Джо Абъркромби
Гласът на острието (40)

Кучето на някой господар

— Защо аз? — прошепна през стиснати зъби Уест, докато приближаваше моста на южната порта на Агрионт. Досадните неприятности при доковете му отнеха повече време, отколкото бе очаквал, но не ставаше ли така с всичко напоследък? На моменти се чувстваше, сякаш е единственият в Съюза, който сериозно се готви за война, все едно цялата подготовка лежеше на неговите плещи — от най-важното, та чак до това да се преброят гвоздеите за конските подкови. Вече закъсняваше за ежедневната среща с лорд-маршал Бър и знаеше, че тепърва ще изникнат хиляди невъзможни за приключване навреме задачи. Винаги така ставаше. И сега само това му липсваше, да се занимава с някакви си незначителни проблеми при портата.

— Защо аз? — Главоболието му се върна. Така познатото тръпнене зад очите, което с всеки следващ ден се появяваше по-рано и беше по-болезнено.

Заради жегата през последните няколко дни на стражата при портата бе разрешено да се явява по служба без брони. Уест реши, че поне двама от войниците в момента съжаляват за това. Единият лежеше, превит о две до портата, с ръце между краката и виеше от болка. До него, наведен напред, стоеше един сержант. От носа му течеше кръв и капеше по каменната настилка на моста. Останалите двама от караула бяха насочили копия към кльощав, тъмнокож младеж. Наблизо, облегнат на перилата на моста, стоеше друг южняк. Беше възрастен мъж с дълга, посивяла коса и кротко наблюдаваше сцената.

Младежът хвърли бърз поглед през рамо и Уест силно се изненада. Беше жена: с късо подстригана черна коса, която стърчеше във всички посоки на мазни кичури. Единият й ръкав беше откъснат до рамото и през дупката се подаваше една кафява, жилава ръка, която завършваше със здраво стиснат юмрук около дръжката на извит нож. Острието блестеше ярко на слънцето, изглеждаше перфектно наточено и бе единствената чиста част от жената. През цялата дясна половина на лицето й минаваше тънък, сив белег, който пресичаше веждата й и изкривените от злоба устни, но това, което най-силно изненада Уест, бяха очите й: леко дръпнати, пълни с враждебност и недоверие и жълти. По време на войната с Гуркул, Уест бе виждал всякакви кантики, но за пръв път виждаше подобни очи. Ярко наситено златисти, като цвета на…

Пикня. Тази миризма усети Уест, когато се приближи. Пикня, мръсотия и застояла пот. Помнеше тази миризма от войната, мирисът на дълго некъпани мъже. Обзе го желание да сбърчи нос и да диша само през устата, а също и да заобиколи отдалеч опасното острие, но успя да го потисне. Ако искаш да овладееш подобна ситуация, независимо какво ти е отвътре, не трябва да демонстрираш страх, това показваше опитът му. Дори само да изглежда, че държиш нещата под контрол, е наполовина свършена работа.

— Какво става тук? — извика той на окървавения сержант. Нямаше нужда да се преструва на ядосан, с всяка следваща секунда закъсняваше още повече и това истински го изнервяше.

— Тези смърдящи просяци искаха да влязат в Агрионт! Естествено, опитах се да ги отпратя, но имат писма!

— Писма ли?

Странният възрастен мъж потупа Уест по рамото и му подаде сгънат, леко зацапан по краищата, лист хартия. Онзи го прочете и лицето му придоби още по-сериозно изражение.

— Това е разрешение за влизане, подписано лично от лорд Хоф. Трябва да ги пуснеш.

— Но не и въоръжени, господине! Казах им, че не могат да влязат с оръжия! — Сержантът вдигна в една ръка странен лък от тъмно дърво, а в другата, извита сабя, гуркулска изработка. — Голяма борба падна, докато я накарам да ми даде тези, но когато се опитах да я претърся… тази гуркулска кучка… — Жената изсъска и рязко направи крачка напред. Сержантът и двамата войници от караула боязливо отстъпиха назад и се сбутаха един в друг.

— Кротко, Феро — въздъхна старецът на езика на кантиките. — За бога, стига вече. — Жената се изплю на земята и просъска някаква ругатня, която Уест не разбра, после размаха ножа пред себе си по начин, по който пролича, че не само знае как да го използва, но и че е твърдо решена да го направи.

— Защо все на мен? — промърмори под носа си Уест. Стана ясно, че няма да може да продължи със задачите си, докато не разреши този проблем. Все едно нямаше по-важни неща на главата. Пое дълбоко въздух и се опита да се постави на мястото на вмирисаната жена: на непознато място, обградена от странни на вид мъже, които говорят на език, който тя не разбира, размахват копия и се опитват да я претърсят. Сигурно в момента си мисли, че Уест мирише неприятно. По-вероятно е повече объркана и изплашена, отколкото опасна. Но от друга страна, имаше доста заплашителен вид и не изглеждаше никак изплашена. Възрастният мъж със сигурност бе по-разумният от двамата, затова Уест се обърна към него.

— От Гуркул ли сте? — попита той на развален кантикски.

Старецът извърна уморените си очи към него.

— Не. На юг има и други земи, не е само Гуркул.

— Тогава от Кадир? Или Ториш?

— А, познавате Юга?

— Малко. Бих се във войната.

Старецът кимна към жената, която ги наблюдаваше подозрително през дръпнатите си очи.

— Тя е от място, наречено Мунтаз.

— Не съм чувал за него.

— Няма как да сте. — Старецът повдигна кокалестите си рамене. — Малка страна в далечния Изток. Намира се край морето, отвъд планините, на изток от Шафа. Преди години бе покорена от Гуркул и народът й бе поробен или пръснат из други земи. Тя оттогава е в това отвратително настроение. — Жената им хвърли един свиреп поглед и продължи да държи под око войниците.

— Ами вие?

— О, аз идвам от още по-далеч. От далечния Юг, отвъд Канта, отвъд пустинята, дори отвъд Кръга на света. Родното ми място го няма на вашите карти, приятелю. Юлвей се казвам. — Възрастният мъж протегна дълга, черна ръка.

— Колем Уест. — Жената проследи с недоверие ръкостискането.

— Този човек се казва Уест, Феро! Бил се е срещу Гуркул! Това ще те накара ли да му се довериш? — В тона на Юлвей нямаше много надежда. Жената продължаваше да стои цялата наежена, готова за бой и все така здраво стиснала ножа. Един от войниците избра този момент да направи крачка напред и да посегне с копието си към нея. Тя отново се изплю на земята, изръмжа и изкрещя нова неразбираема ругатня.

— Достатъчно! — изкрещя Уест на войниците. — Свалете оръжията! — Те го изгледаха неразбиращо и запримигаха изненадани. Уест се опита да успокои гласа си. — Не мисля, че сме нападнати от вражеска армия, нали така? Махнете копията!

Металните върхове неохотно се вдигнаха. Уест пристъпи уверено към жената и я погледна с цялата твърдост, която успя да събере. Не показвай страх, нашепваше мислено той, но сърцето му заблъска силно в гърдите. Протегна към нея отворената си длан, достатъчно близо, за да я докосне, ако поиска.

— Ножът — настоятелно каза той на разваления си кантикски. — Моля. Имаш думата ми, че няма да пострадаш.

Жената прикова в него жълтите си като стъклени мъниста очи, после във войниците и обратно в него. Не бързаше с решението си. Уест не помръдна. Устата му пресъхна и главата го заболя още повече. Закъсняваше ужасно, потеше се под униформата си и с всички сили се стараеше да не обръща внимание на неприятната миризма. Останаха така известно време.

— За бога, Феро! — внезапно викна старецът. — Стар съм вече! Не ми остават много години! Имай милост и дай на човека ножа, преди да съм умрял!

Тя сгърчи устни и изсъска. Ножът се издигна нагоре и замръзна, моментът, преди дръжката да се стовари в отворената длан на Уест, сякаш се проточи в часове. Той преглътна с облекчение — до последно очакваше, че тя няма да обърне дръжката надолу и ще го прониже.

— Благодаря — каза той със завидно, предвид вътрешното му състояние, спокойствие. Подаде ножа на сержанта. — Прибери оръжията и ескортирай тези хора в Агрионт. Ако нещо им се случи, особено на нея, ще те държа лично отговорен, ясно ли е? — изръмжа той на сержанта и бързо се отправи към тунела под стената, преди още нещо друго да се е объркало. Главоболието му се бе засилило още повече. Проклятие, ужасно закъсняваше.

— Защо аз, мамка му, защо все на мен?

— Боя се, че оръжейниците са затворени за днес — заяви надменно майор Валимир и изгледа отвисоко Уест, сякаш бе просяк, молещ за подаяние. — Нормите ни са изпълнени, дори преизпълнени, и тази седмица пещите повече няма да се палят. Може би, ако бяхте дошли навреме… — Болезнените пулсации в главата на Уест станаха непоносими. Наложи си да диша бавно и дълбоко и да не повишава глас. С нерви нищо нямаше да постигне. Обикновено изпускането на нервите му не водеше до нищо добро.

— Разбирам, майоре — каза спокойно той, — но сме във война. Голяма част от наборната войска е зле въоръжена и лорд-маршал Бър иска пещите да работят, за да осигурят необходимото допълнително въоръжение.

Това не бе пълната истина. Откакто се присъедини към щаба на Бър, Уест се отказа от това, винаги да казва пълната истина на когото и да било. Така успяваше да свърши повече работа. Сега използваше смесица от придумване, заплахи, откровени лъжи, смирени молби и прикрити заплахи, различно според ситуацията, и беше станал изключително обигран в преценката си пред кого какво би свършило работа.

За беда, за момента не намираше правилния подход към майор Валимир, началник на Кралските оръжейници. Това, че бяха равни по чин, утежняваше положението: не можеше да му заповядва, но не можеше и да се примири с това да проси от него.

От друга страна, от гледна точка на положение в обществото, двамата стояха на огромно разстояние един от друг. Валимир беше от старата аристокрация, произхождаше от влиятелно семейство и това го правеше безкрайно арогантен. В сравнение с него, Джизал дан Лутар изглеждаше направо смирен и себеотрицателен. В допълнение, Валимир компенсираше пълната си липса на боен опит с упорито придържане към всяка буква на военния устав. Нареждане от Бър, но доставено от Уест, за него имаше същата тежест като заповед от някой вмирисан свинар.

И днес той не направи изключение.

— Нормите за този месец са изпълнени, майор Уест. — Валимир придаде неприкрит сарказъм, докато изговаряше името и званието му. — Пещите са затворени. Точка по въпроса.

— Това ли искате да предам на лорд-маршала?

— Въоръжаването на наборната войска е задължение на лордовете, които ги набират — зарецитира той правилника, — и не е моя вината, че те не спазват своите задължения. Това не е мой проблем, майор Уест. Ето това можете да предадете на маршал Бър.

Винаги така ставаше. Напред-назад: от кабинета на Бър до различните военни началници, до командирите на роти, батальони и полкове, до пръснатите из цял Агрионт складове, оръжейници, казарми, конюшни, до доковете, откъдето скоро щеше да потегли армията, и накрая обратно в кабинета на Бър. Цял ден обикаляне, десетки извървени мили и в крайна сметка нищо свършено. Всяка вечер падаше като пребит в леглото само за да може на следващия ден да повтори същото тичане по задачи.

Като командир на батальон, работата му се състоеше в това да се бие с врага с помощта на желязо. Като щабен офицер, ролята му се заключаваше в това да се бори с помощта на хартия. Беше повече секретар, отколкото войник. Чувстваше се като човек, който всеки ден тика огромен камък нагоре по хълма. Напряга сили, бута ли бута, а не стига доникъде, но не може да се откаже от страх, че камъкът ще се изтърколи надолу и ще го премаже. А междувременно тълпа арогантни негодници, които са в същата опасност от напиращите северняци, лениво се изтягат по склона на хълма и заявяват: „Това не е моят камък.“

Сега разбираше защо по време на войната с Гуркул често нямаше храна за мъжете по предните линии или дрехи, товарни коли за продоволствието или коне, които да теглят тези коли. Разбираше как се стига до куп други жизненоважни и лесно предвидими липси.

Беше решил, че в никакъв случай няма да допусне отново да се случи нещо подобно, особено в резултат на негово недоглеждане. Проклет да е, ако позволи да умират хора, защото не им е осигурил оръжие, с което да се бият. Отново опита да се успокои, но главоболието му непрекъснато растеше и гласът му трепереше от напрежение.

— Но какво ще стане, ако се окажем насред Англанд с тълпа полуголи и невъоръжени селяни, тогава какво, майор Валимир? Чий проблем ще е това? Не и ваш, смея да твърдя! Вие ще сте тук, на сигурно място, в компанията на студените ви пещи!

В момента, в който изрече последната дума, Уест осъзна, че е отишъл прекалено далеч: Валимир настръхна като ужилен.

— Как смеете, господине! Подлагате на съмнение честта ми ли? Аз съм девето поколение офицер в Кралската гвардия!

Уест разтри очи, не знаеше да плаче ли, или да се смее.

— Уверявам ви, не подлагам на съмнение смелостта ви, не това имах предвид. — Както обикновено, Уест се опита да погледне през очите на Валимир. Не знаеше под какво напрежение е майорът: може би той също би предпочел да командва батальон войници, а не ковачи, може би… няма значение. Този човек е пълен боклук и Уест го ненавиждаше. — Не става въпрос за чест, майоре, нито вашата, нито тази на семейството ви. Става дума за това, да сме подготвени добре за войната!

Валимир го изгледа хладно.

— На кого си мислиш, че можеш да говориш с този тон, проклет селяко? И малкото влияние, което имаш, дължиш на Бър, а кой е той, един простак от провинциите, издигнал се до поста си благодарение на чист късмет. — Уест не вярваше на ушите си. Естествено, досещаше се какво говорят зад гърба му, но да го чуе право в лицето, бе друга работа. — И когато Бър вече го няма, тогава какво ще правиш? А? Къде ще отидеш, като го няма него да се криеш зад гърба му? Нямаш потекло, нямаш семейство! — Устните на Валимир се изкривиха в презрителна усмивка. — Освен тази твоя сестра, разбира се, а от това, което чувам…

Уест усети как светкавично полита напред.

— Какво? — озъби се той. — Какво щеше да кажеш? — Досети се, че изражението на лицето му сигурно е било достатъчно свирепо, защото видя как кръвта се дръпва от бузите на Валимир.

— Аз… аз…

— Мислиш, че ми е нужен Бър да се крия зад него, така ли, жалък, мекушав червей такъв? — Без да го осъзнава, направи нова крачка напред и Валимир се дръпна назад, извърна лице настрани и примижа с очи. Вдигна ръка пред себе си, за да се предпази. Уест едва се сдържаше да не сграбчи дребното нищожество и да не започне да го тресе здраво във въздуха, докато главата му не падне от раменете. Болката в собствената му глава набра нова сила. Струваше му се, че всеки момент очите му ще изскочат от орбитите си. Пое дълбоко въздух през носа и стисна до болка юмруци. Гневът му отслабна и се върна до нивото, в което не заплашваше да поеме контрол над постъпките му, а просто го притискаше силно в гърдите.

— Ако имаш да казваш нещо за сестра ми — провлачи шепнешком той, — моля, кажи го сега. — Ръката му бавно се отпусна върху дръжката на сабята. — И ще уредим въпроса извън градските стени.

Майор Валимир се сви още повече.

— Нищо не съм чул — прошепна той — абсолютно нищо.

— Абсолютно нищо — повтори Уест, но остана надвесен над него. — А сега, ако обичаш, ще бъдеш ли така добър да запалиш отново пещите? Имаме много работа за вършене.

— Разбира се — примигна изплашено Валимир. — Веднага ще наредя да ги запалят.

Уест се обърна и се отдалечи. Усещаше пронизващия поглед на майора в гърба си. Знаеше, че допълнително е утежнил положението си, че си е навлякъл поредния враг от високо потекло. Но нещото, което най-много го жегна, беше това, че Валимир е прав. Без Бър бе за никъде. Нямаше семейство, освен тази негова сестра. Проклето главоболие.

— Защо аз? — запита се за пореден път този ден. — Защо?

Предстоеше му още много работа, достатъчно, че да запълни цял един ден, но Уест реши, че за момента не може да понесе нищо повече. Почти не виждаше от главоболие. Имаше нужда да легне някъде на тъмно, с мокра кърпа на лицето, само за час, поне за минутка. Стиснал здраво зъби, затърси ключа в джобовете си, с другата ръка разтри уморените си очи. Тогава чу шум от другата страна на вратата. Тих звън на стъкло. Арди.

— Не — каза си тихо той. Не точно сега! Защо въобще й даде ключ? С ругатня на уста, Уест понечи да потропа на вратата. Дотам се бе докарал, да чука на собствената си врата. Кокалчетата на пръстите му така и не докоснаха дървото. В главата му изплува неприятна сцена. Арди и Лутар, голи и потни, усукали тела върху собствения му килим. Постави внимателно ключа си в бравата и отвори вратата.

Тя стоеше до прозореца, беше сама и за негово най-голямо облекчение, облечена. Не толкова се зарадва обаче да я види да напълва догоре чашата си с вино. Тя го изгледа с учудване, докато влизаше през вратата.

— А, ти ли си?

— А ти кого очакваше? — троснато отвърна Уест. — Доколкото си спомням, това е моят дом.

— Ау, някой не е в настроение днес. — От ръба на препълнената чаша се отрониха няколко капки вино и покапаха по масата. Тя ги избърса с ръка и облиза пръстите си, после отпи солидна глътка. Сякаш се опитваше да го дразни с всяко свое движение.

Лицето на Уест се изкриви в мъчителна гримаса, докато затръшваше вратата.

— Трябва ли да пиеш толкова много?

— Чувала съм, че младите дами се нуждаят от нещо смислено, с което да запълват времето си. — Тонът й бе небрежен както обикновено, но въпреки главоболието си, Уест долови нещо нередно. Тя непрекъснато хвърляше погледи към писалището му и сега дори тръгна натам. Уест я изпревари и сграбчи бележката. Съдържаше само един ред.

— Какво е това?

— Нищо! Дай ми го!

Той отстрани ръката й и зачете:

На същото място, утре вечер.

А

— Нищо ли? Нищо? — Кожата на Уест настръхна от ужас. Той размаха бележката пред лицето й, но тя се врътна демонстративно и без да каже нищо, отпи нова глътка от чашата си. Уест изскърца със зъби.

— Лутар е, нали?

— Не съм казала подобно нещо.

— Няма и нужда. — Бележката изчезна, смачкана в юмрука му. Всяко мускулче в тялото му се напрегна и потрепери и той почти тръгна към вратата. Всичко, което искаше сега, бе да докопа дребното копеле и да го удуши с голи ръце, но в последния момент намери сили да се овладее и обмисли трезво ситуацията.

Вярно, Джизал го предаде, подло при това. Неблагодарно дребно лайно. Но това можеше да се очаква — Лутар е истински задник. Като носиш вино в хартиен плик, не бива да се учудваш, че в един момент започва да тече. От друга страна, не Джизал пишеше бележките. Какво ще спечели, ако му извие врата? С това празноглавите младежи няма да се свършат.

— Какви си мислиш, че ги вършиш, Арди, защо го правиш?

Тя седна на пейката и го изгледа свирепо над ръба на чашата си.

— Правя какво, братко?

— Много добре знаеш!

— Не сме ли семейство? Не е ли редно да бъдем открити един с друг? Ако имаш да казваш нещо, кажи го! Какво си мислиш, че правя?

— Е, щом питаш, мисля, че ставаш за посмешище! — Уест всячески се стараеше да престане да повишава глас. — Тази работа с Лутар отиде твърде далеч. Бележки? Бележки! Предупредих го, но май не в него е бил проблемът! Какво мислиш ти по въпроса? Мислиш ли въобще? Трябва да сложиш край на всичко това, преди хората да започнат да приказват! — Усети, че се задушава, но въпреки това продължи да вика. — Мамка му, та те вече започват да говорят! Край на всичко! Чуваш ли какво ти казвам?

— Чувам — отвърна тя с небрежен тон, — но кой го е грижа какво мислят хората?

— Мен ме е грижа! — почти изкрещя Уест. — Имаш ли представа колко усилено трябва да работя? За глупак ли ме смяташ? Не се прави, че не разбираш какви ги вършиш, Арди! — Лицето й посърна, но той продължи да й крещи. — Не ти е за пръв път! Нужно ли е да ти напомням, че нямаш много късмет с мъжете?

— Е, поне не и с мъжете в собственото ми семейство! — Сега тя седеше изпъната, със сковано и пребледняло от гняв лице. — И какво знаеш ти за късмета ми? От десет години почти не сме разговаряли!

— Е, сега говорим! — Уест запрати смачканата на топка бележка през стаята. — Помисли ли въобще как ще завърши всичко това? Мислиш си, че можеш да го спечелиш, така ли? А помисли ли за после? Смяташ, че семейството му ще е очаровано от новата му булка, а? В най-добрия случай никога няма да ти проговорят, в най-лошия ще ви прогонят и двамата! — Уест размаха пръст към вратата. — Не си ли забелязала, той е суетно и арогантно прасе! Те всички са такива! Как мислиш, че ще се справи без издръжката на баща си? Без високопоставените си приятели? Ще се оплете като пиле в кълчища! Ще можете ли да бъдете щастливи само един с друг? — Усещаше, че главата му ще се пръсне, но продължи да нарежда. — А какво ще стане, което е и по-вероятно, ако не успееш да го спечелиш? Тогава какво? Свършено ще е с теб, помисли ли за това? Вече си минала през всичко това! Ти си тази, която трябва да прояви малко повече разум! Ще станеш за посмешище! И двама ни ще направиш за смях!

Арди ахна от изненада.

— Ето къде била работата! — изкрещя тя. — Никой не дава и пет пари за мен, но когато твоята репутация е застрашена…

— Ах, ти, глупава кучка такава! — Гарафата с вино полетя през стаята и се разби в стената до главата на Арди. Ситните парченца стъкло и останалото вино се пръснаха по мазилката. — Мамка му, защо не ме слушаш какво ти говоря?

Уест мълниеносно прекоси стаята. За момент на лицето й се изписа изненада и тя понечи да стане, но в този момент юмрукът му я улучи в лицето. Тя не успя да падне, защото ръцете на Уест я сграбчиха, преди да е докоснала пода, подметнаха я нагоре и я притиснаха в стената.

— И двама ни ще погубиш! — Главата на Арди удари стената — веднъж, два пъти, три пъти. Едната ръка на Уест си вкопчи в гърлото й. Зъбите й се оголиха. Тялото му я притисна към мазилката. Тя тихо изхърка, когато пръстите му започнаха да стискат.

— Ах, ти, долна… мръсна… курва!

Косата й се разпиля по лицето. Уест виждаше само малка част от кожата й, ъгълчето на устните и едно тъмно око, приковано в него. В това око той не видя болка, не видя страх. Беше празно и безизразно като на труп.

Стискане. Хриптене. Стискане.

Стискане…

Внезапно Уест се опомни. Пръстите му рязко се отвориха и ръката му се отдръпна на секундата. Сестра му остана права пред стената. Чу я да диша. Накъсано хриптене. Дали не чуваше собственото си дишане? Главата му се пръскаше. Тъмното око продължаваше да го гледа втренчено.

Представя си го. Не става наистина. Всеки момент ще се събуди и кошмарът ще изчезне. Това е само сън. Тогава Арди отметна косата от лицето си.

Кожата й бе прозрачно бяла, тук-там восъчно сиви петна. На този фон тънката струйка кръв, която се стичаше от носа й, изглеждаше черна. На шията й имаше яркочервени следи от пръсти. Следите от неговата ръка. Неговите пръсти. Истина е.

Стомахът на Уест се преобърна. Устата му се отвори, но не успя да възпроизведе звук. Погледна кръвта по устните й и усети, че всеки момент ще повърне.

— Арди… — Усещането бе толкова силно, че едва се сдържа да не повърне, докато изговаряше името й. Усети надигането на жлъчка в гърлото си и гласът му прозвуча дрезгаво и гърлено. — Толкова съжалявам… толкова съжалявам. Добре ли си?

— Била съм и по-зле. — Тя бавно вдигна ръка и докосна устни с върха на пръстите си. Кръвта се размаза по устата й.

— Арди… — Едната му ръка се протегна към нея, но той веднага я отдръпна. Не можеше да е сигурен, че няма да я нарани отново. — Съжалявам…

— Той винаги съжаляваше. Не помниш ли? След това винаги ни прегръщаше и плачеше. Винаги съжаляваше, но това не го спираше следващия път да направи същото. Забравил ли си?

Уест се задави в опита си да потисне напиращото гадене в устата си. Да бе почнала да му крещи, да го бе налагала с юмруци, щеше да му е по-лесно да го понесе. Но само не това. Беше се опитал да не мисли никога повече за това, но така и не бе успял да го забрави.

— Не съм забравил. Помня.

— Мислиш ли, че когато ти замина, той спря? По-лошо стана. Но вече трябваше да се крия сама. Мечтаех, че един ден ти ще си дойдеш, ще се върнеш и ще ме спасиш от него. Но ти когато се върна, не беше за дълго, нищо между нас не бе същото и ти не направи нищо.

— Арди… не знаех…

— Знаеше, но успя да се отървеш. По-лесно ти бе да не правиш нищо. Да се преструваш. Разбирам те и, знаеш ли, дори не те виня. Да знам, че поне ти се отърва, ми носеше известна утеха. Денят, в който той умря, бе най-щастливият в живота ми.

— Арди, той беше наш баща…

— О, да. Забравих, късметът ми. Лошият ми късмет с мъжете. Плаках на гроба му като истински предана дъщеря. Плаках, докато накрая останалите опечалени не ме помислиха за откачена. Легнах си същата вечер, но не заспах. Измъкнах се крадешком от къщата, отидох на гроба му, постоях за секунда-две над него… после се изпиках отгоре! Вдигнах долната си риза, клекнах и се изпиках отгоре му! И през цялото време си мислех — никога повече няма да бъда кучето на някой господар!

Тя избърса кръвта от носа с опакото на ръката си.

— Трябваше да ме видиш как засиях от радост, когато разбрах, че ще ме вземеш при себе си! Препрочитах писмото отново и отново. Жалките ми, детински мечти оживяха наново. Надежди, а? Шибано проклятие! Отивам да живея при брат ми. При моя защитник. Той ще се грижи за мен, ще ми помогне. Сега може би дори аз ще имам живот! Но го заварих променен. Пораснал. Първо ме игнорира, после ме поучава, накрая ме удари и сега съжалява. Какъвто бащата, такъв и синът!

Уест простена. Тя сякаш забиваше игла в него, точно през черепа. Но дори това му беше малко. Тя беше права. Той я бе изоставил. Не днес, преди много време. Докато си бе играл с оръжия и бе целувал задниците на хора, които го презираха, сестра му бе страдала. От него се искаше минимално усилие, но той избра да не го направи. Всяка прекарана минута с нея сега добавяше тежест към вината му, която тегнеше като камък в гърдите, повличаше го надолу, задушаваше го.

Тя пристъпи напред.

— Може би ще отида сега да се видя с Джизал. Може и да е най-малоумният идиот в целия град, но смятам, че никога не би ми вдигнал ръка, не мислиш ли?

Арди избута брат си от пътя си и тръгна към вратата.

— Арди! — Уест хвана ръката й. — Моля те… Арди… съжалявам…

Тя се обърна и изплю кървава плюнка върху униформата му.

— Това ти е за съжаленията, копеле!

Вратата се затръшна в лицето му.