Джо Абъркромби
Гласът на острието (26)

Следващата задача

— Забелязах, че имате нов секретар — подметна Глокта, сякаш ей така, между другото.

Сълт се усмихна.

— Естествено. Не харесвах много предишния. Доста развързан език имаше. — Глокта спря с наполовина вдигната към устата си чаша. — Споделяше тайните ни с Текстилната гилдия — продължи небрежно Сълт, сякаш съобщаваше общоизвестен факт. — От известно време насам бях наясно с това. Но не се тревожи, той не знаеше нищо, което да не съм искал да знае.

Значи… си знаел кой е нашият предател. Знаел си през цялото време.

Глокта мислено се върна към събитията от последните няколко седмици. Разглоби ги парче по парче и после пак ги сглоби, вече в светлината на последната информация. Напасва парчетата отново и отново, докато не си дойдоха по местата. И през цялото време се стараеше всячески да не издаде пред архилектора изненадата си.

Оставил си самопризнанието на Рюз така, че секретарят да го види. Знаел си, че търговците ще научат съдържанието на списъка и си се досетил какъв ще бъде следващият им ход. Веднага си разбрал, че така сами ще се погребат. Междувременно, въпреки че си знаел кой говори в Инквизицията, насочи подозренията ми към Калайн. И накрая всичко се разви според плана ти. Архилекторът го наблюдаваше с доволна усмивка. Обзалагам се, че дори знаеш за какво си мисля в момента. През цялото време съм бил пионка в играта ти, също както онзи сополанко, секретарят. Глокта потисна смеха си. Щур късмет, че се оказах от вярната страна на игралното поле. Нито за миг не заподозрях нещо такова.

— Предаде ни за срамно малка сума — продължи Сълт и устата му се изкриви от омраза. — Смея да твърдя, че Колт щеше да му плати десет пъти повече, стига да му бе дошъл акълът да си поиска. Младото поколение нямат никакви амбиции. Мислят се за по-умни, отколкото са в действителност. — Хладните му сини очи изучаваха Глокта.

Аз спадам към младото поколение. Заслужавам скастряне.

— Получи ли си секретарят ви наказанието?

Сълт постави чашата си на масата. Столчето почти не издаде звук при съприкосновението си с дървото.

— О, да. При това сурово, но мисля, че вече му отделихме предостатъчно внимание. Обзалагам се, че е така. Тялото е било открито при доковете… Да си призная, много се изненадах, когато спря подозренията си върху Калайн. Човекът е от старата генерация. Разбира се, позволявал си е някое и друго затваряне на очите, все дребни неща, но да предаде Инквизицията? Да ни продаде на търговците? Хм. Никога! А ти позволи личната ти неприязън към него да замъгли преценката ти.

— Струваше ми се единствената възможност — промърмори Глокта и моментално съжали. Глупак, глупак. Сбъркал си, но станалото — станало. По-добре си дръж устата затворена.

— Струваше ти се? — Архилекторът зацъка с език в израз на явно неодобрение. — Не, не, не, инквизитор. Предположенията не ни вършат работа. За в бъдеще ще те помоля да се уповаваш единствено на фактите. Но не се самообвинявай — аз те оставих да се водиш по инстинктите си и, както се оказа, малкият ти гаф всъщност засили позициите ни. Калайн е свален от служба. Тялото е открито при доковете… И началник Гойл пристига от Англанд, за да поеме поста на началник на Инквизицията на Адуа.

Гойл? Пристига тук? Това копеле е новият началник на Инквизицията на Адуа?

Глокта не успя да скрие горчивата си усмивка.

— Двамата май не се обичате много, а?

— Той е най-обикновен надзирател, не разбира от разследване. Не го вълнуват нито вина, нито невинност. Истината не е от значение за него. Прилага мъчения просто заради тръпката.

— О, стига, Глокта. Да не би да казваш, че и ти не изпитваш тръпка, когато затворниците ти си казват всичко? Когато издават имена? Когато правят самопризнания?

— Това не ми носи удоволствие. Нищо вече не ми носи удоволствие.

— Но пък така добре се справяш. Както и да е, Гойл пристига и независимо от мнението ти за него, той е един от нас. Способен и доверен човек, отдаден на службата към короната. Между другото, навремето беше мой ученик.

— Нима?

— Да. В момента заемаш неговия пост… така че, както виждаш, има накъде да растеш в кариерата! — Сълт се засмя на собствената си шега. Глокта също се усмихна неуверено. — В крайна сметка нещата се наредиха добре за нас и ти заслужаваш похвала за изпълнението на задачата си. Добра работа. Достатъчно добра, поне си опазих главата.

Сълт вдигна чаша и чукна тази на Глокта. Двамата си размениха подозрителни погледи над ръбовете на чашите си. Глокта се покашля.

— Преди злощастната си кончина магистър Колт спомена нещо интересно.

— Слушам те.

— Търговците са имали партньор в машинациите. Вероятно по-висшестоящ от тях партньор. Банка.

— Ха. Обърнеш ли търговец и хоп, отдолу се показва някой банкер. И какво?

— Смятам, че тези банкери са били в течение с всичко. Контрабандата, измамите, дори убийствата. Мисля, че са поощрявали всичко това, може би дори самите те са го поръчали, за да спечелят по-добри пари от заемите, които са отпускали. Мога ли да започна разследване, Ваше високопреосвещенство?

— За коя банка става дума?

— Валинт и Балк.

За момент Сълт се замисли. Студените му сини очи гледаха право в тези на Глокта. Дали случайно вече не си запознат с участието на точно тези банкери? Дали не знаеш доста повече от мен по въпроса? Какво каза Колт? Искаш предатели — погледни в Палатата на въпросите, Глокта.

— Не — отсече Сълт. — Тези банкери имат много добри връзки. Всякакви хора им дължат много услуги, а без Колт ще е трудно да докажем каквото и да било. Получихме онова, което искахме от Текстилната гилдия, а и имам по-спешна задача за теб.

Глокта вдигна поглед. Нова задача?

— Аз всъщност възнамерявах да започна разпити на арестуваните в седалището на гилдията, Ваше високопреосвещенство, може да се окаже, че…

— Не — махна с ръка архилекторът, — това може да се проточи с месеци. Ще го възложа на Гойл. — Той сбърчи чело. — Освен ако не възразяваш?

Така значи, аз ора, сея, поливам, а после Гойл пристига и обира реколтата? Много справедливо. Глокта смирено наведе глава.

— Не, разбира се, Ваше високопреосвещенство.

— Чудесно. Предполагам, си запознат с пристигането на странните посетители вчера.

Посетители ли? Изминалата седмица му бе донесла ужасяващи болки в гърба. Вчера се бе наложило да изпълзи от леглото само за да гледа как се дуелира онзи кретен Лутар, но иначе не би излизал от стаята си, а и как — почти не бе способен да се движи.

— Не, не съм — отвърна простичко той.

— Баяз, Първият магус. — Глокта отново се усмихна, но Сълт остана сериозен.

— Шегувате се, нали?

— Ни най-малко.

— Шарлатанин?

— Че какво друго? Но от най-необикновените. Прям, уравновесен и много умен. Представлението му е майсторски изпипано.

— Разговаряли сте с него?

— Да. Звучи напълно убедително. Знае неща, които не би трябвало да са му известни. Не можем да го разобличим просто ей така. Който и да е той, разполага с достатъчно средства и източници на информация. — Дълбоки бръчки се очертаха по челото на архилектора. — Води със себе си и някакъв северняк ренегат, ужасяващо животно.

— Северняк ренегат? — намръщи се Глокта. — Не е в техен стил. Според мен са доста праволинейни.

— Абсолютно съм съгласен с теб.

— Следователно, шпионин на императора? Гуркулите?

— Възможно е. Кантиките от Гуркул си падат по интригите, но от друга страна, предпочитат по-потайния подход. А това представление не е в техен стил. Боя се, че отговорът се крие някъде доста по-близо до дома.

— Аристокрацията, Ваше високопреосвещенство? Брок? Ишър? Хюгън?

— Възможно е — отвърна замислено Сълт, — възможно е. В момента са доста ядосани. Или това е работа на нашия приятел, върховния правозащитник. Имаше доста доволен вид по време на представлението. Сигурен съм, че крои нещо.

Аристокрацията, върховният правозащитник, северняците или гуркулите — може да е всеки един, или никой от тях — въпросът е, защо?

— Не разбирам, архилекторе. Ако са просто шпиони, защо ще си правят целия този труд? Със сигурност има по-лесен начин за достъп до Агрионт.

— Работата е там — лицето на Сълт се изкриви в най-неприятната гримаса, с която Глокта някога го бе виждал, — че има едно празно място във Висшия съвет, винаги го е имало. Безсмислена традиция, по-скоро формалност, един стол, запазен за някаква мистична фигура. Човек, със сигурност мъртъв от няколкостотин години. Никой никога не си е и помислял, че един ден някой може да предяви претенции към него.

— Това ли стана?

— Точно това! Иска си мястото! — Архилекторът стана и започна да крачи около масата. — Знам! Немислимо! Някакъв си шпионин, някакъв измамник, посветен в най-дълбоките тайни на управлението ни! Но мъкне някакви прашни документи и сега трябва ние да доказваме, че той не е този, за когото се представя! Можеш ли да повярваш?

Глокта не можеше. Но какъв смисъл да го казвам.

— Поисках малко време, за да проуча нещата — продължи Сълт, — но не мога вечно да протакам. Имаме само седмица-две да разобличим измамата на този така наречен магус. А междувременно той и спътниците му се разполагат като у дома си в прекрасните стаи на Кулата на веригите и ние не можем да направим нищо, за да им попречим да се разхождат свободно из Агрионт и да вършат каквито им хрумне поразии! Има нещо, което можем да направим…

— Кулата на веригите е доста висока. Човек лесно може да падне оттам…

— Не. Засега. Насилихме достатъчно късмета си в някои среди. Сега за известно време ще трябва да пипаме по-леко.

— Винаги можем да ги подложим на разпит. Ако бъдат арестувани, лесно мога да открия за кого работят…

— Казах, ще пипаме леко! Искам да проучиш този магус, Глокта, също и спътниците му. Разбери кои са, откъде идват и какво искат. И най-важното, кой стои зад тях и с каква цел. Трябва да разобличим този мним Баяз, преди да е станало късно. После може да използваш каквито ти хрумнат средства. — Сълт се обърна и отиде до прозореца.

Глокта се изправи на крака с усилие.

— Как предлагате да действам?

— Следи ги! — викна припряно архилекторът. — Наблюдавай ги! Виж с кого говорят и какви ги вършат! Ти си инквизиторът, Глокта! Задавай въпроси!