Джо Абъркромби
Гласът на острието (33)

Необикновеният талант на брат Лонгфут

Шумът на арената будеше Логън всяка сутрин в продължение на седмица. По-силен от този на битка, започваше рано сутрин и го откъсваше от съня. Когато го чу за пръв път, Логън реши, че наблизо наистина се води битка, но сега знаеше, че това е просто глупавата им игра. Затварянето на прозореца донякъде облекчаваше положението, но скоро жегата ставаше непоносима, което значеше малко сън или никакъв, и затова той оставяше прозореца отворен.

Логън разтърка очи, изруга и се измъкна от леглото. Началото на поредния горещ ден в града на белите кули. На път, сред дивата природа, беше нащрек още с отваряне на очи сутрин, но тук всичко беше различно. Скуката и жегата го правеха бавен и ленив. Пристъпи тежко прага на спалнята си и влезе във всекидневната. Прозя се широко и почеса брадата си. Спря на място.

В стаята имаше непознат. Стоеше пред прозореца, облян в слънчева светлина, със скръстени на гърба ръце. Беше дребен, слабичък човек с подстригана до кожа коса, под която се виждаше неравният му череп. Носеше странни, доста износени дрехи — избеляло парче плат, навито свободно около тялото му.

Преди Логън да успее да каже каквото и да било, човекът се обърна и чевръсто се завтече към него.

— Кой сте вие? — попита непознатият. Усмихнатото му лице беше почерняло от слънцето и загрубяло от живота на открито като сбръчканата кожа на стар чифт ботуши. Това правеше отгатването на годините му невъзможно. Можеше да е на всяка възраст — от двайсет и пет до петдесет.

— Деветопръстия — промърмори Логън и предпазливо се дръпна към стената.

— Деветопръстия, значи. — Дребният мъж се хвърли напред, сграбчи ръката на Логън в две ръце и я разтърси отривисто. — За мен е чест и истинско удоволствие — той затвори очи и сведе почтително глава — да се запозная с вас!

— Чувал ли си за мен?

— О, не, но всяко божие творение заслужава почит и уважение. — Той отново наведе глава. — Аз съм брат Лонгфут от знаменития Орден на навигаторите. Малко са земите под слънцето, по които краката ми не са стъпвали. — Лонгфут посочи към силно износените си ботуши, после разпери ръце. — От планините на Тонд, до пустините на Шамир, от равнините на Старата империя, до тюркоазените води на Хилядата острова, целият свят е мой дом! Наистина!

Говореше добре северняшкия език, може би по-добре и от Логън.

— И Севера също?

— Едно кратко посещение на младини. Намирам климата там за прекалено суров.

— Но говориш добре езика.

— Малко са езиците, които аз, брат Лонгфут, не говоря. Лекотата, с която ги научавам, е само един от многото ми забележителни таланти. — Лицето на мъжа грейна. — Господ ме е благословил.

Логън се замисли дали това не е някоя добре скалъпена шега.

— Какво те води насам? — попита той.

— Бях повикан! — Очите на дребния мъж светнаха.

— Повикан ли?

— Точно така! От Баяз, Първия магус! Бях повикан и се отзовах! Така правя аз! Много щедро дарение постъпи в касата на моя орден в замяна на невероятния ми талант, но аз и без това щях да дойда. Наистина. И без това щях да дойда!

— Така ли?

— Абсолютно! — Брат Лонгфут закрачи из стаята с невероятна скорост и започна да потрива ръце. — Тази задача е истинско предизвикателство към честта на нашия орден, а също и изкушение към добре известната ни алчност! И честта са падна на мен! Аз, измежду всички навигатори от Кръга на света, бях избран за тази задача! Аз, брат Лонгфут! Аз и никой друг! Друг на мое място и с моята репутация би ли отказал подобна чест?

Той спря пред Логън и се вторачи в него, сякаш очакваше отговор.

— Ъ…

— Не и аз! — извика Лонгфут и подхвана нова обиколка на стаята. — Не можах да устоя! И как бих могъл? Не би било в мой стил! Да пътувам до самия край на света? О, каква история ще излезе от това пътуване! Какво вдъхновение за другите! Какво…

— Краят на света?

— Знам! — Странникът потупа Логън по рамото. — И двамата сме ужасно развълнувани, нали?

— А, това трябва да е нашият навигатор. — Баяз стоеше на прага на спалнята си.

— Същият. Брат Лонгфут на вашите услуги. А вие, предполагам, сте самият знаменит Баяз, Първият магус.

— Същият.

— За мен е чест и привилегия — извика Лонгфут и сграбчи ръката на магьосника — да се запозная с вас!

— За мен също. Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Всички пътувания са приятни за мен! Винаги! Времето между тях намирам за истинско изпитание. Наистина, така е! — Баяз погледна към Логън, но той просто сви рамене. — Мога ли да попитам кога се очаква да започнем пътуването си? Изгарям от нетърпение да потеглим!

— Надявам се последният член на експедицията ни да пристигне скоро. Ще трябва да наемем и кораб.

— Разбира се! За мен ще е удоволствие да се погрижа за това! Какъв курс да обявя на капитана?

— Запад, през Кръгло море към Старикса, после към Калкис в Старата империя. — Дребният мъж се усмихна и се поклони дълбоко. — Надявам се, одобрявате това?

— Да, но в днешно време корабите рядко пътуват до Калкис. Безкрайните войни в Старата империя правят водите наоколо доста опасни. За беда, изобилстват от пирати. Може да се окаже трудно да намеря капитан, който да склони на този курс.

— Може би това ще помогне. — Баяз подхвърли на масата вечно препълнената си кесия.

— О, да, със сигурност.

— Погрижи се корабът да е бърз. В момента, в който сме готови, не искам да губя и ден.

— Можете да разчитате на това — каза навигаторът и грабна от масата тежката торбичка с монети. — Мореплаването с бавни съдове не ми е присъщо! Не! Ще ви намеря най-бързия кораб в цял Адуа! Да! Ще лети като понесен от Божия дъх! Ще прескача вълните като…

— Просто бърз ще е достатъчно.

Лонгфут сведе глава.

— Време на отпътуване?

— До месец. — Баяз погледна Логън. — Защо не отидеш с него?

— А?

— Да! — извика навигаторът. — Ще отидем заедно! — Той сграбчи Логън за лакътя и го помъкна към вратата.

— Очаквам ресто, брат Лонгфут! — провикна се Баяз след тях.

Навигаторът спря при вратата.

— Ще имате ресто, разчитайте на това. Набито око за качество, търговски нюх и умел подход при пазаренето — усмихна се широко той — са само три от невероятните ми таланти!

 

 

— Приказно място е Адуа. Наистина. Малко градове могат да му съперничат. Шафа, може би, по-голям е, но е много прашен. Не може да се отрече, че Дагоска и Уестпорт представляват красива гледка. За някои Оспириа, с неговите планински склонове, е най-красивият град на света, но сърцето на брат Лонгфут принадлежи на Талинс. Бил ли сте там, Деветопръсти господарю, виждал ли сте това величествено селище?

— Ъ…

Логън бе зает с това да се провира през безкрайния поток от хора, без да изостава от дребния човечец.

Лонгфут спря така внезапно, че Логън за малко да се блъсне в него. Навигаторът се извърна с вдигнати ръце и зареян в нищото поглед.

— Талинс по залез-слънце, видян от океана! Повярвайте ми, виждал съм много забележителни гледки, но твърдя, че тази няма равна на себе си. Как само блести слънцето в множеството канали, по куполите на цитаделата на великия херцог, по изящните дворци на принцовете търговци! Къде свършва искрящото море и къде започва блестящият град? А! Талинс! — Той се обърна, препусна отново напред, Логън забърза след него.

— Но Адуа е красиво място, определено, и се разраства с всяка изминала година. Много се е променил от последното ми посещение, наистина. Навремето имаше само аристокрация и простолюдие. Благородниците притежаваха земята, оттам парите и следователно цялата власт. Ха. Простичко, нали?

— Ами…

Логън не успяваше да види по-далеч от гърба на Лонгфут.

— Но сега има търговия, при това мащабна. Търговци, банкери и така нататък. Навсякъде са. Цяла армия. Сега и простолюдието може да забогатее, нали? А богатият обикновен човек има власт. Какъв е той сега, благородник или обикновен човек? Или пък е нещо друго? Ха. Изведнъж стана доста объркано, а?

— Ъ…

— Толкова много богатство. Толкова много пари. И същевременно толкова много бедност. Толкова много просяци и бедни. Това не е добре, много бедни и много богати на едно място, но градът продължава да е красив и непрестанно да расте.

— Аз мисля, че е прекалено претъпкан — промърмори Логън, когато нечие рамо се блъсна в него — и прекалено горещ.

— Ха! Претъпкан? Това ли наричаш претъпкан? Трябва да видиш великия храм в Шафа по време на сутрешна молитва! Или централния площад пред двореца на императора по време на търг за продажба на нови роби! И горещ? Това ли наричаш горещ? В Ул-Сафайн в далечния Юг на Гуркул става толкова горещо през лятото, че можеш да си изпържиш яйце на прага. Наистина! Оттук. — Той се промуши през тълпата към една от задните улички. — Това е най-прекият път!

— Оттук ли? — Логън го хвана за ръката и надникна в мрачната алея. — Сигурен ли си?

— Съмняваш се? — попита Лонгфут и на лицето му се изписа ужас. — Нима е възможно да се съмняваш? Именно уменията ми в ориентирането са сред най-важните от всичките ми невероятни таланти! Най-вече заради тези ми способности Първият магус направи това тъй щедро дарение за касата на моя орден! Възможно ли е… чакай малко. — Той вдигна ръка и усмивката се върна на лицето му. Мушна с показалец Логън в гърдите. — Ти не познаваш брат Лонгфут. Засега. Ти си бдителен и предпазлив, разбирам, прекрасни качества. Не мога да очаквам да имаш моята непоклатима вяра в способностите ми. Не! Не би било справедливо. Несправедливостта не е добродетел. Не! Несправедливостта не ми е присъща.

— Исках да кажа…

— Аз ще те убедя! — извика навигаторът. — Точно това ще направя! Ще започнеш да ми се доверяваш повече, отколкото на самия себе си! Да! Оттук е най-пряко! — При тези думи той се понесе с невероятна скорост по съмнителната алея. Логън едва успяваше да не изостава, въпреки че краката му бяха с поне половин фут по-дълги.

— А, задните улички — викна през рамо навигаторът, докато вървяха по тъмните, неприветливи и все повече стесняващи се алеи между сградите. — Задни улички, а?

Всяка следваща алея беше по-тъмна, тясна и мръсна от предходната. Дребният мъж завиваше наляво, надясно, без дори за миг да се поколебае за посоката.

— Усещаш ли това? Усещаш ли тази миризма, Деветопръсти господарю? Мирише на… — Без да забавя ход, той потри палеца в показалеца и средния си пръст, търсейки думата — … загадка! На приключение!

На Логън му миришеше на изпражнения. В канавката лежеше човек, проснат по очи. Мъртво пиян или просто мъртъв. Разминаваха се с измъчени и изпосталели хора, които куцаха или просто стояха на заплашителни групички пред вратите и си подаваха в кръг бутилки. Имаше и жени.

— Четири марки и ще ти дам благословия, северняко! — подвикна една, докато минаваха покрай нея. — Такава благословия, че дълго ще я помниш! Добре де, три!

— Курви — прошепна Лонгфут и поклати глава. — При това евтини. Харесваш ли жени?

— Ъъъ…

— Трябва да отидеш в Ул-Нахб, на брега на Южно море! Там можеш да си купиш робиня за леглото. Наистина можеш! Тези момичета се обучават с години, но пък струват цяло състояние!

— Можеш да си купиш момиче ли? — попита Логън озадачен.

— И момчета продават, ако вкусът ти бие натам.

— А?

— С години се обучават, наистина. Много хора от това живеят там. Ти обучени ли предпочиташ? А? Тези момичета имат такива умения, че направо няма да повярваш! Или иди в Сипани! Леле, какви места има в този град! Жените до една са красавици! Наистина! Като принцеси са! И чисти също така — промърмори Лонгфут и хвърли поглед към една опърпана жена на улицата.

Малко мръсотия не притесняваше Логън. Чисти и красиви му се струваше доста усложнено. Едно от момичетата привлече вниманието му. Стоеше подпряна на една ръка на касата на вратата си и им се усмихна вяло, докато минаваха покрай нея. Намери я за красива по някакъв отчаян начин. Е, поне по-красива от него, а и много време беше минало. Трябва да си реалист по отношение на тези неща.

Логън спря.

— Баяз каза, че иска да му върнеш част от парите, нали?

— Да. Съвсем ясно го каза.

— Значи ще останат някакви пари?

Лонгфут го погледна озадачено.

— Хм, вероятно, да видим… — Той извади с театрален жест кесията, отвори я и зарови пръсти в нея. Разнесе се звън на монети.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — Логън се озърна нервно. Няколко глави се бяха извърнали към тях.

— Кое? — Той извади няколко монети, поднесе ги пред очите си и ги огледа, после ги постави в дланта на Логън.

— Май потайността не е един от невероятните ти таланти, а? — С любопитни погледи, двама дрипльовци на алеята тръгнаха бавно към тях. Трети идваше от другата им страна.

— Ни най-малко! — изсмя се Лонгфут. — Ни най-малко! Аз съм директен, такъв съм си аз! Наистина! Аз съм, а… ооо. — Сега и той забеляза мрачните фигури, които се прокрадваха към тях. — Ооо. Неприятно. Оле, майко.

Логън се обърна към момичето пред вратата.

— Дали ще може да… — Тя му затръшна вратата в лицето. Останалите врати по уличката започнаха да се затварят една след друга. — Мамка му. Как си с боя?

— Бог ме е надарил с много невероятни таланти — промърмори навигаторът, — но бойните умения не са сред тях.

Единият от дрипльовците беше силно кривоглед.

— Голяма кесия като за такъв дребосък — каза той, докато приближаваше.

— Ами, ъъъ… — промърмори Лонгфут и се скри зад гърба на Логън.

— Ужасно тежък товар за дребосък като теб — добави другият. — Какво ще кажеш да ти помогнем с него, а?

Нито един от двамата не държеше оръжие, но по начина, по който държаха ръцете си, Логън прецени, че разполагат с такова. Третият мъж приближаваше зад него, усещаше го как се движи. Близо е. По-близо от двамата отпред. Ако успее да оправи първо него, шансовете му щяха да са добри. Не можеше да рискува да погледне назад, това щеше да го лиши от момента на изненадата. Трябваше да разчита на късмет. Както винаги.

Логън стисна зъби, замахна с лакът зад гърба си и тежкият му удар улучи мъжа в брадата. С другата си ръка сграбчи китката му и това се оказа добър ход, защото онзи стискаше нож в същата ръка. Логън отново го фрасна с лакът, този път в устата, и докато нещастникът се свличаше омаломощен на земята, измъкна ножа от пръстите му. Рязко се извърна, като очакваше всеки момент да бъде наръган, но двамата отпред не бяха помръднали от местата си. Бяха извадили своите ножове и единият тъкмо се канеше да тръгне напред, когато видя ножа в ръката на Логън.

Не беше кой знае какво оръжие, шест инча ръждиво желязо, дори нямаше гард пред дръжката, но пак беше повече от нищо. Много повече от нищо. Логън го размаха пред себе си, ей така, да е сигурен, че и двамата са го видели. Почувства се добре. Сега шансовете му бяха доста по-добри.

— Така — каза Логън, — кой е на ред?

Дрипльовците се разделиха и тръгнаха бавно да го обикалят от двете му страни. Поклащаха ножове в ръце, но не бързаха да нападнат.

— Можем да го оправим! — прошепна кривогледият, но приятелят му не изглеждаше много сигурен.

— Или можете да вземете това — Логън отвори стиснатия си юмрук и им показа монетите, които Лонгфут му бе дал — и да ни оставите на мира. Мога да ви дам толкова. — Той рязко замахна с ножа пред себе си, за да придаде повече тежест на думите си. — Толкова струвате за мен — толкова и нищо повече. Е, какво решавате?

Кривогледият се изплю на земята.

— Можем да го оправим! — изсъска отново той. — Тръгвай пръв!

— Ти тръгвай пръв, мамка му! — извика другият.

— Вземете каквото ви предлагам — каза Логън, — така няма да има нужда някой да тръгва пръв.

Онзи, когото беше ударил, изстена и се преобърна по корем на земята. Това напомни на дрипавите мъже за сполетялото го и им подейства отрезвяващо.

— Добре, шибано северняшко копеле, добре. Ще вземем парите!

Логън се усмихна. За момент се замисли дали да не подхвърли монетите на кривогледия и докато той не внимава, да го наръга. Това би направил на младини, но сега се отказа. Защо да си дава зор? Вместо това, подхвърли монетите през рамо на улицата и тръгна предпазливо покрай по-близката стена. Внимателно се размина с двамата крадци. Всяка тяхна стъпка ги приближаваше до монетите, а всяка негова, към изхода от тази ситуация. Скоро размениха места и Логън тръгна заднешком по уличката, като не спираше да държи ножа насочен напред. Когато се отдалечи на десет крачки от тях, ускори ход. Двамата дрипльовци клекнаха и започнаха да събират монетите от земята.

— Още съм жив — прошепна Логън.

Беше извадил късмет и го знаеше. Колкото и корав здравеняк да си, трябва да си истински глупак да мислиш, че има незначителни боеве, в които просто няма как да намериш смъртта си. Извади късмет, че успя да докопа онзи, дето се промъкваше зад гърба му. Късмет, че двамата отпред се оказаха бавни. Е, винаги бе имал късмет в битките. Да, късметът му винаги го извеждаше жив от боевете. Не така добре се справяше с това да не го въвлича в тях, обаче. Въпреки всичко, Логън бе доволен от свършеното. Радваше се, че не се наложи да убие никого.

Усети нечия ръка да го потупва по гърба и рязко се извърна с готов в ръката нож.

— Спокойно, аз съм. — Брат Лонгфут стоеше с вдигнати ръце пред него. Почти бе забравил за навигатора. Сигурно през цялото време бе стоял тихомълком зад гърба му. — Добра работа, Деветопръсти господарю, добра работа! Наистина! Виждам, че и ти имаш своите невероятни таланти! Чакам с нетърпение да потеглим на път заедно, наистина! Насам за доковете! — извика той и отпраши напред.

Логън хвърли последен поглед към крадците в уличката. Бяха още на колене на земята, затова той хвърли ножа и забърза след Лонгфут.

— Вие, навигаторите, никога ли не се биете?

— О, някои от нас го правят, да, с голи ръце, с различни оръжия. Някои от тях са доста опасни, но не и аз! Не! Не ми е присъщо!

— Никога?

— Никога. Моите умения се простират в други области.

— Аз бих си помислил, че пътуванията ти те вкарват в куп опасни ситуации.

— Така е — съгласи се жизнерадостно Лонгфут, — но точно тогава ми е най от полза невероятният ми талант да се крия.