Джо Абъркромби
Гласът на острието (14)

Кралят на северняците

Логън пое дълбоко дъх. Наслаждаваше се на позабравеното усещане от хладния бриз по кожата на гладко избръснатото си лице. Огледа околността.

Предстоеше ясен ден. Сутрешната мъгла почти се бе вдигнала. От балкона на неговата стая, високо в една от трите кули на библиотеката, погледът му стигаше на мили разстояние. Отпред се простираше величествената долина, разделена на ясно очертани слоеве. Най-отгоре сиво небе и бели, пухкави облаци. После назъбената черна линия на ограждащите езерото скали, а под нея — още от тях, загатнати в кафяво. Следваше тъмнозеленото на гористите склонове и накрая тънката, сива кривина на чакълестия бряг. И всичко това се повтаряше върху огледалната повърхност на езерото — един друг, замъглен свят, обърнат с главата надолу.

Логън погледна разперените си върху протрития каменен парапет пръсти. Нямаше мръсотия и засъхнала кръв под нащърбените нокти. Изглеждаха странно бледи, меки и розови. Дори коричките по кокалчетата му бяха почти изчезнали. Много време бе минало, откак Логън за последно беше чист. Забравил беше какво е усещането. Новите му дрехи нямаха обичайното си покритие от мръсотия, мазнина и засъхнала пот и драскаха кожата му.

Чист и сит, загледан в неподвижната вода на езерото, той се почувства друг човек. Замисли се какъв ли би бил този нов Логън. После видя празното място, където някога бе стоял пръста му и откъдето сега на погледа му отвръщаше голият камък. Това не се лекува. Все още е Деветопръстия, Кървавия девет, това никога нямаше да се промени. Освен ако не загуби още един пръст. Е, поне сега мирише доста по-добре от преди.

— Добре ли спа, Деветопръсти господарю? — Уелс стоеше на вратата и надзърташе към балкона.

— Като къпан. — Логън не посмя да каже на възрастния библиотекар, че беше спал навън. Първата нощ опита леглото. Не спря да се мята и върти, не можеше да свикне със странното удобство на дюшека и непознатата топлина на завивката. На следващата нощ пробва да легне на пода. Имаше известно подобрение. Но въздухът продължи да тежи отгоре му неподвижен, застоял. Таванът се надвесваше над него, сякаш пълзеше бавно надолу и заплашваше да го погребе под каменната си тежест. Сънят го споходи едва след като легна завит със старото си кожено палто на твърдите каменни плочи на балкона, над главата му — само небе и звезди. Някои навици умират трудно.

— Един човек иска да те види — каза Уелс.

— Кой — мен?

Малакус Кай подаде глава в рамката на вратата. Очите му бяха една идея по-малко хлътнали, а торбичките под тях малко по-изсветлели. Беше добавил малко повече цвят по кожата си и малко повече плът по кокалите. Вече не изглеждаше като труп, а само болнав и кльощав, точно като при първата им среща. Логън реши, че това явно е обичайният му вид.

— Ха! — възкликна той. — Оцелял си!

Чиракът закима уморено с глава и провлачи крака в стаята. Дебелото одеяло, с което бе увит, му пречеше да ходи. Дотътри се на балкона и застана до Логън. Подсмръкна и примижа при срещата с хладния утринен въздух.

Логън не бе предполагал, че ще се почувства толкова щастлив от срещата им. Плесна го приятелски по гърба — може би една идея по-дружелюбно. Чиракът залитна, висящото одеяло се оплете в краката му и той аха! да падне, ако Логън не го бе подхванал с ръка.

— Още не съм в най-добрата си форма — промърмори Кай и се усмихна вяло.

— Доста по-добре изглеждаш от последния път, когато те видях.

— Ти също. Виждам, отървал си се от брадата и миризмата. Няколко белега по-малко и ще придобиеш почти цивилизован вид.

— Всичко друго, но не и това — вдигна ръце Логън.

Уелс се промуши през вратата и излезе на балкона. Носеше навито парче плат и нож.

— Може ли да погледна ръката ти, Деветопръсти господарю?

Логън почти бе забравил за раната. По превръзката вече нямаше прясна кръв и когато я свали, отдолу се показа дълга кафеникава коричка, заобиколена от розова кожа, която минаваше почти по цялата дължина на предмишницата му. Вече не болеше, само сърбеше. Белегът пресичаше два по-стари. Единият, близо до китката, беше с назъбени краища. Логън имаше бегъл спомен, че е вследствие на дуел с Три дървета отпреди много време. Направи гримаса при спомена за боя, който двамата си бяха хвърлили един на друг. За втория, по-нагоре и по-незабележим, нямаше спомен. Кой го знае откъде беше.

Уелс се наведе и опипа кожата около раната. Кай се надвеси над рамото му.

— Оправя се. Бързо заздравяваш.

— Много опит имам в тази област.

— Виждам. — Уелс вдигна поглед към лицето на Логън, където белегът на челото му вече избледняваше до тънка розова линия. — Дали ще е неуместно от моя страна да предложа за в бъдеще да се държиш настрана от остри предмети?

Логън се засмя.

— Ако щеш вярвай, но аз всячески страня от тях. Въпреки усилията ми обаче те сами ме намират.

— Е — каза Уелс, докато увиваше чисто парче плат около ръката на Логън, — надявам се това да е последната превръзка, от която да се нуждаеш.

— Аз също — каза Логън и раздвижи пръсти. — Аз също. Но не мисля, че е много вероятно.

— Закуската ще е готова скоро. — Уелс си тръгна и остави двамата насаме на балкона.

Помълчаха известно време. Откъм долината подухна хладен ветрец. Кай потрепери и придърпа около себе си одеялото.

— Там… при езерото. Можеше да ме оставиш. Аз така бих постъпил.

Логън се намръщи. Навремето би го направил и нямаше и да се обърне назад, но времената се бяха променили.

— Много хора съм изоставял зад гърба си. Май взе да ми писва от това.

Чиракът стисна устни и се загледа в долината, гората и далечните планини.

— Не бях виждал убит човек дотогава.

— Щастливец.

— Много смърт си видял, а?

Логън замижа. На младини би отговорил с охота на този въпрос. Би започнал да се перчи и надува с всичките битки, в които е участвал, да изброи всички именити противници, които е убил. Сега гордостта му се бе изпарила. Не изведнъж, а постепенно. Войните бяха започнали да стават все по-кървави, каузите се превръщаха в извинения, а куп приятели, един по един, се завръщаха при пръстта. Логън разтри ухото си, напипа дълбоката резка, която преди много време му бе оставил мечът на Тъл Дуру. Можеше да замълчи, но по някаква причина изпита нужда да бъде откровен.

— Бил съм се в три военни кампании. В седем решаващи битки. Участвал съм в безброй нападения и отчаяни защити, както и в множество други кървави стълкновения. Бил съм се в дълбоки снегове, в пронизващи ветрове и в пълен мрак. Целият ми живот мина в битки с един или друг враг, с един или друг приятел. Почти нищо друго не познавам. Виждал съм мъже да умират заради една дума, поглед, или просто ей така, за едното нищо. Веднъж една жена се опита да ме наръга, защото бях убил мъжа й. Хвърлих я в кладенеца. И това съвсем не е най-лошото. Пет пари не давах за живота. Ценях го по-малко и от нищо.

— Водил съм десет самостоятелни битки и ги спечелих всичките, но се бих на грешната страна и за грешна кауза. Бил съм безмилостен, брутален и страхливец. Нападал съм в гръб, горял съм хора, давил съм ги, пречуквал съм ги с камъни. Убивал съм спящи, невъоръжени и бягащи. Аз също съм бягал, неведнъж. Напикавал съм се от страх. Молил съм за живота си. Раняван съм, често и тежко. Пищял съм от болка и съм хленчил като откъснато от майчината гръд бебе. Нямам и най-малко съмнение, че светът щеше да е по-добър, ако ме бяха убили преди години, но не съм мъртъв и не знам защо. — Логън погледна към ръцете си, чисти и розови, върху каменния парапет. — Малцина имат повече кръв по ръцете си от мен. Аз поне не ги познавам. Враговете ми, а те никак не са малко, ме наричат Кървавия девет. Винаги съм имал повече врагове и по-малко приятели. Кръвта води още кръв след себе си. Сега ме следва, неотменно, като сянка. И като от сянка, не мога да се откъсна от нея. Няма да е редно да се отърва. Спечелил съм я. Заслужил съм си я. Търсих я. Тя е моето наказание.

И това беше. Логън въздъхна и дъхът му излезе на пресекулки от гърдите. Зарея поглед в езерото. Не намираше сили да погледне човека до себе си, не искаше да види изражението на лицето му. Кой ще иска да е в компанията на Кървавия девет? Човек по-безмилостен и избил повече хора от чумата. Нямаше как да останат приятели след това, не и с всичките трупове помежду им.

Тогава ръката на Кай се отпусна на рамото му.

— Така да е — каза той и се ухили до уши, — но ти ме спаси и аз съм ти дълбоко признателен за това!

— Спасих един и убих само четирима. Като прероден съм. — Двамата се засмяха. Усещането бе приятно.

— Е, Малакус, виждам, че си се върнал при нас.

Двамата се обърнаха. Кай се препъна в огледалото и придоби малко по-болнав вид. Облечен в бяла риза, с навити до лактите ръкави, на прага на стаята стоеше Първият магус. Все още прилича повече на касапин, отколкото на магьосник, помисли си Логън.

— Господарю Баяз… Ъъъ… тъкмо идвах при вас — запелтечи Кай.

— Нима? Какъв късмет и за двама ни тогава, че те открих. — Магьосникът излезе на балкона. — По мое мнение, щом някой е достатъчно добре, че да ходи, да се смее и да се мотае навън, то без съмнение е достатъчно здрав и за да чете, учи и разширява нищожните си познания. Ти как мислиш?

— Така е.

— Да, така е! Я кажи, как ти върви обучението?

Окаяният чирак придоби съвсем отчаян вид.

— Ами напоследък малко… прекъсна.

— Не си напреднал с „Принципи на изкуството“ на Ювенс, докато се лута изгубен из хълмовете?

— Ъъъ… никакъв напредък… не.

— А познанията по история? Те поне не се ли развиха, докато Деветопръстия господар те носеше на рамо към библиотеката?

— Ъъъ… да си призная… не.

— Упражненията и медитацията, тогава? Тях поне ще да си упражнил през изминалата седмица, докато лежеше в безсъзнание.

— Ами, ъъъ… то, безсъзнанието… хм…

— И така, ти как смяташ, дали си напреднал с материала, така да го наречем? Или си малко поизостанал?

Кай заби поглед в пода.

— Бях изостанал, още преди да тръгна.

— В такъв случай би ли ми казал къде смяташ да прекараш днешния ден?

— На писалището? — Чиракът го погледна обнадежден.

— Отлично! Тъкмо това щях да предложа и аз, но ти ме изпревари! Жаждата ти за знания е впечатляваща! — Кай кимна енергично с глава и се завтече към вратата с провлачено зад себе си одеяло.

— Бетод идва — промърмори Баяз. — Пристига днес.

Усмивката на Логън изчезна и в гърлото му заседна буца. Достатъчно добре помнеше последната им среща. Пльоснат по очи в приемната зала на Бетод в Карлеон, пребит и окован във вериги, кръвта му изтичаше по сламата на пода, докато се молеше краят да дойде бързо. И после, без каквато и да е причина, го пуснаха да си върви. Изхвърлиха го пред портите заедно с Кучето, Три дървета, Слабака и останалите. Казаха му никога повече да не се връща. Никога. За пръв път, а сигурно и за последен, помисли си Логън, Бетод бе проявил капка милост.

— Днес ли? — попита той, като се стараеше гласът му да не трепне.

— Да, при това скоро. Крал на северняците. Ха! Каква наглост! — Баяз погледна Логън с ъгълчето на окото си. — Идва да моли за услуга и аз искам ти да си там, когато дойде.

— На него това няма да му хареса.

— Именно.

Вятърът захладня. Всяка среща с Бетод преди края на вечността би била преждевременна, помисли си Логън. Но някои неща трябва да се свършат. И по-добре го направи бързо, отколкото да прекараш цял живот в страх от тях. Така казваше баща му. И Логън пое дълбоко дъх и изпъна рамене.

— Ще бъда там.

— Отлично, но има още нещо.

— Какво?

Баяз се усмихна под мустак.

— Ще ти трябва оръжие.

 

 

В мазето под библиотеката беше сухо. Сухо, тъмно и много, много объркващо. Слизаха и се качваха по стълби, завиваха иззад ъгли, минаваха през врати и тръгваха ту наляво, ту надясно. Истински лабиринт. Логън се надяваше да не изпусне от поглед факлата в ръката на магьосника, в противен случай щеше да остане завинаги под библиотеката.

— Сухо е тук долу, доста сухо — мърмореше на себе си Баяз. Ехото от думите му се примеси с това на стъпките им. — За книгите няма по-лошо от влагата, за оръжията също.

Той рязко спря пред една тежка врата. Побутна я леко и тя безшумно се отвори.

— Гледай само! Не е отваряна от години, а пантите се движат като току-що смазани! На това казвам аз майсторска изработка! Защо никой вече не го е грижа за майсторлъка? — Баяз не дочака отговор. Пристъпи прага, а Логън го последва по петите.

Факлата в ръката на магьосника освети продълговата, ниска стая с груби каменни стени. Далечният край на стаята се губеше в мрака. Покрай стените се простираха рафтове, а на пода бяха натрупани сандъци. Всяка повърхност бе скрита под нахвърляни в пълен безпорядък оръжия и брони. Остриета от всякакъв вид и полирано дърво улавяха и отразяваха светлината от факлата, когато Баяз тръгна бавно, като заобикаляше и оглеждаше струпаните камари по каменния под.

— Страхотна колекция — промърмори Логън и последва магьосника в безпорядъка.

— Купчина стар боклук предимно, но не може да няма нещо, което да си заслужава ровенето. — Баяз вдигна един шлем от комплект стара, лъскава броня и го огледа намръщено. — Какво ще кажеш за това?

— Никога не съм си падал много-много по броните.

— Да, и аз така реших, не ми изглеждаш такъв човек. Докато си на гърба на коня, всичко е наред, но наложи ли се да походиш, и ето ти проблем. — Той хвърли обратно шлема на стойката му и застана отпред, потънал в мисли и загледан в железния костюм. — Като си облечен с това, какво правиш, ако ти се допикае?

— Ъ… — смръщи чело Логън, но Баяз вече се отдалечаваше навътре с факлата.

— Сигурно доста оръжия си използвал досега, а, Деветопръсти господарю? Имаш ли предпочитания?

— Никога не съм имал — каза Логън и се наведе под една стърчаща от рафтовете алебарда. — Добрият войник никога не знае с какво ще му се наложи да се бие на другия ден.

— Разбира се, разбира се — закима Баяз и взе едно копие със страховито назъбено острие. Размаха го леко. Логън се отдръпна предпазливо. — Смъртоносно. Става да държиш някого на разстояние, но човек с копие се нуждае от много приятели около себе си, а и те също трябва да имат копия. — Той го хвърли обратно на рафта и продължи напред.

— Това изглежда страховито. — Баяз хвана чепатата дръжка на една секира с двустранно острие. Вдигна я и изруга. Вените на врата му изскочиха от напрежение. — Бая тежичка е! Можеш да убиеш човек с това! Направо можеш да го разцепиш на две! Стига да стои неподвижно. — Той я върна обратно с глух удар, от което целият рафт се разклати.

— Това е по-добро — каза Логън. Говореше за обикновен, здрав на вид меч в протрита ножница от кафява кожа.

— Определено, да. Много по-добро е. Това острие е изработено от самия Създател, Канедиас. — Той подаде на Логън факлата и взе в ръце меча. — Замислял ли си се някога, Деветопръсти господарю, че мечът не е като другите оръжия? Да, секири, боздугани и прочие, те са достатъчно смъртоносни, но висят на колана като неми добичета. — Погледът му пробяга по дръжката. Прост, лъщящ на светлината, хладен метал, леко набразден за по-добър захват. — А мечът… мечът има глас.

— А?

— Прибран в ножницата си, не говори много, това е ясно, ала сложиш ли просто ръка на дръжката, и той започва да шепти в ухото на врага. — Баяз обви с пръсти дръжката и стисна здраво. — Едно тихо предупреждение. Само една дума. Чуваш ли я?

Логън кимна бавно.

— И после, сравни я с наполовина изтегленото острие — прошепна магьосникът. Един фут от дължината на меча с тих звън излезе от ножницата. Откъм дръжката проблесна символ — една-единствена сребриста буква. Самото острие беше матово, но режещият му ръб искреше с хладна студенина. — Сега говори по-силно, нали? Просъсква страховити заплахи. Отправя смъртоносна закана. Чуваш ли я?

Логън кимна отново. Погледът му бе прикован в блестящото острие.

— А сега сравни с напълно извадения меч. — Баяз с рязко движение изтегли целия меч от ножницата. Разнесе се слаб звън. Вдигна го в изпъната напред ръка, така че върхът му затанцува на сантиметри от лицето на Логън. — Сега направо вика, нали? Пищи предизвикателно! Крещи и те подканва на двубой! Чуваш ли?

— Ммм — провлачи Логън и се наклони назад. Погледът му се кръстоса, прикован във върха на оръжието.

След това, за негово облекчение, магьосникът свали меча и внимателно го плъзна обратно в ножницата.

— Да, мечът има глас. Секири, боздугани и прочие са достатъчно смъртоносни, но мечът е изтънчено оръжие, подходящо за изтънчени мъже. А ти, Деветопръсти господарю, ти си по-изтънчен, отколкото изглеждаш. — Логън смръщи вежди, когато магьосникът му подаде меча. В много неща бе обвиняван досега, но никога в изтънченост. — Приеми го като подарък. Моите комплименти за добрите ти обноски.

Логън се замисли за момент. Не бе държал в ръце сносно оръжие отпреди да прекоси планините и не гореше от желание отново да хване такова. Но Бетод идваше — скоро. По-добре да имаш някое под ръка и да не ти потрябва, отколкото да ти потрябва и да го нямаш. Много по-добре е. Човек трябва да е реалист за тези неща.

— Благодаря — каза той и взе меча от Баяз, като в същото време му върна факлата.

 

 

Зад решетката на камината гореше малък огън и в стаята беше топло. А също уютно и приятно, но Логън не изпитваше удобство. Стоеше до прозореца и гледаше надолу към двора. Беше притеснен, изнервен и изплашен, точно като пред битка. Бетод идваше. Беше някъде там навън. На пътя в гората, между двата камъка или на моста, а може би дори минаваше през портата.

Първият магус не изглеждаше никак притеснен. Седеше на стол, вдигнал на масата крака, стъпалата му досами една дълга, дървена лула, на лицето му — непринудена усмивка, прелистваше книга с бяла кожена подвързия. Логън не бе виждал по-спокойно излъчване и това допълнително го напрягаше.

— Хубава ли е?

— Кое?

— Книгата.

— О, да. Това е най-добрата книга в света — „Принципи на изкуството“ на Ювенс, крайъгълен камък на нашия орден. — Баяз махна със свободната си ръка към заемащите две стени лавици и стотиците старателно подредени на тях еднакви книги. — Всичко това е една и съща книга. Тази книга.

— Една и съща книга ли? — Логън огледа широките бели гърбове по лавиците. — Това ще да е ужасно дълга книга. Чел ли си я цялата?

— О, да — разсмя се Баяз, — много пъти. Всеки от ордена трябва да я прочете и един ден да я препише. — Той обърна страниците към Логън. Бяха гъсто изписани с неразбираеми символи. — Тази съм я преписвал аз — преди много време. Трябва да я прочетеш.

— Не си падам много по четенето.

— Така ли? Жалко. — Той прелисти страницата и продължи да чете.

— Ами тази? — Логън погледна към една различна книга — голяма, с издраскана черна подвързия. Лежеше сама на най-горната лавица и имаше доста изтъркан вид. — И тази ли е писана от този същия Ювенс?

Баяз я погледна изпод вежди.

— Не. Тази е написана от брат му. — Той стана, надигна се на пръсти и я свали от лавицата. — Това е съвсем друг вид знание.

Отвори чекмеджето на бюрото си, пъхна я вътре и го затръшна.

— По-добре да стои настрана — промърмори той и разгърна отново „Принципи на изкуството“.

Логън пое дълбоко въздух и сложи лявата си ръка на дръжката на меча. Почувства хладния допир на стоманата. Усещането му вдъхваше самоувереност. Свали ръка от меча и се обърна към прозореца. Загледа се отново в двора. На гърлото му заседна буца.

— Бетод. Тук е.

— Хубаво, хубаво — промърмори разсеяно Баяз. — Кого води със себе си?

Логън надзърна към трите фигури в двора.

— Скейл… и някаква жена. Не я познавам. В момента слизат от конете. — Логън облиза пресъхналите си устни. — Влизат.

— Да, да — промърмори Баяз. — Така правят хората, когато отиват на среща. Успокой се, приятелю. Дишай.

Логън се облегна на бялата стена, скръсти ръце и пое дълбоко въздух. Не помогна. Заседналата в гърлото му буца натисна още по-силно. В коридора се чуха тежки стъпки. Топката на вратата се завъртя.

Скейл влезе първи. Големият син на Бетод още от малък бе як и широкоплещест, но сега, забеляза Логън, от последната им среща беше станал направо чудовищно голям. Дебелата му глава стоеше като изкуствено добавена към огромното му телосложение. Черепът му бе несъразмерно малък в сравнение с дебелия врат. Имаше масивна долна челюст и плосък, малък нос. В малките му, изцъклени очички проблясваха яростни огньове. Гледаше нагло. Тънките му устни бяха изкривени в постоянна презрителна усмивка, точно като тази на по-малкия му брат Калдер, но с доста по-малко лукавство и с много повече насилие зад нея. Беше препасал тежък меч и месестата му ръка не се отдалечи от дръжката от момента, в който забеляза Логън. Изгледа го свирепо. Всяка пора от тялото му излъчваше заплаха.

След него влезе жената. Беше висока, стройна и бледа, с почти нездрав вид. Дръпнатите й, изпъкнали очи, бяха почти толкова присвити и студени като тези на Скейл и пълни с омраза. Беше нанесла огромно количество черна боя около тях, което ги правеше още по-тесни и студени. Цялата бе в златни накити. Пръстени по дългите й пръсти, гривни по слабите й ръце и колиета около шията. Обходи със смразяващо сините си очи цялата стая и изглежда всичко, което видя, предизвика у нея още повече презрение и отвращение. Мебелите, книгите, в частност Логън, но най-вече Баяз.

Последен влезе самопровъзгласилият се за крал на северняците. По-величествен от всякога, беше облечен в ярки одежди и екзотични, бели кожи. През раменете му минаваше дебела, златна верига, а на главата си носеше златна лента с голям, колкото яйце, диамант. Усмихнатото му лице носеше повече бръчки, а косата и брадата му имаха повече бели нишки, отколкото помнеше Логън. Но, като изключим това, бе все така висок, здрав, енергичен и красив. Прибавил бе доста повече авторитетност и мъдрост, че дори и царственост. Изглеждаше истински велик, мъдър и справедлив. Истински крал. Но Логън не се лъжеше лесно от външността.

— Бетод! — каза Баяз и рязко затвори книгата. — Стари приятелю! Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя отново.

Магьосникът свали крака от масата и посочи златните украшения и блестящия камък.

— Още повече, така замогнал се! Помня времето, когато идваше да ме виждаш без свита. Но, предполагам, великите мъже имат нужда от антураж. Виждам, че си довел… други хора със себе си. Разбира се, познавам чаровния ти син. Гледам, ако не друго, поне добре си хапваш, а, Скейл?

— Принц Скейл — избоботи чудовищният син на Бетод и очите му изхвръкнаха още повече.

— Хм — каза Баяз и повдигна вежда, — мисля, че нямам честта да познавам спътницата ти.

— Аз съм Кориб. — Логън запримига. Жената имаше най-прекрасния глас, който някога бе чувал. Галещ, успокоителен, опияняващ. — Аз съм магьосница — добави тя и отметна глава с надменна усмивка, — магьосница от далечния Север.

Логън остана като зашеметен. Долната му челюст провисна. Цялата му омраза изчезна. Всички в стаята бяха приятели вече. Повече от приятели. Не можеше да откъсне очи от нея, не искаше да ги откъсне. Всички останали се отдръпнаха на заден план. Сякаш тя говореше само на него. С цялото си сърце пожела тя никога да не спре…

Баяз се засмя.

— Истинска магьосница, при това владееща златния език! Колко хубаво! Отдавна не го бях чувал, но тук той няма да ти свърши работа. — Логън разтърси глава. Мислите му се проясниха и омразата отново нахлу, гореща и успокояваща. — Я кажи, учи ли се за магьосница, или се става просто с помощта на бижута и боя по лицето?

Кориб присви очи и те заприличаха на две смъртоносни, сини цепки, но Първият магус не й даде време да отговори.

— И това с далечния Север, само си представи! — Той леко потрепери. — Сигурно е ужасно студено по това време на годината. Направо да ти настръхне кожата. Заради топлото време ли си дошла насам, или за нещо друго?

— Аз отивам там, където ми заповяда моят крал — изсъска тя и острата й брадичка се вирна още по-високо.

— Твоят крал ли? — попита Баяз и заоглежда стаята, сякаш търсеше някой, който се крие зад ъгъла.

— Сега моят баща е крал на северняците! — изръмжа Скейл — И ти, Кървавия девет, трябва да коленичиш пред него! — После се обърна към Баяз: — Ти също, старче!

Първият магус разпери извинително ръце.

— О, боя се, че не коленича пред никого. Твърде стар съм за това. Скованост на ставите, нали разбираш?

С ругатня на устата и удар с ботуш по пода, Скейл понечи да тръгне напред, но Бетод сложи ръка на рамото му.

— Спокойно, сине, няма нужда от коленичене. — Гласът му бе хладен и гладък като току-що паднал сняг. — Няма нужда да се караме. Нима всички не искаме едно и също? Мир? Мир в Севера? Идвам просто да получа мъдростта ти, Баяз, както съм правил и преди. Какво лошо има в това да потърсиш помощ от стар приятел?

Надали някой можеше да звучи по-естествено, разумно и откровено. Но Логън не се лъжеше лесно.

— Че в момента няма ли мир в Севера? — попита Баяз и се облегна със скръстени ръце на стола. — Не свършиха ли вече всички вражди между клановете? Нима още не си победил всички? Крал си на северняците, нали така? Каква помощ мога да ти дам аз?

— В моя доверен кръг държа само приятели, Баяз, а в последно време ти не се държиш като такъв. Отпращаш вестоносците ми, сина ми дори. Даваш подслон на заклетите ми врагове. — Той погледна сърдито към Логън и усмивката му се изкриви. — Знаеш ли що за човек е този? Кървавия девет? Животно! Подлец! Човек, който престъпва думата си! Такава компания ли търсиш?

Бетод се обърна към Баяз и се усмихна дружелюбно, но въпреки това заплахата в думите му бе повече от осезаема:

— Боя се, че дойде време да решиш дали си с мен, или против мен. Няма средно положение. Или си част от моето бъдеще, или си останка от миналото ми. Ти решаваш, приятелю.

Логън и преди беше виждал Бетод да предоставя същия избор. Едни се поддаваха, други се връщаха при пръстта.

По всичко личеше, че Баяз не бърза да реши.

— Кое ли да бъде? — Той се пресегна бавно за лулата си. — Бъдещето или миналото?

Тържествено отиде до камината, приклекна с гръб към посетителите и взе една горяща съчка. Постави крайчеца й в чашката на лулата и започна да пуфти. Отне му цяла вечност да я разпали.

— Със или срещу? — замисли се той и се върна обратно в стола си.

— Е? — настоятелно попита Бетод.

Баяз се загледа в тавана и изпусна тънка струйка жълтеникав дим. Кориб изгледа магьосника от горе до долу с хладно презрение. Скейл потрепваше от нетърпение. Присвил леко очи, Бетод чакаше. Най-накрая Баяз тежко въздъхна.

— Е, добре, с теб съм.

Бетод се усмихна широко. Логън усети тръпка на горчиво разочарование. Беше очаквал повече от Първия магус. Проклет да е, защо не спира да се надява.

— Чудесно — промърмори кралят на северняците, — знаех си, че в крайна сметка ще се съгласиш с мен. — Той облиза устни като гладен човек, пред когото сервират вкусна храна. — Смятам да нахлуя в Англанд.

Баяз повдигна вежди и се засмя, после удари с ръка по масата.

— О, това ми хареса, направо страхотно! Решил си, че мирът не е решение за кралството ти, а? Клановете не са свикнали да живеят в разбирателство, нали? Мразят се помежду си, мразят и теб, прав ли съм?

— Е — усмихна се Бетод, — да кажем, че са малко непокорни.

— Обзалагам се, че са! Но пратиш ли ги на война със Съюза, и в миг се превръщат в задружен народ, нали така? И какво става, ако спечелиш? Ще бъдеш човекът, постигнал невъзможното! Човекът, прогонил проклетите южняци вън от Севера! Ще те обичат и — несъмнено — ще се боят от теб повече от всякога досега. Ако ли пък загубиш, е, поне ще държиш клановете ангажирани с работа за известно време, а това ще изстиска силите им. Сега си спомних защо те харесвах навремето! Отличен план!

— Разбира се. — Бетод не скри самодоволството си. — Но ние няма да загубим. Съюзът е слаб, арогантен и неподготвен. С твоя помощ…

— С моя помощ ли? — прекъсна го Баяз. — На прекалено много се надяваш.

— Но ти…

— А, това ли? — Магьосникът сви рамене. — Смятай ме за лъжец.

Баяз пъхна лулата в устата си. Настъпи момент на пълно вцепенение. Очите на Бетод се присвиха. Тези на Кориб се разшириха. Объркан, Скейл сбърчи чело. Усмивката постепенно се завърна на лицето на Логън.

— Лъжец? — просъска магьосницата. — Нещо повече от това, ако питаш мен! — Гласът й не бе изгубил напевността си, но сега напяваше различно — твърдо, пронизително и смъртоносно остро. — Ах, ти, стар червей такъв! Криеш се тук, зад високите си стени, с всичките ти служители, с всички тези книги! Твоето време отдавна отмина, глупако! Сега си само думи и прах! — Първият магус спокойно издуха облак дим. — Само думи и прах, стар червей такъв! Само почакай. Ще влезем в библиотеката ти! — Магьосникът внимателно постави лулата обратно на масата. От нея продължи да излиза струйка дим. — Ще се върнем в библиотеката ти! Ще съборим стените ти, ще изколим служителите ти, ще изгорим книгите ти! Ще…

— Тишина.

Бръчките по лицето на Баяз се задълбочиха още повече, отколкото при срещата с Калдер в двора преди няколко дни. Логън отново почувства нуждата да се отдръпне встрани, този път още по-настоятелна. Улови се, че оглежда стаята за място, където да се скрие. Устните на Кориб продължаваха да се движат, но от тях излизаше само неразбираемо грачене.

— Ще събориш стените ми, така ли? — промърмори Баяз. Сивите вежди се сключиха и дълбоки бразди се спуснаха към основата на носа му. — Ще избиеш служителите ми, а?

В стаята стана студено, независимо от горящата камина.

— И ще изгориш книгите ми, казваш? — прогърмя гласът на магьосника. — Много говориш, вещице!

Коленете на Кориб се огънаха. Бялата й ръка се вкопчи в рамката на вратата. Колиета и гривни издрънчаха, когато тя се свлече до стената.

— Само думи и прах съм бил, а? — Баяз вдигна четири пръста във въздуха. — Четири неща ти дадох, Бетод — слънцето през зимата, бурята през лятото и още две, които нямаше да познаеш, ако не беше моето изкуство. Какво получих от теб в замяна? Това езеро и тази долина, те, така или иначе, си бяха мои, и само още нещо. — Очите на Бетод прескочиха към Логън, после обратно към Баяз. — Все още си ми длъжник, а какво правиш ти, изпращаш вестоносци с искания, мислиш си, че можеш да ми заповядваш? Не така разбирам аз добрите обноски.

Скейл най-после успя да се окопити и очите му направо щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Обноски ли? За какво са му на един крал обноски? Той взема, каквото си поиска! — При тези думи той пристъпи тежко към масата.

Скейл беше достатъчно едър и достатъчно зъл. Без съмнение, точният човек, който да те срита, когато си паднал. Но Логън не бе на земята, не още, и вече започваше да му дотяга от този надут пуяк. С ръка върху дръжката на меча, застана на пътя на Скейл.

— Достатъчно.

Принцът впери в Логън изцъклените си очи, вдигна масивния си юмрук и го стисна така здраво, че кокалчетата му побеляха.

— Не ме предизвиквай, Деветопръсти, долно псе такова! Дните ти са преброени! Мога да те стъпча като муха!

— Можеш да опиташ, но не мисля да те оставя. Знаеш как работя. Още една крачка и започвам да работя върху теб, тлъста свиньо!

— Скейл — викна Бетод, — по всичко личи, че нямаме повече работа тук. Тръгваме.

Едрият принц стегна масивната си долна челюст. Огромните му юмруци започнаха да се свиват и отпускат покрай тялото. Не преставаше да гледа свирепо в Логън с цялата животинска омраза, на която бе способен. Накрая се усмихна презрително и отстъпи назад.

— Казваш, че искаш да донесеш мир в Севера — каза Баяз и се наведе напред, — а виж какво правиш? Водиш след себе си война след война! Земята е обезкървена от твоята надменност и бруталност! Крал на северняците? Друг път! Не си достоен за помощта ми! А като се замисля, колко надежди имах за теб!

Бетод се намръщи. В очите му имаше същата студенина като в диаманта на челото му.

— Спечели си враг в мое лице, Баяз, а аз не съм враг, който би искал да имаш. От най-лошите съм. Тепърва ще съжаляваш за днешните си постъпки. — После погледна към Логън. — А колкото до теб, Деветопръсти, не разчитай повече на милост от мен! Сега всеки мъж в Севера е твой враг! Ще бъдеш мразен, преследван и проклет, където и да отидеш! Лично ще се погрижа за това!

Логън сви рамене. Нищо ново под слънцето.

Баяз се изправи.

— Каза каквото имаше да казваш, сега си вземи вещицата и се махай!

Кориб излезе първа. Залитна, все още не можеше да си поеме въздух. Скейл хвърли още един свиреп поглед на Логън и излезе с тежка стъпка. Така нареченият крал на северняците напусна последен. Преди да го стори, неколкократно кимна бавно с глава и обходи цялата стая с мъртвешки поглед. Когато стъпките им се отдалечиха по коридора, Логън си пое дълбоко дъх, успокои се и остави ръката си да се отдръпне от дръжката на меча.

— Хм — усмихна се лъчезарно Баяз, — добре мина.