се тя.

— Нищо? — Логън предпазливо се дръпна крачка назад. — А за какво е всичко това?

— Не… знам. — Тя натърти всяка дума с грозния си акцент, преди да я изплюе яростно в лицето му. Изтри кръвта от устата си с опакото на ръката и замръзна. Логън се обърна и проследи погледа й. Нови трима маскирани тичаха към тях в тясната уличка.

— Мърдай, бял! — Феро побягна и Логън я последва. Какво друго му оставаше? Започна да тича. Ужасният бяг на преследвания. Раменете му настръхнаха в очакване на удар откъм гърба, дробовете му гълтаха въздуха на пресекулки, ехото от тежките стъпки на преследвачите изпълни цялата уличка.

Високите бели сгради профучаваха от двете му страни, а също прозорци, врати, статуи и градини. И хора, те крещяха уплашено, докато отскачаха встрани от пътя му или се прилепваха до стените. Логън нямаше представа нито къде е, нито накъде тича. От една входна врата изникна мъж с дебела папка в ръце и застана точно пред него. Сблъскаха се и се изтъркаляха едновременно в канавката. Хартията се разлетя навсякъде.

Логън понечи да се изправи, но краката му горяха. Не виждаше нищо! На лицето му бе залепнал бял лист хартия. Махна го, точно преди да усети как нечия ръка го хваща под мишница и го дърпа нагоре.

— Ставай, бял! Мърдай! — Беше Феро и дори не се бе задъхала. Дробовете му щяха да се пръснат, но той се постара да не изостава от нея. Не успяваше — с приведена ниско глава и летящи по паветата крака, жената стабилно набираше преднина.

Пред тях се изпречи арката на вход и Феро влетя през него. Логън я последва и ботушите му поднесоха на завоя от другата страна. Озова се сред огромна, тъмна гора от високи дървени греди. Къде се намира? Точно пред себе си забеляза светлина. Хвърли се натам и запримигва объркано на яркото слънце. Феро вече стоеше там, дишаше тежко и се оглеждаше. Намираха се насред малък кръг от пожълтяла трева.

Сега знаеше къде са. Това бе арената, където се събираше огромната тълпа и където беше гледал играта с мечове. Навсякъде около тях се простираха празните дървени пейки. Сред тях пълзяха мъже, режеха с триони и блъскаха с чукове. Вече бяха разглобили част от пейките в далечния край и подпорите им стърчаха като огромни дървени ребра. Логън се наведе напред, постави ръце върху треперещите си колене и задиша тежко.

— Сега… какво?

— Насам. — Логън с мъка се изправи и затътри крака, но Феро вече се връщаше обратно. — Не натам!

Тогава ги видя. Същите три маскирани фигури. Първата беше висока жена с гъста червена коса, щръкнала във всички посоки. Тя тръгна с енергична, пружинираща походка към кръга, протегна назад едната си ръка и направи знак на другите двама да минат от двете й страни, за да ги обградят. Логън се огледа за някакво оръжие, но не откри нищо — само пейки и високи бели стени зад тях. На около десетина крачки Феро се приближаваше с гръб към него. Иззад дървените заграждения към нея бавно приближаваха още двама маскирани с палки в ръце. Петима. Петима срещу двама.

— Мамка му — промърмори Логън.

 

 

— Защо се бавят толкова? — кресна Баяз и закрачи из стаята. Джизал за пръв път го виждаше ядосан и гледката го притесни. Всеки път, когато възрастният мъж приближаваше към него, той се отдръпваше все по-назад. — Влизам в банята, мамка му. Може да минат месеци, преди пак да видя баня. Месеци! — Баяз излетя от стаята, затръшна вратата на банята след себе си и остави Джизал в компанията на чирака.

Според Джизал двамата бяха горе-долу на една възраст, но иначе нямаха нищо общо помежду си. Изгледа чирака с нескрита неприязън. Хилаво, болнаво създание с вид на книжен плъх. И как само се муси и гримасничи, направо е жалък. И груб, недодялан, беснееше наум Джизал. За какъв се мисли този арогантен лигльо? Той пък от какво толкова има да се жалва? Не неговият живот се обърна надолу с главата.

Но въпреки това, ако ще трябва да стои с някого, Джизал знаеше, че можеше да е и по-лошо. Можеше да е онзи кретен, севернякът, с недодяланите си опити да го заговаря на дебелашкия си език. Или пък гуркулската вещица, дето не спираше да зяпа с тези животински, жълти очи. Мисълта го накара да потрепери. „Ценни хора“. Ако не му идеше да ревне на глас, сигурно щеше да се разсмее.

Джизал се тръшна върху меките възглавнички на един от столовете с високи облегалки, но не намери удобство. Сега приятелите му пътуваха към Англанд и вече започваха да му липсват. Уест, Каспа, Яленхорм, дори онова копеле Бринт. Пътуват към чест и слава. Докато се върне, ако изобщо се върне, от тази долна дупка на света, към която го е повел побърканият старец, войната ще е отдавна свършила. Кой знае кога ще има пак нова, кой знае кога пак ще му се удаде възможност да се прослави?

 

 

Една от палките го удари през ръката, втора по рамото, а трета в ребрата и Логън изръмжа от болка. Залитна назад, почти падна на колене, но продължи да ги отблъсква, доколкото можеше. Чу как някъде зад него Феро изкрещя, но не можа да прецени дали от ярост, или от болка, беше прекалено зает да получава удари.

Нещо тежко го фрасна по главата, достатъчно силно, за да го замае и запрати към трибуните. Логън падна по очи, първият ред пейки го удари в гърдите и изкара въздуха от дробовете му. В устата и по ръцете му потече кръв. Очите му бяха още насълзени от един удар в носа, а кокалчетата му бяха окървавени и почти толкова разкъсани, колкото и дрехите му. Полежа така за момент, събирайки колкото сила му бе останала. Забеляза дебело парче дърво между редовете. Хвана единия му край и го придърпа към себе си. Тежеше приятно в ръката му.

Пое дълбоко въздух и събра сили. Раздвижи леко ръце и крака — нямаше нищо счупено, освен носа, може би, но пък това съвсем не му бе за първи път. Чу нечии бавни стъпки да приближават отзад. Човекът явно за никъде не бързаше.

Логън бавно се надигна, опита се да изглежда като силно замаян. Тогава нададе рев и рязко се извъртя назад, замахна мощно надолу. Дървото се счупи с трясък на две в рамото на маскирания. Едната му половина отлетя зад гърба на мъжа и изтрака на земята. Човекът изстена приглушено и се свлече на колене със стиснати от болка очи. Едната му ръка сграбчи удареното място, а другата увисна безпомощно и пръстите й изпуснаха палката. Логън замахна с остатъка от дървото и го фрасна през лицето. Главата му се изметна силно назад и той падна по гръб в кръга. Маската му бе наполовина разкъсана и изпод нея бликна кръв.

Главата на Логън експлодира в ярка светлина. Той политна напред и падна на колене. Някой го беше ударил в тила. Здраво, при това. Започна да се олюлява, но успя да се задържи да не падне по очи в тревата. Размазаният му поглед се проясни и той видя червенокосата жена да вдига отново палката си над него.

Скочи на крака и се блъсна в нея. Сграбчи ръката й и започна да я дърпа напред-назад. Ушите му още кънтяха от удара и всичко наоколо се въртеше в кръг. Двамата започнаха да се блъскат със залитане из кръга и задърпаха палката като двама пияници, които се борят за бутилка. Логън усети, че тя го налага с юмрук в ребрата. Удряше здраво.

— Арррх — изкрещя той, но сега съзнанието му се проясни напълно, освен това жената тежеше наполовина на него. Изви ръката с палката зад гърба й. Тя отново го удари със свободната си ръка, този път отстрани в лицето и това за момент върна светлите проблясъци пред очите му, но той успя да хване и другата й ръка и да я прикове неподвижно. Извъртя я и я огъна с гръб назад върху коляното си.

Червенокосата започна да рита и да се бори, очите й бяха присвити от злоба. Логън успя да освободи дясната си ръка от под гърба й, вдигна я високо и стовари юмрука си върху корема й. Дъхът й изсвистя шумно, очите й изхвръкнаха и тя омекна върху коляното му. Той я метна напред, тя пропълзя по корем, вдигна маската си нагоре и повърна в тревата.

Логън се препъна, олюля се и разтърси глава. Опръска тревата около себе си с кръв и мръсотия. Освен повръщащата жена, на земята лежаха още четири черни фигури. Един от маскираните стенеше тихо при всеки следващ ритник, който Феро му нанасяше. Цялото й лице беше в кръв, но се усмихваше широко.

— Още съм жив — промърмори Логън. — Още съм… — През арката на входа идваха още маскирани. Той рязко се обърна и почти падна в тревата. От другата страна приближаваха нови четирима. Бяха в капан.

— Мърдай, бял! — Феро профуча покрай него, скочи на първия ред пейки, после на втория, третия. Препускаше нагоре по трибуната с големи скокове. Лудост. А като стигне до края, какво? Червенокосата беше спряла да повръща и пълзеше към палката си. Останалите маскирани приближаваха бързо. Много маскирани. Феро вече беше прекосила една четвърт до върха, подскачаше от ред на ред и караше дъските да пращят при всеки следващ скок. По нищо не й личеше да е уморена.

— Мамка му. — Логън хукна след нея, но само след десетина скока краката му отново започнаха да изгарят от болка. Отказа се от скоковете и продължи както може. При всяко прехвърляне на следващия ред поглеждаше назад към маскираните — една част скачаха нагоре след тях и се разгръщаха по редовете, други стояха, сочеха отдолу с ръце и крещяха.

Логън усети, че забавя темпото. Всеки следващ ред му се струваше висок като планина. Най-близкият маскиран вече бе само на няколко реда зад него. Продължи да се изкачва, изподраните му ръце сграбчваха отчаяно дървото, окървавените колене задираха в облегалките, чуваше собственото си учестено дишане сякаш в главата си, плувна в пот, но кожата му настръхна от страх. Изведнъж пред него се отвори пропаст. Той закова на място, задъхан, с размахани във въздуха ръце, на самия ръб на огромната бездна.

Покривите на сградите отзад бяха съвсем наблизо, но последните редове пейки бяха вече разглобени и на тяхно място стърчаха оголени гредите от конструкцията — единични високи колони, напречни греди и огромни празни пространства между тях. Логън видя Феро да скача от колона на колона, а после да притичва настрани по нестабилните греди между тях. Нехаеща за огромното празно пространство под краката й, тя скочи от последната колона върху плоския покрив на най-близката сграда отзад. Изглеждаше му на мили разстояние от него.

— Мамка му. — Логън разпери ръце и тръгна, залитайки, по най-близката напречна греда. Краката му пристъпяха бавно като на старец. Сърцето заблъска силно, като ковашки чук по наковалня. Коленете му се огъваха от слабост след препускането нагоре по пейките. Опита да не обръща внимание на тичащите към него, крещящи мъже и да се съсредоточи само върху покритата с чворове греда под краката си, но не можа да не погледне надолу към паяжината от дървени греди и подпори. Под тях, много, много далеч, лежаха миниатюрните каменни плочи на площада.

Логън скочи върху един участък от все още неразглобена пътека между редовете и изтича до далечния й край. Вдигна се на ръце върху гредата над главата си, прекрачи я и стиснал здраво дървото с крака, затътри задник напред.

— Още съм жив — повтаряше си тихо той през целия път по гредата.

Най-близкият маскиран стигна до непокътнатия участък от пътеката и затича по нея.

Гредата свършваше с широка фут-два квадратна подпора на върха на отвесна колона. След нея следваше празно пространство, две крачки въздух, а след него нова подпора на върха на друга висока колона. От нея тръгваше дъска до плоския покрив на съседната сграда. Феро стоеше на парапета на покрива и гледаше втренчено в него.

— Скачай! — извика му тя. — Скачай, бяло копеле!

И той скочи. Усети вятъра около себе си. Левият му крак се приземи на дървения квадрат, но след това нямаше спиране. Дясното му стъпало се блъсна в дъската. Глезенът му се изкриви и коляното поддаде. Светът около него се разлюля. Лявото му стъпало попадна наполовина върху дъската и наполовина във въздуха. Дъската се разклати и изтропа, ръцете му се размахаха във въздуха. Стори му се, че моментът продължи цяла вечност.

— Уф! — Парапетът на покрива се блъсна в гърдите му. Ръцете му задраскаха, но в тях не бе останала повече сила. Логън започна да се свлича надолу, бавно, инч по инч. Първо видя ръба на покрива, после ръцете си, накрая пред очите му имаше само каменна стена.

— Помощ — промълви едва той, но помощ не дойде.

Падането ще е дълго, знаеше го. Дълъг, продължителен полет и този път нямаше да има вода, в която да се приземи. Чакаше го само твърд, плосък и смъртоносен камък. Някъде зад него маскираният тръгна по дъската. Чу нечии викове, но вече нямаше значение. Изхлузи се още малко по-надолу, ръцете му задраха ронещата се мазилка.

— Помощ — изграчи Логън, но наоколо нямаше кой да му помогне. Само маскираните и Феро, а от тях не можеше да очаква нищо.

Чу рязък шум и после отчаян писък. Феро беше ритнала дъската и маскираният полетя надолу. Викът му постепенно отслабна и накрая секна с далечен, тъп удар. Тялото на маскирания се размаза на пихтия върху далечните каменни плочи долу и Логън знаеше, че всеки момент и с него ще се случи същото. Човек трябва да е реалист за тези неща. Този път нямаше река, която да го изхвърли на брега си. Пръстите му продължиха да се изплъзват, мазилката започваше да се разпада. Боят, бягането и катеренето бяха изстискали всичките му сили. Зачуди се какъв ли звук ще издаде тялото му, докато пори въздуха към земята. Устните му беззвучно се раздвижиха, изговаряйки: „Помощ“.

Нечии силни пръсти се вкопчиха в китката му. Черни, мръсни пръсти. Чу ръмжене и усети силно дръпване в ръката си. Простена. Ръбът на парапета бавно се спусна пред очите му. Тогава видя Феро. Зъбите й скърцаха, очите й бяха почти затворени от усилие. Вените на врата й бяха силно изпъкнали, а белегът през лицето й синееше на фона на тъмната кожа. Логън сграбчи парапета със свободната си ръка и гърдите му се прехвърлиха от другата страна. Напрегна един крак и също го прехвърли през парапета.

Феро изтегли останалата част от тялото му и той се просна по гръб. Беше останал без дъх, устата му се отваряше и затваряше като на риба, изхвърлена на брега, а очите му се взираха в светлото небе.

— Още съм жив — промърмори той, като не вярваше на случилото се. По-малко би се изненадал, ако Феро бе скочила с крака върху ръцете му, за да падне по-бързо.

Лицето й изникна над него. Жълтите очи го изгледаха продължително, после устните се отдръпнаха и свирепо оголиха зъби.

— Ах, ти глупаво, тежко, бяло копеле! — Тя се обърна, поклати глава и тръгна към стената на съседната фасада. Започна да се катери по леко наклонения покрив на сградата. Логън не вярваше на очите си. Никога ли не се изморява тази жена? Неговите ръце бяха смазани, насинени и целите изподрани. Краката го боляха, носът му бе започнал отново да кърви. Болеше го цялото тяло. Надигна се и погледна надолу. Един маскиран го наблюдаваше от ръба на пейките, на около двайсет крачки от него. Други обикаляха под него и оглеждаха други пътища нагоре, а най-отдолу, в жълтия кръг трева, стоеше дребна червенокоса фигурка, сочеше встрани, после към покрива и крещеше заповеди.

Рано или късно щяха да открият път нагоре. Съседният покрив чернееше като голяма назъбена скала на фона на светлото небе и сега Феро се бе изправила в цял ръст на билото му.

— Ако щеш, стой си там — кресна му тя и изчезна от поглед. Логън простена, докато се изправяше, изпъшка, докато с мъка тътреше крака натам, въздъхна дълбоко, докато търсеше за какво да се хване.

 

 

— Къде са всички? — попита брат Лонгфут. — Къде е славният ни водач? Ами Деветопръстия господар? Къде е чаровната госпожица Малджин?

Джизал обърна глава към него. Чиракът изглеждаше прекалено самовглъбен и дълбоко потънал в мрачни мисли, за да си направи труда да отговори.

— Баяз е в банята, за останалите не знам.

— Кълна се, за пръв път попадам на човек така пристрастен към къпането. Надявам се останалите скоро да са тук. Всичко е готово! Корабът чака. Припасите ни за път са натоварени. Не ми е присъщо да закъснявам. Никак даже! Трябва да хванем отлива, иначе ще чакаме до… — Дребният човек спря и погледна Джизал с неочаквана загриженост в очите. — Изглеждате ми потиснат, млади приятелю. Измъчен, бих казал. Мога ли с нещо аз, брат Лонгфут, да съм ви от полза?

Джизал аха да му каже да си гледа работата, но в последния момент размисли и се задоволи с едно ядосано: „Не, няма“.

— Обзалагам се, че е намесена жена? Дали случайно не съм прав? — Джизал рязко вдигна глава и се зачуди как дребосъкът успя да познае. — Съпругата ви, вероятно?

— Не! Не съм женен! Не е това. Просто, ъъъ… — Джизал затърси подходящи думи, но не успя да ги намери. — Въобще не е това!

— Аха — каза навигаторът и се ухили до уши, все едно вече всичко му е ясно. — Значи е забранена любов, тайна любов, нали? — Джизал с раздразнение установи, че започва да се изчервява. — Прав съм, виждам, че съм прав! Няма по-сладък плод от забранения, а, млади ми приятелю? А? А? — Той започна да повдига една по една веждите си и Джизал намери това за отвратително.

— Чудя се защо се бавят тези двамата? — Джизал не даваше и пукната пара, но все някак трябваше да смени темата.

— Малджин и Деветопръстия? Ха — засмя се Лонгфут и се наведе към него. — Може би и те са се отдали на тайна любов, а? Сигурно са се покрили някъде, за да се отдадат на повика на природата! — Той смушка Джизал с лакът в ребрата. — Представяте ли си ги тези двамата? Каква гледка ще са само, а? Ха!

Лицето на Джизал се изкриви от погнуса. За отвратителния северняк вече знаеше, че е животно, а от малкото, което бе видял от тази зла жена, тя май дори го превъзхождаше. Единственият природен повик на тези двамата, за който можа да се сети, беше жаждата за кръвопролитие. Самата идея за това беше отвратителна. Почувства се омърсен само от мислите си за тях двамата.

 

 

Покривите сякаш нямаха край. Двамата се изкачваха, спускаха, вървяха, прекрачили от двете страни на ръбове, пристъпваха предпазливо по козирки и прескачаха изронени парапети. От време на време Логън вдигаше очи от краката си и поглеждаше към далечната стена на Агрионт, понякога дори по-надалеч, към града под него, и докъдето стигаше погледът му, виждаше само нагънатата безкрайна маса от влажни каменни плочи по покривите, вдлъбнати керемиди и престаряло оловно покритие. Гледката караше главата му да се мае. Сигурно би могъл да й се наслади, ако не беше Феро. Тя препускаше с уверени стъпки напред, ругаеше го и го дърпаше да бърза. Не му даваше време да мисли за гледката, за дълбоките пролуки между покривите, покрай които минаваха, нито пък за облечените в черно преследвачи, които със сигурност не се бяха отказали да ги гонят.

По време на боя единият ръкав на Феро се беше разпрал и сега се вееше около китката й и й пречеше при катеренето. Тя изкрещя гневно и го отпра от рамото. Логън мислено се усмихна, спомни си колко усилия бе коствало на Баяз да я убеди да смени вонящите си парцали с нови дрехи. Сега пак беше цялата мръсна, ризата й бе подгизнала от пот и изпоцапана с кръв и мръсотия от покривите. Обърна се през рамо и видя, че той я гледа.

— Мърдай, бял — изсъска му.

— Ти не виждаш цветовете, нали? — Тя продължи да се катери и не му обърна никакво внимание. Завъртя се около един димящ комин, обърна се по корем и се спусна от другата му страна в тесния улей между два покрива. Логън се спусна след нея. — Абсолютно никакви цветове.

— Е, и? — извърна се отново през рамо Феро.

— Е, защо тогава ме наричаш бял?

Тя се огледа.

— А бял ли си?

Логън погледна ръцете си. Трябваше да признае, че, като се изключат синините, червените драскотини и изпъкналите, сини вени, дланите му бяха кремавобели. Намръщи се.

— Така си и знаех. — Тя изтича между покривите, чак до самия ръб и надникна надолу. Логън я последва и също надникна небрежно през ръба. В тясната алея отдолу вървяха двама души. Беше много високо и той не видя никакъв начин за слизане. Трябваше да се върнат обратно, откъдето бяха дошли. Обърна се и видя, че Феро вече е минала покрай него и стои зад гърба му.

Въздушната струя го перна през лицето, кракът на Феро плесна тежко точно на ръба на покрива и тя полетя във въздуха. Долната челюст на Логън провисна, докато я гледаше как прелита над алеята, изпънала гръб, с размахани ръце и крака. Приземи се на плоския покрив от другата страна, превъртя се веднъж върху сивото оловно покритие, прошарено от зелен мъх, и ловко се изправи на крака.

Логън облиза устни и посочи с пръст към гърдите си. Тя кимна с глава. Плоският покрив беше на десетина фута по-ниско, но до ръба му имаше поне два пъти по толкова празно пространство. Той бавно се отдръпна назад, достатъчно за една добра засилка. Пое няколко пъти бързо въздух и притвори очи за момент.

Ако падне сега, нещата някак ще се наредят идеално. Няма да пеят песни за това, няма да се разказват истории. Ще остане само едно размазано петно на някаква незнайна улица.

Логън се затича. Краката му заудряха тежко по каменните плочи на покрива. Въздухът нахлу в устата му и изопна дрехите му. Плоският покрив полетя насреща му. Стовари се тежко, превъртя се настрани, точно като Феро, и застана до нея. Още беше жив.

— Ха! — извика той. — Какво ще кажеш за това?

Отнякъде се разнесе скърцане, после шум от пропукване и в следващия момент покривът се продъни под краката му. Докато пропадаше надолу, той се вкопчи отчаяно във Феро и я повлече след себе си. Пада дълго, крещя и размахва ръце във въздуха. Накрая се стовари по гръб.

Разкашля се от задушливия прахоляк, разтърси глава и болезнено са раздвижи. Намираше се в стая, която след ярката светлина на деня му се стори тъмна като пещера. През ръбестата дупка на тавана нахлуваше сноп светлина и осветяваше кълба прах, нахлуващи откъм покрива. Усети нещо меко под себе си. Легло. Беше наполовина рухнало и стоеше наклонено на една страна, а завивките му бяха покрити с натрошена мазилка. През краката му лежеше нещо. Феро. Логън избухна в гърлен смях. Най-после в легло с жена. За съжаление, не както се бе надявал.

— Шибан, бял глупак! — изкрещя тя, скочи на крака и тръгна към вратата. От прашния й гръб се посипаха парчета мазилка и трески от дърво. Тя дръпна дръжката на бравата. — Заключена е! Вратата…

Логън профуча покрай нея и се стовари с рамо върху вратата, която се откърти от пантите, при което той се просна на земята в коридора отвън.

— Ставай, бял, ставай! — извика му Феро, докато го прескачаше. Пред очите на Логън попадна подходящо парче дърво от рамката на вратата. От единия край стърчаха няколко пирона. Той го сграбчи в ръка. Изправи се и тръгна по коридора, като се олюляваше. След няколко крачки стигна до друг тъмен коридор, който се простираше перпендикулярно вляво и вдясно. Малко прозорче хвърляше светли петна по тъмната рогозка на пода. Не знаеше накъде е тръгнала Феро. Обърна се надясно към стълбището в дъното.

Тогава забеляза фигура, която бавно вървеше към него. Беше висока и слаба, като черен паяк, и пристъпваше тихо на пръсти. Снопче светлина освети яркочервената й коса.

— Пак ли ти? — каза Логън и претегли в ръка парчето дърво.

— Точно така. Пак съм аз. — Нещо иззвънтя и в мрака проблесна метал. Логън усети как дървото се отскубва от пръстите му, полита през рамото на жената и изтрополява в дъното на коридора. Отново беше без оръжие, но онази не му остави много време за притеснение. В ръката й имаше нещо, което приличаше на нож, и тя го хвърли по него. Логън приклекна и то изсвистя покрай ухото му. Тя тръсна другата си ръка и нещо го жегна по бузата, точно под окото. Той отскочи към стената, като не спираше да мисли трескаво що за магия е това.

Това в ръката й приличаше на метален кръст, с три закривени остриета и една кука в другия край. От халка на дръжката му тръгваше верига и изчезваше в ръкава на червенокосата.

Ножоподобното полетя отново и мина само на инч от лицето на Логън, който успя да приклекне в последния момент. На връщане то задра в стената и пръсна сноп от искри, преди да тупне отново в ръката й. Тя го спусна на веригата и леко го разклати. Тръгна бавно напред и острието задрънча и затанцува по пода. Червенокосата тръсна отново китка и нещото полетя към Логън. Той се опита да го избегне, но то поряза гърдите му и изпръска стената с кръв.

Деветопръстия се хвърли към червенокосата, но протегнатите му ръце уловиха само въздух. Разнесе се тракане и Логън усети как кракът му бива издърпан изпод него. Глезенът му болезнено се извъртя, оплетен във веригата, докато онази се шмугваше под ръцете му. Той се просна по очи. В момента, в който се надигаше от земята, веригата се плъзна около гърлото му. Успя да пъхне ръката си под нея точно преди тя да се стегне. Сега коляното на червенокосата беше здраво притиснато в гърба му. Той я чу как съска под маската си, докато опъваше с всичка сила веригата. Тя се стесняваше все повече и започна да прорязва дланта му.

Логън изръмжа и се надигна на колене, после, макар и несигурно, на крака. Тя продължаваше да е на гърба му, натискаше надолу с цялата си тежест и опъваше веригата с всички сили. Логън размаха свободната си ръка, но не можа да я достигне, не можа и да я хвърли през глава — беше се залепила за него като пиявица.

Той направи няколко несигурни крачки назад и се стовари по гръб на пода.

Тежестта му смаза жената и тя тихо изпъшка в ухото му. Веригата се разхлаби достатъчно, за да успее да промуши главата си и да се освободи. Сграбчи я за гърлото с лявата си ръка и започна да стиска. Тя го удари с коляно, после няколко пъти с юмрук, но цялата тежест на Логън бе отпусната върху й и в ударите нямаше сила.

Лицата им бяха само на педя едно от друго, докато двамата ръмжаха и се зъбеха, досущ като две диви животни. От раната под окото му се отрониха няколко капки кръв и паднаха върху маската й. Едната й ръка се протегна и започна да бута нагоре лицето му. Пръстите й затърсиха очите му.

Логън изкрещя. Болката прониза главата му. Той пусна червенокосата и се изправи несигурно с ръка на лицето. Тя също скочи на крака, задави се и му нанесе шут в ребрата. Той се преви от удара, но другата му ръка продължаваше да стиска веригата и Логън я дръпна с всичка сила. Жената изпищя и политна към него с протегната напред ръка. Коляното му се заби в ребрата й и й изкара въздуха. Той сграбчи гърба на дрехата й и я запрати надолу по стълбите.

Тялото й се затъркаля и заподскача, преди да спре неподвижно в подножието на стълбището. Логън се изкуши да слезе и да довърши започнатото, но реши, че няма време за това. След нея щяха да дойдат други. Обърна се и закуца обратно, като не спираше да проклина навехнатия си глезен.

Звуците достигаха до Логън отвсякъде. Ехото им се носеше по коридорите кой знае откъде. Отдалеч се носеха тракане и тропот, викове и крясъци. Той продължи да накуцва в мрака, подпираше се с една ръка на стената, беше плувнал в пот. Надникна зад ъгъла, за да се увери, че е безопасно. Тогава усети нещо хладно на гърлото си. Нож.

— Още си жив, а? — прошепна един глас в ухото му. — Не умираш лесно, а, бял?

Феро. Логън бавно бутна ръката й настрани.

— Откъде взе ножа? — Прииска му се и той да имаше.

— Онзи ми го даде. — До стената лежеше тъмна фигура и цялата рогозка около нея беше подгизнала от кръв. — Насам.

Феро приклекна ниско в сенките и тръгна пълзешком по коридора. Звуците, идващи отдолу, бяха навсякъде около тях. Слязоха по стълбището и се озоваха в друг коридор, облицован с ламперия от тъмно дърво. Феро напредваше бързо, скачаше от сянка в сянка. Логън успяваше само да куца след нея, влачеше левия си крак и се стараеше да не стене от болка всеки път, когато отпускаше тежестта си върху него.

— Ето ги! Там! — От мрака зад тях изплуваха тъмни фигури. Логън понечи да побегне, но Феро вдигна ръка и го спря. От другия край на коридора идваха още маскирани. Той забеляза широка, открехната врата отляво на себе си.

— Влизай вътре! — Логън се шмугна през нея и Феро го последва. До вратата имаше някаква масивна мебел, шкаф с рафтове, по които бяха наредени множество чинии. Той го завлачи пред вратата и няколко от чиниите паднаха с трясък на пода. Логън облегна гръб на шкафа. Това щеше да ги задържи, поне за кратко.

Намираха се в просторна стая с тунеловиден таван. По-голямата част от едната стена, също облицована с ламперия, бе заета от два големи прозореца. Срещу тях имаше огромна, каменна камина. В средата имаше дълга маса с по десет стола от двете й страни. Беше сложена като за вечеря, с прибори и свещници. Стаята очевидно беше столова и имаше само един вход. Или изход.

Логън чу приглушени викове от другата страна на вратата. Шкафът се разклати зад гърба му, още една чиния се търкулна, отскочи от рамото му и се пръсна на парчета по каменния под.

— Страшен план, мамка му — озъби му се Феро. Логън продължаваше да натиска с гръб поклащащия се шкаф, но краката му започнаха да се плъзгат напред. Тя изтича до по-близкия прозорец и зачопли с пръсти по металните рамки около малките стъкла, но без успех.

Пред погледа на Логън попадна нещо. Стар, масивен меч висеше за украса на стената над камината. Оръжие. Той натисна за последно шкафа и изтича до стената. Сграбчи с две ръце дългата дръжка и отскубна меча от скобите. Върхът му бе заоблен като рало и тежкото му острие беше покрито с точици ръжда, но изглеждаше достатъчно здрав. С такова острие може и да не успееш да разсечеш някого на две, но със сигурност ще го извадиш от строя. Обърна се към вратата в момента, в който шкафът се наклони напред и изръси съдовете на пода. Иззад него нахлуха тъмни, маскирани фигури.

Първият държеше страховита секира, а този зад него имаше къс меч. След тях влезе трети, беше тъмнокож, с големи златни халки в ушите, и носеше по един извит кинжал във всяка ръка.

Тези оръжия не бяха предназначени просто да удариш човек по главата — не и ако не искаш да му разпилееш мозъка. Явно се бяха отказали от опитите да ги хванат живи. Тези оръжия бяха предназначени за убиване. И толкова по-добре, каза си Логън. В едно нещо Логън Деветопръстия го биваше най-много — да убива. Огледа маскираните, които прескачаха падналия шкаф и предпазливо се разгръщаха покрай стената. Погледна и Феро. Тя стоеше с нож в ръка, озъбена, с блеснали жълти очи. Пръстите му опипаха дръжката на меча — тежко и брутално оръжие. Най-после разполагаше точно с това, което му трябваше.

Логън изкрещя с пълно гърло, замахна с меча и се хвърли към най-близкия маскиран. Мъжът отскочи встрани, но върхът на острието го улучи в рамото и той залитна силно назад. Маскираният със секирата скочи откъм гърба му и замахна. Логън залитна и извика от болка, когато стъпи на навехнатия си крак.

Започна да размахва меча, но маскираните бяха прекалено много. Един прескочи масата и се вклини между него и Феро. Нещо го удари в гърба и той залитна напред. Извърна се рязко и замахна с меча. Улучи нещо меко. Някой изкрещя, но Логън вече се обръщаше отново към връхлитащия го със секирата. Настана бъркотия от маски, викове, ругатни, тежко дишащи, блъскащи се хора и звън на метал.

Логън въртеше меча, но започна да се изморява, всичко го болеше. С всеки следващ замах ръждивото острие тежеше все повече. Маскираните го избягваха с лекота, то се вкопаваше дълбоко в ламперията и мазилката зад нея и при всеки удар къртеше парчета дърво. Вибрирането му в стената почти го измъкваше от пръстите на Логън.

— Уууфф. — Едно коляно улучи Логън в корема. Нещо го блъсна в крака и той едва не падна. Чуваше нечии викове зад себе си, които сякаш идваха от много далеч. Боляха го гърдите, устата му щипеше. Имаше кръв по тялото си. Целият бе в кръв. Вече едва дишаше. Маскираните пристъпваха все по-близо, усмихваха си, предусещаха победата си. Логън се наклони назад към камината, кракът му се подхлъзна и той падна на коляно.

Всичко си има край.

Той повече не можеше да вдигне стария, тежък меч. Не му бяха останали сили. Никакви. Стаята започна да се замъглява пред очите му.

Всичко си има край, но някои неща не си отиват, а се спотайват неподвижни, забравени…

Студена тръпка премина през стомаха на Логън, чувство, което не бе изпитвал от много отдавна.

— Не — прошепна той, — аз се отървах от теб. — Но вече беше късно. Прекалено късно…

 

 

… Целият бе в кръв, но това е добре. Винаги имаше много кръв. Но е на колене, а това не е добре. Кървавия девет не коленичи пред никого. Пръстите му намериха цепнатина между камъните на камината, вкопаха се в нея като корените на вековно дърво и издърпаха нагоре тялото му. Кракът го болеше, но той се усмихна. Болката само подклажда огъня по-силно. Нещо отпред се раздвижи. Маскирани мъже. Врагове. Следователно, трупове.

— Сериозно си пострадал, северняк! — Очите на най-близкия до него проблеснаха над маската. Блестящото острие на секирата му се поклащаше във въздуха. — Готов ли си да се предадеш?

— Пострадал? — Кървавия девет отметна назад глава и избухна в смях. — Сега ще ти покажа на какво казвам аз пострадал! — Логън се хвърли напред. Беше бърз и неуловим като змия, шмугна се под острието на секирата и замахна ниско с меча. Тежкото острие счупи коляното на единия крак на маскирания и обърна ставата му на обратно. Не спря и подкоси и другия му крак, като го повдигна от земята. Мъжът се превъртя няколко пъти във въздуха и потрошените му крака се размятаха около него, преди да се строполи тежко на пода.

Нещо се заби в гърба на Кървавия девет, но той не усети болка. Това беше просто знак. Послание на таен език, който само той разбираше. Казваше му къде точно се намира следващият труп. Извъртя се рязко и острието последва движението му в яростна, мълниеносна дъга. Мечът се заби в нечий корем, преви човека о две и го повдигна от земята. Маскираният отскочи от стената до камината и се строполи под облак прах и натрошена мазилка.

Отнякъде със свистене долетя нож и се заби с глух звук в рамото на Кървавия девет. Беше черният с халките на ушите. Беше го хвърлил от другата страна на масата и сега се усмихваше, доволен от постижението си. Груба грешка. Кървавия девет тръгна към него. Вторият нож проблесна покрай него и издрънча в стената отзад. Той скочи върху масата и изнесе тежкото острие силно назад.

Тъмнокожият избегна първия замах, а също и втория. Беше бърз, хитър и умен, но не достатъчно. Третият замах го улучи отстрани. Не постигна много. Просто разтресе ребрата му и го повали с вик на колене. Последният удар беше значително по-добър. Ръка и желязо описаха кръг и острието се вкопа в устата на маскирания. Главата му се отвори наполовина и изпръска стената с кръв. Кървавия девет измъкна ножа от рамото си и го захвърли на пода. От раната бликна кръв и образува огромно, топло петно отпред на ризата на северняка.

Той сведе глава и потъна в мисли за отронващи се от дърветата листа, които се носят по земята. Друг маскиран скочи към него, замахна с две ръце и късият му меч разсече въздуха до него. Преди да успее да замахне пак, лявата ръка на Кървавия девет стисна двете му ръце върху дръжката на меча. Мъжът започна безуспешно да се дърпа и бори. Хватката на Кървавия девет беше здрава като скала и неуморна като прилива на морето.

— Такива като теб значи изпращат срещу мен? — Той изтласка маскирания към стената и затегна хватката си около ръцете му. Извъртя късия меч към гърдите на онзи. — Това е истинска обида, мамка му! — изрева Кървавия девет и набучи маскирания на собствения му меч.

Човекът започна да пищи зад маската си, а Кървавия девет да върти острието в гърдите му и да се смее истерично. На Логън можеше и да му дожалее, но той сега не беше тук, а Кървавия девет бе по-безмилостен и от зимата. Продължи да пронизва, да сече, да се смее. Писъците се надигаха и секваха и телата падаха едно след друго на каменния под. Пръстите му се хлъзгаха от кръвта и той ги избърса в дрехите си, по ръцете си, по лицето си — както си му беше редът. Онзи до камината седеше отпуснат, с килната назад глава. Очите му се взираха в тавана. Бяха станали част от мъртвия камък зад гърба му. Кървавия девет разцепи лицето му с меча, ей така, да е сигурен. По-добре да не оставя място за съмнения. Другият, онзи със секирата, пълзеше по корем към вратата. Потрошените му крака се влачеха изкривени зад него, докато той стенеше и виеше при всяко движение.

— Тишина! — Тежкото острие на меча разби черепа му и изпръска с кръв каменния под.

— Още — прошепна Кървавия девет и стаята се завъртя пред очите му, докато той търсеше следващия труп. — Още! — изрева и отново избухна в смях. Стените се разсмяха с него, труповете също. — Къде са другите?

Съзря една тъмнокожа жена с нож в ръка и кървяща рана на лицето. Не приличаше на останалите, но щеше да свърши работа. Кървавия девет се ухили и тръгна бавно към нея с вдигнат над главата меч. Тя отстъпи, без да сваля жълтите си като на вълк очи от него, и мина от другата страна на масата. Едно тъничко гласче му прошепна, че тя не е враг, че е на негова страна. Жалко.

— Северняк, а? — попита една масивна фигура в рамката на вратата.

— Да, кой пита?

— Каменотрошача.

Този беше едър, много голям, а също здравеняк и див като звяр. Пролича си, когато отмести настрана шкафа пред вратата с тежкия си ботуш и пристъпи напред. Изпочупените съдове изхрущяха под тежките му стъпки. Това, естествено, не впечатли и най-малко Кървавия девет — той беше създаден да прекършва такива здравеняци. Тъл Дуру Буреносния беше дори още по-голям, Руд Три дървета беше по-корав, а Дау Черния беше с пъти по-див и свиреп. И Кървавия девет ги прекърши — и тях, и много други покрай тях. Колкото по-големи, корави и свирепи бяха те, толкова по-брутален ставаше той.

— Май искаш да кажеш Каменодрискача — изсмя се Кървавия девет. — И к’во? За мен си просто следващият труп, нищо повече! — Той вдигна пред лицето си лявата си, омазана с кръв ръка, разпери пръсти и се ухили през дупката на мястото на безименния си пръст. — Наричат ме Кървавия девет.

— Да бе! — Каменотрошача отскубна маската от лицето си и я запрати на пода. — Лъжец! Много мъже в Севера са загубили пръсти. Не са всичките Деветопръстия!

— Не са. Но аз съм.

Огромното лице пред вратата се изкриви от злоба.

— Шибан лъжец! Мислиш си, че можеш да изплашиш Каменотрошача с чуждо име? Ще ти отворя задника от другата страна, червей такъв! Ще ти разпоря корема на кръст! Ще те върна при пръстта, шибан, лъжлив страхливецо!

— Ще ме убиеш? — Кървавия девет се разсмя още по-силно. — Тук аз убивам, глупако!

Край на приказките. Каменотрошача нападна със секира в едната ръка и боздуган в другата. И двете бяха масивни и тежки оръжия, но той ги въртеше със завидна бързина.

Боздуганът профуча и проби голяма дупка в единия прозорец. Секирата се спусна и отсече парче от дървената маса, което накара чиниите да подскочат и свещниците да се катурнат. Кървавия девет заподскача енергично и зачака удобен момент.

Докато се претъркулваше през масата, боздуганът мина само на инч от рамото му и се стовари на пода. Ударът разцепи на две една от каменните плочи и пръсна фонтан от ситни парченца натрошен камък. Каменотрошача продължи да размахва бясно оръжията си. Разцепи на две един стол, откърти голямо парче от каменната камина, накрая изкърти широка вдлъбнатина в стената. При следващата му атака секирата са заби дълбоко в масата и остана там достатъчно дълго, за да може Кървавия девет да замахне светкавично с меча и да разцепи на трески дръжката й. В ръката на Каменотрошача остана късо парче дърво. Той го захвърли настрана, развъртя боздугана и атакува още по-яростно.

Логън издебна боздугана да премине встрани, удари го с меча си точно под топката и тя отлетя към ъгъла на стаята, но Каменотрошача връхлетя върху него с разперени ръце. Беше твърде близо, за да използва дългото острие. Каменотрошача се ухили зловещо в момента, в който едрите му ръце обгръщаха тялото на Кървавия девет.

— Спипах те! — извика той и го стисна в здрава прегръдка.

Груба грешка. По-безопасно щеше да е, ако бе прегърнал буен огън.

Храс!

Челото на Кървавия девет се заби в устата на Каменотрошача. Усети как хватката около тялото му се отпуска и започна да се бори, да се дърпа, да извива рамене, да усуква тяло, също като къртица в дупката си. Отметна отново глава, колкото успя по-назад. Вторият удар с глава отвори огромна рана в основата на носа на Каменотрошача. Третият разцепи скулата му. Най-накрая ръцете се отвориха. Четвъртият удар счупи челюстта на здравеняка. Сега Кървавия девет стискаше противника си и се хилеше насреща му, докато смазваше с глава и без това разбитото му вече лице. Заприлича на кълвач. Пет. Шест. Седем. Осем. Ритъмът, с който трошеше костите на лицето му, подейства успокояващо на Кървавия девет. Девет. Той пусна тялото на Каменотрошача и то се свлече настрани и от смазаното му лице бликна кръв.

— Как ти хареса това? — изсмя се Кървавия девет и срита няколко пъти безжизненото тяло на Каменотрошача. Стаята се завъртя и затанцува пред очите му. Той се смееше, смееше се като побъркан. — Как ти хареса това… копеле… — Залитна и примигна, очите му започнаха да се притварят бавно, като догарящ лагерен огън. — Не… не е… достатъчно… — Свлече се на колене. Не е достатъчно. Има още за вършене, винаги има още.

— Не е достатъчно — изръмжа Кървавия девет, но времето му изтече…

 

 

… Логън изкрещя. Падна на пода. Болката го обгърна отвсякъде. Краката му, раменете, главата. Вика от болка, докато гърлото му не се напълни с кръв. Изкашля я, пое въздух, претърколи се и започна да се влачи по пода. Погледът му се замъгли. От гърлото му с хъркане излезе още кръв и потече по брадичката му. Започна да вие.

Тогава една ръка запуши устата му.

— Спри да ревеш, бял! Чуваш ли какво ти казвам? — Нечий глас зашепна припряно в ухото му. Странен, суров глас. — Спри да крещиш, или те оставям, разбра ли? Давам ти последен шанс! — Ръката пусна устата му. Въздухът излезе през стиснатите му зъби в пронизителен, жален стон, но не така силен като предишните.

Същата ръка стисна китката му и задърпа ръката му нагоре. Усети как рамото му се извъртя нагоре и под него се пъхна нещо твърдо. Беше истинско мъчение, дъхът му спря от болка.

— Ставай, копеле, не мога да те нося! Веднага! Последен шанс, разбираш ли?

Нещо го повдигна и той напрегна крака да се изправи. При всяко вдишване и издишване от гърлото му се разнасяха свирене и къркорене, но Логън успя да стане на крака. Сега ляв крак, десен, ляв. Лесно е. Коляното му се огъна и болката прониза целия му крак. Той изкрещя, падна и се изтъркаля на пода. По-добре така, няма да мърда. Очите му се затвориха.

Нещо плесна силно лицето му, после пак и пак. Логън изръмжа. Отново нещо се подпъхна под мишницата му и започна да го дърпа нагоре.

— Ставай, бял! Ставай, иначе те оставям. Последен шанс, чуваш ли?

Вдишвай, издишвай, ляв крак, десен.

 

 

Лонгфут нервничеше. Започна с барабанене с пръсти по подлакътника на стола си, после взе да отброява нещо на пръсти, да клати глава и да мрънка за отливите. Джизал мълчеше и тайно се надяваше, колкото и малко вероятно да бе това, двамата диваци да са се удавили в защитния ров на Агрионт и цялото пътуване да пропадне. Все още имаше време да стигне до Англанд.

Може би не всичко е загубено…

Тогава чу шума от отварянето на вратата зад гърба си и надеждите му се изпариха. Отново потъна в униние, но в следващия миг, когато се обърна назад, нещастието му моментално премина в ужас.

На вратата стояха две опърпани фигури, целите в кръв и мръсотия. Нямаше какво друго да са, освен изчадия от подземния свят, излезли някак от портите на ада. Гуркулката ругаеше бясно. Деветопръстия беше преметнал една ръка през рамото й, а другата висеше отпусната надолу и от пръстите й капеше кръв. Главата му бе клюмнала на гърдите.

Олюлявайки се, двамата направиха няколко крачки в стаята, но единият крак на северняка се закачи в един стол и двамата се строполиха заедно на пода. Жената изръмжа, измъкна се изпод безжизнената ръка на Деветопръстия, избута тялото му настрани и скочи на крака. Логън бавно се изтърколи по гръб и изпъшка. На рамото му зейна дълбока цепка, от която бликна кръв и потече по килима. Раната беше яркочервена, като прясно месо в касапски магазин. Джизал преглътна, едновременно ужасен и заинтригуван.

— Мили боже!

— Искаха да ни хванат.

— Какво?

— Кой искаше?

В този момент, с рамо напред, през вратата се вмъкна предпазливо една червенокоса жена. Беше облечена цялата в черно и носеше маска. Практик, подсказваше блокиралият мозък на Джизал, но не можеше да си обясни всичките й синини и охлузвания, нито пък защо куца. След нея нахълта мъж с голям меч в ръка.

— Вие идвате с нас — каза червенокосата.

— Накарай ме! — Феро я заплю и Джизал се изненада, когато дивачката извади отнякъде нож, при това окървавен. Тя не може да носи оръжие! Не и тук!

Осъзна, че той самият има оръжие. Естествено, сабята му висеше на колана. Извади я с неясното намерение да удари дивачката с плоската част на острието по главата, преди да е сътворила нови неприятности. Щом от Инквизицията искат да я приберат, така да бъде, даже най-добре да приберат и останалите. За беда, практиците разбраха погрешно намеренията му.

— Хвърли я — изсъска червенокосата и го изгледа свирепо с присвити очи.

— В никакъв случай! — Джизал се възмути жестоко, че тя го прие за един от злодеите.

Кай измънка нещо неразбираемо.

Деветопръстия простена, сграбчи в окървавения си юмрук килима и го дръпна към себе си, при което масата да се разклати.

Покрай жената в стаята се промъкна и трети практик. В облечения си в ръкавица юмрук той стискаше тежък боздуган. Беше доста неприятно на вид оръжие. Джизал не можа да потисне мисълта за ефекта, което то би имало върху нечий череп, при положение че бъде стоварено с ярост. Намести дръжката на сабята в ръката си, не знаеше какво да прави, имаше невероятната нужда някой да му каже.

— Идвате с нас — повтори червенокосата, а двамата й колеги пристъпиха напред.

— Леле майко — промърмори Лонгфут и се скри зад една маса.

Изведнъж вратата на банята се отвори рязко и се тресна в стената. Появи се Баяз. Беше чисто гол и от тялото му капеше сапунена вода. Погледът му бавно обходи стаята. Първо се спря на Феро, навъсена и с нож в ръка. Премина към скрития зад масата Лонгфут, после към Джизал, с извадена от ножницата сабя, след това към зяпналия Кай. Задържа се за кратко върху проснатия на пода, потънал в кръв, Логън и веднага след това спря върху тримата маскирани практици с готови за действие оръжия.

За момент са възцари пълна тишина.

— Какво става тук, мамка му? — изрева той и се отправи решително към средата на стаята. От тялото му капеше вода — от брадата му, от прошарените косми по гърдите, от поклащащите се гениталии.

Гледката беше невероятна. Чисто гол възрастен мъж срещу трима въоръжени практици от Инквизицията. Беше направо смехотворна картинка, но никой не се засмя. Въпреки че бе мокър и чисто гол, в позата на Баяз имаше нещо странно и плашещо. Практиците отстъпиха леко назад, бяха объркани, дори изплашени.

— Вие идвате с нас — повтори за трети път жената, но този път в гласа й се прокрадна съмнение. Един от мъжете пристъпи неуверено към Баяз.

Джизал почувства нещо странно в стомаха си. Някакво дръпване, всмукване и вътрешностите му сякаш се преобърнаха. Точно каквото бе почувствал и преди на моста, в сянката на Кулата на Създателя, но този път бе по-силно. По лицето на Баяз се изписа непреклонност.

— Търпението ми се изчерпва — каза той.

Разнесе се звукът на пръскаща се, хвърлена от много високо, стъклена бутилка и най-близкият до него практик просто се пръсна. Нямаше гръм, а просто тихо шляпване. В един момент човекът пристъпваше с вдигнат меч към голия старец и в следващия полетя във всички посоки, разкъсан на хиляди малки парченца. Едно от парчетата плесна в стената до главата на Джизал. Ръката му се отпусна и сабята му издрънча в дъските на пода.

— Какво казваш? — изръмжа Първият магус на червенокосата.

Коленете на Джизал се разтрепериха. Устата му зина широко. Почувства ужасна празнина в стомаха си и въпреки това имаше чувството, че всеки момент ще повърне. По лицето му имаше пръски кръв, но той не посмя да вдигне ръка да ги избърше. Зяпна невярващо голия мъж насред стаята. Току-що пред очите му този добронамерен, глуповат старец за секунда се превърна в брутален и безмилостен убиец.

Червенокосата за момент застина на място с облещени като чинии очи. Лицето й бе опръскано с кръв и парченца плът и кости. После тя бавно се отдръпна към вратата. Другият практик я последва и за малко не се спъна в крака на Деветопръстия от нетърпение да напусне стаята. Всички останали бяха застинали като статуи. Джизал чу тежките, забързани стъпки на практиците отвън в коридора. Спасяваха си живота с бягство. Почти им завидя. Те очевидно успяха да се спасят, а той оставаше в капана на този кошмар.

— Тръгваме незабавно! — изкрещя Баяз и присви очи, все едно изпитваше болка. — Веднага, след като си обуя панталоните. Лонгфут, помогни му! — подвикна той през рамо.

Като никога, брат Лонгфут беше загубил дар слово. Примигна неразбиращо, изправи се зад масата и се надвеси над припадналия северняк. Отпори парче плат от опърпаната си риза, което да използва за превръзка. Свъси вежди, сякаш не знаеше откъде да започне.

Джизал преглътна мъчително. Продължаваше да стиска дръжката на сабята си, но не мислеше, че ще има сили да я прибере обратно в ножницата. Навсякъде из стаята се въргаляха парченца от злощастния практик, бяха полепнали по стените, по тавана, по хората. Досега Джизал не бе виждал човек да умира, още повече по такъв потресаващ и неестествен начин. Предполагаше, че трябва да изпитва ужас, но вместо това усещаше само огромно облекчение. Дребните му тревоги вече изглеждаха нищожни и незначителни.

Той поне е жив — засега.