Джо Абъркромби
Гласът на острието (34)

Такива като нея никога не се отказват

Нощ е. Студено. Соленият вятър брулеше пронизващо билото на хълма, а дрехите на Феро бяха тънки и окъсани. Тя обгърна тялото си с ръце и сгушила глава в раменете си, се загледа навъсено надолу към морето. В далечината Дагоска беше облак от ситни като връхчетата на игли светлинки, сбити около стръмната скала между извивката на залива и блестящата повърхност на океана. Очите й различиха черните очертания на защитните стени и кули на фона на тъмното небе. Видя и тънката ивица земя, която свързваше полуостровния град със сушата. По цялата й дължина се виждаха множество светлинки. Лагерни огньове покрай пътя. Много огньове.

— Дагоска — промърмори Юлвей, застанал на скалата до нея. — Малко парченце от Съюза, забито като трън в земите на Гуркул. Трън в гордостта на императора.

— Ха — изсумтя Феро и се сгуши още по-силно.

— Градът се наблюдава. Много войници. Повече от всякога досега. Може да се окаже трудно да ги заблудя всичките.

— Може би е по-добре да се върнем — каза тихо Феро с надежда в гласа.

Юлвей се направи, че не я е чул.

— И те са там. Повече от един.

— Ядачи?

— Трябва да отида по-близо. Да потърся начин за минаване. Ти ме чакай тук. — Той спря и зачака отговора й. — Ще чакаш, нали?

— Добре! — тросна му се тя. — Добре, ще чакам!

Юлвей слезе от скалата и тръгна надолу по хълма, беше почти невидим в непрогледния мрак. Когато тихото подрънкване на гривните му заглъхна, тя обърна гръб на града и заслиза надолу, на юг, обратно в Гуркул.

Сега Феро можеше да тича. Бърза като вятъра и в продължение на часове. Беше прекарала дълго време в бягане. Когато стигна в основата на хълма, тя побягна. Краката й летяха над равната земя, дъхът и хриптеше учестено. Чу пред себе си вода, спусна се по стръмния бряг и нагази в плитчините на бавна река. Продължи по нея, нагазила до колене в студената вода.

Нека сега ме проследи дъртото копеле, помисли си тя.

След известно време събра оръжията си на куп и като го придържаше с ръка над главата си, преплува реката срещу течението. Излезе на другия бряг, избърса водата от лицето си и продължи да тича покрай реката.

Времето течеше бавно, но накрая небето започна да просветлява. Настъпваше утро. Реката шумолеше край нея, сандалите й удряха ритмично покритата с къса трева земя. Остави реката зад себе си и се насочи през равния терен, който вече променяше цвета си от черно към сиво. Забеляза пред себе си петно от ниски дървета, обрасли с храсталак.

Влетя между дърветата и се свлече в храстите, дишаше дрезгаво, на пресекулки. Потрепери. Сърцето й блъскаше лудо в гръдния й кош. Сред дърветата беше тихо. Добре. Феро бръкна в дрехите си и извади малко хляб и парче месо. Бяха подгизнали от плуването, но ставаха за ядене. Усмихна се. През последните няколко дни беше заделяла половината от храната, която й даваше Юлвей.

— Глупаво, дърто копеле — изхили се тя между две препълвания на устата си с храна. — Мисли си, че може да се мери с Феро Малджин, а?

Страшно ожадня, но засега нищо не можеше да се направи по въпроса. По-късно щеше да потърси вода. Беше изморена, много изморена. Дори Феро Малджин се уморяваше. Ще си почине за момент, само за малко. Ще възвърне силата в краката си, а после на път, на път към… потрепери от раздразнение. После ще мисли за това. Накъдето я отведе отмъщението. Да.

Пропълзя в храстите и облегна гръб на едно дърво. Очите й се затвориха от само себе си. Ще си почине малко. Отмъщението, после.

— Глупаво, дърто копеле — промърмори тя.

Главата й клюмна.

 

 

— Братко!

Феро подскочи в съня си и главата й се блъсна в дънера на дървото. Беше светло, прекалено светло. Поредният ясен, горещ ден. Колко време беше спала?

— Братко! — каза нечий женски глас недалеч. — Къде си?

— Тук съм! — Феро замръзна на място. Всеки мускул в тялото й се напрегна. Плътният, силен мъжки глас дойде съвсем отблизо. Чу бавния тропот от копита на няколко приближаващи коне. Близо са.

— Какво правиш, братко?

— Тя е тук! — извика мъжът. — Надушвам я! — Феро пипнешком взе оръжията си. Сложи сабята и ножа в колана си, а другият нож скри в единствения си скъсан ръкав. — Почти долавям вкуса й, сестро! Съвсем близо е!

— Но къде е? — Гласът на жената дойде по-близо от преди. — Дали ни чува?

— Сигурно! — изсмя се мъжът. — Там ли си, Малджин? — Феро метна през рамо колчана със стрелите и взе лъка в ръка. — Чакаме те… — напевно подвикна мъжът. Беше още по-близо, сигурно точно пред дърветата. — Излез, Малджин, излез и ни поздрави…

Феро се хвърли напред и като кършеше храсти по пътя си, побягна с всичка сила през откритата равнина.

— Ето я! — извика жената. — Вижте, бяга!

— Дръжте я! — извика мъжът.

Равнината се простираше пред Феро, покрита с ниска трева и нищо друго. Нямаше къде да се скрие. Обърна се рязко и постави стрела в лъка. Към нея препускаха четирима конници, войници от Гуркул. Слънцето блестеше във високите им шлемове и свирепите върхове на копията им. Зад тях имаше още двама на коне: мъж и жена.

— Стой, в името на императора! — извика един от войниците.

— Майната му на твоя император! — Стрелата на Феро улучи първия войник във врата, той се килна назад на седлото и от гърлото му се разнесе гъргорене. Ръката му изпусна копието.

— Добър изстрел! — подвикна жената. Вторият войник получи стрела в гърдите. Бронята му успя да я забави, но въпреки това тя се заби достатъчно дълбоко, за да го убие. Той извика, изпусна сабята си в тревата и сграбчи стрелата, преди да залитне назад в седлото.

Третият дори не успя да издаде звук. Стрелата го улучи право в устата, докато беше само на десет крачки от Феро. Върхът премина през целия череп и събори шлема му. През това време четвъртият я връхлиташе с пълна сила. Тя захвърли лъка в тревата и се претърколи настрани, за да избегне копието му. Скочи отново на крака и измъкна сабята от колана си. Изплю се в тревата.

— Жива! — извика жената и подкара бавно коня си напред. — Трябва ни жива!

Войникът обърна пръхтящия си кон и предпазливо приближи Феро. Беше едър, с тъмна и гъста набола брада.

— Надявам се, че си се помирила с господ, момиче — каза той.

— Майната му на твоя господ! — Феро скочи встрани и започна да се движи бързо, приклекнала ниско до земята. Войникът посегна напред с копието, в опит да я задържи на разстояние. Копитата на коня му блъскаха в пръстта и хвърляха прах в очите й.

— Намушкай я! — Феро чу жената зад себе си.

— Да, намушкай я! — извика и брат й през смях — Но леко! Трябва ни жива!

Войникът изръмжа и пришпори коня си напред. Феро се сниши и скочи право към връхлитащите копита, докато се гмуркаше под копието, върхът му раздра рамото й. Тя замахна с всичка сила и извитото острие на сабята й попадна в цепката между отделните парчета броня, по крака на войника. Замахът й бе достатъчно силен, за да отсече крака точно под коляното, а също и да отвори широка рана в тялото на коня. Мъж и животно изреваха едновременно и заедно се строполиха на земята. Тъмната им кръв заклокочи и попи в прахта.

— Докопа го! — В гласа на жената имаше известна доза разочарование.

— Ставай, човече! — изсмя се брат й. — Ставай и нападай! Още имаш шанс!

Войникът се търкаляше на земята. Сабята на Феро се заби в лицето му и мигновено сложи край на писъците му. Недалеч вторият войник продължаваше да седи на коня. Стиснал окървавената стрела в гърдите си, береше душа с изкривено от болка лице. Конят му наведе глава и започна кротко да пасе.

— Толкова от тях — каза жената.

— Знам — въздъхна дълбоко брат й. — Трябва ли да вършим всичко сами?

Феро погледна към тях и затъкна отново в колана си окървавената сабя. Двамата седяха спокойно на седлата си, а слънцето печеше ярко зад гърбовете им. На красивите им лица грееха жестоки усмивки. Братът и сестрата бяха богато облечени, копринените им дрехи се развяваха леко от вятъра. Носеха много бижута, но никакви оръжия.

— Бъди внимателен, братко — каза жената, докато оглеждаше ноктите на ръката си. — Тази добре се бие.

— Същински дявол! Но не се безпокой, сестро. Не може да се мери с мен. — Той скочи от седлото. — Добре, Малджин, готова ли си да…

Стрелата се заби дълбоко в гърдите му, с нисък, плътен звук.

— … започваме? — Стрелата затрептя, върхът й блесна откъм гърба му, сух и чист. Той тръгна към Феро. Втората стрела се заби в рамото му, но това дори не го забави. Точно обратното, сега той тичаше към нея с големи крачки. Феро хвърли лъка и ръката й посегна към дръжката на сабята. Твърде късно. Протегнатата ръка на мъжа я удари с невероятна сила в гърдите и я запрати по гръб на земята.

— Чудесна работа, братко! — Жената плесна радостно с ръце. — Браво!

Феро се претърколи по корем и се разкашля. Докато се изправяше с мъка на крака, видя, че мъжът просто стоеше на едно място и я гледаше. Стисна сабята с две ръце и замахна в широка дъга над главата си. Незнайно как, той бе отскочил встрани и острието й се заби дълбоко в пръстта. Отнякъде излетя крак и силно се стовари в корема й. Въздухът излетя от дробовете й и тя се преви о две. Пръстите на ръцете й се отпуснаха и сабята остана да се поклаща, забита в земята. Усети, че коленете й се подкосяват.

— И сега… — Нещо тежко я удари и носът й изхрущя. Коленете й поддадоха и земята я блъсна здраво в гърба. Отново се изтърколи немощно и застана на колене. Светът се въртеше и лицето й бе цялото в кръв. Примигна и разтърси глава, в опит да спре световъртежа. Образът на мъжа беше размазан и продължаваше да танцува пред очите й. Приближаваше я. Видя го как измъква стрелата от гърдите си. Нямаше кръв, само прах. Малко облаче прах се изви във въздуха, нищо повече.

Ядач. Това ще да е.

Феро се изправи и се олюля. Измъкна ножа от колана си. Замахна към него и пропусна, замахна отново, но и вторият опит да го наръга не успя. Главата й се маеше. Феро изкрещя и замахна с всичка сила, този път в опит да го посече.

Мъжът я сграбчи за китката. Лицата им бяха на не повече от фут едно от друго. Кожата му бе безупречна, гладка като тъмно стъкло. Изглеждаше млад, почти дете, но очите му бяха на възрастен. Гледаха сурово. Той започна да я оглежда — с любопитство, с интерес, като момче, намерило интересен бръмбар.

— Тази не отказва лесно, а, сестро?

— Свирепа е! Пророкът ще й се зарадва!

Мъжът помириса Феро и сбърчи нос.

— Пфу. Май ще трябва първо да бъде поизмита.

Тя го удари с глава в лицето. Главата му се лашна назад, но мъжът само се изхили. Сграбчи Феро за гърлото и изпъна ръката си напред. Ръцете й драскаха да докопат лицето му, но неговата ръка беше по-дълга и тя не можеше да го достигне. Пръстите му започнаха да откопчават нейните от дръжката на ножа. Хватката около шията й беше желязна. Не можеше да диша. Оголи зъби, бори се, ръмжа, рита с крака. Напразно.

— Жива, братко! Трябва ни жива!

— Жива — промърмори мъжът, — но не и невредима.

Жената се разсмя. Краката на Феро се отделиха от земята и заритаха във въздуха. Усети как един от пръстите й изпука и ножът падна в тревата. Ръката около шията й затегна допълнително хватката и Феро заби в нея изпочупените си нокти. Напразно. Светлината на деня започна да изчезва.

Феро чу отново смеха на жената, някак слаб и отдалечен. От мрака изплува лице, нечия ръка погали бузата й. Пръстите бяха топли, меки и нежни.

— Не мърдай, дете. — Очите на жената бяха тъмни и дълбоки. Феро усети дъха й по лицето си, топъл и ухаещ. — Ранена си, трябва да си починеш. Стой мирна… спи.

Феро усещаше краката си тежки като олово. Ритна вяло за последен път и тялото й увисна безжизнено. Сърцето й забави ход…

— Почивай сега. — Клепачите на Феро започнаха да натежават. Красивото лице на жената се размаза пред очите й.

— Спи. — Феро прехапа силно езика си и устата й се напълни със солен вкус.

— Не мърдай. — Феро изплю кръвта в лицето на жената.

— Ах! — изкрещя онази с погнуса и изтри с ръка очите си. — Продължава да се бие!

— Тези като нея никога не се отказват. — Гласът на мъжа долетя някъде иззад ухото на Феро.

— Чуй ме сега, кучко! — изсъска жената. Стисна в железни пръсти челюстта на Феро и здраво я раздруса. — Ти идваш с нас! С нас! Жива или мъртва! Чуваш ли?

— Тя няма да ходи никъде — разнесе се друг, плътен и мек глас. Звучеше познато. Феро примигна и разтърси глава. Жената се бе обърнала към стоящ наблизо мъж. Юлвей. Гривните му издрънкаха тихо, когато той се отправи с бавна походка към тях през тревата. — Жива ли си, Феро?

Феро успя да изграчи нещо неразбираемо.

— Кой си ти, дърто копеле? — Жената изгледа презрително възрастния мъж.

— Аз съм едно дърто копеле — въздъхна Юлвей.

— Разкарай се оттук, псе! — извика мъжът. — Нас ни изпраща Пророкът. Самият Калул!

— И тя идва с нас!

Юлвей изглеждаше посърнал.

— Не мога ли да ви накарам да размислите? — попита той.

Братът и сестрата се изсмяха.

— Глупак! — извика мъжът. — Ние никога не променяме решенията си! — Той пусна ръцете на Феро и дърпайки я след себе си, пристъпи предпазливо напред.

— Жалко — каза Юлвей и поклати глава. — Щях да ви помоля да изпратите поздравите ми на Калул.

— Пророкът не се занимава с такива като теб, просяк такъв!

— Ще се изненадате. Бяхме доста близки с него, преди много време.

— В такъв случай — каза подигравателно жената, — ще предам поздравите ти на господаря си, докато му съобщавам за смъртта ти. — Феро извъртя китката си и усети как скритият в ръкава нож падна в ръката й.

— О, Калул ще се зарадва на подобна новина, но засега няма да я получи. Двамата сами сте си навлекли проклятието. Нарушили сте Втория закон. Яли сте човешка плът и сега е време да си получите заслуженото.

— Стар глупак! — изгледа го презрително жената. — Твоите закони не важат за нас!

Юлвей бавно поклати глава.

— Думата на Еуз управлява всичко. Няма изключения. Двамата няма да си тръгнете живи оттук. — Въздухът около него затрептя и се заизвива, обгърна го в мараня. Жената изхърка и внезапно се строполи на земята. Не просто падна, а сякаш се стопи и омекна. Черната коприна на дрехите й се развя около сриващото й се тяло.

— Сестро! — Мъжът пусна Феро и се хвърли към Юлвей с протегнати напред ръце. Успя да направи само крачка, преди да нададе внезапен, пронизителен писък и да падне на колене. Сграбчи с ръце главата си. Феро насили омалелите си крака, хвана косата му със счупената си ръка и заби ножа в гърлото му. От раната излетя облак прах. Цял прашен фонтан. От устата на мъжа изпълзяха пламъци и овъглиха устните му. Феро усети горещината им по пръстите си. Тя се свлече върху него и го събори, той започна да се дави и хъхри на земята. Ножът й се заби в корема му, застърга в ребрата и се счупи. И от тази рана плъзнаха огнени езици. Огън и прах. Като обезумяла, Феро продължи да забива счупения нож в тялото на мъжа, дълго след като то бе престанало да мърда.

Почувства на рамото си нечия ръка.

— Мъртъв е, Феро — каза Юлвей. — И двамата са мъртви.

Тя видя, че той казва истината. Мъжът лежеше по гръб с очи към небето. Лицето му бе овъглено около носа и устата, а от множеството рани по тялото му излизаше прах.

— Убих го — каза Феро. Гласът й бе пресипнал и треперещ.

— Не, Феро. Аз го убих. И двамата бяха ядачи. Млади и глупави, но извади късмет, че искаха да те отведат жива.

— Извадих късмет — смотолеви Феро и кръвта от устата й покапа по трупа на ядача. Тя хвърли счупения нож и пропълзя на колене. Забеляза до себе си тялото на жената, ако въобще можеше да се нарече тяло. Представляваше безформена, нагъната маса от плът. Феро видя дълга коса, око, устни.

— Какво направи? — изхриптя тя през разкървавените си устни.

— Превърнах костите й във вода. Него изгорих отвътре навън. Вода за един, огън за друг. Няма значение, щом върши работа за техния вид. — Феро се изтърколи по гръб на тревата и погледна към небето. Вдигна ръка и я разтърси. Един от пръстите й се клатеше свободно напред-назад.

Лицето на Юлвей изникна отгоре.

— Боли ли? — попита той.

— Не — прошепна тя и остави ръката си да падне в тревата. — Никога не боли. — Тя примигна въпросително към Юлвей. — Защо никога не боли?

Възрастният мъж сбърчи чело.

— Няма да се откажат, ще продължат да те търсят, Феро. Сега разбираш ли защо трябва да дойдеш с мен?

Тя кимна бавно. Костваше й невероятни усилия.

— Разбирам — прошепна, — разбирам…

Светът отново потъна в мрак.