Джо Абъркромби
Гласът на острието (21)

Кралско правосъдие

В момента, в който стигна до Площада на маршалите, Джизал разбра, че нещо не е наред. Досега никога не го бе виждал и наполовина така пълен за заседание на Камарата на лордовете. Закъсняваше и бе леко задъхан от дългата тренировка, но докато бързаше напред, огледа групичките от добре облечени хора: гласовете им бяха снишени, а лицата — напрегнати и пълни с очакване.

Проправи си път през тълпата към сградата и хвърли подозрителен поглед на стражата пред инкрустираните врати. Те поне изглеждаха както обикновено. Скритите им зад визьорите на шлемовете лица не показваха нищо. Прекоси преддверието. Ярките гоблени се полюшваха леко от течението. Мушна се през вътрешните врати и влезе в огромната прохладна зала. Шумът от стъпките му отекна в позлатения купол, докато бързаше по пътеката между банките към централния подиум. Яленхорм стоеше под един от високите прозорци и лицето му бе обсипано с цветните отблясъци на стъклописа. Той гледаше изпод вежди към поставената в единия край на пода пейка. Към краката й бе монтирана дълга, метална тръба.

— Какво става?

— Не знаеш ли? — прошепна развълнувано Яленхорм. — Хоф обяви, че днес ще се обсъжда въпрос от огромна важност.

— Какво точно? Англанд? Северняците?

Едрият лейтенант поклати глава.

— Не знам, но скоро ще разберем.

Джизал се намръщи.

— Не обичам изненадите — каза той. Погледът му спря на мистериозната пейка. — А това за какво е?

В този момент големите врати се отвориха и голяма група от хора се изсипа по пътеката надолу. Обичайната смесица, предположи Джизал, може би малко по-ентусиазирани днес. Втори и трети синове, платени представители… дъхът му спря. Отпред вървеше висок мъж с величествени, дори и за тази представителна прослойка, одежди. На раменете му имаше тежка златна огърлица, а на лицето му — също така тежка, сериозна физиономия.

— Самият лорд Брок — прошепна Джизал.

— А ето го и лорд Ишър. — Яленхорм кимна към възрастен мъж с невъзмутимо изражение до Брок. — И Хюгън, и Берзин. Явно ще става нещо голямо.

Джизал пое дълбоко въздух, докато четиримата от най-влиятелните благородници на Съюза заемаха местата си на първия ред. За пръв път виждаше залата толкова пълна. В сектора за лордовете почти нямаше свободна банка, а високо над главите им обществената ложа представляваше плътен кръг от тревожни лица.

В този момент Хоф нахлу през вратите и тръгна по пътеката. Не беше сам. Отдясно на него, с плавна походка се носеше висок, слаб мъж. Имаше гордо изражение на лицето и гъста бяла коса. Носеше дълго, снежнобяло палто. Архилектор Сълт. Отляво на дворцовия шамбелан, превит над бастуна си, вървеше възрастен мъж с дълга сива брада и облечен в черно-златна мантия. Върховният правозащитник Маровия. Джизал не можа да повярва на очите си. Трима от членовете на Висшия съвет бяха тук. Яленхорм побърза да заеме мястото си, докато писарите стоварваха тежките си книги и свитъци на полирания плот на масата. Лорд-шамбеланът се тръшна на стола си и моментално поръча да му сипят вино. Главата на Инквизицията на Негово величество се плъзна елегантно във високия стол от едната му страна. На лицето му имаше тънка, сдържана усмивка. Намръщен, Маровия се отпусна внимателно на стола от другата страна на Хоф. Тревожният шепот в залата се усили. Лицата на големците от първия ред бяха мрачни и изпълнени с подозрение.

Говорителят на Камарата зае мястото си пред масата. Не беше обичайният нагизден с шарени дрехи идиот, а тъмен мъж с брада и огромен като варел гръден кош. Той вдигна високо жезъла си и го стовари с оглушителен тътен върху плочите на пода.

— Обявявам съвещанието на Камарата на лордовете на Съюза за открито! — извика той. Шумът в залата постепенно заглъхна.

— Тази сутрин имаме само един въпрос за разглеждане — каза Хоф и обходи залата със суров поглед изпод гъстите си вежди, — въпрос, изискващ кралско правосъдие.

Тук-там из залата се понесе мърморене.

— Става дума за кралския лиценз за търговия в свободния град Уестпорт. — Шумът се усили: ядосан шепот, наместване на благородническите задни части по пейките, познатото скърцане на перата по огромните книги. Джизал забеляза веждите на лорд Брок да се сключват, а ъгълчетата на устата на лорд Хюгън да провисват. Новината за предстоящото не им допадна. Лорд-шамбеланът подсмръкна, отпи от виното си и зачака шумът да стихне. — Този въпрос не е от моята компетенция, но…

— Абсолютно вярно! — подвикна навъсеният лорд Ишър от първия ред и се намести на пейката.

Хоф изгледа възрастния благородник право в очите.

— И поради това ще дам думата на човек, от чиято компетенция е! Моят колега от Висшия съвет, архилектор Сълт.

— Камарата на лордовете изслушва архилектор Сълт! — прогърмя гласът на говорителя, докато главата на Инквизицията слизаше с грациозна походка от подиума и застана в центъра на кръглия под. Той се усмихна благо на навъсените лица срещу себе си.

— Уважаеми лордове — бавно започна Сълт с напевен глас, като подчертаваше всяка своя дума с грациозен жест, — през последните седем години, след славната ни победа над Гуркул, кралският лиценз за изключителни права над търговията в Уестпорт бе в ръцете на почетната Гилдия на търговците на платове.

— И те сътвориха чудеса с него! — извика лорд Хюгън.

— Спечелиха ни войната! — изръмжа лорд Берзин и удари с месестия си юмрук по пейката до себе си.

— Свършиха прекрасна работа!

— Чудесна работа! — подеха и други.

Архилектор Сълт започна да кима с глава, докато чакаше шумът да стихне.

— Наистина, така е — каза той и започна да крачи с походката на танцьор. Всяка негова дума се запечатваше със скърцане на перата в дебелите книги. — Аз ще съм последният, който ще го отрече. Чудесна работа свършиха. — Той рязко се извъртя и полите на палтото му изплющяха във въздуха. Сега лицето му бе изкривено в брутална физиономия и зловеща усмивка, разкриваща всичките му зъби. — Чудесна работа в укриването на данъци! — изкрещя той.

Множеството в залата ахна.

— Чудесна работа в потъпкването на кралските закони!

Учудените възклицания прозвучаха още по-силно.

— Чудесна работа в измяна срещу короната!

Надигна се буря от протести, размахаха се юмруци и към пода полетяха листове хартия. Посинели от ярост лица се втренчиха от обществената ложа, други, откъм банките, се зачервиха от крещене. Джизал се огледа, като не вярваше на ушите си.

— Как смеете, Сълт! — изрева лорд Брок, докато архилекторът рязко се извърна и тръгна обратно към подиума. Тънката усмивка отново бе на устните на Сълт.

— Настояваме за доказателства! — извика лорд Хюгън. — Искаме правосъдие!

— Кралско правосъдие! — извика някой от задните редове.

— Трябва да ни дадете доказателства! — извика лорд Ишър, когато шумът в залата вече бе намалял достатъчно.

Сълт отметна назад полите на палтото си и фината материя описа вълна във въздуха, докато той сядаше плавно в стола си.

— О, именно това смятам да направя, лорд Ишър!

Тежкото резе на една от страничните врати беше издърпано и силното изщракване полетя като ехо. В залата се понесе шумоленето на множеството тела на лордове и представители, които едновременно се извърнаха, изправиха или наведоха напред, за да видят какво ставаше. Хората от обществената ложа занадничаха нетърпеливо и опасно ниско наведени през парапета. Залата притихна. Джизал преглътна. Зад страничната врата се чу поредица от почукване, потропване и провлачване по пода, после от мрака изникна странна и зловеща процесия.

Пръв влезе Санд дан Глокта. Както обикновено, куцаше, силно облегнат на бастуна си, но главата му бе гордо вдигната и беззъбата усмивка грееше на хлътналото му лице. След него влязоха трима мъже с оковани китки и глезени, навързани един за друг с вериги. Влачеха босите си крака по пода и с дрънчене на окови и вериги се отправяха към централния подиум. Бяха облечени в дрехи от кафяво зебло, символ на покаяние, а главите им бяха обръснати до кожа. Изобличени предатели.

Първият затворник не спираше да облизва устни и погледът му се стрелкаше наоколо. Беше пребледнял като платно. Вторият беше по-набит и завличаше леко левия си крак. Вървеше прегърбен, с несигурна походка и устата му висеше отворена. Джизал забеляза тънка струйка лиги, които провиснаха от долната му устна и покапаха по плочите на пода. Третият, болезнено слаб и изпит, имаше огромни черни кръгове под очите. Той започна бавно да се оглежда и да мига с широко отворени очи, но очевидно не разбираше какво точно става. Джизал моментално разпозна мъжа, който влезе след затворниците: огромният албинос от тъмната уличка. Внезапно почувства хлад и неудобство и неспокойно се размърда на мястото си.

Сега предназначението на пейката стана ясно. Тримата затворници се свлякоха на нея, а албиносът коленичи и закопча оковите им за тръбата в основата й. Залата бе напълно притихнала. Всички очи бяха вперени в сакатия инквизитор и тримата му затворници.

— Започнахме нашето разследваме преди няколко месеца — каза Сълт, с огромното самодоволство от факта, че цялото внимание бе насочено към него. — Най-обикновен случай на нередности по счетоводните книжа, няма да ви занимавам с подробности. — Той се усмихна на Брок, Ишър и Берзин. — Наясно съм, че сте заети хора. Кой би си помислил тогава, че един такъв дребен случай ще стигне дотук? Кой би си помислил, че измяната е пуснала корените са така дълбоко?

— Ясно — каза нетърпеливо лорд-шамбеланът иззад бокала си с вино. — Инквизитор Глокта, имате думата.

Говорителят на Камарата удари с жезъла си по пода.

— Камарата на лордовете на Съюза изслушва Санд дан Глокта, независим инквизитор!

Облегнат на бастуна си, в средата на кръглия под на залата, Глокта изглеждаше напълно равнодушен, предвид важността на обстановката. Учтиво изчака перата на писарите да довършат скърцането си, преди да заговори.

— Станете и застанете пред Камарата на лордовете — обърна се той към първия затворник.

Ужасеният мъж скочи на крака с дрънчене на окови. Облиза побелелите си устни и заоглежда с ококорени очи лицата от първия ред.

— Вашето име?

— Салем Рюз.

В гърлото на Джизал заседна буца. Салем Рюз? Познаваше този човек! В миналото баща му беше търгувал с него, за известен период беше редовен посетител на семейното имение! С нарастваща паника Джизал погледна към ужасения предател с избръснатата глава. В мислите му отново изплува пълничкият, добре облечен търговец с невероятно чувство за хумор. Той беше, нямаше съмнение. Очите им се срещнаха за миг и Джизал разтревожено отмести поглед. Баща му бе седял с този човек в семейната всекидневна! Стискал бе ръката му! Обвиненията в измяна са като заразна болест — прихващаш ги само от това, че си в една стая с болния! Погледът му бе привлечен отново към това така непознато и същевременно така добре познато лице. Копеле, как смееше да бъде предател?

— Вие сте член на почтената Гилдия на търговците на платове, нали? — продължи Глокта, като придаде иронична нотка на тона си при произнасянето на думата „почтена“.

— Бях — смотолеви Рюз.

— Каква бе дейността ви в гилдията? — Обръснатият търговец го погледна отчаяно в очите. — Дейността ви? — попита отново Глокта, този път с повече твърдост в гласа.

— Заговорничих срещу краля! — проплака търговецът и закърши ръце. Вълна от изумление премина през залата. Джизал усети кисел вкус в устата си. Видя самодоволната усмивка, която Сълт отправи на Маровия. Възрастният върховен правозащитник седеше с каменно изражение на лицето, но юмруците му върху плота на масата бяха стиснати до побеляване. — Извърших предателство! За пари! Върших контрабанда, подкупвах, лъгах… всички го правехме!

— Всички! — Глокта огледа залата с дяволита усмивка. — И ако някой се съмнява, имаме счетоводните книги, документи, разполагаме с точните суми. Цяла стая в Палатата на въпросите е пълна с тях. Стая, пълна с тайни, вина и лъжи. — Той бавно поклати глава. — Тъжно четиво, уверявам ви.

— Нямах избор! — изкрещя Рюз. — Принудиха ме! Нямах избор!

— Разбира се, че са ви принудили. — Сакатият инквизитор се обърна със сериозно изражение към публиката си. — За нас е ясно, че вие сте само една тухла от тази къща на позора и безчестието. Наскоро бе направено посегателство върху живота ви, нали така?

— Опитаха се да ме убият!

— Кой се опита?

— Този човек! — изхленчи задавено Рюз. Посочи с треперещ пръст затворника до себе си и се дръпна назад, колкото му позволяваха веригите между двамата. — Той беше! Той! — От устата му захвърча плюнка, а веригите задрънчаха при всяко размахване на ръката му.

Последва нова вълна на недоволство, този път малко по-силна. Джизал видя как главата на втория затворник клюмна и той започна да се свлича настрани, но мощният албинос го сграбчи и го изправи отново.

— Събудете се, господин Карпи! — извика Глокта. Люшкащата се глава бавно се надигна. Джизал видя непознато лице, странно подпухнало и цялото осеяно със ситни белези от акне. С погнуса забеляза, че предните му зъби липсват, точно като тези на Глокта.

— Вие сте от Талинс, нали, от Стирия? — Мъжът кимна, бавно, като в просъница. — И ви плащат да убивате хора, така ли е? — Мъжът кимна пак. — Наеха ли ви да убиете десет от поданиците на Негово величество, измежду които този човек, Салем Рюз, направил пълни самопризнания, предател?

От носа на затворника потече тънка струйка кръв и очите му започнаха да се обръщат навътре. Албиносът го разтърси за рамото и съзнанието му се върна. Кимна замаяно.

— Какво стана с останалите девет?

Мълчание.

— Убихте ги, нали?

Ново кимване с глава, този път придружено със странно клокочене в гърлото на затворника.

Глокта се извърна със сериозно изражение към унесените лица в залата.

— Вилем дан Роб, служител в митницата, прерязано гърло от ухо до ухо. — Той прокара пръст през шията си и от обществената ложа се разнесе женски писък. — Солимо Сканди, търговец, намушкан четири пъти в гърба. — Глокта вдигна четири пръста, после ги притисна до стомаха си, сякаш му прилошаваше от разказа. — Кървавият списък продължава. Мъже, убити в името на още по-големи печалби. Кой ви нае?

— Той — изграчи затворникът и обърна подпухналото си лице към мършавия мъж до себе си, който седеше, свлечен на пейката, с изцъклен поглед и напълно несъзнаващ къде се намира.

С почукване на бастуна по плочите Глокта отиде до него.

— Как се казвате?

Главата на затворника подскочи и очите му се втренчиха в изкривеното лице на инквизитора.

— Гофред Хорнлак! — отвърна незабавно той с писклив глас.

— И сте старши член на Гилдията на търговците на платове?

— Да! — изстреля отговора си затворникът, примигвайки като луд.

— Всъщност един от заместниците на магистър Колт!

— Да!

— Заговорничил ли сте с други търговци срещу Негово величество? Наехте ли убиец, който да премахне десет от поданиците на Негово величество? Това наредено ли ви бе от магистъра на гилдията, Костър дан Колт?

— Да! Да!

— Защо?

— Страхувахме се да не проговорят за онова, което знаят… да не проговорят… да не кажат. — Празните очи на Хорнлак се втренчиха в един от стъклописите на високите прозорци. Устата му бавно замря.

— Да не проговорят за онова, което знаят? — подсети го Глокта.

— За измяната на гилдията! — избърбори търговецът. — За нашето предателство! За дейностите в гилдията… изменнически… дейности.

— Сам ли действахте? — рязко го прекъсна Глокта.

— Не! Не!

Глокта стовари бастуна си на пода пред него.

— Кой издаваше заповедите? — изсъска му той.

— Магистър Колт! — викна незабавно Хорнлак. — Магистър Колт издаваше заповедите. — Залата ахна. Самодоволната усмивка на Сълт се разтегли още повече. — Магистърът беше! — Перата на писарите безмилостно драскаха по хартията. — Колт! Той даваше заповедите! Всички заповеди! Магистър Колт!

— Благодаря ви, господин Хорнлак.

— Магистър Колт! Той даваше заповедите! Магистър Колт! Колт! Колт!

— Достатъчно — озъби му се Глокта. Затворникът млъкна. Залата притихна.

Архилектор Сълт посочи тримата затворници.

— Ето го и вашето доказателство, уважаеми лордове!

— Това е измама! — викна лорд Брок и скочи на крака. — Това е обида!

Едва неколцина надигнаха глас в негова подкрепа, но те не прозвучаха така ентусиазирано както преди. Мълчанието на лорд Хюгън не остана незабелязано. Той седеше и старателно изучаваше фината кожа на обувките си. Берзин бе потънал в седалката си и изглеждаше наполовина така внушителен, както допреди малко. Лорд Ишър зяпаше в стената с отегчен вид и въртеше из пръстите тежката си златна огърлица. Имаше вид на човек, за когото съдбата на Текстилната гилдия повече не е от значение.

Брок се обърна към върховния правозащитник Маровия, който седеше неподвижно във високия си стол на подиума.

— Лорд Маровия, умолявам ви! Вие сте благоразумен и умерен човек! Нима ще позволите този… фарс?

Залата притихна в очакване на отговора на възрастния мъж. Той сключи вежди и поглади дългата си брада. Погледна през масата към усмихнатия Сълт и се покашля.

— Разбирам мъката ви, лорд Брок, наистина, но по всичко личи, че сега не е моментът да се вслушваме в умерени мнения. Висшият съвет разгледа случая и го намери за основателен. Ръцете ми са вързани.

Устата на Брок започна да се отваря и затваря беззвучно. Предвкусваше поражението.

— Това не е никакво правосъдие! — извика той и се обърна към останалите по банките. — За всички е видно, че тези мъже са били изтезавани!

Устните на архилектора се извиха в презрителна усмивка.

— А как бихте предпочели да процедираме с предателите и престъпниците? — извика пронизително той. — Нима сте готов да издигнете щит, зад който да се скрият изменниците? — Сълт удари с юмрук по масата, сякаш и тя беше виновна в държавна измяна. — Аз, от своя страна, няма да предам този велик народ в ръцете на враговете му! Било то вътрешни или външни врагове!

— Долу търговците от Уестпорт! — долетя вик от обществената ложа на балкона.

— Никаква милост за предателите!

— Искаме кралско правосъдие! — извика дебел мъж от задните редове. Залата поде гнева му и закрещя одобрително. Понесоха се викове за по-сурови мерки и строги наказания.

Брок огледа първия ред за съюзници, но не откри такива. Стисна юмруци.

— Това не е правосъдие! — изкрещя той и посочи тримата затворници. — Това не е доказателство!

— Негово величество е на друго мнение! — извика Хоф. — И не се нуждае от одобрението ви! — Той вдигна един документ. — С настоящото Гилдията на търговците на платове се разформирова! Лицензът им се отменя с кралски декрет! През следващите месеци Комисията по търговия на Негово величество ще разглежда кандидатури за изключителни търговски права в свободния град Уестпорт. До намирането на подходящи кандидати, маршрутите се дават в способни и лоялни ръце. Тези на Инквизицията на Негово величество.

Архилектор Сълт смирено сведе глава. Не обърна никакво внимание на яростните протести от банките на лордовете, както и от обществената ложа.

— Инквизитор Глокта! — продължи Хоф. — Камарата на лордовете ви благодари за вашето старание и ви моли да изпълните още една задача. — Той му подаде малък лист хартия. — Това е заповед за задържането на магистър Колт, подписана лично от краля. Молим ви да я изпълните незабавно.

Глокта се поклони сковано и пое заповедта от протегнатата ръка на лорд-шамбелана.

— Ти. — Хоф обърна поглед към Яленхорм.

— Лейтенант Яленхорм, милорд! — извика едрият лейтенант и енергично пристъпи крачка напред.

— Все едно — прекъсна го нетърпеливо шамбеланът. — Вземи двайсет мъже от Кралската гвардия и ескортирайте инквизитор Глокта до седалището на гилдията. Погрижи се нищо и никой да не напусне сградата без изричната му заповед!

— Веднага, милорд! — Яленхорм прекоси пода и тичешком заизкачва стълбите на пътеката, стиснал в ръка дръжката на сабята си, за да не се запречи в краката му. Глокта закуца след него с почукващ по стъпалата бастун. Листът със заповедта за ареста на магистър Колт стърчеше от здраво стиснатия му юмрук. Междувременно, огромният албинос беше изправил затворниците на крака и ги поведе, дрънчащи и олюляващи се, към вратата, през която бяха влезли.

— Лорд-шамбелан! — извика в последен опит Брок.

Джизал се замисли колко ли пари беше направил с помощта на търговците от гилдията. А колко ли се бе надявал още да направи. По всичко личеше, страшно много.

— С това приключваме работа за днес, уважаеми лордове! — остана непреклонен Хоф. Маровия се изправи още преди шамбеланът да довърши изречението, явно гореше от нетърпение да напусне залата. Огромните книги на писарите бяха затворени с трясък. Съдбата на Гилдията на търговците на платове бе решена. Въздухът в залата отново се изпълни с развълнуваното мърморене на множество гласове, усили се и се смеси с шума от тракането и тропането на банките, когато лордове и представители станаха да си вървят. Архилектор Сълт остана в стола си. Наблюдаваше съкрушените си противници да напускат унило първия ред. Джизал улови за последно отчаяния поглед на Салем Рюз, миг по-късно практик Фрост рязко дръпна веригата и той изчезна в мрака зад вратата.

 

 

Отвън площадът бе по-претъпкан и отпреди. Вълнението на гъстата тълпа нарастваше с всяка секунда, с разпространението на новината за разформироването на Текстилната гилдия сред онези, които не са били в залата. Хора стояха като заковани, не можеха да повярват на случващото се, други се щураха трескаво напред-назад изплашени, изненадани, объркани. Джизал забеляза мъж, който го гледаше втренчено, после забеляза, че човекът явно така си гледа. Беше пребледнял и ръцете му трепереха. Вероятно търговец от Уестпорт или човек достатъчно близък до гилдията, че да потъне заедно с нея. Тепърва щеше да има все повече такива хора.

Джизал бе обхванат от внезапен пристъп на радостно вълнение. Малко по-нататък, небрежно облегната на една каменна стена, стоеше Арди Уест. Не се бяха виждали от пиянския й изблик насам и Джизал се изненада колко много се зарадва, като я видя. Каза си, че достатъчно дълго я е държал настрани за наказание. Всеки заслужава възможност да се извини. Усмихна се широко и забърза към нея. Тогава забеляза с кого е тя в момента.

— Това жалко нищожество! — промърмори под носа си той.

Облечен в евтината си униформа, лейтенант Бринт си бъбреше непринудено с Арди, накланяше се към нея повече от допустимото, според Джизал, и украсяваше отегчителните си реплики с помпозни ръкомахания. Тя кимаше, усмихваше се, после главата й се килна назад и тя силно се разсмя, потупа кокетно лейтенанта по гърдите. Бринт, това дребно лайно, също се засмя. Двамата се смееха заедно. По неизвестна причина гневът на Джизал бе съпроводен от болезнен спазъм.

— Джизал, как си! — викна Бринт и продължи да се хили.

— За теб съм капитан Лутар! — сряза го Джизал. — А това как съм, не е твоя работа! Нямаш ли нещо друго за вършене?

За момент Бринт остана с широко отворена уста, после направи кисела физиономия.

— Да, господине — промърмори той, обърна се и се отдалечи с бърза стъпка. Джизал го изгледа как си тръгва с още повече презрение от обикновеното.

— Ау, това беше направо страхотно — изкоментира Арди. — Така ли се държиш обикновено пред дами?

— Не бих казал. Защо? Да виждаш някоя наоколо?

Джизал се обърна и за момент му се стори, че забеляза следа от самодоволна усмивка. Едно доста неприятно изражение на лицето й, сякаш избухването му й бе доставило удоволствие. За кратко се замисли дали пък тя не бе организирала тази среща? Дали не бе поставила умишлено себе си и този идиот на място, където Джизал да ги види, и така да го накара да ревнува… и тогава тя му се усмихна, засмя се и гневът му изчезна напълно. Днес изглежда прекрасно, помисли си той, със загоряла от слънцето кожа и изпълнена с жизненост. Смееше се силно, без да я е грижа кой ще я чуе. Беше красива. Повече от всякога досега. Разбира се, че това е случайна среща, как иначе? Арди го погледна с големите си тъмни очи и всичките му подозрения се стопиха.

— Трябваше ли да си така строг с него? — попита тя.

Джизал стисна зъби.

— Самозабравило се арогантно нищожество. Сигурно е просто незаконно роден син на някой благородник. Никакво потекло, жалки обноски и няма никакви пари…

— Повече от мен е и в трите области.

Прокле голямата си уста. Сега, вместо да изкопчи от нея извинение, той й дължеше такова. Отчаяно затърси изход от капана, в който сам се бе вкарал.

— О, но той е пълен идиот! — жално каза Джизал.

— Ами — Джизал с облекчение забеляза, как крайчетата на устните й се разтеглиха в лукава усмивка, — наистина е такъв. Да повървим?

Преди да успее да отговори, Арди го хвана под ръка и го поведе по Кралския булевард. Джизал се остави в ръцете й и двамата тръгнаха сред тълпата от развълнувани и уплашени хора.

— Значи е истина? — попита тя.

— Кое?

— Че с търговците от Уестпорт е свършено?

— Така изглежда. Старият ти приятел Санд дан Глокта беше в центъра на събитията, изнесе страхотно представление, като за недъгав.

Арди сведе очи.

— Недъгав или не, по-добре да не се изправяш срещу него.

— Наистина — в мислите на Джизал изплуваха отчаяните очи на Салем Рюз, преди да бъде отведен от залата по тъмния коридор, — по-добре не.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо по широкия булевард, но това мълчание не бе неловко. На Джизал му харесваше да върви до нея. Вече не беше важно кой на кого дължи извинение. Може би тя беше права донякъде за фехтовката. Арди сякаш прочете мислите му.

— Как ти върви фехтовката?

— Бива. Как ти върви пиенето?

Тя повдигна вежди.

— Отлично. Ако имаше ежегоден турнир по пиене, съвсем скоро ще бъда забелязана от обществото.

Джизал се засмя и я погледна. Тя му отвърна с усмивка. Толкова е интелигентна, така остроумна и невероятно смела. И така прелестна. Джизал се замисли дали има друга като нея? Ех, само да имаше подходящото потекло и малко пари. И много пари.