Джо Абъркромби
Гласът на острието (13)

Предложение и дар

— Иии, напред! — извика маршал Варуз.

Джизал се хвърли към него. Пръстите на краката му се извиха по ръба на гредата в отчаяна борба за равновесие. Включи в атаката си един-два неумели промушващи удара, колкото да изглежда, че влага ентусиазъм. Четирите часа тренировки всеки ден си казваха думата и той беше на предела на силите си.

Смръщил вежди, Варуз отби затъпеното острие на Джизал и продължи да се движи по гредата с такава лекота, сякаш се разхождаше по алеите в парка.

— Сега назад!

Джизал се олюля на пети. Размаха глуповато лявата си ръка в жалък опит да запази равновесие. Усещаше силна болка в краката, навсякъде от коленете нагоре. Под коленете положението беше още по-зле. Варуз минаваше шейсетте, но не показваше и следа от умора. Танцуваше по гредата, остриетата му свистяха, а дори не се беше изпотил. Джизал, от друга страна, се бореше за всяка глътка въздух, докато с мъка парираше с лявата ръка. На път всеки един момент да изгуби равновесие, той протегна назад десния си крак и отчаяно заопипва гредата.

— Иии, напред!

Джизал усети как прасците му изкрещяха от болка, когато се опита да смени посоката на движение. Отправи мощен замах към вбесяващия го старец, но Варуз не помръдна назад. Вместо това се гмурна под замаха на Джизал и го подсече с опакото на дясната си ръка.

Джизал изрева, когато дворът шеметно се завъртя около него. Единият му крак се сблъска болезнено с гредата и в следващия момент той се просна по лице на тревата. Брадичката му се заби в земята и зъбите му изтракаха. Джизал се претърколи по гръб и остана да лежи на тревата, задъхан като току-що изхвърлена на брега риба. Удареното място на крака му тръпнеше от болка. Поредната грозна синина на следващата сутрин.

— Ужас, Джизал, направо ужас! — изкрещя старият войн и чевръсто скочи от гредата. Джизал се преобърна, изруга и сковано се изправи на крака. — Клатиш се по тази греда, все едно ходиш по опънато въже. Това е здраво парче дъбово дърво, достатъчно широко, че да се загубиш на него! — Маршал Варуз подсили думите си, като удари по гредата с кинжала си толкова силно, че от нея полетяха трески.

— Мислех, че казахте „напред“ — изропта Джизал.

Веждите на Варуз рязко подскочиха нагоре.

— Ти сериозно ли мислиш, капитан Лутар, че Бремър дан Горст съобщава на опонентите си какъв точно ще е следващият му ход?

— Бремър дан Горст ще се опита да ме победи, дърт кретен такъв! А твоята работа е да ми помогнеш аз да го победя, това е! — Такива бяха мислите на Джизал, но той не бе чак толкова глупав, че да ги изкаже на глас. Затова, просто поклати глава.

— Не! Естествено, че не! Той полага всички усилия да заблуди и обърка опонентите си, точно както правят всички големи фехтовачи!

Лорд-маршал Варуз започна да крачи напред-назад и да клати глава. За пореден път Джизал се замисли дали да не се откаже. Беше му писнало всяка вечер да си ляга в леглото като пребит, по време, когато трябваше тепърва да започва да се напива. Писнало му беше и всяка сутрин да става с болки и насинен, при това само за да изтърпи поредните безкрайни четири часа тренировка — бягане, греда, прът и позиции. Не можеше да понася повече да бъде запращан по задник на земята от майор Уест. Но най-много от всичко омръзнало му беше да бъде тормозен от този стар глупак.

— … Отчайващо представяне, капитане, наистина отчайващо. Мисля, всъщност, че формата ти се влошава…

Джизал никога нямаше да спечели Турнира. Никой не очакваше това от него наистина, най-малко той самият. Така че защо просто не се откаже и не се върне към картите и нощните гуляи? Не е ли това, каквото наистина иска от живота? От друга страна, какво ще го отличи от хилядите други по-малки синове на благородници? Преди много време беше решил, че иска да е специален. Един ден да стане лорд-маршал или пък дворцов шамбелан. Каквото и да е, само да е известен и да е важна особа. Искаше кресло във Висшия съвет. Искаше да взема важни решения. Искаше хората да му се умилкват и подмазват, да попиват всяка негова дума. Да шепнат: „Ето го лорд Лутар!“, когато минава покрай тях. Щеше ли да е доволен да е завинаги една по-богата, по-умна и по-красива версия на лейтенант Бринт? Пфу! Иска ли питане.

— … Имаме още толкова много работа и крайно недостатъчно време да я свършим, освен ако не промениш отношението си. При спаринг-дуела си направо отчайващ, издръжливостта ти е все още недостатъчна, а за равновесието направо не ми се говори…

И какво ще си кажат другите, ако се откаже? Какво ще направи баща му? А братята му, те какво ще кажат? Ами останалите офицери? Ще го помислят за страхливец. И накрая Арди Уест. През последните няколко дни тя заемаше голяма част от мислите му. Ще продължава ли да се притиска така близо до него, ако спре да се дуелира? Ще продължи ли да му говори с онзи неин мек тон? Ще се смее ли на шегите му? Ще продължи ли да впива в него големите си, черни очи, застанала така близо, че почти да долавя дъха й върху лицето си?

— Ти слушаш ли ме, момче? — ядосано изкрещя Варуз.

Джизал долови неговия дъх върху лицето си, както и солидна доза плюнка.

— Да, господине! Спаринг отчайващ, издръжливост недостатъчна! — Джизал преглътна мъчително. — За равновесието ми по-добре да не говорим.

— Именно! Започвам да си мисля, но никак не ми се вярва, особено след всички неприятности, които си навлякох с теб, че не влагаш сърце и душа в това. — Варуз погледна строго Джизал в очите. — Вие как мислите, майор?

Не последва отговор. Уест седеше, смъкнат в стола си, със скръстени на гърдите ръце и зареян в празното пространство поглед.

— Майор Уест! — кресна маршалът.

Уест го погледна сепнат, все едно едва сега го бе забелязал.

— Извинете, маршал, бях се разсеял.

— Забелязах — изсъска през зъби Варуз. — Май никой не е съсредоточен тази сутрин.

Отклонението на гнева на маршала донесе истинско облекчение на Джизал, но щастието му се оказа краткотрайно.

— Добре тогава — сопна се маршалът. — Щом така искаш. От утре всяка тренировка ще започва с плуване в защитния ров. Миля-две ще са достатъчни като начало. — Джизал трябваше да стисне здраво зъби, за да спре напиращия в него крясък. — Студената вода върши чудеса за изостряне на сетивата. И може би ще е добра идея да започваме по-рано, докато възприятията ти са във върхова форма. Това ще рече, начало в пет. А дотогава, капитан Лутар, предлагам ти добре да си помислиш защо идваш тук: да спечелиш Турнира или просто защото ти е приятна компанията ми. — При тези думи маршал Варуз се обърна и се отдалечи с наперена походка.

Джизал успя да овладее нервите си до момента, в който Варуз напусна вътрешния двор, но в мига, в който беше сигурен, че маршалът не може да го чуе, яростно запрати оръжията си в стената.

— Проклятие! — изкрещя той още преди двете остриета да издрънчат на плочника. — Мамка му! — Огледа се за нещо, което да срита и което да не е прекалено твърдо. Очите му се спряха на едната опора на гредата, но ритникът му бе зле премерен и сега трябваше да положи всички усилия да потисне желанието да сграбчи с две ръце нараненото си стъпало и да заподскача на един крак като пълен идиот. — Мамка му, мамка му! — беснееше той.

Уест остана разочароващо равнодушен. Смръщил лице, той се изправи и тръгна да си върви.

— Ти накъде? — попита го Джизал.

— Някъде, все едно — отвърна онзи през рамо. — Видях достатъчно.

— Какво значи това сега?

Уест спря и се обърна назад.

— Колкото и странно да ти звучи, на света има и по-сериозни проблеми от твоите.

Джизал остана с отворена уста, докато Уест с горда походка напусна вътрешния двор.

— Ти пък за какъв се мислиш? — извика след него Джизал, когато беше сигурен, че майорът се е отдалечил достатъчно, за да го чуе. — Мамка му, мамка му!

Реши да срита отново подпората, но после размисли и се отказа.

 

 

На връщане към офицерските общежития Джизал бе в отвратително настроение, затова реши да се придържа към задните улички и алеи на Кралския булевард и да избягва натоварените части на Агрионт. За да е сигурен, че ще предотврати всякакви социални контакти, вървеше с наведена глава, приковал гневен поглед в ботушите си. Въпреки това късметът не бе на негова страна.

— Джизал!

Каспа беше излязъл на разходка с облечено в скъпи дрехи русокосо момиче. С тях вървеше и една страховита жена на средна възраст, най-вероятно гувернантка или нещо от сорта. Бяха спрели, за да разгледат някаква невзрачна статуя в един от задните вътрешни дворове.

— Джизал! — извика отново Каспа и размаха шапка над главата си.

Нямаше как да ги избегне. Джизал си намъкна неубедителна усмивка на лицето и се отправи наперено към тях. Докато приближаваше, бледото момиче му се усмихна. Сигурно целта на тази усмивка бе да го очарова, но той не усети нищо такова.

— Пак ли си се дуелирал, Лутар? — небрежно попита Каспа.

Джизал беше целият потен и носеше тренировъчни оръжия за фехтовка. А и всеки знаеше, че тренира всяка сутрин. Не се искаше много мозък — за късмет на Каспа, който нямаше почти никакъв, — за да направиш връзката.

— Как позна? — Джизал не целеше съвсем да убие разговора, затова съпроводи думите си с престорен смях. Това върна усмивките на лицата на дамите.

— Ха-ха — засмя се Каспа, както винаги готов да се подложи на присмех. — Джизал, да ти представя братовчедка си, лейди Арис дан Каспа. А това е прекият ми командир, капитан Лутар.

Това значи е прословутата братовчедка. Една от най-богатите наследнички в Съюза и от отлично потекло. Каспа не спираше да плямпа каква красавица била, но за Джизал тя беше просто едно бледо, кльощаво и болнаво на вид създание. Момичето се усмихна едва и протегна немощна бяла ръчица, която Джизал удостои с възможно най-повърхностния допир на устните си.

— Очарован съм — промърмори той без всякаква охота. — Моля да ме извините за външния ми вид. Идвам от тренировки.

— Да — изписука тя с пронизително висок глас в момента, в който беше сигурна, че той е свършил да говори, — чувала съм, че сте великолепен фехтовач.

Настъпи кратко мълчание, докато тя търсеше нещо подходящо, което да каже. После погледът й грейна.

— Кажете, капитане, фехтовката наистина ли е опасна?

Ама че лигаво бръщолевене.

— Не, милейди, на арената използваме само притъпени остриета. — Би могъл да продължи да говори, но реши, че няма никакво желание да си прави труда. Джизал вяло й се усмихна и тя отвърна със същото. Разговорът поемаше стремително надолу.

Очевидно изчерпал темата за фехтовката, Джизал се накани да се извини и да си тръгне, когато Арис прекъсна намеренията му с нов въпрос.

— А кажете, капитане, наистина ли има вероятност от война в Севера? — Гласът й съвсем заглъхна в края на изречението, но гувернантката я погледна одобрително, очевидно доволна от реторичните умения на подопечната й.

Имай милост.

— Ами, струва ми се… — започна Джизал. Бледосините очи на лейди Арис се приковаха в неговите в очакване. Сините очи не струват пет пари, помисли си той. Зачуди се, по коя ли тема е по-неосведомена: фехтовка или политика? — Вие как мислите, милейди?

Челото на гувернантката се сбърчи едва доловимо. Лейди Арис изглеждаше леко стъписана. Изчерви се и затърси подходящите думи.

— Ами, ъъъ… искам да кажа… мисля, че… всичко ще е наред.

Слава на съдбата, помисли си Джизал, спасени сме! Трябваше да се махне от тук.

— Разбира се, всичко ще е наред. — Той насили нова усмивка на лицето си. — Беше истинско удоволствие да се запознаем, но боя се, че скоро застъпвам по служба, така че налага се да ви оставя. — Поклони се, от чисто благоприличие. — Лейтенант Каспа, лейди Арис.

Каспа, дружелюбен както винаги, го потупа по рамото. Невежата, кльощава братовчедка се усмихна неуверено. Докато се отдалечаваше, гувернантката го изгледа изпод вежди, но той не й обърна никакво внимание.

 

 

Джизал пристигна в Камарата на лордовете тъкмо когато членовете на съвета се връщаха от обедна почивка. На влизане във фоайето удостои стражата със стегнато кимване с глава и се отправи с широка крачка през големите врати към централната пътека между банките. Докато минаваше покрай извитата стена, за да заеме мястото си зад централния подиум, разпръснатата колона от първенците на кралството се зададе зад гърба му и акустиката в залата поде шума от стъпки, мърморене и шепот.

— Джизал, как беше фехтовката? — Подранил като никога, Яленхорм реши да се възползва от времето до влизането на дворцовия шамбелан, за да поприказва.

— И по-хубави дни съм имал. Ти?

— О, аз си прекарах страхотно сутринта. Запознах се с братовчедката на Каспа, как се казваше… — запъна се той на името.

— Лейди Арис — въздъхна Джизал.

— Да, точно така! Виждал ли си я?

— Съвсем случайно се натъкнах на тях преди малко.

— Уау! — възкликна Яленхорм. — Не е ли невероятна?

— Ъхъ. — Джизал разсеяно отмести поглед настрани към облечените в роби с кожени яки големци, които вървяха по пътеката към местата си. Или по-скоро към най-малко любимите им синове или платени представители. Много малко от благородниците в днешно време се появяваха лично на заседанията в Камарата на лордовете, не и ако нямаха някое изключително важно оплакване. Мнозина дори не си и правеха труда да изпращат представител.

— Кълна се, това е едно от най-прелестните момичета, които съм виждал. Каспа непрекъснато я превъзнася, но на живо е далеч по-красива.

— Ъхъ.

Представителите в съвета сега започваха да се разпръсват по банките, всеки към своето място. Подобно на амфитеатрална зала, представителите в Камарата на лордовете седяха на мястото на публиката, на наредени в полукръг банки, разделени от една централна пътека.

И също като в театъра, едни места бяха по-добри от други. Най-маловажните седяха високо горе, най-отзад. С намаляване на височината, растеше важността на представителите. Първият ред беше запазен за главите на най-влиятелните семейства или когото там са изпратили да ги представлява. Представителите от Юга, от Дагоска и Уестпорт, седяха отляво, в по-близката до Джизал половина на залата. В далечната дясна половина седяха тези от Севера и Запада, от Англанд и Старикланд. Средната част на залата се заемаше от старата аристокрация от Мидърланд, сърцето на Съюза. От истинските жители на Съюза, по тяхно мнение. И по мнението на Джизал, всъщност.

— Каква осанка, каква грация — превъзнасяше се Яленхорм, — и тази прекрасна светла коса, и млечнобяла кожа, и тези фантастични сини очи.

— И всичките тези пари.

— Ъъъ, да, това също — усмихна се едрият лейтенант. — Според Каспа неговият чичо е дори по-богат от баща му. Представи си само! И има само едно дете. Тя ще наследи всяка една марка от това богатство. До една! — Яленхорм едва сдържаше вълнението си. — Щастливец ще е този, който успее да я върже! Как й беше името?

— Арис — отвърна намусено Джизал.

Лордовете или техните представители вече бяха заели местата си. Посещаемостта беше слаба: повече от половината банки бяха празни. По принцип залата толкова се пълнеше. Ако Камарата на лордовете наистина беше театър, собствениците трябваше сериозно да се замислят за смяна на репертоара.

— Арис, Арис — премлясна с устни Яленхорм, все едно името оставяше сладък вкус в устата му. — Щастливец ще е този, който я получи.

— Абсолютно. Истински щастливец — отвърна Джизал.

При условие че си пада повече по парите, отколкото по общуването, помисли си той, по-скоро бих се оженил за гувернантката й, тя поне изглеждаше, че има някакъв характер.

Дворцовият шамбелан беше влязъл в залата и сега вървеше бавно към централния подиум, където, зад голяма маса, бе неговото място, точно където би била сцената, ако това беше театър. По петите го следваше „ято“ облечени в черни роби секретари и писари, един от друг по-натоварени с тежки книги и свитъци с официални документи. В представителната си пурпурна роба лорд Хоф изглеждаше точно като една екзотична, величествена птица, преследвана от ято черни гарвани.

— Ето го и вкиснатия дъртак — измърмори под носа си Яленхорм, докато шамбеланът заобикаляше масата. Джизал постави ръце на гърба си и зае обичайната поза: леко разтворени стъпала и високо вдигната брадичка. Плъзна поглед по войниците, подредени през равни интервали покрай извитата стена. Стояха както винаги в пълна броня, напълно неподвижно и в перфектна стойка. Джизал пое дълбоко въздух и се подготви за няколко часа на крайно отегчение.

Дворцовият шамбелан се стовари на стола си и поиска вино. Секретарите заеха местата си. Мястото за краля в средата беше празно, както обикновено. Разнесе се шумолене на документи, заотваряха се големи книги, перата бяха извадени и с тракане натопени в мастилниците. Говорителят на съвета излезе пред масата и удари с жезъла си по пода за въдворяване на ред. Шепотът на благородници, представители и малцината присъстващи поданици, насядали в обществената ложа над банките, постепенно замря. В залата се възцари тишина.

Говорителят изду гърди.

— Обявявам заседанието… — заговори бавно той, с плътен глас, сякаш рецитираше хвалебствия на нечие погребение — … на Камарата на лордовете на Съюза… — Той направи ненужно дълга и многозначителна пауза. Лорд Хоф го стрелна с гневен поглед, но говорителят не се остави да му отнемат краткия миг слава. Накара всички присъстващи да изчакат още миг, преди да продължи. — … за открито!

— Благодаря — каза язвително Хоф. — Мисля, че щяхме да изслушаме лорд-губернатора на Дагоска преди прекъсването за обяд.

Думите му бяха придружени от тихото драскане на пера, докато двама писари записваха всяка казана дума. Ехото от двете се смеси под високия купол на залата.

На първия ред, в близост до Джизал, един възрастен мъж се изправи с мъка на крака. В треперещите си ръце стискаше няколко листа.

— Камарата на лордовете — монотонно обяви говорителят, като си позволи още малко помпозност — изслушва Ръш дан Тюел, представител на Санд дан Вурмс, лорд-губернатор на Дагоска!

— Благодаря. — Шумолящият глас на Тюел прозвуча абсурдно тихо в огромната зала. Едва достигна до Джизал, а той стоеше на не повече от десетина крачки разстояние. — Уважаеми лордове — започна той.

— По-силно! — подвикна някой от крайните банки.

Избухна смях. Възрастният мъж прочисти гърлото си, започна отново.

— Уважаеми лордове, заставам пред вас със спешно послание от лорд-губернатора на Дагоска. — Гласът му отново се върна към обичайното си, едва доловимо ниво. Всяка дума бе съпроводена с непрестанното дращене на перата. От обществената ложа се разнесе шепот и това допълнително утежни положението. — Нашият велик град е изправен пред заплаха от императора на Гуркул и тази заплаха нараства с всеки изминал ден.

Откъм задната част на залата, където седяха представителите на Англанд, се разнесе тихо неодобрение, но основното множество продължи да слуша отегчено.

— Нападенията над кораби — продължи Тюел, — безпокойството на търговците и демонстрациите пред стените на града принудиха губернаторът да ме изпрати пред вас…

— Радваме се, за което! — извика някой.

Разнесе се нова вълна смях, малко по-силна от предишната.

— Градът е построен на тесен полуостров — напрегна сили възрастният мъж да надвика нарастващия шум, — а откъм сушата граничи със земи, контролирани от нашия враг, гуркулите. От Мидърланд ни делят мили необятно море! Защитата ни не е това, което трябва. Лорд-губернаторът отчаяно се нуждае от допълнителни средства…

Споменаването на пари предизвика рев на недоволство. Устните на Тюел продължаваха да се движат, но вече нямаше никакъв шанс гласът му да бъде чут. Лорд-шамбеланът отпи от бокала с вино. Най-отдалеченият от Джизал писар беше оставил перото си и разтриваше очите си с изцапани от мастило пръсти. Най-близко седящият от него тъкмо беше завършил реда си и Джизал изпъна врат да види какво е написал. Редът гласеше просто:

Чува се само викане.

Говорителят с огромно самодоволство започна да блъска с жезъла си по плочите на пода. Врявата постепенно стихна, но сега Тюел се бе задавил от кашлица. Опита се да каже нещо, но не успя и просто махна с ръка, преди да седне на мястото си със зачервено лице. Съседът му взе да го тупа по гърба.

— Ако позволите, лорд-шамбелан? — провикна се изискан млад мъж от първия ред в другия край на залата и скочи на крака. Дращенето на перата бе подновено. — Струва ми се, че…

— Камарата на лордовете — прекъсна го говорителят — изслушва Херсел дан Мид, трети син и представител на Федор дан Мид, лорд-губернатор на Англанд!

— Струва ми се — продължи красивият младеж, леко раздразнен от прекъсването, — че нашите приятели от Юга са в непрестанно очакване на мащабно нападение от императора! — Този път ропотът се надигна от другата страна на залата. — Нападение, което никога не става факт! Не победихме ли гуркулите само преди няколко години, или паметта ми изневерява? — Недоволството се усили. — Това всяване на паника източва ресурсите на Съюза, а това е недопустимо! — Сега той вече викаше, за да надделее над шума. — В Англанд имаме стотици мили граница и голям недостиг на войници. Ако някой наистина се нуждае от допълнителни средства…

В миг виковете станаха двойно по-силни. Подвиквания „Така е!“, „Глупости!“, „Вярно!“, „Лъжи!“ изпъкнаха на общия фон. Неколцина съветници бяха станали на крака и крещяха. Едни енергично кимаха с глави, докато други яростно клатеха своите в несъгласие. А някои просто се прозяваха и се оглеждаха. Джизал забеляза един, седящ в централната задна част на залата, който със сигурност беше заспал и всеки момент го грозеше опасност от клюмване в скута на съседа му. Той с блуждаещ поглед обходи лицата на хората зад перилата на обществената ложа. Изведнъж гърлото му се сви. Арди Уест стоеше в ложата и гледаше надолу, право в него. Когато погледите им се срещнаха, тя се усмихна и му махна с ръка. Джизал също се усмихна и преди да осъзнае къде се намира, понечи да й махне. Застина с наполовина вдигната във въздуха ръка, после я мушна обратно зад гърба и нервно се огледа. С облекчение видя, че никой от високопоставените не е забелязал гафа му. Да махне усмивката от лицето си обаче, се оказа доста по-трудно.

— Уважаеми лордове! — изрева шамбеланът и стовари върху масата празния бокал.

Той беше най-гръмогласният човек, когото Джизал някога бе виждал. Дори маршал Варуз можеше да научи едно-две неща от него за викането. Заспалият в задната част на залата подскочи и се заоглежда, примигвайки. Шумът заглъхна почти мигновено. Онези от съветниците, които бяха станали, се огледаха виновно, като малки деца, хванати да вършат някоя пакост, и един по един седнаха. Шепотът в обществената ложа заглъхна. Редът бе възстановен.

— Уважаеми лордове! Уверявам ви, че за краля няма по-голяма грижа от тази за сигурността на поданиците му, независимо къде живеят! Съюзът не търпи заплахи над хората или земите му! — Хоф подчерта всяка дума с удар с юмрук по масата. — От императора на Гуркул, от диваците в Севера или от когото и да било друг!

Последното изречение бе подсилено с толкова мощен удар по масата, че от едната мастилница плисна мастило и потече по грижливо изписан документ пред единия от писарите. Патриотичният изблик на Хоф бе приет с викове на одобрение и подкрепа.

— Колкото до конкретните искания на Дагоска! — продължи Хоф. Все още задавен от кашлицата, Тюел го погледна обнадежден. — Не е ли това градът с едни от най-надеждните и здрави защитни съоръжения в света? Не удържа ли той, само преди десетилетие, обсада на гуркулите, продължила повече от година? Какво стана с тези стени, господине, какво стана със стените?

Огромната зала притихна. Всички наостриха уши да чуят отговора.

— Лорд-шамбелан — изхриптя Тюел и гласът му бе почти заглушен от шумоленето на хартия, когато един от писарите прелисти книгата пред себе си, — стените ни са зле поддържани и нямаме достатъчно войници за охраната им. Императорът е наясно с това — промълви едва доловимо той, — умолявам ви…

Възрастният мъж се задави в нов изблик на кашлица и се срина на мястото си. Представителите на Англанд го изпроводиха с умерена доза подигравки. Хоф се намръщи още повече.

— Доколкото съм запознат, тези защитни стени трябваше да се поддържат с местни средства и от данъците на многоуважаваната Гилдия на търговците на подправки, която работи в Дагоска и се ползва с изключителни права по силата на много доходоносен лиценз през последните седем години. След като не могат да се набавят средства дори за поддръжка на градските стени — той обходи с мрачен поглед залата, — тогава може би е време този лиценз да бъде обявен на търг.

Порой от гневен ропот се изля от обществената ложа.

— При всички положения — продължи Хоф — за момента короната не може да отдели никакви средства!

Ропот и недоволство се понесоха откъм представителите на Дагоска и одобрителни възгласи откъм тези на Англанд.

— А сега, за искането на Англанд! — прогърмя гласът на дворцовия шамбелан, когато той се обърна към Мид. — Вярвам, че след малко ще чуем добри новини, които да отнесете на баща си, лорд-губернатора на Англанд.

Облак от възбуден шепот се понесе към позлатения купол на залата. Красивият младеж изглеждаше приятно изненадан и с право. Да отнесеш добри новини от заседание на Камарата на лордовете беше истинска рядкост; всъщност това се отнасяше за каквито и да е новини.

Тюел си беше възвърнал контрола над дробовете си и понечи да заговори, но бе прекъснат от силно почукване по големите врати зад централния подиум. Лордовете вдигнаха погледи: изненадани, изпълнени с очакване. Лорд-шамбеланът се усмихна като фокусник, който току-що е направил изключително труден фокус. Даде знак на часовите до вратата, тежките резета бяха изтеглени и огромните инкрустирани врати се отвориха бавно и със скърцане.

Осем рицари от дворцовата охрана, облечени от глава до пети в блестящи брони, безлични зад високите излъскани шлемове, с тежка стъпка слязоха в крак по стълбите и заеха места от двете страни на масата на централния подиум. Носеха дълги, лилави наметала, с извезани златни слънца на гърба. По петите ги следваха четирима тръбачи, които пристъпиха уверено напред, поставиха на устните си лъскавите си фанфари и засвириха с пронизваща ушите сила. Джизал стисна зъби и притвори очи, докато звънтящото ехо отшуми. Лорд-шамбеланът изгледа укорително говорителя, който зяпаше с отворена уста новодошлите.

— Какво чакаш? — просъска му той.

Говорителят се съвзе.

— А… да, разбира се! Уважаеми лордове, дами, имам огромната чест да ви представя… — той направи пауза и пое дълбоко въздух — … Негово императорско височество, крал на Англанд, Старикланд и Мидърланд, покровител на Дагоска и Уестпорт, Негово кралско величество Гуслав V, върховен крал на Съюза!

Из залата се понесе шум от раздвижване, когато всеки един от присъстващите стана от мястото си и коленичи. Процесията на кралския паланкин бавно мина през вратите. Други шест безлични рицаря носеха на раменете си покритата носилка. В нея, в позлатен трон, върху богато украсени възглавници, седеше и леко се полюшваше кралят. Оглеждаше се и на лицето му бе изписано стреснатото изражение на човек, който си е легнал да спи пиян и сега се е събудил, без никаква представа къде се намира.

Имаше ужасен вид. Свръхдебел, той представляваше отпусната камара, увита в кожи и червена коприна. Главата му клюмаше между раменете под тежестта на огромна, блестяща корона. Стъклените му очи напираха да изхвръкнат над огромни, провиснали, черни торбички. Розовият връх на езика му нервно пробягваше по пребледнелите му устни. Имаше голяма двойна брадичка върху още по-голяма маса от тлъстини, които висяха от шията му. Всъщност цялото му лице изглеждаше като разтопено и потекло надолу от върха на черепа. Това представляваше върховният крал на Съюза. Джизал сведе още по-ниско глава, когато паланкинът премина покрай него.

— О — промърмори Негово кралско величество, сякаш току-що се бе присетил за нещо, — станете, моля.

Шумът от раздвижване отново изпълни залата. Всички се изправиха и насядаха обратно по местата си. Кралят се извърна към Хоф, сбърчи силно чело и Джизал го чу да пита:

— Защо съм тук?

— Северняците, Ваше величество.

— О, да! — Очите на краля грейнаха. Замълча за миг. — Какво за тях?

— Ъъъ…

Отварянето на вратите в другия край на залата, същите, през които Джизал бе влязъл по-рано, измъкна шамбелана от неудобството да отговаря на въпроса. Влязоха двама странни на вид мъже и тръгнаха надолу по пътеката. Единият беше прошарен, възрастен воин, с едно сляпо око и голям белег на лицето. В ръцете си носеше плоска дървена кутия. Другият беше скрит под голямо наметало и носеше качулка, която скриваше напълно лицето му. Беше толкова масивен, че при влизането му огромната зала като че се смали. Банките, масите, дори стражата изведнъж заприличаха на миниатюрни детски играчки. Когато здравенякът тръгна надолу, неколцина от седящите в близост до пътеката се отдръпнаха навътре в редовете с изкривени от страх лица. Джизал смръщи вежди. Каквото ще да казва лорд Хоф, този закачулен гигант не предвещаваше добри новини. Шепот на раздразнение и недоверие се издигна и отекна в купола на тавана, когато двамата северняци застанаха на покрития с плочи под пред масата на централния подиум.

— Ваше величество — подхвана говорителят и се поклони толкова превзето, че ако не се подпираше на жезъла си, сигурно щеше да падне, — Камарата на лордовете изслушва Фенрис Страховития, официален пратеник на Бетод, крал на северняците, и неговият преводач, Хансул Бялото око!

Напълно несъзнаващ какво се случва, кралят зяпаше радостно към единия от големите прозорци на извитата стена, най-вероятно запленен от начина, по който слънчевите лъчи преминаваха през великолепния стъклопис, но когато полуслепият воин го поздрави, той рязко се обърна и двойната му брадичка потрепери.

— Ваше величество. Нося ви братски поздрав от моя господар, Бетод, крал на северняците. — В залата цареше абсолютна тишина и дращенето на перата на писарите кънтеше оглушително. Хансул кимна с глава към гигантската, закачулена фигура до себе си. — Фенрис Страховития ви носи предложение от Бетод. От един крал на друг. От Севера за Съюза. Предложение и дар. — При тези думи той вдигна дървената кутия.

— Кажете първо предложението си — каза шамбеланът и се усмихна самодоволно.

— Предложението е за мир. За вечен мир между нашите два велики народа. — Бялото око се поклони отново. Обноските му бяха безупречни, трябваше да признае Джизал. Не каквито човек би очаквал от диваците от далечния, студен Север. Изтънченият му говор би бил достатъчен да предразположи множеството в залата, ако не беше присъствието на закачуления, извисяващ се като мрачна сянка, до него.

Въпреки това устните на краля потрепнаха в несигурна усмивка при споменаването на мир.

— Добре — промърмори той, — отлично! Мир. Превъзходно. Мирът е хубаво нещо.

— В замяна той иска нещо съвсем малко — каза Бялото око.

Лицето на лорд-шамбелана изведнъж помръкна, но вече бе късно.

— Нека само го назове. — Кралят се усмихна снизходително.

Закачуленият пристъпи напред и изсъска:

— Англанд.

За миг се възцари всеобщо вцепенение, след което цялата зала избухна. Невярващата на ушите си обществена ложа експлодира в бурен смях. Мид беше на крака и крещеше, целият почервенял. Тюел се надигна от мястото си, после отново се срина в него и се задави от кашлица. Ядосаните крясъци се смесиха с присмехулно дюдюкане. Кралят се оглеждаше наоколо с цялото достойнство, присъщо на някой стреснат заек.

Очите на Джизал бяха приковани в гиганта. Видя как една огромна длан се плъзна навън от ръкава на наметалото му и посегна към закопчалката отпред. Той премигна невярващо. Тази ръка синя ли е? Или е просто игра на светлината, пречупена от стъклописите на прозореца. Наметалото се свлече на пода.

Джизал преглътна, чуваше силните удари на собственото си сърце. Усещането бе като да гледаш ужасяваща рана: колкото повече се отвращаваш, толкова по-трудно ти е да откъснеш очи. Смехът и крясъците заглъхнаха. Просторната зала отново притихна.

Фенрис Страховития изглеждаше дори по-масивен без наметалото си. Стърчеше като кула над разкривеното лице на преводача си. Без съмнение, той бе най-едрият човек, когото Джизал някога бе виждал, ако въобще беше човек. Лицето му беше изкълчено в неизменна презрителна гримаса. Изпъкналите му очи подскачаха и мятаха наоколо налудничави погледи. Устните му се извиваха в усмивка, сгърчваха се в гримаса и после в друга, нито за миг не заставаха неподвижно. Но всичко това изглеждаше направо нормално в сравнение с най-странната му особеност. Цялата лява половина на тялото му, от главата до върха на пръстите на крака, беше покрита със ситни букви.

Нечетливи руни покриваха лявата половина на избръснатата му глава, спускаха се по клепача, по устните, ухото. Огромната лява ръка беше цялата синя от изписаните символи, от масивното рамо, чак до ноктите на пръстите. Дори голото стъпало на левия му крак бе плътно покрито със странното писмо. И това огромно, нечовешко на вид, изрисувано чудовище стоеше в сърцето на Съюза. Долната челюст на Джизал провисна.

Около централния подиум стояха четиринайсет рицари от дворцовата стража, всеки един от тях професионално обучен воин и от благороднически произход. Покрай стените стояха сигурно около четирийсет войника от ротата на Джизал, все ветерани. Заедно, те превъзхождаха по численост северняците в съотношение двайсет към едно. Освен това бяха въоръжени с най-добрата стомана, която предлагат кралските оръжейници, а Фенрис Страховития не бе въоръжен. Въпреки цялата си масивност и чудатост, той не трябваше да представлява каквато и да е заплаха.

Но Джизал не се почувства в безопасност. Напротив, почувства се сам, слаб, безпомощен и ужасно изплашен. Кожата му настръхна и устата му пресъхна. Обзе го внезапното желание да побегне, да се скрие някъде и никога повече да не излезе оттам.

Но това странно усещане, изглежда, бе засегнало и други, и не само онези в близост до централния подиум. Смехът се обърна в паническо хриптене, когато изписаното чудовище бавно се обърна в центъра на кръглия под. Очите му заподскачаха по лицата на съветниците. Мид се сви на мястото си, целият му гняв сякаш се изпари. Няколко от седящите на първия ред се прехвърлиха през облегалките на банката и седнаха на по-горния ред. Други извърнаха очи или скриха лицата си в шепи. Един от войниците изпусна копието си, което силно издрънча на пода.

Фенрис Страховития отново се обърна бавно към масата в средата на подиума, вдигна татуирания си юмрук и отвори огромната си като бездна уста. По лицето му пробяга зловещ спазъм.

— Англанд! — изкрещя той, по-силно и по-страховито, отколкото лорд Хоф някога бе успявал.

Един от рицарите залитна назад, подхлъзна се и с дрънчене блъсна в масата единия си, покрит с метал, крак.

Викът му се отрази от купола на тавана, отекна между извитите стени и изпълни цялата зала с пронизителен за ушите звук.

Кралят се смъкна назад в трона си и закри лицето си с ръка. Застина с кривната настрана корона, едното му ужасено око се показа между пръстите на ръката пред лицето му.

Перото на един от писарите се изплъзна от изтръпналите пръсти на нещастника и тупна на масата. Ръката на друг продължи да шари по инерция върху хартията, макар онзи да бе замръзнал със зяпнала уста. Напряко върху старателно изписаните редове се изписа разкривено една дума:

Англанд.

Лицето на лорд-шамбелана придоби восъчен цвят. Той бавно се пресегна за бокала и го вдигна към устните си. Оказа се празен. Бавно го постави обратно на масата, но ръката му трепереше и столчето изтрака по дървената повърхност. Хоф направи кратка пауза, дишаше тежко през носа, после каза:

— Очевидно това предложение е неприемливо.

— Много жалко — отвърна Хансул Бялото око, — но да не забравим дара. — Всички очи бяха приковани в него. — В Севера имаме традиция. В случай че между два клана има неразбирателство и назрява война, всяка от страните излъчва свой първенец. Двамата се бият от името на своите хора и така спорът бива решен… с цената на само един живот.

Той бавно повдигна капака на дървената кутия. В нея лежеше дълъг нож с излъскано до блясък острие.

— Негово величество Бетод изпраща Фенрис не само като емисар, но и като свой първенец. Той ще се бие за Англанд и ще ви спести една война, която не можете да спечелите, ако, естествено, някой се осмели да се изправи срещу него. — Той поднесе кутията към изписаното чудовище. — А ето и подаръка на моя господар, по-щедър е отколкото можете да очаквате… живота ви.

С мълниеносно движение, дясната ръка на Фенрис се стрелна и сграбчи ножа. Вдигна го високо и острието му проблесна на цветната светлина от големите прозорци. В този момент рицарите трябваше да скочат напред. Джизал трябваше да извади сабята си. Всички трябваше да се хвърлят да защитят своя крал, но никой не помръдна. Устите до една зяпнаха, а очите се приковаха в проблясващото острие на ножа.

То се спусна надолу и върхът му с лекота прониза кожа и плът, зарови се чак до дръжката. Върхът на острието се показа от другата страна на собствената татуирана лява ръка на Фенрис. От него покапа кръв. Лицето на гиганта потрепна, но не повече от обичайното. Ножът гротескно се размърда, когато той изпъна пръсти и вдигна високо лявата си ръка, така че всички да видят. Кръвта му закапа по пода на Камарата на лордовете.

— Кой ще се бие с мен? — изкрещя с раздираща ушите сила Фенрис и огромните жили по врата му изскочиха.

Гробна тишина. Говорителят на Камарата на лордовете, който беше най-близо до него, се бе свлякъл на колене и сега загуби съзнание. Строполи се по очи на пода.

Страховития извърна облещените си очи към най-едрия от рицарите около масата, само с една глава по-нисък от него.

— Ти? — изсъска му той.

Нещастникът отстъпи назад, провлачвайки крака по пода. Със сигурност в този момент съжали, че не се е родил джудже.

Локвата черна кръв под лакътя на Фенрис се разрасна.

— Ти? — кресна той на Мид.

Лицето на младия мъж пребледня, зъбите му затракаха. Прииска му се да бе нечий друг син.

Примигващите очи обходиха восъчните лица около масата в средата на подиума. Гърлото на Джизал се сви, когато срещнаха неговите.

— Ти?

— Склонен съм, но днес съм страшно зает. Утре, може би?

Джизал не можеше да повярва, че чува собствения си глас. В никакъв случай не искаше да каже нещо подобно. Но чий глас е това, тогава? Думите се понесоха уверено, небрежно към позлатения купол на тавана.

Дочу откъслечен смях и подвикване „Браво!“ някъде от последните редове. Очите на Фенрис продължаваха да го пронизват. Той изчака шумът да отмине, после устата му се изкриви в зловеща усмивка.

— Така да бъде, утре — прошепна гигантът.

Стомахът на Джизал се преобърна. Цялата сериозност на ситуацията се стовари отгоре му като планина. Той? Да се бие с това?

— Не. — Лицето на лорд-шамбелана продължаваше да е пепелявосиво, но силата се бе върнала в гласа му. Окуражен, Джизал успя да се пребори за контрол над стомаха си.

— Не! — излая отново Хоф. — Няма да има дуел! Няма спор за разрешаване! Англанд принадлежи на Съюза по силата на древен закон!

— Древен закон ли? — изхили се тихо Хансул. — Англанд е част от Севера. Преди двеста години там свободно живееха северняци. Тогава прекосихте морето, избихте ги и им взехте земята заради желязото в нея! Значи за този най-древен от всички закон става дума: силният взема от слабия каквото си поиска. — Очите му се присвиха. — Ние също познаваме този закон!

Фенрис Страховития измъкна острието от ръката си. Още няколко капки кръв покапаха на пода, но това бе всичко. По татуираната плът не бе останала и следа от рана. Нито драскотина. Ножът издрънча на пода, насред локвата кръв в краката му. Фенрис обходи за последен път залата с налудничавия поглед на облещените си очи, после се обърна и тръгна по пътеката към изхода. Лордове и представители се отместваха навътре в редовете при приближаването му.

Хансул Бялото око се поклони учтиво.

— Може би скоро ще дойде време, когато ще ви се иска да бяхте приели предложението и дара ни. Пак ще се срещнем. — При тези думи той вдигна три пръста към шамбелана. — Когато дойде време за това, ще ви изпратим три знака.

— Изпратете триста, ако щете — кресна му Хоф, — край на този фарс!

— Пак ще се видим. — Хансул кимна почтително, обърна се и последва Фенрис навън от Камарата на лордовете. Големите врати се затвориха. Перото на един от писарите неуверено задраска по хартията.

Пак ще се видим.

Херсел дан Мид се обърна към лорд-шамбелана, стиснал зъби и с изкривено то ярост лице.

— Това ли е добрата новина, която искате да отнеса на баща си? — изкрещя той.

Залата избухна. Полетяха викове, крясъци и обиди, настана истински хаос. Хоф скочи на крака, преобръщайки стола си. Устата му се движеше, но дори той бе заглушен от надигналата се врява. Бесен, Мид му обърна гръб и напусна. Останалите представители от Англанд станаха и с мрачни изражения на лицата последваха сина на своя губернатор. Посинял от яд и с все още отворена уста, Хоф ги изгледа, докато излизаха от залата.

Джизал забеляза как кралят бавно свали ръка от лицето си и се надвеси към лорд-шамбелана.

— Кога идват северняците? — прошепна му той.