Джо Абъркромби
Гласът на острието (29)

Въпроси

Глокта тъпчеше усилено овесената каша в устата си с надеждата да успее да погълне половин купа, преди да се е надигнал обичайният позив за повръщане. Гълта, дави се и потреперва, накрая блъсна купата настрана, сякаш обиден от самото й присъствие. Което всъщност е точно така.

— Дано да е важно, Северард — недоволно каза той.

— Зависи какво смятате за важно — каза практикът и приглади назад мазната си коса. — Става дума за магическия ни приятел.

— А, Първият магус и дръзките му спътници, какво за тях?

— Имало е някаква неразбория в спалните им тази нощ. Те твърдят, че някой външен бил влязъл. Имало някакво стълкновение. Май има някакви разрушения.

— Някой? Някакво? Някакви? — Глокта поклати глава в разочарование. — Че и „май“. Съмненията не вършат работа, Северард.

— Е, този път ще трябва да се задоволим с толкова. Войникът от стражата беше малко пестелив откъм подробности. Беше доста притеснен, ако питате мен. — Той се смъкна още по-ниско в стола си и главата му се зарови между щръкналите му рамене. — Някой трябва да отиде и да разследва случая, така че по-добре това да сме ние. Ще може да ги видите лично, отблизо. Да зададете някои въпроси, може би.

— Къде са те?

— О, това ще ви хареса, наистина. Кулата на веригите.

Глокта се намръщи и избута с език остатъците от каша в празнините между зъбите си. Естествено. На самия връх, предполагам. Доста стъпала са дотам.

— Нещо друго?

— Севернякът излезе на разходка вчера, обикаля безцелно из половин Агрионт. — Практикът изсумтя и намести маската си. — Естествено, следихме го през цялото време. Грозно копеле е.

— Аха, печално известния северняк. Някакви поразии? Изнасилвания, убийства, горящи сгради, нещо такова?

— Ако трябва да бъда честен, не. Скучна сутрин беше. Само се мота наоколо и зяпа наред. Говори с някои хора.

— Някой, който да ни е известен?

— Никой важен. Един от дърводелците, които работят по трибуните за Турнира. После някакъв чиновник на Кралския булевард. И накрая с едно момиче до Университета. С нея говори по-дълго.

— Момиче?

В очите на практика грейна усмивка.

— Точно така, при това хубавка. Как се казваше — щракна с пръсти той, — сигурен съм, че намерих името й? Брат й служи в Кралската гвардия… Уест някой си…

— Арди.

— Точно това е! Познавате ли я?

— Хм. — Глокта прокара език по венците си. Попита ме как се чувствам. Помня. — И какво толкова си говориха?

— Сигурно нищо особено. — Практикът вдигна учудено рамене. — Въпреки че тя е от Англанд, отскоро е в града. Може и да има някаква връзка. Искате ли да я докарам? Бързо ще разберем всичко.

— Не — отсече Глокта. — Не. Няма нужда. Навремето с брат й бяхме приятели.

— Навремето.

— Никой да не я пипа, Северард, ясен ли съм?

— Щом казвате, инквизиторе — сви рамене практикът, — щом казвате.

— Казвам.

— Значи приключихме с търговците, така ли? — попита след кратка пауза Северард и гласът му прозвуча почти разочаровано.

— Така изглежда. Свършени са. Остава само да се почисти след тях.

— Доста доходоносно почистване, ако питате мен.

— Напълно съм съгласен — каза Глокта горчиво, — но според Негово високопреосвещенство, нашите умения ще са по-полезни другаде. — Да следим някакви самозвани магьосници. — Надявам се, че не си на загуба с малкия си имот при доковете.

Северард сви рамене.

— Не бих се учудил, ако съвсем скоро пак се окажете в нужда от някое закътано от хорските погледи местенце. Винаги ще е на ваше разположение. За съответната цена, естествено. Жалко е да зарязваме наполовина свършена работа.

Вярно. Глокта се замисли за момент. И опасно. Негово високопреосвещенство каза да спрем дотук. Да не се подчиня ще е доста рисковано, но въпреки това надушвам нещо. Дразнещо ще е да оставяме нещата недоизяснени всеки път, когато архилекторът нареди.

— Може би ще има едно последно нещо.

— Така ли?

— Да, но ще трябва да действаме много умело и прикрито. Какво знаеш за банките?

— Големи сгради. Дават заеми на хората.

— Не знаех, че си такъв специалист — усмихна се лукаво Глокта. — Има една, от която се интересувам по-специално. Нарича се „Валинт и Балк“.

— Не съм ги чувал, но мога да поразпитам.

— Само по-дискретно, Северард, разбираш ли? Никой не бива да узнае за това. Ясно?

— Самата дискретност съм, шефе, питай, който искаш. Дискретен. Такъв съм си аз. Всички ме знаят като такъв.

— Дано да е така, Северард. Дано да е така. Иначе и двамата ще се сбогуваме с главите си.

 

 

Глокта седна и завря лице в амбразурата. Гърбът му бе опрян в каменната стена, а левият му крак, опънат напред — изгарящо, пулсиращо огнище на болката. Естествено, очаквал бе да боли, всяка минута, всеки ден. Но това днес е нещо по-специално.

Всеки дъх излизаше със стон от скованите му челюсти. И най-малкото движение се превърна в непосилна задача. Спомни си как преди години, докато тренираше за Турнира, маршал Варуз го караше да изкачва същите тези стълби. Взимах ги по три наведнъж, и нагоре и надолу, без дори да се замислям за това. А виж ме сега. Кой би помислил, че ще се стигне дотук?

От треперещото му тяло се стичаше пот, очите му смъдяха, пълни със сълзи. Носът му гореше и от него течаха воднисти сополи. Колко вода тече от мен, а аз умирам от жажда. Къде е логиката в това? Къде е логиката във всичко останало? Ами ако някой мине и ме види така? Бичът на Инквизицията, пльоснат по задник, с глава в малкия отвор и не може да помръдне. Ще мога ли да сложа безгрижна усмивка на това лице, на тази изкривена маска на агонията? Ще се престоря ли, че всичко е наред? Че всъщност редовно идвам тук и се опъвам на площадката между стълбите? Или ще вия, пищя и моля за помощ?

Никой не мина. Той продължи да лежи, опрял глава на стената, напъхан в тясното пространство, на три четвърти от пътя до върха на кулата. Коленете му трепереха, опънати напред. Санд дан Глокта, майстор фехтовач, бляскав кавалерийски офицер. Какво ли славно бъдеще го очаква? Беше време, когато можех да тичам с часове. Бягах, бягах и не чувствах умора. Усети как капка пот се стича в средата на гърба му. Защо правя това? Защо въобще някой ще прави това? Мога да сложа край днес. Да се върна у дома при майка. А после какво?

После какво?

 

 

— Инквизиторе, радвам се, че сте тук.

Браво на теб, копеле. Аз хич не се радвам. Глокта се облегна на стената при горната площадка на стълбите, остри и ръбати, като зъбите, които бяха силно притиснати във венците му.

— Вътре са, страшна бъркотия е…

Ръцете му трепереха и върхът на бастуна му потропваше по каменния под. Главата му се замая. Клепачите му затрептяха и войникът се превърна в размазано петно.

— Добре ли сте? — попита той и се спусна напред с протегната ръка.

Глокта вдигна глава.

— Просто отвори скапаната врата, глупако!

Човекът се дръпна рязко и забърза към вратата. Отвори я. Всяка частица от тялото на Глокта се молеше краят да дойде по-бързо и да се просне по очи, но все пак успя да си наложи да остане изправен. Въпреки болката насили краката си да стъпват един пред друг, дъхът му да се укроти и раменете да се изпънат назад. Вдигна високо глава и придаде властно изражение на лицето си, докато минаваше покрай войника от стражата. Но онова, което видя от другата страна на вратата, насмалко не разби на парчета самообладанието му.

До вчера това бяха най-изисканите стаи в Агрионт. Пазеха се само за най-почетните гости, за най-важните чуждестранни посетители. До вчера. В една от стените, на мястото, където трябва да е бил прозорецът, зееше огромна дупка. След мрака на стълбите, ярко синьото небе в нея го заслепи. Част от покрива беше срутен и в стаята висяха счупени греди и големи парчета мазилка. Подът бе осеян с парчета от нея, с камъни, стъкло и някакъв шарен плат. Античните мебели бяха на парчета, с наръбени, овъглени краища и почернели, сякаш са горели. Всичко на всичко бяха останали половин маса, стол и висока глинена ваза, която стоеше мистериозно непокътната насред отломките по пода.

В средата на стаята, сред скъпите останки по пода, стоеше смутен младеж с болнав вид. Погледна към Глокта, който внимателно си проправяше път през отломките, и езикът му нервно се стрелна по устните. Очевидно бе доста напрегнат. Дали е имало някога човек, който да е приличал повече на измамник от този тук?

— Ъъъ… добро утро. — Пръстите на младежа трепереха, вкопчени в ръба на тежката му мантия, украсена с мистични символи. Май доста неудобно се чувстваш в нея, а? Ако този тук е чирак на магьосник, аз съм император на Гуркул.

— Аз съм Глокта, от Инквизицията на Негово величество. Изпратен съм да разследвам това… злощастно стечение на обстоятелствата. Очаквах някой по-възрастен.

— О, да, съжалявам, аз съм Малакус Кай — заекна младежът, — чирак на великия Баяз, Първият магус, майстор на Върховното изкуство, посветен в дълбока… На колене, на колене пред мен, могъщия император на Гуркул!

— Малакус… — прекъсна го грубо Глокта — … Кай. Ти си от старата империя, нали?

— А, да. — Лицето на младежа се оживи. — Познавате ли…

— Не. Ни най-малко. — Бледото лице отново посърна. — Беше ли тук миналата вечер?

— Да. Спях в съседната стая. Боя се, че нищо не видях… — Глокта го гледаше изпитателно. Чиракът се покашля и сведе очи към пода, все едно се чудеше откъде да започне почистването. Нима това е притеснило архилектора? Някакъв неубедителен актьор? Цялото му поведение говори за измама.

— Е, все някой трябва да е видял нещо.

— А, ъъъ, Деветопръстия господар, предполагам…

— Деветопръстия?

— Да, нашият спътник от Севера — оживи се отново младежът. — Прочут войн, първенец и принц сред своите…

— Значи, ти си от старата империя, а той е северняк. Ама че сборна формация сте си спретнали.

— О, да — засмя се чиракът, — така е, предполагам…

— И къде е сега Деветопръстия?

— Мисля, че още спи, но мога да го събудя…

— Ако обичаш. — Глокта чукна с бастуна си по пода. — Сериозно изкачване трябва, за да стигнеш дотук, и предпочитам да не се налага да го повтарям по-късно.

— Не, ъъъ, разбира се… извинете. — Той бързо се отправи към една от вратите, а Глокта се обърна на другата страна и се престори, че оглежда дупката в стената. Лицето му се изкриви от болка и той трябваше да прехапе долната си устна, за да не се разплаче като дете. Свободната му ръка сграбчи ръба на разбитите камъни по края на дупката и стисна, колкото сила имаше.

След като спазъмът отмина, можеше да се съсредоточи върху пораженията. Дори на тази височина стената беше дебела цели четири фута. Представляваше солиден градеж от натрошен камък и циментов разтвор, а отвън беше облицована с дялан камък. За подобен отвор се иска огромен камък, изстрелян от мощен катапулт, или цяла група здрави работници, които се трудят денонощно в продължение на една седмица. Огромна обсадна машина или пък строителна група несъмнено биха привлекли вниманието на стражата. Тогава, как е станало това? Прокара длан по изкъртения камък. Беше чувал слухове, че в далечния Юг правели някакъв гърмящ прах. Възможно ли е малко такъв прах да свърши това?

Врата се отвори и Глокта се обърна. Видя едър мъж да се навежда, за да мине под ниския за ръста му горен праг на вратата. Мудно закопчаваше ризата си със силни, тежки длани. Преднамерена мудност. Сякаш може да се движи по-бързо, но не вижда смисъл от това. Косата му представляваше гъста маса от сплетени кичури, а разкривеното му лице бе цялото в белези. Средният пръст на лявата му ръка липсваше. А, ето откъде идва „Деветопръстия“. Много изобретателно, няма що.

— Спим до късно, а?

Севернякът кимна.

— Градът ви е прекалено горещ за мен — нощем не мога да спя, а денем съм сънен.

Кракът на Глокта пулсираше от болка, гърбът му стенеше, а врагът му бе вдървен. Едва успяваше да крие агонията си. Даваше мило и драго да можеше да се свлече в единствения останал в стаята стол и да закрещи с цяло гърло. Не, трябва да остана прав и да измъкна още няколко думи от тези шарлатани.

— Ще ми обясниш ли какво се случи?

Деветопръстия сви рамене.

— Станах да пикая през нощта. Видях някого в стаята. — Както изглежда, говореше официалния език на Съюза, въпреки че думите, които използваше, не бяха от най-изтънчените.

— Успя ли да видиш кой е този някой?

— Не. Беше жена, само това знам. — Раменете му се раздвижиха. Не се чувстваше много комфортно.

— Жена, казваш? Историята става все по-смехотворна с всяка изминала минута. Нещо друго? Дали ще е възможно да сведем броя на заподозрените до по-малко от половината население на града?

— Беше студено. Много студено.

— Студено? Ама, разбира се, защо не? В една от най-горещите нощи в годината.

Глокта се вгледа в очите на северняка и той устоя на погледа му. Имаше хладни, дълбоко хлътнали, сини очи. Това не са очи на идиот. Може и да прилича на животно, но не говори като такова. Мисли, преди да каже нещо, и после казва само, колкото е нужно. Опасен човек.

— По каква работа си в града, Деветопръсти господарю?

— Дойдох с Баяз. Ако искаш да знаеш той по каква работа е тук, питай него. Аз не знам, честно.

— Значи ти плаща за това?

— Не.

— Тогава го следваш, защото си му верен?

— Не съвсем.

— Но си негов прислужник, нали?

— Не. Не съвсем. — Севернякът почеса наболата си брада. — Не знам точно какво съм.

Голям грозен лъжец, ето това си. Но как да го докажа?

— И как успя тази жена да предизвика такова разрушение? — Глокта посочи около себе си с бастуна.

— Баяз го направи.

— Така ли? Как?

— Нарича го Изкуство.

— Изкуство ли?

— Необработената магия е дива и опасна — поде монотонно чиракът с възвишен тон, сякаш съобщаваше нещо от изключителна важност, — защото идва от Другата страна, а това, да черпиш от подземния свят, крие множество рискове. Магусите укротяват магията чрез познание и така създават Върховното изкуство, но подобно на ковача или…

— Другата страна ли? — рязко го прекъсна Глокта и сложи край на брътвежите му. — Подземния свят?! Да нямаш предвид нещо като ад? Магия? Ти владееш ли магия, Деветопръсти господарю?

— Аз ли? — подсмихна се севернякът. — Не. — После се замисли и добави: — Но пък мога да говоря с духовете.

— Духовете, така значи? Имай милост. Е, може би тогава духовете могат да ни кажат кой е тайнственият посетител от през нощта?

— Страхувам се, че не могат — каза Деветопръстия унило. Или не долови сарказма на Глокта, или предпочете да не му обръща внимание. — Никой от тях не е останал буден по тези места. Тук всички спят вече. От много отдавна.

— Ама разбира се. Отдавна е минало времето за лягане на духовете. Започва да ми омръзва от тия глупости. Ти си от хората на Бетод, нали?

— Може да се каже. — Изненадата на Глокта бе пълна. Би очаквал реакция на обърканост, припрян опит за отричане, но не и директно признание. Деветопръстия дори не мигна, докато отговаряше. — Някога бях негов първенец.

— Първенец?

— Бил съм се в десет дуела за него.

Глокта затърси подходящите думи.

— И си спечелил, така ли?

— Извадих късмет.

— И сигурно осъзнаваш, че Бетод нападна Съюза?

— Да — въздъхна Деветопръстия. — Трябваше да убия това копеле още преди време, но бях млад и глупав тогава. Сега не мисля, че пак ще ми се удаде такава възможност, но каквото — такова. Човек трябва да е… как беше думата?

— Реалист — помогна му Кай.

Глокта се намръщи. Само допреди секунда смяташе, че е на път да открие някаква логика в цялата тази безсмислица, но изпусна момента и сега съзираше още по-малко смисъл и отпреди. Погледна изпитателно Деветопръстия, но по белязаното му лице не откри повече отговори, само още въпроси. Говори с духове? Някога първенец на Бетод, но сега негов враг? Нападнат от тайнствена жена посред нощ? И дори не знае защо е тук? Хитрият лъжец казва колкото може повече истина, но този тук изрече прекалено много лъжи, направо не знам откъде да започна?

— А, имаме гост! — В стаята влезе нисък и набит възрастен мъж с къса сива брада и започна енергично да бърше с кърпа голата си глава. Това значи е Баяз. После седна на стола. В движенията му нямаше финес, какъвто човек би очаквал от една толкова важна историческа личност. — Моля за извинение, възползвах се от банята. Прекрасна баня. Откакто пристигнах в Агрионт, всеки ден се къпя. Доста мръсотия насъбрах през дългия път и сега използвам всяка възможност отново да се чувствам чист. — Той потри с ръка голото си теме.

Глокта мислено съпостави чертите му с тези на статуята на Кралския булевард. Няма абсолютно нищо странно в приликата. Не изглежда и наполовина толкова властен и е доста по-нисък. Само за час мога да открия петима с по-убедителна прилика. Ако обръсна главата на архилектора, пак ще получа по-добър резултат. Глокта погледна плешивото теме. Чудя се дали го бръсне всеки ден?

— А вие сте? — попита този, който се представяше за Баяз.

— Инквизитор Глокта.

— А, от Инквизицията на Негово величество. Каква чест!

— О, не, честта е изцяло моя. Все пак, вие сте легендарният Баяз, Първият магус.

Възрастният мъж го изгледа свъсено с пронизителните си зелени очи.

— Легендарен е малко пресилено, но да, аз съм Баяз.

— Вашият спътник, Деветопръстия, тъкмо ми разказваше за случилото се миналата нощ. Колоритен разказ. Според него вие сте предизвикал… всичко това.

— Не обичам неканените гости — изсумтя възрастният мъж.

— Виждам.

— Жалко за пораженията по стаята, но, по моему, човек трябва да действа бързо и решително. После ще има време за поправяне на счупеното.

— Разбира се. Простете за невежеството ми, господарю Баяз, но как точно бе предизвикано това разрушение?

Баяз се усмихна.

— Надявам се, разбирате, че не споделяме тайните на нашия орден с всекиго, а аз вече имам чирак. — Той посочи с жест към неубедителния младеж.

— Да, запознахме се. Тогава ми разкажете с думи прости, като за непросветен.

— Вие бихте го нарекли магия.

— Магия. Разбирам, да.

— Точно така. Все пак, ние, магусите, сме най-известни с магията си.

— Ммм. А дали не бихте се съгласили да ми направите малка демонстрация?

— О, не! — засмя се мнимият магьосник. — Аз не правя фокуси.

Старецът е толкова неразгадаем, колкото и севернякът. Единият почти не говори, а другият говори ли, говори, но на края не казва нищо.

— Трябва да призная, че съм сериозно озадачен. Как е успял да се вмъкне неканеният ви посетител? — Глокта огледа стаята за евентуални начини за достъп. — Стражата не е чула нищо, което значи, че остава прозорецът.

Той предпазливо отиде до отвора в стената и надзърна навън. На мястото на терасата сега стърчаха няколко едри парчета камък, но надолу се простираше само висока, гладка стена, чак до блестящата вода на защитния ров.

— Трудно изкачване, особено ако си облечен с рокля. Невъзможно дори, не мислите ли? Как смятате, че е влязла тази жена?

— Да не би да очаквате аз да свърша и вашата работа? — възмути се Баяз. — Може да е влязла през дупката на тоалетната! — Тези думи сериозно притесниха северняка. — Защо не я хванете, пък да я попитате? Нали за това сте тук?

Станахме докачливи, значи. Добре изиграно. Така убедително, нотка на засегната невинност, почти ти повярвах. Почти, но не съвсем.

— Точно там е проблемът. Няма и следа от неканения гост. Няма тяло. Парчета дърво, мебели и камъни от стената са пръснати по улиците отдолу, но нито следа от неканения посетител, бил той мъж или жена.

Възрастният го гледаше втренчено и лицето му започваше да се свъсва.

— Тялото може да е изгоряло напълно. Може да е разкъсано на прекалено малки парченца, за да бъдат открити, да се е изпарило напълно, дори. Магията невинаги е прецизна, нито пък предсказуема, дори в ръцете на истински майстор. Стават такива неща. Често. Особено когато съм ядосан.

— Боя се, че сега ще предизвикам още раздразнение у вас. Започвам да мисля, че може би всъщност не сте Баяз, Първият магус.

— Нима? — гъстите вежди на Баяз се сключиха.

— Длъжен съм, най-малкото да допусна… — В стаята настана напрегнато мълчание — … че сте самозванец.

— Измамник, тоест? — сопна се мнимият Магус. Бледият младеж наведе глава и бавно отстъпи назад към стената. Изведнъж Глокта се почувства съвсем сам в кръга от отломки по пода, сам и неуверен, но събра сили да продължи.

— Струва ми се, че всичко това е просто инсценировка. Една доста удобна демонстрация на магическите ви способности.

— Удобна? — изсъска плешивият магьосник. — Удобна, казвате? Ще ви кажа кое би било удобно — да бъда оставен да се наспя нощем. Да седна отново в стария си стол във Висшия съвет, ето това би било удобно. И хората да приемат думата ми като закон, както правеха навремето, без да задават куп глупави въпроси!

Изведнъж приликата със статуята на Кралския булевард значително нарасна. Появиха се властното изражение, леко надменната, презрителна усмивка и сянката на изпепеляваща ярост. Думите на възрастния мъж се стовариха като огромен товар върху Глокта, заплашваха да изкарат въздуха от гърдите му и да го свалят на колене. Прокраднаха се в главата му и оставиха там ситното зрънце на съмнението. Вдигна отново поглед към стената. Гърмящ прах? Катапулт? Работници? Нямали по-просто обяснение? Светът започна да се размества в мислите на Глокта, точно както в кабинета на архилектора преди няколко дни. Разместваше и пренареждаше наново парченцата от пъзела. Ами ако просто казват истината? Ами ако…

Не. Глокта пропъди тези мисли. Вдигна глава и отвърна на саркастичната усмивка на мнимия магьосник с не по-малко язвителна гримаса. Застаряващ актьор с обръсната глава и убедително поведение. Нищо повече.

— Ако наистина сте този, за когото се представяте, няма нужда да се боите от въпросите ми, нито пък от своите отговори.

Възрастният мъж се усмихна и напрежението в стаята изчезна.

— Ако не друго, инквизиторе, поне сте похвално прям. Не се съмнявам, че ще направите всичко по силите си, за да докажете предположението си. Желая ви успех. Аз, както сам казахте, няма от какво да се боя. Ще ви помоля само, преди отново да ни обезпокоите, да намерите доказателство за измама.

Глокта се поклони сковано.

— Ще се постарая — каза той и тръгна към вратата.

— Само още нещо! — Възрастният мъж гледаше към дупката в стената. — Дали ще е удобно да ни намерите други стаи? В тези малко духа.

— Ще се погрижа.

— Хубаво. Ако е възможно с по-малко стълби. В последно време коленете ми не се разбират много с проклетите стъпала. Сериозно? Най-после нещо, което да устройва и двама ни.

Глокта огледа за последно тримата мъже в стаята. Плешивият отвърна на погледа му, но лицето му беше безизразно като бяла стена. Кльощавият младеж погледна нервно за момент, после бързо отмести очи. Севернякът продължаваше да гледа изпитателно и с недоверие вратата на тоалетната. Шарлатани, самозванци, шпиони. Но как да го докажа?

— Довиждане, господа — каза Глокта и закуца към стълбите с всичкото достойнство, което успя да събере.