Джо Абъркромби
Гласът на острието (30)

Аристокрация

Джизал остърга последните останали светли косъмчета по брадата си и изми бръснача в купата с вода. После го изтри в кърпа, затвори го и внимателно го постави на масата. Харесваше му как слънцето се отразява в дръжката с инкрустация от седеф. Избърса лицето си и — това бе любимият му момент от деня — се погледна в огледалото. Красива вещ, наскоро донесена от Висерин и подарък от баща му: елипса от лъскаво, гладко стъкло в рамка от пищно гравирано тъмно дърво. Подходяща придобивка за красавец като този, чийто образ в момента го гледаше от стъклото. Наистина, красавец дори е меко казано.

— Истински хубавец си ти, нали? — каза той на образа си в огледалото, прокара пръсти по гладката кожа на бузата си и се усмихна. Каква челюст само. Често му казваха, че това е най-хубавата черта от лицето му, не че с останалите имаше нещо нередно, разбира се. Обърна се наляво, после надясно и огледа добре великолепната си брадичка. Не прекалено масивна или сурова, но не и крехка или по женски деликатна. Истинска мъжка брадичка, с малка трапчинка, знак за сила и авторитетност, но също за чувственост и задълбоченост. Дали имаше друга такава брадичка на света? Сигурно някъде, някой крал или легендарен герой е имал почти толкова съвършена брадичка. Брадичка на благородник, точно така. Няма как човек от простолюдието да има подобна.

Ще да идва от страна на майка му, реши Джизал. Тази на баща му бе по-скоро деликатна, както и тези на братята му, като се замисли. Дожаля му за тях. Той бе наследил цялата красота в семейството.

— А също и по-голямата част от таланта — промърмори доволно той. Отдалечи се неохотно от огледалото и отиде във всекидневната. Облече ризата си и я закопча. Днес трябваше да изглежда възможно най-добре. Самата мисъл предизвика тръпка в стомаха му, която се изкачи до гърлото му и заседна уверено там.

Портите вече са отворени и непрекъснатият поток от хора изпълва Агрионт, за да заемат местата по огромните трибуни на Площада на маршалите. Хиляди. Всеки, който има някакъв сан, както и множество други без никакъв. Започват да се събират: викат, блъскат се, вълнуват се, чакат… него. Джизал се покашля и опита да прогони мислите от главата си. Достатъчно му бе, че от тях не бе спал почти цялата нощ.

Отиде до масата, където го чакаше подноса със закуската му. Взе с ръка една наденичка, отхапа малко от края и задъвка без особено удоволствие от храната. Сбърчи нос и я хвърли обратно в чинията. Тази сутрин нямаше апетит. Докато бършеше пръстите си в салфетката, забеляза нещо на пода пред вратата. Лист хартия. Наведе се, взе го и го разгъна. Имаше само един ред, изписан с прилежен почерк:

Чакай ме довечера при статуята на Харод Велики, при Четирите ъгъла.

А

— Проклятие! — промърмори Джизал, като не можеше да повярва на очите си. Прочете бележката отново и отново, после я сгъна и нервно се огледа. Сещаше се само за един човек с инициал „А“. През последните няколко дни най-после бе успял да я извади от мислите си и бе прекарал всяка свободна минута в тренировки. Сега всичко пак се връщаше постарому.

— Проклятие! — Отвори отново листа и прочете думите. Чакай ме довечера? Не можа да избегне проблясъка на задоволство, който постепенно се усили и заблестя със светлината на истинско удоволствие. Устните му се разтеглиха в глуповата усмивка. Тайна среща в тъмното? Кожата му настръхна от вълнение при мисълта за това. Но тайните успяват да изплуват на повърхността и тогава, ако брат й разбере? Тази мисъл извика нов пристъп на тревога. Хвана бележката в ръце, готов да я скъса на две, но в последния момент размисли, сгъна я и я прибра в джоба си.

 

 

Още докато вървеше в тунела, Джизал чу тълпата. Странен, далечен сбор от множество гласове отекваше, като че ли от всеки камък. И преди го бе чувал, естествено, като зрител, на миналогодишния Турнир, но тогава той не накара кожата му да се изпоти и вътрешностите му да се преобърнат. Да си част от публиката нямаше нищо обща с това да си част от представлението.

Забави крачка, после спря и затвори очи. Облегна се на стената. Звукът на тълпата нахлу в ушите му и Джизал се опита да диша и да успокои нервите си.

— Не се тревожи. Знам точно как се чувстваш. — Той усети успокояващото присъствие на ръката на Уест върху рамото му. — Първият път, когато аз излизах, почти се обърнах да побягна. Но, повярвай ми, всичко ще изчезне с изваждането на оръжията.

— Да — смотолеви Джизал, — разбира се.

Съмняваше се, че Уест разбира точно как се чувства. Може и да е участвал в няколко Турнира преди, но Джизал не смяташе, че в същото време е планирал потайна среща със сестрата на най-добрия си приятел. Замисли се дали Уест щеше да продължи да е така добронамерен, ако знаеше за съдържанието на бележката във вътрешния джоб на Джизал. Нямаше голяма вероятност.

— Да тръгваме. Не искаме да почнат без нас, нали?

— Не искаме. — Джизал пое дълбоко въздух, отвори очи и издиша тежко. Отблъсна се от стената и тръгна бързо през тунела. Изведнъж го обзе паника — къде са оръжията му? Отчаяно ги затърси с поглед наоколо, после въздъхна с облекчение. Бяха в ръката му.

В далечния край на залата стоеше солидна група: треньори, секунданти, приятели и членове на семейството, просто зяпачи. Веднага си пролича кои са състезателите; петнайсетте млади мъже стискаха здраво остриетата в ръце. Атмосферата на страх бе осезаема и заразна. Където и да погледнеше, Джизал виждаше само пребледнели, притеснени лица, изпотени чела и напрегнати погледи. Шумът на тълпата не помагаше за разведряването на напрегнатата обстановка. Навлизаше страховито силен през двойната врата в далечния край на залата, надигаше се и спадаше като бурно море.

Само един от присъстващите нямаше вид на притеснен от случващото се. Стоеше сам, облегнат с гръб на стената, подпрял едното си стъпало на мазилката и небрежно килнал назад глава. Наблюдаваше ставащото наоколо си през полузатворени клепачи. Повечето от състезателите бяха гъвкави, жилави и атлетични. Той не. Беше едър здравеняк с подстригана до кожа тъмна коса. Имаше дебел врат и челюст като стъпало пред входна врата — брадичка като на човек от простолюдието, помисли си Джизал. На един доста голям и мощен селянин със зъл нрав. Ако в ръката му не се поклащаха небрежно две остриета за фехтовка, Джизал спокойно би го объркал с нечий прислужник.

— Горст — прошепна в ухото му Уест.

— Ха, прилича повече на строител, отколкото на фехтовач.

— Сигурно, но външният вид лъже.

Постепенно шумът на тълпата намаля и заедно с него стихна и нервният шепот в стаята. Уест се заслуша.

— Обръщението на краля — прошепна той на Джизал.

— Приятели мои! Сънародници! Поданици на Съюза! — разнесе се звънтящ глас и напълно невъзпрепятствано мина през тежките врати.

— Хоф — изсумтя презрително Уест. — Дори и тук е иззел функциите на краля. Защо просто не сложи короната и да се приключи веднъж завинаги?

— На този ден преди месец мои приятели от Висшия съвет ми зададоха въпрос… редно ли е да има Турнир тази година? — От тълпата се разнесоха бурно освиркване и недоволни крясъци. — Логичен въпрос! — извика Хоф. — Защото сме във война! В смъртна битка със Севера! Всички свободи, които са ни така скъпи, всичките ни права, за които ни завижда цял свят, целият ни начин на живот са заплашени от примитивни диваци!

Един чиновник тръгна из залата и започна да отделя състезателите от придружителите им.

— Успех — каза Уест и го потупа приятелски по рамото. — Ще се видим отвън.

Гърлото на Джизал беше пресъхнало и той единствено успя да кимне с глава.

— Но мъжете, които ми зададоха този въпрос, са смели мъже! — прогърмя отново гласът на Хоф. — Мъдри мъже! До един патриоти! Мои предани колеги от Висшия съвет! И аз разбирам съмненията им относно тазгодишния Турнир! — Той направи дълга пауза. — Но аз им отговорих: „Не!“

Тълпата изригна в бурни овации. Хиляди крещящи гърла повториха последната дума на лорд-шамбелана. Джизал бе отведен в колоната на състезателите. Подредиха се в осем двойки рамо до рамо, една зад друга. Докато лорд-шамбеланът продължаваше тирадата си отвън, ръцете му се засуетиха с остриетата, независимо че ги бе проверил сигурно двайсет пъти вече.

— Не, казах им аз! Нима ще позволим на варварите, на тези животни от мразовития Север да потъпчат начина ни живот? Нима ще позволим този фар на свободата насред световното море от мрак да угасне? Не, им казах аз! Нашата свобода не е за продан, на никаква цена! В едно ви уверявам, приятели мои, сънародници и поданици на Съюза, ние ще спечелим тази война!

Нова вълна от одобрителни викове и аплодисменти. Джизал преглътна и се огледа притеснено. Бремър дан Горст стоеше до него, широко усмихнат, сякаш нищо на света не го тревожеше в момента. Едрият темерут има наглостта да му смигне.

— Проклет идиот — прошепна Джизал, но се постара устните му да не помръднат.

— И така, приятели, и така. — Хоф приключваше обръщението си. — Каква по-добра възможност от тази, изправени пред лицето на опасността, да възхвалим уменията, силата и мъжеството на няколко от най-храбрите синове на Съюза! Съграждани мои, поданици на Съюза, представям ви състезателите!

Вратите се отвориха и ревът на тълпата нахлу в залата. Внезапен и оглушителен, накара гредите на покрива да затрептят. Първата двойка излезе през ярко осветената арка на входа, след нея втората, третата. Джизал бе убеден, че когато дойде неговият ред, ще се вцепени и ще замръзне на място като стреснат заек, но когато моментът дойде, усети как краката му тръгнаха уверено до тези на Горст и чу токовете на лъснатите си ботуши да затракват по плочите пред високата арка на входа.

Площадът на маршалите бе коренно променен. По краищата му се издигаха огромни трибуни, простираха се далеч назад и нагоре и преливаха от развълнувана, многолюдна публика. Колоната на състезателите премина през дълбок, тесен проход между надвисналите отстрани трибуни и се отправи към центъра на голямата арена. Отвсякъде ги заобикаляше гора от дървени греди, колони и подпори. Точно отпред, на привидно огромно разстояние, беше кръгът за дуели. Малко кръгло петно от пожълтяла трева насред море от лица.

Най-отпред, в средата и близо до арената, Джизал успя да различи лицата на богатите аристократи. Превъзходно облечени, засенчили очи с ръце и като цяло достолепно безразлични към предстоящото зрелище. По-назад и нагоре дрехите ставаха не толкова изящни, а лицата по-трудно различими. Повечето от хората изглеждаха просто като неясни петна и цветни точки, наблъскани нагъсто по най-високите нива на огромната, наподобяваща купа, трибуна. Простолюдието обаче компенсираше своята отдалеченост от арената с вълнение: скандираха, крещяха, надигаха се на пръсти и вдигаха ръце във въздуха. Над тях, като острови в океана от народ, стърчаха най-горните части на стените и покривите на по-високите от околните сгради. Всички прозорци и тераси бяха гъсто запълнени с миниатюрните фигурки на хора.

Джизал примигна при вида на цялото това човешко множество. Част от него осъзна, че устата му виси широко отворена, но тази част се оказа прекалено незначителна, за да успее да го накара да я затвори. Проклятие, започна да му се гади. Знаеше си, че трябваше да хапне нещо, но вече бе прекалено късно. Ами ако вземе да повърне пред очите на целия свят? Къде си остави оръжията? Къде са остриетата му? В ръката. В ръката. Ревът на тълпата се издигна и затихна, извиси се в пъстро многообразие от гласове.

Състезателите започнаха да се отдалечават от кръга. Не всички от тях щяха да се дуелират днес, повечето щяха просто да гледат. Все едно публиката за събитието и така не бе достатъчно многобройна. Те се отправиха към предните редове, но, за негово най-голямо съжаление, Джизал не бе сред тях. Той се насочи към загражденията за подготовка на състезателите. Стовари се тежко до Уест и избърса потта от челото си под бурните овации на тълпата. Всичко бе прекалено ярко, прекалено шумно и силно потискащо. Наблизо видя маршал Варуз, беше се навел над заграждението и викаше в нечие ухо. В напразен опит да разсее мислите си с нещо, Джизал се загледа към кралската ложа на отсрещната страна на арената.

— Негово величество изглежда се наслаждава истински на събитието — прошепна в ухото му Уест.

Кралят вече беше дълбоко заспал, клюмнал на една страна, с наклонена под ъгъл корона. Джизал се замисли за момент какво ли би станало, ако тя паднеше.

Принц Ладисла също бе в ложата, облечен великолепно, както винаги, той оглеждаше арената с огромна усмивка, сякаш всичко това бе единствено в негова чест. По-малкият му брат, принц Рейнолт, бе негова коренна противоположност: непретенциозен и уравновесен, гледаше тревожно към изпадналия си в несвяст баща. Майка им, кралицата, седеше до синовете си, изпънала гръб, с високо вдигната глава и старателно се преструваше, че Негово кралско величество съпругът й е напълно буден и короната му не е в опасност от внезапно и болезнено падане в скута й. Между нея и Хоф Джизал забеляза млада жена — много, много красива жена. Беше още по-разточително облечена и от Ладисла, ако това въобще беше възможно, а на шията й блестяха огромни диаманти.

— Коя е жената? — попита Джизал.

— А, принцеса Терез — прошепна Уест. — Дъщерята на великия херцог Орсо, лорд на Талинс. Известна красавица и като никога слуховете не са преувеличени.

— Мислех си, че нищо хубаво не е дошло от Талинс.

— И аз така бях чувал, но ми се струва, че тя е изключение, не мислиш ли? — Джизал не бе съвсем убеден. Наистина бе впечатляваща, но в погледа й имаше някакво ледено презрение. — Мисля, че кралицата е намислила да я омъжи за принц Ладисла.

Джизал видя въпросния принц да се навежда през майка си към нея и да я удостоява с някоя от малоумните си шегички, след което избухна в смях от собственото си остроумие и взе превъзбудено да пляска с ръка по бедрото си. Принцесата го дари с леденостудена усмивка, която дори от това разстояние излъчваше солидна доза презрение. Ладисла изглежда не го долови и Джизал скоро се отегчи. Висок мъж в червен жакет се отправи с тежка стъпка към кръга. Реферът.

— Време е — промърмори Уест.

С театрален жест реферът вдигна ръка и посочи два пръста. Бавно се завъртя на място, докато изчакваше шумът да стихне.

— Днес ще имате удоволствието да се насладите на два дуела! — провикна се той и вдигна и другата си ръка, този път посочвайки три пръста. — Всеки с две от три победи! Четирима ще се дуелират пред вас! Двама ще си тръгнат… с празни ръце. — Реферът свали едната си ръка и поклати натъжено глава. Тълпата въздъхна дълбоко. — Но двама ще преминат в следващия кръг! — Публиката изрева възторжено.

— Готов? — Маршал Варуз се бе надвесил над рамото на Джизал.

Що за глупав въпрос. И какво, ако не съм? Тогава какво? Ще отменим всичко? Извинете, ама не съм готов, така ли? Ще се видим догодина? Но вместо всичко това, успя да каже само:

— Ммм.

— Време е — извика реферът и бавно се завъртя в центъра на арената — за първия дуел.

— Куртката! — викна Варуз.

— Ъ? — Джизал нервно разкопча копчетата и свали куртката си. Започна механично да навива ръкавите на ризата си и с периферното си зрение видя, че противникът му прави същото. Беше висок, слаб младеж с дълги ръце и плах, влажен поглед. Страховит противник, няма що, помисли си Джизал, когато видя как ръцете му трепереха, докато поемаше оръжията от секунданта си.

— Подготвен от Сеп дан Висен, родом от Ростод, Старикланд… — реферът направи драматична пауза — … Къртис дан Броя!

Последва вълна от ентусиазирани аплодисменти. Смешници, помисли си Джизал, биха ръкопляскали на всеки.

Високият младеж се изправи и тръгна с решителна походка към кръга. Стоманените му остриета проблеснаха на слънцето.

— Броя! — повтори реферът, докато дългурестият глупак заема мястото си.

Уест извади оръжията на Джизал от ножниците. От металическия звън отново му се доповръща.

Реферът посочи към загражденията за състезателите.

— Неговият противник днес! Офицер от Кралската гвардия и подготвен от самия лорд-маршал Варуз! — Понесоха се откъслечни аплодисменти и възрастният воин доволно се усмихна. — Родом от Лутар, Мидърланд, но жител на Агрионт… капитан Джизал дан Лутар!

Аплодисментите за Джизал бяха далеч по-силни от тези за Броя. Множество високи провиквания надделяха над общата глъч. Дочу извикани силно числа. Започваше приемането на залози. Изправи се на крака и отново му прималя.

— Късмет. — Уест подаде остриетата на Джизал с дръжките напред.

— Не му трябва късмет! — сопна се Варуз. — Този Броя е гола вода! Внимавай само за дистанцията! Натисни го, Джизал, натисни го!

Пътят до кръга от късата, пожълтяла трева му се стори цяла вечност. Виковете на тълпата кънтяха в ушите му, но не успяваха да заглушат ударите на сърцето му. Въртеше непрекъснато дръжките на оръжията в потните си длани.

— Лутар! — повтори реферът и се усмихна широко на приближаващия Джизал.

В главата му наизскачаха куп безсмислени въпроси. Арди в публиката ли е? Дали го гледа и се чуди ще дойде ли довечера на срещата? Ще загине ли във войната? Как успяват да докарат тревата за кръга насред Площада на маршалите? Погледна към Броя. Дали и той се чувстваше така? Сега тълпата бе притихнала. Тишината се стовари върху му, докато заемаше мястото си в кръга. Намести стабилно стъпала в пръстта. Броя разкърши рамене, тръсна глава и вдигна остриетата си. Джизал усети, че му се пикае. Ужасно му се пикаеше. Ами ако се напикае? Голямо тъмно петно отпред на панталоните му. Мъжът, който се опика на Турнира. Това нямаше да може да го преживее, не и след сто години.

— Начало! — извика реферът.

Нищо не се случи. Двамата мъже останаха на място, лице в лице, с готови за действие оръжия. Джизал усети сърбеж в едната си вежда. Искаше да се почеше, но как? Противникът му облиза устни и бавно пристъпи вляво. Джизал направи същото. Започнаха да се обикалят предпазливо. Сухата трева тихо зашумя под краката им. Започнаха да стесняват дистанцията помежду си и за Джизал целият свят се сви до разстоянието между върховете на рапирите им. Сега са само на крачка. Сега на един фут. Само шест инча помежду им. Цялото внимание на Джизал бе приковано в двете проблясващи точки. Три инча. Броя нанесе вял промушващ удар напред и Джизал го парира, без дори да се замисли над движението си.

Остриетата нежно иззвънтяха и това подейства като сякаш предварително уговорен сигнал. Тълпата възобнови крещенето си и отделни скандирания се извисиха над общия шум:

— Убий го, Лутар!

— Да!

— Мушкай! Мушкай!

Не след дълго отново се върна обичайната равномерна глъч на морето от хора, която започна да се надига и стихва съобразно движенията на противниците в кръга.

Колкото повече Джизал наблюдаваше дългурестия си противник, толкова по-лека му се струваше задачата му. Напрежението му изчезна. Броя атакува отново фронтално, но атаката му бе неумела и Джизал почти не трябваше да помръдва. Последва неубедително посичане отстрани, което Джизал парира без никакво усилие. Броя атакува със скок, но той бе откровено неадекватен и прекомерно разтеглен. Загуби равновесие и Джизал просто се отмести встрани и го мушна в ребрата със затъпения връх на рапирата си. Никакво усилие.

— Една победа за Лутар! — провикна се реферът и трибуните избухнаха в аплодисменти. Джизал се усмихна, наслаждавайки се на одобрението на публиката. Варуз се оказа прав, този противник бе истинско недоразумение, нямаше от какво да се притеснява. Още една победа и е в следващия кръг.

Джизал се върна в своята точка и Броя направи същото, като не спираше да разтрива с ръка ребрата си. Изгледа го свирепо изпод вежди. Джизал ни най-малко не се смути. Кръвнишките погледи вършат работа само ако после можеш да се биеш като хората.

— Начало!

Този път стесниха бързо дистанцията и размениха няколко бързи удара. Джизал не можеше да повярва колко бавен бе противникът му. Движеше се, все едно оръжията му тежаха по цял тон всяко. Броя започна да замахва широко с рапирата си, в опит да се възползва от по-дългите си ръце и така да притисне Джизал. Досега не бе използвал нито веднъж кинжала, да не говорим за координирана атака с двете остриета. И като капак на всичко, започваше да се задъхва, въпреки че бяха открили дуела само преди две минути. Беше ли тренирал въобще този дръвник, или бе попаднал случайно на Турнира, защото са попълвали бройката на състезателите с прислужници от улицата? Джизал се измъкна встрани и краката му затанцуваха около противника. Броя се зае да го преследва с удари, упорито, но нескопосано. Истински срам. Никой не обича неравностойни борби и некадърността на този кретен го лишаваше от възможността да блесне.

— О, я стига — викна му Джизал. Трибуните избухнаха в смях. Броя стисна зъби и се хвърли в атака. Вложи всичко от себе си, но то не бе много. Джизал отби вялите му атаки, избегна ударите и се понесе с лекота из кръга, докато противникът му се запрепъва, като през цялото време изоставаше на поне три крачки след него. Липсваха му прецизност, скорост и замисъл. Само като си помислеше, че преди две минути бе ужасѐн от предстоящия дуел с този нескопосан глупак. Сега беше направо отегчен.

— Ха! — извика Джизал и внезапно премина в нападение. С мощен замах извади Броя от равновесие и го отблъсна залитащ назад. Тълпата скочи на крака и изрева. Джизал нанесе няколко промушващи удара към гърдите, които противникът му, отново силно залитайки назад, успя едва да парира, докато отстъпваше панически. Броя изби един последен удар, след което се спъна, разпери ръце и падна по задник извън кръга. Късото острие излетя от ръката му.

Надигна се вълна от бурен смях, към която Джизал не се сдържа да не се присъедини. Горкият глупак представляваше смешна картина. Паднал на тревата, с вдигнати във въздуха крака, приличаше на обърната по гръб костенурка.

— Печели капитан Лутар! — обяви реферът. — Две на нула победи!

На земята Броя се превъртя на ръце и колене и смехът на публиката премина в подигравателни скандирания. Горкият глупак изглеждаше като че ли всеки момент ще се разплаче. Джизал пристъпи напред и му предложи ръка, но не успя да скрие напълно ехидната си усмивка. Победеният му противник демонстративно игнорира подадената му ръка и се изправи. Погледна Джизал и в очите му се четеше смесица от болка и омраза.

Джизал сви рамене и се усмихна.

— Не е моя вината, че си пълен некадърник.

 

 

— Още? — попита Каспа с кървясали от многото алкохол очи. Бутилката в ръката му се кандилкаше несигурно.

— Не, благодаря. — Джизал внимателно отклони бутилката, преди Каспа да успее да му налее. За момент лейтенантът го изгледа недоумяващо с премрежени очи и се обърна към Яленхорм.

— Още?

— Естествено. — Едрият мъж плъзна чашата си по грапавия плот на масата с жест, който трябваше да означава: „Въобще не съм пиян“, въпреки че очевидно беше точно обратното. Каспа наведе гърлото на бутилката и примижа към чашата, все едно беше на километри от него. Джизал наблюдава как стъкленото гърло се люшна несигурно във въздуха и после издрънча в ръба на чашата. Последвалото бе неизбежно и той едва се сдържаше да гледа. Виното се изля на масата и плисна в скута на Яленхорм.

— Ти си пиян! — викна едрият лейтенант и скочи на крака, като при това преобърна назад стола си. Започна да изтръсква с несигурни движения виното от униформата си.

Няколко от другите посетители извърнаха глави към масата им с нескрита неприязън.

— Ефтефтвено — изфъфли Каспа и се разхили.

Уест вдигна за кратко поглед от чашата си.

— И двамата сте пияни — каза той.

— Не сме виновни ние — Яленхорм затърси пипнешком стола си, — а той!

Пръстът му се поклати към Джизал.

— Той спечели! — избърбори Каспа. — Спечели той и още как. И сега ние трябва да празнуваме!

На Джизал му се прииска да не трябваше да празнуват чак толкова. Започваше да се чувства неудобно.

— Братовчедка ми Арис феше там — фидяла те е. Тя феше мноо фпешътлена. — Каспа преметна ръка през рамото на Джизал. — Мисля, че мноо те аресвъ… ересва… ъресва. — Той завря устни в лицето на Джизал, докато безрезултатно се опитваше да произнесе правилно думата. — Да знаеш, мноо е богата. Мноо богата е. Ъресва те.

Джизал сбърчи нос. Нямаше абсолютно никакъв интерес към празноглавата, бледа като призрак братовчедка, независимо колко богата е, а и дъхът на Каспа смърдеше.

— Хубаво… прекрасно — каза той и откопча ръката на лейтенанта от врата си. Избута го, недотам внимателно, настрана.

— Така, кога ги подхващаме северняците? — попита Бринт на доста висок глас, все едно нямаше търпение лично да се заеме със задачата. — Надявам се да е по-скоро, че да сме се върнали преди началото на зимата. Какво ще кажеш, майоре?

— Хм — изсумтя Уест със сериозно изражение на лицето, — с това темпо ще сме късметлии, ако успеем да тръгнем до началото на зимата.

Бринт го погледна леко учуден.

— Е, когато и да стигнем, сигурен съм, че здраво ще ги отупаме диваците.

— Ши ги отупаме! — извика Каспа.

— Аха — кимна в съгласие Яленхорм.

Уест не бе в настроение за ежби.

— Аз, на ваше място, не бих бил толкова сигурен — каза той. — Виждали ли сте на какво прилича мобилизираната войска? Едва успяват да ходят, камо ли да се бият. Истински срам.

Яленхорм пренебрежително размаха юмрук.

— Северняците не са нищо повече от едни скапани диваци, до един! Ще ги натръшкаме по задници, точно както Джизал направи с тоя глупак на арената, нали, Джизал? Ще сме си у дома преди зимата, всички така казват!

— Познаваш ли терена? — наведе се през масата Уест. — Само гори, планини и реки. Почти няма открити равни пространства и има прекалено малко пътища, по които да напредваме. Преди да започнеш да налагаш някого, първо трябва да го хванеш. У дома за зимата? По-вероятно за следващата зима, ако въобще се върнем оттам.

Очите на Бринт бяха широко отворени и пълни с ужас.

— Не го мислиш сериозно, нали?

— Не… не, прав си. — Уест въздъхна и отърси глава. — Сигурен съм, че всичко ще свърши добре. Ще има слава и повишения за всички и ще се приберем преди зимата. Но аз на твое място бих си взел шинела за всеки случай.

Настана неловко мълчание. Уест имаше на лицето си онази свъсена физиономия, която често го навестяваше и значеше, че това е всичкото веселие, което ще изкопчат от него за тази вечер. Бринт и Яленхорм гледаха озадачено и леко нацупено. Само Каспа бе запазил доброто си настроение. Олюляваше се на стола си с притворени очи и в блажено неведение за всичко наоколо.

Ама че празненство.

Джизал реши, че вече е достатъчно изморен, ядосан и притеснен. Притесняваше се за Турнира, за войната, притесняваше се за Арди. Бележката й все още беше у него, сгъната и прибрана в джоба му. Хвърли крадешком поглед на Уест. Проклятие, изпитваше вина. Никога досега не бе изпитвал вина и усещането никак не му допадна. Ако не отидеше на срещата, щеше да е гузен, че я е оставил да чака сама в тъмното. Ако отидеше, щеше да е гузен, че е нарушил обещанието си пред Уест. Сериозна дилема. Джизал загриза нокътя на палеца си. Какво става с това проклето семейство Уест?

— Е — каза рязко Уест, — аз ще вървя. Утре ще ставам рано.

Бринт измърмори нещо.

— Хубаво — каза Яленхорм.

Майорът погледна Джизал право в очите.

— Може ли да поговорим насаме? — Лицето му бе сериозно, мрачно, дори ядосано. Сърцето на Джизал подскочи. Ами ако е разбрал за бележката? Ами ако Арди му е казала? Майорът се обърна и тръгна към един по-спокоен ъгъл на таверната. Джизал се заоглежда, затърси отчаяно как да се измъкне от разговора.

— Джизал! — подкани го Уест.

— Да, да. — Изправи се и с огромна неохота последва приятеля си. Надяваше се усмивката му да е достатъчно невинна. Сигурно е за нещо друго. Нищо общо с Арди. Дано да е за нещо друго.

— Никой не бива да научава това, което ще ти кажа — започна Уест и се озърна да се увери, че никой не ги гледа. Джизал преглътна. Всеки момент ще получи юмрук в лицето. Най-малко един. Никога не го бяха удряли в лицето, не и истински. Веднъж едно момиче здравата го зашлеви, но това няма да е същото. Подготви се доколкото можа, стисна зъби и леко замижа. — Бър обяви датата. Имаме четири седмици.

— Какво? — зяпна го Джизал.

— До потегляне.

— Потегляне?

— Към Англанд, Джизал!

— О, да… Англанд, разбира се! Четири седмици, така ли?

— Реших, че трябва да знаеш. Нали си зает с Турнира в момента, та да имаш време да се подготвиш. Но не казвай на никого.

— Няма, разбира се. — Джизал избърса с ръка потното си чело.

— Добре ли си? Изглеждаш пребледнял.

— Добре съм, нищо ми няма. — Пое дълбоко въздух. — Заради вълнението е, фехтовката и… всичко останало.

— Не се тревожи, днес се справи страхотно. — Уест го тупна по рамото. — Но имаш още доста работа. Три дуела, преди да можеш да се наречеш шампион. И всеки следващ ще е по-тежък от предходния. Не се отпускай, Джизал — и не се напивай много! — Майорът се обърна рязко и излезе. Джизал въздъхна от облекчение, докато сядаше обратно на масата. Носът му бе непокътнат.

Видял, че Уест не се връща на масата, Бринт вече бе започнал да мрънка.

— Какво беше всичко това? — попита той с навъсено лице и посочи с палец към вратата. — Искам да кажа, знам, че е герой от войната и така нататък, ама… искам да кажа!

— И какво точно искаш да кажеш? — Джизал го погледна строго.

— Ами, да говори така! Пораженчески! — Изпитият алкохол го окриляваше и той още повече се надъха. — Това е… искам да кажа… говори като пълен страхливец, ето така говори!

— Слушай сега, Бринт — сряза го Джизал. — Той се е бил в три решителни битки и неговата част е била първа в пробива при Улриок! Може и да не е благородник, но е истински куражлия! Освен това, разбира от военно дело, познава Англанд, познава и маршал Бър! А какво знаеш ти, Бринт? — Устните на Джизал се изкривиха. — Освен как да губиш на карти и да изпразваш бутилки вино?

— И това е всичко, което човек трябва да знае, според моите разбирания — изсмя се нервно Яленхорм. Постара се всячески да успокои ситуацията. — Още вино? — провикна се той към никого конкретно.

Джизал се тръшна на стола си. Ако настроението на компанията бе спаднало преди напускането на Уест, сега направо удряше в пода. Бринт се намуси. Яленхорм се люлееше на стола си. Каспа беше дълбоко заспал, проснат по очи на мокрия плот на масата и тихо похъркваше.

Джизал пресуши чашата си и огледа лицата на посърналата компания. Беше отегчен. Едва сега осъзна факта, че пиянските разговори са интересни само ако си пиян. Разликата между забавния събеседник и непоправимия кретен е само няколко чаши вино. Замисли се дали когато е пиян и той не се превръща в същия досадник като Каспа, Яленхорм или Бринт?

Усмихна се леко и погледна в очите нацупения лейтенант. Ако беше крал, рече си Джизал, щеше да наказва скапаните събеседници със смърт или поне с дълга присъда. Стана от стола.

Яленхорм го изгледа отдолу.

— Какво правиш?

— По-добре да си тръгвам и да си почина — отсече Джизал. — Утре ще тренирам. — Само за това му стигнаха силите, но пак по-добре, отколкото просто да стане и да си тръгне.

— Но нали днес спечели! Няма ли да празнуваш?

— Спечелих един дуел. Остават ми още три и всеки от другите противници ще е по-добър от днешния идиот. — Той взе куртката си от облегалката на стола и я наметна върху раменете си.

— Както искаш — каза Яленхорм и сръбна шумно от чашата си.

Каспа се надигна от масата. От едната страна на главата косата му бе залепнала и сплъстена от разлятото вино.

— Тръгъш ли си фече? — изфъфли той.

Джизал кимна, обърна се и излезе. Навън духаше хладен вятър, който допълнително го отрезви. Беше болезнено трезвен. Отчаяно искаше малко интересна компания, но къде да я намери по това време? Сещаше се само за едно място.

Измъкна бележката от джоба си и я прочете отново на смътната светлина от прозореца на таверната. Ако побързаше, можеше да я завари там. Тръгна бавно към Четирите ъгъла. Просто ще си поговорят, това е. Имаше нужда да поговори с някого…

Не. Наложи си да спре. Можеше ли да продължи да се преструва, че наистина иска само приятелство от нея? Приятелство между мъж и жена е това, което хората наричат положението, при което единият неотстъпчиво преследва другия, но не стига доникъде. Подобна ситуация не го устройваше никак.

Тогава какво? Брак? С момиче без благороден произход и без никакви пари? Немислимо! Представи си как води Арди у дома да се запознае със семейството му. Ето я съпругата ми, татко! Съпруга ли? И какви връзки има тя? Потръпна при мисълта.

А не могат ли да намерят някакво компромисно решение, нещо по средата, което да устройва и двама им? Краката му отново тръгнаха напред. Не приятелство, нито брак, а някаква по-свободна уговорка? Тръгна по улицата към Четирите ъгъла. Ще се виждат тайно, ще разговарят, ще се смеят, някъде, където има и легло, може би…

Не. Не. Джизал закова на място и се шляпна от безсилие по главата. Не трябваше да допуска това да става, дори и хипотетично да бе възможно. Уест настрана, ами ако някой друг научи? Естествено, неговата репутация няма да пострада въобще, но нейната ще бъде съсипана. Съсипана. При мисълта го побиха тръпки. Тя не заслужава това. Не може просто да приеме, че това си е неин проблем. Не може. И за какво? Просто да се позабавлява малко? Какъв егоизъм. Не можеше да повярва, че едва сега осъзнаваше това.

И така, отново стигна до задънената улица, за десети път днес: нищо добро нямаше да излезе от това да започне да се среща с нея. Още повече, скоро щеше да тръгне на война и това неминуемо щеше да сложи край на жалките му блянове. Тогава, сега се прибира вкъщи и ляга да спи, а утре отива да тренира. И ще тренира отново и отново, докато маршал Варуз не избие всички мисли за нея от главата му. Пое дълбоко въздух, изпъна рамене и се насочи към Агрионт.

 

 

Статуята на Харод Велики се издигаше в мрака върху мраморен пиедестал, висок почти колкото Джизал. Изглеждаше прекалено голяма и грандиозна за непретенциозните размери на закътаното площадче на Четирите ъгъла. През целия път дотук бе прескачал от сянка в сянка, избягвайки хората, и се бе постарал да не бъде забелязан. Всъщност по това време нямаше много хора навън. Беше късно и най-вероятно и Арди отдавна се бе отказала да чака и се бе прибрала у дома, ако, естествено, въобще е дошла на срещата.

Джизал се шмугна в сянката на пиедестала и предпазливо го обиколи. Почувства се като пълен глупак. Толкова пъти бе минавал през този площад. Нали е обществено място? Имаше право да бъде там колкото и всеки друг и въпреки това се чувстваше като крадец.

Площадът бе празен. Добра новина. Мислено си пожела успех пред мрачната перспектива: нищо не печелеше, а много бе заложено на карта. Но защо се чувства така опустошен отвътре? Погледна към лицето на Харод, застинало в онази сурова физиономия, която скулпторите пазят само за статуите на най-великите. Изящна, силна брадичка има този Харод, помисли си Джизал, почти като моята.

— Събуди се! — прошепна глас в ухото му. Джизал изписка като девойка, скочи настрани и залитна. Успя да остане прав единствено благодарение на това, че се вкопчи с ръка в единия крак на Харод Велики. Зад гърба си видя тъмна фигура с качулка на главата.

— Не те видях — смотолеви той и моментално осъзна, че продължава отчаяно да стиска каменното стъпало. Положи всички усилия да изглежда небрежно. Трябваше да признае, началото не бе добро. Нямаше никаква дарба за подобни потайни начинания, а по всичко личеше, че Арди се чувства в свои води. Замисли се дали не го бе правила и преди.

— Доста си труден за откриване напоследък — каза тя.

— Ами… — промърмори Джизал. Сърцето му още блъскаше силно от преживяния шок. — Бях зает с Турнира и всичко останало…

— А, така важния за всички Турнир. Гледах те как се биеш днес.

— Така ли?

— Много впечатляващо.

— Ъ, благодаря, аз…

— Брат ми е говорил с теб, нали?

— За фехтовката?

— Не, глупчо. За мен.

Джизал замълча и се замисли за най-добрия отговор на този въпрос.

— Ами, той…

— Страх ли те е от него?

— Не… е, добре, да!

— Но въпреки това дойде. Предполагам, трябва да съм поласкана. — Тя закрачи около него и започна бавно да го оглежда от глава до пети. — Но пък не се разбърза кой знае колко. Късно е. Скоро трябва да се прибирам.

Нещо в начина, по който го гледаше, никак не му помогна да успокои пулса си. Точно обратното. Трябва да й каже, че не може да се виждат повече. Че не е редно. И за двама им. Че нищо добро няма да излезе от това… нищо добро…

Дишането му стана още по-учестено и напрегнато, не можеше да откъсне очи от лицето й. Трябва да й каже, сега. За това беше дошъл, нали? Отвори уста, но не успя да каже нищо. Всичките му доводи сега изглеждаха далечни и объркани, неясни и отнасящи се за други хора, безпочвени доводи.

— Арди…

— Аха? — Тя пристъпи към него и леко наклони глава на една страна. Джизал се опита да се дръпне, но гърбът му опря в пиедестала на статуята.

Арди приближи още малко и леко разтвори устни. Очите й се приковаха в неговите. В това няма нищо нередно, нали?

Пристъпи отново и вдигна лице към неговото. Джизал помириса кожата й, главата му се замая от аромата й. Долови топлия й дъх върху бузите си. А има ли нещо нередно в това?

Джизал усети хладните й пръсти върху лицето си, погалиха го, проследиха извивката на челюстта му, заровиха се в косата му и придърпаха главата му към нейната. Устните й докоснаха бузата му, бяха топли и меки. После брадичката му, устата му. Засмукаха нежно устните му. Тя леко се притисна в него и другата й ръка се плъзна по гърба му. Езикът й се мушна в устата му и докосна неговия, докосна зъбите му. Арди изстена. Той също, може би — не бе сигурен. Цялото му тяло потрепери, усети едновременно горещина и хлад. Цялото му съзнание бе в устните му. Сякаш за пръв път целуваше момиче. А в това има ли нещо нередно? Зъбите й захапаха устните му, почти болезнено, но приятно.

Джизал отвори очи. Беше останал без дъх, трепереше и коленете му се огъваха. Тя го погледна. Очите й блестяха в тъмното, наблюдаваха го внимателно, изучаваха го.

— Арди…

— Какво?

— Кога ще те видя отново? — Гърлото му бе пресъхнало и гласът му звучеше дрезгаво. Тя сведе поглед и се усмихна. Жестока усмивка, безмилостна, сякаш го бе хванала да блъфира и му бе измъкнала куп пари. Беше му все едно. — Кога, Арди?

— Ще ти кажа, когато е време.

Трябваше да я целуне отново. Да вървят на майната си всички последствия. Майната му на Уест. Проклети да са всички. Наведе се към нея и затвори очи.

— О, не, не. — Тя отблъсна устните му и се отскубна от ръцете му. — Трябваше да дойдеш навреме.

Без да спира да се усмихва, Арди се обърна и си тръгна. Джизал остана долепен до студения пиедестал. Наблюдава я как се отдалечава, притихнал, неподвижен и очарован. Никога досега не се бе чувствал така. Никога.

Тя се извърна през рамо, сякаш просто да провери дали още я гледа. Само от погледа й гърдите му се свиха болезнено. После тя се скри зад ъгъла и изчезна от полезрението му.

Джизал остана за малко до статуята, с широко отворени очи и без дъх. Студен вятър премина през площада и сякаш донесе обратно цялата тежест на света върху плещите му. Фехтовката, войната, приятелят му Уест и всичките му задължения. Една целувка, само това. Една целувка и цялата му самоувереност изтече от него като вода от спукана делва. Огледа се объркано. Беше изплашен и внезапно обзет от чувство на вина. Какво направи току-що?

— Мамка му — изруга.