Джо Абъркромби
Гласът на острието (44)

Страдание

Джизал не беше доволен. Арди още я нямаше. Тя никога не закъсняваше. Независимо от уговореното място на срещата им, тя винаги беше там преди него. Не му харесваше самият факт, че я чака. Мисълта, че очаква с нетърпение следващата й бележка, достатъчно го глождеше отвътре. Това, че виси тук като някой идиот, го караше да се чувства допълнително поробен.

Джизал погледна към сивото небе. Започваха да падат капки дъжд и това напълно отговаряше на настроението му в момента. От време на време усещаше някоя капка да бодва като тънка игла лицето му. Гледаше как дъждът прави малки кръгчета по сивата повърхност на езерото и чертае бледи струйки по зеленото на дърветата и сивото на околните сгради. Капките замъглиха тъмното очертание на Кулата на Създателя. Джизал я погледна с явна неприязън.

Не знаеше какво да мисли вече за нея. Цялата разходка му се стори като един трескав кошмар и точно като лош сън, той реши да не обръща внимание, да се престори, че никога не се е случвал. И можеше да успее, ако проклетата грамада не се извисяваше над всичко. В момента, в който излезеше навън, крайчецът на окото му винаги улавяше част от нея и тя започваше да му напомня за един скрит под повърхността и пълен с мистерия свят.

— Проклета да е — промърмори той. — Проклет да е и този ненормалник Баяз.

Погледна мокрите поляни. Дъждът беше прогонил хората от парка и Джизал за пръв път от много време го виждаше така пуст. Двама мъже с натъжен вид седяха апатично на една пейка и дъвчеха личните си несгоди и тук-там се виждаше по някой забързан за някъде минувач. Един се запъти към него. Беше облечен в дълга пелерина с качулка.

Лошото настроение на Джизал се изпари. Тя е, сигурен е, че е тя. Беше придърпала качулката ниско над лицето си. Вярно, беше хладно, но Джизал реши, че Арди леко преиграва. Все пак, радваше се да я види. Ужасно много се радваше. Усмихна се и забърза да я пресрещне. Тогава, когато бе само на няколко крачки от него, тя вдигна качулката си.

Джизал застина от ужас. По цялата й буза, около окото и единия край на устните й имаше огромна синина! Замръзна на място и за момент му се прииска той да е пострадалият, не тя. Със сигурност болката щеше да е по-малко. Осъзна, че едната му ръка е върху устата и очите му са изскочили от ужас като на малко момиче при вида на паяк в банята, но не можа да се овладее.

Арди го изгледа сърдито.

— Какво? За пръв път ли виждаш синини?

— Е, не, но… добре ли си?

— Естествено, че съм добре. — Тя го заобиколи и тръгна по алеята. Трябваше да побърза, за да я настигне. — Нищо ми няма. Просто паднах. Непохватна глупачка съм. От край време. Цял живот. — На Джизал му се стори, че долови горчивина в думите й.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Че какво да направиш? Да го цункаш да му мине?

Ако бяха насаме, той сигурно щеше да опита точно това, но сериозната физиономия на Арди говореше достатъчно ясно за нейното мнение по въпроса. Странно: синините трябваше да го отблъснат, но не стана. Ни най-малко. Беше обзет от непреодолимо желание да я прегърне, да гали косите й, да шепне утешително в ухото й. Жалък лигльо. Тя сигурно щеше да го зашлеви, ако опита. И съвсем заслужено. Тя няма нужда от неговата помощ. Още повече, той не можеше да си позволи да я докосва. Имаше хора наоколо, проклети да са и те, и очите им, дето шарят навсякъде. Никога не знаеш кога те наблюдават. Мисълта го притесни сериозно.

— Арди… не поемаме ли прекалено голям риск? Искам да кажа, ако брат ти…

— Забрави за него — рязко отвърна тя. — Той нищо няма да направи. Казах му да престане да си вре носа в моите работи. — Джизал не сдържа усмивката си. Трябва да е било доста забавна сцена. — Освен това дочух, че тръгваш за Англанд със следващия отлив. Просто не можех да те оставя да заминеш, без да сме си взели довиждане, нали?

— Аз никога нямаше да го допусна! — каза той, отново обзет от страх. Самото споменаване на сбогуване му причиняваше болка. — Наистина, по-скоро бих ги оставил да отплават без мен, отколкото да тръгна, без да те видя за последно!

— Да.

Тръгнаха мълчаливо покрай езерото. И двамата бяха забили поглед в земята. Въобще не беше онова сладко-горчиво сбогуване, което Джизал си бе представял. Беше само горчиво. Минаха покрай няколко върби, потопили клони във водата. Сега бяха на закътано място, скрито от хорските погледи, и Джизал реши, че сигурно няма да открие по-подходящо за това, което имаше да казва. Погледна крадешком към Арди и си пое дълбоко въздух.

— Арди, ъъъ, не знам колко дълго ще отсъствам. Имам предвид, може да се окаже с месеци… — Прехапа горната си устна. Далеч не бе толкова лесно, колкото си го бе представял. Беше репетирал тези думи сигурно поне двайсет пъти пред огледалото, докато намери точното изражение на лицето: сериозно, уверено и леко съблазнително. Сега обаче думите му излизаха с глупашка припряност. — Надявам се, искам да кажа, сигурно, надявам се, че ще ме чакаш.

— Е, със сигурност ще съм още тук. Нямам къде другаде да отида. Но ти не се тревожи, в Англанд ще имаш за какво да мислиш — война, почести, слава. Съвсем скоро ще си забравил за мен.

— Не! — извика той и я сграбчи за ръката. — Няма! — Побърза да пусне ръката й, притеснен, че някой може да ги види. Сега поне тя бе вдигнала очи към него и изглеждаше някак изненадана от така категоричния му отговор — но не бе по-изненадана от самия Джизал.

Той я погледна неразбиращо. Наистина е красиво момиче, но косата й е твърде тъмна, кожата — твърде мургава, а и е прекалено умна. Просто облечена, без никакви бижута и с огромна, грозна синина на бузата. В никакъв случай не би предизвикала кой знае какви коментари в офицерската столова. И все пак, как така стана, че за него тя бе най-красивото момиче на света? В сравнение с нея принцеса Терез е като некъпано куче. Думите напуснаха мислите му и той заговори, като не спираше да я гледа в очите. Така значи изглежда откровеността.

— Виж, Арди, знам, че ме мислиш за глупак, е, смятам, че си права, но аз не мисля да бъда вечно такъв. Дори не знам защо поглеждаш към мен, не разбирам много от чувства, но… непрекъснато мисля за теб. В последно време за друго не успявам да мисля. — Той пое дълбоко въздух. — Мисля… — огледа се отново, за да се убеди, че никой не ги гледа. — Мисля, че те обичам!

Арди прихна да се смее.

— Ама ти наистина си голямо магаре — чу я да казва той. Обзе го отчаяние. Беше като смазан, буквално. Не можа да си поеме въздух от разочарование. Лицето му се изкриви, главата му клюмна и той заби поглед в земята. Очите му се напълниха със сълзи. Истински сълзи. От мъка. — Но ще те чакам — добави тя.

Отново радост. Джизал напълни гърди. Вдигна глава и изхлипа като момиче. Не можа да се овладее. Невероятно, каква власт имаше тя над него. Само една дума от нейна страна обръщаше страданието в щастие.

— Виж се само, глупчо — засмя се Арди.

Докосна лицето му с ръка и избърса една сълза от бузата му.

— Ще те чакам — каза тя и се усмихна. Отново старата, леко повдигната в единия си край усмивка.

Хората сякаш не съществуваха вече, а с тях и паркът, и градът, и целият свят. Джизал бе приковал очи в лицето на Арди, искаше да запечати в съзнанието си всяка негова подробност. Незнайно защо, имаше чувството, че споменът за тази нейна усмивка ще може да го преведе през множество трудности.

 

 

На доковете цареше оживление, нетипично дори за тях. Кейовете кипяха от хора и въздухът трептеше от гласовете им. По подвижните мостове към корабите се изливаше неспирен поток от войници и продоволствие. Повдигаха се сандъци, търкаляха се бурета, хиляди коне с пяна на устата и обезумели от страх очи биваха теглени и изтиквани към палубите. Цареше грандиозен хаос. По палубите тичаха мъже, пъшкаха и ръмжаха, докато теглеха подгизнали въжета, напрягаха мускули върху дървени лостове, потяха се, крещяха и се хлъзгаха по мокрото от ситния дъжд дърво.

Навсякъде по кейовете се прегръщаха хора, целуваха се, махаха с ръце. Жени се сбогуваха с мъжете си, майки със синове, деца с бащите си, всичките еднакво мокри от дъжда. Едни се държаха, други плачеха и ревяха. Трети гледаха безразлично: просто зяпачи, дошли да се полюбуват на какофонията.

Джизал наблюдаваше всичко това, облегнат на олющения борд на кораба, който щеше да го отведе до Англанд, и за него нищо от случващото се не бе от значение. Беше в мрачно настроение, носът му течеше, а косата бе залепнала за главата му. Арди не беше на доковете, но той навсякъде виждаше нея. Чуваше гласа й над хорската глъч, викаше него. Зърваше я с периферното си зрение. Гледаше към него и караше дъха му да спира. Аха да вдигне ръка да й махне и усмивката да грейне на лицето му, но после виждаше, че не е тя. Друга тъмнокоса жена се усмихваше на друг войник. И с всеки следващ път разочарованието му растеше.

Сега осъзна каква огромна грешка допусна. Защо й каза да го чака? Да чака какво? Той не може да се ожени за нея и това е факт. Невъзможно. Но от самата мисъл за това как тя поглежда друг мъж, му прималяваше. Чувстваше се опустошен.

Любов. Мразеше мисълта за това, но какво друго можеше да бъде? Винаги бе гледал с презрение на самата идея за любовта. Глупава дума. Дума, която некадърни поети повтарят до припадък и с която жените си чешат езиците. Нещо от детските приказки, което няма място в истинския живот, където отношенията между мъж и жена се свеждат до чукане и пари. При все това, ето го сега, затънал в ужасното блато на страх и вина, на похот и смущение, на загуба и страдание. Любов. Ама че проклятие.

— Как ми се иска да видя Арди — промърмори замислено Каспа.

— Какво? Какво каза? — Джизал се обърна към него и го изгледа свирепо.

— Че е невероятна гледка. — Лейтенантът вдигна извинително ръце. — Само това казах.

След последната игра на карти всички бяха станали много внимателни в негово присъствие, все едно го чакаха всеки момент да избухне отново.

Джизал се обърна намусено към тълпата на брега. В момента долу бе настъпила някаква суматоха. Един ездач си проправяше път през тълпата. Пришпорваше, плувнал в пот, кон и крещеше: „Мърдай!“ Дори в дъжда, крилете на шлема му блестяха ярко. Рицар вестител.

— Лоши новини за някого — промърмори Каспа.

— Май за някого от нас — кимна Джизал.

Наистина, онзи се насочи право към техния кораб, като оставяше след себе си следа от смаяни и ядосани войници и работници. Рицарят скочи от седлото и се изкачи с широка крачка по подвижния мост. Гледаше мрачно, лъснатите му до блясък брони бяха покрити със ситни капчици и подрънкваха при всяка стъпка. Тръгна право към Джизал и Каспа.

— Капитан Лутар?

— Да — отвърна Джизал. — Сега ще доведа полковника.

— Няма нужда. Съобщението ми е до вас.

— Така ли?

— Върховният правозащитник Маровия ви вика в кабинета си. Незабавно. По-добре вземете коня ми.

Джизал го погледна намръщено. Не му харесваше тази новина. Не виждаше друга причина за това, рицар вестител да носи съобщение лично до него, освен задето бе един от влезлите в Кулата на Създателя. Не искаше да има нищо общо повече с това. Искаше да забрави за цялата случка, а също и за Баяз, северняка и отвратителния, сакат инквизитор.

— Върховният правозащитник чака, капитане.

— Да, разбира се. — Явно нищо не можеше да се направи по въпроса.

 

 

— А, капитан Лутар! Каква чест е да ви видя отново! — Джизал въобще не се изненада да види ненормалника Сулфур дори тук, пред сградата, в която беше кабинетът на лорд Маровия. Всъщност онзи вече не му изглеждаше луд — беше просто човек, дошъл от един напълно побъркан свят. — Невероятна чест! — продължи да дрънка Сулфур.

— За мен също — отвърна сковано Джизал.

— Истински късмет е да се засечем отново, при положение че и двамата заминаваме съвсем скоро! Господарят ми има толкова задачи за мен. — Той въздъхна дълбоко. — Направо дъх не мога да си поема.

— Разбирам те.

— Та така, радвам се да ви видя, още повече като победител в Турнира! Между другото, гледах всичките ви дуели, истинска привилегия. — Той се усмихна широко и различните му очи грейнаха радостно. — А като си помисля само, че искахте да се откажете. Ха! Обаче не го направихте, точно както си мислех и аз! Така е, не се отказахте и сега ще получите възнаграждението си! Краят на света — прошепна той, сякаш се боеше, че ако повиши глас, ще урочаса всичко. — Самият Край на света, представяте ли си? Завиждам ви, така ви завиждам!

— Моля? — примигна неразбиращо Джизал.

— Моля! Ха! „Моля“, ама и вие! Направо сте неустрашим! Неустрашим!

При тези думи Сулфур тръгна по мокрия Площад на маршалите, като не спираше тихо да се подхилква. Джизал остана така смаян, че забрави да го нарече проклет идиот, след като се бе отдалечил достатъчно, че другият да не го чуе.

Един от многото чиновници на Маровия го въведе в празно и кънтящо от ехото на стъпките им преддверие. Застана пред огромна, двойна врата и почука. Отвътре му отговориха и той отвори едната част и застана почтително отстрани, за да пропусне Джизал покрай себе си.

— Можете да влезете — каза тихо той, след като бяха стояли така за известно време.

— О, да, да, разбира се.

В просторната стая цареше зловеща тишина. Мебелировката беше учудващо оскъдна за такова огромно помещение. Стените бяха облицовани с ламперия, а малкото намиращи се вътре мебели бяха свръхмасивни, сякаш да пасват на много по-големи посетители от такива като Джизал. Той се почувства така, сякаш влизаше вътре за собствения си съдебен процес.

Върховният правозащитник седеше зад огромна, полирана маса. Усмихна се приветливо и донякъде състрадателно на влезлия Джизал. Отляво на Маровия седеше Варуз и се взираше настойчиво в собственото си отражение в масата. Джизал не мислеше, че тази гледка може да го потисне повече, но при вида на третия присъстващ в стаята осъзна колко е сбъркал. Баяз го дари с обичайната си самодоволна усмивка. Затварянето на вратата зад гърба му го докара до паника: тихото изщракване на езика в бравата му прозвуча като звука на затварянето на резе на затворническа килия.

Баяз се изправи и обиколи масата.

— Капитан Лутар, много се радвам, че успяхте да се присъедините към нас. — Той стисна в две ръце мократа длан на Джизал и го поведе през стаята. — Благодаря ви, че дойдохте. Много благодаря.

— Ъъъ, няма защо. — Все едно имах избор, помисли си Джизал.

— И сега сигурно се чудите за какво е всичко това. Нека ви обясня. — Баяз се дръпна назад и се подпря на ъгъла на масата, заприлича на мил чичо, който разказва история на племенника си. — Аз и няколко мои спътници — добре подбрани, все ценни хора, — поемаме на славно пътешествие! Епично пътуване! Вълнуващо приключение! Напълно съм уверен, че ако успеем с нашето начинание, хората ще разказват историите за това с години. Дълги години. — Баяз повдигна въпросително вежди и челото му се сбръчка. — Е? Какво ще кажете?

— Ъ… — Джизал нервно погледна към Маровия и Варуз, но те с нищо не му подсказаха какво става. — Ако позволите да попитам?

— Ама разбира се, Джизал — мога да те наричам Джизал, нали?

— Да, ъъъ, да, предполагам. Проблемът е, че… чудех се, какво общо има това с мен?

— Не ни достига един човек — усмихна се Баяз.

Настъпи дълго и тягостно мълчание. Една капка намери пътя си до върха на един кичур от косата на Джизал, пробяга по носа му и капна на пода пред краката му. Ужасът изпълзя от дълбините на стомаха му и бавно започна да сковава цялото му тяло, чак до върха на пръстите на ръцете.

— Аз? — изграчи Джизал.

— Пътят ще е дълъг, тежък и много вероятно осеян с опасности. Имаме много врагове двамата с теб. Повече, отколкото можеш да си представиш. Имаме нужда от добър фехтовач и не се сещам за по-добър от теб — самия победител в Турнира.

Джизал преглътна смутено.

— Оценявам предложението, наистина, но се страхувам, че трябва да откажа. Надявам се, разбирате, моето място е в армията. — Джизал отстъпи колебливо към вратата. — Тръгвам на север. Корабът ми ще отплава всеки момент и аз…

— Боя се, че той вече отплава, капитане. — Топлият глас на Маровия накара Джизал да закове на място. — Няма нужда да се безпокоите повече за това. Вие не заминавате за Англанд.

— Но, ваша чест, ротата ми…

— Ще се справи и с друг командир. — Усмивката на Маровия бе съпричастна, разбираща, но непреклонна. — Оценявам загрижеността ви, наистина, но според нас това пътуване е по-належащо. Важно е Съюзът да участва в начинанието по точно този начин.

— От първостепенна важност е — неохотно добави Варуз. Джизал погледна тримата възрастни мъже. Нямаше измъкване. Това ли е наградата му за победата в Турнира? Някакво шантаво пътуване до кой знае къде, в компанията на побъркан старец и тълпа диваци? Прииска му се никога да не се бе захващал с фехтовка. Да не се бе докосвал никога до оръжие. Но сега от подобни пожелания нямаше смисъл. Нямаше връщане назад.

— Трябва да служа на страната си… — промърмори Джизал.

Баяз се засмя.

— Има и други начини да служиш на страната си, моето момче, които не изискват да се превръщаш в труп в общата купчина от тела в мразовития Север. Тръгваме утре.

— Утре? Но всичките ми вещи са…

— Не се безпокой, капитане — Баяз се отблъсна от масата и го потупа приятелски по рамото. — Вещите ти бяха свалени от кораба, преди той да отплува. Разполагаш с тази вечер да се приготвиш за тръгване, но не забравяй, че ще пътуваме с малко багаж. Ще вземеш оръжия, естествено, както и подходящи за път здрави дрехи. Гледай да си набавиш здрави ботуши. Но никакви униформи, боя се, че там, където отиваме, може да привлекат нежелано внимание.

— Не, разбира се — каза Джизал, неохотно. — Мога ли да попитам… къде отиваме?

— До Края на Света, момчето ми, Края на Света! — Очите на Баяз грейнаха възбудено. — И обратно, естествено… надявам се.