Джо Абъркромби
Гласът на острието (42)

Стари приятели

Някой почука силно на вратата и Глокта се сепна, лявото му око веднага започна да потрепва. Кой чука по това време? Фрост? Северард? Или е някой друг? Дали началник Гойл не идва на посещение заедно с цирковата си трупа? Дали на архилектор Сълт не му е омръзнала вече сакатата играчка? Може да се каже, че тържеството не мина точно по план, а архилекторът не е от хората, които лесно прощават. Тялото е открито при доковете…

Чукането се разнесе отново, силно и настоятелно. Сякаш някой наистина иска да му бъде отворено, преди да е съборил вратата.

— Идвам! — изкрещя Глокта, докато се изправяше от масата с омекнали крака. — Ей сега идвам! — Той взе бастуна си и закуца към входната врата. Пое дълбоко въздух и се зае с бравата.

Не беше Фрост, нито Северард. Не беше и Гойл, с неговите практици изроди. Беше един доста по-неочакван посетител. Глокта повдигна озадачено вежди и се подпря на рамката на вратата.

— Майор Уест, каква изненада.

Понякога, когато стари приятели се срещат, нещата между тях поемат постарому почти незабавно. Приятелството им тръгва отново, сякаш непрекъснато и недокоснато от годините. Понякога, но не и сега.

— Инквизитор Глокта — смотолеви неуверено Уест. Личеше, че е притеснен. — Извинете, че ви безпокоя по това време.

— Няма нищо — отвърна Глокта с ледено официален тон.

— Мога ли да вляза? — Майорът почти сгърчи от неудобство лице при тези думи.

— Разбира се — отвърна Глокта, затвори вратата и последва Уест във всекидневната. Майорът се напъха в един от фотьойлите, Глокта избра друг. За момент останаха така, седнали един срещу друг, без да продумат. Какво ли иска, особено по това време? Глокта разгледа внимателно лицето на стария си приятел под светлината от огъня и единствената свещ на масата. Осъзна, че Уест е променен. Изглежда остарял. Косата му изтъняваше по темето и започваше да се прошарва по слепоочията. Беше блед, изпит, с почти хлътнало навътре лице. Разтревожен е. Смазан. Направо на ръба. Уест огледа скромната всекидневна, малкия огън, сиромашкото обзавеждане, после погледна предпазливо към Глокта и веднага след това обратно към пода. Беше изнервен, сякаш нещо отвътре не му даваше мира. Най-малко не се чувства уютно. И така трябва.

Уест явно не възнамеряваше да наруши мълчанието, затова Глокта го направи вместо него.

— Е, колко време мина, а? Като изключим, естествено, онази вечер в града, тя не се брои нали?

Споменът за неприятните обстоятелства около последната им среща останаха за известно време помежду им, после Уест се покашля.

— Девет години — каза той.

— Девет години. Гледай ти. Девет години, откакто за последно стояхме на билото. Двама приятели, заедно, загледани към реката. Гледахме към всичките онези гуркули от другата страна. Сякаш оттогава мина цяла вечност, не мислиш ли? Девет години. Помня как ме молеше да не слизам долу, помня, но аз не исках и да чуя. Ама че глупак бях тогава, а? Мислех си, че съм последната ни надежда. Смятах се за недосегаем.

— Ти ни спаси тогава. Спаси цялата ни армия.

— Така ли направих? Колко хубаво. Смея да твърдя, че ако тогава бях умрял на онзи мост, сега статуята ми щеше да е навсякъде. Жалко, че не стана така. Жалко за всички.

Уест замижа с очи и се размърда от неудобство на стола си. Изглеждаше още по-притеснен.

— Потърсих те след това… — смотолеви той.

Потърсил си ме? Мамка му, колко благородно от твоя страна. Истински приятел си ти. Никак не ми помогна това обаче, продължавам да съм в непрекъснати мъки с този мой крак, накълцан на кайма. А това бе просто началото.

— Не си дошъл да си говорим за доброто старо време, нали, Уест?

— Не… не, не съм. Идвам заради сестра ми.

Глокта замълча. Не бе очаквал подобен отговор.

— Арди?

— Да, Арди. Скоро тръгвам за Англанд и… надявах се, че може би ти ще се съгласиш да я наглеждаш, докато ме няма. — Очите на Уест нервно потрепнаха. — Ти винаги си имал добър подход с жените… Санд. — Глокта направи гримаса при споменаването на първото му име. Никой вече не го наричаше така. Никой, освен майка ми. — Винаги намираш правилния подход към тях. Помниш ли онези три сестри? Как се казваха? И трите ги омая. — Уест се усмихна, но Глокта остана сериозен.

Помнеше, но тези му спомени вече бяха избледнели, безцветни и далечни. Това са спомени на друг човек. Мъртъв човек. Животът ми започна отново в онзи гуркулски затвор. Спомените ми оттам са доста по-реални. След завръщането си оттам лежах в леглото като труп в тъмното, чаках да видя приятелско лице, но приятелите така и не дойдоха. Глокта погледна Уест и знаеше, че очите му са студени като камък. Мислиш си, че ще ме спечелиш с честното си лице и разкази за миналото? Правиш се на отдавна изгубено куче, което най-после се е върнало у дома? О, не, имам повече мозък в главата си. Не струваш, Уест. Вониш на предателство. И този спомен поне е мой.

Глокта бавно се облегна назад.

— Санд дан Глокта — промърмори той, сякаш припомняйки си отдавна забравено име. — Какво стана с този човек, а, Уест? Спомняш ли си го този твой приятел, този бляскав младеж, красив, горд, безстрашен? Помниш ли какъв вълшебен подход имаше към жените? Колко обичан и уважаван бе от всички и навсякъде? За какви велики дела бе предопределен?

Уест го погледна, неуверен и озадачен, но не каза нищо.

Глокта рязко се наведе напред и разпери длани върху масата. Устните му се извиха назад и оголиха остатъците от зъбите му.

— Мъртъв е! Умря на онзи мост! И знаеш ли какво остана от него? Една шибана останка с неговото име! Една куцаща, прокрадваща се сянка! Един недъгав призрак, вкопчен в живота, както миризмата на пикня се вкопчва в просяка. И няма приятели, тази гнусна останка, няма нужда от такива! Сега се разкарай от тук, Уест! Връщай се при Варуз, при Лутар, при останалите празни човешки обвивки! Никого не познаваш вече тук! — Устните му потрепериха и той се изплю от отвращение. Не бе сигурен от кого в момента бе отвратен повече — от Уест или от себе си.

Майорът примигна и устата му безмълвно се раздвижи. Изправи се разтреперан на крака.

— Съжалявам — каза той през рамо.

— Не думай! — изкрещя Глокта и пристъпи напред, като изтика Уест към вратата. — Другите, те бяха с мен, докато имаха полза, докато се издигах нагоре. Винаги съм го знаел. Когато се върнах, въобще не бях учуден, че не искат повече да имат нищо общо с мен. Но теб, Уест, теб винаги съм смятал за по-добър приятел, за по-добър човек. Мислех си, той поне ще дойде да ме види. — Повдигна рамене. — Явно съм грешал.

Глокта му обърна гръб, загледа се в огъня и зачака шума от затварянето на входната врата.

— Тя не ти ли каза?

— Кой? — извърна се Глокта.

— Майка ти.

— Майка ми? Да ми каже какво?

— Идвах. Два пъти. Веднага щом разбрах, че си се върнал, дойдох да те видя. Майка ти ме отпрати още на портите на имението ви. Каза, че си твърде зле да приемаш посетители, че не искаш повече и да чуваш за армията и най-вече за мен. Няколко месеца по-късно пак дойдох. Смятах, че ти дължа поне това. Този път тя изпрати един от прислужниците да ми каже да си вървя. По-късно чух, че си постъпил в Инквизицията и си заминал за Англанд. Реших, че по-добре да не мисля повече за теб… до онази вечер… в града.

На Глокта му трябваше малко време да обмисли чутото и в един момент установи, че е зяпнал пред Уест. Толкова е просто. Никакъв заговор. Никаква внимателно планирана конспирация. За малко да се засмее при мисълта колко просто и елементарно е всичко. Майка ми го е отпратила, а аз нито за миг не се усъмних в убеждението си, че никой не е дошъл да ме види. Тя мразеше Уест. Крайно неподходящ приятел, далеч под социалното ниво на скъпоценния й син. Нищо чудно, че е винила него за случилото се с мен. Трябваше да се досетя, но бях прекалено зает да се валям в болка и самосъжаление. Прекалено зает с мелодрами. Глокта преглътна.

— Идвал си? — попита.

— Много ясно — повдигна рамене Уест.

Е, а сега какво? Мога само да се опитам да оправя нещата. Глокта примигна и въздъхна дълбоко.

— Много… ъъъ… съжалявам. Забрави какво казах, ако можеш. Моля, седни. Искаше да ми кажеш нещо за сестра си.

— Да. Да, сестра ми. — Навел глава, Уест се върна бавно до стола. Лицето му пак придоби тревожно, виновно изражение. — Скоро тръгвам за Англанд и не знам кога ще се върна… и дали изобщо ще се върна… тя няма никакви приятели в града и… мисля, че сте се виждали веднъж, когато ни беше на гости.

— Разбира се, всъщност, видях я и съвсем наскоро.

— Така ли?

— Да. Заедно с общия ни приятел, капитан Лутар.

Лицето на Уест пребледня още повече. Има нещо, което не ми казваш. Но Глокта не искаше да слага прът в колелата на единственото си приятелство, не и след като току-що бе съживено. Той замълча и след малко майорът продължи:

— Животът й… беше доста тежък. Можех да направя нещо за нея. Трябваше да направя нещо. — Той заби поглед в масата и мускулите на лицето му се изкривиха от болезнена тръпка. Познавам това усещане. Любимо ми е. Ненавист към самия себе си. — Вместо това, оставих други неща да занимават мислите ми, исках силно да забравя, престорих се, че всичко е наред. И тя страда много заради мен. — Задави се и преглътна мъчително. Устните му се разтрепериха и той ги покри с ръка. — Аз съм виновен… ако нещо се случи с нея… — Раменете на майора се разтресоха. Глокта повдигна учудено вежда. Естествено, беше свикнал с мъже, които плачат в негово присъствие. Но обикновено първо им показвам инструментите си.

— Хайде, Колем, това не ти е присъщо. — Глокта бавно се пресегна през масата, почти размисли дали да не отдръпне ръката си, но вместо това потупа неловко рамото на хлипащия си приятел. — Сбъркал си, но нима всички не правим грешки понякога? Грешките остават в миналото и могат да бъдат поправени. Винаги можеш да оправиш нещата, нали? Какво става? Аз ли казвам това? Инквизитор Глокта утешава някого? Но думите му изглежда подействаха на Уест. Той вдигна глава, избърса носа си и погледна обнадеждено Глокта с насълзени очи.

— Прав си, прав си, разбира се. Ще оправя нещата. Длъжен съм да го направя! Ще ми помогнеш ли, Санд? Ще се грижиш ли за нея, докато ме няма?

— Ще направя всичко по силите си, Колем, разчитай на мен. Някога с гордост те наричах свой приятел и… мисля, че пак бих могъл. — Странно, на Глокта му се стори, че долавя сълза в ъгълчето на окото си. Аз ли съм това? Възможно ли е? Инквизитор Глокта да бъде нечий доверен приятел? Инквизитор Глокта се превръща в защитник на крехки, млади жени? Мисълта за малко да го накара да се разсмее, но действително точно това ставаше. Не би си и помислил, че отново ще има нужда от приятел, а ето че сега се почувства добре.

— Холит — каза Глокта.

— Моля?

— Сестрите, казваха се Холит. — Той се изкикоти при нахлулия в главата му спомен, беше доста по-ясен отпреди. — Падаха си по фехтовката. Обичаха я. Мисля, че видът на изпотени мъже им въздействаше.

— А аз май точно тогава реших да се захвана с фехтовка. — Уест се засмя и лицето му се напрегна, докато се опитваше да се сети нещо. — А как се казваше старшината ни тогава? Падаше си по най-малката. Направо изгаряше от ревност. Как се казваше този човек? Беше един такъв, дебел.

Името не представляваше никаква трудност за Глокта.

— Рюз. Салем Рюз.

— Рюз, точно така! Бях забравил за него. Рюз! Никой не можеше да разказва истории като него. Седяхме по цели нощи и се превивахме от смях на неговите истории! Какво ли е станало с него?

— Мисля, че е напуснал армията… — отвърна Глокта след кратко колебание. — Станал е търговец, или нещо подобно. Както и да е — махна с ръка той, — чух, че се е преместил на север.