Джо Абъркромби
Гласът на острието (12)

Списъкът

Защо го правя?

Черният силует на къщата на Вилем дан Роб се очертаваше на фона на ясното нощно небе. С нищо незабележителна двуетажна постройка и ниска, каменна ограда с порта отпред, точно като стотиците други по тази улица.

Старият ми познайник Рюз живееше в огромна, разкошна вила близо до пазара. Роб е трябвало да бъде малко по-дързък в искането на по-щедри подкупи. Е, за наше щастие, не го е направил. Навред из града всички представителни булеварди бяха ярко осветени и пълни с подпийнали гуляйджии чак до зазоряване. А тази изолирана задна уличка беше потънала в мрак и далеч от любопитните погледи.

Ще можем да работим необезпокоявани.

Отстрани един тесен прозорец на втория етаж още светеше. Чудесно. Нашият приятел си е у дома. Но още не е заспал — трябва да действаме внимателно. Глокта се обърна към практик Фрост и посочи към страничната фасада на къщата. Албиносът кимна и безшумно се отдалечи към отсрещната страна на улицата.

Глокта го изчака да се скрие в сенките покрай стената на къщата и се обърна към Северард, като посочи официалния вход. Очите на слабия практик му отвърнаха с бърза усмивка. После той бързо се сниши и изтича напред. Ловко се прехвърли през ниската ограда и се приземи безшумно от другата й страна.

Перфектно, за сега, дойде ред и аз да се размърдам. Глокта се замисли защо му трябваше да идва. Фрост и Северард бяха напълно способни и сами да се справят с Роб, той само щеше да ги забави. Като нищо мога да си падна на задника и да издам присъствие то ни. Така че, защо дойдох? Но той знаеше отговора. Чувството на вълнение вече започваше да се заражда в гърлото му. Усещането бе почти като това да си жив.

Беше увил парче плат на върха на бастуна си и така успя почти безшумно да докуца до оградата. Направо страхотно. И сто метра да беше висока тази ограда, и на половината на това, което е, пак нямам шансове да я прескоча.

Северард беше приклекнал на стъпалото пред входната врата и работеше по ключалката. С едно ухо, доближено до дървото, и с присвити от съсредоточение очи, облечените му в ръкавици ръце работеха пъргаво. Сърцето на Глокта запрепуска, а кожата му настръхна. Ах, тръпката от лова.

Дочу едно приглушено изщракване, след него още едно. Северард мушна лъскавите шперцове обратно в джоба си, после се пресегна и бавно, много внимателно завъртя топката на бравата. Вратата безшумно се отвори. Какво полезно момче е той. Без него и Фрост съм повече от сакат. Те са моите ръце и крака. Аз пък съм техният мозък. Северард се плъзна зад вратата и Глокта го последва, като примижаваше от болка при всяко стъпване с левия крак.

Антрето беше тъмно, но от горния етаж падаше широк сноп светлина, преминаваше през перилата на стълбите и хвърляше причудливи, разкривени сенки по дървения под. Глокта посочи нагоре, Северард кимна и като се придържаше близо до стената, тръгна на пръсти към стълбите. Отне му цяла вечност да стигне дотам.

Третото стъпало изскърца леко, когато той отпусна тежестта си на него. Глокта замижа, а Северард замръзна на място. Двамата останаха неподвижни като статуи и зачакаха. Нищо не се чуваше от горния етаж. Глокта си пое отново въздух, а Северард продължи нагоре, още по-внимателно, стъпало по стъпало. Когато стигна до върха на стълбите, предпазливо надзърна зад ъгъла и после изчезна безшумно от поглед.

Практик Фрост изникна от сенките в другия край на коридора. Глокта го погледна и повдигна вежди, но той поклати глава. Никой на долния етаж. Обърна се към входната врата и внимателно я затвори. Едва след като тя опря в рамката, той бавно пусна топката на бравата, за да се плъзне резето плавно и безшумно в отвора си.

— Определено трябва да видите това.

Внезапният звук на думите накара Глокта да подскочи и рязко да се обърне, което му докара остър спазъм в гърба. Северард стоеше на горната площадка на стълбите, вдигнал ръце на кръста. После се извърна и отново се скри от поглед по посока на светлината. Без повече да се старае да не вдига шум, Фрост тръгна с думкане нагоре по стълбите.

Защо никой никога не стои на долния етаж? Винаги са на горния. Поне няма да се налага да пази тишина, докато се изкачва. Той тръгна след практиците си, десният крак със скърцане напред, а левият — със задиряне по дъските след него. В далечния край на коридора на втория етаж зееше отворена врата и от стаята идваше ярката светлина на лампа. Глокта закуца към нея, прекрачи прага и спря да си поеме въздух след изкачването.

Майко мила, каква бъркотия. Една етажерка с рафтове беше отскубната от стената и по целия под се въргаляха множество отворени и затворени книги. На писалището лежаха прекатурена чаша вино и пръснати, сега подгизнали в червено, листове измачкана хартия. Леглото беше разхвърляно, завивката — наполовина смъкната на пода, а възглавниците и дюшекът — срязани и с напиращ навън пух. Вратите на гардероба зееха, едната, наполовина откъртена, висеше настрани. Вътре бяха останали малко дрехи, но повечето бяха разпокъсани и струпани на пода отпред.

Един красив млад мъж лежеше на пода под прозореца. С отворена уста, побеляло лице и приковани в тавана очи. Вратът му бе, меко казано, прерязан. Беше така зверски разпорен, че главата му едва се крепеше към тялото. И всичко беше опръскано с кръв — разкъсаните дрехи, срязания дюшек, както и самият труп. По стената имаше няколко размазани кървави отпечатъци от длани, а голяма част от пода бе покрита с локва кръв, още незасъхнала. Бил е убит тази вечер. Сигурно преди броени часове. Може би дори минути.

— Не мисля, че ще може да отговори на въпросите ни — каза Северард.

— Не. — Погледът на Глокта премина по разрушението в стаята. — Май че е мъртъв. Въпросът е как е станало?

Фрост закова едно розово око в него и повдигна вежда.

— Отлофа?

Северард избухна в писклив смях зад маската си. Дори Глокта се изкикоти.

— Няма съмнение. Само че как е влязла тази отрова?

— Утфоен позоес — изфъфли Фрост и посочи към пода.

Глокта тръгна бавно през стаята, като внимаваше нито краката му, нито бастунът да не попаднат в лепкавата смес от кръв и пух.

— И така, нашата отрова вижда светлината в прозореца, също като нас. Влиза през прозорец на долния етаж. Тихо се качва по стълбите. — Глокта внимателно обърна дланите на трупа с върха на бастуна си. Няколко петънца кръв от раната на врата, но никакви охлузвания по пръстите или кокалчетата. Не се е борил. Изненадали са го. Той се надвеси напред и огледа раната на врата.

— Един-единствен, мощен замах. Най-вероятно с нож.

— И Вилем дан Роб изтича на пода — каза Северард.

— А ние сме с един информатор по-малко — добави Глокта, унесен в мисли. В коридора нямаше кръв. Нашият човек, при целия този хаос, се е постарал доста да не нагази в кръвта, докато е тършувал из стаята. Действал е внимателно, без гняв или паника. Просто работа.

— Убиецът е бил професионалист — промърмори Глокта, — дошъл е с явни намерения. После вероятно се е постарал малко да изглежда като обир, кой знае. При всички положения архилектор Сълт няма да е доволен от труп. — Той погледна към двамата практици. — Кой е следващият в списъка?

 

 

Този път е имало борба, личеше си. От едната страна, поне. Солимо Сканди лежеше на пода настрани, с лице към стената, все едно се срамуваше от разкъсаната си нощница. По предмишниците му имаше дълбоки порязвания. Напразно се е борил да отклони острието. Беше пропълзял през стаята и оставил кървава следа по добре излъсканото дърво на пода. Напразно се е мъчил да се измъкне. Не беше успял. Четирите прободни рани на гърба бяха сложили край на живота му.

Глокта долови тръпки по лицето си при вида на окървавения труп. Едно тяло може и да е съвпадение. Две са конспирация. Клепачите му потрепериха. Който и да е сторил това, знаел е, че идваме, знаел е точно кога и за кого. Една крачка пред нас е. Много вероятно е списъкът ни със съучастници да е вече списък с трупове. Зад гърба на Глокта се разнесе скърцане и той рязко обърна глава. Болката прониза врата му. Нищо, само отворения прозорец, подухнат от вятъра. Сега спокойно. Спокойно и мисли.

— Изглежда Многоуважаемата гилдия на търговците на платове е започнала почистване.

— Откъде могат да знаят? — промърмори Северард.

Наистина, откъде?

— Сигурно са видели списъка на Рюз или са научили кои са в него. — А това означава… Глокта прокара език по празнините в зъбите си. — Някой в Инквизицията говори.

За пръв път в погледа на Северард не се прокрадна усмивка.

— Щом знаят кой е в списъка, значи знаят и кой го е съставил. Знаят кои сме.

Още три имена в списъка, може би? Най-отдолу? Глокта се усмихна широко. Колко вълнуващо.

— Страх ли те е, Северард?

— Да кажем, че не съм щастлив. — Той кимна с глава към трупа. — Нож в гърба не влиза в плановете ми.

— Нито пък в моите, Северард, уверявам те. Наистина, не. Ако умра, никога няма да узная кой ни е предал.

А аз искам да знам това.

 

 

Поредният ясен, безоблачен пролетен ден. Паркът е пълен с контета и безделници от всякакъв род. Глокта седеше напълно неподвижно на пейката, под милостивата сянка на едно разлистено дърво, и гледаше в грейналата зеленина, в искрящата вода, в щастливите, пияни, облечени в ярки тонове, веселящи се хора. Едни седяха, наблъскани рамо до рамо по пейките край езерото, други, на групички или по двойки, се бяха пръснали по тревата, пиеха и разговаряха, препичаха се на слънце. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Но никой не седна до Глокта. От време на време някой се завтичаше натам, без да може да повярва на късмета си — да се добереш до такова място в такъв ден. И тогава виждаха седящия. Главите им клюмваха и те рязко отбиваха встрани или подминаваха пейката, все едно никога не са имали намерение да сядат на нея. Пропъждам ги по-успешно и от чумата, но може би е за добро. Не ми е нужна компанията им.

Той се загледа в група войници в една гребна лодка в езерото. Един от тях се изправи на носа, олюлявайки се с бутилка в ръка. Лодката се разклати заплашително и останалите му извикаха да сяда. Жизнерадостният им смях се понесе на вълни, с леко закъснение заради разстоянието. Деца. Толкова млади. И така невинни. До неотдавна и аз бях такъв. А понякога изглежда е било преди хиляда години. Или повече. Изглежда е било в друг свят.

— Глокта.

Той вдигна поглед и засенчи с ръка очи. Архилектор Сълт най-после дойде, тъмно очертание на фона на синьото небе. Когато погледна хладно надолу, Глокта реши, че днес той изглеждаше по-уморен, по-сбръчкан и по-изпит от обикновено.

— Дано да си заслужава това, което имаш да казваш. — Сълт отметна назад полите на дългото си бяло палто и грациозно седна на пейката. — Простолюдието пак се е вдигнало на оръжие в Келн. Някакъв местен лорд идиот да вземе да обеси няколко селяни и сега ние да оправяме бъркотията! Колко трудно е да управляваш едно кално поле и шепа селяндури? Не се иска да си мил с тях, просто не ги беси! — Устните му се изпънаха в тънка линия, докато очите му стрелкаха гневни погледи по поляните. — Дано да си заслужава идването ми тук.

В такъв случай ще гледам да не те разочаровам.

— Вилем дан Роб е мъртъв.

Сякаш за да подсили ефекта на казаното от Глокта, пияният войник залитна, метна се през борда на лодката и с плясък падна вън водата. Звукът от гръмогласния смях на приятелите му достигна до пейката с известно закъснение.

— Бил е убит — добави Глокта.

— Хм, случва се. Просто вземи следващия в списъка и го прибери. — Сълт смръщи вежди и се изправи. — Не мисля, че имаш нужда от одобрението ми за всяка дреболия. Точно за това се спрях на теб. Просто се захващай и свърши работата — тросна се Сълт и понечи да си тръгва.

Няма нужда от бързане, архилекторе. Това е проблемът на здравите крака, склонен си непрекъснато да тичаш напред-назад. А когато имаш проблем с движението, много внимателно се замисляш и не помръдваш, докато не си напълно сигурен, че се налага.

— Следващият в списъка също е претърпял малка злополука.

Сълт се обърна. Едната му вежда многозначително се повдигна.

— Нима?

— И останалите също.

Архилекторът стисна устни и седна обратно на пейката.

— Всичките ли?

— Всичките.

— Хм — замисли се Сълт. — Интересно. Текстилната гилдия разчиства след себе си, а? Въобще не съм очаквал подобна липса на милост. Времената се менят, определено, времената се… — Сълт се отнесе в мисли и се намръщи. — Смяташ, че някой им е дал списъка на Рюз, нали? Мислиш, че някой от нашите хора е пропял. Затова ме извика тук, прав ли съм? Да не мислиш, че просто избягвам стълбите? До един убити? Всяко едно име от списъка? Точно в нощта, когато отиваме да ги приберем? Въобще не вярвам в съвпаденията. Нима, архилекторе?

Очевидно не вярваше. Лицето на Сълт придоби мрачно изражение.

— Кой е виждал самопризнанието?

— Аз и двамата ми практици, естествено.

— Имаш ли им пълно доверие?

— Напълно им се доверявам.

Настъпи мълчание. Лодката в езерото се носеше неуправляема, докато войниците в нея се суетяха с вдигнати във въздуха гребла. Онзи във водата се смееше, пляскаше с ръце и пръскаше другарите си в лодката.

— За известно време самопризнанието беше в кабинета ми — промърмори архилекторът. — Възможно е някой от служителите ми да го е видял. Възможно е.

— Имате ли им пълно доверие, Ваше високопреосвещенство?

Сълт застина, с приковани в Глокта ледени очи.

— Не биха посмели. Знаят на какво съм способен.

— Значи остава началник Калайн — каза тихо Глокта.

Устните на архилектора останаха почти неподвижни, когато заговори.

— Действай много внимателно, инквизиторе, много предпазливо. Навлизаш в опасни води. Глупаците не стават началници в Инквизицията, независимо как изглежда отстрани. Калайн има много приятели както в Палатата на въпросите, така и извън нея. Влиятелни приятели. Всяко обвинение срещу него трябва да е подкрепено с железни доказателства. — Сълт внезапно спря, за да изчака една групичка жени да се отдалечат. — Железни доказателства — просъска отново той в момента, в който жените не можеха да го чуят. — Намери ми този убиец.

Лесно е да се каже.

— Разбира се, Ваше високопреосвещенство, но боя се, че разследването ми удря на камък.

— Не съвсем. Имаме още един неизигран коз. Самият Рюз.

Рюз?

— Но, архилекторе, той сигурно вече е в Англанд. Сигурно сега се поти в някоя мина или нещо подобно. Ако въобще е изкарал толкова дълго.

— Не. Той е тук, в Агрионт, под ключ и стража. Реших, че ще е най-добре да го задържа.

Глокта едва успя да скрие изненадата си. Умно. Много умно. По всичко личи, че глупаците не стават също и архилектори в Инквизицията.

— Използвай го за примамка. Ще накарам секретаря си да занесе на Калайн съобщение, че съм поддал. Че съм готов да оставя Текстилната гилдия да продължат да работят, но при по-строги правила. И че като жест на добра воля съм готов да освободя Рюз. Ако Калайн е източникът им на информация, смея да твърдя, веднага ще им каже, че Рюз е свободен. И, сигурен съм в това, те ще изпратят убиеца да го накаже за развързания му език. А ти ще го заловиш, докато се опитва да го стори. Ако ли пък убиецът не се появи, е, просто ще трябва да потърсим предателя другаде. И в двата случая не губим нищо.

— Отличен план, Ваше високопреосвещенство.

Сълт го погледна хладно.

— Естествено, ще ти трябва място, откъдето да работиш, някъде далеч от Палатата на въпросите. Ще ти осигуря средствата, ще уредя доставката на Рюз до твоите практици и ще те информирам, когато Калайн получи съобщението ми. Намери ми този убиец, Глокта, и здраво го натисни. Искам да го изцедиш докрай.

Лодката силно се килна, докато войниците се опитваха да извадят от водата мокрия си другар, след това внезапно се преобърна и ги запрати до един в езерото.

— Искам имена — изсъска Сълт и стрелна с гневен поглед пляскащите във водата войници. — Искам имена и доказателства, и документи, и хора, които да се изправят пред Камарата на лордовете и да посочат с пръст. — Сълт се изправи. — Дръж ме в течение.

Глокта го проследи с поглед как се отдалечава със скърцане на подметки в ситния чакъл на алеята по посока Палатата на въпросите.

Отличен план. Радвам се, че си на моя страна, архилекторе. На моя страна си, нали?

Войниците бяха успели да изтеглят до сушата преобърнатата лодка и стояха на брега подгизнали. Крещяха си един на друг. От доброто им настроение не бе останала и следа. Едно от греблата беше изоставено във водата и сега се носеше към мястото, където езерото се оттичаше в малък поток. Скоро щеше да мине под моста и да бъде отнесено под градските стени, докато накрая се озове в ограждащия защитен ров на Агрионт. Глокта го наблюдаваше как бавно се носи и върти по водата. Грешка. Подробностите са важни. Лесно се забравят дребните неща, но ето как останала без гребла, лодката става напълно безполезна.

Погледът му започна да блуждае по лицата на хората в парка. Очите му се спряха върху красива двойка на една от пейките. Млад мъж със задълбочено и тъжно изражение на лицето разговаряше с момиче. Тя внезапно скочи на крака и се отдалечи, захлупила в шепи лице. Ах, болката, причинена от зарязващият те любим. Загубата, гневът, срамът. Кой поет беше казал, че няма по-голяма болка от онази на разбитото сърце? Сантиментални дрънканици. Трябвало е да изкара малко време в императорски затвор. Глокта се усмихна и прокара език по дупките, където някога се бяха намирали предните му зъби. Времето лекува разбитите сърца, но не и избитите зъби.

Глокта погледна младежа. На лицето му бе изписана известна доза задоволство от гледката на разплакано момиче. Я го гледай ти, младия негодник! Дали е разбил повече сърца, отколкото аз… на младини, естествено? Сега и дума не може да става. Нужен ми е около половин час само за да събера сили и смелост да стана. Единствените жени, които съм разплаквал наскоро, са съпругите на онези, които съм изпратил на заточение в Англанд…

— Санд.

Глокта се обърна.

— Лорд-маршал Варуз, каква чест.

— О, моля те — каза старият боец и седна на пейката с отсеченото и добре премерено движение на майстор фехтовач. — Изглеждаш добре — каза той, но дори не погледна към Глокта.

Искаш да кажеш, изглеждам сакат.

— Как си, стари приятелю? — попита Варуз.

Сакат съм, дърт помпозен кретен такъв. О, и приятел, казваш? Всичките тези години, откакто се върнах, не ме потърси дори веднъж, нито веднъж. Това ли ти е приятелството?

— Много добре, благодаря, маршал Варуз.

Варуз се размърда неспокойно на пейката.

— Последният ми ученик, капитан Лутар… сигурно го познаваш?

— Срещали сме се.

— Трябва да видиш позициите му. — Маршалът натъжено поклати глава. — Момчето има талант, вярно, но никога няма да достигне твоята класа, Санд. Не се знае. Искрено му пожелавам един ден да е толкова сакат, колкото съм аз в момента. Има достатъчно дарба, за да спечели, само дето я пилее. Хвърля я на вятъра. Олеле, каква трагедия. Направо ще ми призлее от мъка. Ядох ли нещо тази сутрин? Мързелив е, Санд, и твърдоглав. Липсват му кураж, целеустременост. Не влага сърце в тренировките, а времето напредва. Та, чудех се, ако имаш време, разбира се — Варуз погледна Глокта в очите за секунда, — дали не би се съгласил да поговориш с него?

Направо изгарям от нетърпение. Да чета лекции на това хленчещо говедо сбъдва всичките ми мечти. Как смееш, арогантен, дърт глупако? Цялата си репутация изгради на моите успехи, а когато имах нужда от теб, ме отряза. А сега си дошъл да искаш помощта ми и се осмеляваш да ме наричаш приятел?

— Разбира се, маршал Варуз, ще се радвам да поговоря с него. Всичко за стар приятел.

— Отлично, отлично! Сигурен съм, че ти ще обърнеш нещата! Обучавам го всяка сутрин във вътрешния двор до Кулата на Създателя, където… някога обучавах и теб. — Варуз смутено замлъкна и се замисли.

— Ще дойда възможно най-скоро, щом службата ми позволи.

— Разбира се, службата ти… — Възрастният маршал беше станал да си върви, очевидно изгарящ от нетърпение да продължи по пътя си.

Глокта му подаде ръка и старият войн трябваше да остане за момент. Спокойно, маршале, не съм заразен. Варуз сковано стисна ръката му, все едно се тревожеше, че ще я откачи от рамото. После смотолеви някакво извинение и се отдалечи с енергична походка и гордо вдигната глава. Докато минаваше покрай мокрите войници, те се поклониха сконфузено и отдадоха чест.

Глокта изпъна напред крак и се замисли дали да стане. И да отида, къде? Светът няма да свърши, ако поседя още малко на тази пейка. Закъде да бързам? Нямам бърза работа.